Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 60% (2 гласувания)
Положението на жената в исляма

Ибрахим Карахасан-Чънар,
„Османските потайности: Харемът“
Изд. къща „ЛИК“, 2008

2011_08_Harem

При арабите до появата на Мохамед не съществували никакви особени правила, които да регулират брачния живот, и арабските жени се ползвали със значителна свобода. Благодарение на усилията на Пророка тази относително идилическа ситуация претърпяла кардинални изменения. Съгласно неговата директива занапред лицата на жените имали право да видят единствено и само техните роднини. Пред всички останали мъже жената е била длъжна да закрива своето лице с воал-пече (черна плътна мрежичка от конски косми), което се явява съставна част на паранджата (ар. фараджия) – пелерина с лъжливи широки ръкави, с която се покрива жената през главата. Освен това господарят на дома не бил длъжен да се храни на една маса със своята жена. Когато жената прекрачвала стените на дома и излизала извън него, тя е била обезателно охранявана от евнуси, а на улицата не се препоръчвало да разговаря с никого, даже със своите близки родственици.

Отвъд защитената територия на харема мюсюлманката не бивало да се подвизава иначе, освен под прикритието на предписаното и от ислямските норми ритуално наметало. Коранът повелява те „да се загръщат плътно със своите покривала“ и да не показват „своите украшения“ (т.е. своите телеса) на никого, освен на мъжете и бащите си, на бащите на своите мъже, на своите синове, на синовете на мъжете си, на братята си и на синовете им, на робите и слугите, които са лишени от сексуално желание (т.е. – на евнусите), и децата, които все още нямат представа за женската голота. За отбелязване е обаче, че всички кръвни роднини от мъжки пол (т.нар. намахрем) имали право да влязат в женската половина единствено през дните на свещените празници, а също така и в случаите на сватби, раждане на дете или обрязване.

Но покривалото, както и „домашното затворничество“, не било само полов маркер. От древни времена то се възприемало като знак за знатен произход, достойнство и престиж. „Гордост на забулените“ (фахр ал-мухиддерат) – това е стандартната османска формула за жените с по-високо обществено положение. Антипод на тази покрита от глава до пети „почтена и правоверна“ мюсюлманка били леснодостъпните жени от най-низшите съсловия (робини, проститутки, слугини) – т.е. всички онези, за които известният османски пътешественик от средата на XVII в. Евлия Челеби казва, че „ходят с открити лица из чаршията, пазара и къщата и слугуват между хората“. Друг е въпросът, че задължителното покривало в никакъв случай не било гаранция за нарушаването на нормите на ислямския морал и в частност – срещу извънбрачния секс. „Невъзможно е и най-ревнивият съпруг да познае жена си, ако я срещне, а никой мъж не смее да докосне или проследи жена на улицата“ – пише към началото на XVIII в. лейди Мери Уъртли Монтегю. Наблюдателната съпруга на английския посланик при Високата порта като че ли се поувлича, твърдейки че „този постоянен маскарад“ давал на мюсюлманките „пълна свобода да следват влеченията си без опасност да бъдат разкрити“, но трябва да признаем все пак, че в думите й има доза истина, фереджето, печето или яшмакът действително осигурявали една доста удобна анонимност, от която някои мюсюлмански ханъми не пропускали да се възползват.

Турците не винаги са следвали горните правила до последната буква. В действителност фермана за задължителното носене на пече издал султан Осман III едва през XVIII в. Следва да се отбележи, че този монарх се постарал да компенсира с други способи пропуските в тази сфера. Едно от правилата, които той „патентовал“, когато се отправял към женската половина, са пантофите със сребърни гвоздеи, които, дрънкайки по каменния под, давали знак на жените от харема да се подготвят за брачната нощ. На разпореждане на султана били не по-малко от петстотин жени и наложници, като вероятно голяма част от тях очаквали с радост сребърния звън и благоразположението на височайшия господар.

Но за османския двор след малко. Нека се върнем за кратко отново при Пророка. Той предоставил на жените определени юридически права, превъзхождащи тези, които по-рано ползвали арабските жени. Заедно с това арабският син им наложил по-големи отговорности, що се отнася до семейството, което им попречило те да играят по-активна роля в обществения живот и развитието им като личности. Семейното благополучие се превърнало в по-добър критерий от раздаването на милостиня. Поговорката „Лампата, нужна вкъщи, е забранена за джамията“ е наистина прекрасна, вдъхновена от Ислямското учение. Мохамед не виждал причина, поради която една жена можела да счита себе си за по-добра °т Друга или друг, във физическо, морално или интелектуално отношение. Всички чада на Аллах били длъжни да бъдат равни не само пред закона, но и пред съда на общественото мнение. Пророкът преследвал демократическата цел, но естествено, това е бил недостижим идеал. Независимо от това, че личното отношение на Мохамед към жените носело патерналистки характер, внедрен по неговата уравнителна доктрина, последното довежда до падането на статуса на арабската жена в сравнение с този, който съществувал по-рано.

Този възглед на семейния живот се отличавал твърде малко от възгледите на многобройните „строги отци“ всред моногамните еретици на християнска Европа, които се пръкнали по-късно. Сама по себе си тази канонизация довежда до крайности в арабската харемна система, която е заимствана и от персийци и византийци. Пророкът несъмнено имал намерение да попречи на богатите и умни жени да правят глупости и да проявяват своеволие, както това правили преди. Подобно на много либерални мислители, Мохамед ограничил свободата, като със все сила се опитвал да я ограничи в тези рамки, които считал за абсолютно необходими. Така например той извел собствеността от жената и я прехвърлил изцяло на мъжа, което било удар както във финансов, така и в морален план. С течение на времето субектите на двата пола започнали да водят живот, като практически те нямали помежду себе си нищо общо, освен половия акт.

Ако в доислямските времена мъжете си позволявали да имат в своя харем неограничено количество жени, то Мохамед ги фиксирал до четири такива. Прелюбодеянието на един от съпрузите се наказвало със сто удара с бич. Когато ставало въпрос за жена, то тя била признавана за виновна само в тези случаи, когато нейната вина се потвърждавала от четири дееспособни свидетели. В противен случай на обвинителя, независимо от това дали бил нейният мъж или който и да е, му се вменявала вината и за наказание получавал същото количество удари. „О, вярващи, много странете от подозрението! Понякога подозрението е грях. И не се дебнете, и не злословете един за друг! Нима на някого от вас ще се хареса да яде плътта на мъртвия си брат? Вие се отвращавате от това. И бойте се от Аллах! Аллах е приемащ покаянието, милосърден“ (Сура „Ал-Худжурат“, ает 12).

Както бе споменато, жените, намиращи се извън дома, на улицата, базара или обществено място, трябва задължително да закриват своите лица с воал, за да не вкарват в изкушение чуждите мъже, които могат да ги преследват. Първоначално това е намерение с благи помисли, но както знаем, забраненото и неизвестното винаги привлича и се превръща в обект на внимание или проучване. Тайнствените, безлики същества на улицата, увити от главите до нозете в плътна тъкан, интригуват мъжете, предизвикват ги към любовни приключения, развинтват техните еротични фантазии за откритите им лица и други нежни части на тялото им. Паранджата и печето довели до това, че авантюрите в мюсюлманските страни станали все по-често явление, отколкото преди. Всъщност, както посочва британският сексолог X. Елис, воалът или печето често се възприемат просто като защита от „лошите“ очи. „И кажи на вярващите жени да свеждат поглед и да пазят целомъдрието си, и Да не показват своите украшения освен видното от тях, и Да спускат покривалото върху пазвата си, и да не показват своите украшения освен пред съпрузите си или бащите си, или бащите на съпрузите си, или синовете си, или синовете на съпрузите си, или братята си, или синовете на братята си, или синовете на сестрите си...“ (Сура „Ан-Нур“, ает 31) Все пак по-късно правилата се „пропукват“ и се допуска при облеклото на мюсюлманката да се оставят открити лицето и ръцете до китките, а според някои тълкуватели – и ходилата.

Ръководенето на семейството в Исляма изисква висока нравственост и хармония между неговите членове. Но в него съществува и определен термин: „помрачаване на семейното огнище“, което континюитетно означава развод. Ислямът приветства всеки фактор, който може да допринесе за премахването на развода, но както са казвали римляните: „Nil admirari.“[1] Простотата на развода, въведено като правило от Мохамед, се оказва по-действена и разумна, отколкото паранджата. Разводът по мюсюлмански станал най-силният противовес за ограничаване на женската свобода. Жената може да поиска развод от мъжа при жестоко отношение, несъвместимост в характерите или нарушение на някои от отговорностите, приети от мъжа – примерно неплатен откуп, лоши условия на живот и т.н. След развода децата от женски пол остават при бившата вече жена, до достигането им в брачна възраст, т.е. до осем години. Децата от мъжки пол също живеят при майката, но преминават под опеката на баща си, когато навършат шест или седем години. Ако жената поиска, през този период мъжът може да вземе участие в материалната издръжка (нафака) на децата.

„Жената прилича на червена роза, а мъжът е като снажно дърво“ – казва една мюсюлманска поговорка. От нея става ясно, че жената няма сили за тежки обществени задачи и отговорности. Управлението на дома, съпружеските задължения и възпитанието на децата се нуждаят от силна чувствителност и милосърдие – там е ролята на жената. Мъжът не е в състояние да изпълни тези задачи, защото на природата на мъжа не е присъщо да гледа деца и дом. От това следва, че ръководенето и изхранването на дома е задача на мъжа. Като капитан на кораб той е в ръководна позиция пред жената.

Правото на развод на мъжа не е в принципа си „като някоя висяща“ или „ка-л-муаллака“, казано на думите на Корана. Ислямската юриспруденция също дава права на мъжа да разтрогне брака в онези случаи, когато става въпрос за непослушание или несъвместимост на характерите. От качествата на избраните жени най-важни за мъжа са нейното смирение и покорност и не на последно място нейната непорочност. Когато се нарушат тези граници на благочестието, мъжът може да поиска развод. До него той може да стигне, като направи три различни във времето заявления, и то в присъствието на свидетели. Ако мъжът е депозирал само едно или две такива заявления, жената може да остане в семейството по взаимно съгласие, възстановявайки статуквото в техните отношения. Развод с бременна жена не се допуска. При жената трябва да бъде констатирана менструация три пъти поред, преди да бъде произнесена фаталната присъда.

Що се касае за предварителните условия на брака, то Мохамед постановил бащите да дават на мъж или да женят своите деца по свое усмотрение, стига предполагаемият партньор да не е сакат човек, роб или бедняк. Относно последното условие се правили изключения, защото се смятало, че бедността е оръжие на Шейтана (Сатаната) и че ако младоженците са бедни, Аллах ще помогне на праведните и ще подобри положението им. От това се разбира, че бедността не бива да е пречка за женитбата. „И встъпвайте в брак с несемейните от вас и с праведните от робите и робините ви! Ако са бедни, Аллах ще им даде от Неговата благодат. Аллах е прещедър, всезнаещ.“ (Сура „Ан-Нур“, ает 32)

На практика брачната възраст на децата не превишавала петнадесет години и затова тяхното съгласие се придобивало без особени усилия. Все пак Пророкът препоръчал бащата винаги да пита своята дъщеря дали е съгласна да бъде дадена за съответния мъж, а ако тя не давала отговор (за което имала право, ако е навършила девет години), се считало, че нейното съгласие е получено. Трябва да се отбележи, че първоначалната причина за браковете в ранна възраст в източните народи, особено при номадските племена, е била трудният контрол и управление на девойките, достигнали полова зрелост. В градовете те живеели в затворения и охраняван харем, но в селските горски местности и в шатрите, особено тези в пустинята, това било почти невъзможно. Що се отнася до това дали тази ранна възраст е подходяща за брак, на тази тема ще се спрем при една от следващите глави. Бракът се считал за юридически издържан от момента, когато мъжът давал своя паричен дял или подарък, наричан „мехрие“, който някои неправилно го смятат за откуп. Свещеният Коран споменава „мехрие“ (издръжка) като дар от мъжа и знак за неговата сериозност.

Приема се, че порядъчният мюсюлманин за разлика от други лица, които практикуват полигамии отношения, не е длъжен да държи в своя харем наред с жена си допълнително и наложници. По принцип „ангелите“ на мъжа са слаби и той често прави отклонения от нормата, и разнообразява живота си със сексуални забежки, фокусът се заключава в това, че всяка негова жена държи свои слугини-робини, които поради своята зависимост от господаря не могат да му откажат да изпита удоволствия чрез самите тях. Но той може да прибегне до това само ако не се опасява от риска да предизвика гнева и недоволството на която и да е от неговите официални жени, които могат като нищо да изгонят „провинилата“ се девойка. От друга страна обаче, жените често проявявали пълно безразличие към амурните похождения на своя мъж, освен ако той не продължавал да им оказва дължимото внимание. Но даже да се случи неизбежното, тя би могла да приеме този факт като резонен. Като цяло нейната реакция е продиктувана от практически съображения, а не от ревност, да не говорим за някои сантиментални понятия като лична гордост, чест и пр.

С изключение на въпросите, касаещи брака и развода, властта на мъжа в харема, порядките на който са определени от законите на Мохамед, теоретически остава абсолютна. Ако някоя от неговите жени иска да напусне пределите на дома или да покани на гости своя приятелка, е длъжна предварително да помоли за разрешение. По същия начин тя трябва да измоли и неговото разрешение в случаите, когато ще посети сватбата или погребението на свои родственици и приятели, да извърши Хадж (посещение на светите места) или да отиде в обществената баня. Посещението на гробищата може да бъде сравнено с нещо като европейския пикник, тъй като радостта и добрият спомен доминирали над тъгата, а баните на Изток, ако някой не знае, изпълнявали функциите на европейските женски клубове.

Лейди Мери Монтегю (1689-1762), един отличен познавач на източните народи, дава следното описание за женската турска баня (хамам): „На първите пейки, постлани с възглавници и богати килими, седят дамите, а на вторите – зад тях, робините им... всички бяха в естествено състояние, т.е. на обикновен английски – съвършено голи, без да прикриват някоя прелест или недостатък... Вървяха и се движеха със същото величествено изящество, както Милтън описва Ева. Сред тях имаше много жени с такива съразмерни тела като някоя от богините, рисувани от Гуидо или Тициан. Повечето от тях имат блестящо бяла кожа, украсена само от хубавите им коси, разделени на много плитки, спускащи се по рамената им, заплетени с бисери или панделки и напълно наподобяващи фигурите на Грациите... едни разговарят, други работят, трети пият кафе или шербет, докато повечето лежат небрежно върху възглавниците си, а робините им (обикновено хубави момичета на 17-18 години) сплитат косите им по различни начини.“

Разбира се, каквото и да говорим и пишем, може да се каже със сигурност, че на практика реализацията на деспотичната теория на патернализма, предложена от Мохамед, в значителна степен зависела от личността както на мъжа, така и на жената. Ако се позовем отново на лейди Мери, тя има особено мнение за Пророка и посочва, че той е истински джентълмен. „Ще ви кажа – пише тя в своите прочути писма, – че е съвсем погрешно, макар и общоприето сред нас, че Мохамед изключвал жените от всякакво участие в бъдещ щастлив живот. Той е бил твърде добър джентълмен и обичал много женския пол, за да се отнесе така варварски към него. Напротив, Мохамед им обещавал чудесен рай... Той наистина казва, че този рай ще бъде отделен от рая на съпрузите им, но аз мисля, че повечето жени няма да бъдат по-малко доволни от това, и съжалението им за тази раздяла няма да направи раят им по-малко приятен.“

В мюсюлманските страни, както и навсякъде, от особено значение е защитата на харема, в който започва да се налага постоянното присъствие на евнусите. Понеже Коранът забранява кастрацията на мъжете от мюсюлманското вероизповедание, следователно евнусите трябва да бъдат „импортирани“ от такива места, където изповядвали друга вяра. След операцията те публично били конвертирани в Исляма и едва тогава били допускани да изпълняват своите обязаности в харема. Считало се, че за тази цел най-добре подхождали негрите, и затова арабските търговци започнали да „извличат“ тази ценна стока от африканските области Нубия и Абисиния.

А ето и една поучителна арабска история, която за някои може да прозвучи като анекдот. Халиф ал-Ман-сур, който се установил да живее към средата на VIII в. в Багдад, страдал от постоянни болки в стомаха и с надеждата, че ще бъде излекуван, призовал при себе си един лекар персиец, който изповядвал християнството и следователно се явявал привърженик на моногамни-те отношения. Християнинът постигнал успех там, където не успели правоверните мюсюлмански хекими (доктори). В знак на благодарност, че го излекувал, Мансур го наградил с три хиляди дуката и три прекрасни девойки, за цвета на кожата на които не се споменава. Но персиецът бил непреклонен аскет и не се поблазнил, като върнал девойките непокътнати, а парите естествено ги приел. Заедно с девствениците той изпратил на халифа и писмо, в което обяснил, че неговата християнска религия му забранява да се приближава До всяка жена с цел съвкупление, с изключение на неговата. Без да иска, искреният и чистосърдечен персиец попаднал в ситуация, която от гледна точка на мюсюлманина била обидна във всяко едно отношение. Все пак по-късно персиецът не отказал да стане личен лекар на халифа в неговия харем, но по-интересното е как е издържал на чара на нежните си пациентки благочестивият човечец, тъй като от историята е известно, че халиф ал-Мансур, наричан Победоносния, притежавал огромен харем. Но както се казва, историята помни и по-тежки случаи. А сега нека да преминем към същинската част на нашето изследване – османския харем, един от най-важните атрибути на султанската власт.

Османското наслаждение

Още от първото им споменаване в историята, (XIII в.) почти до днес турците като че ли са най-добре познати на по-голямата част от европейците в сравнение с другите източни народи. Много западни господа (и не само те), когато става дума за харема, автоматически си правят асоциации с Турция, вероятно под благотворното влияние на художественото творчество на Ж. Енгър, Е. Делакроа и М. Мелинг[2]. Но както видяхме в исторически план, многоженството не е патент на Османската империя.

В Турция полигамията е забранена официално от републиканците през 1926 г., в резултат на реформите на Мустафа Кемал (Ататюрк). Декретът нямал кой знае какви радикални последствия, тъй като и преди това поданиците със скромни възможности не можели да си позволят да имат повече от една жена. Ако трябва да се позовем отново на сведенията на лейди Мери Монтегю,

„Мъжете с добро име имат само по една жена. Тя обикновено има няколко робини, които съпругът й не вижда – в противен случай се стига до истински разрив с жената. Мъжете обаче често си държат жени на тайни места“. Аз ще развия мнението на знатната лейди и ще кажа, че те все пак са могли да имат полови отношения със своите слугини, използвайки ги по този начин като неофициални наложници.

През XIII и XIV в. османските султани се намират в състояние на перманентен конфликт с императорите на Византия, най-близкия европейски съсед на Турция. Това продължило до момента, докато Мехмед II фатих не завладял столицата на християнската империя в1453 г. Съдбата на Константинопол по-късно споделя и Белград, а не след дълго османското владичество се разпростряло над целия Балкански полуостров, Далмация, Бохемия и Егейските острови. През периода 1512-1520 г. Селим I Явуз присъединил към владенията на империята Египет и Месопотамия. Отношението на въпросния падишах към жените е особено. Както пише неговият съвременник, англичанинът Р. Ноулз: „Той (Селим) не търпял присъствието на своите жени в двора, а когато търсил тяхната компания, то е било с една единствена цел -възпроизводство на рода, но дори и тогава той не показва никакви симпатии и привързаност към жените. Селим получил по-голямо наслаждение от други неестествени развлечения...“ Ако трябва да продължим мисълта на Ноулз, ще поясним, че единственото и най-важно развлечение на страшния султан е била войната.

Синът на Селим – Сюлейман I Мухтешем (Великолепни), който владее трона от 1520 до 1566 г. (най-дълго управлявалият султан), завоюва Унгария, обсажда Виена, която оцелява по чудо, превзема Персия и Йемен. Както своите предшественици, Сюлейман продължил да се придържа към полигамиите отношения, но по-късно се влюбил страстно в наложницата от славянски произход Роксолана, с която той се бракосъчетал официално през 1533 г. Заради Роксолана (Хуррем Султан) владетелят се отказал от всичките си други жени в харема и до края на своите дни живял само с нея, тоест той се задоволил с моногамния брак. След завоеванията на Сюлейман площта на Османската империя, заедно с Мала Азия и Северна Африка, набъбнала на 3 млн. кв. км, като на същата тази територия живеели около 60 млн. души.

От този период до началото на двадесети век Османската държава и Европа поддържали помежду си тесни и продължителни контакти, в резултат на които европейците се запознали в по-голяма или по-малка степен с турските социални институти и в частност с харема (Дар'юс-Саадет). Венецианските посланици в Турция, служещи там през XVII в., пишат, че комплексът известен под името харем или серал, включва множество здания и павилиони, съединени помежду си с тераси. Най-главният от тях се явявал великолепният, украсен с резба павилион, където се намирала Тронната зала. Всичката прислуга на този павилион, както и на другите здания, се състояла изключително от мъже. Самият харем със своя вид и вътрешна композиция приличал на огромен манастир, където били разположени спалните, трапезариите, хамамите и прочие помещения от различен вид, призвани да създадат удобства на обитаващите ги жени. Харемът бил обграден от огромни цветни лехи, овощни и други градини, а през жарките летни месеци обитателките му се разхождали по кипарисовите алеи и се наслаждавали на прохладата, идваща от фонтаните.

В харема живеели три хиляди жени. В това число влизали младите наложници (аджеми), по-старшите жени, които ги надзиравали (уста и калфи), и робините. Всички наложници (джерийелер) били чужденки, набавяни от еничарите и другите турски войници, втори били купени от робския пазар, а трети дошли сами, по свое собствено желание. С малки изключения тях ги учели да свирят на музикални инструменти, да пеят, танцуват и готвят. Тук следва да добавим, че видни военачалници и сановници, желаейки да заслужат разположението на монарха, често го даряват с млади девственици, които също така били затваряни в харема. Те били купувани специално за тази цел, като някои от тях те отделяли за избраници на своята челяд.

Тези млади жени почти веднага били принуждавани да приемат мюсюлманската вяра. Процедурата в това отношение била много проста: трябвало само да се посочи с палец към небесата и да се повтори традиционната формула от първия стълб на Исляма: „Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е негов Пророк“ (Ла- иллаха иллa-л-Лах Мухаммадан Расулуллах). Ще бъде интересно да се знае колко девойки не се подчинили на тази повеля, но за такива факти в архивите не се споменава. След обръщането им в Исляма девойките се подлагат на щателна проверка – нещо като тест за физическите данни и умствените способности. С това по принцип се занимава най-старшата наставница (Хазнедар уста). След това девойките се разпределят в различни стаи съгласно възрастта и ранга им. Всяка спалня била разчетена за около сто девойки, като до стените били разположени диваните и миндерите, а централното пространство оставало свободно, за да могат там да ходят наставниците, като всяка от тях била определяна да отговаря за десет наложници. Ваните, гардеробът, тоалетните, складовете и кухните се намирали в близост до тази стая, която е известна още и като дортуар. През деня наложниците се обучавали на обноски, турски език, ръкоделие и музика. На тях им били предоставяни великолепни възможности за отдих и развлечение, както в самия харем, така и извън него, където те играели на различни игри, някои от които били подвижни и твърде шумни. Ако не във всички детайли, това заведение сравнително приличало на привилегированите пансиони за девойки, каквито се появили през XX в. в Англия и които са станали школи за „алма-матер“. Единствено разликата като че ли се е състояла в присъствието на евнусите, охранителите на харемното учреждение.

Султанът или падишахът, както пишат италианските посланици, никога не наблюдавал или посещавал тези млади жени освен в случаите, когато му ги представят на официална церемония. Ако все пак той реши да направи това, се уведомява дежурната (Ньобет калфа) наставница. В такъв случай тя е задължена да строи своите питомки в права редица, а монархът ги инспектира, както офицер разглежда изрядността на своите войници на плаца. Ако височайшият господар се взре по-настойчиво в някоя девойка, това не означава във всеки случай, че тя не е облечена както трябва или че трябва да си направи по-акуратна прическа. Това просто е ясен знак, че тази девойка е харесала на владетеля и че той желае тя да прекара нощта с него. Понякога, за да конкретизира своя избор, султанът хвърля своята везана кърпичка в посока на избраната наложница. Девойката, на която се усмихва това щастие – вниманието на султана означава впоследствие множество привилегии, ~ се подготвя с голямо старание за срещата си с него. Персоналът в харема я къпе във ваната, маже я с благовонни масла, подстригва я и маха ненужните косми, масажира я и естествено я облича и гизди, все едно, че тя ще посети рая. Цялата тази процедура отнема по правило много часове, а суматохата и припряността не могат да се сравнят с встъпването на която и да е европейска невеста за нейния предполагаем единствен, при това моногамен брак.

Лейди Мери Уъртли Монтегю, която споменахме вече няколко пъти, е съпруга на Едуард Уъртли, който е назначен на 7 април 1716 г. за извънреден посланик в Портата. Тя оставя след смъртта си свои писма, които са предназначени до близките й по време на престоя в османска Турция. Още първото издание на нейните „Посланически писма от Турция“ й донасят световна слава и признание. Писмата, на брой 52, запазени в един ръкопис2 от два албума, наред с неоспоримата си литературна стойност, съдържат много ценни исторически сведения, точно описание на обичаите и нравите на различните народи, в т.ч. и на турците. Лейди Монтегю посочва, че историята за хвърляне на кърпичката от султана е напълно измислена и че при такъв случай било прието султанът да изпраща главния евнух (къзлар-агата) да извести на дамата честта, която й се оказва. „Другите жени веднага я поздравявали и завеждали в банята, където я парфюмирали и обличали най-разкошно и подобаващо – пише тя. – Преди посещението султанът й изпращал царски подарък и след това идвал в стаята й. Не било вярно, че тя трябвало да пълзи до леглото... първата, която избирал, била винаги след това първа по сан, а не майката на най-големия син, както други писатели ни карат да вярваме. Понякога султанът се забавлявал в компанията на всичките си дами, които стояли около него... те били готови да умрат от ревност и завист към щастливката, която той отличавал с някакъв знак на предпочитание.“

Лейди Монтегю, както и мистър Джон Ричардс, който посетил ислямската империя в 1838 г., споменават в своите записки за тържествените случаи, когато девствениците се приготвяли да споделят брачното ложе със своя мъж. Церемонията представлява нещо като фиеста в банята, където щастливката канела всички свои приятелки, които я подготвят за повода, като не липсват и епиталами – песни със сватбен мотив. Накрая към процесията от тридесет жени – приятелки, майка, родственици, се присъединяват две девственици, които я въвеждат в преддверието на султанската спалня.

Към портрета на наложницата ще добавим и още един последен щрих, когато възрастни черни робини завеждат „богоизбраната“ в личните покои на султана. Част от тези черни робини остават пред спалнята като стража през цялата нощ, като се сменят през два-три часа. Тяхната главна задача се състои в това, да откликват на всяка заповед на султана, ако има такава, и да сменят свещите или факлите в спалнята и в преддверието пред нея. Сутринта монархът става пръв и облича чиста одежда, а не тази, с която е бил преди любовната нощ. Одеждата от предишната нощ той обикновено я оставя в стаята и ако е доволен от девойката, тя остава за неин спомен, като в джобовете на дрехата тя намира награда, която понякога представлява доста прилична сума. Ако по-късно се изясни, че тази девойка е бременна, на нея й се присъжда титулът „султанша на годината“. Ако тя роди момче, този титул се потвърждава на официална церемония, а на щастливата наложница се дава правото да управлява целия харем (т.е. тя става Хасеки). И това още не е всичко, тази приказка можела да има и своето продължение. Султанът при определени обстоятелства можел да се ожени за нея, по всички правила на Канона, точно както повелява Пророкът. Пищността на сватбата надхвърляла всякакви въображения, а понякога разходите по това мероприятие стигали до умопомрачителни суми.

Така легалната вече султанша получавала съответстващата на сана й годишна издръжка от хазната, право на свита от тридесет евнуси и съответното количество робини. От този момент знатната особа на жената на падишаха се намира под усилена охрана. Освен наложниците, които се наричат още одалиски, от турската дума „одал“, което означава „палата“, и фаворизираните от тях, които стават „кадън ефенди“, в структурата на нежната половина на харема влизат и „икбал“ – жените, които не дават потомство на султана, както и потенциалните му наложници – „гьозде“ или „ваик“. Всички те са класирани в „ранглистата“ и са подредени като първа (баш), втора, трета, четвърта кадъна или ханъмефенди (за икбал). Заедно с „любовните“ обекти на султана, в „женското царство“ съжителствали майките, дойките, дъщерите, сестрите и лелите му, както и немалко на брой наставници (настойнички) и робини. Но за семейната идилия на падишаха ще дам допълнителна информация по-нататък.

На много от наложниците, естествено, никога не им се удава да споделят ложето със султана. С течение на времето, ако те не се „реализират“ и не попаднат в кръгозора на владетеля, стават наставници или част от прислугата. По-прагматичните и хитрите от тях успяват да се издигнат в йерархията или да попаднат в харемите на някои сановници, като част от тях са връчени просто като дар по някакъв повод. Трябва да се отбележи, че такива подаръци се правят и в двете посоки: от везирите, улемата и бейовете към владетеля и обратно. В определени случаи съдбата на наложниците се решава от двете най-издигнати кадъни: Валиде Султан – майката на монарха, и Хасеки Султан – жената, родила първа мъжки наследник.

Валиде Султан обикновено е жената, която постоянно държи в ръцете си браздите на управлението. Нейна първа помощница е старшата наставница (Хазнедар уста). Следва дълъг списък от длъжности, който включва жена, отговаряща за разходите (нещо като счетоводител), до отговорничка на шербетите (соковете) или кафето. Всяка жена в тази йерархия има сред своите подчинени ученици, от които тя избира своята приемница. Конкуренцията поначало е много силна, а интригите са неотменима част от борбата за надмощие.

По принцип харемът е разположен на горния етаж и към него се отива през отделен вход. Той има свой собствен двор и градина. Селямлъкът (мъжката половина) и харемлъкът (женската половина) имат общо преддверие, от което се влиза в тях. Вратите се охраняват стриктно, а за пропуска през тях отговаря специален ключар. Към преддверието има отвор (люк), от който се подава приготвената храна, тъй като по правило мъжете и жените се хранят отделно.

Традиционното обзавеждане в харемлъка се състои от дивани, миндери и ковьори по стените. В интериора в зимните стаи доминира цветното кадифе на златен фон, а в летните – фин индийски муселин, бродиран със сърма. Прозорците и балконите били осигурени задължително с решетки. Макар и по-рядко мебелировката се допълва от масички с мраморен плот, върху които има огледало и лампа, и меки табуретки. Чужденците, които са попадали в тази света обител, се учудвали, че в стаите няма кревати. Истината е, че жените са спали на матраци върху пода, които на сутринта са прибирани в голяма ракла, вградена в стената. Ако днес някой любопитства как е изглеждала стаята на една баш-кадъна, то той може да види това при възможност в сараите „Топ-капъ“, „Долмабахче“, „Чираган“, „Йълдъз кьошк“ или в етнографския кът „Шимширлик“.

Системата, която съществува в султанския харем във вида си, описан по-горе, става достъпна като понятие и разбиране от европейците едва след детронирането на Абдюлхамид II през 1909 г. До този момент, с малки изключения, това, което се е скривало зад „Вратата на блаженството“, било непроницаема тайна. Представата за харема, господстваща в Европа до началото на XX век, неизменно се свързва с образа на сладострастния стар развратник, който се развлича сред десетки поразголени одалиски. Но за Турция тази сцена се явява повече плод на въображението, тъй като самите турци, за разлика от други мюсюлмански народи, имат сериозни възгледи за живота. Независимо че турските хареми така често фигурират в европейската художествена литература, живопис и балет, фактите говорят друго. Истината е, че турците се заинтересували от харема едва след като превзели Константинопол, където този институт се ползвал с популярност сред византийските християни. Всъщност турският харем престанал да съществува след изгонването на Абдюлхамид II от „Йълдъз кьошк“, любима негова резиденция, където новите властници от т.н. „младотурска опозиция“ откриват 370 жени и 127 евнуси.

Към 1540 г., т.е. около 80 години след падането на Византийската империя, османските победители се обзавели с такова количество евнуси, каквото имали на разположение привържениците на гръцката Автокефална църква, които те разгромили. Коранът забранявал кастрацията на правоверните и затова лицата, принадлежащи към кастата на евнусите (хадъмите), се рекрутирали основно от числото на чужденците, които след операцията задължително се обръщали във вярата на Аллах. Ще си позволя да изкажа хипотетичната мисъл, е вероятно мнозина от хадъмите не са правили опити Ла избягнат тази си участ, тъй като тази „професия“ се считала за престижна. С определеността за усещане на човек от „каймака на обществото“, след време тези младежи извървявали пътя до могъществото и богатствата. В крайна сметка те трябвало да изтърпят някои нелицеприятни неща като кастрацията, за да се издигнат до върховете на йерархията, вместо да се занимават с рисковата търговия или да служат във войските на султана. Главните райони, откъдето се доставял този жив товар, били Египет, Абисиния (Етиопия) и Централна Африка. Предпочитание се отдавало на негрите заради мощното им телосложение и солидно здраве, което им позволявало сравнително леко да понасят кастрацията и да доживеят до преклонна възраст, за разлика от белите юноши, предимно черкези, които се отличавали с крехко здраве и висок процент на заболеваемост и смъртност. По тази причина те били подлагани на частична кастрация, а оттук с възможността да съблазнят своите подопечни. Ще повторя, че както черните, така и белите юноши нерядко доброволно предлагали своите кандидатури заради перспективата, която им откривала тази служба.

Единственият чиновник в цялата Османска империя, който разполагал с правото на неограничен достъп до монарха по всяко време на денонощието, бил началникът на черните евнуси. Той можел да притежава колкото си пожелае млади робини и до триста коня. Не е необходимо да казваме, че неговата персона е най-обгрижваната от другите придворни сановници и това, естествено, се отразява и на размера на парите и подаръците, които той получава. В разцвета на силата и могъществото на османската държава, който се отнася докъм края на XVI в., в серала евнусите наброявали около 800 души, под попечителството на които се намирали повече от хиляда жени. През целия XVII век редица пътешественици, в болшинството си венецианци, както и посланици при двора, които са цитирани на много места в книгата, завързват дружба с тези стражи на добродетелта, които били много податливи на подкупи и ласкателства. Ще огранича дотук разказа си за евнусите (или както ще ги наричаме по-нататък хадъмагите), за да оставя повече място за тях в една от следващите ми глави, където ще стане въпрос за статута и дейността им.

Благодарение на евнусите все пак на чужденците им се открива реалната възможност да видят лично със своите очи някои детайли от бита в харема и по-късно да ги опишат в своите пътеписи и мемоари, което пък ни помага да надникнем не само години, но векове назад в историята на „Дома на блаженството“ (Дар'юс-Саадет). Това се отнася не само за султанския харем, но и за различни женски заведения, които тогава допълвали бита и били част от ежедневието на състоятелните турци. Всички дела в тях били възложени на жените и черните евнуси. В резултат на това се създала традиция чужденците и техните жени да бъдат канени по повод и без повод в тези учреждения. Както ще видим, сред числото на тези гости се оказвали много често жените на европейските посланици, чиито резиденции се намирали в кварталите на турската столица, най-известен от които е бил Пера (Бейоглу), или на другите европейци, които пребивавали в Истанбул. Именно белите жени на християнските дипломати и черните евнуси си остават за Европа двата най-главни източника на сведения за турските хареми, преди да изчезнат от сцената през XIX-XX в. Те, разбира се, имат несъмнено и заслугата да се очисти неправилната представа, касаеща отношението на Исляма към жените, и да се представят обективно и честно „секретите“ на османския двор.

Една по-слабо известна лейди от Мери Монтегю е Мисис Гарнет, която през 1891 г. публикува книга, пометена на положението на турските жени. От мисис Гарнет ние узнаваме, че „нещастните черкезки робини“, по които надават сърцераздирателен вой някои нейни предшественици, в действителност се стремят да попаднат в Харемите на турските паши, за да живеят там безгрижно и охолно, отколкото да работят в родните си места обичайната тежка физическа работа. Тези черкезки били принудени да се съревновават помежду си за правото да станат наложници.

В самия Истанбул и неговите околности се намират повече от двадесет султански резиденции, без да се брои основният серал. Женските покои в повечето дворци заемали определено голяма площ. В тях може да се говори за собствени традиции, обичаи, привички, етикет и даже език, на който се разговаряло, съвсем като в някои английски привилегировани учебни заведения. Девойките по правило се закупували в ранна девическа възраст, за да успеят да получат достатъчно добри навици в изкуството да съблазняват мъжете, преди да започнат да се съревновават със своите по-големи и опитни конкурентки в борбата за вниманието на султана. Там имало и други девойки, които не притежавали благоприятна външност, например негритянки, или такива, на които още от детството им бил лепнат етикетът, че са „мръсни твари“. Разбира се, в ролята им на наложници те нямали никакви перспективи, но пък тях още от самото начало ги набирали в харема за работа в качеството им на камериерки, готвачки, перачки, прислужници в банята и т.н. Девойките с добри външни данни получавали необходимото образование: между тях имало и такива, които били обучавани, точно така, както това ставало и в престижните европейски школи с отдавнашна репутация.

По принцип султанът избирал своите фаворитки измежду девойките, които му били подарявани от неговата майка, видните сановници, а също така сред такива, които са дар от чужди владетели, преди всичко източни. Теоретически шанс да обърнат върху себе си вниманието на господаря имали всички одалиски, дори тези, които предварително били определени за прислуга. Когато някоя от тях попадала в полезрението на падишаха, тя могла да получи от него комплимент, след което, както си му е редът, наставницата да я заведе при него, където тя целува края на дивана, на който той е седнал. След това девойката се освобождава от работа, определя й се стая и тя получава титула „гьозде“ или „ваик“, което в превод от турски означава „тази, която е забелязана (харесвана)“. Гьозде ханъмите впоследствие имат перспектива да станат „икбал“ или временна фаворитка. Ако в резултат на вниманието, проявено от султана към „икбал“ (Икбал Ханъм ефенди), тя го дари с мъжко или женско чедо, тогава тя влиза в категорията на висшата класа и става „кадън“ (Кадън Ефенди), които на практика са законните жени на падишаха. Последната длъжност води със себе си и допълнителни привилегии: регулярна издръжка от хазната, собствени апартаменти и свита от робини и евнуси. Ако девойката омръзвала на монарха и той губел интерес към нея, тя била отделяна от харема срещу пожизнена стипендия, като нерядко някои от тях били омъжвани за високопоставен чиновник. Ако на нея й се случвало да преживее своя повелител, тя никога повече не се омъжвала и оставала вдовица до самата си смърт.



[1] „Нищо за учудване“ (лат.).

[2] Западни художници и живописци, в произведенията на които доминират творчески фантазии, свързани с Изтока.

Ибрахим Карахасан-Чънар
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“ и „Етническа и религиозна мозайка на България“.
Други статии от този автор

Посетители

43
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Не е крайно лошо... преди 2 часа
  • Пламен писа Още
    ... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Седим безмълвни... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "Tempora mutantur, nosque mutamur in... преди 3 дни
  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 6 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 6 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 6 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 6 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 2 седмици
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 2 седмици
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 2 седмици
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици