Дискусии – Култура

Мюсюлманската култура в България: Книжовно-документално наследство

Книжовно-документалното наследство на етническите и религиозни общности по нашите земи е резултат от тяхната жизнена дейност и следствие на исторически причини или религиозната им традиция. Когато говорим за мюсюлманското КИН у нас, неизбежно се налага функцията, че това е дълъг времеви процес с препратка още от Средновековието. Процесът на ислямизация и налагането на нови културни пластове „се отключва“ от колонизацията на мюсюлмани. Независимо от предположенията за заселване на население, изповядващо исляма по нашите земи преди османското завоевание (един от селджушките клонове), едва завладяването и трайното подчиняване на българската територия в рамките на османската държава в края на XIV в. създава институционални, икономически и демографски условия за развитието на мюсюлманската култура.

Петвековното османско владичество по българските земи е оставило своя отпечатък върху доста сфери от културата, но най-значимо неговата памет е представена в ръкописите и документите от този период. Писмени паметници и документи от този период, както и преди него и след 1878 г., когато се формира Третата българска държава, събират и съхраняват различни институции на паметта – вакъфски библиотеки, народни библиотеки, архиви, музеи, научно-културни институти, ведомствени организации и др.

Когато говорим за книжовно-документално наследство, трябва да поясним, че в него се включват не само документите, създадени на книжен носител, но и аудио и видео документите, навлезли в научно обращение през XX-XXI в. Книжовно-документалното наследство се класифицира като ръкописно-документално, книжовно и на нови (нетрадиционни) видове документи (кино, видео, фото, фоно-аудио, грамофонни плочи, компактдискове (DVD, CD), електронни документи, микрофилми, устни източници). Законът за културно наследство (2009, чл. 6) говори едновременно за документално наследство, аудио-визуално наследство и за книжовни и литературни ценности.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочети още...

За кого бие камбаната?

Краят на един вестник, служил не просто за афиш на културния живот на нацията, а играл значителна, понякога водеща роля в нейното социално-политическо съзряване в края на 80-те и през 90-те години на миналия век, заслужава да бъде анализиран „от близък план“. Не ми звучи убедително етикирането на случващото се чрез общи заключения като „такова е времето“, в което отпадането на печатните издания бил естествен резултат на пост-гутемберговата епоха.

Действително, технологическата революция променя света не отгоре или отдолу, а отвътре. Според WAN-IFRA, Световната асоциация на издателите на вестници и новини, през 2015 г. от четирите милиарда читатели на вестници, 1.3 милиарда следят новините дигитално. Но това е едно частично обяснение. Прогнозите на Портала за статистика Статиста показват, че печатните медии все пак ще продължат да са водещи, но с намаляване на приходите до 3% в периода до 2020, докато приходите на дигиталните вестници ще нарастват до 9.8% за същия период. При това, тези тенденции са валидни за Европа и Северна Америка, докато в Азия и особено в Индия тиражът на вестниците се увеличава.

Автор(и): Светлана Христова

Прочети още...

Двама бащи и бебето, което никога не са очаквали

Петин, палаво момиченце на една година, има двама бащи. Единият от тях я е родил.

Докато традиционните разбирания за пола се изместват и размиват, родители и деца като тези предефинират понятието за семейство.

25-годишният баща на Петин е транс-мъж: роден е като жена, но е започнал да се възприема и променя като мъж в юношеските си години, и взема мъжкия хормон тестостерон.

„Роден съм мъж в женско тяло“, казва той.

Негов партньор – и биологичен баща на Петин – е 35-годишният Дейвид, гей мъж.

Дъщеря им, съгласяват се и двамата, е най-хубавото нещо, което някога им се е случвало.

Автор(и): Денис Грейди

Прочети още...

Сексуалните промени в Турция

В доклад на Amnesty International като основни пречки, пред които са изправени турците от ЛГБТИ, се изброяват правителственото безразличие към предотвратяването на дискриминацията въз основа на пол, липсата на правна защита за жилищното настаняване и дискриминацията по отношение на заетостта. Убийствата на транссексуални хора, като онова на Ханде Кадер, двайсет и три годишна транс-активистка, която беше намерена изнасилена, осакатена и изгорена на крайпътна улица през август 2016, продължават да предизвиква публично недоволство. Ограниченията върху публичните събирания и протестни шествия са днес по-скоро правило, отколкото изключение. През ноември 2017 един от губернаторите забрани фестивала за ЛГБТИ филми в Турция; забраната беше разширена до всички LGBTI събития в страната – филмови прожекции, изложби, форуми, публични дискусии, срещи – за неопределен период от време. Турското правителство заявява, че е загрижено за сигурността и безопасността на LGBTI активистите и че забраните не са хомофобски.

Автор(и): Кая Гендж

Прочети още...

Юрген Хабермас: „За Бога, спестете ни философите-управници!“

Въпрос. Говори се много за упадъка на ангажирания интелектуалец. Смятате ли, че е честно да се каже, че тази тема на разговор рядко отива по-далеч от чисто интелектуалната сфера?

Отговор. Въз основа на френския модел – от Зола до Сартр и Бурдийо, обществената сфера е от решаващо значение за интелектуалеца, въпреки че нейната крехка структура е подложена на ускорен процес на разлагане. Носталгичният въпрос: „Къде са изчезнали всички интелектуалци?“ пропуска смисъла [на дискусията]. Не може да имате ангажирани интелектуалци, ако нямате читатели, към които те да отправят идеите си.

Автор(и): Юрген Хабермас, журналисти от „El Pais“

Прочети още...

Движение „РЕФОРМИ В КУЛТУРАТА“ – Манифест

Днес, на светлия български празник 24 май, даваме начало на гражданско движение за реформи в културата. То мобилизира съмишленици от културния сектор, за които е ясно, че такива реформи са наложителни.

Даваме старт на движението в социалните мрежи, така че ще се радваме на вашето одобрение, а онези, които споделят настоящето на своите стени, смятаме за участници, подкрепящи движението.

Автор(и): различни български интелектуалци

Прочети още...

Две мнения за просветителското наследство на комунизма и положението на жените в днешна Източна Европа

Когато американците чуят за комунизъм в Източна Европа, те обикновено си представят ограничения за свободата на пътуване, мрачни пейзажи от сив бетон, служби за сигурност, бъркащи се в личния живот, нещастни мъже и наредени на опашки пред празни витрини жени. И дори ако голяма част от това е било истина, нашият колективен стереотип за живота в периода на комунизма не разказва цялата история.

Автор(и): Кристен Годси

Дори и днес на Запад е широко разпространена идеята, че жените в реалния социализъм са имали по-добър сексуален живот, че са живели почти в някакъв сексуален рай. Съществува и митът, че жените в страните от Източна Европа са по-женствени от онези на Запад. За търсенето на „женственост“ по време на комунизма имаше две причини. Първата от тях беше, че в личния си живот жените нямаха друг избор освен да играят традиционно предписаната им роля. Другата беше, че в една ситуация, в която нямаше нито козметика, нито мода, те се опитваха да се обличат особено добре, защото това беше въпрос на социален престиж. Днес младите жени на Изток имитират най-лошите западни стереотипи на женствеността, защото вярват, че трябва да го правят и все още нямат самоувереност да се противопоставят на стереотипите.

Автор(и): Славенка Дракулич

Прочети още...

За истините от последната световна война и за новата съветска (кино)пропаганда – част 3

От няколкото сериала, принадлежащи към новата съветска кинопропаганда, сериалът за забравените вождове безусловно заема първото място. Той „бие по точки“ дори и сериала, в чието заглавие най-безскрупулният убиец в човешката история е наречен, без сянка от ирония, „бащата на народите“. А ако имаше някаква ирония, тя щеше да бъде осъдена от немалкото съветски „войни“, издигнали се по сталинското време. Една вкаменелост от палеозоя, маршалът на СССР Дмитрий Язов, ръководител на провалилия се августовски „пуч“ срещу Горбачов, без да се замисли какво щеше да се случи с него и подобните му, ако бяха си позволили дори да помислят за нещо такова по сталиново време, неотдавна каза в едно свое интервю: „Днес с насмешка използват названието „баща на народите“, говорейки и пишейки за Сталин, но той действително беше нещо като баща за народа си“ (59). А ето какъв е отзивът (23 юни 2017) на Евгений Минченко за персонажите на сериала за забравените вождове: „Приживе от тях се страхуваха, уважаваха ги, ценяха ги, а после много неща бяха незаслужено забравени, а имената им предизвикваха само всеобща ненавист. С тези хора ние с право можем да се гордеем. За съжаление тях практически ги забравиха, успехите им са потъпкани, а споменът е изкривен от „либерали“ и други предатели на нашата Родина“. Както се вижда, налице е една забележителна приемственост между поколенията почитатели на Сталин.

Автор(и): Георги Карев

Прочети още...

За истините от последната световна война и за новата съветска (кино)пропаганда – част 2

 А в полза на кинотворците от онова време следва да кажем, че кинопропагандата е толкова груба и недодялана, а напъните за възвеличаване на „вождовете“ са толкова видими и с невъоръжено око предимно във филмите, в които персонаж е самият Сталин и близките му съратници. Но в друга група филми за войната – в тези, разказващи за обикновените хора, за войниците, офицерите и за техните близки, диапазонът, в който варират качествата на филмите, е много по-широк. Има например филми като „Четиридесет и първият“ (1956), по едноименния роман на Борис Лавреньов. В него полуграмотната, но непоколебима в комунистическите си убеждения рибарска щерка Марютка, в качеството си на червеноармейка, след корабокрушение попада на самотен остров заедно с пленения от червените белогвардейски офицер Говоруха-Отрок, когото тя се чувства задължена да охранява и тук, на острова. Между тях неочаквано пламва някаква странна и романтична любов, но тя продължава само до мига, когато се появява моторница с „бели“ военни, а ликуващият офицер се втурва бегом през вълните да посрещне своите спасители. Тогава доблестната червеноармейка грабва винтовката си, за да го повали още с първия изстрел и да го добави като „четиридесет и първият“ в равносметката на убитите от нея врагове. И въпреки че след това тя го прегръща с ридания, това не превръща примитивната мелодрама в човешка трагедия, защото няма и сянка от човешко, да не говорим за християнско, отношение към станалото. Червеноармейката просто е постъпила по единствено правилния начин – така, както повелява партийният ѝ дълг. Затова към подобна творба, макар и режисирана от Григорий Чухрай, всеки нормален човек може да изпита единствено погнуса.

Автор(и): Георги Карев

Прочети още...

За истините от последната световна война и за новата съветска (кино)пропаганда – част 1

Само хора крайно ограничени или много недобросъвестни могат да не забелязват или да отричат незапомнения взрив от разюздана великосъветска и великосталинска пропаганда, на който сме свидетели. По ред причини, за които ще стане реч по-долу, централно място в тази пропаганда заема киното, затова то ще бъде обект на малко по-специално внимание в следващите редове, включително и заради интересните творчески и житейски съдби на актьорите, изпълнявали ролята на Сталин. Ежегодната кулминация на новата съветска пропаганда е около 9 май, съветския Ден на победата, при пълната убеденост на всички представители на вида Homo sovieticus, че победата над хитлеристка Германия е дело едиствено и само на Съветския съюз и на гениалния му Вожд и учител. Така разбирана и пропагандирана, въпросната Победа отдавна е не просто единствената опорна точка на постсъветското самочувствие, но и някаква фикс-идея, която трябва за засенчи всички неприятни истини – икономически, политически и морално-психологически – относно предвоенната, военната и поствоенната история на СССР, а сега и на путинска Русия. Чрез апогея на Победата, Съветският съюз трябва да изглежда като страна-победителка, безусловна и единствена. И както човечеството, така и сегашните граждани на Русия трябва да забравят за цената на въпросната победа, за чудовищния брой на жертвите, който, при друго ръководство на страната, можеше да бъде многократно по-малък. Трябва да забравят и за позорното поражение на СССР в Студената война – поражение, което събори Берлинската стена и освободи от миризливия съветски ботуш не само източноевропейсксите страни, но и части от бившия Съветски съюз като Литва, Латвия, Естония, кавказките републики, Белорусия и Украйна – територии и населения, които Хомо совиетикус беше привикнал да счита за неделима част от Съюза: „Союз нерушимый республик свободных/ сплотила навеки великая Русь…“ (Текст – Сергей Михалков).

Автор(и): Д-р Георги Карев, д.м.н.

Прочети още...

Юлия, мое недоумение

Господ да е на помощ на всички ни! И особено на ония сред нас, които не искат да бъдат себе си! Защото, може и наистина царството тукашно да се окаже тяхно, но небесното, то е за другите. То е – и винаги е било – само и единствено за ония, които не могат, по силата на някаква необяснима потребност, да бъдат нещо друго освен онова, което са. Хората без избор. Хората, които не могат другояче…

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Ювал Ноа Харари: Homo sapiens, поне какъвто го познаваме, ще изчезне след около един век

Книгата на младия израелски историк „Homo sapiens – кратка история на човечеството“ (2011) завладя списъците на бестселърите по цял свят. Втората му книга, „Homo Deus – кратка история на бъдещето“ (2016), повтори същия трик, буквално за броени месеци. В нея се доразвиват много от темите, подхванати в Sapiens, като особено се акцентира върху евентуалното въздействие на нововъведенията в областите на биотехнологиите и изкуствения интелект върху развитието на Homo sapiens, което може би ще доведе до началото на някаква нова, био-механична или полу-компютризирана форма на човека.

Днес на 41, Харари е израснал в секуларно еврейско семейство в Хайфа, Израел. Следвал е история в Ерусалимския университет, а доктората си е завършил в Оксфорд. Той е веган и медитира по два часа дневно, като често се оттегля в изолация за дълго време. Според него това му помага да се фокусира върху истински важните въпроси. Живее заедно със съпруга си в един мошав, селскостопански кооператив близо до Ерусалим. Това, че е гей, казва той, му е помогнало да поставя под въпрос множество утвърдени възгледи и мнения. „Нищо не трябва да се приема като даденост“, твърди той, „дори и ако всички вярват в него“.

В това интервю историкът-визионер, автор на два поразяващи бестселъра за историята и бъдещето на човечеството, отговаря на въпроси, зададени от различни автори, журналисти, философи, както и обикновени читатели на вестник „Гардиън“…

Автор(и): Ювал Ноа Харари, Ендрю Ентъни

Прочети още...

Може ли в Русия да се появи лесбийско семейство?

Маргарита е уверена, че лесбийската двойка е способна пълноценно да възпитава даже повече деца, отколкото традиционната. Нали в нея има наведнъж не една, а две жени? А пък и в обикновените семейства най-често възпитанието на децата е прерогатив на жената.

Освен това сега стават все по-редки пълните семейства – с баща и майка. Тя има намерение да за бъдещото си дете приятели мъже, един вид „треньори“, които биха дали на детето представа за мъжкия тип поведение.

При това тя смята, че мъжката гей двойка на теория може да осинови и възпитава дете, но засега тя не знае нито една щастлива мъжка двойка, която нормално отглежда дете.

Но в същото време женски двойки, отглеждащи деца, тя познава, при това не една. Наистина, в тези случаи най-често една от жените е биологическата майка на детето.

Автор(и): Иля Бер

Прочети още...

Може ли да има добро порно?

Сексът и сексуалните фантазии са сложно нещо. Много голяма част от емоционално безопасния секс зависи от това колко добре познаваме и се грижим за партньора/партньорката си. Ние, хората от индустрията, можем да добавим контекст към работата си, но не съм сигурна дали в края на краищата е възможно, за една толкова насочена към чистото удоволствие медия, редовно да представя обяснения, неоспорими като тези. Ние не можем да очакваме от порнографията да ни учи на емпатия, на способността да разчитаме телесния език, или как да дискутираме сексуалните си ограничения – особено когато става дума за млади хора, които още никога не са имали секс. Порното никога няма да бъде заместител на секс-образованието.

Автор: Стоя

Прочети още...

Как капитализмът променя съзнанието

Светът ни се променя бързо – екологически, икономически, демографски, а и по толкова много други начини. Организации като Центъра за хората и природата – както и онлайн-форуми като този – съществуват отчасти и поради това, че повечето от нас се чувстват объркани от тези промени. Ние искаме да разговаряме за това какво означават те. И особено много сме объркани когато стане дума за етиката на всичко това. На какво трябва да се възхищаваме? Какво трябва да оплакваме, срещу какво да се съпротивяваме? Но самият акт на правене на етически съждения е силно усложнен от факта, че тези бързи промени същевременно променят и етиката ни. Как можем да планираме бъдещето, когато можем да бъдем сигурни, че децата ни ще виждат нещата по съвсем различен начин в сравнение с нас – особено в Азия и други региони, които тепърва възприемат капитализма заедно с трансформациите, които той носи.

Автор: Джонатан Хейт

Прочети още...

Идеята за Европа (Още една елегия)

Европа? Какво означава за мен Европа?

[Първо], какво тя не означава: Европа на евробизнеса, евродоларите. Така наречената, предполагаема европейска „общност“, от която се очаква да помага на отделните страни от капиталистическа Западна Европа „да се справят със стимулиращите икономически предизвикателства на двадесети век“ (цитирам днешния Herald Tribune, американския международен вестник). Евро-кичът, възхваляван като изкуство и литература в тези страни. Евро-фестивалите, евро-изложбите, евро-журналистиката и евро-телевизията. Но тази Европа неумолимо преоформя Европата, която аз обичам – полифоничната култура вътре в чиито традиции, или поне в някои от тях, аз творя и чувствам, и мисля, и не ме свърта на едно място, и по чиито най-добри, смиряващи стандарти, подравнявам собствените си.

Америка, разбира се, не е тотално изолирана от Европа, макар и да е много по-различна от нея (по-„варварска“), отколкото много европейци са склонни да мислят. И макар че, както мнозинството от сънародниците си (макар и едно по-малко от преди мнозинство), аз съм от европейски произход – и по-точно от европейско-еврейски произход (пра-пра-родителите ми са имигрирали в североизточната част на Съединените щати преди един век, идейки от днешните Полша и Литва) – аз не се замислям особено често върху това какво Европа означава за мен като американка. Мисля за онова, което тя означава за мен като писателка, като гражданка на литературата – което гражданство е международно.

Автор(и): Сюзън Зонтаг

Прочети още...

Какво са правата на човека?

Това което понастоящем се нарича „човешки права“ или „правата на човека“ преди това се наричаше „естествени права“ и разбирането на хората за тях бе свързано със схващането им за естествения закон. Разбира се, би трябвало да бъде казано, че точно както позитивните права на човека произтичат от позитивния закон, по същия начин естествените права на човека произтичат от естествения закон. Това е достатъчно приемливо твърдение, но то в някои отношения е смущаващо и се нуждае от известно обяснение.

Автор(и): Морис Кранстън

Прочети още...

За Родината! За Сталин!

Тук аз не цитирам популярния сред щатните пропагандисти лозунг, с който, според мнението им, всички наши войници и офицери са се хвърляли в атака по време на Втората световна война. Много фронтоваци отричат това (например двамата ми дядовци, баща ми, поетът Юрий Левитански, а писателят Васил Биков казва, че викът „За Родината!“ се е чувал, но „За Сталин!“ – не). Но ние сега не се хвърляме в атака, ние сме в глуха отбрана, нас ни атакуват, атакуват нашата „Родина“, а по-вярно – олицетворяващата я държава.

Точно така, както това звучи в заглавието, ще почнат да обясняват заради какво седят в затвора, те, бъдещите политзатворници на Русия, ако Държавната дума приеме допълнението към Наказателния кодекс, което зловещо, като призрака на тоталитаризма, броди по нейните кабинети и кулоари. И тогава Денят на Русия, който пищно отбелязаха (отдавана без нас и извън нас) на 12 юни, ще стане ден на човешките жертви и на аутодафе, а думата „Русия“ в умовете и в устите на интелигенцията ще придобие този горчиво сладък привкус на кръв, който имаше и думата „СССР“.

Автор(и): Валерия Новодворская

Прочети още...

Що е джендър и има ли той почва у нас?

Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие предизвика истерични реакции у мнозина журналисти и други воини на перото в България, които – по неясни за мене причини – провидяха в нея някакви коварни попълзновения на Запада за налагане на „трети пол“ и борба с нашите изконни ценности.

Призовавам пишещите по темата български журналисти и психотерапевти да прочетат текста на Конвенцията, а не какво този или онзи казал за нея. Подозирам, че те или не са я чели, или не са разбрали за какво става дума в нея. Допускам също така чудесно да са проумели текста, но да използват свободни интерпретации със съвсем различна цел, например отклоняване на вниманието от по-важни за обществото проблеми.

Автор(и): Марио Игнатов

Прочети още...

Кулинарната традиция в културно-битовия модел на българските турци и татари

Проблемът за системите на хранене като етноопределящи и етноразграничаващи привлича отдавна изследователското внимание. Той акцентува върху въпросите за кулинарния код на културата и за кулинарната идентичност. В този план би могло да се говори за регионална типология на кулинарните системи и в частност – за кулинарна система на балканския регион. Преди да навлезем в същността на темата, следва да уточним, че използването на терминологията „ориенталска кулинария“ или „ориенталска листа“ не е меродавно, и че за нашите условия, в контекста на всекидневното общуване функционират елементи не на ориенталската, т.е. източната, а по-скоро на турската и респективно на татарската кулинария. Казано иначе, в познатия и пропусклив свят на ежедневието източната култура (в т.ч. и кулинарията) битува чрез изразните форми на турското, разбирано като обобщаваща категория.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочети още...

Преразглеждане на европейските политики на паметта

Една обща европейска политика (или култура) на припомнянето би могла да означава три различни неща: изравняване на пост-националистическите практики на припомнянето и критическата конфронтация с миналото; истинно-транснационална политика на припомняне и засрамване – или, казано по-малко конфронтативно, взаимно отваряне и дестабилизиране на политическите култури; накрая – общ набор от скръбни колективни спомени и самокритични исторически интерпретации в Европа. Тези три варианта не се изключват взаимно, макар че двата последни са почти немислими без първия. Никой от тях не води по неизбежност до някакво перфидно преразпределение на бремето на миналото – макар че такава опасност без съмнение съществува. Но всички те са свързани с рискове и трябва да се осланят на силата на обществения разум (в смисъла на „public reason“, по Джон Ролс).

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

Прочети още...

Историята в BG, видяна през примера на „История.BG“

Дискусията на сайта Маргиналия за медиите и историята продължава със статията на младия историк Димитър Атанасов. Ето една от тезите му:“ От камерите на „История.BG“ често пъти се повтаря един стабилизиран в съзнанието на говорителите наратив, проектиран някога с цел обосновка на идеята за прогресивно движение на обществата от една обществено-икономическа формация в друга по силата на класовия конфликт, подправен от екипа около Людмила Живкова с твърдолинеен национализъм като представа за „връщане към корените“ и реабилитация на престижното „някога“, когато са отлети основите на историографията от учени като Васил Златарски, Петър Мутафчиев и други“.

Автор(и): Димитър В. Атанасов

Прочети още...

„Това не е този тип свобода, Тръмп!“: Карикатурите за Доналд Тръмп и свободата

Изследването на карикатурите за Доналд Тръмп и свободата дава един от възможните отговори на въпроса, който научният форум разисква, и той е, че днес свободата символно не е издигната на копието на Дон Кихот де Ла Манча и за нея не се воюва по правилата на рицарския кодекс на честта. На много места по света човекът е ограничен да я употребява и така да има свое автентично битие. Когато обаче политическата демагогия и нарушаването на изконните демократични ценности на едно общество нараства, когато пространството бива стеснено за изява на свободната воля, тогава рефлексивното мислене на активните граждани се повишава. Изпитан начин за изразяването на честното мислене е прибягването до старото оръжие на хумора, сатирата и карикатурата, за да се осмее и дискредитира прекрачването на културно наложените норми на живеене. Иначе казано, в съвремие, когато се пречупват крилете на свободата, остроумието и смехът политат на нейно място.

Автор(и): Илияна Бенина, Никола Бенин

Прочети още...

Изличава ли Гугъл паметта ни?

Дали Интернет опропастява способността ни да запомняме? Ако някога сте посягали към смартфона си по време на спор в нощен бар ([Що е то] „баща на еднократен хит и на предизвикателно танцуваща поп звезда?“ – Били Рей Сайръс, [разбира се]), то без съмнение сте изпитвали онзи натрапчив страх, че (мозъчната ви) памет бавно започва да пресъхва. Докато се появяват все по-дяволски мощни инструменти за търсене – от програмата на IBM „Watson“, която е в състояние да играе „Стани милионер“, до „предсказващото търсене“ на Google Now – тези безпокойства, нека бъдем откровени, само ще се увеличават все повече и повече.

Но какво все пак се случва? Всеки път, когато посягаме към мишката, за да потърсим съставките на [коктейла] Том Колинс или столицата на Арканзас – означава ли това, че губим силата да запомняме?

Краткият отговор е: Не. Машините не опропастяват паметта ни.

По-дългият отговор: Всъщност нещата са много, много по-объркани!

Автор: Клайв Томпсън

Прочети още...

За професионалните стандарти в българското онлайн-пространство

Получавам днес по електронната поща приятно поздравление за добро утро:

Здравейте,

пишем ви от сайта Webcafe, във връзка с публикувания от вас текст на Драго Симеонов за филма „Възвишение“.

Тъй като това е авторски текст на Драго, написан специално за Webcafe, моля ви да го махнете от вашия сайт или да публикувате няколко абзаца с активен линк към оригиналната публикация.

Разчитаме на вашето коректно съдействие за оправяне на нещата.

Благодаря!

Ива Михайлова
редактор
Webcafe

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Всичкото мракобесие на света

Все си мислех, че лудостта ще бъда удържана в някакви граници, но не би! Нещо повече, кампанията срещу сексуалните посегателства придобива все по-зловещ характер, очевидно следвайки методите на най-мракобесните диктаторски режими.

Е, до разстрел за намигване още не се е стигнало, но обстоятелството, че Кевин Спейси ще бъде „изрязан“ от филма на Ридли Скот „Всички пари на света“, е достатъчно показателно за победния ход на тоталното извращение. Изумителното е, че филмът вече е завършен, а премиерата му е планирана за 22 декември, което налага сцените със Спейси да бъдат презаснети набързо с Кристофър Плъмър. Решението на Скот, както ни се даде да разберем, се подкрепя от всички останали членове на снимачния екип, а самият Плъмър с радост се съгласява да участва в заличаването на колегата си (все още жив!)…

Автор(и): Любослава Русева

Прочети още...

Известни български писатели за евреите

Следващите по-долу откъси – пъстра смесица от „класически“ антисемитски клишета, писани от родните ни класици с непомрачено от нищо усещане за изконно право на омраза, вероятно ще предизвикат у немалко критични читатели въпроси като: „Но кому е нужна всичката тази срамотия? Не си ли знаем предразсъдъците, не си ли знаем корена, не си ли знаем хала? Защо трябва сега да излагаме всичко това на показ, кому е нужно разравянето на стари и забравени от всички изражения на националните ни слепоти и невежества?“

Въпроси нелесни, които измъчват не само и не единствено нас. Въпроси, предшествани от други въпроси. Всъщност, за да бъдем пределно искрени, най-първо изглежда трябва да започнем със следното: „А възприемат ли днешните ни съвременници – или поне една огромна част от тях – подобни неща като „срамни“? Или, напротив, подобно на един бургаски „оригинал“, чието име не искам да споменавам, и те по-скоро са склонни да задават въпроси от рода на „Абе какъв антисемитизъм, нали не го е нарекъл „чифут“? И едва след това, ако евентуално приемем, че „лекото“ отношение към антисемитизма, както и всяка друга форма на човеконенавист, би трябвало малко по малко да се превръща в някаква част от миналото, да стигнем до реалния, „модерния“ въпрос, с който бих искал да ви занимавам аз („трябва ли или не, да бъде излаган на показ ‚срама‘, с който са ни натоварили предшествениците?).

Оставям търсенето (и евентуалното намиране) на отговорите на всеки/всяка от вас.

Автори: различни български писатели

Прочети още...

Димитър Камбуров: Честит рожден ден, господин Вагенщайн!

Уважаеми г-н Николов,

Първо Ви благодаря за смелостта да публикувате на 12 септември в Портал Култура рецензията ми за филма на Андреа Саймън „Анжел Вагенщайн: изкуството е оръжие“.

Не разбирам обаче решението Ви на 15 октомври 2017 да свалите моя текст и на негово място да публикувате отговор на рецензията от Деляна Симеонова под заглавието МАСТИЛОТО НА АНТИСЕМИТИЗМА И ОБРАТНАТА СТРАНА НА КОМПЛЕКСА ЗА МАЛОЦЕННОСТ. Твърдите, че Портал Култура винаги е бил пространство на полемика, но и на толерантност. Къде е полемиката, след като едната страна е отстранена, а другата е представена с два текста, Вашия и на г-жа Симеонова? И как любопитните да проверят твърдението Ви, че в него липсва толерантност и да разберат към кого?

Автор: Димитър Камбуров

Прочети още...

Мастило, отговорност и публична стигматизация

И така, имаме си (поредно) публично скандалче. Димитър Камбуров, човек добре известен с пристрастеността си към предизвикателни публични изказвания и позиции, отново ни е изправил пред сравнително трудни индивидуални и публични избори. Статията му Мастилото на киното и обратната страна на почерка, публикувана в портал „Култура“ преди около месец – и след това някак безследно „изчезната“, се превърна в обект на не един или няколко спора, някои от тях повече, други по-малко смислени. Обвиненията в антисемитизъм, не ще и дума, са тежка артилерия и – навсякъде по света, бих казал дори „слава Богу, вече и в България“ – никой не може да си позволи да ги премълчи или отмахне с лека ръка. Оттук и разбираемата реакция на колегата Тони Николов, главен редактор на портал „Култура“, който е обосновал решението си в кратък, но смислен и достоен за приемане текст. Да, тази позиция е разбираема. Да, текстът съдържа не едно или две контроверзни изказвания. Да, такива неща не могат да се поминават с мълчание. Да, необходима е ответна реакция. Да. Да. Да.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Мастилото на киното и обратната страна на почерка

Случи се, че от години живея в САЩ и Европа, напоследък преподавам главно българска литература, кино и култура. Знам какво е единственият превод на българска книга на английски в прочутата библиотека на Тринити колидж в Дъблин да е „Физика на тъгата“ на Господинов, „Авантаж“ и „Мяра според мяра“ да нямат английски субтитри и година след година магистрите по ЕвропеистикаТекст и образ и Сравнителни литератури да не са чували нито едно име на български писател, режисьор, художник или композитор. Ето защо не държа светът да почне, вместо с модната марка Bulgari и Стоичков, да асоциира българското първо с А. Вагенщайн.

Автор: Димитър Камбуров

Прочети още...

Хитлер, Мусолини и културата

„Когато чуя думата ‚култура‘, посягам към кобура си“. Това просташко острословие често се приписва на райхсмаршал Херман Гьоринг или някое друго нацистко величие, но Бенджамин Мартин веднага ни посочва правилния източник: пиесата Шлагетер  от 1933, написана от члена на нацистката партия Ханс Йост, в която един от героите казва: „Когато чуя думата ‚култура‘ веднага освобождавам предпазителя на Браунинга си“.

Просветляващата книга на Мартин „Нацистко-фашисткият Нов ред в европейската култура“ показва колко силно встрани може да ни поведе този известен цитат: всъщност грижата за културното им влияние е централна за имперските проекти както на Хитлер, така и на Мусолини…

Автор: Робърт Пакстън

Прочети още...

Мастилото на антисемитизма и обратната страна на комплекса за малоценност

Световната премиера на „Анжел Вагенщайн: Изкуството е оръжие, документален филм на американската кинематографистка Андреа Саймън, продукция на САЩ/България, 84 мин., се състоя тази година през януари в Ню Йорк. Публиката реагира с интерес и възхищение на портрета на Анжел Вагенщайн и прожекциите на филма продължиха с голям успех на екраните на американски и международни филмови събития. Портал Култура публикува статия на Димитър Камбуров (статията е свалена по етични причини – б.р.) за филма през месец септември. Встъпителният ѝ параграф отчита добрия прием на филма на международната сцена и предвижда положителен бъдещ прием в България от страна на „много хора“, вероятно не само от „левия политически спектър“. Веднага след това авторът изразява силно удивление, че американски филм е направен за българин: „Американски филм за българин звучи като небивалица: доайен на културата ни разпознат като достоен за център на пълнометражен документален филм?!“. Димитър Камбуров поставя въпросителен знак и удивителна.

Автор: Деляна Симеонова

Прочети още...

Как „белите хора“ са изобретени от един драматург през 1613

Расата може и да не е нещо реално, но расизмът със сигурност е. Идолите разполагат с начини да влияят върху животите ни, дори и ако боговете, които те представляват, са нещо илюзорно. Разглеждайки пиесата на Мидълтън ние можем да посочваме към свят, в който отново една фраза като „бели хора“ няма да има никакъв смисъл. Осъзнавайки, че хората не винаги са били категоризирани според цвета на кожата си, ние сме в състояние да си представим бъдеще, в което ние вече не сме категоризирани по такъв начин, нито пък подразделяни на групи в резултат от него.

Автор: Ед Саймън

Прочети още...

Езикът е перманентна революция

Модерността започва първоначално с това, че се приравняват красотата и изкуството. За гърците красотата е слънцето, светът; изкуството е да се правят неща. Гърците не правят разлика между онова, което ние наричаме изящни изкуства и занаятчийството, но в модерната култура ние сме приравнили изкуството с красотата. А след това в хода на различни авангардистки направления можем да наблюдаваме разделяне на двете. По-рано е било възможно човек да се влюби в жена, нарисувана от Енгр, защото тя е красива. Напротив, в жена, нарисувана от Пикасо, не се влюбва никой. След това разделение изкуството е тръгнало по свой собствен път, а възприятието за красота се е превърнало в свободен газ, който е убягнал на философите и е иззет от масовите медии. Въпреки това трябва постоянно да се мисли за красотата, също и независимо от изкуството. Защото на въпроса „Що е красота“, могат да се дадат универсални отговори. Мисля, че най-добрият отговор е даден от Кант с неговата идея за липса на материален интерес към нещо, което се наблюдава с благоразположение. Красотата на Никол Кидман например няма нищо общо с естетиката, защото я желаем по начин, по който не желаем Мона Лиза. Красотата се състои в това да се изпитва благоразположение при разглеждането или слушането на нещо, без човек да изпитва желание да го притежава.

Автори: Умберто Еко, журналисти от списание „Philosophie“

Прочети още...

Културните войни в днешна Русия

През пролетта на 2015 Тихон – митрополитът на Новосибирск – подаде съдебна жалба срещу мениджъра на Новосибирската опера, Борис Мездрих, и режисьора Тимофей Кулябин. Последният беше поставил продукция на вагнеровия Танхойзер и митрополитът настояваше, че представлението накърнява религиозните чувства на вярващите. След аферата с групата Пуси Райът (2012) в руското наказателно законодателство бяха направени промени и накърняването на религиозните чувства днес се счита за криминално престъпление. Заедно с моя колега от Московския университет Владимир Винокуров аз бях поканен да бъда експертен свидетел по време на съдебната процедура. И двамата специализираме в областта на религиозните изследвания и адвокатският екип желаеше да обясним религиозния символизъм на представлението.

Автор: Борис Фаликов

Прочети още...

Посетители: 91

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018