Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Книгата „Следеният човек. Спомени, породени от документи“ на Веселин Бранев (изд. Фама, 2007) раздели българската публика на вярващи и невярващи. Първите смятаха, че се е появил удивителен и разтърсващ със своята искреност мемоар за социализма. Вторите твърдяха, че искреността е доста частична и че Бранев всъщност използва впечатлението за искреност в своя полза, премълчавайки някои неща, интерпретирайки други по твърде мек начин – и така представя съмнителния си в морално отношение живот като твърде приемлив и симпатичен.


Аз съм от първия тип читатели: вярвам на Бранев. Ще се опитам да покажа защо, но не чрез проверки в документи и архиви, а чрез внимателно четене на самите спомени. Текстовете могат да лъжат само на повърхностно ниво: техният стил, драматичният ритъм на повествованието им, скритият въпрос, който ги занимава, реториките, с които се бранят, винаги в последна сметка разкриват истината за човека, който е писал, и за света, в който е живял. Обобщавам впечатленията си чрез кратък анализ на значението на думата „следя“ в тази книга, симптоматично наречена „Следеният човек“.
 
* * *
 
Следенето в тази книга е тотален феномен: то не спира при тайните служби. Ще обобщя в една разгърната метафора от самото начало онова, което възнамерявам да кажа: следенето в тази книга е мобилен, невидимо прикрепен към самия теб Паноптикум. Ако Паноптикумът на Бентъм и Фуко е затвор, пространство, в което ти си изолиран и което е напълно прозрачно за погледа на властта (тя те вижда винаги, ти не я виждаш и не знаеш кога те гледа), то социалистическият му вариант е съществено нововъведение: затворът – тайна видимост, вече не е статичен и малък, той се придвижва заедно с теб. Навсякъде и винаги. От спомените на Бранев лесно може да се направи колаж от примери за тази мобилна всеобхватност: тайният поглед на властта пише наклонено заедно с тебе в ученическите тетрадки или слуша тайните сигнали на ББС в ученическата музика, той присъства на първата ти любовна среща и марширува до теб на казармения плац, придружава те в службата и тоалетната на службата, чете заедно с теб „Плешивата певица“ на Йонеско и не забравя да я запише на магнетофон, седи до теб в купето на влака, наблюдава случайните ти запознанства там и следи внимателно какви глупости ще извършиш; чете картичките, които ти дори не получаваш, тича запъхтяно след теб по стълбите в непознати кооперации, записва си педантично лекомислените ти дрънканици пред познати и непознати, трака заедно с теб пишещата ти машина и пише твоя сценарий, прави подлости или малки геройства заедно с тебе. Понякога остава за обиск в жилището ти, когато те няма, и изследва мръсните ти носни кърпи. Друг път следи строго дали си достойно човешко същество и какво мислиш и говориш за Пражката пролет. А понякога просто, докато лежи до тебе на плажа, слухти дали разказваш вицове за властта или какво мислиш за нейните комсомолски мероприятия. Въпроси като страдаш ли от меланхолия, женкар ли си, каква е ракията, която си купуваш от магазина на „Граф Игнатиев“, в понеделник, 8 юни, 1969 г., не са му чужди. Този поглед е постоянното допълнително присъствие сред всички, които са ти най-близки – съпруга, приятелите, любовниците; понякога той играе с децата ти, смее се с колегите ти, бута се сред случайните минувачи, с които се разминаваш и опира дуло до ребрата ти. Грее в очите на твоя шурей. Най-важното е, че Следящият е винаги в Следения: той мисли без съчувствие и разбиране твоите мисли, той е другият, студеният в теб. Перифразирайки Швейк, можем да кажем, че феноменът на Следенето е белязан с пространствен парадокс: в обикновеното, непосредствено човешко съществуване има едно друго, чуждо и по-голямо.
 
* * *
 
И така, тезата ми е: спомените на Бранев внушават, че следенето в тоталитарното общество е равно на самото човешко състояние – то е Conditio Humana. Две са основните му характеристики: неавтентичност и страх. Нищо не е такова, каквото изглежда, всички пребивават в тоталната, секретна видимост, хората са удвоени, защото някой пише истинската истина за тях в тайни книги, наречени досиета. От тази неавтентичност следва, че всичко те заплашва, а ти самият си най-малко двоен агент и заплашваш държавата, но и самия себе си с най-страшната от всички заплахи – да загубиш душата си.
 
* * *
 
Време е обаче да престана да говоря с метафори. И да започна да разчленявам пластове и модалности на това тотално следене – така, както ги е описал Веселин Бранев.

Първата разновидност е „Следящият човек“. Веселин Бранев не скрива, че е бил вербуван като ученик от чекист със стоманена брадичка и каскет, и че по юношески е считал в началото двойния си псевдоагентурен живот за вълнуваща авантюра за по-издигнати същества. Битовите подробности на следенето обаче бързо го убеждават, че в следенето няма авантюрен героизъм: следящият човек е просто битов доносник срещу близките си и с това носи един прастар, мигновено разбираем за абсолютно всички и непростим грях – това да мамиш чуждото доверие, да злоупотребяваш с базовата добродетел на общежитието: искреността и неприкритостта на взаимното съществуване. Доносникът се изключва от общото живеене, защото винаги има втори план, той никога не живее заедно с този, за когото доносничи, той си позволява да удвои своя и твоя живот. Животът му започва тогава, когато той вече не е с теб, когато „донася“ откраднатото от теб, а ти не го виждаш, защото е на скрито. Затова е плъх, креатура на сумрака. В бузите и джобовете пази грозни, деформирани парчета от самия теб и ги складира някъде.

И когато след десетилетия човек види тези парчетии в своето Досие, грехът на доносника се мултиплицира: защото човекът разбира, че неговите близки не са живели с него, че не са били там и защото си дава сметка, че тайно събраното всъщност е мизерно и незначително. Животът на Бранев с протяжна настойчивост, за повече от 50 години го убеждава, че доносникът извършва този фундаментален грях по обезценяване на чуждия живот: и няма ценност на света, която да може да оправдае това въплъщаване – нито комунистическата утопия, нито хладно-горещите добродетели на чекиста, нито призовавания призрак на патриотизма и защитата на националните интереси. Спомените разказват за това как се става доносник и как трудно се престава: те показват странната психологическа диалектика, пулсирането между лекомисленото желание за власт, изключителност и авантюризъм – и неизчезващата интелигентност и морална чувствителност. Сравнително бързо младият доносник Бранев се лишава от авантюристично-чекистките си илюзии и започва да усеща позорната тайна на този двоен живот – и успява да се отскубне от него…

Но отскубването е мнимо. В света на тоталното следене няма празни валенции: онези, които не следят, биват следени. Ако не си доносник, за теб ще бъде донасяно – това е втората огледална и проста разновидност. След няколко юношески месеца на доносничество на Бранев предстои да се сблъска с втората модалност на Следенето – да стане следен човек, за когото години наред ще донасят амбициозни офицери, дори ще се конкурират цели управления на Държавна сигурност. В тайните държавнически книги, досиетата, той е превърнат в литературен двойник на собствения си живот, преименуван е със загадъчни (всъщност доста мизерни) имена и веселяшки псевдоними: „Лекомисления“, „Дурака“, „Хамелеона“. Предстоят му дълги десетилетия, в които той няма да е наясно, че незначителните случки от всекидневието му имат свой живот в някакви секретни файлове, където са се разраснали до зловещи, антидържавни приключения.

Тази невидима и неизвестна за самия него двойственост ще съпровожда живота му години – всъщност през целия му зрял живот в България (с известни прекъсвания от края на 50-те до 80-те години), за него ще има разработки от Държавна сигурност, които ще варират от просто ОНД до високата „агентурна разработка“. Разни, а понякога и повтарящи се полковници, подполковници, капитани, лейтенанти и сержанти ще бъдат непрекъснато в сенките около него, ще записват телефонните му разговори, ще го следят в службата, вкъщи, в кръчмите, в чужбина, в работния кабинет. От това в различни точки на времето собственият ти живот има различни смисли: първо той си е невинен, автентичен всекидневно-незначителен живот, после, когато разбереш, че си следен, настъпва времето на пълната параноя и клаустрофобия.

Ето един цитат, в който присъстват и трите перспективи: Изобщо оказа се, че никак не е лесно да знаеш, че си наблюдаван, а да нямаш нищо за криене. Как тече моето всекидневие? Тракам на пишещата машина, отвеждам и довеждам момченцето си от детския дом, ходя по редакции, поздравявам тоя-оня по тротоарите, пия кафе с приказливи събеседници, взимам Жана след представления, ходим по ресторанти или приемаме среднощни гости от театъра, понякога пребиваваме по няколко дни във вилата на баща ми… Сега, след разкритието на Милети, уж продължавам да правя всичко това, но вече със съзнанието, че хората от сумрака кръжат безшумно около мен, въпреки че не чувствам дори полъх от размаханите им криле…“Те чуват какво казвам! Те виждат какво правя!“ – мисля си все по-често аз. Започвам да се озъртам, да хвърлям поглед зад себе си. Никога нищо не откривам, наоколо цари безмълвие. Естествено не вярвам вече на очите и ушите си, действителността за мен става привидност – струва ми се, че това банално пространство, което ме заобикаля, всъщност е пълно със съсредоточени върху ми неподвижни и пронизващи погледи на кукумявки. Започвам да се взирам все по-изпитателно в събеседниците си, опитвам се уловя следа от гузност, примигване, бързо отместване на поглед… Нищо не откривам. Следя кой и по какъв повод ме търси по телефона с предложение да се видим. И там нищо. (Стр. 205)

Във фазата на параноята следеният човек е лишен от лично пространство и интимност: това го вкарва в безмерна теснота и го деформира, той бавно превръща сам себе си в персонаж на сюжета със следенето, започва перверзни игри със своите преследвачи, опитва се да проследи логиката им, подхвърля им примамки, мами ги. Макар че наоколо няма нищо, кукумявките не се виждат. Но всъщност той не се лъже: като социалистически човек знае известната социалистическа максима: от това, че си вече параноик, съвсем не следва, че не си следен.

Минават години. Възрастният Бранев има достъп до своето четиритомно, 700-странично досие. И ето, Следенето се разкрива в своята трета модалност. Ролите са отново обърнати, този път той пак е преследвачът, Следящият човек, който този път проследява следите, оставени от ченгета и полковници. Той следи какво са правили службите с живота му, но заедно с това пъпли по страниците на документите и се опитва да проследи още нещо, една логика – тази на Държавна сигурност. В това ново упражнение по четене-следене той внезапно открива двойна мизерност: тази на Държавна сигурност (на нейното професионално безхаберие, автоматизъм, пилеене на средства, кафкианска ведомствена бюрократичност, неефективност) и тази на собствения си живот, написан от друг. Защото най-страшното идва накрая, когато ретроспективата от прочита на досиетата променя смисъла на целия живот: ти не си знаел и чак сега разбираш какво си живял. Службите са похарчили огромен и безсмислен ресурс – усилие, време, човешка енергия и пари, агенти и доносници са пропилели ценни часове от собствения си живот, за да следят всъщност безвредния за държавата Бранев. Как се е движил с тролейбус № 2 или как премествал куфар от тавана в гостната, как си е давал дрехите на химическо или е купувал домати и ракия, какви глупости е дрънкал в разговори с колеги. Но това кара стария читател на собствения си таен живот внезапно да провиди живота си като безсмислено лутане, изтекло в безсмислени, празни неща. Още един цитат:

ДОСИЕТО МИ съдържа справки за шест дни, в които съм бил следен от сутринта до вечерта. Тези страници са най-противното четиво в цялото ми досие. От тях безмилостно извира безцветността, монотонността, посредствеността на човешкия делник по времето на тоталитарния режим… Преследвачите естествено са следили само физическото ми движение и затова в техните бележки приличам на насекомо, което пълзи в пространството, като сменя често и нелогично посоките си. Следеният така човек се превръща в много тъжен мимически спектакъл, защото не се знае в същото време какво мисли или чувства.

Впрочем дали наистина не се знае какво мисли или чувства следеният човек? Преди да отговоря на този въпрос, ще се насоча съм предпоследната разновидност на следенето. Тя е доста различна от досега описаните: на Следящия, Следения и Четящия себе си човек. Защото всеки един от тези модуси е имал още тайно измерение: автоследенето, моралното себепреследване и „вечния надзор“ (този израз, може би несъзнателна модификация на фукоянския „надзор“, е на Бранев) над самия себе си. В скрито-чудовищните условия на живот следеният човек знае, че може всеки момент отново да рухне, да се разпадне като дух, да пропадне при преследвачите и доносниците, да стане като тях. Това мъчително знание и непрекъснатите себесъмнения са му създали нещо като вътрешна морална полиция, която непрекъснато го пита: „А сега какво ще направиш? Кое е позволен компромис и кое продажба на душата на дявола? Всъщност дали все още си достойно човешко същество или разликата между теб и онези, които презираш вече е изчезнала?“…

Паноптикумът е породил своята противоположност – надзорът над самия себе си, а при Бранев той е съпроводен с постепенно, но фатално усилващ се морален ригоризъм. В ретроспективата, която е дадена на Читателя на собственото досие, този морален ригоризъм достига до тъмно кресчендо: отново и отново се появяват мъчителните въпроси за възможната достойна позиция в този деформиран свят, за това дали ти лично си успял да я постигнеш. В сравнение с тези размисли на стария човек, младият Бранев е бил по-суетен и страхлив, повече лекомислен към компромисите: но книгата показва, как отвращението и моралния гърч се акумулират, нарастват, с възрастта стават нетърпими – с тях нараства и строгостта на самооценката, светските мемоари започват да звучат като августиновски „Изповеди“, а четенето с обратна оптика на собствения живот през дървения език на досиетата започва да ревизира спомените, да ги подлага на тежък самосъд. Последният е несподелим. Или – по-лошо – споделим е само с тези, които са подобни на тебе. Ето още един пасаж от книгата, в който Бранев си говори с анонимен приятел:

Отронват се думи, следвани от дълго мълчание… И отново гласът на някой от двамата потегля в здрача.. Малко препинателни знаци има в тежкоподвижния диалог, предимно многоточия, понякога въпросителни…Тези двамата сме аз и един от близките ми приятели. Колкото и тривиално да звучи, между нас отдавна няма тайни и този словесен котилион се играе от много години. Приятелят ми е прочел моето досие, аз – неговото, и това ни е превърнало във вечни пленници на тези пожълтели страници. Но не мислете, че близостта до истината, към която ние двамата се стремим, облекчава духовете ни, напротив – тя обезпокоява, тя притеснява, тя дори отчайва… Толкова много човешка вина – собствена и на тези около нас – че товарът понякога става непоносим. (Стр. 97)

И така, съпротивителните сили на човека в подобно общество стигат най-много за един скрит, собствен морален Паноптикум. Но той не е даден от самото начало. Спечелва се по мъчителен, а понякога и по перверзен начин, обикновено го имаш едва тогава, когато животът е започнал да свършва. Вероятно най-ценното в книгата на Бранев е способността да представи, да инсценира драматичната и мъчителна динамика на този процес през годините; съществена тук отново е ретроспективата, вниманието, с което късният Бранев следи за втори път, онова, което по-младият, следен и следящ се, е мислил и чувствал, бавният ритъм на развиващата се морална рефлексия – и днешните морални коефициенти, които възрастният читател на собствения живот добавя. Резултатът от цялата тази работа е един тоталитарен, перверзно мутирал вариант на кантианските „какво мога да зная“, „какво трябва да правя“, „на какво мога да се надявам?“ – и те се сумират в простия въпрос, пронизал цялата книга „Останах ли човешко същество?…“.

Summa summarum, финалната присъда, която Бранев си отсъжда, не е лека:

Мисля, че опазих части от себе си. Но те са недостатъчни, за да се чувствам днес онзи свободен човек, за какъвто съм бил роден. И да направя онова, което бих могъл да направя, ако животът ми не бе протекъл в условията на тоталитаризма. Понякога ми се струва, че през цялото това време съм приличал на циганче, научено от своя баща да свири на цигулка, за да изкарва хляба си, но попаднало в село, където хората не обичат музика и чупят цигулките.

Накрая ще си позволя да кажа, че се мисля за не повече от един добър, но неосъществен проект за човек.

И съм сигурен, че такива като мен е имало много в страната, в която съм се родил.

И че загубата на обществото от неосъществените човешки проекти е много по-голяма, отколкото можем да си представим.

От подобен край на книгата става ясно, че Бранев засега не възнамерява да спира разработката на своята морална полиция върху самия себе си: той ще продължи да се следи.

Не мога да завърша и аз без един последен парадокс на Следенето. Посочих, че то е тотално, потенциално обхващащо всички точки на живота, освен една: изглеждало е, че Следеният човек може да запази за себе си са своите мисли, чувства, включително и най-съкровените от тях – моралните себетерзания, за които говорих по-горе. В „спомените, породени от документи“ обаче има един знаменателен епизод: един хубав ден чекистите открадват (да, просто открадват) дневника на Бранев, писан през годините. Досието по-късно свидетелства, че те са чели този дневник и очевидно са размишлявали – и то тъкмо върху обърканите чувства и нравствените въпроси към себе си, които си е задавал Бранев. Т.е. те са били там, в съкровеното, следели са неговия кантиантски вътрешен сюжет. Което, разбира се, не може да остане недокументирано в досието, по-късно е прочетено от стария Бранев.

Ето какво научава той за себе си там:

При провеждането на М 30 в дома на сценариста Веселин Неделчев Бранев бе намерен и преснет неговият личен дневник. За времето от м. юни 1962 г. до м. юли 1968 г. Бранев излага в дневника свои лични преживявания, мисли за творческата си дейност, политически възгледи и оценки по някои събития и явления.

Мислите и тежненията, които Бранев излага, го охарактеризират като човек непоследователен, без определено изградени схващания и концепции. Това в много случаи го довежда до обърканост, песимизъм и безпътица… „Аз живея животът на друг“…

Ще оставя това късо съединение между моралната полиция и реалната милиция в тоталитарното Conditio Humana без коментар – поради липса на място. Накрая все пак съм длъжен да дам отговор на въпроса в заглавието „Защо вярвам на Веселин Бранев“. Известни са ми възраженията към фактологичната страна на книгата, несъгласията с някои от оценките на Бранев, обвиненията в премълчани неща или олекотени вини.

Допускам, че „Следеният човек“, като всяка автобиография, не е напълно фактологически прецизна книга и не успява да каже докрай истината за фактите – нито от своя, нито от колективния социалистически живот. Може би тя не е някаква свръхумна книга и не предлага единствено верни и проникновени социологически тълкувания и политически оценки на социализма, загубените координати на социалистическия живот, може би частично е написана с цел Бранев да си „разчисти сметките“ с Държавна сигурност, както го обвинява един рецензент. Накратко, допускам, че критиците на Бранев поне понякога имат право.

И въпреки това вярвам на Бранев и на неговата книга, защото той като никой друг се е придвижил по всички лабиринти на Следенето, извървял е мъчителната му, траеща цял живот, инициация. Начинът, по който е направил това, Ницше би нарекъл не „истина“, а „правдивост“ – (на немски Wahrheit и Wahrhaftigkeit). Ако истината е вярност на думите към нещата (или в по-сложния си вариант – на интерпретациите и оценките спрямо обективно вложения в нещата смисъл и ценност), то правдивостта е едновременно практическа и рефлексивна категория. Тя изисква няколко неща: 1. да не мамиш другите; 2. да не се оставяш да бъдеш измамен от тях; 3. но нейната по-висша форма е сам да не мамиш себе си. Дори ако към тази самоизмама те тласкат натискът на doxa-та и „моралът“ на общността. Тъкмо в тази си висша си форма правдивостта е вярност към себе си, екзистенциална искреност с адресат самия себе си – тя е родствена с античната грижа за душата и воля за живот в истината, независимо от обстоятелствата. Или по-просто: ако фактическата истина е съответствие на думи и неща, то правдивостта е практикуване на автономност.

Книгата на Бранев може да има пропуски във фактическата истина, но тя е правдива, разказва за парадокса, че като се сблъскаш с Държавна сигурност, се сблъскваш със самия себе си, ставаш сам за себе си морален проблем, който изисква следене – и така води до практикуването на трудната автономност, наречена себеизследване, постигната само донякъде, само късно, в трудни условия.

Това е за мен напълно достатъчно, за да вярвам на тази книга.
 

 

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор
Посетители: 139

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Росица писа Още
    В последните години... преди 16 часа
  • борислав гърдев писа Още
    Много навременна... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 5 дни
  • Броди писа Още
                          При... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 1 седмица
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 3 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 3 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 3 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици