През септември 1966 германският философ Мартин Хайдегер (1889-1976), един от титаните на мисълта на ХХ век, приема в дома си във Фрайбург представители на списание „Шпигел“, за да отговори на обвиненията във връзка с поведението си по времето на нацизма. Той самият вижда в този разговор принос за „изясняването на моя случай“. Тъй като в хода на срещата той излага и редица основни мисли на своята философия, разговорът с „Шпигел“, по волята на Хайдегер публикуван едва след смъртта му, става известен като „завещанието на Хайдегер“.

Автори: Мартин Хайдегер, списание „Шпигел“

Наскоро чух някой да казва, че да се разглеждат произведенията на изкуството през призмата на политическото е нещо чудесно за учебната стая, тъй като то ви дава толкова много неща, за които може да се разговаря; то прави изкуството някак много речовито, почти задължено да изказва политически мнения. Но самият чувствам дълбоко, че изкуството трябва да бъде защитавано от каквато и да е отговорност в тези отношения. Именно тази свобода, създадена от тази закрила, позволява на изкуството да има каквато и да било политическа ефективност, доколкото я има. Изкуството, което има някакви открити, преднамерени политически склонности, често е неефективно както като изкуство, така и като начин да се прави политика. А това е така, тъй като пропагандата се опитва да упражни някакво едностранно влияние върху читателя. Изкуството никога не се опитва да предизвика единична реакция.

Автори: Гарт Грийнуел, списание „White Review“

Ние можем да върнем Маркс в 19 век, но не можем да го задържим там. Маркс губи абсурдно много време в полемики със съперниците си и погасяване на сектантски огнища на пожари, и разбира се не успява да завърши труда, който смята за своя opus magnum – „Капиталът“. Ала за добро или зло факт е, че неговата мисъл не е остаряла. Маркс провижда, че модерните пазарни икономики, оставени сами на себе си, произвеждат големи неравенства, и превръща онзи аналитичен подход, който води началото си чак от Сократ – преобръщането с главата наопаки на концепции, които мислим, че познаваме и разбираме, – в ресурс за осмисляне на социалните и икономическите условия на собствения ни живот.

Автор: Луи Менанд

Нека започнем със според мен очевидния факт, че „забравата“ всъщност е невъзможна, особено когато става дума за травматични колективни преживявания, възприемани като дълбинно-определящи „историческата съдба“ на една или друга група (което според мен е и основният мотив на кажи-речи всяка „национална история“). Възможно е единствено някакъв вид специфично целеполагане на отговорността за „историята“ – и онова, което предлага Рийф (както и всички негови предшественици, пледиращи за – или постановяващи – необходимостта от „забравяне“) – е в края на краищата отговорността да бъде носена от „никого“. Именно в тази специфична форма на sacrificium intellectus, тоест съгласието да вярваме в нещо абсурдно, в името на личния или колективен мир (със себе си), се състои живецът на идеята. Нека се съгласим, в името на мира, че отговорни няма, след което се постараем да живеем с тази очевидно абсурдна пропозиция толкова дълго, че необходимостта от изнамиране на някакъв от малко-малко по-логичен и по-разбираем отговор на неизбежния въпрос за историческата отговорност отпадне от само себе си. Или нещо такова.

Автор: Златко Енев

Колективната историческа памет не зачита миналото. Не става въпрос само за неточности, преднамерени или не, от типа на онези, които виждаме в днешното изобилие от телевизионни мини-сериали, опитващи се да пресъздадат някаква отминала историческа епоха – „Династията на Тюдорите“ на американската „Шоутайм“, да речем, или „Рим“ на HBO. Когато държави, политически партии и социални групи се позовават на колективната историческа памет, мотивите им далеч не са тривиални. Някъде до към края на втората половина на 20 в. целта на този род припомняне почти неизменно бе да се укрепи националното единство. Добре би било, ако можехме да кажем, че лошите режими са били по-склонни към тази практика, отколкото добрите. Но в действителност усилия да се мобилизира и манипулира колективната памет или тя да бъде изфабрикувана са правени от режими и политически партии от всякакви разновидности.

Автор: Дейвид Рийф

Тазгодишната Нобелова награда за литература отново разбуни духовете, но, за разлика от обичайното „защо?“ (защо тоя, защо не оня), този път, имам чувството, се разпалва едно много по-голямо, много по-сериозно „ЗАЩО?“ Не ще и дума, Боб Дилън е кумир за много и много милиони хора (дори и покойният Стив Джобс, един от най-мощните егоцентрици на тоя свят, сякаш привеждаше глава, рамене, че и цяло тяло, пред онзи тъй гигантски-див, мутант-мустанг, не-от-тоя-свят-човек-вселена) – но това, разбира се, не го прави ни най-малко безспорен лауреат на най-престижната сред всички литературни, а комай и културни, и политически, награди на планетата. Дочувам, доколкото съм в състояние, най-различни гласове, които изразяват съмнение и недоверие в избора на шведската комисия – и то далеч не само на хора, ръководени от обичайната българска дребнавост и злобица, какъвто обикновено е случаят когато се обсъждат българските „отличени“. Ами да – Боб Дилън и Нобелова награда? Като как тъй, ама защо, почакайте! Тук има хора като Филип Рот или (недообичвания от мен) Харуки Мураками, които чакат от години насам. И, гледай само как изведнъж, само с един скок, хитроумният присмехулник на всичко и всички ги изпреварва, също като човек, който е изчаквал два часа някъде преди финала на маратона, само за да се втурне и „спечели“ състезанието под носа на изнурените, пребити от усилия и изнемога честни спортсмени. Ами да, може ли такова нещо?

Автор: Златко Енев

Като се оставят настрана твърденията за литературно високо качество, Глобалната литература не прави никакви съждения. Творбите, които тя цени, са вследствие на това провали дори и от собствената ѝ тясна гледна точка, тъй като добрата литература, най-кратко казано, е творение на хора, опитващи се да кажат истината (колкото и изкривена), а не такива, които се опитват да създават „литература“. Писателите, по-силно заинтересувани от „литература“, отколкото от истина, правят така, че в края на краищата не постигат нито едното, нито другото – и това е само една от причините, поради които в наши дни думата литература звучи толкова фалшиво – сякаш човек би настоявал да казва кулинария всеки път, когато има предвид храна. А храната, като препитание, е по-скоро нещото, което ние тук имаме предвид.

Автори: Списание N+1

Няма да крия, че тъй нареченият „литературен“ дебат от последно време ме отвращава. Отвращава ме по две причини. Първа сред тях е неговата несистемност. Позициите на най-радикалните участници (доколкото е възможно те да бъдат системно проследени, тъй като често изненадват в гръб, съвсем по партизански, от прикритието на най-неподозирани платформи) имат съмнителното адаптивно свойство да се променят с онази гъвкавост, която е позната от камуфлажната тактика на един известен боливийски терорист и, може би, от неизчерпаемото тактическо вдъхновение на Карлос Чакала за дегизировъчни метаморфози.

Автор: Пламен Шуликов

Един все по-увеличаващ се корпус от научни изследвания показва, че моралните съждения не винаги са продукт на внимателно размисляне. Понякога ние просто чувстваме, че дадено действие е погрешно, дори и ако не може да се покаже никой, който е пострадал от него. Нерядко правим светкавични съждения, а след това – по думите на Джонатан Хайт, социален психолог от Нюйоркския университет – „конструираме post-hoc [допълнителни] оправдания за тези чувства“. Това усещане, както показват различни видове научни изследвания, е оформено от усещането за погнуса – емоция, за която повечето учени смятат, че е възникнала, за да ни предпазва от паразити. Маркирана от възклицания като „Пфуй!“ и „Уа!“, погнусата ни кара да се отдръпваме в ужас пред неща като изпражнения, хлебарки или дървеници, пиявици и всичко друго, което ни отвращава. Някъде в далечното ни родово минало същото усещане, което ни кара да потръпваме при докосването на мъртво животно или да изпитваме гадене при неприятна миризма, е било кодирано в най-дълбоките ни убеждения – от етиката и религиозните ценности до политическите възгледи.

Автор: Катлийн Маколиф

Мисълта ми е, че, като много други хора и аз се наслаждавам на книгите като на обекти. Въпреки трудностите, които възникват при натрупването им, харесва ми това, че заемат както мисловно, така и физическо пространство. Всъщност, за да бъда честен, доскоро тайно хранех напразната надежда, че цялата идея с електронните книги и четци ще се окаже само някаква преходна мода, че по някакъв начин всички изведнъж ще забравят, че книгите са нещо тромаво и сравнително скъпо за произвеждане, а и не особено добро за околната среда, и че те могат много лесно да бъдат заменени от малки облачета от електронни данни, които могат да бъдат изпратени по целия свят за секунди, без да заемат каквото и да било видимо пространство. Не ми се щеше онова, което се случи с компактните дискове, да се случи и с книгите. Но след това извадих от опаковката онова малко, шлифовано-утилитарно правоъгълниче от сива пластмаса и го включих. Само минути по-късно вече бях започнал да схващам целия му откачен потенциал. За нула време бях снел от мрежата малка библиотека от безплатни, с изтекли авторски права класически издания. Очевидно е, че може да се каже доста нещо в полза на възможността да се разхождате наоколо с пълните събрани съчинения на Толстой в задния джоб, без да се страхувате от изкривяване на гръбначния стълб или публичен присмех.

Автор: Марк Оконъл

Може би най-дълбоката и с най-големи последствия революция в човешката история се извършва някъде в столетията между късната Бронзова епоха, тоест към края на второто хилядолетие пр.Хр., и началото на Новата ера. Нейният манифест гласи: „Да нямаш други богове освен Мен“. Това е процесът на възвисяване на човешкия дух, който Карл Ясперс локализира в „Осевата епоха“, а Макс Вебер обозначава като рационализиране, тоест отдалечаване от магическото мислене. Историческото ехо от тази революция без начало и без край, свързвана с името на легендарния основоположник на юдейския монотеизъм Мойсей, в течение на която пантеонът на космическите богове бива постепенно узурпиран от ревнивия бог на библейските религии, е тема на новоизлязлата книга на германския историк Ян Асман „Мойсеевото разграничение или цената на монотеизма“.

Автор: Стоян Гяуров

Нищо друго не е променило така из основи западния, а – докъдето стига ислямът – и източния свят, както преходът от политеизъм към монотеизъм през Античността. Въпреки че този преход се извършва в продължение на векове, а може би – ако добавим Ехнатон и Мохамед – и на хилядолетия, традицията го помни като скок, като откровение и нововъведение, като революционен разрив, по-радикален от който е невъзможно да си представим. Ясперс говори за „Осевата епоха“ , по време на която „се ражда човекът, с когото живеем до ден-днешен“. Ясперс поставя акцента по-скоро върху едновременността, отколкото върху съдържателната страна на онези разриви, които той констатира на Изток и на Запад във вековете около 500 г. пр. Хр. По-важна от хронологията обаче е същността, а именно: въвеждането на една нова религия и появата в тази светлина на един нов човек.

Автор: Ян Асман

Мразя публични конфликти между писатели. Отказвал съм да участвам в нападки срещу успели в нещо писатели (публикували книга в чужбина, спечелили награда), дори когато критиката на техни колеги е имала основание, най-малкото защото ми се е струвало, че такъв тип критика предизвиква подозрение за завист. А борбата за власт в литературата (и „Литературен вестник“ определено представлява власт в литературата) винаги ме е отвращавала.

Но нямаше как да не взема страна в конфликта около „Литературен вестник“. Не само защото съм един от основателите му и от първите му редактори. Не само, защото изобщо не бях поканен тази година, когато се честваше 25-годишнината от излизането на първия брой. (Между другото, баща ми, Любомир Левчев, за разлика от мен, бе поканен от сегашната главна редакторка да участва в анкетата „Чета ‚Литературен вестник‘ защото…“) Бях поканен от Камелия Спасова да участвам в голямото четене по случай годишнината, но отказах, защото другите поети съ-основатели на вестника и първи редактори, Едвин Сугарев, Ани Илков и Румен Леонидов, не бяха поканени.

Автор: Владимир Левчев

От всичко най-тъжен е фактът, че именно, както някои хора биха ги нарекли – капиталистически компании, печелят на гърба на соц носталгията. Увлечени в ламтеж към връщането на календара отпреди 1989, все по-малко хора осъзнават, че стават жертва на манипулация! Из страната отварят врати все повече ресторанти – „соц“ гурмета. Постепенно се появяват дори кисели млека, носещи имена, напоени с носталгия. Изглежда от социализма е останала само дебелата възможност за печалба. Аз нямам нищо против консумацията на продукти, създавани по стари модели и технологии, стига те наистина да са произведени така. Това, което обаче ме кара да негодувам е, че все повече хората пазаруват заради марката, а не заради самата стока. Но това е тенденция, която трудно ще бъде преобърната. Защото така работят повечето медии у нас – манипулативно – и защото хората са започнали открай време да гледат повече опаковката, отколкото съдържанието. Принцип, който вече е валиден не само на потребителско, но и на обществено ниво. А така бавно и постепенно изкривяваме народопсихологията си. И сами влизаме в порочния кръг, от който измъкването е трудно.

Автор: Делиян Маринов

Известно е, че модерността отваря хоризонта на времето към безкрайни темпорални дълбочини и че задава модус на преживяване на времето като ново и младо, че културно валидната форма на колективния екзистенциал е ювенилна, активистка, привилегироваща началото, тръгването, младите сили. За това говорят доминиращите публични метафори на младостта, делото, прогреса, развитието, авангарда, както и роящите се, новоотварящи се хоризонти на времето, за които споменават Козелек и Хабермас – те се отразяват в традиционни периодизации от типа ново, най-ново, най-най-ново време… Това е колективно усещане за определен безкрай на веригата от исторически мигове, който съвсем не е несъвместим с едно есхатологично наследство, трансформирано в утопични картини на светло бъдеще. Впрочем тази културно-историческа форма на темпоекзистенциала на модерността се демонстрира не по-малко и от обратните метафори, говорещи за криза в същата темпорална „вяра“ – това са огледалните образи „залез на Запада“, „здрач на идолите“, „здрач на човечеството“, старост, болест на Европа, „криза на Духа“ и пр.

Автор: Александър Кьосев

Винаги е имало една група от хора на възраст, да речем, от 14 до 24, която някой все трябва да вкарва в правия път, нали? Винаги е било нужно младите хора да станат добри граждани, защото вероятно са буйни или дори агресивни, не зачитат никого и нищо, имат се за център на Вселената и на това отгоре са със склонност към зависимости от различни вещества. Нали?

Автор: Станислав Додов

Онова, което следва [заявлението на британския епидемиолог Андрю Уейкфийлд, че е открил връзка между ваксинациите против дребна шарка и аутизма], е една само-ускоряваща се, необичайно дълга и креслива одисея из циклите на публичните шумотевици. Само месеци след заявлението нивата на ваксиниране в ОК започват да спадат рязко. Обилното и предимно алармистко представяне на историята по медиите намалява още повече броя на ваксинациите, което пък води до все по-крайно медийно представяне – докато в края на краищата в някои части от Лондон нивата спадат до 60% – далеч по-ниски от онези, които са необходими за предотвратяването на епидемия. В опит да намали истерията Тони Блеър започва да изпраща успокоителни сигнали, но само влошава нещата още повече когато, с абсурдното си позоваване на „семейна тайна“, отказва да каже дали малкият му син Лео е бил ваксиниран. Към 2008 дребната шарка и заушките – болести, които са били почти изличени чрез всеобщото ваксиниране, отново се превръщат в епидемични в Обединеното кралство. Междувременно Уейкфийлд е пренесъл посланието си и в Америка, където преди това е започнало друго анти-ваксинационно движение: тук пък родителите на аутистични деца настояват, че психичното отклонение на децата им е причинено от Тиомерсал, антибактериален и антигъбичен препарат, използван като консервант при някои ваксини. Тиомерсалът, който съдържа известно количество живак, се е използвал без познати вредни следствия от 1930-те години насам. Никога не е установявана каквато и да е връзка между тази субстанция и аутизма; като средство, предпазващо от инфекции, той без съмнение е спасил безброй много животи. Но въпреки това невежеството и параноята надделяват.

Автор: Даниел Смит

Посткомунистическите процеси на Балканите водят до значителни промени в ролите и мястото на жените мюсюлманки както в самите мюсюлмански общности, така и в обществото като цяло. Както вече посочих в предишната глава, въпреки мощните секуларизационни процеси и свързаната с тях трансформация на религиозните институции, лидерските структури, религиозните практики и нивата на обвързаност с религиозните традиции, религията остава значим културен фактор и идентификационна характеристика на Балканите. Нещо повече, религиозните възгледи продължават да оказват значително въздействие върху отношенията между половете. Редица емпирични изследвания в региона отчитат ниски показатели на участие и представеност на жените в публичния и политическия живот и това често е свързано с устойчиви патриархални социални норми и ценности, базирани на религиозни учения и практики.
При все това аз далеч не твърдя, че позицията на жените мюсюлманки на Балканите днес се определя основно от исляма. Както навсякъде по света, фактори като социална класа, образование, възраст и местоживеене (град, село) обуславят до голяма степен ролята и общественото положение на жените.

Автор: Ина Мерджанова

Присъствието на ислямския дрес код (задължителното облекло за вярващата мюсюлманка: бурка, никаб, фередже и т.н.) в западноевропейското публично пространство произвежда оживени политически дебати и светогледни конфронтации, водещи до забраната му в страни като Франция и Белгия, в някои провинции на Германия, както и до частичното му ограничаване в Холандия. Защо „парче плат“ се оказва способно да провокира толкова остър политически сблъсък и дори забранителен режим в общества, които са се доказали като пазители на либералните ценности? Отговорът на този въпрос не би бил достатъчен, ако се търси само с инструментариума на политическото мислене. Защото „бурката“ (разбирай, обличането на жената според каноните на исляма) е не просто един от възможните начини за обличане – тя е своеобразен свръх-знак, в който са напластени съществени религиозни, културни, джендърни значения, влизащи в противоречие с някои от основополагащите ценности на Запада. В бурката са имплицирани разнообразни ценности, способни да обединяват и да фрагментират обществото.

Автор: Лазар Копринаров

През 90-те години на ХХ век Самюъл Хънтингтън предложи модел за глобално разпространение на демокрацията на принципа на приливите и отливите, илюстрирайки го с понятието „обратна вълна“. Според него на съвременния етап от развитието на обществата е налице видимо отстъпление от принципите на демокрацията под напора на традиционни и вкоренени традиции в живота на народите на недемократичните държави. Концепцията за „обратната вълна“ добре обяснява трудния път към демокрацията, който е съпътстван с борба срещу „модернизацията“. Тя позволява по-добро разбиране естеството на един от парадоксите на глобализацията.

Автор: Мюмюн Тахир

Аз лично не определям себе си като невярващ или, в по-клишираната форма, като атеист по много причини. Преди всичко защото изпитвам доверие в определени битийни дадености, а това едва ли е форма на „неверие“. А и защото самото изречение „Аз съм атеист. Аз съм невярващ“ ми се струва глупаво, доколкото е постулиране на негативна вяра: „Вярвам, че няма Бог“ в полемика спрямо „Вярвам, че има Бог“. По-скоро аз имам някакъв свой опит за… – да го наречем съвсем, съвсем условно сакралното, който нямам нужда да вписвам в традиционните институционални форми на една или друга официална вяра. Ако нещо ми се иска да споделя с вас сега, това са квазирелигиозните изживявания на един такъв „атеист“. Като, признавам си, изпитвам боязън от този разговор не защото вие ще ме нападате или ще ме обвинявате, че съм атеист, а защото се сблъсквам с двама души, които години наред, в някакъв смисъл целия си живот, са мислили за тези неща. Докато за това, което само съвсем условно и доста неправилно може да се нарече „неверие“, човек не изпитва нужда да мисли. То е особено и лично преживяване, което остава в една нерефлектирана част от неговото съществуване. Наистина то е част от неговия най-интимен и съкровен опит, но обикновено на човек не му се налага да говори за него и няма навик, няма инструментариум, няма понятия, няма дори метафори за това. Така че сигурно ще има нещо наивно в това, което ще казвам, ще има известен дилетантизъм и импровизация.

Автори: Калин Янакиев, д-р Николай Михайлов, Александър Кьосев

През 1993 Том Ханкс спечели „Оскар“ за най-добър актьор, като се наложи срещу Даниъл Дей-Луис, Лорънс Фишбърн, Антъни Хопкинс и Лайъм Нийсън. През 1994 Том Ханкс отново спечели „Оскар“ за най-добър актьор, като този път се наложи срещу Морган Фрийман, Найджъл Хотърн, Пол Нюман и Джон Траволта. Започнахме да си мислим, защо Том Ханкс да не печели „Оскар“ за най-добър актьор всяка година докато се снима в киното? Щом Том Ханкс е по-добър актьор от Даниъл Дей-Луис, Лорънс Фишбърн, Антъни Хопкинс, Лайъм Нийсън, Морган Фрийман, Найджъл Хотърн, Пол Нюман и Джон Траволта, има ли изобщо актьор от когото да не е по-добър? От историята знаем обаче, че няма актьор, който да е печелил една и съща награда година подир година. Но има ли някаква причина за това? Има ли някакъв закон, който не допуска Том Ханкс да печели вечно „Оскар“ за най-добър актьор?

Автор: Луи Менанд

Избрах темата за актуалността, не само защото всеки нов прочит на дадено произведение се осъществява от съвременна гледна точка, тоест ние всички четем, както историята, така и литературата с очите на нашия опит, това ще рече от съвременна гледна точка. Тоест аз нямам намерение да осъвременявам прочита, въпреки че някои тези могат да бъдат онагледени със съвременни примери, а искам да представя някои тези на Канети, с които много добре могат да бъдат разбрани и осмислени съвременни явления. Теорията на Канети ни дава ключ към разбирането на събитията и е много важно този ключ да бъде разшифрован.

Автор: Пенка Ангелова

Днешен Китай изглежда е най-яркият пример в подкрепа на категоричното твърдение на Зигфрид Колхамер, че демокрацията не е нито необходима, нито дори благоприятна предпоставка за икономическо развитие. Но как тогава да обясним факта, че само до преди десетина години 36-те милиона китайци, живеещи извън комунистически Китай, произвеждаха повече богатство, отколкото онези 1,2 милиарда в Народната република? Тези цифри само привидно опровергават твърдението на Колхамер, който контрира с друг пример: китайците съставляват по-малко от 5 процента от населението на Индонезия, но притежават 70 процента от частния капитал, а в САЩ доходът на семействата от китайски произход е с 60 процента по-висок от средния доход на останалите семейства, с изключение на евреите. С една дума, китайците са сред икономически най-успелите имигрантски групи в света.

Автор: Стоян Гяуров

Отказът да се направи разграничение между „Последните от Нуба“ и миналото на Рийфенщал може и да изглежда като нещо неблагодарно и злопаметно, но всъщност от приемствеността в творчеството ѝ, както и от това куриозно и необратимо събитие, нейната реабилитация, могат да се извлекат благотворни уроци. [Животите на] други артисти, които са прегърнали фашизма, като Селин, Бен, Маринети и Паунд (без да споменаваме ония, като например Пабст, Пирандело и Хамсун, които са станали фашисти едва когато творческите им сили са западнали), не са поучителни по същия начин. Защото Рийфенщал е единствената водеща художествена фигура, чието творчество – не само по времето на Третия райх, но и тридесет години по-късно – последователно онагледява някои от идеите на фашистката естетика.

Автор: Сюзън Зонтаг

Съдии, хора от академичните среди, специалисти и активисти продължават да се питат как ли ще се отрази на децата узаконяването на гей-браковете. Може би е вече време да бъдат запитани самите „деца“…

В хода на последните четири години аз фотографирах и интервюирах хора с един или повече ЛГБТ-родители. Житейските им опити са много различни. Някои са били осиновени, други заченати чрез изкуствено оплодяване. Мнозина са деца на разведени родители. Отгледани са в градски райони, в селския Среден запад и по цялата карта на Щатите. Редували са мълчанието и самотата с потребността да защитават родителите си на детската площадка, в църквата или по празничните събирания. Ето тук историите им. Както и моята собствена.

Автор: Габриела Хърман

Строго погледнато не заслужава да бъде назован с името на писателя: той няма отношение към онова, за което ми е думата. Ние мъдроглаво не водим русчуклията за български писател, ка щяло, он пише на немски, па и живее извън отечеството, главно в Австрия, къв българин е пък той. И не го числим в стройните си редици. Кафка тоже пише на немски. Ала чехите не се отказаха само за това от него. И сега те се гордеят с писателя Франц Кафка, а ние подсмърчаме без Елиас Канети, когото изцяло и безповратно предоставихме на австрийците, барабар с Нобеловата му награда. Можеше ли да стане иначе? Да, ако не беше нашата недалновидност, яко подсилена от свирепите ограничения при соца с неговото умопомрачаващо невъзвръщенство, идеологизираност и в костния мозък.

Автор: Румен Стоянов

Когато едно общество се променя, променят се едновременно и неговите режими на публичност и телесност. От 1989 до днес повечето източноевропейци претърпяха върху себе си особената двойственост на този процес. Разпадането на предишната власт беше разпад и на идеолого-бюрократичния апарат, с който социализмът управляваше гласовете и телата. Това доведе до тяхното „анархизиране“, но едновременно с това преобърна и онзи възлов пласт от телесни образи и метафори, чрез които бившият комунистически строй описваше органиката на своето „пролетарско единство“. В новата ситуация на хаотична демокрация и агресивна публичност предишната норма на репрезентация (бодри, сплотени и борчески младежи в поход към светлото бъдеще) беше пометена от една съвсем нова телесна видимост: по-долу ще стане дума за многоликите й прояви. От друга страна, благодарение на настъпилата почти безгранична свобода на словото сочните метафори на тялото навлязоха в такива сексуално-абдоминални територии, които граничеха със скандала. Всичко това наруши предишното равновесие между визуални и словесни кодове и пре-подреди цялата констелация на публичните езици. Тъкмо това ново и нестабилно равновесие в постсоциалистическите общества възнамерявам да опиша в този текст.

Автор: Александър Кьосев

През късните 1980 г., на върха на така наречения „възродителен процес“ (евфемистки етикет, с който беше наричана насилствената смяна на имената на мюсюлманското население в България), из страната обикаляше виц за двама милиционери, които патрулират по главния път на турските гастарбайтери, идещи откъм Германия: магистралата Виена-Белград-София-Истанбул. Те спират турска кола за превишена скорост и единият от тях бие шофьора. „Ама защо?“, пита другият, „той ще си плати глобата, пусни го да си ходи.“ „Ха, че не сме ли били под турско робство 500 години?“ „Разбира се, ти не го ли знаеше?“ „Не, току-що го научих“, отговаря първият милиционер.

Идеята на вица е много по-фина от посланието за конструираността и манипулируемостта на паметта и идентичността. Разбира се, всеки знае за 500-те години на „турско робство“. Дори и когато бъде преведено в нормалното „Османско владичество“, то все пак си остава неизбежният крайъгълен камък на историческото и литературно образование в модерната независима държава – както в България, така и по други места на Балканите.

Въпросът, който се задава тук е: кога [при какви обстоятелства] това знание бива заредено с емоционални компоненти, които го правят взривоопасно? Наивно е да мислим, че това се случва в момента, когато ловки и неприятни политици решат да манипулират „невинните“ и „лековерни“, тоест, по подразбиране прости народи. В края на краищата, посланието за ужаса на робството винаги е било тук, а и във всяко общество винаги съществува някаква крайна интерпретация, както и крайни призиви за действие. Реалният въпрос е не дали паметта и идентичността могат да бъдат манипулирани (разбира се, че могат), а защо човекът чува посланието в определен момент, така че той или тя казва, че е научил/а онова, което винаги е знаел/а, и дори настоява, че това било част от някаква колективна памет и колективна идентичност.

Автор: Мария Тодорова

От книгите, които прочетох през миналата година, най-много ме впечатли „Подчинение“ на Мишел Уелбек – „книгата на нашата духовна нищета и малодушие“, както убедено заявих в новогодишната литературна анкета на „Литературен вестник“. За мен е очевидно, че ислямизмът изправя нашата, традиционната европейска култура пред предизвикателство, с което не знам как и дали изобщо ще успее да се справи. Тези дни обаче попаднах на едно есе, което изведнъж преобърна оптиката ми, защото ми напомни, че е възможен и друг прочит на „Подчинение“; прочит, който авторът впрочем е извел съвсем на преден план: дали ислямът, с акцента, който поставя върху общността, семейството и образованието, няма в крайна сметка да се окаже по-привлекателната алтернатива за мнозина?; дали Уелбековото подчинение не е просто един рационален избор, а свободата – само една от стоките на силно инфлационния пазар на ценности?

Автор: Стоян Гяуров

Чудех се защо ли не ми е хрумнало по-рано да си сложа забрадка – защо никой не беше ми казал, че това е нещо, което мога да направя. Не беше нито трудно, нито скъпо. Защо да не покривам главата си, ако това правеше хората, живеещи тук, толкова по-мили към мен? Защо е необходимо да причинявам ненужен дискомфорт и на тях, и на себе си? От някакви принципи? Какви принципи? Че жените са равни на мъжете? С кого комуникирам този принцип? С каква степен на успех? И какво, ако аз комуникирам едно, а хората отсреща разбират нещо съвсем друго? Какво, ако всичко, което те разбират е, че не ги одобрявам и считам начина им на живот за назадничав? Дали това все още може да се счита за „комуникация?“

Улових се, че си мисля за високите токчета. Те са нещо болезнено и, поне за мен, скъпо, тъй като правят ходенето по-трудно и в края на краищата вземах повече таксита. Но въпреки това беше имало много пъти, в които бях носила високи токчета на работни срещи в Ню Йорк, специално защото това ми даваше усещането, че хората ме вземат пò на сериозно. Защо тогава да отказвам да нося забрадка, която носи със себе си една много подобна изгода на социално приемане, без неудобството да ми пречи да стоя или ходя?

И все пак, когато си помислих, че бих могла да оставя забрадката на главата си и през останалата част от деня, нещо в това ми се струваше нечестно, дори срамно, сякаш по някакъв начин мамех хората да се отнасят по-любезно към мен.

Автор: Елиф Батюман

Въпросът дали в българската история периодът 15-19 в трябва да се характеризира чрез насилственото поданство на друга държава (владичество), чрез насилията върху православните християни (робство) или чрез битовите отношения между разноезичните мюсюлмани и християни (съжителство) разбуни обществеността и даде храна на медиите дни наред. Защо? Защото въпросът е свързан с националната идентичност и нейното значение.

Автор: Лазарин Лазаров

Утопиите винаги са мечта за бъдещ, по-справедлив ред, която предполага, че настоящият ред ще бъде разрушен. Но социалният строй или ред досега винаги се е тълкувал твърде тясно – промяната е засягала само политическия, икономическия или класовия ред, изпускайки от поглед онзи глобален символен ред, в който те са поместени. Тоталната власт, която революцията желае да завземе и промени, не принадлежи нито на политиците, нито на богатите, нито на определени класи, защото всички те се съобразяват с реалности. А „реалностите“ не са нищо друго освен символни продукти, ефекти на символния ред, на неговата безкрайна мрежа от символни игри, пораждаща вътре в себе си своите собствени референти.

Автор: Александър Кьосев

Много се изприказва миналата седмица по повод излизането отново в Германия, за пръв път след края на Втората световна война, на Хитлеровата Mein Kampf („Моята борба“) – веднага щом стана законно публикуването и продажбата на книгата там, макар и в едно обезопасено с висок плет от бележки и коментари „научно“ издание. Дали предоставянето на публично място за автобиографичното завещание на нацисткия диктатор, написано, когато е бил вкаран за кратко в затвора в Бавария през 1920-те, го легитимира по някакъв начин, питат се хората, дори ако текстът е обграден със защитен вал от академични допълнения, целящи да изложат авторовите лъжи и мании?

Автор: Адам Гопник

Анти-мюсюлманската демагогия се обляга на демонизацията на пророка Мохамед, който се описва като особено яростен и войнолюбив насилник. Тази идея със сигурност е получила широко разпространение в „юдео-християнския Запад“. Когато се посочи, че библейските пророци – сред които Мойсей, Исус Навин, Самсон, Саул, Давид – са били далеч по-големи насилници (и дори са упражнявали религиозно-санкциониран геноцид), анти-мюсюлманските и про-християнски идеолози ще отговорят с опит да игнорират или омаловажат Стария Завет, като вместо това се съсредоточат върху личността на Исус Христос и Новия Завет.

Автор: Стивън Даниос

Посетители: 56

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Най-много се търсят... преди 3 дни
  • тиква-цигулка писа Още
    Когато учех в училището,... преди 4 дни
  • ЕмГ писа Още
    Аз харесах тази статия.... преди 4 дни
  • sugar писа Още
    Имали ли сме реален... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Как живеете вие? Самият... преди 5 дни
  • Елена писа Още
    "Но нито турците, нито... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Уважаеми г-н Знеполски,... преди 1 седмица
  • Велеслав Драгоев, Флорида писа Още
    Чета и разсъждавам така:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Уил Хърд, бивш таен агент...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Като оставим настрана... преди 2 седмици
  • Хлебарова писа Още
    Кунев, доста си смешен.... преди 2 седмици
  • М. Померанова, студентка по ст писа Още
    Защо така, питах се... преди 2 седмици
  • Бисер Стоянов писа Още
    Прекрасно юбилеийно есе,... преди 3 седмици
  • Бисер Стоъанов писа Още
    Светли празници, Захари!... преди 3 седмици
  • Павел Павлов писа Още
    "Духът",нещото,което... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Верни думи! И не само за... преди 4 седмици
  • Стоилов писа Още
    Точно обратното.... преди 4 седмици
  • Павел Павлов писа Още
    "Знанието е само една... преди 4 седмици
  • Стоилов писа Още
    Вярването е човешко... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Откровено казано, след... преди 4 седмици
  • алекс писа Още
    Златко, продължавам... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Виждам, че сте научили... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    Златко, Златко, Шекспир... преди 4 седмици
  • така е за жалост писа Още
    "Прекрасен текст" но не... преди 4 седмици
  • Petq писа Още
    Благодаря, че изказахте... преди 4 седмици