Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Богомилство[1]

1. Условия за появата на богомилството

Сѣмената на дуализма, хвърлени на българска почва прѣзъ IX в., не закъснѣха да дадатъ плодове. Прѣзъ врѣме на царь Симеонa дуалиститѣ имаха вече свои послѣдватели въ България, а при неговия наслѣдникъ Петра, прѣзъ втората четвърть на X в., официално се знаеше за тѣхното разпространение, познати вече съ ново име „богомили“. Богомилството се явява, ще рече, тогава именно, когато българската държава владѣеше по-голѣмата часть отъ Балканския полуостровъ, а Византия ѝ плащаше данъкъ; когато християнството тамъ бѣше станало господарствена религия; когато българската литература вѣче вече прѣживѣла една отъ най-мощнитѣ си епохи при единъ общенароденъ книжовенъ езикъ; когато, най-сетнѣ, бѣха положени основитѣ на българско национално съзнание и единство. Какъ да се обясни прочее появяването, тъкмо по онова врѣме, на учение, което носѣше раздѣленне въ религиозния и общественъ битъ на българитѣ, което бѣше протестъ срѣщу официалното християнство и срѣщу свѣтската и духовна власть?

Отъ условията, които спомогвахна да се развие туй чуждо сѣме на българска земя, на първо мѣсто трѣбва да поставимъ религиозната колебливость, която бѣ настанала слѣдъ неотколѣшното смѣняване на езичество съ християнство отъ князь Бориса. Вѣковнитѣ традиции на езичеството не можеха лесно да се забравятъ. Бунтътъ на Борисовитѣ боляри и отмѣтането на Борисовия синъ Владимира отъ новата вѣра сѫ отчасти доказателства за това. Йоанъ Екзархъ, съврѣменникъ на царь Симеова, изрично споменава за останали още некръстени славяни въ българската земя. Св. Иванъ Рилски, който живѣе прѣзъ царь Петрово врѣме, сьвѣтва въ своя завѣтъ учѣницитѣ си да упѫтватъ своитѣ сънародници въ правата вѣра и да ги отклоняватъ отъ езическитѣ обичаи, каквито тѣ държели и слѣдъ кръщението. Въ Родопитѣ имало некръстени българи дори и прѣзъ ХI в., които, както се говори въ житието на св. Георгия Иверски, още се кланяли на своитѣ кумири. Съ други думи, дълго врѣме слѣдъ приемане на християнството, българитѣ пазѣли свои езически обичаи и живѣели въ вѣрска неустановеносгѣ. Пъкъ не е било само религиозното двоевѣрие, което е могло да улесни зараждането на богомилството. Съ привикването на християнството се засилвало византийското влияние въ правово и аграрно отношение. Заедно съ промѣнитѣ, които били направени въ племенния битъ и нравственость, и съ засилване на свѣтското и черковно крѣпостничество се породили негодувания, изразени въ явни бунтове и въ спотаено неприязнено настроение на народа срѣщу новия редъ на нѣщата. Духовенството и то не могло да привлѣче къмъ себе си довѣрието и сърдцето на населението: картината, която рисува пресвитеръ Козма за покварата на монашеството и на духовнитѣ наставници на българския народъ въ царь Петрово врѣме, е съвсѣмъ неутѣшителна.

Това състояние на България прѣдставяло твърдѣ пригодна почва, на която сѫ могли да вирѣятъ ония учения, които родиха богомилството. А сѣячи на това учение не липсвали въ българската земя: едни били дошли за това нарочно, а други отдавна вече живѣели тамъ като колонисти, останали отъ врѣмето на византийското владичество, прѣди царь Симеона. Така, още въ първитѣ години на покръстването на князь Бориса, павликянитѣ отъ арменския градъ Тефрика, или Тебрика, мислѣли да проводятъ своя религиозна мисия въ България. Това разказва Петъръ Сицилийски, който билъ пратенъ отъ византийския императоръ Василий I въ Тефрика прѣзъ 868 г. да прѣговаря за прѣдаване на плѣнници. Градъ Тефрика (Нахръ-Аврикъ въ срѣдневѣковнитѣ сирийски паметници) на р. Чалта-Чай, горенъ притокъ на Ефратъ, билъ въ онова врѣме политически центъръ на павликянитѣ. Била ли е изпълнена павликянската мисия до князь Бориса, не знаемъ, но Петъръ Сицилийски, за да я осуети, писалъ писмо до българския архиепископъ, придружено съ единъ трактатъ за павликянското учение, сега единъ отъ главнитѣ извори за проучване на сектата. Може би за подобна армено-павликянска мисия въ България се отнасятъ думитѣ и на папа Николай до князь Бориса отъ 866 г.: „Въ отечеството Ви сѫ дошли отъ различни мѣста християни, т. е. гърци, арменци и други отъ други мѣста; тѣ, както имъ се ще, разправятъ много и различни нѣща“. Твърдѣ е възможно, тукъ да стана дума не за арменци павликяни, а за обикновени арменци монофизити. Имаме обаче друго по-надеждно посочване за проповѣдване на манихейство (павликянство) срѣдъ бъдгаритѣ въ онова врѣме, именно писмото на Стилияна до папа Стефана, отъ 870 год.

Зараждането на богомилството било особено улеснено отъ арменскитѣ и сирийски колонисти, които Византия настанява на нѣколко пѫти въ Тракия и въ Пловдивско. Още при царь Симеона часть отъ тѣхъ останаха въ прѣдѣлитѣ на българската държава. Едни отъ тия прѣселенци били монофизити, а друга павликяни, масалияни и разпалени иконоборци. Така, на деветата година слѣдъ опустошенията на чумата въ Тракия (746–747 г.), т. е. въ 755 г., казва Теофанъ, „императоръ Константинъ (Копронимъ) прѣсели въ Тракия сирийци и арменци, които докара отъ Теодосиополъ (Ерзерумъ) и отъ Мелитина (Малатия) и отъ които се разпространи ересьта на павликянитѣ. Наслѣдникътъ на Копронима, Лъвъ IV Хазаринътъ, докаралъ прѣзъ 778 г. нови колонисти изъ Германикия (сѣверна Сирия) въ Тракия. Павликяни имало и въ самия Цариградъ. Прѣзъ 813 г., когато Крумъ опустошаваше Тракия и се насочваше къмъ византийската столица, тамошнитѣ павликяни се бѣха одързостили да дигнатъ бунтъ противъ православното духовенство и да се гаврятъ съ иконата на св. Богородица. По-късно, императоръ Иоанъ Цимисхи (969–976 г.), който бѣше отъ арменски родъ, прѣсели свои сънародници павликяни изъ областитѣ на Ефратъ въ Пловдивско. Антиохийскиятъ патриархъ Теодоръ, разказвам това Кедринъ, убѣдилъ Цимисхия, „щото манихеитѣ (т. е. павликянитѣ), които се бѣха пръснали по цѣлия изтокъ и съ своята мръсна вѣра заразяваха населението, да ги засели на западъ въ нѣкоя пуста крайна страна, което и извърши императорътъ, като ги прѣсели въ Пловдивъ“. Ана Комнина, която е прѣбивавала въ Пловдивъ и познавала павликянитѣ, като говори за сѫщото събитие, добавя, че павликянитѣ били заселени въ околноститѣ, „около Пловдивъ“. Въ много отъ историческитѣ събития, които станали въ Пловдивско прѣзъ XI, XII, XIII в., като нападенията на печенѣзитѣ, застояването на кръстоносцитѣ на Фридриха I прѣзъ 1189 г. въ Пловдивъ, военнитѣ операции на царь Калояна и пр., павликянитѣ взематъ дѣятелно участие и въ повечето случаи въ сговоръ съ българитѣ. Арменски монофизитски общини имало и въ други българска области. Тѣ си имали свои черкви и свещеници въ Софийско и Дѣволско прѣзъ XI -XII в., както се отъ писмата на Теофилакта Охридски; въ Пловдивъ прѣзъ XII в. имали и свой момастирь; въ Мъгленско живѣели арменци монофизити и павликяни и пр. Срѣдневѣковнитѣ паметници и грамоти поменавать често арменски селища и отдѣлни арменски сѣмейства по разни български краища: с. Армѣнохоръ въ Битолско, мѣстность Армѣница въ Рила и др. И сега сѫ познати селата: Ерменово, Ерменско (въ Леринско), Ерменлуй (Никополско), Арменитѣ (Габровско), Армѣнковци (Дрѣновско), Ерменлий (Добришко). Сирийско-арменскитѣ колонисти били носители, освѣнъ на павликянство и монофизитство, още и на масалиянство. За масалияни въ Тракия прѣзъ XI в. говорятъ, както поменахме, Михинлъ Пселъ и Кедринъ. Кизическиятъ пъкъ митрополитъ Димитри е първиятъ по врѣме писатель (X в.), който сближава масалиянство съ богомилство.

За закрѣпването на дуализма въ България, нѣкои учени, както напр. В. Г. Василевски, привеждатъ и влиянието на печенѣзитѣ, които прѣзъ XI в. проникнаха въ българскитѣ и византийски земи, и групи отъ тѣхъ бидоха заселени въ Софийско, Нишко, Щипско и Мъгленско. Василевски основаваше своето прѣдположение на възможното проникване на манихейството у печенѣзитѣ отъ сроднитѣ тѣмъ турски племена, като напр. уйгуритѣ, които, както поменахме, сѫ изповѣдвали прѣзъ VIII в. религията на Мани. Сега можемъ да си послужимъ обаче и съ едно по-изрично свидѣтелство за вѣрата на печенѣзитѣ, чиито обиталища прѣзъ IX–X в. достигаха до долния Дунавъ и които прѣзъ XI в. нахлуха въ Византия и въ Маджарско. Това свидѣтелство, приведено у арабския писатель Алъ-Бекри (XI в.), разказва, че изпърво печенѣзитѣ държали вѣрата на магитѣ, т. е. Заратустровия дуализъмъ, а по-късно едни тѣхни племена приели мохамеданство, водили война съ другитѣ племена дуалисти и ги насилили да приематъ исляма. А че манихейството е било проникнало у нѣкои фино-турански племена, обитаващи нѣкога въ сегашнитѣ руски юго-източни области, за това можемъ да сѫдямъ отъ персийски дуалистични заемки у тая племена. Така напр. маджаритѣ, които, прѣди да се настанятъ въ сегашното си отечество, живѣеха край Волга и по-сетнѣ въ южна Русня, пазятъ и сега въ своя езикъ и фолклоръ останки отъ дуалистична терминология и обреди. Тѣзи елементи тѣ сѫ могли да заемагь, при странствуванията си изъ Русия, отъ нѣкои турски племена, като печенѣзитѣ, часть отъ които нахлу въ маджарската земя и остана тамъ. Употрѣбяванитѣ у маджаритѣ имена Isten (Ищенъ, Богъ), ördög (ьордьогъ, дязолъ), manó (мано, бѣсъ, духъ) и др.[2] не сѫ домашни, а иматъ персийски произходъ: изданъ, ердекъ, мана.


Small Ad GF 1

Оть горѣизложеното става ясно, че още прѣзъ Х в. въ българската земя сѫ сѫществували редъ условия, за да се яви и тамъ дуализъмъ въ една или друга форма. И дѣйствително, той се явилъ, пусналъ корени и далъ плодове – така нареченото богомилство.

2. Поява на богомилството

Проповѣдитѣ на горѣпоменатитѣ мисионери дуалисти въ България прѣзъ втората половина на IX в., при князь Бориса, както и учението на павликянитѣ и масалиянитѣ, останали при царь Симеона въ българскитѣ държавни граници, не ще да сѫ останали безъ влияние върху българското население. Още въ това врѣме дуализмътъ ще да е билъ спечелилъ свои български послѣдватели. Йоанъ Екзархъ Български, съврѣменникъ на царь Симеона (893–927 г.) укорява на нѣколко мѣста въ съчиненията си манихеитѣ и славянитѣ езичници, останали такива и слѣдъ кръщението на Бориса. Той дори изтъква една отъ характернитѣ особености на бѫдещето богомилско учение за сатаната, смѣтанъ за старши синъ на Бога:

Това показва, че богомилството, като смѣсица отъ манихейство, павликянство и масалиянство, е било захванало да се оформява доста рано въ България и че за него сѫ знаели писатели, като Йоана Екзарха. Бѣлѣжката на Йоана Екзарха се явява като най-старо свидѣтелство за умѣренъ дуализъмъ, дѣто дяволътъ, гворецъ на видимия свѣтъ, не е равноначаленъ и равноправенъ на Бога Отца, а неговъ синъ и по-късно и врагъ. Прѣзъ втората четвъртъ на X в., при царь Петра, дуализмътъ въ България се билъ доста проширилъ и станалъ застрашителенъ. Царь Петъръ, като узналъ за това, на два пѫти се обръщалъ за съвѣти до цариградския патриархъ Теофилакта, която му билъ близъкъ сродникъ, защото царица Мария, жена на царь Петра, била негова сестра. Второто послание-отговоръ на Теофилакта до Петра, открито неотдавна въ Амброзиянската библиотека въ Милано, е най-ранното по-подробно свидѣтелство за появата на дуализма срѣдъ българитѣ. То не е датувано, но неговото написване ще трѣбва да се постави въ термина на Теофилактовото патриаршество, т. е. между 933 и 956 г., когато е властвувалъ и царь Петъръ (927–969 г.). Въ това послание става дума вече за крайно дуалистично учение, признаваще двѣтѣ начала – добро и зло, двама творци: единъ създатель на свѣтлината и на ангелитѣ, и другъ на видимия свѣтъ, на человѣка и животнитѣ. Ересьта била, казва Теофилактъ, смѣсь на манихейство съ павликянство (μανιχαϊσμὸς γάρ ἐστι παυλιανισμῷ συμμιγής). Нейнитѣ привърженици не били само нѣколко отдѣлни личности или чужди проповѣдници, а групи отметнали се отъ православието българи заедно съ свещеницитѣ си. Имало и такива, които спохождали еретицитѣ, безъ да оставятъ православието си. Патриархъ Теофилактъ съвѣтва царь Петра какъ да постѫпи съ провинилитѣ се и какви наказания да имъ наложи, на едни епитимия, а на други анатема. По-строги наказания патриархътъ не прѣпорѫчва. Тѣзи мѣрки не спрѣли ересьта: тя продължила своя животъ, развивала се и, още при сѫщия царь Петра, тя се явила съ свой водитель, попъ Богомилъ. Българскиятъ писатель Козма (втората половина на X в.), който пръвъ говори за попъ Богомиловото учение, прѣдставя го като особена верска система, съ умѣрено дуалистично гледище, неподходеще напълно ни на манихейството, ни на павликянството, ни на масалиянството. Ще рече, първитѣ домашни вѣсти говорятъ за сѫществуваието на дуалистично учение въ България, въ царь Симеоново и царь Петрово врѣме, и то въ двата му вида, крайно и умѣрено. Крайното крило, за което става дума въ Теофилактивото послание, било твърдѣ близу до павликянството; то се отдѣлило въ особена черква, позната съ прозвището Драговищка. Драговищитѣ намѣрили прибѣжище главно въ Македония и Тракия, а умѣреното крило, сѫщинскитѣ богомили – прѣдимно въ сѣверна България. Въ западноевропейскитѣ документи първото е познато съ името Драговищки орденъ, а второто, умѣреното, съ името Български орденъ.

Богомислтвото или Българскиятъ орденъ, наспроти учението на драговищитѣ, прѣдстава по-нова, по-еволюирала и по-приближена до православието система. Неговиятъ основатель или по-добрѣ организаторъ, попъ Богомилъ, отхвърлилъ гледището за прѣдвѣчното, успоредно сѫществуване на двѣтѣ начала – на свѣтлината и мрака, доброто и злото, Богъ и сатаната, и приелъ само едного Бога за първично начало; дуализмътъ настѫъпва по-сетнѣ, когато Сатанаилъ се отмѣта отъ Бога Отца и става неговъ врагъ и творецъ на видимия свѣтъ и на човѣка. Тоя дуализъмъ е врѣмененъ, защото Сатанаилъ ще бѫде побѣденъ и свѣтъть му разрушенъ. Попъ Богомилъ прибавилъ и социални елементи въ своята система, която била прогласена за християнска, а православнитѣ я нарекли, по негово име, богомилство, богомилска ересь.[3]

Миналото не ни е оставило нѣкои обстойни данни за личностьта на попъ Богомила, за неговия, животъ и дѣйность, освѣнъ краткитѣ фрази на неговитѣ противници:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това свидѣтелство на пресвитеръ Козма, който е билъ по-младъ съврѣменникъ на попъ Богомила, явно сочи кога е живѣлъ основательтъ на ересьта, именно въ царь Петрово врѣме (927–969 г.). […]

Въ други извори, както ще видимъ, попъ Богомилъ е посоченъ и като писатель. Това е всичко, което е поменато прѣко за българския реформаторъ. За неговия идеенъ складъ и замисли остава да сѫдимъ отъ учението му. Оть това, което знаемъ за религиознитѣ системи и обществено-политическия животъ прѣзъ X в. и което намираме въ учението на богомилството, трѣбва да признаемъ, че попъ Богомилъ не е билъ обикновевъ человѣкъ, а твърда буденъ и смѣль умъ, който се издига надъ своята срѣда, завдадѣва я съ своя духъ и повежда по нови пѫтища. Той ще е билъ изпърво православенъ свещеникъ и се е нахождалъ по-близу до народния животъ и тежнения, отколкото прѣдставителитѣ на черното духовенство, на монашеството. Попъ Богомилъ е билъ недоволенъ отъ официалното християнство, отдалечено отъ своята първоначална простота и отрупано съ тържествени обредности, задъ които едва се е съзирало и разбирало отъ народа дѣлото на Христа. Той не е могълъ да одобри религиозния и държавенъ строй, дѣто въ робство и крѣпостничество страдаелъ обезправенъ голѣмъ дѣлъ отъ народа по болѣрски и монастирски имѣния и домове, и замислилъ да стане проповѣдникъ на истинско християнство, което да бѫде близко до разбирането на народа и да му даде човѣшка правда и душевно спасение. Чисто вѣрскитѣ елементи на своята система той заелъ отъ прѣдставитѣ, които ималъ за първобитното християнство, както и отъ учението на манихеи, павликяни и масалияни. И ако той е усвоилъ повечето гледището на дуалиститѣ, то е защото не е могълъ да припише съществуването на злото въ тоя свѣтъ и у човѣка на единъ всеблагъ и всемощенъ Богъ. Дуалистичнитѣ заемки въ системата на попъ Богомила не се дължатъ на домашно славянско влияние, както това прѣдполагаха мнозина отъ изслѣдвачитѣ на богомилството. Сега въ науката е извѣстно, че вѣрата на езическитѣ южни славяни не е била дуалистична и че вѣститѣ за Бѣлъ Богъ и Черенъ Богъ у тѣхъ сѫ късни, литературни добавки. За славянски религиозни влияния може да се говори не при дуалиститчнитѣ прѣдстави на богомилството, а при неговото учение за бѣсоветѣ (демони, духове), които съпровождате човѣка въ неговия животъ. Това повѣрие, характерно за масалиянското учение, е било добрѣ извѣстно и на славянската митология, и неговото теоретично заемане изъ масалиянството е вече лежало въ душата на старитѣ българи. Туй, което е особено характерно за догматиката на богомилството и което издава религиозно-метафизическия духъ на попъ Богомила, както и неговата сьобразителность и практичность, то е умѣреното становище, което той заема въ схващането на дуализма. Въ случая той се противопоставя на крайния дуализъмъ на манихеитѣ и павликянитѣ и се приближава до християнското гледище за божествена монократия, за монотеизъмъ. Злото начало, Сатанаилъ, е божи синъ или падналъ ангелъ, който създава по-сетнѣ видимия свѣтъ, дѣто царува добро и зло и дѣто управлява Сатанаилъ. Съ тая реформа попъ Богомилъ показва еволюиралъ и практиченъ умъ, задоволяващъ догмата за произхода на злото и приближаващъ се до православието, което се е намирало подъ закрилата на държавата и отъ което е очаквалъ да отдѣли послѣдватели. Попъ Богомилъ е прокаралъ и извѣстна цѣлесъобразностъ въ учението си за човѣка. Създаденъ отъ Сатанаила и оживенъ отъ божия Духъ, человѣкъ, подъ влияние на плътското демонско тѣло, е изложенъ да върши лошавини, но за това пъкъ той е надаренъ съ свободна воля за борба, самоопрѣдѣление и спасение. У крайнитѣ дуалисти прѣобладава детерминизъмъ, а у богомилитѣ индетерминизъмъ, подобенъ на православнохристиянския. Най-сетнѣ, попъ Богомилъ добавилъ въ своята система рѣдкото за онова врѣме хуманно гледище за социалното положение на човѣка. Нѣщо повече, това гледище у него е изразено не като просто благопожелание, а въ видъ на протестъ противъ социалнитѣ неправди надъ беззащитнитѣ, противъ институцията на робството, болѣрството и монархията. Попъ Богомилъ е дръзналъ да пише на знамето си онова искане, което се е таело винаги въ душитѣ на потъпканитѣ, но което никой не се е осмѣлявалъ да заяви високо. Въ това отношение, българскиятъ попъ е нзпрѣварилъ съ вѣкове благороднитѣ проповѣдници на новитѣ врѣмена за социална правда.

3. Учение и нрави

Взето въ главни черти, безъ всички подробности и особености, относещи се до нѣкои групи на сектата, богомилското учение ни се прѣдставя въ слѣднята обща картина. Изпърво не сѫществувалъ сегашниятъ свѣтъ. Имало само единъ изконенъ, прѣдвѣченъ миръ, съ седъмь небеса, надъ които прѣбѫдвалъ Богъ Отецъ и пода които се намирала бездната и скритата въ водитѣ неустроена земя. На Бога услужвали мирияди ангели съ тѣхния началникъ Самаилъ (или Сатанаилъ),[4] който билъ и строитель на стихиитѣ. Споредъ друга версия, Сатанаилъ билъ синъ на Бога Отца и братъ на Исуса.[5] Сатанаилъ, пра своята служба, като слизалъ до долнитѣ пластове на мира и възлизалъ до прѣстола на Бога Отца, се възхитилъ отъ величието на мировия господарь и поревновалъ да постави сѣдалището си надъ облацитѣ и да стане равенъ на Всевишния. Богъ Отецъ тогава го лишилъ, него и неговитѣ съмишленици ангели, отъ небесното достойнство и обиталище. Сатанаилъ, като билъ съборенъ съ своитѣ ангели на небесната твърдь (сводъ), т. е. на видимото небе надъ земята, понеже съхранявалъ творческата си мощь, рекълъ да осѫществи своята замисъль и да създаде сегашния видимъ свѣтъ, въ противовѣсь на прѣдвѣчния миръ на Бога Отца. И въ седъмь деня, които сѫ седъмь вѣка, той създалъ свѣта: покритата съ вода земя издигналъ на сухо, отдѣлилъ по нея моретата отъ сушата, направилъ слънцето, мѣсечината и звѣздитѣ, накаралъ земята да произведе животни и растения и, най-сетнѣ, направилъ човѣка. Адамъ и Ева били направени отъ безжизнена пръсть и одухотворени посрѣдствомъ двама отъ падналитѣ ангели (демони), които се поселили въ тѣлата на първитѣ человѣци. Споредъ вѣрването на малоазийскитѣ богомили, дяволътъ открадналът душата отъ Бога и съ голѣма мѫка можалъ да я затвори въ тѣлото на Адама и да го оживи. Споредъ третя версия, Сатанаилъ се опиталъ самъ да оживи първозданниа Адама, като му вдъхналъ своето дихание, но, понеже то излѣзло отъ палеца на десния кракъ и станало змия, той помолилъ Бога Отца да му сътрудничи и да даде душа на Адама. Богь се смилилъ и далъ животъ на първия човѣкъ, отъ реброто на когото била направена сетнѣ и Ева. И по тритѣ тия версии, въ пръстеното и разрушимо тѣло на човѣка обитава божа духъ, идещъ било направо отъ Бога, било отъ падналитѣ ангели, които оживили Адама и Ева. Послѣ Сатанаилъ ималъ сношения съ Ева, и тя родила синъ Каинъ и дъщеря Каломела. Отъ сношението пъкъ на Адама съ Ева се родилъ Авелъ, но той билъ убитъ отъ Каина. Народеното отъ прѣстѫпление грѣшно човѣчество се умножило, и Сатанаилъ останалъ да властвува и урежда създадения отъ него свѣтъ. За да държи человѣцитѣ въ зависимость, Сатанаилъ далъ на Мойсея законъ и го проводилъ да имъ проповѣдва да обожаватъ създателя на свѣта (т. е. Сатанаила) и да му се покоряватъ. Съ подобна лъжовна мисия се явилъ по-късно и пророкъ Илия. Малцина били человѣцитѣ, които сѫ успѣвали, изподъ страститѣ на тѣлото и демонското навождение, да прозрать божествената правда и да се удостоятъ съ небесна милость; мнозинството отивало въ царството на гибѣльта.

