Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

За Тони Джуд (1948–2010)

2010 11 Tony judtБългарската публика се запозна сравнително късно с творчеството на английския историк Тони Джуд (1948-2010), но за сметка на това запознанството бе доста интензивно. През последните няколко години на страниците на вестник Култура бяха преведени няколко негови текста, а тази пролет издателство Сиела публикува голямото му изследване След войната: история на Европа след 1945[1]. Кой е Тони Джуд? В едно от последните му автобиографични есета[2] откриваме следния лаконичен автопортрет: Специалист по европейска история, роден в Англия, но преподаващ в САЩ; евреин, чувстващ се някак не на място спрямо голяма част от онова, което в днешна Америка се свързва с еврейството“; социалдемократ, често пъти на различно мнение от колегите си, провъзгласяващи се за радикали. Предполагам, че би трябвало да намеря утеха, определяйки се с добре познатата обида „космополит без корени“. Но аз съвсем не съм без корени, прекалено добре вкоренен съм в множество контрастни традиции.

Многообразието от контрастни и взаимно неутрализиращи се идентичности при Джуд е въпрос донякъде на случайност, но в по-голяма степен – на собствен избор. Той е противник на всякакви, отвратителни според него, (догмат)-изми – на фашизма, шовинизма, расизма, но също и на комунизма, национализма, ционизма, както и на идеята за непосредствена, поглъщаща принадлежност. Джуд получава образованието си по история в Кеймбридж и в Екол нормал сюпериор в Париж и става преподавател в Нюйоркския университет, където през 1995 г. създава института Ремарк, чийто директор е до края на живота си. Макар да е избрал да живее и работи в Ню Йорк, той обича да разрежда американския въздух с европейския на Париж или Берлин. Въпреки че е посветил голяма част от професионалната си биография на изучаването на съвременната френска интелектуална и политическа история – автор е на няколко книги в тази сфера, сред които Бремето на отговорността: Блум, Камю, Арон и френският ХХ век – не се чувства близък до френските интелектуални кръгове (отношението му към Сартр или днес към Бернар Анри-Леви е повече от критично), отношението му към Париж също не е еднозначно. Евреин по произход, британец по националност, той не се чувства нито евреин, нито англичанин, но същевременно има усещането, че „по различен начин и в различни моменти е едновременно и двете“. Именно тази интелектуална неорганичност и пограничност при Джуд е основен ресурс и условие на познанието: „Какво ли могат да разберат от Англия онези, които познават само Англия?“.

Политическата му позиция също е нетипична: Джуд се определя едновременно като социалдемократ и като консервативен. Консервативен социалдемократ – не звучи ли като оксиморон? Противоречието всъщност е само привидно, защото словосъчетанието изразява не толкова избор на политически лагер, колкото на епоха. На този епохален избор, на неговото обосноваване е посветена последната книга на Джуд – На зле върви светът[3], на която бих искал да отделя особено внимание[4]. Книгата представлява разгърнат вариант на лекцията му за социалдемокрацията, изнесена в института Ремарк през есента на 2009. Книгата има размаха и патоса на постметафизично философско-историческо есе. Самата й структура, последователността на главите сякаш отмерва ритъма на един неизбежен исторически упадък на Европа и Северна Америка, осъществяващ се с прехода от епохата на социалдемократическия консенсус, продължил от края на Втората световна война до 70-те години на ХХ век, към епохата на (нео)либералния консенсус, установил се в края на 70-те години, продължаващ и до днес. Именно това противопоставяне разкрива специфичния подход на Джуд: за него ключовият въпрос е въпросът за базовия консенсус, определящ духа на епохата. Разграниченията между лявото и дясното са вторични и производни на този консенсус. Джуд е и левичар, и консерватор, защото е привърженик на старата социалдемократична левица и някогашния социалдемократичен консенсус. А това означава – противник и на новата десница, и на новата левица. Защото за него новото ляво, рамо до рамо с новото дясно, съучастват в установяването на неолибералния дух на днешната епоха. Блеър и Клинтън в много по-голяма степен са наследници на Тачър, отколкото на класическата социалдемокрация. (Интересен е въпросът дали Джуд би предпочел старата десница от времето на социалдемократичния консенсус пред новата левица.)

На зле ли върви светът?

Световната финансова криза предизвика множество дебати, които очертаха една сходна траектория: кризата постави под съмнение доминиращия през последните десетилетия икономически модел и засили настроенията в полза на регулиране на пазарите, изведе на преден план проблема за социалните и културните предпоставки на стопанската дейност, предизвика преразглеждане на научните претенции и статут на икономиката и т.н. Характерното за тези дебати е, че те излизат от тясно икономическата сфера и търсят причините за кризата в един много по-широк хоризонт: в ерозията на ценности като спестовността, например, която е в основата на историческия успех на капитализма; в загубата на чувството за дълг и задълженост; в култа към бързата печалба и неограничената консумация и пр. Накратко, финансовата криза се анализира едновременно като криза на ценностите и като криза на знанието ни за социалния свят и в частност – на стопанската сфера. В България кризата не се анализира по този начин. Тя се представя буквално, цинично или наивно, само като криза на финансите, като недостиг на средства. Въображението на българските „експерти“, „мениджъри“ и „политици“ се движи в кръг около няколко свещени думи: растеж, ефективност, продуктивност. Ниският растеж, ефективност, продуктивност трябва да се преодолеят с висок растеж, ефективност, продуктивност: като се свият разходите, съкратят се ненужните служители, оптимизира се системата, смаже се механизмът, вземат се правилните управленски решения, увеличи се скоростта и пр. Навсякъде се сблъскваме с подобни разновидности на технократски жаргон. В тази връзка можем да помислим, че големият провал на българския преход е в това, че по свой начин той продължи хуманитарната атрофия от времето на социализма. Някога гражданите за тяхно добро трябваше да изпълняват повелите на идеологията. Днес, пак за тяхно добро, трябва да обслужват „настроенията“ на пазарите. Ключовите въпроси за ролята на държавните институции, за отношението между публичния и частния сектор, за основните ценности на обществото, за качеството на социалните връзки изобщо не се поставят или заемат маргинално място в българската публичност. И идеолозите, и технократите искат да ни внушат едно и също: Какво вие желаете – в какъв свят да живеете, какви институции да създадете – няма абсолютно никакво значение. Ние ще ви кажем какви са доминиращите тенденции, а вие ще им се подчините. За ваше добро е.

Езикът на българската публичност отдавна е откраднат – някога от старите идеолози, днес от новите идеолози (техните наследници технократи). Не е ли време да си го върнем?

За тази цел последната книга на Тони Джуд – На зле върви светът (2010), може да ни бъде от полза не само с примера на елегантния си стил, с мащаба на историческите си анализи и обобщения, но най-вече със своята малко учудваща и изпъкваща позиция. Джуд демонстрира как може да се мисли „срещу течението“, да се застане „напреки“ на духа на времето, да бъдеш едновременно съвременен и несвоевременен. Тази позиция е в пълен разрез с нашите адаптивни рефлекси и може да ни накара да се замислим над тях: от една страна, археологичното ни вкопаване в родната земя, произход, традиции; от друга страна, фриволното му допълнение – талантливата миметичност, с която набързо и повърхностно, но убедително и убедено усвояваме и уподобяваме всякакви моди и доминиращи тенденции.

Когато Берлинската стена падна, ние бързо се пристрастихме към историческия образ на Запада, който непосредствено се откри пред очите ни – неолибералния Запад с „фикс-идеята за забогатяване, култа към приватизацията и частния сектор“, консумацията, индивидуализма. Желязната завеса бе скрила от нас един друг негов образ – социалдемократическия Запад, който дори самият Запад сякаш е започнал да забравя. Книгата на Джуд има амбицията да припомни този образ и да го открои като актуална ценностна алтернатива на неолиберализма в днешната ситуация на объркване и несигурност, предизвикана от финансовата криза. На нас книгата би могла да ни помогне да погледнем на Запада през релативизиращата дистанция на историческата перспектива, за да можем да избираме между различни традиции и възможности в рамките на един по-широк ценностен хоризонт.

Периметърът на социалната държава

Основна тема на анализите на Джуд е социалната държава – един много успешен и продуктивен институционален модел, който, макар временно обезценен и изтласкан, според него запазва своята актуалност и представлява най-доброто възможно решение на днешната финансова и ценностна криза. Анализите на Джуд, посветени на социалната държава, могат да ни спестят лутането в прибързано и погрешно построени дилеми.

Самите условия на прехода в България спомогнаха да се формира силно опростена представа за възможните форми и функции на държавата. От една страна, хората, живели комунизма, изпитаха на гърба си реалността на една държава, всеобхватна и всепроникваща, свръхцентрализирана и репресивна, довела обществата от Източна Европа до икономически фалит; от друга страна, като контрапункт на тази реалност и под влияние на вече протичащия в Западна Европа и САЩ неолиберален обрат, се наложи идеята за минималната държава, която трябва да освободи максимално пространство за частната инициатива на индивидите, като същевременно осигури максимално добри условия за тяхното развитие и просперитет. Отвъд опозицията между тоталитарна и минимална държава съществува, обаче, социалната държава, различна по своята идея от другите две форми, която осъществява регулации и намеси, необходими за интегритета и общия просперитет на обществото. Защитата на (социалната) държава, с която се нагърбва Джуд, според мен, успешно се противопоставя на добре отработените стигматизации, идващи от различни посоки: отдясно – защото държавата по презумпция е тежко бюрократична и неефективна, спъва предприемаческия дух и ограничава печалбите на частния сектор; отляво – защото тя по презумпция формира чрез символно насилие идентичността на индивидите, възпроизвежда социалните неравенства, репресира малцинствата.

Тони Джуд обвързва социалната държава с определени сфери – образование, здравеопазване, култура, железопътен транспорт, пощи, социални домове и пр. – които извършват обществени услуги. Тези сфери принципно би трябвало да останат под попечителството и контрола на държавата, защото логиката им е различна от логиката на пазара: услугите, които те осигуряват, трябва да са не само качествени, но и максимално достъпни. Смисълът на тяхното извършване, така да се каже, е в това да се генерира общество, а не печалби. Затова и поверяването им на частния сектор завършва в крайна сметка с провал. Използвайки различни примери, най-вече от Великобритания, но не само, Джуд демонстрира как приватизирането на тези сфери води до значителни загуби за държавата (тоест на данъкоплатците) и незадоволително качество на самите услуги, като единствените печеливши са частните предприемачи и акционерите и то в краткосрочен план, защото държавата, в крайна сметка, се вижда принудена отново да поеме контрола си върху тях, за да ги спаси. Предоставени изцяло на частния сектор сфери, като образование или здравеопазване, например, могат да генерират частни печалби, но престават да генерират обществени ползи. Джуд не твърди, че държавата не може да се окаже лош стопанин, той твърди само, че сферите на обществените услуги са част от дефиницията на модерната държава и че единствено тя би могла да осигури доброто им функциониране, отговарящо същевременно на назначението им. Целият смисъл на (държавата на) „благоденствието“ – изтъква Джуд, цитирайки Т. Х. Маршал – е именно в това: …да се измести пазарът, като му се отнемат някои блага и услуги или по някакъв начин се контролират или модифицират операциите му така, че да произведат резултат, който той самият не би произвел.

Обществен сектор/ частен сектор

В по-общ философски и светогледен план Джуд разглежда проблема за отношението между държавата, обществото и индивидите, който също, струва ми се, е актуален по отношение на някои ценностни нагласи в днешна България. Като обясним психологическия контрапункт на социалистическия етатизъм и колективизъм, в годините на прехода у нас се възроди един реактивен индивидуализъм, достоен за ХIХ век, превъзнасящ индивидите – реализацията на техните желания и интереси – за сметка на държавата и обществото. Ако перифразирам Джуд, каквото и радио да слушате, какъвто и телевизионен канал да пуснете, все ще се намери някой икономист или „експерт“, разясняващ добродетелите на дерегулацията, минималната държава и ниските данъци: Сякаш всичко, което общественият сектор може да направи, индивидите могат да го направят по-добре. В сферата на литературните вкусове внезапна популярност придоби Айн Ранд, в чиито романи силните творчески личности се сблъскват с безличния и консервативен колектив на мнозинството. Следвайки подобна схема, социалните изследователи започнаха да делят в анализите си населението на две групи: малцинство от висококвалифицирани професионалисти – рационални, инициативни и автономни, които не се нуждаят от услугите на държавата, и мнозинство от необразовани, инертни, несамостоятелни хора, които са патологично зависими от нея. От социалнопсихологическа гледна точка, подобен йерархичен срез може и да има известна описателна достоверност, но неговите нормативни и ценностни предпоставки са неверни или неприемливи.

От една страна, анализът създава представата, че „успешният“ индивид трябва да реализира себе си въпреки или срещу държавата и обществото. Подобна теза отдавна е изгубила всякаква правдоподобност: илюзията за самодостатъчните, „самосъздаващи“ се индивиди угасва най-късно в годините на Голямата депресия. Всички, в една или друг степен, сме зависими от държавата: работещите в обществения сектор, социално слабите, включително и българският бизнес, който постоянно роптае, че държавата не създавала благоприятни условия за неговото развитие. От друга страна, пренебрежителното отношение към държавата – като към приют за професионално непълноценни и социално изпаднали индивиди – най-малкото показва историческа неосведоменост. При Тони Джуд защитата на държавната институция е неотделима от реабилитирането на онези, които временно са принудени да разчитат на държавна помощ, както и на онези, които са се посветили професионално на обществения сектор. Според него, да се възвърне гордостта и себеуважението на губещите в обществото е централна платформа на социалните реформи, белязали прогреса на ХХ век. Подпомагането на изпадналите в беда или временно затруднение съграждани е задължение на държавата, което не трябва да бележи със стигма онези, които се ползват от него. Солидарността на съгражданите започва да събужда високомерно раздразнение едва през последните „неолиберални“ години. Що се отнася до култа към реализация в частния сектор и загубата на престиж на работещите в обществения сектор, както Джуд (и не само той) отбелязва, до 70-те години на ХХ век нещата са стояли различно, работата в обществения сектор съвсем не е била лишена от привлекателност за надарените и амбициозните: До 70-те години идеята, че смисълът на живота е да забогатееш и че правителствата съществуват, за да улеснят това, би била осмяна […] Известно безразличие към богатството само за себе си бе широкоразпространено в следвоенните десетилетия. Едно изследване на английските ученици, проведено през 1949 г., разкрива, че колкото по-интелигентно е едно момче, толкова по-голяма е вероятността да избере интересна кариера с умерено заплащане пред работа, която просто е добре платена. В книгата са посочени редица примери за известни и талантливи британци и американци, посветили професионалната си кариера на изграждането на обществения сектор и допринесли лично за създаването на някои от най-престижните му институции. Сред тях е англичанинът Джон Мейнард Кейнс – един от най-влиятелните икономисти на ХХ век, придобил нова популярност през последните няколко години като контрапункт на привържениците на свободния пазар – който е сред инициаторите за учредяването на Кралския балет и Съвета по изкуствата във Великобритания.

Каква държава, какво общество?

Истинската грижа на Джуд, всъщност, е не толкова за държавата, колкото за обществото. Дефинирането на обхвата и задачите на държавата като институция е важно, доколкото показва какъв е ангажиментът, който тя поема към обществото. Джуд е противник на идеята за минимална държава, защото тя предполага и идеята за минимално общество. Ядрото на неолибералното социално въображение може да се резюмира с прочутата фраза на Маргарет Тачър: Няма такова нещо като общество, има само индивиди и семейства. Нека се абстрахираме от контекста, в който са били казани тези думи, и си представим, че те описват буквално състоянието на нещата: какво би станало, ако обществото изведнъж изгуби всичките си регулативни, ограничителни, опосредяващи, обвързващи функции и се превърне в неутрална територия за среща на индивиди и техните семейства? Джуд намира отговор на въпроса още при класиците, които вече са проигравали в анализите си различните аспекти на тази визия. Какво би станало, ако обществото спре да регулира доходите и се откаже от преразпределянето им, позволявайки социалните неравенства да нарастват безпрепятствено? При тези условия, според Адам Смит, едно общество не би могло да бъде щастливо, тъй като: Никое общество, чиито членове в голямата си част са бедни и окаяни, не може да бъде щастливо и проспериращо. Не само обществото като цяло, но и никой в това общество, дори най-заможните, не биха били щастливи, защото, както изтъква Джуд, собственото щастие би било помрачено от постоянната гледка на чуждото нещастие или от постоянната несигурност за собствения живот и собственост. Но нека се абстрахираме от социалните неравенства и последиците от тях. Какво би представлявало едно общество, в което отношенията между индивидите, освободени от всякакви социални мотиви и съображения, са сведени до преките им материални интереси? По думите на друг класик – Джон Стюарт Мил: Идеята за общество, крепено единствено от отношения и чувства, произтичащи от материален интерес, е напълно отблъскваща.

Социалната държава се свързва с принципи като равенство, солидарност, сигурност, доверие, благоденствие. Така подредени и изречени една след друга, тези думи напомнят за политическите лозунги, скандирани на митинги и манифестации. Ако ги разгледаме обаче не според акустичната им стойност, а според смисловата им последователност, ще видим, че те оформят един алгоритъм, отвеждащ към определена цел: създаване и поддържане на социални връзки. Равенството, например, не е само абстрактен, желателен сам по себе си принцип, то е условие за това в обществото да има сигурност и доверие: колкото по-голямо е равенството в едно общество, колкото по-сходни са социалните условия на живот на гражданите му, толкова по-голяма е и степента на взаимно доверие помежду им. А единствено общество, в което има висока степен на взаимно доверие, е способно да си поставя общи цели, да реализира общи проекти, да бъде като цяло проспериращо. Да не говорим, че „пазарите и свободната конкуренция също изискват доверие и взаимодействие.“

В аргументацията на Джуд се появява един парадокс, който обаче също играе в полза на социалната държава: грижейки се за равенството, увеличавайки степента на доверие между гражданите, социалната държава култивира ресурси на колективното действие, които обществото може да мобилизира, за да й се противопостави, ако се почувства по някакъв начин ощетено или застрашено от нея. При минималната държава се получава обратният ефект. Тя си поставя за цел да освободи максимално индивидите от външни принуди и ограничения, но по този начин разхлабва връзките между тях, оставяйки ги самотни и беззащитни пред проявите на собствения си произвол. Тази възможност, според Джуд, е напълно реална, защото отказът от контрол и регулиране на пазара съвсем не означава отказ от репресивните функции на държавата: Редуцирането на „обществото“ до тънка мембрана от взаимодействия между частни индивиди днес се представя като амбиция на либертарианците и привържениците на свободния пазар. Но не трябва да забравяме, че това най-напред и най-вече бе мечтата на якобинците, болшевиките и нацистите: ако нищо не ни обвързва заедно като общност или общество, тогава ние се оказваме крайно зависими от държавата […] Загубата на социална цел, артикулирана чрез обществените услуги, всъщност увеличава неограничената власт на всемогъщата държава. Следователно, истинската контрамярка и алтернатива на тоталитарната държава, задушаваща обществото с тотален контрол, не е минималната държава, която се отказва от регулативни функции, оставяйки обществото да се създава в резултат от случайните взаимодействия на индивидите. Противодействието на една крайност с обратната крайност крие сходни опасности. В това отношение Джуд твърдо заема позицията на Кейнс срещу тази на Хайек: най-добрата защита срещу политическия екстремизъм и икономическия колапс не се състои в това, да държим държавата настрана от икономиката, а напротив – да увеличим ролята на държавата и то не само в случаите, когато се налага да се справяме с икономически кризи.

Разбира се, начинът, по който Джуд употребява понятието за социална държава, може да събуди възражения. Например, относно обхвата на понятието. Джуд отнася социалната държава към Западна Европа и Северна Америка така, сякаш тя съществува навсякъде в еднаква степен и по един и същи начин, сякаш няма разлики между страните и континентите. Действително, той говори глобално, разграниченията не са основната му грижа. На едно място в книгата все пак уточнява: Най-развитите и успешни социални държави в Европа са: Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Холандия и Австрия, както и Германия (някогашната Западна Германия)… Във всеки случай, Джуд разглежда социалдемократическия консенсус като ценностната платформа, обща за цяла Западна Европа, включително Великобритания, за периода на „славните трийсет“ следвоенни години. Вероятно по-спорен е случаят със САЩ, защото много хора биха възразили, че американският модел, който винаги е бил много по-различен от европейския, никога не е бил социален. Тезата на Джуд е различна: според него, в годините след Втората световна война в Америка се провежда много активна социална политика – както от републиканеца Дуайт Айзенхауер, така и от демократа Линдън Джонсън. Следвоенният период се характеризира със сигурност на работните места и безпрецедентна вертикална социална мобилност: Годините 1945-1975 са широко признати за някакво чудо, родило „американския начин на живот. Големият проблем на Америка в тези години са гражданските права и расовите отношения, не социалната политика. Едно от основанията на Джуд да говори така всеобхватно за „социална държава“ и за „социална политика“ е констатацията, че при поколението след 1945 г. във всяка континентална европейска страна, както и във Великобритания и САЩ, се наблюдава драстично свиване на различията между богати и бедни.

Пределите на икономиката

Защитата на социалната държава при Джуд е неотделима от критиката на неолиберализма и неговите научни основания. Финансовата криза предизвика остър дебат „за“ или „против“ регулирането на пазарите, но тя бе повод да се постави и по-общият методологически проблем за възможностите на икономиката като наука, за статута на икономическото знание. Ключовият въпрос в тази перспектива е: защо гилдията на икономистите не е могла да предвиди задаващата се катастрофа? На какво се дължи тази слепота? Според нобеловия лауреат по икономика Пол Кругман, основната причина за професионалния провал е стремежът към един всеобхватен, интелектуално елегантен подход, който същевременно дава на икономистите възможност да демонстрират математическата си виртуозност. Изяснявайки причините за провала си, икономистите трябва да признаят важността на ирационалното и често пъти непредсказуемо поведение, да си дадат сметка за често идиосинкразните несъвършенства на пазарите и да приемат, че една елегантна икономическа „теория за всичко“ е трудно постижима.[5] Според Кругман, икономистите трябва да изоставят претенцията за ясни и прости, универсално приложими модели и да се задоволят с едно по-неясно, не толкова изчистено, но поне частично вярно знание. Обобщенията на дебатите в пресата стигат още по-далеч. Колумнистът на Интернешънъл хералд трибюн Дейвид Брукс отбелязва, че интелектуалната енергия вече не съпътства икономистите, които конструират абстрактни и добре подредени модели. Напротив, полето, изглежда, се измества в посока на хуманитаристиката. И добавя, че когато икономиката престане да ампутира голяма част от човешката природа и си даде сметка за непредвидимото многообразие от мотиви, определящи поведението на хората, тогава тя най-сетне отново ще стане раздел на историята и моралната философия.[6] Перспективата на Джуд е сходна. Тезата му е, че икономиката е интерпретативна наука, чиито хипотези, основани винаги върху ограничено знание, не могат да претендират за статута на точна наука. А това означава, че твърдението на привържениците на свободния пазар, че пазарите се саморегулират, не може да се смята за универсален закон (особено след опита от финансовата криза) и нямаме никакви основания да вярваме, че, оставени сами на себе си, пазарите ще функционират безпроблемно. Именно затова те трябва да бъдат контролирани и регулирани.

Критиката на новата левица

В своята критика на неолиберализма Джуд отделя повече място на новата левица, отколкото на новата десница. Можем да си го обясним със специфичната му гледна точка към неолибералния обрат, настъпил в западните общества през 70-те години на ХХ век. Според него, преходът от социалдемократичен консенсус към неолиберален консенсус e предшестван и подготвен от един ценностен обрат, настъпил още през 60-те години, когато между поколенията зейва културна пропаст. Родените непосредствено след Втората световна война – така нареченото „бейби бум“ поколение – се обръщат срещу ценностите и институциите на своите родители. „Бейби бумърите“, които са „деца“ на социалната държава, израснали в условията на преодоляване на социалните неравенства, нарастваща сигурност, непрестанен икономически растеж, загубват чувствителност към тези някак естествено зададени, подразбиращи се придобивки, развивайки непоносимост към контрола и регулацията от страна на държавата – мерките, които всъщност са цената за тези придобивки. Именно през 60-те се оформя една ценностна дъга, чиято траектория започва с младежките движения и протести, но парадоксално – непреднамерено, но обяснимо – отвежда към Д'Естен, Тачър, Рейгън, Клинтън, Блеър, към триумфа на идеята за свободните пазари, култа към забогатяването и неограничената консумация. Джуд, изглежда, приписва основно на левицата „заслугата“ за това преориентиране на мотивациите и стремежите от колективното към индивидуалното, от публичното към частното: Това, което обедини поколението на 60-те, бе не интересът на всички, а нуждите и правата на всеки един. „Индивидуализмът“ – утвърждаването на претенцията на всеки човек за максимална частна свобода и неограничена възможност да изразява автономни желания, които да бъдат зачитани и институционализирани от обществото – се превърна в парола на деня за левицата. „Живей както искаш“, „Отпусни се и бъди себе си“, „Да правим любов, не война“: тези цели сами по себе си не са лишени от привлекателност, но по същността си те са частни цели, не публични блага. Издигането на индивида – неговите желания, права, претенции за идентичност – във върховна ценност делегитимира социалдемократическия проект, който е колективен, общностен проект. Девизът на новата левица и ценностите на старата левица образуват двата термина на една дилема, която изисква избор. Изборът на Джуд е недвусмислен: Колкото и легитимни да са претенциите на индивидите и значимостта на техните права, тяхното изтъкване има своята неизбежна цена: упадъкът на чувството за споделена цел. Според Джуд, новата левица не просто неволно съдейства за неолибералния обрат, отдръпвайки се от социалдемократическия консенсус, тя активно участва в установяването на новия неолиберален консенсус, приемайки ценностите на индивидуализма. Към това първо отстъпление на левицата Джуд добавя и второ: нарцисизмът на студентските движения и предизвикателствата на поп културата през 60-те предизвикват консервативна реакция от страна на десницата, която постепенно си присвоява дискурса върху „нацията“, „ценностите“, „културното наследство“, тоест, монополизира колективните проекти на общността.

Тук можем да възразим на аргументацията на Джуд. Според него, причините за изоставянето на социалдемократическия консенсус е културната пропаст между поколенията през 60-те години и обръщането на младите към ценностите на индивидуализма. Но въпросът е как да си обясним успеха на подобен ценностен обрат, имайки предвид огромните и всепризнати предимства и постижения на социалната държава. Социалната държава не достига ли до някаква функционална криза, до функционално изчерпване на институционалния си модел? Само на едно място в текста Джуд споменава нещо в тази посока, обяснявайки възродения интерес към автори като Хайек и Фон Мизес именно с „трудностите“, които започва да изпитва социалната държава. Твърдението остава, обаче, някак случайно вметнато, не се разгръща в по-детайлен анализ.

В критиката на левицата се намесва и друг, едновременно личен и идеологически аспект. В На зле върви светът, както и в едно от последните си есета – Меритократите[7], Джуд отделя специално внимание на един от основните приноси на социалната държава – меритокрацията. Какво означава меритокрация? Отварянето на елитните институции за масов достъп на обществени разноски или поне с обществена подкрепа. Тя (меритокрацията) започна процеса на подмяна на селекцията по наследство или по богатство с вертикалната мобилност чрез образование. Самата биография на Тони Джуд може да илюстрира успеха на меритократичния проект: един талантлив и амбициозен младеж успява, благодарение на елитните образователни институции на социалната държава и на собствените си способности, разбира се, да надскочи границите на произхода си, за да се превърне в световноизвестен „полемичен автор“ и публичен интелектуалец. Меритокрацията обединява в себе си принципа на равенството и принципа на йерархията – равенство на шансовете за успех и на възможностите за достъп, но същевременно йерархизиране в зависимост от способностите, усилията и заслугите. Идеята за равенство на Джуд е съвсем различна от радикалната представа за равенство, според която всички са равни във всичко, независимо от всичко. Подобна представа съдържа нарцистично задоволство от себе си – от собствените непосредствени желания, представи, възможности. А левичарството на Джуд е белязано от протестантски нюанс: личността трябва да се отплати за предоставените шансове и да постигне себе си, мобилизирайки способностите си, стремейки се към постижения. Това обаче предполага приемане на институционализираните правила, норми и стандарти на социалната държава и базисно доверие в това, че те справедливо отчитат и разграничават заслугите. В това отношение лявата култура на Джуд е много различна от тази на френския социолог Бурдийо, например. Бурдийо има сходна биографична траектория, която го отвежда от скромния произход през елитните образователни институции на френската социална държава до славата на световен интелектуалец. Въпреки това, той създава социална теория, абстрахираща се от фасадата на собствената му биография, в която държавата (социалната) възпроизвежда съществуващия социален ред с неговите неравенства, училището натрапва чрез символно насилие културата на господстващата класа, а меритокрацията е само идеологически параван, прикриващ факта, че успехите и постиженията са запазени за привилегированите. В теоретичния свят на Бурдийо титлите, постовете и заслугите в много по-голяма степен са белег за класова принадлежност, отколкото израз на лични качества и достойнства.

 

За живота на автора и съдбата на света

Последната книга на Тони Джуд впечатлява с умението на историка да очертае синтетично, с ясен контур толкова сложен исторически процес, какъвто е глобалната промяна на парадигмата на развитие на света през втората половина на ХХ век; но книгата възхищава с открития и смел личен ангажимент на автора. Джуд не просто е професионално ангажиран със съвременната история, той е екзистенциално ангажиран със съдбата на света. Затова книгата му е по-чувствителна и по-проницателна от други, строго професионални историографски изследвания – защото в нея грижата за прецизността на анализите и употребата на понятията е водена от екзистенциалната тревога за упадъка на живота и грижата за неговото спасение. В тази тревога и грижа не се долавя нищо гностическо, те се отнасят до „тривиално“ обясними процеси и опасности, на които Джуд отговаря с контрамерки от ограничения репертоар на съществуващите институционални модели. Според него, съвременният свят, основан върху неолибералния консенсус, е достигнал турбулентната зона на нова глобална несигурност – едновременно физическа, икономическа и политическа. Единствената контрамярка, която може успешно да противодейства на настоящата криза, предотвратявайки паническото отдаване на религиозни фундаментализми или на авторитарни режими, е социалната демокрация и институциите на социалната държава: „Социалната демокрация не представлява идеалното бъдеще; тя дори не представлява идеалното минало. Но сред възможностите, с които разполагаме днес, тя е най-добрата налична възможност.“

*

Въпреки „позитивното решение“, което ни предлага Джуд, общият тон на книгата му е тревожен и песимистичен. Бихме могли да се запитаме дали той не изразява по-скоро състоянието на самия автор (макар той никъде да не говори за него), отколкото състоянието на света, тъй като книгата е писана през последната година от живота на Джуд, когато вече е бил много болен и вероятно е предусещал края. Що се отнася до общата тоналност, до афективния фон на книгата, съмнението остава: тревогата за света и личното страдание сякаш се срещат и взаимно се усилват. Но в логиката на анализа, в аргументите и изводите Джуд не допуска смесване на жанровете: той отделя разсъжденията си за съдбата на света, на които е посветена На зле върви светът, от размислите за собствения живот и преживявания, на които са посветени биографичните му есета, публикувани през последните месеци на страниците на Ню Йорк ревю ъф букс.

Източник



[1] Тони Джуд, След войната: история на Европа след 1945, прев. Зорница Христова, София, Сиела, 2010

[2] Tony Judt, Edge People, in New York Review of Books, 25/03/2010.

[3] Tony Judt, Ill Fares the Land, New York, Penguin, 2010.

[4] Последната глава на книгата бе преведена във в. Култура: Какво в социалдемокрацията е живо и какво не е?, бр. 3 (2575), 29.01.2010.

[5] Paul Krugman, How did economists get it so wrong?, New York Times, 06.09.2009.

[6] David Brooks, The failure of the dismal sicence and the return of history, International Herald Tribune, 27-28.03.2010.

[7] Tony Judt, Meritocrats, The New York Review of Books, 19.08.2010.

Боян Знеполски
Боян Знеполски (род. 1968) е български социолог и преводач, преподавател в СУ – катедра социология на философския факултет.
Други статии от този автор

support

Посетители: 431

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 2 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 3 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 3 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 3 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 3 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 6 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици