Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2012 07 boen hymnВ мемоара си Мечти от баща ми, Барак Обама разказва как, когато бил още момче в Индонезия, майка му

Пет дни в седмицата… идваше в стаята ми в четири часа сутринта, натъпкваше в устата ми закуската и започваше да ми преподава уроците по английски в продължение на три часа преди да съм тръгнал за училище, а тя – за работа. Съпротивявах се яростно срещу този режим, но в отговор на всяка стратегия, която успявах да измисля… тя търпеливо повтаряше най-мощната си защита:

„За мен това също не е разходка в парка, юначе.“

Президентът Обама е очевидно успешният резултат от това да имаш майка-тигрица – изразът, направен популярен от книгата на Ейми Чуа Боен химн на майката-тигрица, в която авторката описва своето също толкова взискателно разбиране за майчинството. Нейните високи изисквания към двете й дъщери не са били разходка в парка нито за тях, нито за нея. За успешното изпращане на онези момичета в Карнеги Хол и Харвард са били необходими дълги часове на упражнения по пиано и цигулка, математика и правопис, очакването да имат само отлични бележки и да бъдат най-добрите във всичко, с което се заемат; а майка им е била винаги там, „в окопите“, както сама казва, заедно с тях. За да бъде човек майка-тигрица, се изисква голяма лична дисциплина и много време – и именно тук, според Чуа, американските родители са изоставили децата си.

Ейми Чуа е професорка по право в Харвард, с две дъщери, които е възпитала строго, възможно най-меко казано. Че разказът за някои от нейните разбирания и методи – като стоенето до тях на пианото в продължение на часове, отхвърлянето на зле написани картички за Осми март или небрежни домашни упражнения, изискването на бележници само с шестици – изпълни с ужас някои от хората сред огромната читателска публика на книгата, едва ли трябва да ни учудва. Имало ли е случай някой да се е възхищавал от начина, по който другите родители възпитават децата си? Едва ли има друга тема, която да е обсъждана с повече упреци и дребнаво внимание, по-богата на теории, от родителството, и особено майчинството. И коя ли жена не изпитва познатия прилив от вина, ранимост и боязливи емоции, когато стане дума за собствените й качества като майка? Бащите, не ще и дума, също имат своите несигурности, но на тях не им се търси отговорност по същия начин, нито пък от тях се очаква да развиват някаква собствена философия по въпроса.

Чуа защищава собствената си философия, твърдейки, че тя отдава на децата си възможно най-високия комплимент, предпоставяйки, че те са в състояние да постигнат онова, което тя изисква от тях, че те чувстват нейния респект към тях, и че това е китайският начин на възпитание. В края на краищата, тя просто повтаря с тях собственото си възпитание:

Когато бях малка, майка ами казваше: „Защо трябва да преспиваш в нечия чужда къща? Какво му липсва на собственото ти семейство?“ Като родител, аз възприемах същата позиция… Нямаше защо София да бъде излагана на най-лошото в западното общество, нито пък аз бях склонна да се поддавам на баналности като „Децата трябва да откриват нещата сами“ или „Те трябва да правят свои собствени грешки“.

Откак книгата беше публикувана, може би в отговор на яростните коментари, които последваха, тя добавя, че това е било едно донякъде шеговито извинение за евентуалното прекаляване; признание, че и сама познава собствената си склонност към обсебеност; че сигурно се нуждае от малко отпускане, и че собствените методи са й стрували загуба на приятели, много време, и определено количество семейно напрежение. Трябва да се каже също, че сред възмущението от тази книга, много хора сигурно ще са прочели рецензии и дискусии за нея, без да са чели самия текст, тоест ще са пропуснали срещата с игриво-предизвикателния тон на Чуа:

Ако някое китайско дете получи петица – което няма да се случи никога – първо ще има крясъци, скубане на коси, експлозия. Опустошената китайска майка тогава ще осигури десетки, може би стотици допълнителни упражнения, и ще ги преработи заедно с детето си, чак докато то стигне дотам, че да получава само шестици.

Преувеличението прикрива и до известна степен смекчава скритата сериозност на истинската й тема, която е упадъка на Запада. Може би именно това е подтекстът, който кара хората да реагират с толкова необичайна разпаленост на откровенията на Чуа; тя казва, че е получила стотици мейлове и дори заплахи за живота си; хората са напускали партита, когато тя е влизала. След като човек е прочел малко повече рецензии на книгата, се утвърждава някакво впечатление не толкова за гняв или възмущение поради съдбата на образцовите, но изтормозени от работа деца на Чуа, колкото на лека тъга, някакъв рефлекс за спотаено усещане, че самите ние не сме прекарали достатъчно време с децата си или че не сме им помогнали да достигнат развитието, което може би инак им е било природно дадено.

Сред многобройните рецензии, коментарите варират от язвително-отровни до неохотно възхитени или предизвикателни. Някои от читателите смятат, че Чуа би трябвало да бъде преследвана за злоупотреба с децата си, други – че тя е заета прекомерно със самата себе си. Всички могат да забележат, че повечето от шегите на Чуа, така очевидно натоварени със самокритика, същевременно представят и нейната осведоменост по множество въпроси на музиката, спорта, Европа и чуждите езици – тоест те представят една завършена и впечатляваща, ако и малко дразнеща личност, чиито способности обхващат, в края на краищата, и нежна загриженост за съпруга, децата и кучетата й. „Всъщност, в мемоара на госпожа Чуа става дума за търсенето на щастие от страна на един малък нарцист, описано в продължение на цяла книга… Тя със сигурност ще се хареса на същите хора, които направиха хит от изпълнената с мЮсли ‚Яж, моли се и обичай‘“, озъбва се Джанет Мейслин в Ню Йорк Таймс.

Критиците предсказват, че децата й сигурно ще бъдат отчуждени, травматизирани, че ще прекарат години с психоаналитици, ще имат здравословни проблеми и т. н., но разбира се никой не може да каже каква ще бъде реалната динамика на което и да е семейство; поколения американци са имали амбициозни родители – и често, както Обама, са имали само полза от това усилено внимание. Но други критици смятат, че тя не стига достатъчно далеч. Дейвид Брукс, само отчасти на шега, казва:

Мисля, че тя разглезва децата си. Тя ги защищава от най-трудните интелектуални дейности, защото не разбира кое е истински трудно от познавателна гледна точка и кое – не.

Да се повтаря някое музикално упражнение в продължение на четири часа изисква съсредоточено внимание, но то не е дори отчасти толкова трудно, колкото преспиването в домовете на 14-годишни приятелки. Справянето със статусовите съперничества, договарянето на груповите динамики, разбирането на социалните норми, осъзнаването на разликата между себе си и групата – тези и други социални тестове налагат познавателни изисквания, които просто издухват настрана всяка интензивна учебна сесия или някой урок в Йейл.

Айелет Уолдман, от Уол Стрийт Джърнъл, казва, че е позволявала на децата си да

Участват във всяка извънучебна дейност, която си пожелаят, доколкото от мен не се очакваше да карам колата по-далеч от 10 минути път от къщи, за да стигна там, или да седя в някое поле на сгъваем стол по време на каквото и да е друго, освен най-мекото време, и то за не повече от 60 минути…

Разликата между госпожа Чуа и мен, предполагам – изобщо между гордите китайски майки и непоследователните западни такива – е в това, че аз се чувствах виновна, че съм се карала на дъщеря си за това, че не ми е донесла бележките, които съм очаквала. Срамувах се от реакцията си. Но има и още една разлика, която признавам, без да се срамувам от нея: тя е, че след това аз не тръгвах да търся стотици допълнителни упражнения и да работя над тях заедно с дъщеря си до среднощ, вършейки каквото е необходимо, за да направя от нея отличничка. Възложих тази задача на допълнителен учител – нещо, което мога да си позволя, защото децата ми живеят в същия привилегирован свят, към който принадлежат и децата на госпожа Чуа.

Азиатците-американци изглеждат особено разгневени. Бети Минг Лиу писа в блога си за „откачените, продаващи задника си за престиж китайски родители“ с „ценности, които почти съсипаха толкова много от нас… Не са ли ни достатъчно много тези изтормозени, съсипани от чувство за вина азиатски и азиатско-американски деца-студенти, стигащи до самоубийство или до отпадане от висшето образование???“ Уесли Янг, пишейки за списание Ню Йорк, обобщава нещата така: „чувства към азиатските ценности: да го шибам този семеен респект. Да го шибам бележкарството. Да я шибам манията по водещи университети. Да го шибам преклонението пред авторитетите. Да ги шибам смирението и усилната работа…“ Той напомня на читателите, че, независимо от това колко силен в учението може да бъде някой азиатски американец, след завършването пак го очаква същия бамбуков таван[1].

Но защо тази книга предизвиква толкова крайни реакции? Не е да каже човек, че Чуа защищава неща като женското обрязване или смъртното наказание; тезите й всъщност не би трябвало да шокират никого. Повечето хора приемат, че при различните култури и родителски очаквания има реални разлики. А освен културните влияния, остава си факт, че повечето хора оцеляват сред някаква форма на родителска ексцентричност; една от приятелките ми от детството получаваше почти ежедневни клизми, в съгласие с преобладаващите тогава скандинавски теории за личната хигиена.

Има прости разлики между реторичните конвенции при различните семейства. Спомням си как преди години четях Жената-воин на Максин Хонг Кингстън и бях шокирана от това, че пра-чичо й наричал женските деца „червеи“ – нещо, за което тя си припомня без особена болка. Според Чуа, всички китайски родители използват срама като средство за възпитание, наричат децата си „шишко“ и „боклук“, че и много по-лошо, а децата схващат това като нещо, намиращо се в границите на допустимото в семейството изразяване: ами просто така си приказва мама. Когато такива думи се сторят неприемливи на гостите й, Чуа казва, че това е „китайска имигрантска работа“. Някой посочил че тя не е китайска емигрантка. „Добро попадение“, съгласява се тя. „Тогава не е за учудване, че не ми е навредило“.

Тя обяснява очевидната си рязкост по-скоро като разлика в стила на изразяване: „Не че на китайските родители не им пука за децата им. Точно обратното.“ Те не се тревожат като западните родители за чувството за самоуважение [на децата си], и вярват, че децата им могат да поемат критика. „Те извличат от това сила, а не крехкост, и в резултат поведението им е много по-различно“. „Като родител, най-лошото нещо, което можеш да направиш на детето си, е да му позволиш да се предаде. От друга страна, няма нищо по-добро за изграждане на самочувствие от осъзнаването, че сте в състояние да извършите нещо, за което сте смятали, че не можете.“

Думата „китайски“, в речника на Чуа, по принцип служи за обозначаване на всяка мотивирана и дисциплинирана под-група, състезаваща се с умореното, неефективно мнозинство. В други периоди от американската история бихме могли да поставим тук името на някое друго етническо малцинство. Някои от загрижените коментари за книгата й могат да се обяснят чрез начините, по които ние възприемаме Китай. Ако Чуа беше написала книга със заглавие Бойният химн на нигерианската майка, то дали реакциите ни биха били същите?

Самата тя дете на имигранти, Чуа се вписва в традиционния американски модел: родители-имигранти – деца с високи постижения – по-спокойно трето поколение, което поема път на артисти или кинематографисти. Или музиканти и тенисисти, като собствените й дъщери Лулу и София.

Възпитавайки ги, Чуа директно се е противопоставила на властващите западни разбирания от времето на Д-р Спок, или дори още Фройд, според които потискането води до психически проблеми, и че свободата и творчеството са неразделно свързани – но дали самите ние вече вярваме в тия общоприети разбирания? Тя смята, че американските деца пилеят прекалено много време и полагат прекалено малко усилия, а същото се отнася и за американските родители. И тя разполага с множество свидетелства – спадането на оценките е един от резултатите, слабото представяне на американски ученици при международни състезателни изпити е друго. Слабите резултати на белите, афро-американски и латиноамерикански ученици в училищната ни система е трето. Университетът Калифорния е снижил изискванията за оценките при приема на нови студенти, които дотогава са били стриктно независими от неща като цвят на кожата и пол, тъй като в края на краищата се оказало, че в университета се приемат основно азиатци.

В международен план, американските ученици се намират далеч под европейските и азиатските при определени дисциплини – тридесет и първи по математика, например. Няма оценки при повечето важни изпити, в които американците уж са много добри, а при много дисциплини (математика), ние сме далеч по-зле от останалите, въпреки факта, че харчим повече пари на ученик от почти всяка друга страна. И това е нация, която смята себе си за номер едно. Чуа леко се присмива на това толкова неоправдано самочувствие:

Западните родители се опитват да зачитат децата си индивидуално, като ги окуражават да следват истинските си увлечения, поддържат ги в изборите им и им осигуряват положителна поддръжка и благоприятна среда. В противоположност на това, китайците смятат, че най-добрият начин да се защищават децата им е да ги подготвят за бъдещето, да им позволят да видят на какво са способни, да ги въоръжават със способности, навици за работа и самоувереност, която никой не може да им отнеме.

Насаждането на тези предимства изисква много родителско – обикновено майчинско – време. Ето тук описанието на начина, по който Чуа направлява упражненията по пиано на София:

Накъсвах рондото на части, понякога по секции, понякога по цели. Прекарвахме по един час, съсредоточавайки се само върху артикулацията (яснотата на тоновете), след това още един върху темпото (с метроном), последван от друг, посветен на динамиката (високо, меко, crescendo, decrescendo), а накрая още един върху фразирането (оформянето на музикалните редове), и т. н.

Детето страда през тези часове, но понякога получава похвали, възхищение, гордост и всъщност удоволствие, когато постигне великолепно изпълнение. Нека не ни убягва това, че самата Чуа, за разлика от повечето от нас, е зубрила неща като пиано-фразиране и как се премества от първа на трета позиция при цигулката, а може би също и антрешан, плие[2] и какво ли не още – изобщо всичко, което е необходимо като специални познания, за да се помогне на децата да стигнат до блясък. С други думи, Чуа (въпреки че работи в юридическия факултет в Йейл) сама е вложила огромни количества време и усилия във всичко това.

И именно тук себелюбието вероятно позацапва малко убежденията на онези, които възразяват, че децата на Чуа нямат време да се развиват, да вършат бели, да се „индивидуализират“ – само няколко от възраженията срещу вида майчинство, представяно от нея. Не може да се подмине факта, че е много по-лесно за самите нас да се оставят децата да се индивидуализират сами, и тъй като повечето родители не разполагат с възможност да влагат толкова много време, Чуа получава множество неохотно дадени точки за издръжливостта и ангажимента си.

Но има ли изследвания, които да сравняват резултатите от комерсиалната подготовка – платени учители, платена подготовка за кандидатстудентски изпити – в сравнение с резултатите от родителската подготовка? Без съмнение е емоционално много по-трудно, ако собствените ти родители са онези, които те тласкат напред. И дали е ефективно за обществото да зависи от неплатената работа на родители, които освен това са и високо платени специалисти, които биха могли да прекарват времето си в собствените професии? Всичко това са въпроси без отговор.

Ако сме достатъчно възрастни, то вече знаем, че родителските философии варират от авторитарни до напълно позволителни и обратно, в течение на десетилетията. Промените в родителските възгледи са горе-долу свързани с политическия климат – Шестдесетте, с тяхното всеобщо отпускане на нравите, създадоха гениалния и внушаващ доверие Д-р Спок, чиито съвети бяха директно противоположни на онези на Чуа: „много често от родителите не излизат особено добри учители… защото те са прекалено загрижени и лесно се объркват.“ Хората, които по онова време не одобряваха хипитата, обясняваха свободния им морал или с родители-потисници, срещу които те се бунтуваха, или с такива, които „им позволяват да правят каквото си поискат“. Цялата история с обвиняването на родителите за недостатъците на децата им тръгва, повече или по-малко, от Фройд, както знаем; по времената на античността или Шекспир, хората са били отговорни само за собствените си характери, освен ако се е намесел някой бог.

Американското неудобство или директно недоволство от учители и преподаватели е друг фактор, стимулиращ дебата около майката-тигрица. Ако има гняв срещу госпожа Чуа, то той е свързан и с широко разпространеното недоволство от американската образователна система, особено от нейните учители. Защо децата ни изостават? Имаме система, която не ги обучава по начина, по който бихме желали, и не на висотата, която сме свикнали да очакваме; но ни липсва както политическата способност да я променим, така и енергията, чрез която да я заменим чрез собствените си усилия и време, както и желанието да платим повече. Освен това сме разтревожени от предположението, че образованието било по принцип самосиндикално предприятие – ако е така, то за какво тогава плащаме на учителите? Макар че САЩ плащат за образование малко по-висок процент от собствения си БВП (7,6 процента) в сравнение с всяка друга страна, с която ни сравняват, освен Ирландия (7,8), ние получаваме по-малко срещу парите си, и сме по средата или под нея в сравнение с другите страни от OECD, около 25-то място по повечето дисциплини, но не чак толкова по-назад от Англия, Германия и Франция.

Повечето от нас знаят, че каквото и да правим, вероятно грешим, и че родителите на приятелите на децата ни също са или прекалено снизходителни, или прекалено стриктни. Мнозина от нас евентуално започват да се осланят на инстинктите си, опитвайки се да повтарят или опровергават начините, по които са ги възпитавали собствените им родители. […] Ако Чуа възприема родителството като нещо механично, като един вид физика на поведението: работа + време = резултати, то ние бихме желали да смятаме, че нещата не са толкова прости. Но тя заслужава внимание. Изследванията върху това защо азиатците се справят по-добре в образованието показват, че определящи фактори са родителският ангажимент, учебните навици и вложеното време. Чуа защищава идеята, че родителите имат определени заслуги, но всеки, който е възпитавал деца, знае, че каквито и да са усилията на родителите им, собствените им дарби са тия, които в края на краищата са определящи.

Но Чуа засяга и една много по-обширна тема, която вероятно обяснява повечето от обезпокоените реакции към книгата й: Америка – упадъкът на нейната мощ, отслабването на характера и решителността й, новооткритата й второстепенност. Китайските майки-тигрици са емблематични за възхода на самия Китай, и те засилват усещането ни, че реакциите ни към всичко това вероятно са неадекватни; нещо повече, Китай е символ и за останалата част от света, за всички места, по които ние изоставаме, а други се намират във възход.

В две по-раншни книги, Чуа вече е представяла възгледите си за американския упадък в по-подробни версии – в един ясен, донякъде повърхностен, но убедителен анализ на неговите причини и вероятни следствия – тя е един вид Малкълм Гладуел на геополитиката. Някои хора просто виждат нещата по ясни, двуполюсни начини. В първата си книга Светът в пламъци: Как износът на свободна пазарна демокрация поражда етническа омраза и глобална нестабилност (2003), тя твърди, че „доминиращите на пазара“ малцинства във всяка култура разпалват омразата на по-бедното мнозинство, понякога с кървави последствия (Руанда–Бурунди) (А какво да кажем за Холокоста – Бел. пр.) И понеже САЩ са именно доминиращото на пазара малцинство (в глобален аспект, и за момента), то те са и най-силно мразеното. Решението според нея е да се поддържа по-скромна позиция и да се помага по-щедро с пари и знания на останалите икономики да процъфтяват.

В по-скоро време, в Денят на империята: Как суперсилите се издигат до глобална доминация – и защо пропадат (2007), тя твърди, че империите израстват и доминират в периоди, в които са толерантни към религиозните и етнически различия, и се осъждат на провал щом само станат сектантски и разделителни. За това има много примери, да речем холандците от седемнадесети век, чиято прословута толерантност не се е простирала до поданиците им в колониите, или Османската империя, по принцип толерантна, докато външните заплахи и некомпетентността на наследниците на Осман не са я въвлекли в религиозен разкол.

Идеите й могат да бъдат сведени до енергични заявления, а леченията по принцип се свеждат до вършене на правилното (от морална гледна точка) нещо. Проблемът е в това, че няма съгласие по такива важни въпроси като имиграционната политика – ключов въпрос, когато става дума за това да бъдеш „магнит“ за останалите; междувременно ние изключваме възможностите за докторантури на хора от други страни или депортираме талантливи хора, възприемайки сектантски и нетолерантни отношения, които указват собствения ни упадък.

Аналогията между възпитанието на децата и националните ни политики е достатъчно ясна: по същия начин, по който американските родители са прекалено заети със „самоуважението“ на децата си, без да го обвързват с реални постижения, които биха изисквали прекалено много родителска работа, време и пари, за да бъдат достигнати – по същия този начин и цялата ни култура функционира на основата на някаква представа за естествени права, която вече не е реалистична. Тезата на Чуа е, че една самозаблуждаваща се култура, основаваща се на незаслужено самоуважение, вече не може да бъде реален играч в глобалната конкуренция за влияние, власт и ресурси. Дали би могло да се каже, че все пак трябва да послушаме нашата майка-тигрица?

Източник



[1] Бамбуков таван – израз, с който в Америка се обозначават неписаните правила, по които хората от азиатски произход, независимо от постиженията и способностите си, като правило не могат да достигнат най-висшите длъжности по върховете на американския бизнес и политика. Разбира се, реалното съществуване на такъв „таван“ се оспорва усилено. Бел. пр.

[2] Подскоци в балета. Бел. пр.

Дайан Джонсън
Дайан Джонсън (род. 1934) е американска писателка и литературна критичка.
Други статии от този автор

Посетители

12
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Пламен писа Още
    ... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Седим безмълвни... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    "Tempora mutantur, nosque mutamur in... преди 2 дни
  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 2 седмици
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 2 седмици
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 2 седмици
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици