„Либерален преглед“ – Съдържание

В теорията на паметта паметниците се разглеждат като колективно съграждане на идентичност, като извор на историческото време, в което е постигнат консенсус между държава и граждани[1]. Всяко изграждане на паметник следва политически и социални мотивации и опредметява обществени констелации.[2] Те са търсената обществена символика около която се обединява групата или нацията, видимите и опредметени места на колективна памет. Веднъж изградени те имат публична незабавност и действат в дълги времеви рамки. Тяхното отсъствие в определен исторически момент говори или за криза в идентичността и интеграцията на държавата, или за липса на държавен опит и традиция по отношение на изграждането на културната памет на нацията. В случая става въпрос за младата българска държава след освобождението от османска власт през 1878 година.

Българската памет в своето начало беше извъндържавно мероприятие…Има две групи, които по свой начин запълват тази празнота. В едната са руската армия и временното руско управление, като представители на чужда власт, а в другата са колективните образци на интерпретация на участниците във войната и дружествата на нейните ветерани, които слагат отпечатък върху началото на културата на паметта в България.[3]

Защо младата българска държава в началото не инициира изграждането на места на памет, свързани с войната, а оставя това в ръцете на Временното руско управление е обект на друго изследване. За нас по-интересно е как се случва това и какви са стъпките, които предприема Руската държава, за да изгради още през 1878 г. 302 паметници – надгробия в новоосвободените земи.[4]

В статията е направен опит да се дискутират някои малко известни или премълчавани по идеологически съображения аспекти на местата на паметта, свързани с първите руски – паметници в България и като частен случай да се разгледа предисторията на построяването на мемориалния комплекс Шипка, както и трансформациите в неговото предназначение и значение през различните исторически периоди.

Руските паметници в България от Освобождението до 1902 година – наложената отвън памет

Първите руски паметници в България, посветени на героите от Освободителната Руско – Османска война, са построени в първите години след Сан – Стефанския мирен договор по време на Временното руско управление.[5] Инициатор е Главното командване на действащата на Балканския полуостров руска армия. На 11. август 1878 г. генерал Тотлебен – главнокомандващ армията след сключването на Санстефанския мирен договор, прави официално предложение под № 14775 до императора на Русия Александър ІІ.[6]

С писмо №121 от 21 август 1878 г.[7] военният министър Д. А. Милютин съобщава на генерал Тотлебен, че Александър ІІ е одобрил предложението. В резултат на това предложение започва издигането на две основни групи паметници. Към първата група се отнасят тези, които са построени над гробовете на загинали офицери и войници. Средствата за тях е предвидено да се събират по пътя на доброволни дарения от страна на останалите живи войници и офицери от самите военни поделения. Една малка част от паметниците се оказва, че са изградени със средства на близки и приятели на загиналите.

Към втората група се отнасят паметници на бойните места, които имат важно значение за целия ход на войната.

Решава се такива паметници да бъдат издигнати при Свищов, Никопол, Калитиново, Ловеч, Плевен, Черковна, Мечка, Арабаконак, на Шипка, в Пловдив и Толбухин. Средствата за тяхното изграждане се отпускат от самия император.[8]

По искане на Военно-историческата комисия при Главния щаб на Руската армия през 1884 г. е съставена ведомост за издигнатите след войната паметници.[9] Този документ дава безценна информация за изградените руски паметници – надгробия до 1884 г. в България по населени места. Във ведомостта са посочени и изразходваните средства за това.[10]

Какво показват обобщените данни от документа?

– Убити в боевете – 264 офицери и 12 501 войници

– Починали от рани или епидемии – 200 офицери и 10 695 войника.

– Вдигнати паметници – 159 на офицери и 248 на войници. Общо – посочените паметници са 407, от които 38 са братски могили.

– Стойността на паметниците е 111 879 рубли

Като се има предвид броят на паметниците – 407, и общата им стойност – 111 879 рубли / средно по 275 р. на паметник/ става ясно, че това са паментици от първата група – надгробия, които са поставени на мястото на дървените кръстове, сложени по време на самата война върху гробовете. Тези най-ранните паметници

…са еднотипни, по проект на арх. Вокар. Някои са докарани готови от Русия, а други са работени или сглобявани на място[11].

Тази традиция в Руската армия датира още от началото на ХІХ в. Във военните устави е регламентирано какви точно типови паметници – надгробия да се поставят на гробовете на загиналите войни, с какви средства да се изграждат и как да се почита литургично тяхната памет.[12]

Втората група ранни руски паметници, построени в България, имат мемориален характер.

… Оформени са предимно като пресечена пирамида с нисък обелиск и са изградени от гранит, мрамор или варовик. /Руският паметник в София, Докторският паметник, паметника на връх Шипка на Александър ІІ, в околностите на Плевен и др.[13]

В края на Временното руско управление в България пристига комисия от руски архитекти и инженери, за да определи подходящи за паметници места. Става въпрос за мемориални паметници. Средствата за тяхното изграждане се отпускат от руския император Александър II. Строителството на тези паметници е възложено на инженерните войскови части. Повечето от тях са изработени по проект на арх. Вокар и са построени в периода 1878-1881 г.

Като цяло представляват архитектурни изработки от гранит, мрамор и варовик, с малко художествени пластични акценти – релеф, апликати от бронз, символи и гербове, кръстове. Тези паметници са високи около 11 метра, с форма на пирамида, от камък с мраморна украса на лицевата страна. Десет от тези паметници са известни като Паметници на победата, само паметникът на Шипка се нарича Големият руски паметник.[14]

Със строителството на паметника на Александър ІІ са натоварени трима офицери от инженерните войски на Одеския военен окръг под ръководството на инженер полковник Рамбах. Те пристигат на Шипка през лятото на 1880 г. и започват работа, която приключва през 1881 г. Паметникът е изграден в пирамидална форма, завършва с мраморен кръст и е ограден с верига, поставена върху малки метални пирамиди. В южната страна има надпис на руски:

В царствование российскаго императора Александра II, 7-го Июля 1877 года занятие Шипченскаго перевала, под начальством Генерал Адъютанта Гурко. Декабря 1877 года плен турецкой армии Генерал Адъютанта Князь Сватополк-Мирский и Генерал-Лейтенант Скобелев под начальством Генерал-Лейтенанта Радецкого.[15]

От северната страна има плоча, на която са изброени всички войскови части, които са участвани в боевете на Шипка..[16]

За идеологическите манипулации с този паметник по време на комунистическия режим говори не само смяната на наименованието на паметника. От „паметник в чест на царуването на Александър ІІ“ /както е замислен/ той се представя с неутралното име „Големият паметник“, което продължава да съществува и до днес. По време на Втората световна война войските на Трети Украински фронт поставят от западната страна плоча със стихове на съветския поет Леонид Гориловски, като така се поставя началото и на широко експлотираното по време на комунистическия режим клише за „двойните освободители“.

Първи в новата столица София е изграден „Руският паметник“ – между 1880 и 1882 г.[17] В книгата си Николай Ганев посочва, че инициативата за построяването му идва лично от цар Александър ІІ, който осигурява и финансирането му. По отношение на авторството на паметника той посочва двама души: члена на Руската академия на изкуствата В. Йосифович Шервуд и истамбулския архитект Вокар, и двамата активно участвали в изграждането на руските паметници в България.[18]

Докторският паметник е изграден малко след това – през 1883-1884 г. по проект на руския архитект от чешки произход Антоний Осипович Томишко[19] в памет на загиналите „Медицински чинове в Турската война 1877 -1878“, повечето от които са работили в мисията на руския Червен кръст и са паднали в сраженията при Плевен, Пловдив, Мечка и на връх Шипка. Върху каменните блокове са издълбани имената на 529 загинали медици.

До 25 годишнината от войната /1902 г./ вече са построени основните руски мемориални паметници. По случай годишнината и тържествата, свързани с нея, княз Фердинанд І. подарява на руския император Николай ІІ албум с художествено изработени картини на паметниците.[20] За нас представлява интерес самият «Списък на руски паметници в България, изготвен през 1898 г. във връзка с обявяването на конкурса за тяхното рисуване»[21] В документа паметниците са групирани в 10 района. Като общ брой е посочена цифрата 305, в това число 6 румънски и пет къщи- музеи.[22] Вероятно в общата бройка на паметниците е имало и пропуснати, защото художниците са имали право да включват в картините и паметници, пропуснати при изготвянето на общия списък.[23]. Независимо от последното допълнение, факт е не малката разлика в описаните руски паметници в България за времето от 1884 до 1898 г. За 14 години от 400 документирани паметници-надгробия, във Ведомостта се отразяват като художествени изображения само 305 и то заедно с монументалните паметници и къщите – музеи. Вероятно някои надгробни паметници в по-малките населени места са преместени в общи гробници – мемориали, тъй като не са включени в статистиката на Албума.[24].

Най – големият и първи руски храм – паметник, построен през този период в България е в Ямбол, в местността Бакърджика, по инициатива на 35-годишният ген.-лейтенант Скобелев.[25] Тази обител е първата в България, която носи името на руския войн-светец и покровител на полка, освободил София – „Свети Александър Невски“. Началото на строителството съвпада с благополучното спасяване на Императора – Александър ІІ при терористичен опит за убийство и това предопределя избора на светец – хранител на храма. Строежът на този първи храм-паметник е в съответствие със средновековната руска традиция – храмът като най-важен монумент на военната победа.

Военните победи са разбирани на първо място не като човешки заслуги, а като Божий Промисъл. За това мястото за възспоменаване на победата и подвизите са едновременто и обезателно и места за молитва и църковна служба, на благодарност към Бога и молитвено споменаване на хората, дали живота си за Отечеството.[26]

Генералът лично избира мястото на бъдещия храм и строежът е започнат в началото на 1879 г. от войниците на 30-а пехотна дивизия, която се установява заедно със Скобелев в края на 1878 г. в Ямбол. Средствата за строежа са набирани чрез волни дарения в Русия, като основните дарители са майката на Белия генерал – Олга Николаевна Полтавцева-Скобелева и неговата сестра – княгиня Белоселска.

На 12 май 1879 г., в навечерието на изтеглянето на руските войски от България, ген. Скобелев подарява на храма напрестолно евангелие и масивен гравиран кръст. Те са съхранени и до днес. След заминаването му основната грижа за строежа пада върху свещеника от Скобелевата дивизия йеромонах Партений Павлович Гетман (роден 1824 г. в Киев – починал на 14 август. 1900 г.). Той става и първият игумен на възникналия при храм-паметника нов манастир. По време на Първата световна война, когато България е срещу Антантата, руският манастир в Ямбол се смята за „гнездо на руския шпионаж“ и монасите са интернирани в Котел. През 1920-те обителта възстановява дейността си, но е на подчинение на Задграничната Руска православна църква, чийто. отговорник за България е архиепископ Серафим Соболев (1881-1950 г.), почитан днес като светец и чудотворец.[27] През ноември 1925 г. той ръкополага в руския манастир йеромонах Кирил Александрович Попов (роден 1886 г. в Санкт Петербург – починал 1967 г. във Варна), който е и последвният руски монах там. От 1934 г. обителта преминава под ведомството на Българската православна църква.

Подобна е и историята и на втория руски православен храм в България – Руската посолска църква в София, чийто подготовка за строеж започва още 1882 г., а самият храм е построен напълно чак в 1911 г..[28]

Предистория на построяването на мемориалния комплекс Шипка – трудности и препятствия

Непосредствено след завършването на Руско – Османската война Олга Николаевна Скобелева /майка на героя от войната генерал М. Д. Скобелев/ и бившият посланник в Констанитинопол – граф Н. П. Игнатиев, издигат идеята за построяване на църква и мемориален комплекс в подножието на Балкана. Като за това те изтъквали две основни причини. От една страна да се увековечи паметта на всички жертви на войната – падналите в бой, починалите в борбата със суровата зима при прехода през Балкана и отнесените от болести и от други беди – „…да напомня на българите за подвизите, извършени за тях от нашето победоносно войнство.“[29]

На 18 юли 1879 г. за идеята е доложено на синодалния прокурор – граф Д. А. Толстим с молба да

…изпроси от Височайшето Императорско Величество позволение за откриване в Империята на повсеместно събиране на доброволни пожертвования за изграждане на православна църква на Шейновското поле, у подножието на Балкана…

Позволението е получено на 5 септември 1879 г. и призивът[30] за набиране на средства за реализиране на идеята е официално разпостранен в „Правителствен вестник“ и „Църковен вестник“. Предвижда се постъпващите даренията да се събират от стопанското управление на Светия Синод.. Кампанията стартира много успешно, като самият Цар – Освободител, Император Александър Николаевич, първи подарава за храма икона, ризница и 1000 златни рубли. Още в първите 7-8 месеца в стопанството на Светия Синод постъпват повече от 200 000 рубли.

На 25 април 1880 г. Императорът позволява да се учреди Комитет за изграждане на православния комплекс в подножието на Балкана, в Южна Румелия. Като членове учредители в Комитета влизат:

Негово Императорско Височество – херцог Евгени Максимилянович Лейхтенбергский, графиня Олга Скобелева, графиня Е. Л. Игнатиева, М. В. Дурнов, М. А. Солская, граф Н. П. Игнатиев, К. П. Победоносцев, О. П. Корнилов, И. М. Гедеонов, И. П. Корнилов, А.О. Бичков, П. А. Рихтер, И. О. Золотарев, Н. А. Мясоедов, княз А. Н. Церетелев, В. П. Мелницки и княз П. А. Василчиков.[31]

Всичките членове на Комитета са благородници и приближени на Императорския двор.

Първото заседание на Комитета се провежда на 16 май 1880 г. Единодушно за председател на Комитета е избран княз П. А. Василчиков, за заместник – А. Г. Илински – бивш директор на стопанството при Светия Синод и за секретар – В. П. Мелницки. На това заседание се предприемат нови стъпки за събиране на дарения – отпечатва се Възванието в отделни брошури, публикува се на страниците на вестниците и списанията, а също и се разпраща до всички епархиални губернатори, предводители на дворянството, земските управи и други. Ето как изглежда постигнатото в отчета на Комитета.

На тези мероприятия на Комитета руското общество се отзова с пълно съчувствие. В края на 1881 г. в касата на Комитета има повече от 300 000 рубли доброволни помощи. Има подарени и вещи, като икони, църковна утвар и други богослужебни принадлежности.[32]

На заседанието, което се провежда на 22 януари, 1881, се пристъпва към обсъждане на действия по построяването на храма. На него граф Игнатиев предлага църквата, която ще се строи, да бъде в името на Рождество Христово, тъй като последната битка на Шипка е била в дните на празника Рождество Христово. Предлага да се посветят: северната част на храма – на името на светеца Николай Чудотворец, а южната – на името на светия княз Александър Невски.[33] Взема се и решение да се търси място в подножието на Балкана. Олга Скобелева[34] предприема обиколка в България и избира място за храмовия комплекс в Шипка, като писменно съобщава за условията на неговото придобиване. Комитетът взема окончателно решение, съгласно предложението на В. П. Мелницки да се издигне при село Шипка, на големия път от Казанлък към Търново. Обявява се конкурс за проект на мемориален комплекс, съставен от църква, духовна семинария, болница и други помещения с 3 награди – 1000, 700 и 500 рубли.[35] На 24 ноември 1881 г. в Комитета постъпват 8 проекта и Комисията присъжда първа награда на проекта на академик А. И. Томишко, втора – на академик В. А. Шретеру и трета на архитект Ф. А. Зибергергу. Приема се проектът на академик Томишко за изпълнение.[36]

Началото на трудностите и препятствията пред работата на Комитета.

В края на 1881 г. председателят на Комитета А. В. Василчиков предприема пътуване в Източна Румелия, за да се запознае с местните условия за построяването на комплекса. На среща с него жителите на с. Шипка изразяват готовност да отстъпят безвъзмездно участък земя. Василчиков набелязва два участъка, но по-удобен се оказва този над селото.[37]

На Комитета дълго не му се отдава да получи собствеността върху земята. Въпреки изразеното желание от местните жители, турските власти всячески се стараят да осуетят придобиването на участъка. Причина са разпостраняваните слухове, че русите купуват земя, за да строят крепост. Едва през 1883 г. излиза султанско ираде с разрешение да се пристъпи към строителни работи върху отстъпения от жителите на Шипка участък. За гарантиране собствеността над парцела се купува фиктивно земята от селяните на името на един от почетните жители на град Казанлък – г-н Папазоглу. През април 1885 г. след дълга преписка с Генералното руско консулство в Пловдив правото на собственост е прехвърлено на председателя.[38]

Още по-големи трудности изпитват при избора на строителен предприемач. След като е одобрен проектът на академик Томишко, той се съгласява да ръководи строителството при условие друго лице да надзирава непосредствено работата. Комитетът възлага на акад. Томишко да направи подробна сметка за строежа и по негово указание командирова в Източна Румелия архитект Марфелд, който на място да събере сведения за цените на строителните материали и да изследва терена. На 3 февруари 1883 г. Томишко представя окончателна сметка, която възлиза на 204 – 205 хиляди рубли и в която не са включени иконостосът, църковната утвар и вътрешната украса на храма. Строителният отдел при Министерството на вътрешните работи съкращава тази сума и определя окончателния разход на 184 424 рубли.[39]

Като не успява да намери предприемачи за строежа, на заседание на 16 януари 1885 г. се взема решение да се строи комплекса по стопански начин със съдействието на инженер Успенски. През юни 1885 г. той пристига в България и започва подготвителните работи. В началото на септември е направена нивелация на местността край бъдещия храм и дома, предназначен за жилище на свещенника и клира. Построен е склад за материалите и временно помещение за работниците. Предвижда се полагането на основите да започне през пролетта на 1886 г.

Но за съжаление възникналите в Източна Румелия политически усложнения, съвпадащи с началото на строителната дейност, не позволили да се постигне желаното развитие на строежа. Извършения в началото на септември Румелийски преврат постовил Комитета пред необходимостта да преустанови откриването на търг за доставка на строителни материали. От друга страна Сръбско – българскаата война през същата година преустановила от своя страна развитието на работата.[40]

През февруари се получава известие от Пловдивското поделение, че има възможност търгът за строителните материали да се проведе в началото на април. През есента на 1886 г. председателя княз П. А. Василчиков пристига в Шипка да проучи тази възможност. При посещението си той среща пълно разбиране и съпричастие от страна на духовенството и българските хора. Взето е решение търгът да се обяви в края на юли, но става в началото на август. Станалият на 9 август преврат, отстраняването на княз Ал. Батенберг и последвалите събития пречат на доставчиците на строителните материали да изпълнят задълженията си. Участващите в търга лица са подложени на гонения и преследвания от страна на властта.

Дейности на Комитета след прекратяване на дипломатическите отношения между Княжество България и Русия

Със заминаването на личния състав на руското генерално консулство от Пловдив се разпуска и местното отделение на Комитета. „Неговите членове българи са принуждавани да напуснат родината си и да се скрият от преследвания „[41]. Предвид тези обстоятелства и още повече, че част от средствата се разпиляват нецелесъобразно за административни и подготвителни разходи, на заседание на 20 февруари и 31 март 1887 г. се решава временно да се прекрати по –нататъшната работа по построяването на комплекса. На 29 декември 1887 г. се взима решение за окончателно спиране на строителството, а направеново вече да се остави под покровителството на френското консулство в Пловдив.[42]

Скъсването на дипломатическите отношения между България и Русия и прекратяването на строителните работи обрича Комитета на бездействие. Какви са настроенията показва следният откъс от отчета.

Тогава не можеше даже да се помисли и да се предвиди възможности за възобновяване на строителните работи. А заедно с това събраните на мястото на храма материали са подложени на значителни повреди. У някои членове на Комитета се яви даже съмнение във възможността да се осъществи някога проекта за издигане на храм у южното подножие на Балкана.[43]

На заседание на 7 март 1891 г. е поставен въпроса за целесъобразността на построяването на храма в България. „Предвид на сложилите се политически обстоятелства и препятствията, които те поставят, не следва ли да се пренесе дейността на Комитета на друга, по спокойна почва?“[44] На това решително се противопоставя граф Игнатиев, към мнението на когото напълно се присъединяват членовете на Комитета – В. К. Саблер, М. М. Юзефович и някои други. Взето е решение, че идеята за изграждането на храма – мемориал остава и ще се реализира по-късно[45].

Взема се и друго решение, което е от огромно значение за по-нататъшното развитие на православаната българска църква. Докато се възобновят временно преустановените строителни работи, процент от събрания капитал да се дава „за стипендии в руските духовни сеинарии и академии на лица, които принадлежат към състава на българското духовенство или готвещи се да постъпят като духовници в България.“[46] Това решение е одобрено от синодалния Обер – прокурор и от Императора. на 19 юни 1891 г. Максималната годишна стипендия за един човек е определено да бъде 8 000 рубли. Прието е, ако годишните разходи не достигнат тази цифра, то от остатъка да се образува специален капитал за устройството на духовното учебно заведение в бъдещия мемориален комплекс в с. Шипка.

През годините числото на обучените български младежи в руски духовни училища – семинарии и академии са както следва:

За 11 години 449 младежи и духовни лица са получили средно и висше духовно образование в Русия.

Стипендиите, отпуснати за това време, са на стойност 55 550 рубли. Голяма част от българските митрополити след Освобождението са руски възпитаници, като част от тях са и стипендианти на Комитета.[47]

Мнозина от основоположниците на Богословския факултет в София също са получили своето висше богословско образование в руски духовни академии – проф. д-р Евтимий Сапунджиев, проф. Ганчо Пашев, проф. Христо Гяуров, проф. Димитър Дюлгеров, Петър Динев, акад. Иван Снегаров[48] и мн. други.

По време на комунистическия режим, тази дейност на Комитета въобще не се споменава и по тази причина почти няма изследвания, чийто обект да са стипендиантите на Комитета в Русия.[49]

Възстановяване на строителството на руския мемориален комплекс Шипка

Дипломатическите отношения се възстановяват през 1896 г. и същата година се подновяват и строителните дейности по комплекса. На заседанието на 6 май 1897 г. Комитетът сключва с А. Н. Померанцев споразумение да се построи комплексът за три години. В началото на 1898 г. е избран нов председател на комитета – граф Н. П. Игнатиев, на мястото на починалия – П. А. Василчиков. Няма подробно да се спираме на самото строителство на храма, тъй като то подробно е описано в литературата.[50]

Искаме да обърнем повече внимание на постройките, които са изградени около храма, и тяхното предназначение, така както е замислено.

Те са към храма и са част от един общ мемориален ансамбъл. На около 100 м. югоизточно от храма е изградено здание, предназначено за духовна семинария. За да се осигури земя за построяването на това здание, Комитетът закупува от жителите на с. Шипка неголям участък земя. Зданието на Духовната семинария е във формата на буквата П.. Средният корпус е обърнат с фасадата си на запад, а другите два на север и юг. От северната страна има два етажа, а от южната и западната – три. Предвижда се за четирикласна семинария за 80 възпитаници и общежитие за тях. На горния етаж се намира тържествена аула, до нея стая за руско – шипченски музей и друга стая за библиотека. В западния корпус на същия етаж са разположени две спални, а в южния – една спалня и стая за дежурния възпитател. В средния етаж е предвидено да бъдат класовете, две квартири – една за ректора и друга за инспектора, канцелария и учителска стая. На най-ниския етаж има столова, ученическа кухня, бюфет, една учителска квартира от три стаи и кухня, гардеробна и помещение за служителите. Стойността на цялото здание е 57 000 рубли.

На запад от това здание се намира домът на клира с две отделения. Едното – с 5 стаи е предназначено за свещеника, а другото с 4 – за дякона.

Източно от сградата на Семинарията е изградена болницата с 12 легла и квартира за фелшера. На север от нея – зданието с квартири на учителите. Южната му половина е двуетажна, а северната едноетажна. Още по на север се намират баня, пералня, конюшна и гараж, над които са построени квартири за кочияша и пазача.

На югозапад от свещенническия дом са другите стопански постройки – места за крави и птици, навеси за дърва. Стойността на стопанските съоръжения е 3 246 рубли.[51]

Въпреки множеството трудности, съпътствали работата, строителството успешно е завършено в началото на септември 1902 г. В последните месеци в заседанията на Комитета участват трима негови членове – граф Игнатиев, сенаторът В. К. Саблер и генерал – майор Н. Р. Овсяннъй, а също и арх. Померанцев и деловодителя И. Г. Шулц. Някои от другите членове са напуснали по различни причини, а други са починали. От самото учредяване остава единствено граф Игнатиев и негова е главната заслуга за успешния завършек на делото.

Комитетът приключва строителството, отчита се и се самозакрива. В отчетния доклад на Комитета[52]е направен пълен финансов отчет за събраните и изразходвани средства. От него се вижда, че най-много средства за паметника и съоръженията около него /духовна сеинария, болница и др./ са събрани от духовните ведомства.- 168 821 рубли от всичко 436 561 рубли и отделно от Атонския манастир – 8 112 рубли и 83 икони за иконостаса, изработени върху кипарисово дърво.

Освещаване на мемориалния комплекс Шипка

Тържествата за освещаването и откриването на храм – паметника „Рождество Христово“ през септември 1902 г. бележат един нов момент в отношенията с Русия. Те са организирани от комитет „Цар Освободител Александър ІІ“, създаден през 1899 г. въз основа на решението на втория конгрес на Поборнико – опълченската корпорация с председател Стоян Заимов.[53] Тържествата са специално подготвени и по повод 25- тата годишнина от войната за първи път се прави въстановка на боевете на Шипка и Шейново. На тези едноседмични всенародни тържества е посветена и книгата на В. Я. Тиляровски – един от участниците във войната, който специално е поканен и после пише за видяното.[54]

В Шипченските тържества[55] участват и почти всички останали живи български опълченци. Когато преминават през Шипченския проход и се спират пред местата на битките, опълченците са силно огорчени, че на Шипка има само руски паметници и нито един български. В статията „Опълченците и Шипченските тържества“ опозиционният вестник „Нов век“ отбелязва:

А ние, българите, досега не сме се сетили да забием един дървен кръст, на който да стоят думите „Бог да прости падналите убити на 9, 10 и 11 август 1877г. българи за свободата на своето отечество[56].

Липсата на български паметници е обяснима – българите нямат военно-религиозна традиция, както и светска мемориална култура. Българският паметник на Свободата на връх Шипка се открива след още 25 години, по повод 50 годишнината от войната. Ето как изглежда проблемът за липсата на българска памет за войната в писаното от български журналист в навечерието на откриването на паметника на Свободата на връх Шипка през 1934 г.

Историята на българския народ е една непрекъсната върволица от безкръстни гробове… Петдесет години след войната не се намери нито официална, нито частна инициатива да сложи купчина камъни и да отбележи мястото, дето българският дух достига зенита на своя стремеж към нов живот. Трябваше да дочакаме пак техния почин, почина на шипченските орли, за да издигнем първия паметник на нашето освобождение не на мястото, дето те с кръвта си написаха една от най-хубавите страници на нашата история, а на мястото, дето историята записа със златни букви скромните им имена…По инициативата на Опълченско дружество представителите почти на всички културни учреждения, дружества и организации образуваха преди 15 години Комитет за издигане паметника на Шипка. Петнадесет години близо Комитетът не събира, а проси лептата на българския народ, за да изгради знака на признателност за делото на Шипка[57].

На тържествата през 1902 г. тържествено се осветява и новопостроеният мемориален комплекс, който включва църква, семинария и лечебница.

Няма да се спираме на архитектурата и художествената украса на църквата „Рождество Христово“ край град Шипка, тъй като тя подробно е описана в статиите на арх. Христо Ганчев[58] и д-р Марин Добрев.[59] По времето на комунистическия режим, пък и досега, в литературата неправилно се говори за храм-паметник, а не за мемориален комплекс, както би трябвало да се споменава. Като храм се отбелязва само църквата, но не и другите сгради, които също имат духовни и социални функции.

Какъв е статутът на мемориалния комплекс при самото му откриване?

Разискванията относно бъдещия статут на Храм-паметника бележат своето бъдещо развитие още преди акта на освещаването. Поради факта, че манастирският комплекс е построен с руски средства, руският Свети синод и правителството настояват тай да се ползва с правото на екстериториалност[60].

Изясняването на този проблем започва с писмо от 29 май 1902 г. от руския министър на външните работи до българския дипломатически представител в Русия Димитър Станчов относно бъдещия статут на храма. Това се разглежда на заседание на Светият Синод на 16 юли 1902 г.. Предявените в него искания са:

– право на храма на екстериториалност;

– обучение в семинарията на български момчета от руски преподаватели по руска програма.

Светият синод не е съгласен с последното, тъй като смята, че Семинарията има за цел подгтотовката на български младежи за служене в Българската православна църква, а не в Руската и затова е необходимо българско участие в нейното управление и в провежданото обучение.[61]

Полемиката относно съдбата на Семинарията продължава до 1911 г., без да се постигне единомислие по бъдещото юридическо положение на мемориалния комплекс. В периода 1902 -1915 г. Комплексът се намира под управлението на руската държава, представлявана от руската легация в София и на руския Свети Синод. Църковната служба и поддържането на стопанството се извършва от временен клир – един свещеник и трима помощници певци.[62]

До 1915 г. там се сменят трима свещеника – йеромонах Генадий, йеромонах Фарапонт и йеромонах Максим, който на 30 септември 1915 г. спешно се завръщат в Русия поради скъсване на дипломатическите отношения между България и Русия. За периода 1915 -1918 г. руските интереси в България административно са представлявани от Холандската Кралска легация със седалище в София. На 8 февруари 1917 г. по указание на правителството на Васил Радославов Храм – църквата е затворена, а в сградата на Семинарията е открит приют за сираци.

В периода 1919 -1934 г. Комплексът е имот на Русия и административно се управлява от неофициални руски представителства. През февруари 1920 г. в свободните здания, незаети от приюта, са настанени руски емигранти, бягащи от болшевишкия терор в Русия. През 1928 г. се закрива сиропиталище „Шипка“ и инвентарът му се предава на Руския червен кръст, към който е учредено Дружество на военните инвалиди.[63]

От 1934 г. с възобновяване на дипломатическите отношения между съветското и българското правителство Комплесът преминава във владение на българската държава,

…като подарък от руския народ, при условие, че бъде управляван от чисто българска организация, без лица от средите на руската емиграция.[64]

От 1934 до 1947 г. се управлява от Министерството на външните работи – Дирекция по вероизповеданията. Още през 1935 г. МВн.Р възлага духовното управление на храма на българския Свети Синод, респективно на Старозагорския митрополит. На 11 юли 1947 г. на зеседание на Министерския съвет е прието постановление, което повелява Мемориалният комплекс при с. Шипка, намиращ се под ведомството на МВн.Р и вероизповеданията да се предаде на Министерството на войната, Отделение „Музеи, паметници и гробове“. През същата година с протокол между Министерството на войната и Министерството на народното здраве сградите при храма са „отстъпени за временно ползване“ – учредява се детски санаториум за сираци на борците против фашизма, който се помещава в сградата на семинарията.. Руският приют бива преместен в сградата на болницата и по-късно преобразуван в старчески дом.

От 1 юли 1951 г. Комплексът преминава под административното управление на Комитета за наука, изкуство и култура. На 10 ноември 1952 г. излиза постановление на Руския Свети синод относно преминаване на руските православни общини, манастири и клир в България в юрисдикцията и владението на българската православна църква. От 22 май 1953 г. те преминават в подченение на местната епархиална митрополия. Комплексът вече е под духовната юрисдикция на Старозагорската митрополия, респективно на митрополит Климент.[65]

С решение на Комитета за култура от 17 април 1953 г. военноисторическите къщи, музеи и храм – паметници на територията на Плевен, Бяла и Шипка се преустройват в идейни културно – просветни центрове. От началото на 1954 г. храмът преминава на административно подчинение на Околийския народен съвет в Казанлък.

През 1956 г. историческите места на Шипченския проход с решение на Министерския съвет са обявени за Национален парк – музей Шипка, който през 1964 г. се обединява със създадения през 1959 г. Национален парк „Бузлуджа“ / Посветен на историята на Българската комунистическа партия/ в Национален парк – музеи „Шипака – Бузлуджа“, като така се затвърждава мита за двойните освободители.

В чест на 125-та годишнина на Освобождението на България от турско владичество руската „Балтийска строителна компания“ провежда ремонтно-възстановителни работи в Шипченският манастир. На 3 март 2003 г., по време на тържествата, обновената и освежена обител, е посетена от президентите на Русия и България – Владимир Путин и Георги Първанов, но църквата към Комплекса е все още музей.

На 25 декември 2004 г. – Рождество Христово, храмов празник на манастира, в обителта е отслужена св. Литургия от Старозагорския митрополит Галактион. Два дни по-късно, с Указ № 1034 на Министерският съвет от 27 декември 2004 г., правителството на НДСВ деактува Шипченския манастир като държавна собственост и той е предаден изцяло на Българската православна църква и Старозагорската митрополия.

Заключение

Историята на първите паметници за Руско – Османската война показва липсата на българска традиция в културата на паметта в първите десетилетия след войната. Първите места на памет за войната са привнесени изцяло отвън, от освободителката Русия и носят белезите на руската религиозна култура на паметта.

В зависимост от българо-руските, а след това от българо-съветските отношения, паметниците променят фунциите и значимостите си, техните послания се реинтерпретират в съответствие с политическата конюнктура. Въпреки драстичните политически промени в България, за разлика от Русия, не се стига до радикално унищожение на паметниците от последната победоносна Руско-Османска война и до култура на забравата, а по-скоро различни аспекти от историческата памет се преекспонират в културната памет, други се премълчават, а някои изцяло се изобретяват.

^[1] Изследването е проведено в гр. Ставропол, Северен Кавказ, Руска федерация ,по проект „Политики на паметта към Руско-Османската война /1877-1878 г./, програма „Мария Кюри” на Европейския съюз.

^[2] Вебер, Клаудия “Опити за съживяване” – към началата на българската култура на паметта, сп. Балканистичен форум, кн. 1-2-3/1999г., Благоевград.

^[3] Пак там, стр. 158.

^[4] Вж. Генов Цонко Освободителната война 1877-1878, изд. „Наука и изкуство“, София, 1978, с. 301.

^[5] Христов, Иван.  Руските паметници в България, издигнати в памет на загиналите по време на освободителната война /1877 – 1878 г./, Сп. Известие на държавните архиви, С., 1981,  кн. 42, с. 59.

^[6] Пак там, цит. по ЦГВИА на СССР, ф. 970, оп. 2, а.е. 2243

^[7] Пак там, с. 59

^[8] Пак там, стр. 60.

^[9] .Съхранява се в Централния военноисторически архив на СССР /ЦГВИА, ф. 16180, оп. 1, ед. хр. 494/ и е  публикувана в оригинал /на руски, със запазване на всички графи и забележки/ от Иван Христов в сп. Известия на държавните архиви, С., 1981, кн. 42.

^[10] Във ведомостта се дава още обобщена информация за битките, в които са участвали отделните войскови части по дати, понесените от тях загуби в жива сила – в битките /офицери – войници/, починалите от рани в лазаретите и болниците, броя на издигнатите паметници и тяхната стойност.

^[11] Райчевски, Стоян Паметници на признателност за Освобождението на България, С., 2007 г., стр. 6.

^[12] Вж. Котков, Вячеслав Военное духовенство России, страницы истории, Санкт – Петербург, 2003; Пашова, Анастасия, Воденичаров, Петър.  Руската религиозната памет за Руско – Османската война 1877-1878., същия сборник.

^[13] Пак там, стр. 6.

^[14] Петкова, Дарина. Големият руски паметник на Шипка, Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа”, http://sedmica.bg/2012/03/    

^[15] пак там

^[16] Пак там, Северна страна: „В делах и боях участвовали: Елецкий, Севский, Брянский, Орловский, Житомирский, Владимирский, Суздальский, Углицкий, Казанский, Иркутский, Енисейский, Красноярский, Ярославский, Шуйский, Коломенский и Серпуховский пех. полки, 9-й, 11, 12, 13, 14, 15 и 16 стрелковые баталионы и две роты 7-го пластунского батальона Кубанскаго казачья войска, 1- ая, 2, 3, 4, 5, 6 и 10 пешия дружины, Лейб-драгунский Его Величества и С.-Петербургский уланский полк. Донские казачьи полки № 1-ой, 9, 21, 23, 16 и 30. Уральская казачья сотня. 9-я и 14 арт. бригады; 1-я и 2-я батарея 24 арт. бригады и 3-я батарея 2-й бригады, 2-я горная пешая батарея и два орудий донской конно-арт. № 10 батареи. Пять рот 2-го, 4 и 5 саперных бат., два отделения 2-го полеваго инженернаго парка и одно отделение военно-телеграфнаго парка.”

^[17] Ганев, Николай Паметниците на столица София, София, 1939, стр. 5

^[18] Шервуд проектира паметник на руската армия в Плевен, а Вокар е направил паметници в Пловдив, Ловеч и Стара Загора.

^[19] Антоний Осипович Томишко (1850-1900) е роден в Пардувице, Чехия, но случайно попаднал в Русия, приема през 1875 г. руско поданство, след като още в 1870 г. постъпва в Петербургската художествена академия, която завършва с отличие и получава стипендия за чужбина. В 1879 г. за блестящо представяне по време на задграничната си командировка получава званието “академичен архитект”, а една година по-късно е избран за професор. След реорганизацията на Академията става ръководител на архитектурно ателие, а от 1897 до 1898 г. е ректор на Висшето художествено училище. Вж. Коева Маргарита  Руски архитекти работили в България през периода 1879 – 1912 година, © Електронно издателство LiterNet,25.12.2003

^[20] Албум “Спомен от войната 1877 -1878 г”, На Комитета Цар Освободител ІІ от Щаба на българската армия, С., 1902 г.

^[21] Политическият контекст и всичко свързано с този албум е разгледано подробно от  Евгения Зорнишка. Авторката работи изключително с архивни документи от фонда на дирекция «Военно – исторически музей» - Плевен, където се съхраняват 270 броя документи от преписката по създаването на оригиналния албум, поднесен от Комитета.  Зорнишка, Емилия. Албум “Спомен от войната 1877 -1878 г” поднесен на Руския император Николай ІІ от Комитета “Цар Освободител Александър ІІ”, Сб. 50 години национален парк-музей Шипка, 130 години от Руско – турската война и Шипченската епопея, Казанлък, 2008 г., стр. 138 / ВИМП, Ф. Д. 1, оп. 1, Инв. № 4031, а.е. 697.

^[22]Пак там, с. 146. Съгласно т.2 и т.3 от Наредбата от 1 октоври 1898 г., по която се провежда конкурсът  се предвижда в албума да се включат 67 картини, като всяка рисунка представя от 3 до 8 паметника в зависиост от тяхната значимост, като задължително изисквание е паметниците да се изобразяват заедно с пейзажа на местността.

^[23] Пак там, стр. 147.

^[24] За тази практика виж Вуков Николай. Тленните останки на “специалните мъртви” и тяхното колективно погребване след 1944. Паметници – костници и братски могили, В : Смъртта при социализма, С., 2013, с. 21 – 55.

^[25]  http://www.nasamnatam.com/patepis/Hram_pametnik_Aleksandyr_Nevski_Bakadjika-984.htm

^[26] Константин Михайлов Взорванная паметь. Уничтоженные памятники русской войнской славой, Москва, 2007, с. 12

^[27] Гробът му е в криптата на руската църква в София.

^[28] Решетникова, Олга Руската църква в София, С., 2010

^[29] Храм – памятник у подножия Балкан /для вечного поминовения православных войнов павших в русско – турецкую войну 1877 – 1878, сп. “Военный сборник, 1902 г., кн. 6, стр. 15.

^[30] Сп. “Русская старина, 1881, т. 30, кн. 2, стр. 211. От Комитета по сбору пожертвованиий на сооружение православного храма у подножия Балкан для вечного поминовения войнов, павших в войну 1877 – 1878 годов.

^[31] Храм – памятник у подножия Балкан /для вечного поминовения православных войнов павших в русско – турецкую войну 1877 – 1878, сп. “Военный сборник, 1902 г., кн. 6, В последствие в състава на Комитета са влезли: В. К. Саблер, И. А. Зиновиев, А. А.Боголюбов, Н. Р. Овесянин, В. М. Юзефович и други.

^[32] Пак там, с.17

^[33] Първоначано се дискутира въпросът дали да не се направи храма на връх Свети Николай, на  Балкана, но тази идея била отхвърлена поради факта, че мястото не е населено, а за един такъв строеж ще са потребни много пари и работна сила.

^[34] На 6 юли 1880 година, близко до Пловдив Олга Скобелева станала жертва на грабеж и била убита.

^[35] За жури на конкурсните предложения назначават комисия от водещи специалисти в областта – професори по архитектура: А. И. Резанов, Д. И. Гримм, Р. А. Гедик, Р. Н. Беригардт и инженер Е. П. Жибер.

^[36] Вж.  Тодоров, Слави.  Идея за обезсмъртяване подвига на загиналите за свободата на България, стр. 17 – 23; Миланова, Мая.  Изграждане на Храм – паметника и прилежащите му сгради, стр. 23 -37, Сб. Храм –паметник “Рождество Христово” край град Шипка 1902 – 2002, С., 2002

^[37] Храм – памятник у подножия Балкан /для вечного поминовения православных войнов павших в русско – турецкую войну 1877 – 1878, сп. “Военный сборник, 1902 г., кн. 6, стр. 18.

^[38] Пак там, стр. 18.

^[39] Пак там, стр. 19. След като не постига договореност с академик. Томишко относно тази сума, Комитетът приема предложението на строителния предприемач  П. И. Губонин, който се съгласява да построи храма за не повече от 200 000 рубли. След като се запознава с условията на договора обаче, той смята сумата за твърде малка и се отказва от предложението си, но вместо себе си  препоръчва инженер капитан Ф. Е. Струве, на когото е предложено да състави сметката. За наблюдение изпълнението на работата по строежа се учредява през май 1884 г. в Пловдив Отделение на Коитета от местни жители. Поканен да участва е и военния инженер капитан Успенски. През лятото на 1884 г. Струве и Успенски заминават за Източна Румелия и всеки съставя свой план – сметка за строежа. Своя сметка изготвя и Пловдивското поделение на Комитета. По сметката на Отделението общия разход е  – 178 858 рубли,  по сметката на Успенски – 196 224 рубли, а по Струве – 256 725 рубли.След като обсъжда двете предложения, комитетът се спира на нова сума – 233 945 рубли, и предлага на Струве да се заеме със строителството по последната сметка. Но той не примема предложените му услоивя. Предлага своите услуги и местния член на Пловдивското отделение -  г-н Папазоглу , но Комитетът не се решава да влезе в споразумение с него, тъй като не е имал достотъчно капитал.[39]

^[40] Пак там, стр. 20.

^[41] Пак там, стр. 21.

^[42] Пак там, стр. 21.

^[43] Пак там, стр. 22

^[44] пак там, стр. 22.

^[45] Пак там, стр. 23.

^[46] Пак там, стр. 23.

^[47] Митрополит Григорий Охридски и Битолски – завършил през 1885 г. Одеската семинария и после Московската духовна академия; Старозагорски митрополит  Методий Кусев – завършил Киевската семинария и Петербургската духовна академия – 1896; Охридски митрополит Борис – завършил Петербургската духовна академия – 1889 г.; Врачански митрополит Климент – завършил Киевската духовна академия – 1898 г.- наместник председател на Светия Синод /1928 – 1930 г./; Видинския митрополит  Неофит – завършил Петербургската духовна академия – 1896, наместник – председател на Св. Синод /1930 – 1944г./; Софийски митрополит и екзарх Стефан І – завършил Киевската духовна академия; Българския  Американски митрополит Андрей; Неврокопский митрополит Макарий Старозагорски митрополит Павел и много други

^[48] Самият Иван Снегаров още като студент в Киевската духовна академия започва да пише труд “Български църковно – обществени дейци измежду бившите възпитанници на Киевската духовна академия”. Съчинението е запазено в архива на учения в БАН в чернови вариант. Научен архив на БАН, ф. 84 „Иван Снегаров”, оп. 1, а.е. 43. (по-нататък НАБАН). Вж. Димитър Христов Малко известен труд на Иван Снегаров за българи възпитанници на Киевската духовна академия, http://www.academia.edu/2445036/

^[49] Пак там, с. 2.

^[50] Тодоров, Слави Идея за обезсмъртяване подвига на загиналите за свободата на България

^[51] За снабдяване на всички здания с вода и напояване в площите край храма е изграден водопровод. Той води начало от извора, който се наира на 1 километър североизточно – в дефилето между Свети Никола и съседния Бедек. От извора водата постъпва в специално филтрационно заведение и по тръби се отвежда към всички помещения  и 22 поливни крана. Извършени са много землени работи, канали, дренажи и др.

^[52] Отчет Высочайше утвержденнаго комитета по сооружению православнаго храма у подножия Балкана, в поиновение войнов, павших в войну 1877 – 1878 годов, сп. “Военный сборник”, 1903, кн. 9, стр. 250 – 258.

^[53] Вж. Райчевски. Стоян Паметници на признателност за Освобождението на България, С., 2007 г.

^[54] Тиляровски. Шипка – прежде и теперь, М., 1902

^[55] Тържествата подробно са проследени  в контекста на политическата ситуация в страната в Николова, Снежана, Маринка Гочева. Тържествата за освещаването и откриването на храм – паметника “Рождество Христово” през септември 1902 г., Сб.  Храм –паметник “Рождество Христово” край град Шипка, Посвещава се на 100- годишнината от освещаването на Храм – паметника, С., 2002, стр.37 – 54.  В. Я. Тиляровски Шипка – прежде и теперь, М., 1902

^[56] в. “Нов век”, 1902  Опълченците и Шипченските тържества.

^[57]  Попов Димитър– член на Комитета за въздигане паметник за възраждането и освобождението на българския народ, В. Зора ,бр. 4547, от 27 август 1934. За дейността на Комитета “Цар Освободител”, създаден от Стоян Заимов през 1889 г.  виж Райчевски, Стоян. Паметници на признателност за Освобождението на България, С., 2007 г

^[58] арх. Ганчев, Христо. Архитектурата на храм – паметника “Рождество Христово” край град Шипка, Сб.  Храм –паметник “Рождество Христово” край град Шипка, Посвещава се на 100- годишнината от освещаването на Храм – паметника, С., 2002, стр.63 - 74

^[59] д-р Добрев, Марин. Художествената украса на храм – паметника “рождество Христово”, Сб.  Храм –паметник “Рождество Христово” край град Шипка, Посвещава се на 100- годишнината от освещаването на Храм – паметника, С., 2002, стр. 75 – 96.

^[60] Захариева, Мария. Статут на храма през годините. Предназначение на прилежащите постройки, Сб.  Храм –паметник “Рождество Христово” край град Шипка, Посвещава се на 100- годишнината от освещаването на Храм – паметника, С., 2002, стр. 103  – 116.

^[61] Пак там, стр. 105

^[62] Пак там, стр. 106.

^[63] Пак там, стр. 111.

^[64] Пак там, стр. 111.

^[65] Пак там, стр.115.

Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.