1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It
„– Как ме обикна ти мене?
Беше странен, различен беше. И не ме изостави.

Тази година се навършват 20 години, откакто за първи път видях земя, различна от България.

На мнозина нещата, които ще опиша, няма да им причинят добри чувства. Бяха много лоши времена. И малкото добри хора ги засмукваше водовъртежа надолу, обезличавайки съвсем нещото, наречено „човешки живот“.

Не съм описвал тези събития никога до сега, не знам кой знае колко за онова време, но видях нещата отвътре и ги видях по този начин. Нямах навършени 14 години. Родителите ми отиваха към 40-те. Предполагам, че разликата във възрастта може да представи нещата по различен начин, но това, което описвам, аз наистина го изпитах, без да го споделям с никого, просто преминах през него и продължих напред. Чак до днес – когато нещо в мен казва, че може би сега е време да се опише и това, което мнозина никога нито видяха, нито разбраха. То просто мина покрай тях. Споделям това не за да бъде слагано то на кантар. На кантара всъщност и тогава и сега е сложено цялото гражданско общество на България. Провалят ли се едни, проваляме се всички.

ЕДНО

Историята е започнала незнайно кога. За мен започва една година преди 1989. В едно малко балканско село, наречено Воняща Вода. Бяхме там на почивка през лятото на 1988, цялото семейство. Спомням си я тази почивка и това село в изключителни детайли, на фона на огромния период от време, който мина от тогава. Запомнил съм къщите, покрити с каменни, дялани плочи... Имаше хора от различни краища на България. Имаше една значителна група софиянци. Моето семейство се сближи с едно семейство българи – майка и дъщеря, които явно са ни приели такива, каквито сме. Не си спомням те от къде бяха, забравил съм. В началото играехме заедно с брат ми и с другите деца. Всеки път обаче, когато се запознаеш с някого, си казваш името и историята се повтаряше един и втори, и трети път. Все същата – отхвърляне. Нямо, без обяснения. На следващия ден вече не се познавате, запознанство не е имало. Момиченцето беше няколко години по-малко от мен, може би на годините на брат ми. В началото беше неотлъчно с нас. Допаднахме си и навсякъде се тътрехме тримата. Но един ден тя просто спря да ни търси. Дори забелязахме, че ни отбягва. Не знам как се е получило, но в един момент си спомням, че разговаряме с нея и я питаме „какво се е случило?“. Спомням си лицето и, пълно с неудобство. Беше много добро момиче и ни каза истината. „Казват, че сте цигани...“ И толкова... Всичко беше ясно... Уж всичко беше ясно. Другите деца от групата на софиянците я попитали „как може да играе с цигани?“ и тя се почувствала ужасно неудобно. „Възраждането“ даваше контрарезултати.

1988 година събра изключително много негативна енергия в себе си. Асимилационната кампания беше успяла да постигне едно безспорно нещо за тези години. Беше направила „врагове“ от двата най-многобройни етноса, които обитаваха България. Страхът и омразата, прехвърлени от кампанията на асимилаторите, бяха пуснала корени в самото общество. Хората не смееха да се погледнат в очите. Нещата вече не можеха да продължат както до сега. Видяха го и първенците на държавата. А може би точно това са целяли от самото начало.

Като хора отраснали и/или живеещи в град, всичките ни най-близки приятели бяха българи. И моят, и на брат ми, и на майка, и на татко. Шокът от следващите събития промени тези приятелства, в една или друга степен. Единствено бай Енчо, приятелят на татко, остана верен на своето и не ни предаде в нито един момент. Това бяха дни, в които щеше да се види човека, като човешко същество, във всичките му крайности.

Сега, след толкова години, знаем, че нещата може би не са били така преекспонирани, може би немалко хора не са приемали това, което се е правило с българските турци, но в онези времена, когато „режимът“ беше всичко, малко хора в турското малцинство успяваха да направят разлика. A ударите „валяханаистина от всички страни. Нетърпимоста трябваше да „избие“ нанякъде и всички усещаха и чакаха този момент със страх. Страх от неизвестността.

Следващият ми спомен е от края на май, началото на юни 1989. В голямо междучасие съм. Закусвам. Сандвич, направен в къщи. Този път не съм с момчетата на футболната площадка, излапвам набързо сандвича. „Скоро“ ще тръгваме, и това „скоро“ ме кара да губя интерес към всичко, което преди така ценях. Към мен се приближават класната ми от първи до трети клас Василева и класния ми след нея Джамбов. (Дали ги бяха изпратили или не, има много малко значение за мен.) Питат ме дали родителите ми имат намерение да заминат за Турция. Не искам да ги лъжа, не мога и да им кажа истината. Разбраха ме, разбраха, че сме „пътници“. Многократно ме молиха да не си тръгваме, само им казвах, че не зависи от мен, че татко, че майка... Истината обаче беше, че никой не искаше да остава. Просто бяха направили живота ни невъзможен. Не ни искаха, това усещахме. Не ни искаха такива, каквито бяхме „до вчера“. Искаха ни като тях, а ние за съжаление не можехме да станем такива. Не и в такава форма, не и след това, което ни причиниха. „Режимът“ допусна огромна грешка. Не знам дали за „два дни“ или за няколко десетилетия, но изведнъж се бяхме изправили пред нещо, което нямаше как да приключи „добре“. Бяхме се върнали столетия, столетия назад. Малко хора осъзнават днес, че корените на етническия страх бяха вкопани там, в онези години на мрак от комунистическо „управление“. Последвалите събития сринаха всичко, което човек изгражда цял живот в себе си и ни оставиха напълно „безпомощни“ в центъра на урагана, който връхлетя.

Учебната година току що е свършила. Стягаме се за път. Родителите ми разпродават едно след друго нещата, които са купували, подреждали, стягали – вече 20 години, полека-лека. Пазарлък почти няма, цената е предопределена от момента. Време е за „лешоядите“ да влязат в действие, а като си спомним как изглеждаха едно време в България магазините, можете да си представите броят „мършоядни“ какво ниво е стигнал. Панелният апартамент родителите ми го продадоха на общината. След 9-10 години изплащане на вноски от заема към ДСК оставаше още значителна част за погасяване. За да ти дадат червен паспорт, бяха сложили като условие да се продаде на общината всеки апартамент, който не е изплатен в пълен размер. И си го взеха. Спомням си как родителите ми през всичките тези години са събирали накрая на месеца двете заплати на едно място, правили са си мини-счетоводство за всички постоянни и променливи разходи и каквото е оставало, колкото и мизерно да е било, са го спестявали. Като мнозина други може би. Месец след месец, година след година. И сега за няколко дена – пуф, с някакви хартийки в ръката, за които нямаш никаква идея какво ще ги правиш там, където отиваш.

Каквото не можаха да продадат или вземат със себе си, подариха го на няколкото семейства, с които бяха по-близки. (Най-близкото от тях, това, което ни помогна да „стегнем“ багажа и ни придружи „донякъде“ по пътя за Истанбул, след връщането ни обратно в България през януари-февруари 1990, не пожела да ни върне нещата обратно. Бяха си го „заслужили“. А татко им беше платил за помощта. В същото това време, през месеците след връщането в България, други хора постъпиха по съвсем друг начин, но за това ще разкажа в подходящия момент, защото това беше една от малкото добрини, които видяхме за целия описан период.)

Следващия ми спомен е от пътя. Силистра-Истанбул се оказа 7-8-9 дена път. Спира ни военна полиция, а още не сме стигнали до проходите в Стара планина. Не искат да ни пускат напред, виждам лицето на татко пребледняло. Още си спомням страха, който прочетохме в очите му, страха и пълното отчаяние от евентуален провал.

В следващия момент сме в Балкана. Безкрайна редица от коли, автобуси, камиони с подгизнал багаж. Пак ни спират. Тътрузим се окъпани в мизерия. Семейството, което ни придружаваше с кола, не можеше да продължи нататък. Решиха да се връщат. Как ще ни изоставят тук?! Сега??? Категорични са, връщат се, не могат да продължат повече. Родителите ми намират място в един автобус, нает от други български турци. Приютяват ни, а спътниците ни се връщат назад със съвест „поолекнала“. Вали дъжд. Почти всеки ден. Хиляди хора сме в тази редица. Храната свършва, ядем почти всеки ден в някакъв ресторант. Супа от гъби, друго няма, много хора сме. И до днес не обичам супа от гъби. Човешките нужди всеки ги върши, където намери в горите наоколо. А мръдване напред няма и няма. Наемниците на камиони и автобуси се отчайват първи, искат да се връщат; парите, които са им платени, вече не покриват времето, което „губят с нас“. Доплащаш, плачеш, молиш, продължаваме... Не си спомням колко дена продължи това, но бяха повече от седем. Потокът от Северна България се е слял с потока от Южна, и там някъде в тази огромна, бавна и тъжна река с множество ръкави сме и ние. Пътници към неизвестното. Не искаме да се върнем. Пътят в този момент е само еднопосочен. Предопределен от някого някъде.

На прага сме на Капитан Андреево. Изпитвам и днес ужас, когато чуя името на този граничен пункт. Не можете да си представите какво значи това име за един български турчин. Наетите българските превозни средства са до тук. Започваме да прехвърляме багажа с една количка от едната страна на границата до другата. На турска земя сме. Чакат камиони, наети от турското правителство. На камион по 2 семейства. Трябва да изчакаме друго семейство, което да е в нашата посока. Спомням си, че тук някъде заспах. На земята, чакайки. Събудих се от някакво ужилване по пръста. Отварям очи и не виждам нищо. Виждам само някаква мравчица. Много години след това ще чувствам отново това истинско или сънувано „ужилване“. Долу-горе по същото време на годината, на същия пръст, от същата страна. И до ден-днешен си го спомням, вече не го чувствам, но знам, че за мен то беше един малък сигнал. Да стоя с отворени очи, да не се отпускам, защото битката с живота съвсем не е приключила. И да си го спомням и спомням, и спомням... Та до днес.

Pin It
Серкан Исмаил
Серкан Исмаил е роден в Силистра през 1976 г. По професия е строителен инженер. От 2003 г. насам живее в Каталуния (Испания), заедно със съпругата си и – отскоро – малкото си дете.
Други статии от този автор

Посетители

30

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    По-горе "напъните",
    Гост писа:
    ...
    преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Какъвто Volk-ът, такъв... преди 16 часа
  • Сухиванов писа Още
    Най-сетне  честна... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 3 дни
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 1 седмица
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 2 седмици
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 2 седмици
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 2 седмици