Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В настоящето съчинение ще става дума за това как след дълги исторически перипетии и яростни дискусии българската литература най-накрая – приблизително около 50-те години на XX век – придобива вида на „наследство“: златен фонд, утвърден канон, тоталност от творби и автори. И как причините за това са само отчасти „обективни“, всъщност процесът донякъде е предизвикан еднолично. Но за да разберем въпросната личност – Тодор Павлов, философът-сталинист, литературният критик, диалектическият гръмовержец, регентът-културна институция – трябва да се върнем десетилетия назад.

През 20-те и 30-те години на 20 век сектантската политика на българските комунисти има и културни измерения. Казано най-общо, тя се състои в следене кой е с нас, и кой е против нас – т.е. в остракизъм спрямо „ренегатите“, сурови догматични критики спрямо неортодоксалното „левичарство“, „остри бележки“ към публикуващите в буржоазни издания[1], борба за чистота на правилния марксизъм-ленинизъм и изключване на буржоазни или заподозрени в буржоазност писатели от кръга на „своите“ Примерите са много. Такъв, например, е случаят с отдръпналите се от социализма в първите десетилетия на XX век, по-късно и с четворката на Цанев, Разцветников, Каралийчев и Фурнаджиев след участието им в четенето за Яворов през 1924 г; това сполетява и Антон Страшимиров, заклеймен от Георги Бакалов, че е „завил обратно в буржоазния лагер, който му подготви юбилей по случай шестдесетодишнината му“[2]; не по-различна е съдбата на „качествениците“, изключени от комунистическата партия след кормиловския спор.

Интересното е, че в хронологичен план въпросната лява културна политика съвпада със сериозните усилия на „другия лагер“ – буржоазния – за официализиране и институционална стабилизация на българския литературен канон. През 20-те и особено 30-те години това се случва през много канали: чрез държавната образователна политика, чрез активния литературнокритически живот, който има нужда да конструира свое стабилно и достойно литературно минало, чрез издателско популяризиране на българските писатели и не на последно място чрез академичното литературознание. Рязко се увеличава „квотата“ на българските писатели в училище, публикуват се препоръчани от Министерството на Просвещението „христоматии“ с извадки от най-важните български творби, провеждат се юбилеи и чествания, дават се награди и пенсии на писатели; публикуват се войнишки и юношески библиотеки с огромни тиражи и пр.
[3]. Онова, което се случва в държавната политика има свой паралел и в културната сфера, в която действат частни лица – тенденцията към канонизация е подържана от политиката на важни литературни списания като „Златорог“, в подобна посока са множеството антологии: аналог на тези процеси може да се види дори в начина на писане на българските писатели и поети от този период, които започват все по-често да „интертекстуализират“ своите творби, вплитайки в текстовете им разнообразни реминисценции към българската литературна традиция (скрити и открити цитати, алюзии, стилизации, употреби на мотиви, метафори и пр.)[4] – интертекстуалните игри винаги предполагат корпус от споделени текстове между автор и читатели.

По същото време в Софийския университет, добил авторитет след 1907 г
[5], отдавна функционират утвърдени филологически катедри със значими литературни историци в тях: наследниците на проф. Иван Шишманов и Александър Теодоров-Балан – Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Борис Йоцов, Малчо Николов пишат вече своите многотомни литературни истории, утвърждавайки все по-ясен списък от основни български класици. Навлязло в зряла професионална фаза, българското литературознание създава още и цяла разгърната коментаторска литература в широк спектър от жанрове, почти изцяло посветени на „българските писатели“: биографични и портретни съчинения, сравнения между писатели, стилови студии, а дори и „общи поетики“, зад които все така прозира стабилна представа за споделено българско литературно наследство[6].

Решаващи за относителния успех на тази официална канонизация са донякъде все по-редките оспорвания
[7], но в по-голяма степен многото канали, установяващият се консенсус и режимът на сътрудничество на разнообразните културни политики. Осъществявани както от държавни, така и от частни институции, те имат различни цели, но споделят общи предпоставки – че вече съществува общосподелено и достойно литературно наследство[8], сбор от велики български произведения[9]. Това дава на канона стабилно и многоизмерно съществуване: държавно и частно, педагогическо, но и публично; популярно, но и „високо“, литературоведско-професионално.

Лявата културна политика изпада от този процес и му се противопоставя, доколкото може – от времето на Димитър Благоев, Димитър Димитров и Георги Бакалов тя воюва с буржоазно-патриотичното утвърждаване на „национална класика“ и „цялостно наследство“. Силите й обаче не са особено големи, тъй като тя на практика е извън лостовете на културната власт – подържаната от държавата културна политика, образователните, библиотечните и академичните институции (възможностите й са главно в алтернативна публична, критическа и издателска дейност). Затова и нейната борба е насочена главно „навътре“, към „очистването“ на собствените редици и създаване на собствена ортодоксална „пролетарско-класова линия“. За тази линия „изключването на чуждите“ и „присвояването на големите“ обхваща не само съвременността, но и миналото. Това по необходимост означава политика срещу утвърждаващия се официален канон: според основните леви критици и историци литературното наследство „не може да бъде изобразявано с безпартийна обективност“
[10], а типично буржоазни „класици“ като Вазов и Михайловски трябва да бъдат просто отхвърлени. Приемственост с буржоазни индивидуалисти и естетически формалисти не може да има, а българското Възраждане, Априлското въстание и историческото минало не са някакво общонационално наследство, „нещо цяло и неделимо“ – те са изначално разкъсани от непреодолими класови противоречия и интереси. За това схващане, което лесно преминава в остракиращи литературни и политически действия, литературата по принцип не е корпус от текстове, „въображаема тоталност“, която е общонационално наследство, а е разкъсаност, „класова борба“[11]. И в съвременността, и в миналото тя е била разделена на „лагери“, а следователно и нейното наследяване трябва да бъде класово, като съвременната лява литература е естествен продължител на най-важната линия в българската история и поезия – революционната. С тази логика критици като Георги Бакалов низвергват всеки официален и привидно неутрален (всъщност национално-обединителен и патриотично каноно-строителен) патос на буржоазното литературознание (Бакалов директно пише срещу Борис Йоцов, Павлов срещу Арнаудов и пр.)

Младият Тодор Павлов е активен партиен член, дисциплиниран участник, а в по-зрелия си период и основен проводник на тази лява литературна политика. Арестуван и съден, след атентата в църквата „Света Неделя“ той лежи в затвора (1925 – 26; 1927-29), а легалната му и конспиративна дейност го утвърждава още тогава като един от водачите на партията: още преди 1925 той достига до член на Централния комитет, става редактор на РЛФ, избран е за един от водачите на антиимпериалистическата лига; той е и член-основател на съюза на българските трудово-борчески писатели.

Кариерата му е не само апаратна, но и творческа, той пише марксистки философски и литературни съчинения още в затвора. В ранната му колекция от есета, „писма от затвора“, стихотворения и разкази „Лъчи в преизподнята“ (написана също в затвора през 1923, но публикувана едва 1947) има типични левичарски опити да се моделира алтернативна традиция, спореща с официалната. Във визионерски текстове, чрез патетични романтическите контрасти – между екстатичната, космическа панорама на комунистическото бъдеще и смърдящата преизподня на затвора – той бленува за „ярки звезди на небето на народната душа“; т.е. за един бъдещ, чисто комунистически пантеон от „наши“ „безсмъртни поети“ и „героични класици“: става дума за „христовците“ (Христо Ботев, Христо Смирненски, Христо Ясенов), но още и за Гео Милев, Сергей Румянцев, дори за земеделско-народнически писатели като Цанко Церковски
[12]. Но най-вече – за тези, които ще дойдат след тях: краткият списък от „чисто революционни“ поети е визионерски протегнат в неясното, но величествено бъдеще. Между него и миналото приемствеността тече по линията Ботев, апостолите, българската революция и революционната поезия – една ляво-изобретена традиция още от прочутата сказка на Димитър Благоев „Нашите апостоли“, 1885, устойчиво подържана от лявата литературна критика и история[13]. Тук Павлов има свой оригинален принос: той не само обявява Ботев за органично начало на българската революционна поезия, първи в безкрайната, още слабо попълнена верига от бъдещи „героически класици“, но освен това заявява, че истинският живот на Ботевата поезия – разтърсващ „като електрически ток“! – е извън официалните учебници, извън мъртвите чествания, библиотеки, официални форуми и театри на буржоазна България – тя живее единствено в автентичния революционен опит на масите, в Ботевите стихове, писани с въглен по стените на затворите, в нелегалната борба, в песните по ботевски образец, която се измислят и пеят в килиите – тя е в „лъчата“ която блести от затворническата „преизподня“, Ботев не е начало на някакъв провинциален литературен канон, а най-ярка „звезда“ от бъдещия „нов млечен път, обещание за новата звезда система“ на раждащата се лява литература.

Малко по-сложна и противоречива позиция към проблема за класовата чистота на литературата изразява по-късната брошура на Тодор Павлов“„Трудово-спътническа“ литература“, РЛФ. 1930 г
[14], воюваща на няколко фронта за комунистическа литературна ортодоксия. В нея Павлов отхвърля самостоятелния статус на т.нар „спътническата“ (по отношение на пролетарската) литература и твърди, че макар и „факт“, тя не може да бъде теоретически и издателски окуражавана (както прави Мешеков), защото е само временен и, общо взето не особено важен съюзник. Спътническите писания не могат да изпълнят ролята на истински художествената литература, защото им липсва правилно идейно съдържание: те са писани не според вкуса на масите, а според деформираните вкусове на заблудени индивидуалисти и естети, бъдещи ренегати. Затова и литературното минало на подобни писания и писатели не може да бъде предтеча на работническата, а търсенето на приемственост с кръстевци и славейковци, както предлага Мешеков, е огромна грешка: „Известни, чисто езикови влияния на Лилиевци, Яворовци и Димчо Дебеляновци и прочия върху Смирненски и други наши пролетарски поети, разбира се, не могат да се отрекат, но дава ли ни това право да говорим за „континюитет и приемственост“ между Пенчо Славейковия и Яворовия архи-индивидуализъм и естетизъм и пролетарската поезия?“[15]. Целият концептуален речник на тази брошура демонстрира, че по това време (1930) Павлов още мисли за литературата не в национало-обединителни термини (златен фонд, класика, наследство); а в традиционните леви конфронтационни категории: българската литература е разделена на „линии“, „позиции“, „лагери“, „фронтове“, „отряди“; писателите се делят на „наши“, „временни съюзници“, , „ренегати“ и „фашисти“ и пр.[16] Вместо да се занимаваме със „спътниците“, по-добре е директно да утвърждаваме „нашите“, сред които според Павлов има истински таланти (колкото и незначителни да изглеждат те на буржоазните естети). Т.е. задачата е да се прославят писатели като Кръстьо Белев, Никола Ланков, Христо Радевски и пр. Спътниците, минали и настоящи, макар и различни от „фашистите, аграр- и социал-фашистите“, все пак не заслужават повече от „непрекъсната и безпощадна приятелска критика“, подправено най-много с малко „защита срещу ударите на фашизма“, „улесняване и подпомагане в реакцията срещу него“, „включване в единния фронт“[17].

Можем да обобщим дотук: до втората половина на 30-те години лявата културна линия, към която Павлов принадлежи, има войнстващо-огледална структура спрямо официалното буржоазно канонизиране на българската литература – тя отхвърля идеята за единно наследство, присвоява първо-авторите, измисля алтернативни пролетарски класици и променя списъците на безсмъртните. Тя никога не е признавала целостта на официализиращия се национален литературен канон, обявявала е някои от най-важните му автори за „буржоазни“, оспорвала е наследствата му и идеята му за приемственост и е правила опит за алтернативен литературно-исторически разказ. Подобна агресивно-селективна и подривна политика заслужава да бъде наречена партио-центрична, в противовес на нацио-центричната културна политика на официалните институции, патриотични издателства и университета; т.е. тя по-скоро е полемична, а не каноно-образуваща. През 20-те и първата половина на 30-те години Павлов е верен неин адепт и продължител. Но действията на основните леви критици (Благоев, Бакалов, самият Павлов), имат характер по-скоро на поредица утопични визии и поредица от словесни диверсии срещу буржоазния канон, отколкото на реално канонизиране. Мненията им за българската литература са твърде агресивно-гневни, догматично-критични или възторжено-визионерски – т.е. липсва им спокойната очевидност и властна систематичност на утвърденото и очевидното. Затова в тези години в цялото ляво пространство само условно може да се говори за моделиране на опозиционна традиция със собствено-канонична логика. Причините са разнообразни
[18].

Независимо от тази ситуативност, провокативност и отсъствие на културна власт, лявата литературна и критическа традиция успешно препятства окончателното стабилизиране на българския литературен канон. Тя е достатъчно публично видима, за да оспорва окончателния консенсус около него, има немалко и доста шумни привърженици. Това най-вече личи по сложните биографични траектории на много писатели, които ту се присъединяват към „работническия лагер“ и стават „селкори“ и „огняро-интелигенти“, ту се оказват „буржоазни ренегати“, очевидно колебаейки се към коя традиция принадлежат; то се изразява и в непрекъснатите млади попълнения на лявата поезия и проза: очевидно по това време героико-романтическата и утопическа метафорика доста успешно владее въображенията и сърцата на значително количество млади литератори
[19], които далеч не винаги избират спокойната официална литературна кариера. Официалната българска литература дори в зрелия си институционален период на 30-те години винаги има своята лява, оспорваща алтернатива – и това няма да й позволи напълно и окончателно да утихне в канонична без-проблемност.

* * *
Само след десетина години позицията на Павлов към литературното наследство е вече съвсем друга.

Какво се е случило? Немислими преди неща като тотален сталинизъм, Втората световна война и идването на социализма в България. А на самия Павлов се е случила и комунистическа кариера, която – по липса на други метафори – можем да назовем холивудска. През 1932 г по решение на ЦК, той е изпратен в Москва за попълване на политическото си образование. По чудодейно-сталинистки начин Павлов (тогава той е на 42 г.) се оказва година след това професор по философия в сталинския „институт за червена професура“; а само след още една година вече е почетен доктор по философия и декан на факултета по философия, история и литература и на Московския университет. Неизвестният българин обаче се старае това да не бъде просто парашутно назначаване и го е подкрепя с невероятна „научна“ продукция: очевидно непредвидимите извивки на сталинския волунтаризъм
[20] са отключили чудовищната му продуктивност (дали пък зад него не е стоял цял, специално подготвен за целта, научен институт?). Във философско и научно отношение, авторът, който има малко издадени книги в България, избухва изведнъж в СССР – по начин космически и звезден. Той не пише някакви дребни статийки, а направо бълва фундаменталии: „Теория на отражението“ 1936, „Обща теория на изкуството“, 1938, „Обща теория на познанието“, 1938,сборник с критически атаки не срещу кого да е, а срещу папите на марксисткото изкуствознание: унгареца Дьорд Лукач, хърватина Звонимир Рихтман, руснаците Лифшиц, Усиевич, Тамарченко, Перверзев, Гарелов и пр.

Когато след няколко години се връща в България, около Павлов вече има легенда
[21]: той не е просто политзатворник, а един от международното признатите червени капацитети в обществените науки, очевидно подкрепян лично от Сталин, влиянието му далеч надхвърля границите на скромната родина.

И в България Павлов продължава да извършва легендарни неща. Той не лежи на московската си слава, а публикува извънмерно количество съчинения (коректността изисква да ги наречем партийни брошури) по основополагащи въпроси, с очевидна амбиция да покрие основни теоретични въпроси на изкуствознанието, философията и социалната теория. Да споменем „Метафизика и диалектика“, 1938, „Нация и култура“, 1939, „Против объркването на понятията“, 1939; „Свободата на волята“, 1939, „Случайност и необходимост“, 1939, „Що е демокрация“, 1939, „Що е материя“ 1939, „Що е нация“, 1939, „Що е философия“, 1940, „Що е практика“, 1939, „Що е съзнание“, 1939, „Що е патриотизъм“, 1939, „Философията и науките“, 1940, „Философията и изкуствата“, 1940, „Що е изкуство“, 1940, „Съвременни философски учения“, 1940 (публикувани най-вече в издателство „Нов свят“). Този невероятен философски обхват не пречи ни най-малко на неговите чисто литературни занимания: по същото време той публикува и „Поезията на Венко Марковски“, 1939, „Литературният критик Георги Бакалов“, 1940, „Критика и
‚критика‘“, 1940, „Поезията на Маяковски и някои основни въпроси на литературната теория и критика“, 1940, „Христо Ботев – поет, критик, революционер“, 1940.

Промененият авторитет и голиатовската публикационна енергия са свързани и с други промени: в концептуалния му апарат, в стила на писането и реториката. В края на 30-те и началото на 40-те години червеният професор се чувства личен говорител на Сталин по въпросите на науката и изкуството, международно признат автор на самия марксистки гносеологически дискурс (многократно издаваната и превеждана „Теория на отражението“). Изчезнали са романтическите визии: вече пише „с метод“, властно и безапелационно, с кодифицирана, тежкотонажна марксистко-ленинска терминология; това е стил на философски патриарх и човек, чиито инструкции с е слушат и изпълняват. Това, а и новата съветска „правилна линия“ спрямо наследството, няма как да не окажат влияние и върху позицията му спрямо националния литературен канон. Наясно с новите тенденции към военен национализъм и антифашистки единен фронт по време на Великата отечествена война, Павлов отхвърля предишната селективност като „вулгарно-социологическа“, тихомълком отричайки и късия си списък от комунистически „звезди“; а визиите в бъдещето и неговите млечни литературни пътища се заменя от политика към миналото. Съчиненията му от този период започват да се управляват не от предишната опозиция „пролетарско-непролетарско“, а от категории като „традиция“, „народна любов“, „наше наследство“, „приемственост“ и „правилна оценка на времето“ – традиционните оператори на канон-образуването:“
[22] Той вече не изключва „официалните имена“ и „представителите на буржоазния индивидуализъм. Чрез серия от сложни употреби[23] на прочутия ленински трик за „противоречието между мироглед и метод у великите писатели“,[24], главна задача за него става постигането на правилната (разбирай марксистката, обективната, диалектичната) оценка и усвояване на цялото литературно наследство. С което самото наследство се приема за дадено и цялостно (макар и пълно с противоречия, увлечения и „залитания“, които трябва да бъдат преодолявани и усвоявани диалектически).

Започва неговия период на диалектическото „включване“ и конструиране на новата „цялостност“ на литературната традиция, а с това и на нов, ако ми бъде позволен този оксиморон, ляво-национален канон. Това става с война на два фронта – срещу лявото сектантската критика и срещу буржоазната критика и литературознание.

Вляво действията са предпазливи. На Георги Бакалов предстоят само още няколко години живот и мястото на културен гуру на левия фронт е почти свободно: след смъртта му, с едно обобщаващо посмъртно съчинение
[25] Тодор Павлов окончателно ще го измести от позицията на ляв литературен авторитет. Но това се прави мъдро и тактично – Бакалов едновременно е критикуван за своята слаба теоретична подготовка, за това, че е останал при Плеханов и не е усвоил добре най-новите постановки на марксизма (теорията на отражението[26]), че има вулгарно-социологизаторско отношение към „народни“ български писатели и с тази твърде „тясната“ мяра за литература заплашва цялостта на българската литературно наследство[27] – но заедно с това той все пак е канонизиран, сам превърнат в наследство, а Павлов – в наследник, който трябва да продължи неговия „неписан завет“[28]. Вероятно от тези години Павлов добива вкус към юбилейни, оцялостяващи, посмъртни и „честващи“ литературни съчинения за важни от негова гледна точка български писатели и явления. – след 1940 той ще напише подобни равносметки за юбилеи на Вазов, за Ботев, за Полянов, за Церковски и това ще продължи чак до късните години, когато ще чества годишната на „кирилометодиевци“ и ще се грижи да са ясни „Идейните съкровища в историята на България“[29] Като жанр подобни съчинения сякаш изпълняват задачата на самото „отсяващо“ време – те синтезират дългосрочни тенденции, обзират цели творчески биографии, дори вековни периоди. За тотализиращата им реторика са характерни изрази като „той беше и е“, „приживе и след смъртта му“, „логиката на историята“ и пр. – т.е. твърди се, че е премислено и е претеглено всичко, исторически моменти и детайли, предимства и дефекти, всяко pro еt contra. Накрая, от гледна точка на диалектическата цялост на историята той прониква със зрял поглед-равносметка в самата същност и обективен смисъл на съответния автор или явление: при подобна сумарно-диалектическа претенция гледните точки и дребнавите аргументи на другите критици трябва да изглеждат повърхностни – не-балансирани и фрагментарни, неразличаващи съществено от второстепенно. Това води със себе си и провеждане на тънки, „обективни“ йерархии в наследството –“като цяло“ Ботев е над Вазов, но Вазов е над Пенчо Славейков...; Благоев е над Бакалов, а Бакалов не е велик, но е над Георги Цанев и пр. Цялата българска литература бива описана като пирамида от намаляващи исторически, политически и литературни заслуги – най-високи по върховете, все по-малки, макар и достойни, със слизането към масовите литературни труженици.
* * *
Ако в лявата половина на литературнокритическия спектър Павлов главно „наследява“ и „преодолява“ залитанията на своите предшественици, то войната в дясно е по-остра и безпощадна. В течение на години Павлов няма да пропуска поводи да изтъкне, че буржоазното литературознание не си е свършило работата (защото, лишено от метод, то нито е можело, нито е желаело това: „ние нямаме“ добри библиографии, изчерпателни монографии за отделни писатели и анализи на историческия контекст. Според него за целостта на наследството отговаря вече комунистическата критика, което бива изтъквано по разни поводи. През 40-те години той вече се дразни вече от всяко буржоазно писание за народните писатели, което си позволява да намекне, че в българското литературно наследство може да има някаква фрагментарност – особено ако последната е свързана с основни класици. Например, Павлов яростно атакува професор Михаил Арнаудов, който си е позволил да каже в своя предговор към Ботевите „Съчинения. Пълно събрание“ (1940, под редакцията на Александър Бурмов), че 20-те стихотворения на Христо Ботев били много талантливи, но били само фрагмент от една „голяма и незавършена изповед“. – поради ранната смърт на поета. Настроен вече на тотализираща вълна, Павлов не прощава подобно „ударение върху вътрешната органическа незавършеност“[30] и го обявява за „научно невярно и опасно във всяко едно отношение“[31]. Той атакува буржоазния професор, демонстрирайки че диалектическият метод е в състояние да всмуче в себе си и преобърне много по-стара романтическа и дори класицистична реторика и аргументация. Античното наследство, припомня Павлов, също е дошло до нас само в „отломки“ – „никому обаче не би минала през ума мисълта, че от тоя факт би могло и би трябвало да се направи изводът, че класическата скулптура е органически незавършена, и че са й липсвали много съществени (за нея) части“[32]. Аналогично – поезията на Ботев не може да бъде случайна, фрагментарна и незавършена, защото „Ботев умря, ще повторим, много млад, но и до ден днешен няма в нашата литература по-завършен, цялостен, по оформен във всяко (идейно, стилово и пр.) отношение поет, няма и до ден днешен български поет, който с такова основание да носи името поет-класик“[33]. „Органичната цялостност“ е вътрешно присъща на класиците и гениите като Ботев – тъй като и в най-малките си фрагменти те, като гениални синтезатори на противоречиви и разнородни тенденции, отразяват „органичната цялост“ на своята епоха и на своята личност. Т.е. ако в конкретния случай с Ботев цялостта я няма в емпирията (знае се че „Хайдути“ е незавършена поема, че вероятно има изгубени Ботеви стихотворения и че ако поетът беше останал жив той щеше да напише още творби), ще я намерим там, където знае да я търси истинският марксист, ленинец и сталинец: в самата универсална история на човечеството, влязла в щастлив резонанс с поетовата личност. Синтезната „органическата цялост“, произтекла от това, се отразява във всеки класически ботевски фрагмент[34].

Павлов отнася диалектическия метод не само към литературата, но и към самия себе си. Той мисли и пише цялостно, синтезирайки не само литературни, но и теоретични наследства
[35]. Така, без той да казва пряко това, на читателя става ясно, че един бъдещ критически класик (Павлов) пише за миналите си литературни събратя.
* * *
Тенденцията към сакрализиране на целостта и класичността, започнала през 40-те години, още тогава се пренася от отделни „безсмъртни“ автори към българската традиция като цяло. Снабден с могъщото оръжие на диалектическия метод и неговото „отрицание на отрицанието“ (сталинистки опростени и функционални), на Павлов му предстои тежка задача – да обедини литературно-политическите и стилови крайности на дотогавашните дребнави канон-дебати в една „надредна“ и успокоена литературна цялост – в Класическо Българско Литературно Наследство.

Появяват се теоретични приноси (за отношението между нация и култура, за общочовешкия момент в класовото изкуство, за усвояването на наследството), и произтичащи от тях конкретни оценки на български творци. В тези години за пръв път четем ясната сталинска и тодор павловска формулировка: „способността за правилно използване на културното наследство и за включването му в новата култура, изградена върху качествено нова икономическа и социална основа, е пробен камък за силата, качеството и жизнеспособността на всяка нова култура и съответно за силата, качеството и жизнеността на оная обществено икономическа формация, класа или нация, която се явява главен носител и двигател на културната революция или движение“
[36]. След въвеждането на подобни мощни теоретични инструменти, вече е възможна точната преценка на националните автори, не само писатели, но и художници.[37]

Павлов вече директно предупреждава за големите – не само литературни, но и политически – опасности, ако горната инструкция не бъде спазена: „при днешните конкретни задачи на нашата литературна и обща идеологическа борба въпросът за нашето национално културно наследство е и трябва да бъде на пръв план, все пак в никакъв случай не е позволено нихилистично отношение към този въпрос“
[38]). Така „наследството“ се оказва политически защитено, а в процеса на свръхоценностяване самото понятие се раздува така, че вече всичко може да попадне в неговия обем – „от великото Ботево наследство“, през корпуса от писания на току що починалия Георги Бакалов, до предишни статии на самия Павлов, посветени на същия Бакалов – всички те са вече „наследство“. Така, по хегелианска необходимост, левият дискурс се е трансформирал от отричащ и подривен, в почитащ, каноно-образуващ – той все-включва и „повдигащ на нова степен“ наследеното.
* * *
За стабилното канонизиране на „цялостната“ българската литература обаче са необходими още малко „условия на епохата“. Необходима е и нова властова позиция на самия Павлов. Те ще се появят по „логиката на историята“ – но тъй като това не е лесно, цялата работа ще се проточи малко, минавайки през разни етапи и равнища. И ако това, което досега описахме, може да бъде наречено „теоретически литературоведски и философски сталинизъм с един единствен представител“, то следващите периоди на Павлов заслужават имената „отечественофронтовски“, „собствено-сталинистки“ и „ариегарден“[39].


[1] Стефанова, Невена, Талантлив угодник, какво унизително съчетание. Вестник „Култура“, бр. 24, 14 юни 2002.
[2] Бакалов, Георги, Литературни статии и изследвания, София, Български писател, 1973, стр. 25.
[3] Penchev, Boyko, Canon and Textbook Adaptations. Доклад, четен на конференцията, посветена на балканските литературни канони – Canon Formation and Canon Teaching, София, 1-2 октомври 2005.

[4] Това важи за Фурнаджиев /виж моята книга Стихосбирката „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време“ София, Университетско издателство, 1989/, но се с не по-малка сила за Лилиев, Траянов, Дебелянов, Константин Петканов и още много други автори. При това става дума за вграждане на интертекстуални асоциации, които са различни от тези на Пенчо Славейков в „На острова на блажените“ – където интертекстуалните отпратки са свързани с утопично-сатирична перспектива към цялата налична българска литература. През 20-те и 30-те години интертекстуализмът е вече „почиташ“, той предполага наличието на един утвърден и достоен литературен корпус.

[5] Виж Бояджиева, Пепка, Университет и общество, Два социологически случая. София: ЛИК, 1998
[6] Виж моето съчинение, Иронии на универсалността, Литературна мисъл, 1995/6, 3
[7]Активното оспорване и агресивното питане „съществува ли вече българската литература? /с предполагаем негативен отговор/ са е случвали често до Първата световна война /виж „Списъци на отсъствуващото“, в книгата „Българският канон?, съставител Александър Кьосев, редактор Бойко Пенчев, София, изд. Александър Панов, 1998, стр. 5 – 49/ В междувоенния период то се наблюдава рядко – като изключим малко закъснелият опит на Траянов-Радославов за само-канонизация и телеологическо пренаписване на българската литературна история /който обаче парадоксално почива върху утвърждаване на „великите български автори“, които се подреждат в „Пантеон“ 1934/. По въпроса виж и Неделчев, Михаил, „Траянов срещу предходните литературни митове. Срещу мита Яворов“, в книгата Социални стилове и критически сюжети, София, Български писател 1987.
[8] Поне до началото на XX век това съществуване изглежда проблематично, a държавно-идеологическите и професионално-естетическите критерии, с които се оценява литературата, са в разнобой: виж „Списъци на отсъствуващото“.
[9] В цитирания вече доклад Бойко Пенчев твърди, че патриотико-идеологическите употреби на литературата придават на учебните планове, учебниците и христоматиите характер на сбор от фрагменти и извадки; по подобен начин национално-идеологически и практически императиви водят до публикуване на съкратени варианти в масовите евтини книжни поредици от най-важните български творби, предназначени за войници, юноши и пр. Но той изтъква, че съкратените, частични и фрагментарни варианти на българското литературно наследство, не могат да бъдат нито мислени, нито осъществени без необходимото си отношение към един въображаем, цялостен корпус – трудно определима, но мислена като сигурна и налична „въображаема тоталност“ от български литературни произведения, конструирана от професионалната общност на литераторите.
[10] Бакалов, Георги, „Революционната литература в България“, в книгата „Литературни статии и изследвания“, София, Български писател, 1073, стр. 31
[11] Бакалов, Георги, „Класовата борба в българската литература“, цит. Съч. стр. 102
[12] Ето един пример от затворническо есе на Тодор Павлов „Звезди“ за подобно визионерско бленуване за нова лява литературна традиция – забележителен е начинът, по който то плавно преминава от образ на литературното минало към радикален космически утопизъм: „Не знам, драги, по каква чудна асоциация на мислите, но като гледам от килията сега тези три звезди, в душата ми грее едно друго съзвездие от три звезди – от тримата славни наши христовци – Ботев, Смирненски и Ясенов, най-бляскавото съзвездие върху нашето поетическо небе. И ето виждам да се запалват около тях и да греят и нови съзвездия и звезди, някои да загасват временно или завинаги, но далеч зад тях, в бездънната дълбочина на мировото пространство, да свети една малка белина като леко етерно облаче. Това не е някакво облаче, това е нов млечен път, това е цяла звездна система, образувала се и образуваща се сред грохота и вихъра на преживените събития у нас и цялото земно кълбо.“ Павлов, Тодор, Звезди, Лъчи в преизподнята, 1927 – 1947.
[13] Борбата между официалния лагер и лявата идеология за Ботев и Левски тече още от 80-те години на XIX век и продължава през първите десетилетия на ХХ век. Тя има различни епизоди: от трудното официално канонизиране, през индивидуалистични геороико-естетически или трагическо-диаболически експерименти с „Хаджи Димитър“ /от Пенчо Славейковата „Кървава песен“, през „Угасна слънце“ на Яворов и „Смърт в равнината“ на Теодор Траянов, през Фурнаджиевия почвенически ескпресионизъм до Поляновото „Наш е Левски, наш е наш, а бесилото е ваше и предателя е ваш!“/.
[14] Написана срещу Иван Мешеков, апелирал във седмичника „Дума“ да се „събере разпръснатите трудове на спътници-поети и критици“ и да започне с „един нов етап в развитието на работническата и българска литература“, противодействащ на доктринерството и анти-художествеността на партийната литература, който трябва още „да бъде и бариера срещу ренегатството в нашата литература“. Цитат по Павлов, Тодор, Трудово-спътническа литература. София, Библиотека РЛФ, 1930, стр.7-8.
[15] Цит. съч. стр.7-8. Тази мисъл Павлов смята за така важна, че дори я повтаря още веднъж: той катгорично отвърля континуитета /подържан от Мешеков/ „между пролетарската поезия и оная на Пенчо, Яворов и Дебелянов /типично буржоазна и индивидуалистичиа, криеща обаче истинския си лик по различни маски, изписани с големи думи за свобода на личността“ както и според него абсурдното твърдение на Мешеков /Павлов го нарича „прелест“/ че „трудово-спътническата литература е синтез на тенсния социализъми Пенчо Славейковия индивидуализъм“, стр. 17.
[16] Павлов дори издига следното категорично изискване: „Днес, когато даже буржоазните естети минаха и минават все повече към открито служене на фашизма, национализма, монархизма, милитаризима и пр. и когато изострянето на класовата борба в национален и световен мащаб върви кресчендо из ден в ден, пролетарският писател, респ. поет трябва повече от всякога да бъде не просто „гражданин на своето време и не просто „борец за правда, свобода и красота“, но и нещо повече, той трябва да бъде активен, непосредствен съучастник в борбите на класата или, да повторим думите на Ленин, той трябва чисто и просто да бъде партиец, активен, съзнателен, предан член на пролетарския авангард“.Цит. съч. стр. 12-13.
[17] Цит. съч. 27.По-нататък Павлов прикачва на спътниците характерните снизходително-презрителни имена .- каралийчевци, разцветниковци и е убеден, че няма какво толкова да се мисли за тях, както прави Мешеков – те не са самостоятелен теоретичен, политически или литературен проблем. Ако все пак им се правят някакви концесии, то е защото дискусията за тях вече е не само българска, а е съветска и интернационална: видни сталинистки авторитети са се изказали относително меко по отношение на „спътниците“. Освен обсъждането на „спътническата“ литература е добър повод да се нападнат и местните „ултра-леви“. Цитирайки пролетарски литературно-критически авторитети /Луначарски, Белла Илеш, международното бюро за революционна литература/ Павлов с удоволствие показва на „сектантите“, че лавирането по трудната правилна партийна линия не винаги е лесно и не го може всеки..
 
[18] Първата трябва да се търси в конкуренцията и разногласията между Бакалов, Павлов и Мешеков, най-важните леви критически авторитети. Втората е отсъствието на солидна институционалност: лявата литературна критика никога не достига до своя многотомна история, до свои разгърнати и общоприети списъци от класици и учреждения, които да ги налагат, до свой безспорен литературно-исторически разказ; да не говорим за това, че визиите й, естествено, не са допуснати до официалните университетските и училищни програми, а Министерството на Просвещението никога не препоръчва левите критически и литературоведски книги като учебни пособия. Третата причина сумира първите две: на каноничността пречи самият полемичен, оспорващ и субверсивен характер на лявата критика, който я прави вторична, зависима от своя „враг“: тя никога не говори от името на културната власт, а само от името на онези, които я отричат, оспорват и провокират, в този период тя не прави цялостни и държавнически проекти. Страхът за собствената идентичност и чистота, партийната ортодоксия и опозицията „наше – чуждо“ са далеч по-важни от тоталността и всеобхватността, консенсуална стабилност на списъка, привидна над-политичност при примиряване на различията, кохезията на разказа, непоклатима континуалност – тези китове на всеки канон. Това обяснява защо списъкът, които в края на 20-те години създава Павлов, е така къс: предназначението му е да бъде ситуативна, пределно избирателна провокация към утвърдените схващания.
 
[19] По въпроса виж моето съчинение „Сън“ на Вапцаров и голямото сънуване на левицата“, В книгата Краят на модерността, Култура и критика, Албена Вачева и Георги Чабанов, съст. София, LitNet, 2003
[20] Не бива да се забравя, че 30-те години са време, в което Сталин систематично се саморазправя със дотогавашния съветски елит: не само с бившите съратници на Ленин и съперниците си в ЦК, но и с цели интелигентски прослойки /по това време са процесите срещу лекари, инженери, агрономи, по това време Сталин разбива и командването на Червената армия... Можем само да подозираме, че изборът на българина Павлов за водач на световната пролетарска философия и изкуствознание е бил само малка част от този грандиозен план по подмяна на левите елити..
[21] За тази легенда свидетелства жената на Тодор Павлов Гана Павлов в своите спомени Тя разказва как семейство Павлови има сериозен проблем когато през 1941 г., след нападението на Германия над СССР в България започва ново гонение на леви активисти, много от които са вкарани в затвора или изпратени в концентрационни лагери /самият Павлов е известно време в лагера „Гонда вода“/. След това семейството решава да се скрие в Стара Загора под името Тодор Димитрови – но това се оказва невъзможно, защото вече белокосия Тодор Павлов бива разпознаван непрекъснато от най-различни обикновени хора на най-различни места – неговата известност просто вече не му позволява да се скрие. Виж Павлова, Гана, Ръка за ръка, Спомени. София, изд. БКП, 1962.
[22] Един пример – в спора си със „златорожкия естетизъм“ на Боян Пенев за оценката на Алеко Константинов, Павлов пише: „Фактите са упорито нещо“ – и твърди, че тъкмо фактите /т.е. времето и народната любов/ са доказали, че Алеко е „първокласен писател-критически реалист“ и че „Алеко беше, е и ще остане /надявам в тази невинна фраза днешният читател все още чува обер-тоновете на образцовата съветска мисъл „Ленин беше, е ще бъде“, която служи за модел на Павлов тук/ един от най-влиятелните и най-любимите художници-критически реалисти и граждани-борци у нас“. Павлов посочва и правилната приемственост: Алеко „в много отношения вървеше съзнателно по стъпките на гениалния наш народен поет, публицист и сатирик Христо Ботев“, Четири възгледа за творчеството на Алеко Константинов, в кн. „Критика и „критика“, стр. 168.
[23] При Тодор Павлов, разбира се, простата схема „мироглед-метод“ е теоретично усложнена в понятието „художествена правда“: „Като органическо единство от естетическа реалност, идейно-духовна наситеност и естетическа мяра и като придобиваща именно по силата на това единство своя собствена качествена характеристика или специфика, относителна самостойност и действеност, то /изкуството/ ни дава със собствени художествени средства художествената правда за света и служи като мощно оръжие за художественото изменение на света“ Към въпроса за отношението между мироглед и художествен метод“, Критика и „критика“, София, Българска книжнина, 1940, стр. 43; От тази „диалектическа позиция“ Павлов спори дори с важни съветски теоретици като Д. Тамарченко за относителната автономност на „художественото отражение“ спрямо политическия мироглед на автора и максимално разширява понятието „метод“, за да включи то всички фактори на художественото „отражение“: „факт е ….че в областта на естетическата реалност и естетическата мяра действат маса и най-различни обществени и лични психологически, психо-физиологически, социално-групови и технологични условия, закон, форми, традиции, влияния, които, взети в своята съвкупност и във връзка с лично-биологическите особености и надареност на автора, магат да имат особено значение в процеса на художественото творчество и не рядко могат да доведат до това, че характерът на художественото отражение на действителността /в туй число и на идеите на дадена епоха, група/ да влезе в противоречие с отделни мирогледни възгледи или със съвкупния мироглед на автора. Оттук следва непосредствено, че за художественото произведение е важно не само да въплъти в себе определени и значителни мирогледни идеи, но също така да ни предаде и самия ритъм, динамиката, движението, живото темпо както на самите идеи, така и на носителите на тези идеи. За художественото произведение е особено важно, ако можем така да се изразим „звучението“ на идеите, тяхната „социално историческа съзвучност“ с живия дух на времето, вътрешното им хармоническо или противоречиво движение, индивидуалната им или социално-груповата им, националната и общочовешка енергетическа характеристика и пр…. И само така става понятен факта, че противоречието между мироглед и метод не изчезва напълно даже и при социалистическо-реалистическите художници, въпреки факта, че при именно при тях единството на мирогледа и метода е най-пълно…“, цит. съч, стр. 41-42. Павлов воюва за специфизиране на ролята на изкуството срещу опитите то да бъде отъждествено с философската и политическа идейност – и залага много в тази война: но той също така твърди, че съотношението между мироглед и метод е исторически изменчиво и че „днес /при новите исторически обстоятелства/ е нужно дълбоко и всестранно съзнателно отношение /курсивът на Тодор Павлов/ на художника към своето дело“ цит. съч, стр. 43. Т.е. той допуска в други епохи напрежение и противоречие между онова, което художникът прави съзнателно и онова, което той „отразява“ несъзнателно; но не допуска същото за съвременниците си, които са призвани да контролират с марксистка съзнателност всички стихийни и несъзнавани фактори в себе си. Така мирогледните грешки са простими за Гогол, но не и за Бешков, за който Павлов пише статия: наследството има по-спокойно отношение към идеологическата борба от съвремеността, то по лесно се усвоява от съмременните марксисти.
[24] По този въпрос виж и доклада на Албена Хранова, прочетен на конференцията на НБУ „Соцреалистически канон, алтернативен канон“, 20 март 2009
[25] Павлов, Т. Георги Бакалов като литературен критик. София, 1940,
[26] Павлов дори се сърди на покойника, че не е написал обзорен преглед и оценка на неговото собствено марксистко литературно и теоретично творчество, „макар че неведнъж е канен да стори това, но той дори не се опита да го стори“. цит. съч.
[27] „Ако пристъпим с такава мярка към всички наши големи народни писатели, едва ли, като изключим Ботев, Смирненски и някои от по-младите, ще оцелее някой от тях. А това би било една истинска катастрофа, и то не само литературно-критическа, а политическа и общо-идеологическа“. „цит.съч. Контрастът между това изречение /писано през 1940/ и ранните „къси списъци“, които Павлов предпочита до 1932 г. е очевиден.
[28] „Георги Бакалов ни остави голямо обнародвано и още не-обнародвано наследство“, което ние всички сме длъжни достойно да преценим и използваме за благото на нашия народ“. Цит. съч.
[29] Павлов, Т. Идейните съкровища на България.
[30] Павлов, Тодор, Ботев в поезията си. Цитат по Етюди, студии и статии, София, Български писател 1983, стр. 41.
[31] Пак там, циг.съч.
[32] Пак там, цит. съч.
[33] Цит,съч. стр. 42.
[34] С това за диалектическият подход разликата между емпирически цялостен корпус и емпирически фрагмент става абсолютно несъществена; вече не хердерианската „народна душа“, а самата история с нейните диалектически етапи /снемащо фрагментарното и негативното в „цялостни синтези“/ говори през гения – следователно нито той самия, нито която и да е отломка, останала от него, не може да бъде определена като „не-цялостна“. Павлов отива дори по-нататък и дава съзнателно безразборни примери от отделни „куплети“ и стихове на Ботев, за да заключи с марксистки парадокс „Ако от Ботевото поетическо наследство ни бяха останали по някаква случайност току що цитираните няколко куплета, всеки сериозен литературен историк и критик, основавайки се на тях, с чиста съвест би заключил, че за Ботев като поет е особено характерна преди всичко именно безподобната, именно органическа, идейно-художествена цялостност и завършеност и че те с тая своя цялостност и завършеност и с всичките свои останали формални и естетически особености са отразили най-добре както самата тогавашна революционна епоха, така и най-съкровените сили, устреми и копнения на самата поетова личност.Нещо повече, само по-единствен стих, например из „Обесването на Васил Левски“ „Виси на него със страшна сила“ – може да се открие, почувства изживее целият Ботев и цялата оная безкрайно трагична и същевременно славна епоха. Малцина са поетите даже в световната литература, които така вътрешно органично, така цялостно, така завършено да са отразили в творбите си своята епоха и самите себе си. Може да прозвучи дръзко, но ще кажа, само у най-големите, само у най-истински гениалните световни, древни и съвременни поети са срещат куплети, които да представляват от себе си, такова съвършено единство от поетическа образност, идейност, дълбока емоционалност и непреодолима естетическа сила на внушението…“.Цит съч. стр. 43-44. Можем са чудим какво ли би казал нашият „оцялостител“, ако чуеше твърденията на съвременни текстолози на Ботевата поезия, според които“единственият стих“, от „Обесването на Вадил Левски“ не е Ботево дело, а е резултат на печатна грешка: по-правилно и повече според волята на автора би било да се чете „и един твой син, Българийо,/ виси на него. Със страшна сила/ зимата пее свойта зла песен“ и пр. Да знаеше подобни кошунствени твърдения, Повлов сигурно би изпаднал в спроведлив диалектически гняв /нещо, което му е било присъщо, според спомени на съвременници/. Той със сигурност би изтъкнал, че самата печатна грешка е израз на историческа необходимост, проява на цялостност на гениалната история, която надделява дори над индивидуално-гениални автори като Ботев и техните грешки. И би забранил „класическия“ /т.е. сбъркания/ вариант на този стих да се променя, а кощунствените текстологически твърдения – да стигат до ушите на масите.
[35] Той „снема“ и „повдига на степен“ понятия, идеи и аргументи на предишни епохи, инкорпорирайки ги в сталиниския си дискурс. В горния спор с Арнаудов, например, той работи с традиционни изкуствоведски метафори като „наследство“, „гений“ и „органическа цялост“, но те вече значат нещо друго, отвъд винкелмановския аргумент за вътрешната цялостност на класическата красота, отвъд романтическата идея, че геният изразява народната душа. Както видяхме по-горе, за Павлов геният-класик изразява не метафизични, а историко-диалектични цялости, зрялостта на епохата, в която може да проличи необходимата логика и цялост на универсалната история. По този начин самите изкуствоведски понятия са вече марксистки „снети“ и „повдигнати на степен“ спрямо нормалните си професионални употреби: те значат нещо не-конкретно, смътно-философско, хетелианско и марксистки възвишено – неизразимото им истинното значение им се определя в последна сметка от самата диалектическа логика на историята. При подобно усвояване-снемане дребнавите атаки срещу тях започват да изглеждат политически неуместни и забранени.
 
[36] Павлов, Тодор, Нация и култура, Художествено-критически и философско критически очерци. София, Издателство Д.Гологанов, 1940, стр. 122.
[37] Павлов пише обзорна статия за основни български художници „Изкуство и реализъм“, посветена главно на Владимир Димитров-Майстора, но още на Стоян Венев, Бежков и пр. Там вече са възможни нюансирани възторзи от творчеството на Майстора „И това не било изкуство! Това не е социалистически реализъм, да! /курсивът на Тодор Павлов/… Майсторът не е, ще повторя, социалистически реалист, но той е несъмнено реалистико-романтически художник и същински майстор…“ цит.съч. стр. 6 – а след тази констатация е възможно да се възпроизведе и традиционния речник на канон-образуването: „неподражаеми шедьоври“, „богатство“, „с нищо не сравними багри“, „поемата на нашето село“, „изумително богата и поучителна във всяко едно отношение изложба“ и пр. стр. 6
[38] Цит.съч.
[39] С последния тук не се занимаваме. Той може да бъде характеризиран накратко като изпадане на Павлов от реалните властови констелации по времето на Людмила Живкова и странните му пируети, с които той ту се мъчи да бъде приемлив за новата културна власт, ту упорства в сталинистки схеми от 40-те и 50-те години /главно що се отнася до „велико-българския шовинизъм“, който той справедливо разчита в Живкова и обкръжението й. При всички случаи обаче той пази канон-строителния патос и се грижи за „правилното схващане“ на българските „съкровища“.

 

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор
Посетители: 135

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Владо писа Още
    Тук, в тази... преди 14 часа
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... преди 2 дни
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 6 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 1 седмица
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 1 седмица
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 1 седмица
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 1 седмица
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 3 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 3 седмици