Припомням си сцената, която ми разказа поетът на Белградския сюрреализъм Душан Матич. Било през 1941 г., по време на партизанското въстание в Черна Гора, и докато бъдещите борци около него чистели оръжията си, поетът седял наблизо на една тераса, пушел и четял Ницше. Ядосвало го, че идвали много войници, за да запалят цигарите си от неговата – така ми разказваше. Нямал нерви да поддържа тютнопушенето на цялото народоосвободително движение. И така се върнал обратно в белградската си стаичка, в неприятното, изпълнено с опасности, време на окупацията. А сега си мисля, че Матич се е отвърнал от войната не поради този пушачески епизод, а защото масата от обикновени войници му е пречела при четенето.
Още преди много време Валери Ларбо е описал своето наблюдение върху четенето като един вид безнаказан порок. Аз знам, че чрез това продължително взиране в някаква книга преча на нормалния производителен развой на нещата в семейството ми, на манифактурата на нашия домашен живот. Това се признава от човек, практикуващ този порок, описания от Ларбо. Лично аз се нуждая от множество часове, тъй като чета преди всичко невероятно дебели книги, при това изрично скучни, и винаги съм сигурен, че на края на някое трудноразбираемо изречение се крие великолепието на невиждано досега откритие. И така си оставам при пред-сократиците, при Музил, при Лакан.
Какво ме интересува
При това обаче не съм единственият. Чел съм книги, които не е чел никой, казва Пол Валери. Книги от областта на технологиите. Това е, което ме интересува. Балзак е чел систематично речници, но не определени статии, а всичко по ред, сякаш следял разказ. Колко много интересни неща има за четене, които на пръв поглед изглеждат маловажни и безсмислени. Една жена очаквала от Еразъм, че той ще напише нещо, което да помогне на невротичния й мъж да се осъзнае, разказва Ролан Барт. В щетинския затвор или в кратка пауза след Тридесетгодишната война, Монтекýколи пише афоризмите за изкуството на войната, обяснява Клаудио Магрис. Ако бях поет, щях да посветя най-хубавото стихотворение на загорялата супа, изповядва Бела Хамвас. „Разсъждения върху дръжката на една метла“, така се нарича едно от есетата на Суифт. Бих дал всичко, за да разбера какво е написал един немец по повод кората на лимона, какво е отбелязал Русо, какво е написал Еразъм, за да вразуми един невротик, или пък „Изкуството на войната: от Монтекýколи.
Четенето е едва отскоро тихичък акт; само допреди двеста години хората са четяли на висок глас. Това е било обусловено от църковния ритуал, според който всички е трябвало да чуват „светия“ текст. Цели хорове от вярващи са произнасяли на висок глас из катедралите това четиво, което им е изглеждало божествено. И така е продължавало това мърморене на малцината жители на земята, които по онова време са били ограмотени по някакво чудо, сякаш всеки от тях е получавал ролята на днешния говорител и водач. А след това се е появил някакъв непознат Коперник на четенето, който е обърнал цялата тази практика навътре, като е проследявал четивото си „в себе си“. С това е изчезнала буквалността на църковното или училищно четене, защото онова, което се появява в главата като следствие от тази работа, не е непременно същото, което е написал някой друг.
Това може да се открие лесно с помощта на подновеното четене на неща, които познаваме от преди. Понеже по този начин откриваме не само вече забравеното, но и защото можем да установим, че „там“, в прочетения преди много време текст, не се открива нищо от онова, което очакваме да намерим! Това е ценното четиво, което читателят е произвел в самия себе си, като е смлял във вътрешната си мелница маса чужда материя и я е превърнал чрез неочаквани комбинации в нещо собствено. Цели фабули получават друга конструкция, когато бъдат прочетени отново; множество дадености, познати от по-рано в паметта ни, се разиграват по напълно нов начин.
Самите ние носим в себе си текстовете, които попадат в ръцете ни; има философи, които твърдят, че сме в състояние да открием в книгите единствено онова, което сами сме внесли в тях. Това е показано и от Борхес, чийто герой пише отново една вече съществуваща книга, убеден, че съществува само това повторение, без оригинала. В романа на Музил между другото има един чудноват библиотекар, който пази хиляди книги, без нито веднъж да е отворил някоя от тях. И въпреки това той знае всичко за тях, защото, както изглежда, понякога ние четем и тогава, когато не четем. Библиотеките и без това предизвикват у нормалния човек усещания за страх, те въздействат като всяко друго преизобилие, колкото и подредени да са иначе библиотечните каталози. Ето защо разбирам и онези, които бягат от четенето като от чума – всеки има право на свои собствени страхове. Канети намира изхода в своя, посветен на книгите роман в това, че библиотеката изгаря. Макар че след всяко варварско опожаряване винаги ще се намира по някой, който да разчете малкото останали в пепелта четливи знаци.
Ежедневната ми оран
И така продължава моята ежедневна оран, моята продължаваща порочност. За това има множество виновни. Преди всичко баба ми, която още на четири години ме научи да чета и пиша. (Виждаме, че тук протичат паралелно две явления: писането е четене, четенето означава писане). Аз веднага се нахвърлих върху всичко четливо наоколо, внимателно разчитах надписите по кухненските съдини за сол, кафе и захар, по рекламните листчета в кутиите за сапун, по опаковките на шоколадите, датите върху стайния календар, думите по емайлираните табелки, които указваха къде се намира килера или банята, разследвах сметките, които майка ми носеше от пазаруване. Имаше и всевъзможни букви и цели думи във вътрешността на шапката на баща ми, по ръба на мамината кърпа, по канта на фланелката ми. А какво да кажа за фирмените табели, сценографията по улиците на града, в който започна животът ми?
Днес си мисля, че именно това, ежедневното езиково отпечатване на човешкото съществуване, е оформило първите ми четива, далеч преди Карл Май и Том Сойер. А по-късно, дори и след първия прочит на Достоевски и Пруст, винаги си оставаше огромно пространство за този глобален порок, за общополезни книги, учебници, пътеводители – онова, което при нас се нарича „специализирана литература“, и което често преминава в неспециализираното, фантастичното, почти лудешкото. И така още от младостта си се нахвърлих върху тези странни четива: в една белградска антикварна книжарница продавачът винаги заделяше такива издания специално за мен – за птичите полети, за необичайни метеорологически явления в Алпите, за адресирането на официални писма, за пчеларството. Още по-рано в Славония, откъдето произхождат дядовците ми, особено удоволствие ми доставяха книгите по домашно лечение, възпитание на децата, „събития по света“ предписания за служителите и служителките в кралството, „вечни календари“, книги върху правописа за общообразователните училища, напътствия за начина на поведение в селото и града.
Какви откачени издания имаше само в Русия след октомври! Имаме нужда от цяла поредица нови учебници в джобен формат: за съветския шлосер, съветския стругар, съветския електротехник, пише Троцки. Там, между другото, ще се намират обяснения за това как да се пие и бие по-малко, по-малко да се играят карти, как да се избягва биенето на жените и децата, как да се пере, как да се отварят прозорци и да се метат стаи.
Книжка от картон
При всичко това трябва да призная, че в детството най-силно ме привличаше една книжка от картон, която всъщност се състоеше само от корици, без каквото и да е съдържание, защото дори само тази обложка беше достатъчна, за да прави реклама на цяла фабрика за шоколад. А после хартийките, обвити около шишенца с медикаменти, които пъхах в кутийки от бонбони – всичко това ми доставяше огромно удоволствие, още по времето, когато изобщо не разбирах смисъла на отделните думи. И така тези египетска традиция, приложена към съвременното производство на медикаменти и бонбони, оказва допълнително влияние върху детското съзнание, като му показва, че книгите се намират не само в книги, но и на много други места.
Тази идея беше подновена от художниците на поп-арта, дори от нашите авангардисти от словенската група ОНО. Какви ли само послания не опаковаха те в малки и големи кутии, вярвайки, че по този начин участват в производството на четивото. Веднъж си купих желязна книга, в нея се разказваше историята на четири железни предмета, но и самата тя имаше капак от желязо. Едно списание, което излизаше в тогавашна Югославия, имаше обложка от пластмаса – същата, от която се правеха шушляци. Начетох се до насита, не само на печатни текстове по различни времена; същевременно бях и старателен читател на корици на книги, обложки, написаното по подвързиите. Твърдя, че съществува цяла една култура на писане в съкратена форма, когато четете тясната колонка от вътрешната страна на обложката, където накратко като в речник се обяснява за какво става дума в книгата. Ако изчезнеха всички книги по света (както в „451° по Фаренхайт“) и останеха само обложките – може би човешкото мислене би могло да бъде реконструирано дори и по този начин.
И така аз много рано осъзнах, че най-големият стимул на човешката писмена култура непрекъснато води до нещо необичайно, извънредно и чудновато, от което са възникнали целият дадаизъм и литературата на сюрреалистите. Онова, от което произхожда четивото на привидно неразбираемите текстове, още при маниеризма, после при откаченото говорене при Луис Карол, Едуард Лир, Йонеско. Онова великолепно фантазиране пред лицето на смъртта в „Последната лента на Крап“ на Самуел Бекет. Сякаш хората могат да се доближат към края си по един сюрреален начин, който обаче изглежда някак нормален. Дали, когато по заръка на очния лекар, чета само една-единствена буква на стената на кабинета му, се намирам на края на всяко четене?