Най-сетнѣ, Богь Отецъ видѣлъ, че билъ измаменъ отъ Сатанаила. Той се смилилъ надъ заблуденото человѣчество и, въ 5500 г. слѣдъ създанието на сегашния (Сатанаиловъ) свѣтъ, той отлѫчилъ отъ сърдцето си своя синъ, Словото, наричано още Исусъ, и го пратилъ на земята да спасява, съ своето учение, Адамовото поколѣние. Прѣди да слѣзе Исусъ, Богъ проводилъ на земята своя ангелъ Мария, който да приеме Исуса. Словото (Исусъ) влѣзло въ Дѣва Мария прѣзъ ухото и излѣзло оттамъ, като приело человѣческа плъть, но плътъ призрачна, невеществена Исусъ проповѣдвалъ божията истина, която е изложена въ Евангелието и чрѣзъ която человѣчеството трѣбвало да се освободи отъ веригитѣ на Сатанаила и да се спаси. Сатанаилъ, като узналъ, че ще слиза Исусъ, повелъ борба срѣщу него. Той изпратилъ на земята своя демонъ Илия, която е Йоанъ Кръстителъ, да кръщава народа съ вода и така да го отклонява отъ истинското спасително кръщение, чрѣзъ Духа Светаго. Послѣ Сатанаилъ иловилъ Исуса, чрѣзъ евреитѣ, разпъналъ го на кръстъ и помислилъ, че го е умъртвилъ, но се излъгалъ, защото Словото не се убива, а Исусъ страдалъ и умрѣлъ само привидно. Исусъ оставилъ словото на человѣцитѣ, за да познаятъ истината и да се самоопрѣдѣлятъ. Когато ще се свършатъ седъмьтѣ вѣка, Исусъ ще дойде втори пѫтъ да сѫди человѣчеството: той ще възведе душитѣ на праведницитѣ въ обиталището на Бога Отца (споредъ друга версия: полуправеднитѣ ще се дабератъ до спасение слѣдъ дълго странствуване и прѣраждане на душитѣ имъ), а грѣшнитѣ ще бѫдатъ хвърлени въ вѣчната огнена мѫка заедно съ свързания въ вериги Сатанаилъ. Тогава Сатанаилъ ще бѫде лишенъ отъ божественото си достоинство, частицата -илъ (елъ) ще бѫде отнета отъ името му, и е бѫде нареченъ сатана. Споредъ други извори, той билъ нареченъ така още при прѣгрѣшението си на небето. Най-сетнѣ, създадениятъ отъ Станаила свѣтъ ще загине: небеснитѣ свѣтила ще помрачеятъ и ще паднатъ, земята и всичко по нея ще изгори и ще бѫде погубено. Ще остане отново само прѣдвѣчниятъ миръ. Такъво било богомилското учение за космогонията, за създанието на човѣка и за неговата сѫдба.

Какъ се е било отразило това credo въ черковния и общественъ животъ? Послѣдователитѣ на богомилското учение сѫ образували едно общество, една черква. Тая черква тѣ наричали „християнска“, а членоветѣ ѝ – „християни“, за разлика от православната черква, която въ тѣхни очи минавала за еретична, лъжовно християнска. Членоветѣ на богомилската черква са дѣлѣли на два степена, на съвършени (избрани, посветени) и на обикновени (слушатели, вѣруещи). Първитѣ били малко на брой, а вторитѣ съставяли мнозинството на богомилскитѣ общини. Съвършенитѣ – носители на богомислкия идеалъ, между които имало и жени, водѣли най-строгъ аскетиченъ животъ и се отдавали всецѣло на духовно прѣбивание и проповѣдь. Тѣ се намирали въ постоянна борба противъ тѣлото, което смѣтали за дѣло на лошото начало, и всѣкакъ се стараели да очистятъ, да възвисятъ своята душа – частица на божествения Духъ – и да я приготвятъ да се присъедини къмъ своя първоизточникъ. Затова тѣ прѣкарвали въ безбрачие (нѣкои се и скопявали) и не угаждали на плътскитѣ си пощѣвки; храната имъ била вегетарианска: никога не яли месо, масло, млѣко, сирене, яйца, съ изключение на риба, понеже тя се била разножавала безъ съвъкупление. Вино не пиели. Обличали се въ черни калугерски раса, съ низко нахлупена качулка, изподъ която едва се виждало блѣдното имъ и изпито лице. Тѣ отбѣгвали рѫчния трудъ и прѣбивавали въ пълно нестежание. Оскѫдната растителна храна, която приемали, имъ бивала доставяна отъ обикновенитѣ богомили. Съвършениятъ богомилъ не е смѣялъ да посегне на живота на никое растение, животно или гадинка, за да не би съ това да уврѣди оная божествена, жизнена частица, която прѣбивава въ създанието и която може да е странствуващата душа на нѣкой грѣшникъ. Грѣхътъ, сторенъ при пожънване на житнитѣ класове или при откѫсване на зеленчукъ, служещи за храна на съвършения богомилъ, падалъ върху обикновения вѣруещъ, който работи. Така живущиятъ чистъ богомилъ е билъ носитель на Духа Светаго, който се прѣдава отъ Исуса на апостолитѣ и на тѣхнитѣ ученици до свършъка на свѣта. Ето защо избранитѣ богомили бивали наричани теотоки (богородици), т. е. които носять въ себе си Духа, Словото Исуса, и го раждатъ, като го прѣдаватъ на други. Слѣдъ смъртьта, душата на избрания богомилъ се присъединява къмъ своя изворъ, Бога.

Обикновенитѣ богомили, проститѣ вѣруещи, се стараели да се доближатъ що-годѣ до идеалния животъ на своитѣ избраници, безъ да сподѣлятъ всички строгости на тѣхния аскетизъиъ. Тѣ живѣели въ обществото, работѣли, имали имоти, женѣли се, но многоженството имъ било забранено, разрѣшено имъ било да се хранятъ, като православнитѣ, като спазватъ, обаче основнитѣ положения на богомилското учение и обредность. Постѣли всѣки вторникъ, четвъртъкъ и петъкъ, а нѣкои и въ недѣля, въ недѣля тѣ работѣли. Съвършенитѣ богомили постѣли цѣлъ животъ, и въ отредени дни и не вкусвали нищо. Обикновенитѣ богомили ставали войници и дори водѣли въсстания и войни. Богомилитѣ имали и общи имоти, принадлежащи на тѣхната вѣрска община и служещи за подпомагане на бѣднитѣ, немощнитѣ и съвършенитѣ на сектата. При тежка или ненадеждна болестъ, обикновениятъ богомилъ, ако е искалъ да получи спасение, подлагалъ се е на строго въздържание и постъ, отказвалъ се е отъ всичко земно, отъ жена, дѣца и имотъ, и е приемалъ духовно кръщение, т. е. Св. Духъ, чрѣзъ полагане на рѫцѣ отъ страна на съвършенитѣ. Ако останѣлъ живъ, той е трѣбало да живѣе вече като съвършенъ, споредъ своя оброкъ. Често пѫти такивато болни, за да се спасятъ, прибѣгвали до самоубийство или пъкъ сѫ бивали удушвани на смъртното си легло съ натрупване на покривки и възглавници. Прѣживѣлитѣ болестъта малодушници, неустояли на своя оброкъ, сѫ бивала смѣтани за най-голѣми грѣшници. Обикновенитѣ богомили почитали своитѣ избрани като сѫщински светци, имали въ тѣхъ пълна вѣра и ни сѣнка отъ подозрѣние. Затова пъкъ приемането въ разреда на съвършенитѣ е ставало само слѣдъ строга подготовка и изпитание.

Съобразявайки се съ новозавѣтнитѣ книги, дѣто е речено, че Всевишниятъ не обитава въ рѫкотворни храмове (Дѣяния VIII, 48), а на небесата, богомилитѣ нѣмали храмове и не признавали православнитѣ черкви, които били свърталище на демонитѣ; въ Йерусалимския храмъ обитавалъ саммятъ Сатанаилъ, а слѣдъ разтурянето му, той се поселилъ въ цариградската Св. София. А понеже у Матея (XXI, 13) е казано: „Домътъ ми ще се нарече молитвенъ домъ“, та се молѣли въ кѫщитѣ си или пъкъ на открито, по пѫтища и кръстопѫтища. Монастири и монашество нѣмали. Тѣхното богослужение било твърдѣ просто: четене и обяснение на Евангелието и единствена молитва „Отче нашъ“, съ която почвали всѣко начинание и хранене. Молѣли се съ поклони, по четири пѫти денемъ и по толкова нощемъ. Цариградскитѣ богомили се молѣли по-често: седъмь пати на денъ и петь пѫти на нощь. Когато приемали нѣкого въ сектата или посвещавали обикновенъ богомилъ въ съвършень, както и когато ломѣли и раздавали светна хлѣбъ (тѣхната комка), службата имъ бивала по-тържествена, при много запалени свѣщи, проповѣди и обредности, за които ще се каже по-нататакъ. Трку-речи винаги при тия служби четѣли началото на Йоановото Евангелие: Въ началѣ бѣ Слово и пр. При свършъкъ на молението, тѣ се сбогували, като се цѣлували мѫже съ мѫже, жени съ жени; мѫжетѣ се сбогували съ женитѣ съ допиране на лактѣтѣ си.

Богомилската черква, която се смѣтала за наслѣдница на апостолската, признавала само три духовни чина – дяконъ, пресвитеръ и епископъ, които бивали заемани само отъ избранитѣ, съвършени богомили. Другата черковна йерархия, въведена по-сетнѣ отъ християнитѣ – папи, патриарси, митрополити, архиепископи, архимандрити и пр., не била признавана отъ богомилитѣ. Епископътъ у българскитѣ богомили се наричалъ дѣдъдѣдьць, както и сего го зоватъ българитѣ – дѣдо владика. Дѣдото ималъ и свой помощникъ или замѣстникъ (старщи синъ, filius major). За свещеникъ и дяконъ не знаемъ дали сѫ бивали употрѣбявани други названия, каквито сѫ имали напр. босненскитѣ патарени, у които четиритѣ чина сѫ носѣли славянски имена: дѣдь, гость, стараць, строиникь и които отговарятъ на episcopus, filius major, filius minor, diaconus у западнитѣ дуалисти. За главата на цариградскитѣ богомили, Василия, знаемъ, че той, по подражение на Исуса и, подобно на учителя на манихейството – Мани, ималъ дванадесеть ученика-апостоли. Сѫщото нѣщо срѣшаме и у западнитѣ дуалисти прѣзъ XII–XIII в. На чело на българскитѣ богомилски епископи стоялъ единъ върховенъ епископъ, когото западноевропейскитѣ документи наричатъ „папа“. При гоненията, на каквито богомилската черква често е бивала излагана, реченитѣ чинове сѫ могли да бѫдатъ заемани и отъ старѣйшинитѣ на сектата.

Като носители на възгледа на началното християнско общество за братство и равенство, богомилитѣ се отнасяли съ неприязънь къмъ съврѣменния тѣмъ политически и религиозенъ строй. Войнитѣ, убийствата, насилията надъ бѣднитѣ и надъ лишенитѣ отъ права и защита, социалното неравенство, узаконено отъ държава и черква, никакъ не подхождали на богомилския идеалъ за християнско общество. И като схващали цѣльта на живота като борба срѣшу злото начало, богомилитѣ не само хулѣли богатитѣ, ругаели старѣйшинитѣ, укорявали болѣритѣ, ненавиждали царя (вариантъ: властитѣ), но подбуждали робитѣ и крѣпостнитѣ да не работятъ на своитѣ господари и обявявали за омразни ония, които работѣли на царя; тѣ дори прибирали въ своята срѣда избѣгалитѣ отъ господаря си роби. Това имъ поведение идѣло отъ желаение за човѣщина и равенство въ обществото, но не било бунтарство съ цѣль да съсипятъ държавния институтъ. Ето защо, когато се засилили тѣхнитѣ общини или когато царетѣ се отнаясяли благо къмъ тѣхъ, тѣ се явявали добри родолюбци и бранители на народната правдини срѣщу посегателството на чужденци или на мощни областни властелини и голѣми землевладѣлци. Ненавистьта имъ срѣщу византийския строй се посрѣщала съ общебългарската неприязънь къмъ Византия изобщо. Прѣзъ XI–XII в. тѣ взематъ участие въ българскитѣ възстанически движения противъ Византия, борятъ се съ орѫжие въ рѫка срѣщу норманитѣ, които опустошавали българскитѣ области, а богомилскитѣ села опожарявали и населението избивали. Прѣзъ XIII в., при Калояна, тѣхнитѣ близки по вѣра павликяни се борятъ, заедно съ българитѣ, противъ гърци и франки. При Асѣня II богомилитѣ се ползуватъ дори съ закрилата на държавата.

И ако въ отношенията си къмъ държавата богомилитѣ държали двояко поведение, съобразно съ обстоятелствата, спрѣмо православната черква тѣ дѣйствували винаги като врагове: отричали изобщо православието, неговото духовенство, организация, тайнства, обреди и култови прѣдмети. Тѣ не признавали храмоветѣ – обиталища на демонитѣ; литургията и молитвитѣ на православнитѣ за тѣхъ сѫ непотрѣбно многоглаголание; кръщението съ вода не освобождава човѣка отъ първородния грѣхъ, нито пъкъ причастието достига нѣкоя цѣль, защото комката си остава обикновенъ хлѣбъ и вино, а не плъть и кръвь Христови; почитането на кръста е дори прѣстѫпно, защото на това орѫдие е билъ мѫченъ Исусъ, и ако се кланяме на кръста и го цѣлуваме, казва попъ Богомилъ, сѫщото би трѣбвало да правимъ и съ осела, защото Христосъ е яздилъ на оселъ; цѣлуването и почитането на иконитѣ е елински обичай и идолопоклонство; тѣлата на умрѣлитѣ и мощитѣ на светцитѣ сѫ материя, творение на Сатанаила, и въ гробоветѣ живѣятъ демони; Исусъ не е правилъ чудеса, и тѣ трѣбва да се разбирятъ въ духовенъ, прѣносенъ смисълъ; самъ Исусъ дори, казватъ нѣкои богомили, не е живѣлъ, защото сѫщинскиятъ Исусъ е билъ Словото, пратено на земята за назидание и спасение на человѣчеството; св. Богородица и светцитѣ не бива да се почитатъ; човѣшкитѣ тѣла сѫ материя, тя не възкръсва, и пр.

Това поведение на богомилитѣ е опрѣдѣляло и държанието на православната държавна черква спрѣмо тѣхъ. Събори, полемики, конфискуване на имотитѣ, наказания и изгнание – всичко било употрѣбено, за да се изкорени опасната ересъ. Открититѣ богомили бивали поставени извънъ законитѣ; затова пъкъ тѣ се криели и живѣели като тайна секта. Само при вѣротърпими царе, тѣ издавали глава. Поставени пра такива неблагоприятни условия, богомилитѣ се прѣпорѫчвали за православни, отивали въ черква, цѣлували кръста и иконитѣ и пр.; въ Мала-Азия даже градѣли черкви, но всичко туй вършели колкото за очи и извинявали своето притворство съ думитѣ на Евангелието (Мат. XXIII, 3): „Всичко що ви кажатъ да пазитѣ, пазете и вършете, но не постѫпвайте споредъ дѣлата имъ, защото тѣ говорятъ, а не вършатъ“. Поради тая имъ прикритость, богомилитѣ бивали нападани постоянно като лъжци и лицемѣри. Обвинявали ги, често пѫти и неоснователно, че се обличали въ монашеско расо, за да намиратъ достѫпъ прѣдъ народа; че били блѣдни отъ лицемѣренъ постъ; че постѣли, но ако ги поканѣлъ нѣкой на трапезата, наяждали се и се напивали като слонове; че се събирали ужъ на молитва, па вършели безчинства и пр. Въ желанието си да очернятъ богомилитѣ, нѣкои тѣхни противници ги обвинявали въ най-невѣроятни прѣстѫплення, както напр. Пселъ приписвалъ на тракийскитѣ масалияни обичая да ядатъ човѣшки нечистотии и др. Въ едно сѫ съгласни всички неприятели на богомилитѣ: тѣ признаватъ голамата тѣхна начетеностъ и ловкостьта имъ да използуватъ при прѣнията си текстоветѣ на св. Писание; тѣ съвѣтватъ православнитѣ да се не захващатъ съ тѣхъ на състезание и въ всѣки случай да ги избѣгватъ, защото били опасни събесѣдници.

Богомилството прѣдставя и една отличителна особеностъ – липсата на строго единство въ догматично и нравствено отношение. Причината на това се крие въ сектантския характеръ на богомилството, лишено отъ онова еднообразие и спойка, възможни само при религия, която живѣе подъ общъ контролъ и свобода. Прѣслѣдванията и изолиранитѣ често пѫти една отъ друга богомилски области и общини сѫ докарали нарушение на единството въ тѣхното учение, особено по второстепенни въпроси. Така напр. малоазийскитѣ богомили, ако и да сѫ заявявали, че почитатъ Бога Отца и Св. Тройца, скришома тѣ били поклонници и на сатаната, твореца на видимия свѣтъ. Цариградскитѣ богомили сѫщо почитали демонитѣ и имъ се покланяли, за да не ги разсърдятъ, защото злитѣ духове имали надъ хората власть, която и Богъ не могълъ да прѣмахне. Тоя сатанизъмъ или луцифериянство се приписва отъ Псела и на тракийскитѣ масалияни. Не е чудно, слѣдователно, дѣто, прѣзъ една и сѫща епоха, въ различнитѣ области се явяватъ съ нееднакви възгледи и съ особености, както туй се вижда отъ съотвѣтнитѣ свидѣтелства. Съ течение на врѣмето тия различия сѫ щѣли да се увеличатъ още повече, ако да не наддѣлѣло влиянието на християнството. Богомилсгвото лека-полека губело своята първична индивидуалность, еволюирало, прѣобразявало се, ставали прѣливания отъ една група въ друга и особено по посока на държавната религия, православието. Още прѣзъ XI в. срѣщаме богомилствуещи монаси да живѣятъ и да работятъ въ православнитѣ монастири. Богомилитѣ прѣзъ XIV в. тъй се били приближили до официалната черква, че дори въ центра на монашеството, въ Светата Атонска гора, та намирали подслонъ въ монастиритѣ като монаси. Само будното око на ортодоксалния ревнитель е могло да ги открие и да подигне прѣслѣдване противъ натрапницитѣ. Нѣщо подобно виждаме и при другитѣ секти, Масалиянитѣ, които прѣзъ VIII в. пазѣли още своята индивидуалность, прѣзъ XI в. ги намираме въ Тракия доста промѣнени, а по-късно вече слѣни съ богомилитѣ или съ православнитѣ. Павликянитѣ въ Пловдивско прѣзъ XVI–XVII в. едвамъ били запазили половината отъ своята начална догматика. Нѣкои отъ торбешитѣ въ Македония и особено криптохристиянитѣ въ Албания, подъ влиянието на мохамеданството, и досега съхраняватъ чудна смесица отъ двоевѣрие. Заимствуванията и прѣливането на дуалистичнитѣ учения намѣрили отразъ твърдѣ рано и въ изворитѣ за тѣхъ. Хронисти и полемисти, неосвѣдомени по-тънко съ догматиката на извѣстно учение, а повече запознати съ външната му страна, смѣсватъ и имената на сектитѣ. При все това, въ повечето случаи, тѣ си служать съ общия терминъ „богомили“, за да означат съ съ него дуалистичнитѣ групи у българитѣ.

4. Разпространение на богомилството

Мѣркитѣ, които патриархъ Теофилактъ прѣпорѫчилъ на царь Петра за изкоренение на новоявилата се ересъ въ България, не помогнали: условията за нейното ширене били по-силни отъ анатемосванията. Попъ Богомилъ, наистина, бѣ реформиралъ дуалистичното учение, бѣ го приближилъ до православната черква, но то си оставало сé още далече отъ нея и продължало да върви по свой пѫть, водено отъ ученицитѣ и съмишленицитѣна Богомила: Михаилъ, Теодоръ, Добре, Стефанъ, Васили, Петъръ и др. Прѣзъ X в. намираме богомили въ Софийско, дѣто отричатъ светостьта на мощитѣ на св. Ивана Рилска и заявяватъ, че нѣма възкресение на тѣлата. По-късно, въ София се настанява и тѣхниятъ епископъ – Дѣдьць Срѣдьчьскыи. Богомилството се ширѣло и въ юго-западнитѣ български краища, въ Македония, пъкъ и въ Албания. Тамъ срѣщу него се борѣли, разказва гръцкото житие на св. Ивана Владимира, „седмочислениците“ и тѣхнитѣ ученици.[6] Царь Самуиловата дъщеря и нейниятъ братъ, казва сѫщата легенда, били богомили и че ужъ православниятъ Ив. Владимиръ, зеть царь Самуиловъ, билъ убитъ отъ своя шурей въ 1015 г. отъ религиозна ненависть. Византийското владичество прѣзъ XI–XII в., възстанията и нахлуването на печенѣзи, кумани, нормани и кръстоносци засилили безредието и безвластието въ българскитѣ земи и улеснили разпространението на богомилството и на сроднитѣ нему секти. Еретицитѣ взели дори видно участие въ българскитѣ възстания. Арменскитѣ колонисти въ Тракия и Македония, печенѣзитѣ въ Дунавска България, въ Софийско, Овчеполско и Мъгленско ширѣли монофизитство и дуализъмъ и улеснявали задачитѣ на богомилитѣ. Ереситѣ взели да проникватъ прѣзъ XI в. и въ православнитѣ монастири и да подхранватъ редъ апокрифни съчинения, повече или по-малко изпъстрени съ дуалистични тенденции. Охридската архиепископия, подъ чиято духовна власть се намирали западнобългарскитѣ области, правѣла всичко възможно, за да прибере въ лоното на православието еретическото стадо. И, докато Софийскиятъ и Дѣволския епископи се борѣли въ врѣме на Теофилакта Охридски (1084–1108 г.) съ монофизититѣ арменци въ своитѣ епархии, въ сѫщото врѣме императоръ Алекси Комнинъ води религиозно прѣние съ павликянитѣ въ Пловдовско, воюва съ тѣхъ или пъкък осѫжда на изгаряне въ Цариградъ открититѣ тамъ богомили. Малко по-късно, застрашителнитѣ размѣри на богомилството въ Мъгленско накарали императоръ Мануила Комнинъ да подбуди къмъ религиозна ревность тамошния епископъ св. Илариона за борба противъ еретицитѣ. Българскиятъ прологъ отъ XIII-XIV в. нарича Илариона „воинъ на веръмнаи“, а по-късно патриархъ Евтими Търновски описва подвизитѣ му срѣщу богомили, арменци и манихеи. Ересьта обаче сé продължавала да вирѣе изъ цѣла България. Едва-що богомилитѣ били осѫдени въ 1211 г. на Търновския съборъ, свиканъ отъ царь Борила, ето че за тѣхното сѫществуване бива съобщено и отъ Охридския архиепископъ Димитрия Хоматияна (1217–1234 г.). При наслѣдника на Борила, Асѣня II (1218–1241 г.), богомилитѣ живнали пакъ, защото тоя вѣротърпѣливъ царь ги оставилъ на свобода, въ противовѣсь на западнитѣ владѣтели и на папата, които току-що били привършили своя кръстоносенъ походъ срѣщу албигойцитѣ и обърнали въ пепелища села и градове. Папата на нѣколко пѫти се оплаквалъ отъ Асѣня, задѣто закрилялъ богомилитѣ, които били изпълнили държават аму, и дори на 1238 г. папа Григори IX сполучилъ да наговори маджарския краль Бела IV да излѣзе на кръстоносенъ походъ срѣщу еретицитѣ и схизматици българи. Развилитѣ се обаче прѣзъ слѣднята година събития, въ полза на Асѣня, попрѣчили на папскитѣ намѣрения, и богомилството било оставено на мира. За него се сѣтили едва слѣдъ сто и повече години, когато религиозниятъ мистицизъмъ, смѣсенъ съ богомилствот и неоплатонизъму, бѣ прѣдизвикалъ остри вълнения въ Византия и на Св. Гора и когато въ Търново и въ неговитѣ околности богомили, адамити и други волнодумци бѣха повели тълпитѣ подирѣ си. Тогава царь Иванъ Александъръ и българското духовенство свикали съборъ въ Търново, къмъ срѣдата на XIV в., противъ тѣхъ и ги осѫдили, и наставницитѣ имъ изгонили изъ българскитѣ прѣдѣли. Простонардното обаче богомилско население си останало въ държавата на Александра.

Богомилитѣ, наричани кудугери и живущи главно въ Македония, се споменаватъ дори въ началото на XV в. Солунскиятъ митрополитъ Симеонъ (1410–1429 г.) говори за тѣхъ (Βογόμυλοι, Κουδούγεροι καλούμενοι) като за единствени още останали въ него врѣме еретици, поселени въ Солунско, които били иконоборци и отричали православието, макаръ и да се зовѣли християни. Българскитѣ сегашни села Кутугерци (Кюстендилско) и Котугери (Воденско) още напомнятъ тия нѣкогашни богомилски селища. Въ срѣдня Македония обитавали богомилитѣ бабуни, именно между Велесъ и Прилъпъ, по склоноветѣ на Бабуна, дѣто и сега има село и рѣка Бабуна, както и село Богомила (Велешко). Къмъ богомилската черква припадали и торбешитѣ (ϕουνδαΐται, отъ ϕούνδα, торба), часть отъ които приели мохамеданство. Тѣ живѣятъ сега въ Тиквешко, Кичевско, Дебърско, Скопско и въ покраината Гора (въ Шаръ-Планина). Нѣкои отъ сѣвероалбанскитѣ торбеши приели католичество и запазили старото си име „фунда“. Крайнитѣ български дуалисти, които, както казахме, се появили още прѣзъ X в., останали да живѣятъ главно въ Македония; тѣ носѣли прозвище драговищи, по име на едноименното племе драговищи. Главното ядро на това племе, познато още прѣзъ VII в., обитавало западно отъ Солунъ. Прѣзъ XIII в. драговищи намираме и въ Тетовско, а по-късно, къмъ XIV–XV в., тѣ се поменаватъ и въ съсѣдна Тракия, подъ Пловдивската епархия.

Омаломощенитѣ къмъ края на срѣднитѣ вѣкове дуалистачни ереси въ България замрѣли съвсѣмъ прѣзъ врѣмето на турското робство. Подъ турското безправие и жестокото свили вратъ всички немохамедани, отъ които мнозина приели вѣрата на владѣтелското племе. Повечето отъ богомилитѣ, сдушени съ православнитѣ при общата неволя, приравнили своитѣ вѣрски различия съ християнскитѣ и се прибрали подъ стрѣхата на православието, което единствено се ползвало съ извѣстни права прѣдъ турската власть. Павликянятѣ, които не били минали въ православие или въ мохамеданство, запазили най-късно своитѣ дуалистични вѣрвания, ако и доста промѣнени, за да попаднатъ въ католичество прѣзъ XVI–XVI! в., когато на католишката пропаганда се дала що-годѣ свобода за дѣйствие. И така, дуализмътъ, слѣдъ като бѣ прѣнесенъ въ българскитѣ прѣдѣли още прѣзъ VIII в. и слѣдъ като прѣзъ X в. се оформи отъ попъ Богомилъ въ особена българска секта, която прострѣ далече своето влияние, най-сетнѣ, слѣдъ вѣковна неравна борба, изчезна постепенно прѣзъ турската епоха, като остави за споменъ, покрай нѣкои мѣстни и племенни имена, редъ религиозни легенди въ простонародната българска словесность.

Картината, която се опитахме да дадемъ за мощьта и разпространението на богомилството и сроднитѣ му учения въ България, би останала незакрѫглена, ако не кажемъ нѣколко думи и за въздѣйствието, което упражни богомилството извънъ българскитѣ краища. А това въздѣйствие е било силно и далечно. Богомилството бѣше чуждица за българскитѣ земи, то дойде отъ изтокъ, но намѣри такава пригодна почва въ новото си отечество и даде такива плодове, че тѣ се понравиха не само на чужденцитѣ отъ сѣвернитѣ и западни страни, но и на ония, които се смѣтаха за истонски прѣдставители на православието, именно Византия. Въ тая Византия, отъ чиито сиро-арменски области бѣ донесено сѣмето на богомилството, дотамъ се загнѣзди прѣнесеното изъ България учение, че то държа вѣкове наредъ въ напрежение и страхъ черква и господарство.

Главното условие, което помогна да се разпространи богомилството въ Византия, бѣ подпадането на българскитѣ области подъ гръцка власть, едни въ края на X, други въ началото на XI в. Още тогава българскитѣ еретици съумѣха да проникнатъ въ Византия и да образуватъ свои едновѣрски общини. Разпространитель на богомилството (Φουνδαΐτῶν, торбеши или богомили) тамъ станалъ нѣкой си Йоанъ Чурила (Τζουρίλλας), първа половина на XI в. Той училъ въ тракийскитѣ прѣдѣли,[7] въ Опсикийската тема и въ Смирненско. Послѣдватели ималъ и въ Кивириотската тема, оакъ въ Мала-Азия. Главното му свърталище било въ селото Хилии Капни (Χίλιοι καπνοί), въ Опсикийско, дѣто всички жители, безъ десетина души, били станали еретици. Богомилството, ще рече, пламнало въ Византия въ западнитѣ теми на Мала-Азия, главно въ Опсикия, дѣто мнозинството на населението било българско, прѣселвано тамъ на нѣколко пѫти отъ византийскитѣ императори изъ Тракия и изъ Македония. Твърдѣ е вѣроятно, Йоанъ Чурила да е билъ български богомилъ, дошълъ отъ Балканския полуостровъ срѣдъ своитѣ сънародници българи въ Опсикия и тамъ да е намѣрилъ най-лесно съмишленици.[8] Евтими отъ Акмония, който ни дава подробности за насаждането на богомилството въ Мала-Азия, добавя, какво еретицитѣ въ Опсикия се зовѣли фундаити (торбеши), а въ Кивириотската тема и на западъ, въ Балканския полуостровъ – богомили. Къмъ края на сѫщия XI в. дуалистичното учение се вѣстило и въ Цариградъ. Докато императоръ Алекси Комнинъ водѣлъ прѣния съ павликянитѣ по вѣрски въпроси или воювалъ съ тѣхъ въ Пловдивско, въ самата столица Йоанъ Итала ширилъ своитѣ възгледи, смѣсени съ богомилство; той билъ осѫденъ на събора въ 1084 г. Още по-голѣмо било смущението въ Цариградъ, когато тамъ се явилъ стариять богомилски глава Васили, придруженъ отъ дванадесеть ученика. Изгарянето на Василия на Хиподрома въ столицата (1110 или 1119 г.) и затварянето на съмишленицитѣ му не ослабили ересьта. Не помогнала и „Паноплията“ на Евтимия Зигавина, пописана по порѫка на императоръ Алексия за опровержение на ереситѣ и на богомилството, нито „Съкровището“ на Никита Хониатъ, нито „Изобличителното писмо“ на патриархъ Германа и др. Богомилството почнало да заразява дори епископи и монаси. Извѣстни сѫ шумнитѣ процеси прѣзъ XII–XIII в. противъ писателя Константина Хризомала, противъ епископитѣ Климента и Лъва, и особено противъ монаха Нифона. Прѣзъ XIV в., както видѣхме, то проникнало дори въ светогорскитѣ монастири, а къмъ анчалото на слѣдния XV в. богомилитѣ кудугери спокойно си живѣели въ околноститѣ на Солунъ. По-нанатъшнитѣ вѣсти за богомилството въ гръцкитѣ земи спиратъ, и ние не знаемъ докога е продължиль тамь неговиятъ животъ.

У руситѣ, които били въ постоянно верско и книжовно общение съ България, проникнали сѫщо така проповѣдници на българската ересь, при все че сектата не е могла да пусне тамъ дълбоки корени и да вирѣе наредъ съ други вѣрски отклонения, които характеризиратъ духовния живитъ на православния сѣверенъ народъ. Никоновскиятъ лѣтописъ съобщава подъ год. 1004 за монаха скопецъ Андрианъ, която билъ хвърленъ въ тъмница за учението си противъ черковнитѣ закони на православието, противъ епископитѣ, свещеницитѣ и монаситѣ. Той билъ смиренъ и кротъкъ. Скопството, укоряването на черковната йерархия и на монашеството, смирението и пр. сѫ признаци, които даватъ основание на рускитѣ учени, като Голубински, да виждатъ у тогози Андриана послѣдватель на богомилството. Другъ единъ „лошъ еретикъ“ Димитри, казва сѫщиятъ лѣтописъ, подъ год. 1129, и той билъ хвърленъ въ тъмница. Сводниятъ руски лѣтописъ съобщава за влъхви магесници прѣзъ XI–XII в., въ Киевъ, Ростовъ и Бѣлоозеро, и за тѣхнитѣ разкази, които напомнятъ богомилскитѣ космогонични прѣдстави: Богъ, като си отрилъ потното лице, хвърлилъ кърпата отъ небето на земята – алюзия за ролята на божествената потъ и капки, отъ които се създава земята. Сатаната се спрѣчкалъ съ Бога, кой да създаде човѣка. Най-сетнѣ сатаната направилъ човѣка, а Богъ му вдъхналъ душа: затова, когато умре човѣкъ, тѣлото му отива въ земята, а душата при Бога. Учението на рускитѣ сектанти „стригольники“ (XIV в.) сѫщо така прѣдставя успоредици съ богомилството. Стриголницитѣ имали дуалистични прѣдстави за произхода на свѣта; тѣ отричали черковната йерархия; давали право на всѣки тѣхенъ съмишленикъ да свещенодѣйствува; не признавали храмоветѣ и се молѣли на открито; не вѣрвали въ възкресението на мъртвитѣ и пр. Нѣкои руски учени виждатъ въ тѣхното учение западно влияние, а други богомилско. Но, ако по поменатитѣ и друга вѣсти може да се прѣдполага само за разпространение на богомилството у руситѣ, несъмнѣнно е влиянието на богомилската литература у тѣхъ: тѣ я чели, прѣписвали, прѣработвали, както за това свидѣтелствуватъ множество руски рѫкописи.

Богомилството проникнало и въ сръбскитѣ земи. Тамъ еретицитѣ се явяватъ съ имената: богомили, бабуни и кудугери. Великиятъ жупанъ Стефанъ Неманя ги изтрѣбилъ и книгитѣ имъ изгорѣлъ (XII в.), но тѣ се закрѣпили въ силни общини на западъ, въ Босна и Хума. Срѣщу тѣхъ воювалъ краль Стефана Дечански; той пратилъ въ 1328–29 г. сина си Душана съ войска.

А че богомилитѣ не били изчезнали прѣзъ XIV–XV в и въ собствена Сърбия, личи отъ мѣркитѣ, взети противъ тѣхъ въ Законника на Душана, както и отъ бѣлѣжкитѣ за тѣхъ у Константния Костенски. Въ Босна богомилството не само че взело широки размѣри, но тамъ дори станало държавна религия. Тамъ богомилитѣ се наричали „християни“, а чуждитѣ извори ги зоватъ босненски „патарени“. Въ края на XV в., слѣдъ покорението на Босна отъ турцитѣ, голѣма часть отъ босненскитѣ патарени, особено едритѣ землевладѣлци, заедно съ своитѣ крѣпостни, минали въ мохамеданство.

Несравнено по-значителни сѫ послѣдицитѣ отъ влиянието на богомилството въ западна Европа. То възобнови умрѣлото почти и забравено манихейство въ нѣкогашната западна римска империя, даде му новъ животъ и форма и прѣдизвика сътресения, които се отразиха въ религиозния, политическия и социаленъ животъ на католишкия свѣтъ. За прѣнасянето тамъ на новодуалистичното учение и особено на богомилството помогнаха главно мисионеритѣ и колониститѣ, дошли отъ изтокъ. Въ 794 г. императоръ Константннъ VI прѣсели насилствено множество арменци въ Сицилия. Въ 835 г. въ Италия се явиха павликянски легиони съ своя водитель Дяконица. Други арменци и павликяни вече отдавна сновѣха като търговци по срѣдиземноморскитѣ брѣгове и особено по пристанищата на Италия и Франция. А прѣзъ Далмация и Босна проникваха проповѣдницитѣ на богомилската и на драговищката черкви. Когато въ 1040 г. било потъпкано възстанието на Петра Деляна въ Македония отъ гърцитѣ и норманитѣ, часть отъ населението, именно павликяни и македонци, както се бѣлѣжи въ Барскитѣ анала, избѣгали въ Италия. Западнитѣ хроники отъ XI в. вече посочватъ тукъ-тамъ въ Италия и въ Франция появата на опасни сектанти, като напр. въ Верона, Торино, Тулуза, Орлеанъ и др. Тѣ биватъ наричани съ различни имена: манихейци, катари (т.е. чисти, καϑαροί), българи (Bogri, Bugres, Bolgari, Bulgari),[9] павликяни (Popelicani, Publicani, Populicani, Piphli), албигойци (по името на южнофренския градъ Albi, дето имало много дуалисти), еретици, патарени и пр. У западнитѣ дуалисти били застѫпени и двѣтѣ крила, крайното и умѣреното. Крайнитѣ се схождали съ учението на драговищката и павликянска черкви, а умѣренитѣ изповѣдвали богомилството. Главното огнище на крайнитѣ било въ Провансъ (южна Франция), а на умѣренитѣ – въ сѣверна Италия. Двѣтѣ крила живѣели обаче въ единение и често пѫти послѣдвателитѣ имъ минавали едни къмъ други. Тѣ признавали, че водятъ началото си отъ българскитѣ дуалисти, именно отъ „Българската черква“ (Ecclesia Bulgariae) и отъ Драговищката черква (Ecclesia Drugometiae). Отъ тѣзи два ордена бивали изпращани често миссионери на западъ, за да рѫководятъ съборитѣ, да уясняватъ догмитѣ и да разпространяватъ своитѣ книги. Върховниятъ наставникъ, главата на дуалиститѣ, наричанъ отъ католишкитѣ документи „еретически папа“, живѣелъ въ България, а намѣстникътъ му обитавалъ въ южна Франция. Освѣнъ вѣрскитѣ догми, българскитѣ мисионери занесли на западъ и своето социално гледище. То намѣрило съчувственици между нѣкои албогойци, които се отказвали да плащатъ десетъкъ на голѣмитѣ землевладѣлци и дори заграбили нѣкои монастирски имоти отъ католицитѣ.

Щомъ се появила ересьта въ сѣверна Франция, дѣто била прѣнесена чрѣзь Италия, католишкото духовенство, подпомогнато отъ свѣтската власть, прибѣгнало до крайни мѣрки за изтрѣбването ѝ. По рѣшението на Орлеанския събори въ 1022 г., тринадесеть души еретици били изгорени живи и други затворени. Въ южна Франция обаче отпорътъ на католичеството билъ по-слабъ, защото тамъ дуализмътъ билъ обхваналъ голѣма часть отъ населението и дори билъ проникналъ въ дворцитѣ на феодалитѣ и срѣдъ духовенството. Нѣщо повече. Сами дуалиститѣ се осмѣлили да свикатъ свой религиозенъ съборъ, на който присѫтствували и прѣдставители отъ България и отъ Византия. Едвамъ когато папа Инокенти III видѣлъ, че увѣщания, проповѣди и заплашвания не помагатъ и че Римската черква рискува да изгуби цѣли области и католичеството да се компрометира, организувалъ въ 1208 г. кръстоносенъ походъ срѣщу албигойцитѣ въ южна Франция. Въ похода взели участие, освѣнъ духовенството и множество жадни за обиръ авантюристи, още и френскитѣ крале Филипъ Августъ и слѣдъ него Людовикъ VIII, съ техни феодали. Походътъ ималъ и политическа подкладка, защото френскитѣ крале искали да си обсебятъ богатитѣ области на Провансъ, които били незазисими и огнища на еретицитѣ. Походътъ захваналъ на слѣднята 1209 г. съ нападението на крѣпостьта Безие, съ избиването на цѣлото ѝ население отъ 15,000 души, съ ограбване на имотитѣ му и опожаряването на града, който билъ обърнатъ на пепелища. При прѣвземането на Каркасонъ, населението било пощадено, но имотитѣ му разграбени. Провансалцитѣ, слѣдъ тѣзи неочаквани жестокости, почнали да се организуватъ за съпротива, и кръстоносниятъ походъ се обърналъ на дългогодишна война между сѣверна и южна Франция, която се завършила едва слѣдъ двадесеть години (1229 г.), съ присъединение по-голѣмия дѣлъ на Провансь къмъ френската корона. Походътъ не можалъ да потъпка ересъта; за нейното по-нататъшно неуспѣване и замиране помогнали двѣ нови мѣрки: основанието на ордена на Доминиканцитѣ въ Тулуза, въ 1215 г., за борба противъ албигойството, и официалното повсемѣстно учрѣдянане на Инквизицията съ нейнитѣ нечути жестокости. Прѣзъ XIII в. албигойцитѣ намалѣли много: едни били принудени да приематъ католичество, други били изгорени или избити, трети избѣгали по Пиринеитѣ или въ Италия. За потушаване на албигойството, на така наричанитѣ „българи“ (Bulgari, Bogri) въ сѣверна и срѣдня Франция, особено помогналъ свирѣпиятъ доминиканецъ Робертъ Българинътъ (Robertus Bugre), който самъ по-рано билъ еретикъ „българинъ“ (bougre, bugre), отдѣто и прозвището му. Той не само горѣлъ своитѣ стари съмишленици, но и живи ги заравялъ. Часть отъ послѣднитѣ френски албигойци намѣрили прибѣжище въ Ломбардия, при своитѣ вѣрски събратя, които, благодарение на закрилата на феодалитѣ, тамъ се удържали по-дълго врѣме, до края на XIV и началото на XV в. Въ сѣверна Испания и въ Германия дуалиститѣ се запазили отчасти до края на XIII в.

Западнитѣ дуалисти вече не сѫществували прѣзъ XV в., но затова пъкъ тѣхниятъ духъ продължилъ да живѣе още въ сектата на валдейцитѣ . Валдейцитѣ, наречени така по името на реформатора Валдо отъ Лионъ (XII в.), не били дуалисти, но проповѣдвали началното, идеално християнство, опростено отъ всички добавки и обредности на Римската черква. Тѣ смѣтали, че богатството и недостатъчното разпространенне на Св. Писание сѫ главнитѣ извори за порочностъта у духовенството, за неблагочестието и невѣжеството у народа.

Тѣхнитѣ послѣдватели били главно сиромаси или нѣкогашни богаташи, които, разпалени отъ божествена ревность, продавали или раздавали имотитѣ си и се приобщавали къмъ новата секта. Валдейцитѣ прѣвели Библията на народенъ езикъ и я пръскали въ рѫкописи изъ населението. Тѣ не признавали католишката духовна йерархия, и всѣки отъ тѣхъ могълъ да стане проповѣдникъ на Христовото учение. Сѫщо така не признавали католишката литургия, нито нейнитѣ молитви и обреди къмъ светцитѣ, къмъ св. Богородица, къмъ иконитѣ; отхвърляли учението за чистилището и индулгенциитѣ. Тѣ били противъ войнитѣ и противъ всѣко проливане на кръвь, и водѣли примѣренъ и благочестивъ животъ. Съ други думи, валдейцитѣ имали много общи нѣща съ албигойцитѣ, съ които често пѫти бивали и смѣсвани. Римската черква ги обявила за еретици, за свои врагове, и ги прѣслѣдвала, ако и не така жестоко, както гонѣла албигойцитѣ. Тѣхнитѣ общини се запазили до късно врѣме въ малодостѫпнитѣ краища на Алпитѣ и на тѣхнитѣ разклонения. Проповѣдницитѣ имъ били въ връзки съ хусититѣ, цвинглиститѣ, калвиниститѣ, лютеранитѣ и др. сродни отстѫпници отъ католичеството въ Швейцария, Франция, Германия и другадѣ. Когато слѣдъ Възраждането, прѣзъ XV–XVI в., настанала обнова въ духоветѣ, литературата и изкуствата, и когато черковната Реформа била призната, валдейцитѣ се присъединили къмъ протестантството. Мнозина учени съ право ги смѣтатъ за родоначалници на протестантите.

5. Значение на богомилството

– Богомилството, каквото се очертава отъ историческитѣ вѣсти и отъ неговата догматика и етика, прѣдставя, дѣйствително, интересно явление въ религиозно-нравствения и социаленъ животъ на срѣдновѣковна Европа изобщо и на България, въ частностъ. Разгледано въ своето широконародно приложение и въ сравнение съ християнството, юдейството и мохамеданството, богомилството се явява прѣди всичко носитель на ясно посочени духовни интереси, които регулирватъ живота въ семейството, обществото, черквата и обредитѣ и го насочватъ къмъ една единствена цѣлъ – духовната чистота, която води душата къмъ своя първоизточникъ, Бога. Богомилътъ отхвърля тѣлесната, материалната субстанция и не вѣрва въ нейното възкресение; той отстранява съвсѣмъ отъ своята догматика чувствено-тѣлесния елементъ, повече или по-малко прокарванъ въ другитѣ религии; еврейството е обзето отъ грижи за сегашния земенъ животъ, и прѣдставитѣ му за задгробния миръ сѫ смѫтни и неустановени; за мохамеданина небесниятъ животъ е продължение на земния, съ всичката му тѣлесна чувственость, наслада и страдания; християнството е въ недоумѣние за сѫдбата на тѣлата въ задгробното битие, слѣдъ тѣхното възкресение, както и за тѣлесно-духовната реставрация на човѣшката индивидуалностъ. Учението на богомилитѣ за вѣчножизненого въ човѣка – душата, е постройка ясна и рационална: душата, еманация отъ Бога, божия искра, като се прѣчисти, удостоява се да се върне и приобщи съ своя първоизточникъ. Съ приобщениего обаче на душата въ Бога и разпадането на тѣлото, прѣкращава се оная земна човѣшка индивидуалность, която, споредъ християнството, се възстановява въ задгробния миръ, за да блаженствува или да страдае. Но ако богомилското гледище въ това отношение се явява по-смислено, по-рационално, едноврѣменно съ това то се лишава отъ оня оптимизъмъ или no-добрѣ отъ оная примамлива индивидуална реставрация, която може да служи за ободрителенъ елементъ въ една народнорелигиозна системя. Отъ друга страна, песимистичното гледище спрѣмо земния животъ на човѣка, дѣто божествената душа робува на материята и на нейнитѣ чувствени прищѣвки, е негативенъ елементъ за една религия, която би мѣрила да стане общочовѣшка, универсална. Християнското становище въ случая е по-естествено и по-оптимистично: едно умѣрено използуване на земнитѣ блага не бърка на благочестивия животъ. Противоестественото богомилско въздържание отъ увеличение на човѣшкия родъ, както и прѣпорѫчването на крайно вегетариански животъ съставятъ сѫщо така негативни елементи за обществото и за държавата: съ безчадие, съ Zweikindersysiem и съ вегетариянство единъ народъ рискува да загине.

Богомилската черква представя, отъ формално-обредна страна, пълно единение съ своята догматична сѫщина и се отличава съ простота, дѣто материалното и чувственото сѫ намалени до възможната крайностъ. Безъ храмове, безъ архитектурно и безъ декоративно величие, безъ скѫпоцѣнни утвари и богати златообшити одежди, безъ позлатени митри, безъ икони и фрески, безъ блѣскави служби и процесии, безъ химни и музика, богомилското богослужение и обред сѫ сведени до послѣдня аскетична простота. Въ това отношение ортодоклалната черква се явява като прѣобразено копие на паганизма и на неговата тържественостъ; чрѣзъ богати зракови и слухови възприятия тя унисва въображението на вѣруещия къмъ материализувани форми на небесния миръ. Богомилската молитвена и обредна обстановка е тъй бѣдна, проста, дори студена, че не дава някаква храна на фантазията; тя дѣйствува не на сърдцето, а на ума, и го възвежда съзерцателно въ духовнитѣ висини на Бога, и съ това наумѣва, като изключимъ музиката, протестантската черква и обредность.

Богомилитѣ, у които духовната страна е вземала прѣвѣсь надъ материалната, се отличавали и съ своя тихъ, кротъкъ, благочестивъ животъ и чистота на нравитѣ. Това се посочва отъ всички обективни свидѣтелства за богомилитѣ и за тѣхнитѣ западни съмишленици. Дори най-ревностнитѣ имъ противници не отричагь тѣхната кротость и смирение, при все че се стараятъ да подцѣнятъ тѣзи имъ качества, като ги обявятъ за лицемѣрство и измама. Извратеноститѣ, които се приписватъ главно на нѣкои арменски и павликянски групи, сѫ били дотолкова тѣхни пороци, колкото сѫ били общи и за други източни народи. Всички свидѣтелства единодушно потвърдяватъ дълбоката, непоколебима вѣра на богомилитѣ въ правотата на тѣхното учение, мѫжественостьта, фанатизма, съ които сѫ прѣнасяли гоненията, както и готовностьта, съ която мѫже и жени сѫ отивали въ пламъцитѣ на костеритѣ. Съ такива примѣри е изпълнено само началното християнство, на което богомилитѣ се смѣтали истински послѣдватели.

Въпрѣки своята духовна чистота въ вѣра и животъ, богомилитѣ сѫ били рушители на православието и на срѣдневѣковния социално-господарственъ строй, както и на държавно-религиозното единство и мощь на българския народъ. Бранителитѣ на това единство сѫ прѣслѣдвали богомилитѣ като врагове, ако и не съ оная жестокость, каквато проявиха спрѣмо дуалиститѣ западната черква и държави. При все това, богомилското учение се отразило донѣйдѣ благодатно и върху самата официална черква, върху околитването и подобрѣнието на нейното духовенство. Пресвитеръ Козма поставя съ право отпадъка на православното духовенство като главна причина за прѣуспѣването на богомилството; той бичува изпадналитѣ въ лѣность и пороци български монаси и вѣроучители и ги подканя да се свѣстятъ и да заработятъ за заздравяването на религията у народа. Албигойското движение на западъ прѣзъ XII–XIII в. докара наистина съвземането на католишкото духовенство.

Издигнемъ ли се обаче надъ вѣрскитѣ догми и срѣдновѣковнитѣ държавни интереси, въ богомилството отбѣлѣзваме прояви отъ общечовѣшко естество, прояви, които може би сѫ били много подранили, но които правятъ честь на реформатора Богомила и на неговитѣ близки съратници въ българската земяи въ западна Европа. Велика прозорливость и рѣдка доблесть е било за срѣднитѣ вѣкове да се излѣзе съ проповѣдь за равенство на человѣцитѣ, за борба противъ робството и крѣпостничеството, противъ съсловната организация на обществото, осветени отъ държава и черква, борба противъ потисничеството на господаритѣ и велможитѣ надъ несвободния човѣкъ, обърнатъ на безгласна и безправна вещь. И ако новитѣ врѣмена съ право изтъкватъ направенитѣ въ това отношение придобивки за благото на человѣчеството, толкова повече не трѣбва да остане въ забвение свѣтлиятъ ликъ на българския попъ Богомила и неговиятъ слабъ гласъ за човѣшко равенство, и добруване прѣзъ усилнитѣ и мрачни срѣдни вѣкове. Името на Богомила трѣбва да се впише въ аналитѣ на историята на лично мѣсто между другитѣ благодѣтели на человѣчеството. Позивътъ на Богомила не е могълъ, наистина, да осѫществи желания прѣвратъ въ обществото, защото прѣчкитѣ сѫ били непрѣодолими, обаче неговиятъ гласъ се пронелъ изъ цѣла Европа, заседналъ въ сърдцата на благородни люде и въ душитѣ на униженитѣ, за да се прѣдаде на по-новитѣ поколѣния и най-сетнѣ обърне на дѣло. Така бавно постепенно напрѣдва человѣчеството и, надъ коститѣ на своятѣ благодѣтели, то гради своята бѫднина и благоденствие

Въ областьта на българскитѣ народни вѣрвания и литѣратура влиянието на богомилството може да се прослѣдя по-осезателно. Отъ другитѣ балкански народи българскиятъ минава за най-малко религиозенъ и най-малко проникнатъ отъ догмитѣ на православието. У него царува двоевѣрие или, направо речено, многовѣрие. Неговата вѣра е смѣсица отъ всевъзможни езически и християнски прѣживѣлици, прѣплетени въ най-шарена тъкань, въ която се издаватъ и ярки богомилски нишки. Тука спадатъ прѣди всичко дуалистичнитѣ представи за миросъзданието, за които ще стане дума по-долу. Широката роля, която играе дяволътъ и демонитѣ въ българския фолклоръ, се дължи сѫщо така отчасти на влиянието на богомилството. Богомилитѣ сѫ способствували особено и за разпространение на така нареченитѣ апокрифни творения въ българската литература, творения свои и чужди, нагодени повече или по-малко въ дуалистична догматика и цѣли. Старата българска литература и покрай нея сръбската и руската дължатъ именно на богомилството единъ отъ най-интереснитѣ си книжовни дѣлове не само прѣзъ срѣднитѣ вѣкове, но дълго врѣме и слѣдъ това. Богомилскитѣ книжовници иматъ и друга заслуга. Тѣ сѫ спомогнали за литературното общение между изтокъ и западъ; тѣ сѫ били проводницитѣ на множество писани и устни легенди, които сѫ минали отъ Азия, прѣзъ България, за западна Европа. За единственитѣ сега извѣстни български книжовни творения, прѣведени на латински езикъ и употрѣбявани на западъ, заслугата се пада именно на тия богомилски писатели и мисионери.

Влиянието, което упражни богомилството върху духовния и отчасти политическия животъ на западна Европа, е ознаменувано съ нѣколко събития отъ епохално историческо значение.. Казваме епохално, зашото богомилството раздвижи умоветѣ на срѣдневѣковния човѣкъ; то накара католичеството да се опомни и да изцѣри своята вѫтрѣшна разпадналость; то прѣдизвика продължителния и жестокъ кръстоносенъ походъ срѣщу албигойцитѣ; подчини на френската корона голѣмата провансалска область, различна по нрави, езикъ и литература отъ сѫщинската, сѣверна Франция; то прѣдизвика основанието на грамадния Доминикански орденъ; то предизвика организирането на най-грозното дѣло на Римската черква – Инквизицията, подъ пепелищата на която се зароди реформаторското движение и на свързанитѣ съ него религиозни и човѣшки свободи.


Източник



[1] По-главни извори и изслѣдвания по богомилството: Н. М. Петровскйі, Письмо патріарха Константинопольскаго Ѳеофилакта царю Болгаріи Петру. Спб. 1914 (отпечатькъ отъ Извѣстія отд. русскаго яз. и слов. Имп. Ак. Наукъ, т. XVIII, год. 1913, кн. 3). — Св. Козмы Пресвитера Слово на еретики и поученіе отъ божественныхъ кнъгь. Изд. М. Г. Попружеико. Спб. 1907. — М. Г. Попруженко. Козма Пресвитеръ (Извѣсъія Русскаго Арх. Института въ Константинополѣ, т. XV, 1911 г.) — Посланието (Ἐπιστολή) на Евтимия отъ Акмония дo своитѣ съотечественици въ Акмонската епархия (Опсикийска тема, западна М.-Азия), първа половина на XI в. Обнародвано у G. Ficker, Die Phundagiagiten. Leipzig 1908. — Евтими Зигавинъ (Зигадинъ). Изложение противъ богомилитѣ (Καταζ Βογομίλων или Ἔκθεσις παρι τὴς αίρσεως τῶν Πογομήλων), отъ нач. на ХXI в. Издания: Gieseler, Euthymius Zigadenus, Narratio de Bogomilis. Göttingen 1842; Migne, Patrologia Graeca, CCXX, 1289—1331; ново издание, съ нѣкои отклонения въ текста, у Ficker, 89—111. — Тайната книга, наричана още Раuх Evangile или Liber apocryphus Sancti Johannis, отъ XII в. За изданията срв. по-долу при сѫщия надсловъ. — М. Г. Попруженко, Синодикъ царя Бориса. Ояесса 1899. — Послание на патриархъ Германа (1222—1240 г.) до цариграждани срѣщу богомилитѣ (Πρὸς τοὺς ἐν Κωνσταντινουπόλει καὶ κατὰ Βογομίλων), обнародвано у Ficker, 115-125. — Reinerius Sacchoni. Summa de Cathnris et Leonistis (Thesaurus nova anecdotorum, т. V). — Moneta, Adversuş Catharos et Waldenses. Romae 1743. — Житие на Теодосия Търновски отъ патриархъ Калиста. Обнародвано отъ В. Н. Златарски, Житїе и жизнь преподобнаго отца нашего Ѳеωдосїа. София 1904. — Житие на Илариона Мъгленски отъ патриархъ Евтимия. Обнародвано отъ E. Kalužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien 1901, стр. 27—58. — Thallóczy, Beitrage zur Kenntniss der Bogomilenlehre (Wissensch. Mittheilungen aus Bosnien und der Hercegovina, t. III, 1895 г., стр. 360—371).

J. Chr. Wolf, Historia Bogomilorum, qua potissium ex Panoplia dogmaticа Euthymii Zigabeni eiusque codice graeco non edito eorum tata, doctrinae et mores ita exponuntur. Vltembergae 1712. — J. G. V. Engelhardt, Kirchengeschichtliche Abhandlungen. Erlangen 1832, стр. 151—208: Die Bogomilen. — C. Schmidt, Histoire et doctrine de la secte des Calhares ou Albigeois, Paris 1848—1849, 2 книги. — В. Петрановић, Богомили. Црьква Босаньска и крьстяни. Задар 1867. — В. Левицкій, Богомильство, болгарская ересь X—XIV в. (Христіанское Чтеніе. 1870 г.). — Fr. Rački, Bogomili i Patareni (Rad VII. VIII, X, 1869—1870 г.). — Rački. Prliozi za povjest bosanskih Patarena (Starine I, 1869 r.). — P. Каролевъ, За богомилството (Периодическо списание. 1870 г.). — Кипріановичъ, Жизнь и ученіе богомиловъ (Православное Обозрѣніе. 1875 г.) — Al. Lombard, Paulicens, Bulgares et Bons-Hommes en Orient et en Occident. Genève et Bále 1879. — Douais, Les Albigeois, leurs origines. Paris 1879. — J. Döllinger. Beiträge zur Sektengschlechte des Mittelalters. München 1890, 2 части. — Dr. Prohaska. Das kroatisch-serbische Schrifttum in Bosnien und der Herzegowina. Zagreb 1911, на стр. 18—55. — Н. П. Благоевъ, Правни и социални възгледи на богомилитѣ София 1912. — М. Weingart, Počatky bogomilství (Slovanský Prěhled, 1913, čislo 1). — H. П. Благоевъ, Беседата на пресвитер Козма против богомилитѣ (Годишник на Соф. Университет, кн. XVIII, 1923 г.). — Ю. Трифоновъ, Бесѣдата на Козма Пресвитеръ и нейниятъ авторъ (Списание м Бълг. Ак. на Наукитѣ, кн. XXIX, 1923 г.). — J. А, Ilić, Die Bogomilen in Ihrer geschichtlichen Entwicklung. Sr. Karlovci 1923. — Най-обемната книга върху богомилството (838 стр.), на Isidor Ieşan, Secta Paterenă in Balcani şi in Dacia-Traiană. Bucureşti 1912, е чиста фантазия!

За богомилството сѫ дадени по-кѫси или по-дълги бѣлѣжки и въ нѣкои общи исторически съчинения: Дриновъ, Исторически прегледъ на българска-та цьрква. Віенна 1869; Осокинъ, Исторія Альбигойцевъ, Казань 1869; Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей. Москва 1871; Гильфердингъ, Сочиненія, т. I; Иречекъ, Исторія Болгаръ. Одесса 1878; О. Успенскій, Очерки по истории византійской образованности. Спб. 1891; Радченко, Религиозное и литературное движеніе въ Болгаріи въ эпохъ передъ турецкимъ завоеваніемъ. Кіевъ 1898; Лебедевъ, Историческіе очерки, Изд. 2-ое. Москва 1902; Цухлевъ, История на българската църква. София 1911, и др. Богомилското учение занимава въ ново врѣме и редъ български публициста. Едния отъ тѣхъ смѣтатъ богомилството за разрушителенъ елементъ въ срѣдновѣковна България и го порицаватъ; други го язучаватъ съ любовь и темпераментъ и сѫ опитвать да прозратъ задъ оскѫднитѣ често пѫти научни данни и да възсъздадатъ свѣтли страници въ българското минало: Панчевъ, Богомилитѣ (въ библиотека на Слав. Бесѣда, 1907 г.); Д. Мишевъ, България въ миналото. София 1915; В. Петковъ, България — носителка на реформация, култура и цивилизация. София 1919; А. Страшимиров, Публични беседи. София 1921 г.; Хр. Върговъ, Революционери. София 1924, и др.

[2] За думата Господъ тѣ иматъ Уръ, за Господь-Богъ — Уръ-Ищенъ, за сатана — Шатанъ (Sátán). Срв. турското шайтанъ т. е. сатана, дявол. За нѣкои отъ тия заемки срв. Н. Vámbery, Der Ursprung der Magyaren, Leipzig 1882, стр. 344 cл.

[3] Личното име Богомилъ е било познато у българитѣ и прѣди царь Петрово врѣме. Въ Чивидалското Евангелие, между записанитѣ прѣзъ 869 г. българи, срѣщаме и женското име Богомила. Богомилитѣ, слѣдвателио, били наречени така по името на своя учитель, а не, както нѣкои прѣдполагатъ, отъ това, че ужъ послѣдвателитѣ на новото учение се смѣтали за „мили на Бога“.

[4] Името Самаилъ се срѣща още въ талмудската литература и въ еврейскитѣ апокрифи. Самаилъ (Сама-елъ, т. е. отрова божия, отрова върховна), билъ изпърво първиятъ отъ небеснитѣ ангела, наричани „прѣстоли“, а сетнѣ – главатарь на демонитѣ или ангелъ на смъртьта. Сатана ще рече „врагъ“, а Сатана-елъ „врагъ божи“. Още въ старитѣ, прѣдбогомилски и начални богомилски легенди Самаилъ се смѣсва съ Сатанаила. Въ християнската литература Сатана се смѣсва съ гръцкото име „дяволъ“ (διάβολος), което иде отъ διαβάλλω (прѣхвърлямъ, прѣмѣтамъ, измамвамъ, клеветя) и означава „лъстецъ“, „клеветникъ“. Дяволътъ, подобно на сатаната, минава за главенъ демонъ (бѣсъ, духъ). Въ мохамеданската терминология „шайтанъ“ (дяволъ) иде отъ сатана.

[5] Споредъ веститѣ на Йоана Екзарха, Михаила Псела и Евтимия Зигавина, Сатанаилъ билъ старши синъ на Бога Отца, а споредъ пресвитеръ Козма – младши синъ.

[6] На една стара иконка, която видѣхме въ Охридската съборна черква Св. Климентъ – Св. Богородица и на която сѫ изобразени чудесата на св. Наума, ученикъ на св. Кирила и Методий, светецътъ е прѣдставенъ въ една планинска мѣстность, прѣслѣдванъ отъ богомилитѣ – διώκεται ὑπο τῶν Βογομηλον (sic). Нѣма съмнѣние, че тоя епизодъ отъ живота на св. Наума е анахрониченъ и апокрифенъ, но неговото изображение показва, че богомилството е застрашавало по-късно и Охридската областъ.

[7] Ficker (Diе Phundagiagiten, 249) прѣдполага, че вм. „тракийски“ трѣбва да се чете „тракизийски/(трапѫзийски??)“, т.е. въ Тракизийската (??) тема въ Мала-Азия.

[8] Въ полза на мнѣнисто за българския произходъ на тоя богомилски проповѣдникъ говори може-би и прѣзимето „Чурила“. Фикеръ (стр. 105) се опита да го обясни съ латинизираната форма на гръцкото Κύριλλος или съ името на тракийския градъ Τζουρουλόν, сега Чорлу. Намъ се струва, че прозвището Чурила е славянско, употрѣбено въ значение на „комини“ т. е. кѫщи, за които се плаща данъкъ „димнина“ (καπνικόν). Селото, дѣто Йоанъ Чурила съсрѣдоточилъ своята дѣйность, се казвало Χίλιοι καπνοί т. е. хиляда кѫщи (комина, чурила), а на старобългарски би било Тысяща Чоурила. Оттамъ ще е дошло и прѣзимето на Йоана Чурила. Прѣзъ миналия вѣкъ въ границиѣ на нѣкоганшата Опсикийска тема, на езерото Майносъ, е сѫществувало село, съ турско име, Бинъ-Евлеръ т. е. хиляда кѫщи. Въ 1811 г. тамъ се поселили бѣжанци казаци, и селото било наричано и съ второ име – Казакли. Срв. Ласкинъ, Сочиненія К. Багрянороднаго: О Ѳемахъ и о народахъ. Москва 1898, стр. 31. Селото Бинъ-Евлеръ едва ли ще да е старинското Χίλιοι καπνοί защото първото лежи доста далечъ отъ Акмония, въ чиято епархия се е намирало второто; посочихме го обаче, за да изтъкнемъ топонимската традиция отъ тоя родъ. За множеството славянски мѣстни и лични имена Чурило, Чурилово и под. срв. А. И. Соболевскій, Матеріалы в излсѣдованія въ областли слав. филологіи и археологіи. Спб. 1910, стр. 230 и сл. Въ българскитѣ земи срѣщаме: с. Чурилово (Костурско) и с. Чурилякъ (Кочанско)

[9] Отъ това врѣме сѫ останали въ френския езикъ и до денъ днешенъ думи и изрази идещи отъ името „българинъ“ (bougre), и употрѣбявани съ доста различни значения. Негативнитѣ значения ще да идатъ отъ неприязненото чувство, съ което католицитѣ сѫ гледали нѣкога на българитѣ еретици, богомили. Съ думата bogrerie, bouguerie тогава сѫ означавали българската ересь, богомилството. Тя е бивала употрѣбявана и въ смисъла на развратъ, содомитство, педерастия, както и думитѣ bougeron, ж. родъ bougeronne сѫ означавали содомитъ, содомитка, bougeronnerie, содомитство и пр. Имало е и глаголъ bougeronner. Въ сегашния френски езикъ и нарѣчия срѣщаме: bougre (сѫщ. и прилагателно, м. и ж. родъ), проклетникъ, обѣсникъ, лошъ типъ, извратенъ; bougre de bougre (сѫщото значение засилено); bougre de cochon (sp??), ужасна свиня (говорейки за човѣкъ); bougre d'idiot, страшенъ глупакъ; bougre de salaud, мръсникъ; bougre de vache, ужасна крава (говорейки за човѣкъ). Bougre означава изобщо и человѣкъ, както напр.: un bon bougre, добъръ човѣчецъ, бива си го; un sale bougre, мръсникъ; le pauv'bougre, горкиятъ човѣкъ, нещастникъ; il est épatant ce bougre-là! чудесенъ, великолѣпенъ човѣкъ, „молодецъ“! Формата bougresse е ж. родъ на bougreBougre! като възклицателна дума означава „дяволъ да го вземе! пусто останало! бре!“ Въ града алби, отечеството на албигойцитѣ, чухме за сѫщата дума произношенията bougré! Нарѣчието bougrement значи „здравата, твърде много, са'аламъ“ (турска дума). То се употрѣбява и съ произношението bigrement, напр. elle et bigrement jolie, страшно е хубава. Отъ bougre иде глаголътъ: robougrir, израждамъ, развалямъ, se rabougrir, не вирѣя; сѫществителното rabougrissement, невирѣене, израждане. Въ днешнитѣ италиянски нарѣчия сѫщо така сѫ запазени много форми и понятия, свързани съ името „българинъ“ и означаващи еретикъ, развратникъ и пр.: busseron (френското bougeron), bugger, buggerio, belgua, bolgerd и др.

Йордан Иванов е роден в 1872 година в Кюстендил, в занаятчийско семейство от Кратово, баща му е мутафчия, а дядо му - свещеник. Тук получава средното сиобразование. Продължава образованието си във Висшето училище в София (във втория му випуск), където през 1892 г. завършва с отличие славянска филология. Негови учители са изтъкнати бългаски учени като Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Иван Шишманов и др. През следващите две години – 1892-1894 г. – специализира в Университета в гр. Лозана, където изучава литература на романските народи, латински език и палеография и усвоява основно френски език. До 1898 г. е гимназиален учител по български и френски език и литература в Сливен. Лектор по френски език във Висшето училище в София (1899-1906) През 1906-8 г. Иванов е секретар на Българското търговско представителство в Солун и това му дава възможност да пътува из южна Македония и атонските манастири. От 1909 г. е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. В 1911 е избран за редовен доцент в Софийския университет, в 1925 г. - редовен професор и титуляр на Катедрата по българска литература, на която длъжност остава до 1942 г., когато напуска университета поради пределна възраст. Един от основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Българския археологически институт; член на Управителния съвет на БАИ (1920-1942). Член-учредител е наМакедонския научен институт. Откривател на първообраза (оригинала) на "История славянобългарска" на Паисий, през 1906 г. при едно от посещенията му в "Зограф" и изследване на ръкописите (виж книгата му от 1914 г. по-долу). Преди това малката книжка (тя дори не е била подвързана) е останала незабелязана, въпреки че е разглаждана от други изследователи, които са я мислили за препис. През 1916 година Йордан Иванов е поканен и участва в Научната експедиция в Македония и Поморавието. През 1932 г. е избран за член на Славянския институт в Прага. През 1942 г. по случай 70-годишнината му и 50-годишната научна дейност той е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на град Кюстендил. Умира в София на 29 юли 1947 г.

Pin It

Прочетете още...