От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Периодът между 1808-1826 г. е лебедовата песен на еничарския корпус. Макар и с методите на самовластен източен деспот, Махмуд II (1808-1839) налага постепенно волята си над непримиримите бойци от корпуса и подготвя своя окончателен удар. След смъртта на Алемдар Мустафа Паша везирският пост е твърде неустойчив и за 18 години (до 1826 г.) той е заеман последователно от 13 души. Мехмед Селим Паша (1824-1828) е човекът, който поема заедно със султана риска за ликвидирането на еничарството. Събитията до „вдигането на казаните“, както някои специалисти определят унищожаването на оджака, в хронологичен план изглеждат по-долу така. След примирието с Русия (март 1809 г.) Махмуд II започва да подготвя внимателно своя план, за да се справи с вътрешната опозиция. Султанът отдавна е осъзнал факта, че възстановяването на стабилността и целостта на политическата власт е свързано с отстраняването на еничарския корпус на всяка цена. „На всяка цена“ в политическия език буквално означава чрез убийство или за случая трябва да употребим по подходящо определение – примерно чистка. На историческата наука изглежда неправдоподобно и дори невъзможно една институция да бъде изкоренена чрез отрова и нож, но за ликвидацията на еничарския корпус е валидно единствено римското правило „Dura necessitas“ – т. е. жестока необходимост. Еничарите са идеална мишена за този вълчи закон: те не само не се вписвали в нормите на късния османски феодализъм, но са и стратегически опасни. Исторически извадимо, еничарството окончателно започва да заглъхва като самостоятелен компонент на анархията и закономерно изчезва от сцената при по-значимите военни и административни реформи в Османска Турция.

физическото сломяване на еничарската опозиция става чрез масово клане през 1826 г. Преди това централната власт предприема редица стъпки за умиротворяване и нормализиране на цялостния вътрешен живот на империята. Известията за еничарски безредици през периода 1810-1826 г. са твърде оскъдни, но все пак той е „оцветен“ с някои техни прояви. В документите от това време често се подчертава, че техният основен „поминък“ и пера за забогатяване са лихварството, грабежите и проституцията. Като тартори на подземния свят се откроявали Джанбаз Кюрд Юсуф и Хабиб Одабашъ – имена, които били символ на безгранична жестокост и които предизвиквали паника и страх сред масите. Именно те, заедно с кетхюдата Мустафа ага, стояли в основата на поредния комплот срещу султана. Но владетелят ги изпреварва и им дава да разберат, че песента им вече е изпята.

Последните еничари се подвизават, ако може да се нарече така, по кафенетата и механите и се занимават най-вече със сводничество и рекет. Главен декор по стените на въпросните увеселителни заведения са били многобройните закачени кафези с пойни птички, най-вече канарчета. В много квартали и махали като Юскюдар, Галата, Каракьой, Топхане, Салъпазаръ, Ункапъ, Тахтакале, Йемиш Искелеси и Бахчекапусу гъмжало ден и нощ от еничари, а в късните часове само луд човек можел да припари там. Нямало никаква гаранция за живота на хората в тези носещи се с лоша слава места, а в жандармерийските сводки често се споменавало за ограбени, насилени и убити. Особено опасен бил един район в Бахчекапусу, наричан „Мелек Гирмез Сокагъ“ (нещо като „Улица на ангелите“), но не за ангелите, дори за дявола било опасно там. За да изкарат по някой грош, еничарите често превозвали с лодките си хора от пристана до отсрещния бряг, но само един господ знае колко девойки са били отвлечени и продадени в публичните домове и по островите за сексуални робини и слугини.

През 1826 г. Махмуд II решава да реализира плана си и пристъпва към унищожението на корпуса. Този исторически момент се отбелязва в османските анали още като „Вак’аи Хайрие“ („Денят на благополучието“). И за предубедения било ясно, че за еничарите има само едно-единствено решение и това е силата на огъня, топовете, куршумите и сабята. Решаваща роля за ликвидацията на оджака изиграва новият армейски корпус по западен образец, който е толкова отричан и мразен от еничарите. „Тези воини, пръкнали от девширмето, са истинска болест – споделя със своя велик везир султанът. – Здравите сили трябва да се намесят тук, както човек се намесва, за да излекува едно болно дете и да го приучи как да ходи. Трябва да се въведе дисциплина и ред в държавата, трябва ни нов аскер по френски образец.“ Садръазамът Мехмед Селим Паша напълно подкрепя действията на своя владетел и призовава „да се стиснат за гърлото фалшивите приятели на държавата“.

Често в хрониките, посветени на ликвидацията на корпуса, се казва, че султанът събрал еничарите на Хиподрума, където те били избити от новосформираната войска. Но това не е точно така, операцията по изкореняването на оджака е била добре премерена и осъществена. Изтъкнатият английски учен и писател Годфри Гудуин (между другото, преподавател в Босфорския университет в Истанбул от 1957 до 1968 г.) дава интересни сведения за тези буреносни за империята събития. Той посочва, че зад султана срещу еничарите се опълчил и столичният плебс и еснафът, които също били пропищели от безчинствата им. Близо 500-годишното господство на еничарската каста било поставено на карта. Войната през 1822 г. в Пелопонес (Морея) показала, че воините рекрути не са боеспособни и са под всякаква критика, що се отнася до определението армия.


Small Ad GF 1

Реформата на войската започва поетапно, като се търсят обективни причини за намаляване членовете на оджака. На първо време в пенсия били изпратени по-старите войници и ранените във войните – така броят им бил намален почти наполовина. Но хората, на които можел да разчита султанът за по-мащабни действия, се брояли на пръсти. Везирите били възрастни, инертни и безидейни. Изключение от тази тенденция е бил само садръазамът Селим Паша, който бил достатъчно амбициозен, човек, натрупал немалък негативизъм спрямо еничарите, един от малкото сановници, на които воините от корпуса не успели да вземат страха. Пашата все пак успял да намери човек, на когото можел да разчита – Ага Хюсеин Паша – командир на калетата в Богазичи (Златния рог). Агата познавал из основи корпуса и могъл да предвиди кой може да бъде „троянски кон“ отвътре. Благодарение на авторитета си той успял да привлече на своя страна сериозни и мислещи хора като еничарския кетхюда Хасан ага и началника на снабдяването Ибрахим ага.

Зелена светлина за по-активни действия дава свиканият от Мехмед Паша Диван на 25 май 1826 г., което, разбира се, става по внушение на султана. По изключение за място на това събиране е определен конакът на шейхюлисляма. На съвещанието, което е било тайна за мнозина, са поканени най-доверените хора. На следващото съвещание на 28 май садръазамът отново свиква отговорните фактори, в т. ч. висшия команден състав, улемата, чиновници от хазната и командирите на някои военни подразделения, които са подготвяни и набирани по западен модел. Тук са и най-важните еничарски аги. Мехмед Паша, без да губи време, започва словесна атака срещу еничарите и присъстващите им тук аги, като подчертава, че те са главният виновник за нестабилното положение и военните неуспехи на империята. Накрая той размахва нарочно ирадето (указа) на султана и го дава за прочит на един от кятипите си. В ирадето точка по точка са посочени предстоящите мерки, в които първо място заема преустройството на армията и отмяната на еничарския корпус. Във възванието на султана се посочва, че новата войска ще бъде възпитавана по канона на ортодоксията, а бекташийският суфийски орден, който е патрон на корпуса и който е пуснал корени с идеите си в него, ще бъде забранен. В края на мероприятието шейхюлислямът прочита и своя фетва, в която корпусът е заклеймен като вреден и опасен не само за държавата, но и за чистотата на духовното дело и ръководните му институции. След всичко това следва покана към присъстващите да уважат препоръката на височайшия господар и да положат своя подпис под него.

Въпросното ираде дава ход, от друга страна, на по-бързото набиране и сформиране на султанската армия, като за неин командир е избран силовият министър и началник на митницата Ибрахим Сеид ефенди. Първият набор се състои от 5000 души, които са облечени в нови униформи .Тяхното обучение се провежда в Кягътхане и други отдалечени от града местности. Голяма част от тези войници са въоръжени с модерно стрелково оръжие, в т.ч. и с артилерийски топове последен модел.

Но какво правят по същото време еничарите в оджака? Техните шпиони вече са узнали за решенията на Имперския съвет, а някои от тарторите им като Мустафа ага и Кюрд Юсуф, както и заместникът на кетхюдата, са присъствали на Съвета и не удостоверили с подписите си решенията на султан Махмуд II. Това на практика означава несъгласие с неговите виждания и те започват да обикалят по ортите в къшлите и да сформират опозиция. Казанът, както се казва, започва да ври, а не след дълго ще избумти. Казано на прост език, това означава пореден комплот срещу султана и верните му привърженици, което естествено предвещава много жертви и пролята кръв.

Един месец след тези събития, на 15 юни 1826 г. в сряда вечер, еничарите решават да предприемат първи атака и се групират пред голямата порта на Ет Мейдан. На първо време съзаклятниците решават да вземат главата на еничарския ага, който според тях е предал интересите на оджака. Когато те нападат конака на агата, той току-що се е върнал от обичайната си обиколка по занданите в „Йеди Куле“ и се е приготвил за лягане. За разлика от „Йеди Куле“ вратите и прозорците на Мехмеджи Етин ага се оказали твърде крехки за напора на уж неговите еничари, които по стара традиция опожаряват конака. Само след няколко минути тялото на Мехмеджи ага представлявало ужасна гледка, а близките в района кучета ръфали и разнасяли по ъглите на конака неговите черва.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Същата вечер еничарите нарочват за виновник на събитията и един висш офицер, който бил капъкяхия (командир на сеймените) в Мъсър (Египет), но той за щастие вместо в конака си, решил да свърши работата си в кьошка (лятна къща) до Канлъджа. Огорчени от това, че са изпуснали поредната си жертва, еничарите нападнали сарая на най-омразния си човек – садръазам пашата. Първият министър отсъствал също от дома си, но това не можело да се каже за неговия харем и прислугата му, които, за да спасят живота си, се залостили в избата и бузлука (хладилно помещение). След като хвърлили дежурните камъни и произвели няколко изстрела, неудовлетворените еничари с псувни и закани се насочили на тълпи към главните сокаци, където крещели наляво и надясно, че ще изпият кръвта на всички мекерета, които са подписали ирадето на султана. Водени от Йемишчи Мустафа (продавал в миналото плодове на пазарите) и Аяш Мустафа, метежниците нападнали по пътя си и вакъфите, и къщите на улемата, а техните деца и кадъни са подигравани и продавани за по 10 гроша на случайни минувачи и търговци. Еснафът бил спрял да работи и спуснал кепенците на дюкяните и работилниците си, в очакване на новите зулуми на воините от оджака.

В същия момент здравите сили се обединили около садръазама, който се намирал в двореца „Бейлербей“. Шейхюлислямът, кетхюдата Ага Хюсеин Паша и Махмуд Паша събират от своя страна опълчение в района на „Ялъ Кьошк“. На помощ се притичват много младши офицери, моряци, артилеристи (които докарват 9 топа), както и други доброволци. Всички очакват султан Махмуд Адли, за да преминат от отбрана в настъпление.

Не след дълго султанът пристига под охраната на Къбръслъ Мехмед Емчи Паша. Всички влизат в един от салоните и започват да обсъждат тактиката и бъдещите действия; сред събраните се чуват смели гласове, които призовават към победа или смърт. Възрастният мюдерис Абдурахман ефенди въртял нервно броеницата в ръцете си и след като я запокитил на пода, заявил твърдо: „Какво чакаме, хайде да ударим бунтарите!“ По идея на други султанът е бил призован да отвори златния сандък със свещените знаци и да разгърне санджака (знамето).

Падишахът и първият министър дават своята заповед за атака и назначават от името на двореца за командири Ага Хюсеин Паша и Мехмед Паша. Всеки от тях набързо разпределя задачата сред своите подчинени, като една част от тях издигат масивна барикада в един от стратегическите участъци на Узунчаршъ. Първият удар срещу метежниците е нанесен при Чорхер Чешмеси, където опитният канонир Джехеннем Ибрахим ага с два топа хвърля в паника екзалтираните и самозабравили се еничари, като направил на кървава каша първите им редици. Останалите живи от артилерийския огън се оттеглили бързо и се скрили в къшлите си, като не забравили да затрупат главната си порта отвътре с едри камъни. Еничарите открили отвътре огън по султанските привърженици, но Хюсеин Паша без никакво бавене наредил на топчията Мустафа да обстрелва портата, която след няколко точни изстрела се разпаднала на камък, греди и трески. След като преодолели тази бариера, Мехмед Паша и Ибрахим ага нахлули с аскера си в територията на оджака и започнали да прочистват къшлите от еничари. Една част от еничарите успява да се измъкне и да се укрие в дервишкото обиталище в Ет Мейдан, но Топчу Мустафа и неговите авери ги следвали като хрътки и с факли подпалили сградата на братството и оставили на огъня да свърши своята ужасна работа. Чарлз Едисон, който посетил същите места след десетина години, посочва в своите мемоари, че в този граждански сблъсък са загинали около 1000 еничари.

През следващите няколко дена се провежда истински лов на еничари, които един по един, или на малки групи, са докарвани с вързани за гърба ръце на сборното място пред Султанахмет Мейдан, след което са закарвани по етапен ред по каушите и занданите на града. По-върлите аги и еничари са обесвани по бързата процедура по яките клони на чинарите в мейдана. За да се затвори пътят за бягство, са, завардени и поставени под контрол всички по-главни изходи на Истанбул като Юскюдар, Касъм-паша, Галата и Еюп. Спасилите се еничари потърсили сигурност в близката Белградска гора, но хората на султана ги обградили там и след като подпалили растителността от всички страни, ги опекли живи като агнета.

По заповед на садръазама по високите чинари увисва и тялото на командира на тулумбаджиите (пожарникарите) Неджиб ефенди. Един офицер на име Осман ага получил специална задача да открие и ликвидира башбабаитите и палачите на еничарите: Йемишчи Мустафа, Кюрд Юсуф и Сархош (Пияницата) Мустафа. Йемишчи Мустафа е заловен в едно кафене, не след дълго е хванат и Сархош Мустафа. Първият е обесен на импровизирано бесило пред един дюкян, вторият е ликвидиран по подобен начин и увисва на вратата на „Хасан Паша Хан“. Друг един от тарторите е довършен от тълпата с усукана тел около врата, както се казва: „На зла круша зъл прът!“ Последните 200 еничари също са удушени по законите на войната, а телата им са хвърлени върху общия куп пред Султанахмет Мейданъ.

На 15 юли на обеден намаз в джамията „Зейнеп“, която е разположена близо до „Ая софия“ (Св. София) и „Бабъали“, султан Махмуд II Адли обявява с ферман края на съществуването на еничарския корпус. Скоро след това са подпалени и сринати и казармите на оджака: „Йени Одалар“ и „Ески Одалар“. На 22 юли с ферман е разтурен и орденът „Бекташии“, а имотите им са разрушени или харизани на други религиозни братства и институции. Трима от най-известните „баби“ на тарикатите дервиши са арестувани и обезглавени. Така мюсюлманите в империята окончателно минават в лоното на сунизма, но днес следите на бекташизма и хетеродоксията все още са живи и техните привърженици живеят както в Турция, така и в други съседни страни, в т.ч. и в България (алиани, къзълбаши).

Българският историк Страшимир Димитров описва тези буреносни събития в монографията си „Султан Махмуд II и краят на еничарите“ по следния начин: „Казармата на Етмегдан била съставена от много сгради... Те не можели да дадат надеждно укритие срещу артилерийската стрелба. Хюсеин Паша закрил пътищата на еничарите за бягство, след което по заповед на султана наредил да се подпалят казармените помещения. Неговите артилеристи започнали да хвърлят запалителни фитили и смеси, от които старите постройки бързо пламнали. В невъзможност да се защитават повече, еничарите на няколко пъти се опитвали да измолят пощада от султана, но техните депутации дори не били изслушвани. Всички пратеници били насечени на късове. Шейхюлислямът издал нови фетви, в които обявявал изтреблението на еничарите за богоугодно дело, а всеки загинал в стълкновенията с тях се провъзгласявал за „мъченик на вярата“ (шехид). Фетвите развързали ръцете на султанските сили за безмилостно избиване на попадналите в ръцете им еничари...

Привечер на 15 юни еничарските казарми на Етмегдан представлявали купища димящи развалини, пълни с трупове на избити и обгорени еничари...

Еничарският корпус, който векове бил стълб на военната мощ на империята, бил напълно ликвидиран, и то така, че да се заличи всеки белег за неговото съществуване. Никому повече не било разрешено да се появява по улиците с еничарски дрехи. Казаните на всички орти, които се пазели като символи на другарството и единството между хранещите се от тях люде, чието изнасяне на площада означавало недоволство и метеж... сега били наплескани с нечистотии и намачкани. Отличителните знаци на отделните орти били тъпкани с крака от шейхюлисляма и унищожени.“

Така бил затрит в зародиш еничарският корпус, един истински тумор в организма на Османската империя. Султан Махмуд не се спрял дотук и осъществил редица реформи извън сферата на армията, но те нямали така желания ефект, защото процесът на дестабилизация в османската държава бил напреднал твърде много. Въпреки това „гяурският султан“, както наричат консервативните среди владетеля, успял да възстанови авторитета на централната власт след десетилетия анархия. Второто му желание е било да върне престижа на империята. Махмуд II бил убеден, че това е осъществимо само чрез реална и дълбока модернизация и европеизация. Както видяхме, първите му действия в тази насока засягат армията, а в началото на 30-те години султанът се заема с модернизирането и на административната система. Междувременно той се разделя с чалмата и кафтана, налага фес и облича европейски костюм; изоставя стария императорски дворец и научава френски; въвежда западната музика в двореца и в армията. За мнозина реформите на Махмуд II остават показни и повърхностни, като реално обновена е само военната машина. Но голямата му заслуга е в неговата воля за промяна. Той се нагърбва с най-неблагоприятната работа – да разчисти пътя за радикалните промени, осъществени от неговите наследници. Унищожаването на еничарския корпус е сигнал за нововъведенията в империята.

През 1839 г. е обнародван първият значим султански указ, наречен Гюлхански хатишериф. Реформите, предвидени в него, дават названието на целия период – Танзимат (от арабски tanzimat – реформи). Епохата на Танзимата укрепва централизма, но от друга страна, довежда до невиждани политически, институционални и социални промени. През 1856 г. се издава втори реформен документ, наречен Хатихумаюн. Според него немюсюлманите получават право да заемат държавни постове, да служат в армията и да постъпват в османските учебни заведения. Икономическата зависимост на империята от Запада обаче довежда малко по-късно страната до политически и стопански банкрут. Този дълъг път завършва през 20-те години на XX в. с превръщането на Османската империя в Република Турция (1923 г.). Османската династия остава безвъзвратно в миналото – на дневен ред е нова турска държава, в конституцията на която са залегнали светски принципи. Човекът, който променя из основи устоите на монархията, е Мустафа Кемал Ататюрк, определян често като „бащата на турската нация“.

Публикува се със съгласието на автора.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...