Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Социалната мрежа
филм на режисьора Дейвид Финчър, сценарий – Арон Соркин

Вие не сте играчка: един Манифест
от Джейрън Лейниър
Издателство „Кнопф“, 209 стр.

2010 11 web2.0Колко време е едно поколение в наши дни? Аз би трябвало да принадлежа към поколението на Марк Зукърбърг – делят ни само девет години – но по някакъв начин нещата не изглеждат така. И това, въпреки факта, че мога да кажа (като всеки друг, който е бил в кампуса на Харвард през есента на 2003), че съм „била там“ по времето, в което се е зачевал Фейсбук, че си спомням Фейсмаш[1] и врявата, която той причини. Също и онази мъничка, изящна филмова звезда, следвана от момчета-фенове където и да мръднеше, пък и самият отвратителен сняг, който караше палците на краката да посивяват, разрушаваше духа, доведе до безкръвната смърт на една малка катеричка близо до моето общежитие: замръзнала, бездиханна, перфектна – също като стъклените цветя от колекцията Блашка. Без съмнение, в продължение на години оттук нататък аз ще си въобразявам близостта до Зукърбърг – по същия начин, по който всички в Ливърпул от началото на 60-те сигурно са се „срещали“ с Джон Ленън.

По онова време обаче аз се чувствах много различна от Зукърбърг и всички хлапета от Харвард. Все още се чувствам много различна от тях, сега дори още повече, тъй като все повече се отдалечавам (по собствен избор, по принуда) от нещата, които те правят. Ние имаме различни представи за всичко. По-специално, ние имаме различни представи за това какво е една личност, или какво тя трябва да бъде. Често се безпокоя от мисълта, че представата ми за личността е носталгична, ирационална, неточна. Може би Поколението Фейсбук е изградило виртуалните си замъци с добри намерения, за да подслони Хората 2.0, които те наистина са – и ако аз се чувствам неудобно в тях, то е само защото съм заседнала в Личност 1.0. От друга страна, колкото повече време прекарвам с последните редици на Поколението Фейсбук (под формата на моите студенти), толкова повече се убеждавам, че донякъде софтуерът, който понастоящем оформя това поколение, е недостоен за тях. Те са по-интересни от него. Те заслужават нещо по-добро.

В лицето на Социалната мрежа поколението Фейсбук получава един филм, който е почти достоен за тях – и този факт, бидейки толкова неочакван, прави филма да изглежда дори още по-възхитителен, отколкото той вероятно, обективно, е. Още от началната сцена вече е ясно, че това е филм за хора 2.0, направен от хора 1.0 (Арон Соркин и Дейвид Финчър, съответно на четиридесет и девет и четиридесет и осем години). Той е бъбрив, за Бога, с толкова думи на минута, колкото има и в His Girl Friday[2]. Едно момче, Марк, и неговото момиче, Ерика, седят на малка масичка в някакъв бар в Харвард, бърборейки непрекъснато, по неуморимия начин на Соркин, станал всеизвестен чрез Западното крило (макар че никой от двамата не казва „Следвай ме[3]“, за което трябва да бъдем благодарни).

Но нещо не е наред с този млад човек: очите му шарят непрекъснато; както изглежда, той не разбира най-обикновени изрази или езикови двусмислици; той е буквалист до степен, която е обидна, педантичен до агресивност. („Окончателен клуб[4]“, казва Марк, коригирайки Ерика, докато двамата дискутират онези специални харвардски обекти; „Не Окончателни клубове“). Той не разбира какво става, когато тя се опитва да скъса с него. („Почакай, почакай, това наистина ли е?“) Нито пък разбира защо. Той не разбира, че нещо, което за него звучи като факт, може да има за отсрещната страна някакво болезнено, лично значение:

ЕРИКА: Трябва да ходя да уча.
МАРК: Няма нужда да учиш.
ЕРИКА: Откъде знаеш, че не е нужно да уча?!
МАРК: Защото учиш в Бостънския университет!

Казано просто, той е компютърен фанатик, социален „аутист“: един тип, който е толкова разпознаваем за аудиторията на Финчър, колкото е и циничният журналист за онази на Хауърд Хоукс. За да създаде този Зукърбърг, Соркин трябва само да мазне с четката си по страницата. Ние сме дошли в киното, очаквайки да срещнем този тип, и е истинско удоволствие да се наблюдава как Соркин оцветява онова, което самите ние вече сме скицирали в представите си. Защото понякога културата някак предусеща една отделна личност, колективно. Или си мисли, че го прави. Не знаем ли всички ние защо фанатиците вършат нещата, които вършат? За да получат пари, което води до популярност, което пък води до момичета. Соркин, сигурен в своя основателски мит, изтъкава една развеселяваща приказка за двойно отхвърляне – отхвърлен както от Ерика, така и от Порселиън, най-окончателния от Окончателните клубове, Зукърбърг започва своя подхранван от яд възход към върха. Което означава – множество предателства. Множество сцени, в които ни се показват офиси на адвокати и жалки, унизителни показания. („Най-добрият ви приятел ви съди!“) Соркин е заменил военните типове от Няколко добри мъже с един друг вид общност, съставена единствено от мъже, облечени в по-друга униформа: пуловери с качулки от GAP, фланелки от North Face.

По време на моята прожекция, близо до Нюйоркския университет, публиката буквално трептеше от най-интимна идентификация. Но ако хипстърите[5] и компютърните фанатици се надяват да се срещнат с обичайната пиротехника на Финчър, те ще останат разочаровани: в офиса на един адвокат няма особено много работа за един Финчър. Той трябва да се задоволи с отлични и бързи монтажи между Харвард и по-късните съдебни случаи, а след това – дискретните удоволствия на едно друго, по-малко-познато, умение на Финчър: великолепна работа с актьорите. Сигурно ще мине доста време, докато някой друг кинематографичен компютърен фанатик успее да избута Джеси Айзенбърг, актьора, който играе Зукърбърг, от върха на нашите типологии на фанатиците. Пасивно-агресивният, уравновесен тон. Нервната скука, когато говори някой друг освен самия него. Едва потисканата самодоволна усмивка. Айзенбърг дори избира подходящата фанатична походка: не косото влачене по коридорите (като Не ме удряй!), а изправеното ходене с изпъчени гърди (като Не съм 1,70, аз съм 1,75!).

С раница на гърба, разбира се. Един продължителен четириминутен кадър го показва, ходещ точно по този начин, из кампуса на Харвард, преди накрая да попадне там, където му е мястото – единственото място, на което той се чувства истински удобно: пред лаптопа си, с блога си:

Ерика Олбрайт е кучка. Мислите ли, че това е така, защото семейството е сменило името си от Албрехт, или просто защото всички момичета от Бостънския университет са кучки?

О, да. Ние познаваме този тип. Свръхпрограмиран, бесен, самотен. Около него Финчър подрежда убедителна тайфа от човешки същества 1.0, последователно измамени и унизени от него – и с напредъка на филма всички те се нареждат на опашка, за да го съдят. И ако филмът е в три действия, то е само защото Зукърбърг прецаква повече хора, отколкото могат да се поберат удобно във филм с две действия: близнаците Уинкълфос и Дивая Нарендра (от които Зукърбърг както изглежда е откраднал идеята за Фейсбук), после най-добрият му приятел, Едуардо Сейвърин (главният финансист на фирмата, когото той по-късно прогонва), и накрая Шон Паркър, момчето-крал от Напстър, програмата за снемане на музика – макар че, за да бъдем честни, последният до голяма степен се прецаква сам. Именно у Едуардо – в одухотвореното, красиво лице на актьора Ендрю Гарфийлд – всички тези предателства някак се сливат, и стават лични, болезнени. Сцените на арбитражите – които би трябвало да бъдат тъпи, тай като са толкова ужасно-статични – придобиват мощта си от свръхестественото противопоставяне между неподвижното самообладание на Айзенбърг (веждите му почти никога не се движат; веждите на истинския Зукърбърг никога не се движат) и умолителното неверие на Гарфийлд, почти по начина, по който Спенсър Трейси се вбесява пред лицето на вдървеността на Фредрик Марч, в един друг съдебен епос, Да наследиш вятъра.

И все пак Финчър си позволява една сцена на (буквално) перчене[6]. По средата на филма той вмъква една очарователна, но ненужна сцена с красивите близнаци Уинкълфос (за история, в която се разказва за фанатици, всички мъже тук са удивително добре изглеждащи), по време на регатата Хенли. Двамата руси титани гребат като шампиони. (Единият актьор, Арми Хамър, е бил дигитално дублиран. Аз съм толкова 1.0, че прекарах почти един час от филма, опитвайки се да открия някаква разлика между близнаците). Ръцете им се движат подозрително бързо, по-бързо от реални човешки ръце, мускулите им изглеждат очертани от фина четка, водата пръска на отделни капчици, сякаш нарисувани от Караваджо, а музиката! Трент Резнър от Nine Inch Nails прилага изключителна бруталност към вече доста бруталния В залата на планинския цар от Едуард Григ. Само синтесайзъри и бял шум. Това е материал от музикален видеоклип – онази форма на изкуството, в която моето не-съвсем-поколение надвишава останалите – и той демонстрира склонността към хипер-реалност, която направи Fight Club на Финчър толкова убедителен, докато обрисуваше реалния свят – инак толкова разочароващ за мнозина от феновете му. Както и да е, близнаците също губят регатата, на един нос разстояние – което позволява на Финчър да оправдае сцената чрез едно тематично повторение: понякога да бъдеш много близо просто не е достатъчно близо. Или, както Марк приятно се изразява през масата в адвокатския офис: „Ако вие, юнаци, бяхте изобретателите на Фейсбук, то щяхте да изобретите Фейсбук.“

Всичко, което остава на Зукърбърг, е да срещне дявола някъде по средата: разбира се, този последният е един музикален предприемач в Интернет. Един от инстинктите на Поколението Фейсбук е да очаква (да се надява), че някоя поп-звезда ще падне на лицето му в киното – но Джъстин Тимбърлейк, в ролята на Шон Паркър, акуратно надминава това очакване: независимо от това дали си мислите, че е копеле, той със сигурност играе копелето много добре. Подскубани вежди, изпотено чело и това дрогирано, тънко като лепенка самочувствие, винаги заплашващо да се разпадне в параноя. Тимбърлейк се изтупва пред погледа в трето действие, за да предложи на публиката – и на Зукърбърг – по същество тъкмо нещото, което ни е предлагал в течение на последното десетилетие в собствените си видеоклипове: една визия за хубавия живот.

Тази визия също е тънка като лепенка – и Финчър се подиграва с нея безпощадно. Отново, ние вече познаваме основната линия: кадифено въже, келнерка, която се отнася към вас като към крал, най-доброто от всичко, което се предлага, специално сепаре за вас, суетна, дребна и скъпа храна („Можеш ли да ни донесеш някои неща? Лакираните свински парченца, захаросани в джинджифил? Не знам, риба тон в сос тартар, малко щипки от омари, пастет от гъши дроб и кнедли със скариди? Това е достатъчно като за начало.“) Ейпълтини[7], среща с манекенка от веригата Victoria’s Secret, диви домашни партита, скъпи коли, лъскави костюми, кокаин и цел от вида „небето е границата“: „Един милион долара не е жестоко. Знаеш ли какво е жестоко?... Един милиард долара.“ По време на коктейл в някакъв известен нощен клуб Паркър заслепява Зукърбърг с разкази за живота, който го очаква от другата страна на милиарда. Финчър поддържа звука на бумтящата Euro house музика точно на нивото, на което тя би била в реалния живот: на практика актьорите трябва да крещят, за да могат да се чуят един друг. Подобно на много други компютърни фанатици преди него, Зукърбърг е прекалено заслепен от представата, че е в рая, за да успее да забележи, че всъщност се намира в ада.

Обсебеността на поколението Фейсбук с този вид „звезден живот“ е повече от позната. Тя е жалка, кара ни да се чувстваме неудобно и ние веднага я разпознаваме. Но дали Зукърбърг ще може да я разпознае, реалният Зукърбърг? Наистина ли това са неговите мотиви, неговите обсебености? Не – и филмът знае това. На няколко пъти сценарият се опитва да съгласува очевидното безразличие към парите на реалния Зукърбърг с разказа от Социалната мрежа – но никога не успява напълно. В една сцена, в която Марк спори с един от адвокатите, Соркин се опитва да жонглира, заменяйки интереса към парите с интерес към властта:

Госпожо, знам, че сте си свършили домашната работа и вече знаете, че парите не са особено голяма част от живота ми, но в момента аз бих могъл да купя Харвард, да взема клуба Финикс и да направя от него собствена зала за пинг-понг.

Но това не обяснява защо тийнейджърът Зукърбърг е дал безплатно програмата си за проиграване на MP3-музика (която автоматично разпознава вашия музикален вкус, подобно на много популярната Пандора), вместо да я продаде на Майкрософт. Каква власт се е опитвал да постигне в училище, на седемнадесет години? Момичета, така ли? Само че тази мотивация изглежда доста фалшива – с едно кратко прекъсване, реалният Зукърбърг е имал само една приятелка от 2003 г. насам: една и съща американка от китайски произход, която сега е студентка по медицина. И това е факт, който филмът премълчава напълно. В края на филма, когато всички съдебни процеси са завършили („Платете им. Както изглеждат нещата в момента, това е просто такса за паркинг“), ние наблюдаваме Зукърбърг, приведен над лаптопа си, все още обсебен от онази Ерика, да й изпраща „Молба за приятелство“ по Фейсбук, и да обновява страницата, отново и отново, в очакване на отговора й… Модерният начин, по който Финчър подрежда витрината си е толкова убедителен, че чак до тази последна сцена аз не успявах да осъзная очевидния предшественик на тази толкова приятна за гледане, но и толкова неточна, биография. Холивуд все още вярва, че зад всеки могул се крие някаква идея-фикс: Роузбъд[8] се среща с Ерика.

Значи не става дума за пари и не става дума за момичета. Но за какво тогава става дума? В лицето на Зукърбърг ние имаме една истинска американска мистерия. А може би всичко това не е мистериозно и той просто играе една много дългосрочна игра, изчаквайки: не един милиард долара, а сто милиарда долара? Или може би той просто обича програмирането? Без съмнение авторите вземат пред вид и тази възможност, но човек вижда и дилемата им: как да се предаде удоволствието от програмирането – ако такова удоволствие изобщо съществува – по начин, който е едновременно кинематографичен и разбираем? Филмите по правило не успяват да покажат удоволствията и мъченията на създаването на изкуство, макар че това е нещо значително по-познато за повечето хора.

Програмирането е един напълно нов проблем. Финчър прави смел опит да ни покаже интензивността на програмирането в действие („Той е закачен“, казват хората на други хора, за да им попречат да смущават някой, който седи пред лаптоп с дебели слушалки за изолиране от околните шумове), а освен това в стаята на Зукърбърг в общежитието се провежда парти за „програмиране и водка“, което ни дава някаква представа за удоволствията на занаята. Но дори и ако бихме прекарали половината филм, гледайки ония пълни екрани (а отделни погледи получаваме, без съмнение), то повечето от нас пак нищичко нямаше да разберат. Гледайки този филм, ако и да знаете, че Соркин желае вашето неодобрение, вие все пак не можете да не изпитате известна гордост от това поколение 2.0. Те изкараха вече около едно десетилетие, бидейки непрекъснато укорявани за това, че не правят удачните видове картини, романи, музика или политика. Излиза все пак, че най-умните измежду тези 2.0 хлапета са правили нещо напълно различно. Те са правили един нов свят.

Творците на светове, творците на социални мрежи, си задават на първо място един въпрос: Как мога да го направя? Зукърбърг решава проблема в течение на около три седмици. До другия, етическия въпрос, той достига едва по-късно: Защо? Защо Фейсбук? Защо този формат? Защо да се прави по този начин? Защо да не се направи по друг начин? Удивителното нещо при реалния Зукърбърг, във видео и в печат, е сравнителната баналност на идеите му по отношение на „Защо“-то на Фейсбук. Той използва думата „връзка“ по същия начин, по който вярващите християни използват думата „Исус“, сякаш тя е свещена сама по себе си: „Така че идеята е, че, ааа, сайтът помага на всички да се свържат и да споделят информация с хора, с които искат да останат свързани…“ Връзката е целта. Качеството на тази връзка, качеството на информацията, която минава през нея, качеството на отношенията, които тя позволява – никое от тези неща не е важно. Това, че голяма част от социалния софтуер откровено насърчава хората да създават едни с други слаби, повърхностни връзки (както посочи наскоро Малкълм Гладуел) и че това може би не е нещо еднозначно положително, изглежда никога не му е хрумвало.

Той е, меко казано, безразличен към философските въпроси, свързани с личното пространство – и самата социалност – които неговата изобретателна програма повдига. Гледайки едно негово интервю, аз изведнъж се улових, че очаквам вербалното остроумие, онзи контролиран и отчетлив сарказъм на толкова известното хлапе Зукърбърг – а след това си припомних, че това е само Соркин. Реалният Зукърбърг прилича много повече на собствения си сайт, на всяка страница от който някога (през 2004) той е поставял надписа: Продукция на Марк Зукърбърг. Контролиран, но скучен, ясен и чист, но неизменно плосък, не-идеологичен, неафектиран.

В профила на Зукърбърг в Ню Йоркър се казва, че собствената му страница във Фейсбук изрежда, сред останалите му интереси: минимализъм, революции и „отстраняването на желанието“. Ние узнаваме и за интереса му към културата и писанията на антична Гърция. Може би това е несъответствието между реалния и измисления Зукърбърг: филмът го поставя в римския свят на предателство и излишество, но реалният Зукърбърг може би принадлежи на антична Гърция, може би на стоиците („отстраняване на желанието“?). Указание за това има и във физиономиите на двамата Зукърбърг: реалният (особено в профил) е гръцка скулптура, благородна, без специфики, малко като Дорифор (само в лицето, разбира се – торсът му със сигурност не е седем пъти по-голям от главата). Фалшивият Марк изглежда римски, с всички прецизни детайли в лицето. Зукърбърг, с постоянната си приятелка, къща под наем и отказа да се гневи по телевизията дори и когато хората се държат много грубо с него (вместо това той се поти), носи в себе си нещо от тийнейджъра-стоик. И, разбира се, ако сте отстранили желанието, вие нямате нищо за криене, нали?

Именно това е видът хлапе, с което ние си имаме работа, един вид, който никога не би чукал някоя фенка в тоалетната (това се случва във филма), или би напуснал приятелката-си-докторка за някоя манекенка от Victoria’s Secret. Това е видът хлапе, което мисли, че да се даде на хората по-малко лично пространство е добра идея. Удивителното при визията на Зукърбърг за един отворен Интернет е самата решителност, която тя изисква, за да може да функционира – както членовете на Фейсбук откриха, когато сайтът промени настройките им за лично пространство, позволявайки чрез това повече неща да станат публично достояние – с (непреднамереното?) следствие, че леля ви Дора внезапно би могла да открие, че вие сте се присъединили към групата Хомо Нация миналия вторник. Гей-хлапетата станаха не-гейове, парти-лъвовете махнаха снимките от партитата си, политическите подстрекатели смалиха пламъка си. В реалния живот ние можем да бъдем всички тия хора по собствен начин, с когото и когато сами си пожелаем да бъдем. В един момент на откровение Фейсбук забрави всичко това. Или просто му писна да чака да се променим по начините, по които той твърди, че ще го направим. По въпроса за личното пространство Зукърбърг информира света: „тази социална норма е просто нещо, което се е развивало в течение на времето“. В този случай светът обаче започна да протестира, шумно, и така Фейсбук отговори с „Групи“ – едно преустройство на сайта, което ще позволи на хората да разделят приятелите си на „клики“: като някои от тях ще виждат повече, а други – по малко от личната ни информация.

Как „групите“ ще функционират заедно с „Фейсбук свързва“ си остава да се види тепърва. „Фейсбук свързва“ е „следващото повторение на платформата Фейсбук“, при което на потребителите ще се „позволява“ да „свържат профила си от Фейсбук, заедно с всички приятели и настройки за лично пространство, с всеки друг сайт“. В този нов, отворен Интернет, ние ще вземаме със себе си реалните си самоличности, докато пътуваме из Интернет. Тази концепция изглежда има някои непосредствени социални предимства: вече няма да има безлично плюене, нито пък безочливо грубиянство: ако името ви и социалната ви среда пътуват заедно с вас из виртуалния свят извън Фейсбук, то ще трябва да се сдържате, а същото се отнася и до всички останали край вас. От друга страна обаче, вие ще вземате със себе си и предпочитанията, и антипатиите си, вкусовете, преференциите си – и всичко това свързано с името ви по начин, чрез който хората ще се опитват да ви продават различни неща.

Може би това просто ще бъде една по-интензивна версия на онзи Интернет, в който аз вече живея, където реклами за зъболекарски услуги ме преследват навсякъде, и където непрекъснато ми се предлага да купувам собствените си книги. А може би просто целият Интернет ще заприлича повече на Фейсбук: фалшиво-весел, неистинно-приятелски, самопредлагащ се, изкусно-неискрен. Поради всички тези причини аз напуснах Фейсбук само два месеца след като бях се включила в него. Както при всички други сериозно пристрастяващи неща, отказът се оказа неимоверно по-труден от започването. Постоянно размислях, отново и отново: Фейсбук си остава най-голямото отвличане от работата, което някога съм имала, и аз го обичах именно затова. Струва ми се, че много хора го обичат именно затова. Някои техники за избягване на работа са тягостни сами по себе си и не помагат на времето да тече по-бързо: пиене, ядене, разговори по телефона. При Фейсбук часове, следобеди, цели дни, отминаваха без дори да ги забележа.

Когато най-накрая реших да сложа край на всичко това, веднъж и завинаги, изведнъж започна да ме безпокои въпросът, който тормози всички ни: а дали наистина данните ми са изтрити, веднъж и завинаги? В едно интервю за The Today Show, Мат Лауер зададе на Зукърбърг същия този въпрос, но понеже Мат Лауер не слуша какво говорят хората, той прие следния отговор и мина към следващия въпрос: „Ами, това, което ще се случи е, че нищо от тази информация няма да бъде споделяно с когото и да е оттук нататък.“

Човек иска да бъде оптимист относно собственото си поколение. Иска му се да остава в крак с тях и да не се страхува от нещата, които не разбира. Казано другояче, ако изпитвате неудобство по повод света, който те изграждат, вие искате да имате добри причини за това. Майсторът-програмист и пионер на виртуалната реалност Джейрън Лейниър (род. 1960) не е от моето поколение, но той ни познава и разбира добре – и е написал една малка и плашеща книга, Вие не сте играчка, която е в съзвучие със собственото ми неудобство, като в същото време иде от позицията на едно реално познание и разбиране, както практическо, така и философско. Лейниър се интересува от начините, по които хората „смаляват самите себе си“, за да накарат да изглежда по-акуратно описанието, дадено им от някой компютър. „Информационните системи“, пише той, „се нуждаят от информация, за да могат да функционират, но информацията опростява реалността“. Според гледището на Лейниър, не съществува перфектен компютърен аналог на онова, което ние наричаме „личност“. В живота всички ние сме съгласни с това, но когато отидем онлайн, става много лесно да го забравим. Във Фейсбук, както и при всички останали онлайн социални мрежи, животът е превърнат в база данни, а това е деградация, твърди Лейниър, която се

…основава на една философска грешка… на увереността, че понастоящем компютрите са в състояние да представят човешката мисъл или човешките отношения. Това са неща, които в настоящия момент компютрите не могат да правят.

Ние инстинктивно знаем какви са последствията от това; ние ги чувстваме. Ние знаем, че да имаш две хиляди приятели във Фейсбук не е онова, което изглежда да е. Ние знаем, че използваме софтуера, за да се отнасяме към другите по един специфичен, повърхностен начин. Ние знаем какво правим „в“ софтуера. Но знаем ли, осъзнаваме ли, какво софтуерът прави с нас? И дали е възможно онова, което се комуникира между хората онлайн „евентуално да стане тяхна истина“? Онова, което Лейниър, софтуерният експерт, разкрива на мен, софтуерната идиотка, е нещо, което би трябвало да бъде очевидно (за софтуерните експерти): софтуерът не е нещо неутрално. Различните софтуери включват различни философии, а тези философии, ставайки повсеместни, стават и невидими.

Лейниър ни кара да помислим, например, за скромния файл, или по-скоро да помислим за един свят без „файлове“. (Първата версия на Макинтош, която никога не е пусната в обръщение, не е имала файлове). Признавам, че този мисловен експеримент ме затрудни също толкова, колкото би ме затруднила молбата да си представя съществуването в един свят „без време“. А след това си помислете, че тези изобретения, толкова често появили се по някакъв небрежен, от-последния-момент начин, по-късно биват „заключени“ и, понеже са софтуер, използван от милиони хора, твърде често стават неподатливи на адаптация или промяна. MIDI, един тромав, произхождащ от ранните 1980 години протокол за четене на музика, с чиято помощ могат да бъдат свързвани едни с други различни музикални компоненти, като например клавиатура и компютър, не взема пред вид например променливата линия на колоратурите на едно сопрано. Но той все още е основата на по-голямата част от тенекиено звучащата музика, която слушаме всеки ден – по телефоните, в асансьорите – просто защото е станал, на езика на софтуера, твърде голям, за да може да пропадне, твърде голям, за да може да бъде променен.

Лейниър иска от нас да обръщаме внимание на софтуера, в който „сме заключени“. Наистина ли той задоволява потребностите ни? Или ние просто смаляваме потребностите, които чувстваме, за да убедим самите себе си, че софтуерът не е ограничен? Както твърди Лейниър:

Различните медийни дизайни стимулират различни потенциали в човешката природа. Не би трябвало да се опитваме да правим стадната умонагласа колкото се може по-ефективна. Напротив, би трябвало да се опитваме да насърчаваме феномена на индивидуалната интелигентност.

Но стадната умонагласа е именно нещото, което Open Graph – едно нововъведение във Фейсбук от 2008 – окуражава по дизайн. Open Graph ви позволява да видите нещата, които вашите приятели четат, гледат, ядат – така че и вие да можете да четете и гледате и ядете същото като тях. В профила си в Ню Йоркър Зукърбърг изказва ясно личната си „философия“:

Повечето от информацията, която ни интересува, се състои от неща, които се намират в главите ни, нали? А това е нещо, което не може да се индексира, нали?... Тя е кодирана в нашия хардуер на по-дълбоки нива: ние всъщност искаме да знаем какво се случва с хората около нас.

Но дали това е най-доброто, което можем да правим онлайн? Във филма, по време на един от своите разпалвани от кокаина „шон-атонови монолзи“, Шон Паркър изговаря думите, за които се предполага, че дефинират цяло едно поколение: „Ние сме живели във ферми, след това в градове, а сега ще заживеем в Интернет.“ Лейниър, един от първите визионери на Интернет, не може да има някакви принципни възражения срещу тези думи. Но скептичното му отношение към „фанатичния редукционизъм“ на Web 2.0 ни кара сами да си зададем един въпрос: А какъв точно живот? При всички случаи не точно този, при който 500 милиона свързани хора решават всички да гледат телевизионното риалити-шоу Булчински войни, само защото техните приятели го правят. „Трябва да бъдете някой“, пише Лейниър, „преди да сте в състояние да споделите себе си.“ Но за Зукърбърг споделянето на личните избори с всекиго (и правенето на онова, което правят те) е да си някой.

Самата аз не мисля, че Окончателните клубове са били толкова важни; не мисля също, че такава е била изключителността; нито пък парите. E Pluribus Unum[9] – ето това е важното. И тук идва моето предположение: той иска да бъде като всички останали. Той иска да бъде харесван. Онези 1.0 хора, които не можеха да разберат очевидно несръчния PR ход на Зукърбърг – да дари 100 милиона долара на училищната система в Нюарк в същия ден, на който излезе филмът – те просто не се опитват. За нашето самоуверено поколение (а в това отношение аз и Зукърбърг, както и всички останали, възпитани от телевизията през 80-те и 90-те, споделяме една и съща душа), да не бъдеш харесван е възможно най-лошото от всичко. Непоносимо за осъзнаване дори за минута, дори само за миг. Той трябваше не само „да изпревари“ тази история. Той трябваше да се метне върху нея и да я накара да спре да диша. Две седмици по-късно, той отиде на една от прожекциите. Защо? Защото всички харесваха филма.

Когато едно човешко същество стане набор от данни на някакъв уебсайт като Фейсбук, той или тя биват смалени. Всичко се смалява. Личният характер. Приятелствата. Езикът. Чувствителността. По един особен начин това е някакъв трансцендентен опит: ние губим телата си, обърканите си чувства, желанията си, страховете си. Това ми напомня, че онези сред нас, които с отвращение обръщат гръб на нещото, което разглеждаме като раздутото ни либералнобуржоазно чувство за собствена личност, трябва да внимават какво си пожелават: оголените ни мрежови азове не изглеждат по-свободни, те просто изглеждат по-притежавани.

С Фейсбук, Зукърбърг изглежда се опитва да създаде нещо като една Ноосфера, някакъв Интернет с единна мисъл; еднообразна среда, в която наистина няма значение кой сте всъщност, докато продължавате да правите „избори“ (което в края на краищата означава, да купувате). Ако целта е да бъдем харесвани от все повече и повече хора, то всичко необичайно в личността ни бива изгладено. Една нация с един формат. За самите себе си ние сме специални хора, документирани във великолепни фотографии… а се случва и така, че понякога си купуваме неща. Този последен факт е въпрос на случайност за самите нас. Но рекламните пари, които ще се изсипят върху Фейсбук – ако и когато Зукърбърг успее да накара 500 милиона души да вземат със себе си своите Фейсбук профили навсякъде в Интернет – тези пари мислят за нас по точно противоположния начин. За рекламодателите, ние сме нашата способност да купуваме – прикачена към няколко лични, маловажни фотографии.

Но възможно ли е и самите ние да сме започнали да мислим за себе си по този начин? Струва ми се важно това, че докато отивах към киното и си правех дребни мислени изчисления (на колко години бях, когато бях в Харвард; на колко години съм сега?), аз получих пристъп на паника от вид Човек 1.0. Скоро ще бъда на четиридесет, после на петдесет, скоро след това – мъртва; поби ме зукърбъргова пот, сърцето ми започна да хлопа, наложи ми се да спра и да се подпра на някакъв варел за боклук. Възможно ли е човек да изпитва това усещане, във Фейсбук? Забелязвала съм – и се срамувам от това, че съм го забелязвала – че когато бъде убит някой тийнейджър, поне в Англия, неговата или нейна стена във Фейсбук често започва да се пълни със съобщения, които изглежда ни най-малко не осъзнават ужаса на случилото се. От този особен вид, нали знаете: Съжаляваме, сладури! Липсвате ни!!!! Дано да си при ангелите! Спомням си майтапите, които си правехме! LOL! МИР ХХХХХХ

Когато чета нещо подобно, аз започвам да водя със себе си малък спор: „Това е просто недостатъчно образование. Те чувстват същото като всички останали, те просто не притежават езика, с който да го изразят.“ Но една друга част от мен има други, по-мрачни, по-плашещи мисли. Дали те наистина си мислят, че – само защото стената на това момиче все още е тук – че и то, в някакъв смисъл, е живо? Каква е разликата, в края на краищата, ако всички твои контакти са били виртуални?

Софтуерът може и да смалява хората, но и в това си има степени. Фикцията, литературата, също смалява хората, но лошата фикция го прави повече от добрата, и ние имаме избора да четем добра литература. Тезата на Джейрън Лейниър е, че „заключването“ чрез Web 2.0 става бързо; че то се случва, че до известна степен вече се е случило. И какво точно е било „заключено“? Струва ми се важно да си припомним в този момент, че Фейсбук, нашата всеобична нова връзка с реалността, е бил измислен от един харвардски първокурсник, с представите на един харвардски първокурсник. Какъв е статуса на вашите лични отношения? (Изберете едно. Тук може да има само един отговор. Хората трябва да знаят.) Имате ли „живот“? (Докажете го. Изпратете фотографии.) Харесвате ли правилните неща? (Направете списък. Нещата, които трябва да се харесват, са: филми, музика, книги и телевизия, но не и архитектура, идеи или растения.)

Но тук, страхувам се, започвам да ставам носталгична. Мечтая си за една мрежа, удовлетворяваща един вид личност, която вече не съществува. Една личност с лично пространство; личност, която е мистерия, за света и – което е по-важно – за самата себе си. Личността като мистерия: тази представа за личното със сигурност се променя, може би вече се е променила. Защото тук откривам, че се съгласявам със Зукърбърг: азовете се променят.

Разбира се, Зукърбърг настоява, че азовете се променят просто от само себе си и че технологиите, които той и други са създали, нямат влияние върху процеса. Това е нещо, което трябва да дискутират техничарите и философите (в идеалния случай – техничарите-философи, като Джейрън Лейниър). Но, откъдето и да идва промяната, за мен е абсолютно ясно, че студентите, на които преподавам сега, не са като студентката, които някога бях аз или дори като студентите, на които преподавах преди кратките седем години в Харвард. Точно сега аз занимавам студентите си с една книга на име Банята от белгийския експерименталист Жан-Филип Тусен – или поне си мислех, че той бил експерименталист. Това е книга за човек, който решава да прекарва по-голямата част от времето си в банята, но за моите студенти този роман е напълно реалистичен; той е акуратен портрет на собствените им оголени индивидуалности, или, за да се изразим по-неутрално, една близка аналогия на неоспоримата скука на съществуването в градския двадесет и първи век.

В най-известната сцена, безименният главен герой, в един от малкото моменти на „действие“, хвърля стрела за дарт върху челото на приятелката си. По-късно в болницата те се сдобряват с целувка, без обяснения. „Това си е тяхна работа“, каза един от студентите, изглеждайки щастливо. За един читател от моето поколение, на пръв поглед героите на Тусен нямаха никаква вътрешност – всъщност тяхното не е толкова липса, колкото отхвърляне, и то по етически причини. Какво става вътре в мен не е твоя работа. За моите студенти, Банята е истинска романтика.

Тусен е писал през 1985, във Франция. Във Франция философията изглежда идва преди технологията; тук в англо-американския свят ние търчим напред с технологиите и се надяваме, че идеите ще се погрижат сами за себе си. В края на краищата, онова, което разочарова, е идеята за Фейсбук. Ако това би бил някакъв истински интересен интерфейс, изграден от тези истински интересни 2.0 хлапета – е, тогава нещата биха били по-различни. Но те не са. Това е дивият запад на Интернет, укротен, за да може да се побере в градските фантазии на една градска душа. Лейниър:

Тези дизайни се появиха едва напоследък и при тях преобладава едно нахвърляно, случайно качество. Не се подчинявайте на лесните коловози, в които те ви вкарват. Ако обичате някоя медия, направена от софтуер, налице е опасността да се окажете впримчен в нечии скорошни и небрежни мисли. Борете се против това!

Не би ли трябвало да се борим против Фейсбук? Всичко в него е сведено до размера на неговия основател. Синьо – защото, оказва се, Зукърбърг е далтонист в червено-зелената част от спектъра. „Синьото е за мен най-богатият цвят – мога да го видя изцяло.“ Сръчкване, защото това е нещото, което срамежливите момчета правят с момичетата, с които се страхуват да говорят. Обсебен от лични дреболии, защото Марк Зукърбърг мисли, че размяната на лични дреболии е „приятелството“. Наистина, „продукция на Марк Зукърбърг“. Ние щяхме да живеем онлайн. Това щеше да бъде нещо изключително. Но какво живеене е това? Отдръпнете се за момент от своята Фейсбук-стена: не изглежда ли тя, внезапно, малко смешна? Вашият живот е този формат?

Бързата защита на всеки Фейсбук-фанатик е: но това ми помага да поддържам връзка с хора, които са далеч! Хм, Е-мейлът и Скайп вършат същото, и те имат допълнителното предимство да не ви принуждават да влизате в досег с мисълта на Марк Зукърбърг – но, добре, вие си знаете най-добре. Ние всички знаем. Ако наистина ни се искаше да пишем на всички тия далечни хора, или да ги видим, то щяхме да го направим. Онова, което всъщност искаме, е голият минимум, също като някое деветнадесетгодишно момче от колежа, което всъщност с удоволствие би вършило нещо друго, или нищо.

По време на моята прожекция, когато един от героите във филма спомена ранната платформа за блогове LiveJournal (все още популярна в Русия), публиката започна да се смее. Не мога да си представя живот без файлове, но лесно мога да си представя време, в което Фейсбук ще изглежда също толкова комично остарял, колкото и LiveJournal. В този смисъл Социалната мрежа не е някакъв жесток портрет на която и да е личност от реалния свят, наречена „Марк Зукърбърг“. Той е жесток портрет на самите нас: 500 милиона разумни хора, впримчени в скорошните и небрежни мисли на един харвардски първокурсник.

Източник



[1] Първият опит на Марк Зукърбърг да създаде Интернет-мрежа (всъщност проста програма за „сравняване“ на които и да е две хубави момичета от Харвард), която води до сриване на университетския сървър и първия случай на „звезден статус“ за Зукърбърг (и предупреждение за изхвърляне от университета). Бел. пр.

[2] Класически филм на Хауард Хоукс от 1940, част от утвърдената американска мейнстрийм-култура. (Заглавието може да се преведе буквално като Неговата Петканка, в смисъл, неговата абсолютно предана помощничка). Бел. пр.

[3] Култова фраза от споменатата преди това телевизионна серия. Бел. пр.

[4] В йерархията на Харвард – екслкузивен клуб, в който се допускат само „много специални“ хора, т. е. студенти. Част от снобизма на атмосферата там, представена отлично във филма. Бел. пр.

[5] „готините“, „вътрешните хора“, „включените“.

[6] Непреводима игра на думи: на английски език думата „перчене“ (showboating, букв. лодкарство) има, разбира се, директна визуална връзка със сцената, представяна във филма – регата, гребни лодки и пр. Бел. пр.

[7] Ейпълтини, или ябълково мартини – коктейл от водка и ябълков сок или ябълково вино. Бел. пр.

[8] „Розова пъпка“ – името на детската шейна, която е ключът към обсебеността на главния герой от класическия Гражданинът Кейн на Орсън Уелс; това са и последните му думи. Бел. пр.

[9] От многото – един. (От множеството – единство). Мото на САЩ. Бел. пр.

Зейди Смит
Зейди Смит (род. 1975) е известна английска писателка, авторка на три романа, последният от които е За красотата (2008).
Други статии от този автор
Посетители: 188

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 20 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 21 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 1 ден
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици