От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 02 Wazrod Process

 

Комунистическата държавна сигурност и насилствената асимилация на мюсюлманите в българия (1945 – 1990): език и идеологии

Теорията. Френският социолог Мишел Фуко за пръв път обръща внимание на важността на обичайните практики на речевото общуване за поддържането на определен социален ред. Различните дискурси не само изразяват, но и изграждат социалните отношения, идентичности и системи от знания и вярвания, макар че това обикновено не се съзнава от участниците в дискурса. Икономическата и политическа власт се стреми да се превърне и в символна власт, за да легитимира себе си. Всеки дискурс е форма и на идеологическа практика, като утвърждава означенията на света от определена гледна точка в йерархично-властовата структура. Основният определител на дискурсната конституция на обществото не са желанията и свободните идеи на хората, а съществуващата социална практика, която е здраво вкоренена в материалните структури на производство и отношения на власт (Foucault, М. 2001).

„Идеологията е определена организация на практиките на означаване, която не само формира човешките същества като социални субекти, но и произвежда онези преживени взаимоотношения, чрез които тези субекти се свързват с господстващите отношения на продукция в обществото“ (McCarthy, E. D. 1994: 416).

Идеологията винаги отразява опита и интересите на дадена социална група. Включва не само организираните практики на означаване, но и полусъзнаваното означаване – манталитет или хабитус. Тя е свързващото звено между социалните форми и формите на общуване. Тя оформя и задейства връзките на езика с идентитета, естетиката, морала, познанието.

„Чрез такива връзки идеологиите обуславят не само езиковите форми и употреби, но и самата идея за личност и социална група, както и такива фундаментални социални институции като религиозния ритуал, детската социализация, половите взаимоотношения, националната държава и правото“ (Woolard, K. A. 1998, 26).

Чрез метода на критическия дискурсен анализ могат да се разкрият механизмите, чрез които отношенията на власт предопределят господстващите идеологии в обществото и как те оформят дискурсивните му практики.


Small Ad GF 1

„Критическият дискурсен анализ е тип аналитично изследване, което изучава най-вече как социалната власт злоупотребява, как доминирането и несправедливостта се задействат, възпроизвеждат и ограничават от текстове и разговори в социален и политически контекст „(Dijk, van T. 2001:352).

На господстващите официални дискурси се противопоставят алтернативни „подземни“ значения на потиснатите групи, които са източник на социална съпротива и промяна (Fairclough, N. 2001). Тъкмо за тези значения донасят агентите на ДС и именно тях ДС се опитва да заглуши и предотврати чрез „профилактика“, „разлагане“, репресии. Източници на такива алтернативни дискурси са не само вътрешни – различна историческа памет и вековна културно-религиозна традиция, но и външни – радио Свободна Европа, Би Би Си, Дойче Веле, турското радио и телевизия.

Чрез критически дискурсен анализ съм изследвал атеистичните аргументи срещу исляма, учленени в ръководството на атеиста за борба срещу исляма в „Ислямът“ (1960, 1961), официално издание на БКП (Воденичаров, П. 2011). Анализът показва не само недостатъчно познаване на Исляма, но и окарикатуряването му чрез преобръщане наопаки на основните му нравствени и философски значения, чрез един претендиращ за модерен медицинско – хигиенистичен дискурс. Преобръщането на обичайни значения в техните антиподи е добре описан похват от Джордж Оруел в неговото описание на новоезика (newspeak) в тоталитарното общество, преобръщане, което затваря съзнанието в порочните кръгове на двумисълта (doublethink) („Свободата е робство“, „Мирът е война“ и др.) (Оруел, Дж. 2016).

Макар че официалните атеистични аргументи не са артикулирани в документите на Държавна сигурност, те обуславят високомерието и лековерието в отношението към Исляма и третирането на българските мюсюлмани като „назадничави“, „непросветени“, „ориентализирани“ чрез използване също и на „модерен“ медицинско хигиенистичен дискурс. На книгата, като една от предпоставките за идеологическите нагласи към мюсюлманите, ще се спра по-късно.

Чрез критически дискурсен анализ съм изследвал също официалния публицистичен дискурс през 1950-те (в. „Работническо дело“ и в. „Народна младеж“), който разкрива и други особености на тоталитарния новоговор – нагласата, че чрез контролиране на езика може да се контролира мисълта и идентичността, двумислицата (doublethink) като идеологическа дълбочина („Диктатурата на пролетариата е висша форма на демокрация“ (Маркс), „Проверката е висша форма на доверие“ (Сталин) и др.), сатанизиране на врага и изобретяване на благозвучия за действията на властта (Воденичаров 2020).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В изследването ще използвам обичайното наименование „помаци“, както е наричано това население в ежедневното общуване и от християни, и от мюсюлмани, без да налагам каквато и да било идентичност.

Източниците. Изследването ми се основава на публикуваните в два тома документи на ДС „Държавна сигурност – смяната на имената – възродителният процес“ [1], както и непубликуван документ от ЦДА, отнасящ се специално до „някои терминологически въпроси с обществено-политическо значение“. Използвал съм и няколко непубликувани документи от служебния архив на МВР, които имат отношение към темата. Основните жанрове в архивите на ДС са сходни: доклад за оперативната обстановка, в който се обобщават донесенията на агентите и предприетите мерки, обзорна оперативна сводка, информация, доклад, стенограми от съвещания, план, справка, изложение, специално съобщение или просто „строго поверително“.

Офицерите. Когато планувах изследването, очакванията ми бяха, че ще чета критически един експертен и делови дискурс, различен от публицистичния, нали в други държави тези служби се наричат Intelligence Service. Запознанството ми в хода на работата с документалния сборник на М. Методиев и М. Дерменджиева (2016), в което са публикувани личните кадрови дела на 47 от най-известните офицери от Държавна сигурност от целия период на нейното съществуване, разколебаха тези очаквания. В предговора авторите си задават въпроса „Действително ли са били внимателно подбрани и елитно образовани професионалисти, или са били „изваденият меч на пролетарската диктатура“, „очите и ушите на Партията и Народната власт“?“ Както един от офицерите в ДС заявява, основните критерии при подбора на служители са „землячество, приятелство, семейност“.

Анализът на професионалните биографии показва, че първото поколение офицери, които обаче запазват ръководните си постове до края на режима, са верни на партията „активни борци против фашизма и капитализма“, главно ятаци и ремсисти, доколкото партизаните заемат висши партийни постове, преобладаващият брой са със средно образование и със селски произход. При подбора на кадрите на първо място стои произходът. „По голяма част от постъпилите на работа в края на 40-те и през 50-те години произхождат от „бедно селско“ или „средно селско“ семейство. Служителите с „работнически произход“ са по-скоро изключение, отколкото правило“ (Методиев, М., М. Дерменджиева, 2015, 42).

„В редиците на първото поколение служители на ДС партизаните не са изключение, въпреки че за тях по-скоро е отредена кариера по централните и местни партийни ръководства, докато в Държавна сигурност остават предимно бившите ремсисти или помагачи“ (Методиев, М., М. Дерменджиева, 2015, 44).

Второто поколение през 1960-1970-те включва предимно техните синове и сродници, които са по-образовани. При подбора „предимство е родителите им да са хора, загинали в борбата срещу фашизма и капитализма или взели участие в съпротивителното движение“ (Методиев, М., М. Дерменджиева, 2015, 53). През 1980-те възможност за кариерно издигане получават изявилите се във „възродителния процес“.

Обичайна е практиката офицерите първо да се назначават на служба, а после да се дообразоват най-вече чрез курсове в КГБ. „Проявява партийност“ и „курсове в КГБ“ са най-ценните качества в характеристиките на ДС офицерите (АДС, 1, 1166).

„Ефективността на всяка модерна институция зависи от това, доколко тя се възползва от меритократичния принцип, при който растежът в кариерата се дължи на образованието, резултатите и успехите, които дават основание за издигане в йерархията и създават модел за подражание, следван от останалите. Комунистическата Държавна сигурност се отличава силно от този меритократичен принцип и в много по-голяма степен се доближава до предмодерните модели, при които предимство има произходът и контактите по родствена и земляческа линия“ (Методиев, М., М. Дерменджиева, 2015, 67).

Както самите те се оплакват, знанието на чужди езици е незадоволително, особено на турски и арабски. Дори и в двете главни управления, които се занимават с чужденци, процентът на владеещите чужди езици е относително нисък.

ДС е почти изцяло мъжка клиентелистка институция, само две са жените офицерки.

„Заедно с щатните партийни офицери и работници, щатните служители на Държавна сигурност принадлежат към най-вътрешния кръг на властта или, според Йенс Гизеке, те всъщност играят ролята на военизирани партийни кадри, което ги превръща в „авангард на авангарда“…След края на комунизма, в желанието да запазят привилегирования си статус, те се опитват да подменят термина „авангард“ с „елит“. Но ако приемането в „авангарда“ става въз основа на партийна лоялност и произход, „елитът“ предполага и обществено признание въз основа на реално доказани и проверени качества“ (Методиев, М., М. Дерменджиева, 2015, 39).

Агентите. Като конспиративен дискурс личностите на доносниците (агенти, осведомители, информатори, доверени лица) са непознати, доколкото са известни само с псевдоними. Псевдонимите са български и турски имена или ласкаещи прякори – метафори: агент Марин, информатор Младенов, агент Камен, агент Махмуд, агент Ахмед, агент Дъб, агент Орфей, секретен сътрудник Славянски, агент Откривател, агент Католичката (проучваща архивите в католическите страни) и др. Част от агентурните мероприятия, когато не са кодирани (М9, М15), са благозвучни метафори, внушаващи твърдост и патриотизъм – „Вихрен“, „Пирин“, „Родопи“ „Рожен“.

В разгара на преименуването на помаците (1960-1973) на доносниците от техните среди е осигурен психически комфорт: „Една част от агентурата държи да остане и занапред с мохамеданските си псевдоними за работа с нашите органи. Смяната на псевдонимите да се решава внимателно и по целесъобразност“ (АДС, 1, 758). Интелектуалното ниво на агентите през 1950-те е незадоволително: „По-голяма част от агентурния апарат са слабограмотни и незнаещи да пишат на български език“ (АДС,1, 228). Освен доброволните агенти, изкушени от привилегии и пари, голяма част са вербувани чрез изнудване в затворите и концлагера Белене. Във връзка с преименуването на турците през 1985 г., в стенограма от оперативката на ръководството на МВР др. Шопов препоръчва Белене като фабрика за шпиони:

„Може би Белене трябва по-често да го използвате. Да пращате хора и след това да вербовате от тази категория лица в Белене и чрез Белене. Така че повече динамика, повече транспортиране трябва да има до Белене и обратно. Не се притеснявайте да изпращате някои от тези елементи (АДС, 1, 1240).

Документите говорят за нагласата на ДС офицерите: за да направят „възродителния процес“ на турците по-ефикасен, е необходимо с увеличаване на натиска да се увеличава броят на агентите от средите на „новопреименуваните“ чрез подкупването им – един почти бизнес дискурс:.“Ние трябва да купим хиляди хора, да ги купим, когато решаваме такава историческа задача за развитието на нашата държава и нация, това че сме дали 5-10-20 милиона, за България това не е проблем (АДС, 1, 1136).

В стенограма до министъра на Вътрешните работи, генерал майор Калудов, началник на ОУ Пловдив планира: „…за да можем да удвоим нашия агентурен апарат, тъй като 1 агент на 200 души не можем да считаме, че е достатъчно…Задачата, която ние си поставяме, е да имаме на 100 души 1 агент и като се прибави една част от агентите на НМ (Народната милиция – б. м.), ще стане така, че на 20-30 души да имаме 1 информатор“ (АДС, 1, 1187).

Както и сред ДС офицерите, така и сред агентите броят на жените е твърде малък. Изглежда, че по-трудно се поддават на натиск и изкушават от привилегии и пари. По време на преименуването на турците през 1985 г. ДС офицерите препоръчват: „Да се обърне внимание на вербовката на агенти из средите на жените. Ние продължаваме да имаме много малко агенти из средите на жените, а сега видяхме, че по време на преименуването те на много места се изявяват много активно. Имат влияние – и за добро, и за лошо“ (АДС, 1, 1130, 1). „Оказа се не старата постановка, че жената е роб, а напротив, жената е активният фактор при въздействието и при пречупването“ (АДС, 1, 1144). Поне е преосмислена старата аксиома, че жената е роб в Исляма.

В Оруелски стил действията на властимащите по преименуване на помаците през 1970-те са описани благозвучно. „Приключването на мероприятията по подмяната на турско-арабските имена за сравнително малък период, както е известно, се дължи преди всичко на правилната политическа линия на нашата партия, преди всичко на доверието на това население към априлската линия на нашата партия, към онези количествени и качествени изменения, които са станали с това население през годините на народната власт. Защото фактът, че това преименуване се извърши за 2 месеца, само по себе си показва големия авторитет на нашата власт, на априлската линия на партията и израстването на голяма част от това население в условията на социализма. Доброволната подмяна на имената на болшинството от това население. (АДС, 1, 1091).

Въпреки добрата осведоменост за насилията и съпротивата при преименуването на помаците през 1970-те, ДС офицерите представят желаното за действително, една речева стратегия, която най-добре се изразява от английското wishful thinking (пожелателно мислене или самозаблуда).

На фона на масовата съпротива на турците (бунтове, саботажи) срещу преименуването през 1985 г., в претендиращия за осведоменост и деловитост ДС дискурс се появяват пропагандни клишета, характерни за ласкателния публицистичен дискурс: „На днешната среща трябва да направим оценка на работата на нашите органи сред населението, което доброволно, с голям ентусиазъм възстанови своите имена“ (АДС, 1, 1169).

„В Кърджалийски окръг този процес на национално възраждане на част от населението така се и възприема като продължение на социалистическата революция от 1944 г. (АДС, 1, 1203).

„18.03.1985 г. др. МИНИСТЪР на вътрешните работи: На днешната среща трябва да направим оценка на работата на нашите органи сред населението, което доброволно, с голям ентусиазъм възстанови своите имена“ (АДС, 1, 1168).

И през октомври 1988, година преди рухването на тоталитарния режим, ДС продължава да припява мантрата „Болшинството от лицата с възстановени имена трезво отчитат реалностите и изразяват убеждение, че обрат в хода на възродителния процес не може да има“ (АДС, 2, 1011), а през ноември 1988: „затвърждава се убеждението, че изселване няма и не може да има“ (АДС, 2, 1031/2).

Жертвите. Най-много информация в архивните документи има за жертвите на ДС. Психологически/политически дискурс.

Дехуманизация на Врага. От 1945 г. до 1989 г. около половината от наименованията на обектите (а не лицата) на оперативно наблюдение, издирване, проверка и разработка са метафори – имена на животни, при това най-отблъскващите представители на животинския свят – Гнида, Червей, Чакал, Паяк, Къртица, Шаран, Змия, Хамелион, Усойници, Акула, Бръмбар, Овен, Койот, Глутница, Осите, Скорпион, Кърлежи, Прилепи, Совите, Лалугер, Язовец, Гарга, Гущера, Кадънка, Вълци, Тюлен, Дракон и др. Солидарността на заплашените от асимилацията турци (1986) многократно се определя като „стадно чувство“: „Да анализираме и елементите на стадното чувство, останало от миналото в това население“ (АДС, 2, 61). За сравнение, в сборника „Държавна сигурност и малцинствата“ (2015) оперативните досиета на арменци, гърци и цигани носят лични имена, наименования на градове, нестигматизиращи наименования, единственото име на животно е на помак, избягал в Гърция и върнал се в България – „Медуза“.

Останалите имена са крайно стигматизиращи: Лудия, Еничар, Мерзавец, Бандити, Фанатик, Злодей, Маняк, Невръстеник, Дерибей, Тарикат, Хаймана, Безделник, Негодник, Неверник, Изверг, Двуличник, Чауш, Заблуден, Калния, Чудак, Чалмалии, Тартюф, Мизерник, Непоправимия, Предател, Подлец, Фюрер, Гадове, Клеветник, Канибали, Злодеи, Злостния, Наглия, Юда, Хищния, Вампири и др. Това дехуманизиране и стигматизиране на жертвите има психологическия ефект да предотвратява елементарната човешка съпричастност към тях и прави лесен произвола с техните съдби – сплашване, шантажиране, изпращането им в затвори и концлагери, а понякога и ликвидирането им.

Любим израз за Врага в тоталитарния новоезик е „вражески елементи“, „контрареволюционни елементи“ или просто „елементи“, който напълно обезличава съпротивляващите се мюсюлмани. През втората половина на 1940те се препоръчва изселване на турските интелигенти, определени като „протурски националисти“, и се призовава за „освобождаването от такива елементи“. При преименуването на помаците през 1970-те: „По този повод се наложи въдворяването на двама от най-изтъкнатите вражески елементи, като единият от тях почина в ТВО „Белене“ (АДС, 1, 459).

Друга речева стратегия е последователното смесване на политически с криминален дискурс: „политизираният криминален контингент“ (за който има и специално съкращение ПКК), „престъпно – вражеският контингент“. По повод на турската съпротива срещу преименуването през 1988 г. ДС офицер докладва на висшето партийно ръководство: „Засилен е оперативният контрол над наблюдавания от ДС вражески контингент, политизирания криминален контингент и лицата с агресивни отклонения в психиката“ (АДС, 967, 2).

Последователно е и смесването на политически с медицинскохигиенистичен и психиатричен дискурс, което патологизира Врага. „Онзи шовинистичен бацил за отиване в „родината слънце“, който разлага турското население в градовете“ (АДС, 1, 48), „заразява турското население в страната“ (АДС, 1, 51), „от същата болест страда пак „случайно“ членът на ръководството на читалище ‚Отец Паисий‘“ (АДС, 1, 75), „Нюваб винаги е бил най-здравият бункер на турската малцинствена шовинистична зараза“ (АДС, 1, 77), „шовинистични зловония, най-шовинистична екзалтираност“ (АДС, 1, 73), „загнилата основа на турския учителски въпрос“ (АДС, 1, 86), „шовинизмът на това население e проявен до болезненост“ (АДС, 1, 94), „колкото повече стоят в страната, толкова повече заразяват другите“ (АДС, 1, 98), „Турската пропаганда е една язва в снагата на турското население в страната (АДС, 1, 102), „Недопускане замърсяване на агентурния апарат“ (АДС, 2, 823).

„Изселническа психоза“ е изразът, с който през целия период се определя принудителното изселване на репресираните помаци и турци, а придържането им към вековни културни и религиозни ценности е диагностицирано като „психическа стереотипия“. Предвидливостта на турците през 1970-те също е определена като психоза „Не е преодоляна психозата, че след преименуването на циганите и помаците, идва ред на турците“ (АДС, 1, 871). Изобщо мюсюлманите страдат от множество психози: „протурска психоза“, „вражески слухове и психози“ (АДС, 2, 67), „Сериозен и неизживян психологически момент е изпитването на неудобство от общуването помежду си, да си казват на новите имена… След преодоляването на първоначалната страхова психоза се изказва облекчение, че не е имало инциденти и насилие (АДС, 1, 1098). ДС офицерите се борят срещу действия, „окуражаващи враждебна действена психоза срещу обществено-политическия строй“ (АДС, 2, 765). Ту външният или вътрешен Враг създава психоза, ту ДС службите: „Когато започна преименуването в Разградски и Шуменски окръг, с разрешение от Тервелската селищна система за няколко часа задържахме 32 лица в районното управление. Смятаме, че тези няколко мероприятия, които проведохме, внесоха респект преди всичко, за да внесем нужната психоза, за да решим въпроса“ (АДС, 1, 1314).

Използват се и други медицински термини: „да съумеем да създадем у преименуваните, които все още „преболедуват“ убеждението за необратимост на процеса (АДС, 1, 1114), „екзалтирани фанатици“, „невралгични пунктове“, „оздравяване на обстановката“. Помаците, съпротивляващи се на преименуването, също имат психически проблеми: „Нужна е по-нататъшна системна идейно-възпитателна работа за преодоляване на психическата бариера и за осъзнаване необходимостта от българските имена“ (АДС, 1, 956). Насилствената асимилация на турците има и етно-психически аспект: „С осъществяването на възродителния процес в българското социалистическо общество обективно ще се изявят нови отношения, които имат не само икономически, политически, правен, но и дълбоко съдържателен етно-психически аспект“ (АДС, 2, 184).

Основните действия на ДС срещу оперативните обекти са „профилактика“ (предотвратяване на враждебни действия чрез сплашване и „разлагане“, шантажиране и преследване). Както и „психоза“, биологичният термин „разлагане“ е също двузначен – от една страна, враговете разлагат мюсюлманското население, а – от друга – ДС разлага враговете. Още през 1940-те се говори за „Разложителната дейност на турската пропаганда и политика“ (АДС, 1, 98). „Обекта … от гр. Сливен, имащ изменнически намерения, чрез агентура е разложен и се отказа от тях (АДС, 1, 292). „Набелязани бяха мероприятия по разложение на един имам, в резултат на което същият впоследствие излезе със статия в местния вестник и се отказа повече да служи като имам“ (АДС, 1, 299), „Да увеличим усилията си за разлагането на тази група задържани лица“ (АДС, 1, 1054), „мерки за разлагане на лидерите“ (АДС, 2, 1269). „Подработена е линия на поведение на агентурата, изхождаща от мохамеданското население, да всява разложение сред фанатизираните помаци и там, където е възможно, да ги разобличава“ (АДС, 1, 175).

През 1980-те се припомня „Опитът на органите на ДС при разлагането и ликвидирането на вражеските групи и нелегални организации сред бившите опозиционни организации през 1950-те години“ (Става въпрос за въоръжената съпротива на помаците през 1950-те срещу комунистическата диктатура, известни като горяните) (АДС, 2, 243; Вучков, С. 2011). Недоверието към „народната власт“ и масовото гласуване на турци и помаци за опозицията на изборите през 1946 г. не е израз на предвидливост, а точно обратното – на „мистицизъм“: „Едно здраво мистично убеждение, че който турчин стане комунист, това значи, че той се отрича от народа си, че народът не го счита за свой син“ (АДС, 1, 84).

Гладната стачка като отчаяна съпротива на непокорните турци, въдворени в концлагера в Белене, се тълкува като психическо заболяване и гладуващите са затваряни за „лечение“ в психиатрии. „На 16 и 17.04. 1986 г. временната оперативна група заедно с трима представители на Центъра по психология проведоха съвместни оперативно-технически, медицински и други мероприятия, в резултат на което на 17.04.1986 г. вечерта започнаха да се хранят още двама от петтях неприемащи храна“[2].

„Възраждането“ на мюсюлманите има освен политически и психически цели: „Това е така, защото при новите условия става дума за очертаване контурите на нов феномен – родствено психологическа близост, нова еднотипна социалистическа душевност и народопсихология за всички трудящи се граждани на Народна република България“ (АДС, 2, 189).

В документ от 1950 г. е направен психопортрет на помака, който инфантилизира и стигматизира това население като страхливо, двулично, поставена му е и депресивна диагноза: „апатично към живота“ и „страдащо от унилост“ (защото не споделя социалистическия оптимизъм):

„Страданията и мекият характер на помака са го направили да бъде крайно предпазлив. Винаги се съгласява, обещава, но липсва ли натиск, не изпълнява. Подозрителен към всичко, има единствена опора – вярата, и затова се държи за нея като слепец за тояга. Страхът му произлиза: от една страна смътно съзнава, че по народност има връзка с християните, а от друга – не може да се освободи от закоравялото схващане, че вяра и народност са едно. Чувства, че има нещо неестествено в неговото положение, което със своя ум не може да изясни… И затова той е бил принуден вечно да лицемери и пред турци и българи. Тази съдба мъчи помака, шиба неговия характер и го довежда до днешното състояние на унилост. Създадена е у него една чиста робска психология, в по-голям размер, отколкото у българина, защото е свикнал да бъде роб и на българи, и на турци“ (АДС, 1, 137).

Официалният „възрожденско“ – атеистичен, модернизационен дискурс, който се опира и на психологически аргументи, се припокрива и често прикрива един чисто политически дискурс за изначалната „политическа неблагонадеждност“ на мюсюлманите. В светлината на доминиращия идеологически дискурс за турското робство (което нито е турско, нито робство), както и за „мракобесния фашистки режим“ (макар че е спорен въпросът за наличието на фашистки режим в България), архивните документи говорят за непоследователни политически разкази за помаците.

В началото на 1945, когато се говори за съдбата на помаците при „фашисткия режим“, „помаците са мирно, работливо и дружелюбно население“. Изтъква се насилието над помаците по време на покръстването през 1912 г. и преименуването им от „фашистката“ „Дружба Родина“: „И това покорно, доверчиво и беззащитно племе дълги години поред бе подложено на систематично изнудване“ (АДС, 1, 141). В следващите документи се отбелязва, че най-после е дошло „освобождението“ и „равнилката“, която те уж са приветствали, за да се отбележи в документи от 1950 г., че те масово гласуват за опозицията, поради страха от атеистичния режим и предпочитат да бягат дори и в Гърция, защото „там не се посяга на религията“, а част от помаците стават „терористи“, „бандити“ (горяни).

През 1973 г. се припомнят политически факти, в основата на недоверието и репресиите срещу тях: „По време на изборите през 1946 г. българите мохамедани 100% гласуват за опозицията и не случайно в района на Корница се създава една от първите бандитски групи на Спас БЕЛУХОВ“ (АДС, 1, 734). При преименуването на помаците през 1970-те се припомня един факт от 1940-те в основата на недоверието и последвалите репресии срещу тях.

„В изборите за Велико народно събрание болшинството от помаците гласуваха за опозицията, в резултат на което в Неврокопско бе избран един опозиционен депутат. Дъбнишка община, Неврокопско, гласува цялата с бяла бюлетина. Пропагандата на опозицията вмъкна българомохамеданите в едно такова действие, като например събиране на подписи с цел изпращане на изложение до ООН, с което се искаше присъединяване на българомохамеданите към фашистка Гърция“ (Вучков, С. 2010; АДС, 1, 127).

Политически неблагонадеждни са и турците, особено опозиционно е настроена тяхната интелигенция: „Това, което трови и разяжда доверието на турското население към народната ОФ власт, това са учителите, най-сигурните оръдия на турската пропаганда“ (АДС, 1, 73).

Алтеративни политически значения. В борбата за етноними при паспортизацията през 1950-те на помаците е отказано да се регистрират като българо-мохамедани, защото отпада графата „религия“, поради което те в знак на протест се регистрират като македонци.

Особено опасни за ДС са алтернативни разкази, които преобръщат фундаменталните идеологически опозиции фашист – комунист, българин – турчин. В края на 1989 г. „Заделен беше анонимен материал, в който със злостен тон се пише: „Защо същите тези хора, които бяха голи, боси и гладни, не бягаха преди 9.IX, през черното фашистко минало? Защото фашистите им бяха дали пълна духовна свобода. И училища си имаха, и кафенета си имаха, и ходжата си пееше редовно от минарето и тъпана се биеше на Байрама, и сюнети си правеха свободно… злото е в насилието…“ (АДС, 2, 1281).

„Ние помним думите на цар Борис, тогава някои се бяха опитали да правят тези работи, а той им казал, че в една градина, колкото има повече различни цветя, е по-красива. И затова ние сме си за онази власт“ (АДС, 1, 275). Един разказ за добрия цар Борис, който помаците споделят с българите християни.

„В разговор с инструктора на ОК на БКП в гр. Пазарджик – др. … е заявил, че не е известно дали те – българомохамеданите – са потомци на българите, или българите са потомци на турците (имайки вероятно предвид тюркския произход на прабългарите (АДС, 1, 433).

Още през 1940-те ДС си дава сметка, че фундаменталният мит за „пет века черно турско робство“ изкривява историческата истина и има обратен психологически ефект, доколкото турците имат алтернативна памет и разказ за османското владичество:

„В учебниците по история материалът, засягащ турското робство, е предаден в дух на мъст и омраза към Турция и турците и именно тоя начин на предаване на казания период е дал обратен резултат у учениците турчета, засилвайки тяхното национално чувство до болезненост и неприязаността им към нашата страна и народ“ (АДС, 1, 63). ДС офицерите обаче не препоръчват ревизирането му, оставайки верни на партийността, а не на приобщаването, за което уж се борят.

Пропагандната кампания чрез филма „Време разделно“ (по романа на Антон Дончев, основан на фалшификата „Поп Драгиновата хроника“, на чиито прожекции са задължавани да присъстват и помаци и турци), не постига нужния ефект, а също засилва съпротивата им.

През 1988 г. до ДС стигат донесения за обратното психологическо въздействие на филма: „Фанатици се изказвали, че филмът бил част от „поредната българска пропагандна кампания“. Работник към ТК „Орфей“ в Кърджали по повод прожектирането на филма заявил: „Филмът е фалшификация на историята. Когато гледам рекламите и снимките, кръвта ми кипи от яд. Отварят се стари рани в душата ми.“ (АДС, 2, 919).

„Възстановените“ имена турците наричат алтернативно „партизански имена“, иронизирайки официалния антифашистки дискурс, и не ги употребяват. До самия край на преименуването наложените имена остават чужди и то не само за мюсюлманите.

„Мохамеданите при разговори помежду си използват само турските си имена. Също и християните, когато се обръщат към някой мохамеданин, го назовават с турското му име. Изключение правят само служителите от Общинските съвети и от другите органи на властта, както и изтъкнатите общественици (АДС, 2, 1144).

Понякога алтернативното значение е мълчанието: „Обект на ДОН (дело за оперативно наблюдение, б. м.) в ОУ на МВР в Разград с гордост заявил, че синът му, ученик в началния курс, в час по български език получил задача да напише съчинение на тема „Аз съм българче“, но до края на часа не написал нищо и предал на учителя празен лист.“ (АДС, 2, 31).

Алтернативните значения понякога налагат санкции върху доминиращия дискурс: „Да се спре със сценариите и режисирането на интервюта с гражданите, които „с огромно щастие и радост са възродили имената си“ (1987 г.) (АДС, 2, 830).

Лаическият атеистичен дискурс – митът за насилствената ислямизация

В сърцевината на преименуването на мюсюлманите е залегнал разказът за насилствената ислямизация, който изисква исторически реванш. Познанията по исляма на офицерите от ДС, придобити в курсове по марксизъм – ленинизъм, възприеман като висша научна доктрина, не се различават от официалните атеистични четива, които карикатурят исляма, като преобръщат наопаки етичните му ценности в типичен оруелски новоезик: религиозната свобода е робство, защото само атеизмът освобождава човека; Коранът (забранен през 1952 г.) не означава поучение, а покорност; забраната за консумиране на свинско месо не е заради нечистотата на животното, а точно обратното, защото свинята е била божествен тотем за тези племена; обрязването пък е остатък от човекоядството, а не символ на готовността за пожертване на собствения си син от Ибрахим и хигиенен навик; в свещените книги на юдаизма, християнството и исляма няма диалог и приемственост, а само кражби и война – евреите крадат от арабите, християните от юдеите, мюсюлманите от юдеите и християните; намазът не е търсене на мир с Аллах и света, а диктатура; аскетизмът /постът оруч/ не е изпитание и приобщаване към гладните и жадните по света, а мизерия и вреден за здравето; задължителната милостиня /закат/ не е израз на социална солидарност и милосърдие, а ограбване – богатите изкупват съвестта си пред експлоатираните; хаджът не е поклонение, а заколение, защото смъртта при поклонниците е стигала до 60%; Коранът не препоръчва закрила и грижа за жените, а само поробване, символ на което е фереджето (Воденичаров, П. 2011).

Тези „познания“ дават марксистко самочувствие на ДС офицерите, че лесно ще се преборят с ислямската религия, възприемана като сбор от архаични (езически и по-късно преосмислени в ислямски дух ритуали), които при това са твърде опасни за здравето. Вярата в извечната война и несъвместимост между Християнството и Исляма допълнително амбицира служителите на ДС в асимилаторската им политика. По време на перестройката в разговорите с лидерите на неформалните дисидентски организации освен с „патриотичната основа“, на която се водят разговорите, се изтъква и аргументът за несъвместимостта между Християнството и Исляма, един дълбоко вкоренен предразсъдък, внушен от официалната пропаганда.

„Д-р Тренчев обясни, че в последно време лицата с възстановени имена имали голямо желание да се включа както в НДЗПС, така и в комитета за защита на религиозните права от град Велико Търново. Последните обаче, мотивирайки се с несъвместимостта между християнството и мюсюлманската религия, им отказали… Д-р Тренчев обеща да не приема в НПС лица от горната категория и да внуши същото на П. Манолов и Христофор Събев“ (АДС, 2, 1105). В крайна сметка тези усилия на ДС за разединяването на дисидентското движение не успяват напълно.

„Реално комунистите бяха вдъхновени от своя сциентистки патос от лесния за усвояване гимназиален естествено научен материал. Това е разбираемо дотолкова, доколкото науката на предишните столетия създаваше илюзията, че притежава една ясна и еднозначна картина на света. Напротив, радикалната промяна в естествените науки през нашето столетие разклати вярата във всемогъществото на науката“ (Игнатов А. 1991, 88).

Фундаменталният мит за „насилствено помохамеданчените в миналото българи“ не намира обаче научни потвърждения – нито теологични, нито исторически. Теологичните са напълно пренебрегнати, но те са известни на мюсюлманите, познаващи добре Корана, и пораждат алтернативни значения. Теологически Коранът е категоричен: „Няма принуждение в религията“ (Свещен Коран (СК), 2/256)[3], „И ако твоят Господ пожелаеше, на земята всички щяха да повярват, всички до един. Нима ти ще принудиш хората да повярват?“ (СК 10/99), „И кажи: Истината е от вашия Господ. Който желае да повярва, а който желае да остане неверник“ (СК 18/29).

Категорични са и специалистите ислямоведи: „Насила наложен Ислямът е невалиден“ (Теофанов, Цв. 1997, 8); „Ислямските завоевания се осъществяват със силата на оръжието, но разпространението на религията сред народите на покорените страни не става чрез принуда, особено сред хората на Писанието (юдеи и християни), сред зороастрийците и сабеите“ (Зарринкуб, А. 2007, 9).

Първа османистката Вера Мутафчиева, а после и Антонина Желязкова оспорват тази постановка. Евг. Радушев въз основа на документацията от новодостъпни османски архиви също заявява, че се „налага да говорим за процес на ислямизация, а не за периодично провеждани терористични акции за масова налагане на новата религия“ (Радушев, Е. 1998, 48).

Въпреки мощната шпионска кампания през 1980-те, която цели научна подкрепа на лаическия атеистичен дискурс (мобилизирани са десетки агенти – учени историци, тюрколози и османисти, наши и вербувани чужди учени – да издирват документи за ислямизацията на Балканите в архиви и библиотеки по света), свидетелства не се откриват.

Един пример: „Да се осъществи научен обмен с перспективния канадски османист Филип Лонгуорт, преподавател в Историческия факултет на университета МкГил – Монреал, Канада с цел привличането му за изпълнение на наши задачи по Възродителния процес и изучаване на А00 в османистичните центрове на САЩ /МЕСА/ и Канада“ (АДС, 2, 355).

Дори и ДС офицерите негодуват, че освен „Хрониката на поп Методи Драгинов“ от село Корово за помохамеданчването в Чепинското корито през 17 век (която е литературна мистификация от 19 век), други документи не се посочват на специално организираните исторически конференции, целящи да привлекат чуждестранни учени към българската „възродителска“ кауза. На поредната историческа конференция през 1988 г. „Някои докладчици от наша страна разпалено четоха пред тях доклади, подготвени от учебници и христоматии по история. Едва ли може да се утвърждава, че в османската империя е имало ислямизация с единственото доказателство – „Исторически бележник на поп М. Драгинов“ (АДС, 2, 945).

Логоцентричният дискурс

Който владее езика, владее мисълта и идентичността. Служителите на ДС и на партийното ръководство са убедени в силата на наименованията – със смяната на името може да се смени и идентичността. Манталитет, който Оруел описва така добре. Не случайно насилствената асимилация на помаци, цигани, татари и турци е наречена евфемистично „възродителен процес“, насилственото отричане на правото на майчин език е представено като „изискване за утвърждаване на единна езикова среда“, първоначално документите говорят за помаци, а по-късно и до края за „потомци на насилствено помохамеданчени в миналото българи“ (и този дълъг израз се изрича и изписва винаги, въпреки деловия дискурс на ДС, изпълнен с множество съкращения), а турците се назовават „българи с възстановени имена“, „възстановяване на имената на турчеещи се българи“, за разлика от „чистите българи“ или „българите с традиционни имена“.

Не случайно и „възродителният процес“ (реално насилствена асимилация) се означава най-често като „преименуване“, което е доста подвеждащо. Безспорно личното име е съществена част от религиозната и етнична идентичност, както и изобщо символ на човешкото лице, т. е. достойнство: „Човек един път се ражда, един път получава име и един път умира“ (АДС, 2, 189). Но насилствената асимилация нарушава и много други човешки права: правото на свободен избор на погребване (забраната на мюсюлманското погребване и зловещите случаи на изравяне и обличане на трупове при сигнали от ДС агенти, че покойниците са погребани голи по мюсюлмански обичай (Пашова, А., П. Воденичаров, 2011а); правото на обрязване, което е забранено само на мюсюлманите, като „опасно за здравето на децата“ и инкриминирано; правото на религиозни празници и ритуали, правото на надгробна плоча е отречено дори и на отдавнашни покойници.

През 1976 г. в докладна записка до Секретариата на ЦК на БКП е изпратен и одобрен проект „Някои терминологични въпроси с общественополитическо значение“[4], изработен вероятно от историци и лингвисти, но авторите не са посочени. „Въвеждането и използването на научно необосновани, политически нецелесъобразни и социално безперспективни термини спъват усилията на партията и държавата за комунистическото възпитание на населението и в същото време дават „основания“ за антибългарски и антисоциалистически претенции от други страни и държави към някои слоеве от населението на нашата Родина“[5].

Десетилетие преди кампанията по смяна на имената на турците стремежът към асимилация чрез репресии се представя като благородна грижа за преодоляването на отчуждението на малцинствата към българската нация, турският произход на гагаузи, казалбаши, а и на мнозинството турци, е аксиоматично отречен. Претендирайки към грижа и приобщаване, документът разединява, противопоставя множество „нетурски/нетюркски“ малцинства.

„Не малко години българските турци биваха наричани официално и неофициално „турска народностна общност, група или малцинство“, „турска национална общност, група или малцинство“. В действителност терминът народност се отнася към робовладелското и феодално общество и няма основания да се въвежда в условията на социализма, още повече, че той формира неизбежно самочувствие в част от българските турци, че те принадлежат към друга народност, че тук в България те са малцинство, което е принудено да се подчинява на „мнозинството“ и др. Що се касае до термина нация, известно е, че той се отнася към буржоазното и социалистическото общество. Формирането на турската буржоазна нация стана десетилетия по-късно от формирането на българската буржоазна нация и към него българските турци нямат никаква икономическа, политическа, държавна и др. връзка и зависимост. В този смисъл няма никакви основания българските турци да се прикрепят към „група“ или „малцинство“, към една буржоазна нация, с която те нямат нищо общо и към която съвсем не принадлежат, но терминологическото прикрепяне към която може да формира сред част от тях туркофилско буржоазно националистическо самочувствие и стремежи“.[6]

Нововъведеният термин „български граждани от турски произход“ също е изобличен като неправилен, защото „той отдава на турцизма немалко слоеве от населението на страната, които по произход съвсем не са турци, макар много от тях да имат турско самосъзнание или да са в процес на турчеене. Известно е, че огромно мнозинство от българските турци нямат турски произход, а е формирано от насилствено помохамеданчени българи, цигани, румънци, албанци и др. или пък от турцизирани татари и други тюркски етнически групи“.[7]

Следва критика за вписването като турци в регистрите и избирателните списъци на татари („които говорят татарски, а понякога и турски език“) и цигани (които говорят развален турски език) като турци. „Гагаузите у нас говорят турски език, но съвсем не са турци нито по произход, нито по вероизповедание, както нерядко биват третирани официално и неофициално“[8].

„Така наречените казълбаши у нас са близки с турците, но самите те никога не са се считали турци, нито пък е доказан техният турски произход, макар че в последните години сред отделни казълбаши се забелязват нотки на туркофилска ориентация[9]. Да се отрича турският произход на казълбашите (мюсюлманска секта) е все едно да се оспорва етничният произход на българите католици. С безличното „известно е“ още през 1970-те се отрича етническият произход на българските турци.

„Терминът българо-мохамедани вече е анахронизъм, защото „в миналото насила са били свързани с исляма, днес имат съвременно (атеистично) съзнание и поведение, поради което няма основания да се означават с термина „мохамедани“[10] [11].

„Предлага се на Министерския съвет да изработи нормативни актове, с които да се прекрати практиката в държавните документи да се вписват такива означения, които отвеждат към етническо, етнографско, езиково, вероизповедно обособяване на населението. В паспортите и във всички документи да отпадне графата „народност“. Етническата обособеност на населението, от една страна, да се установява само с „изследвания със строго научна цел“, а, от друга страна – „само с надлежно разрешение“. В официалната преса в България и чужбина да се използва само терминът „граждани на РБ“, „а при възможност просто само „българи“11.

Примерите говорят за убеждението, че чрез езиково инженерство може да се контролира етническата и верска идентичност. В този официален и толкова важен за властта документ се срещат и безсмислици, един пример за порочен кръг на мисълта: „За времето на петвековното иго да се използват термини като „османци“, „османски нашественици“, „османски поробители“, които не асоциират в българските турци историческата пропаст между османлиите и българите и евентуални илюзии за възвръщане на османското владичество над нашите земи“. Скритата може би мисъл: ако турското робство се означава като османско (което е исторически по-коректно, без да е робство), българските турци няма да се асоциират с него.

Езиковата схоластика стига до изумителни подробности: „Да се избягват обобщаващи термини, като: „турското население в страната“, „турците в България“, „туркоезични граждани на България“, „водещи към туркоманско консолидиране“, а да се използват най-вече „български турци“ (вярата, че само като се постави на първо място „български“ пред „турци“, те в по-голяма степен се побългаряват). Ако консолидирането на българската социалистическа нация е заветен идеал, то консолидирането на турците е „туркоманско“ и затова се препоръчва турците/тюрките да се разединяват: „При наложителна нужда да се въвеждат и допълнителни термини, които отразяват историческата (езикова, етнографска, областна, битова и др.) обособеност на отделни групи от населението, което се счита за турско“, като „Кърджалийски турци“, „Лудогорски турци“ „Добруджански турци“, но не и турците в Кърджалийско, Лудогорието и Добруджа[12].

Турските имена винаги са представяни като турско-арабски, за да се изтъкне тяхната неоргиналност, макар че никой не означава българските имена като българо-гръцки или българо-латински.

Подобна е и езиковата стратегия към циганите мюсюлмани: „Да се избягват термини като „цигани“, „циганско население“, които са „обраснали с унизително съдържание“, а да се означават като „български цигани“, а в перспектива просто „българи“[13]. За помаците се препоръчва винаги да се означава българската им принадлежност и насилственото свързване с исляма: „насилствено помохамеданчените българи“, „българи, насилствено свързани в миналото с исляма“, „потомци на насилствено помохамеданчените българи“[14]..

В края на 1970-те по съветски пример ДС препоръчва „Да се извърши нова паспортизация у нас, като се изходи от опита на другите страни. В новите паспорти да няма графа националност, народност, а гражданство (АДС, 1, 783).

В архивите на ДС по време на кампанията по преименуване за турците се приемат задължителни наименования като „българи с възстановени имена“ „възстановяване на българските имена на турцизирани в миналото българи“ (АДС, 2, 77), „бивши български турци“, „турчеещи се българи“. Езиковото инженерство не спира до самия край на смяната на имената, когато за турците се изобретява наименованието „турскоговорящите българомохамедани“ (АДС, 2, 1313). На 19.8. 1989 г. ДС препоръчва. „Да се прецени целесъобразността от по-нататъшната употреба на понятието „българи-мюсюлмани“. Считаме, че то не е точно, тъй като обединява в едно турчеещи се българи, помохамеданчени българи, цигани, атеисти и пр. Разделя българските граждани по религиозен признак“ (АДС, 2, 1323).

Още през 1970-те ДС препоръчва: „Да се създаде комисия в МС, която да проучи и промени турските имена на градове, села, местности, райони и др. с наши български имена“ (АДС, 1, 782).

Налагането на изобретените официални наименования не само в публицистичния, партиен и ДС дискурс, но и в научния дискурс, затруднява българските учени, занимаващи се с тази проблематика. През 1986 г. на заседание на специално създадения Научно-координационен съвет по възродителния процес към БАН с председател проф. Илчо Димитров българският езиковед проф. Моско Москов по повод на многобройните турски думи в българския език недоумява „Не е ясно какво се иска от нас – да твърдим в нашите разработки, че те не са например 1000, а 100?“ Какво трябва да правим – да намаляваме броя на турските думи по научен път или да ги изчистваме от лексиката и топонимията?“ (АДС, 2, 324). Ако българите нямат проблем със славянските думи, то българските езиковеди виждат проблем в тюркското родство, като се стремят да превърнат родството в почти опозиция – турски: тюркски. Проф. Моско Москов се нагърбва със задачата да „отвоюва“ от турците стотици кумански (пак тюркски) думи:

„Аз възнамерявам с малък колектив да разработя въпроса за тюркизмите от кумански произход, има редици думи в българския език, които могат да бъдат изкарани от сегашното им качество на турски думи, с похватите на науката. Можем да отвоюваме стотици думи, но ако сега аз направя научна статия, редакторът веднага ще задраска в текста думата турско. Така не може да се работи.“ (АДС, 2, 324).

Приема се предложението на д-р Татарлиев (Татърлъ) турците да бъдат означавани като „тюркоезични“ българи, само и само да не са „туркоезични“ българи. „Тюрки“ като различен термин от „турски“ е езиково разграничение, създадено от руснаците и използвано много умело за политически цели и потискане на малцинства. В турския език се използва само „тюрк“ (турчин, турски), няма „турк“, докато в славянските езици „тюрки“ и „турци“ се отнасят, както се отнасят „славяни“ и „българи“ например.

През 1987 г. изход от тази заплетена лингвистична ситуация ДС открива в разграничаването на научния (закрити публикации и защити) от официалния публичен дискурс, който стриктно да се придържа към наложената терминология.

По повод на V международен конгрес по тюркология (1985, Истанбул) ДС, без да се обосновава с научни аргументи, обявява алтернативни научни възгледи за „псевдонаучни“: „През март Турското историческо дружество издаде книгата „Турското присъствие в България“, съдържаща 4 „научни“ статии. В първата, озаглавена „Българският и турският езици“, се обосновава не само на общото в двата езика, но се намеква и за едва ли не турския произход на прабългарите (АДС, 2, 148).

„Говори се за „турци в балканските страни“, за „анадолския произход“ на гагаузите, а татарите били наричани „добруджански турци“ (АДС, 2, 149).

Националистическият дискурс. Декултурация.

В официалния идеологически дискурс новият български национализъм е определян с двумислицата „социалистически патриотизъм и пролетарски интернационализъм“, в основата на който е славянската солидарност и дружбата с „великия СССР“. С разрастването на българския национализъм се увеличава и борбата срещу турския национализъм. Проявите на „турския национализъм“ от самото начало до края на комунистическия режим се определят като „великотурски шовинизъм“, „туркомански фанатизъм“, „вреден тюркизъм“. Освен чрез развращаването на мюсюлманите чрез масовото вербуване на доносници, чрез преките репресии (побоища, затвори, лагери, убийства) друга стратегия на ДС е декултуризацията на мюсюлманската интелигенция и духовенство – един законспириран, а не публичен дискурс.

Новата власт се разправя жестоко с турската буржоазия, която е определена като „едновременно класов и национален враг“. Единственото средно духовно училище, което предлага и висши курсове, „Нюваб“ в Шумен още през 1945 г. е определено като формиращо „чудовищен по размер шовинистично възпитание“.

„Ако нашите учители и училищни власти биха надникнали и видели, какви озверели врагове на България и българския народ се фабрикуват в Нюваб, досега това училище не би съществувало“ (АДС, 1, 80). Училището е закрито през 1958, като и останалите турски училища постепенно се сливат с българските, окончателно през 1970-те. Служителите на ДС са особено подозрителни към турската интелигенция, уличавана непрекъснато в „протурски национализъм с окраска шпионаж“. По време на класовата „чистка“ през 1940-те се препоръчва незабавно изгонване от страната на „протурски настроените учители: „Незабавното уволнение на всички набелязани в такава дейност турски учители, като първа мяра е крайно наложително и незабавното им прогонване в Турция по какъвто и да е начин (АДС, 1, 99; Кълъч, О. 2020).

Резултатите: „През 1977 г. 19 години по-късно пом. министъра на Народната просвета заяви, че 40-45 % от учащите се от Родопите, Герлово, Лудогорието не могат да довършат образованието си и да постъпят в гимназиите и университетите. Общата равносметка е, че повече от 200 000 младежи от турски произход останаха без образование през този период. …През 19571958 г. централно се поставя в университета и в отдела в ЦК на БКП въпроса за закриване на турска филология (АДС, 1, 815).

Учените турци, дори и с партиен билет, но несъгласни с асимилаторската политика, са подложени на следене, шантаж, дискредитиране, уволнение. По повод на обиска в квартирата на тюрколожка с международна известност, доктор в Катедрата по тюркология в Софийския университет, се отбелязва: „Част от тези турски книги са използвани за написването на „Българскотурски тематичен речник“ (чието издаване бе спряно), както и на други нейни трудове, с които се „доказва“ анадолският произход на българските турци“. (АДС, 1, 959). Става въпрос за Хайрие Мемова-Сюлейманова, която е следена, уволнена и принудена да се изхранва като чистачка (Муратова, Н., З. Зафер, 2020).

Подобни мерки са предприети и срещу Салих Бакладжиев, доцент в Института по балканистика (името му не е споменато, но случаят е широко известен). При обиска в неговия дом е констатирано „Най-голям брой националистическа и религиозна литература бе намерена в дома на. – книги за турския фолклор, изкуство, религия и култура, използвани от него за написване на научния труд „Български и турски поговорки и пословици (паралели)“, в които се „доказва“, че нашият народ няма свои народни умотворения, а всичко, което притежава в тази област, е взето от турци“ (АДС,1, 959). Авторът установява около 70% съвпадения, част от общото културно османско наследство. Книгата не е публикувана в България (публикувана е по-късно в Турция), авторът е уволнен и прекарва 2 години в затвора.

Към ислямското духовенство също са възприети мерки за разлагане: за ходжи са назначавани само агенти и доверени лица на ДС, по правило недостатъчно образовани, или твърде стари ходжи, които съзнателно не се пенсионират, тъй като са настроени конформистки.

През 1984 г. „констатирано бе, че преобладаваща част от тях са възрастни и че не развиват активна религиозна дейност. От общо 481 ходжи – български турци и помохамеданчени българи, над 70 години са 137, над 60 години са 168. Образователното им ниво е ниско: неграмотни са 41 ходжи, начални училища са завършили 258, основни – 158, средни – 21, един е с полувисше образование и двама – с висше.“ (АДС, 1, 1005).

В стенограма от оперативката на ръководството на МВР, състояла се на 20.03.1985 г. в присъствието на министъра на вътрешните работи, генерал Калудов споделя за ситуацията с турците в Пловдив: „Нашите ходжи са на 7580 години. Считаме, че е по-добре те да стоят, тъй като не вършат работа… Мюфтията е наш. Каквото му кажем, това прави“ (АДС, 1, 1189).

Този законспириран дискурс позволява без директно затваряне на джамии и уволнение на ходжите – все пак официално Конституцията на НРБ гарантира правото на вероизповедание (а това е важно за външна употреба) – режимът да се разправя и с подмолни средства с ислямската религия. Все пак джамии се разрушават или се променят функциите им, например разрушаването на джамия в Кюстендил от първата четвърт на XV век, предизвиква вълна от недоволство сред мюсюлманите. Показателен е езикът, с който се коментира постепенното затваряне на джамии и намаляване на ходжите: „В окръга имаме към 42 ходжи. До преди 3 години бяха 59, за три години 17 ходжи вече са смляни и джамиите са принизени“ (АДС, 1, 1295).

Същевременно извършването на религиозни ритуали от дълбоко религиозни и авторитетни за местните общности лица (като мевлидите по домовете, извършвани и от жени) е инкриминирано и преследвано от ДС.

Тази „изкусна“ политика обаче не остава законспирирана за външните наблюдатели: „Според публикация във в. „Терджуман“ от 26.03.1989 г. под заглавие «Шпионинът мюфтия» главният български мюфтия Недю Генчев ръководел шпионската дейност в България срещу Турция и турците“[15].

Това, което впечатлява в дейностите на партийното ръководство и ДС по „възродителния процес“, е липсата не само на експертиза, но и на здрав разум. Да тероризираш с десетилетия едно мирно и работливо население, със значителен икономически принос, за който ДС си дава ясна сметка; да депортираш в Турция неудобни за режима лица, да повярваш, че помашкото и турското население ще се откаже от столетни религиозно-културни традиции, а турското население и от майчин език; да доведеш държавата до икономическа и политическа изолация и понесеш огромни загуби в името на една химера – „единната социалистическа нация“ – е израз на примитивен колективизъм и ирационализъм.

„За разлика от демократичните общества, където политическите режими в стремежа си към легитимност трябва да рационализират своите политически решения, тоталитарните режими, на които не се налага да търсят и подлагат на проверка своята легитимност, в много по-голяма степен са изложени на опасността от ирационално поведение при вземането и провеждането на политическите си решения“ (Методиев, М., М. Дерменджиева 2015, 27).

Асен Игнатов обръща внимание на парадоксалния смисъл на комунистическата „идеологическа вяра“ – обективна научна идеология или мистична вяра в неизбежното тържество на комунизма – и разглежда марксистката идеология и комунистическа практика като псевдорелигия (Игнатов 1991).

При това от самото начало на асимилационния процес (паспортизацията и разфереджаването на помаците, преименуването на татарите и циганите) почти до края на комунистическия режим през 1980-те, ДС дискредитира и преследва „изменниците на родината“. В началото на преименуването на турците през 1985 г., окуражени от премълчаването на турските власти на смяната на имената на българските цигани, татари, помаци и затварянето на турските училища, офицерите от ДС са уверени: „Този разговор за изселването е ликвидиран. Изселване няма и няма да има (АДС, 1, 1121). През 1987 г. офицерите от ДС препоръчват „Ето защо едно от основните направления в нашата политическа работа сред това население следва да бъде постоянното затвърждаване на убеждението в необратимостта на възродителния процес, че той органически изключва въпроса за изселването (АДС, 2, 422).

Да не позволяваш, от една страна, на мюсюлманското население свободно да изповядва вярата си и, от друга, да не им позволяваш да се изселят (мухаджирство) в Турция, поставя мюсюлманите в екстремна ситуация – или пасивна съпротива и крипто-ислям (Пашова, А., П. Воденичаров, 2011) или активна съпротива – демонстрации, бягства, саботажи, тероризъм – които поставят в риск държавната сигурност. От началото на преименуването на турците до падането на режима стотици страници са посветени на турския тероризъм – разследване на саботажи и терористични актове (Буново, Пловдив, Варна, Сливен) с помощта и на офицери от КГБ и ЩАЗИ.

При това антитерористичният дискурс е твърде заплетен: от една страна трябва да се поддържа официалната версия, че турците с ентусиазъм приемат новите си имена и политиката на партията е винаги вярна (както гласи популярната двумислица „Партията е права дори и когато греши“), от друга „възродителният процес“ не получава очакваната масова подкрепа от българското население и е необходимо то да се настрои срещу турците. КГБ другарите съветват нашите служби, че повече трябва да работят с останалото българско население за приемане на „възродителния процес“. Изход от тази ситуация е първоначалната версия, че терористичните актове са дело на външни врагове:

„В резултат на водените оперативни игри и разработката на обекти, вече постъпва информация, че извършените у нас взривове са дело на ЦРУ, МИТ (турското разузнаване, б. м.) и някои вражески (емигрантски, б. м.) организации. Съществува обаче стремеж те да се представят като дело на лица с възстановени имена“ (АДС, 2, 457).

Другата версия е психологическа: терористичните актове са дело на лица с психически и морални проблеми: „Под въздействието на провежданата от противника разюздана пропаганда на насилие, редица психически лабилни лица и морално деградирали елементи се ориентираха към използуването на терора за решаване на междуличностни конфликти“ (АДС, 2, 562).

Третият алтернативен разказ е, че терористичните актове са дело на самата ДС с цел дискредитация на турското население и легитимация на „възродителния процес“, доколкото двама от тримата извършителите на терористичните актове са служители на ДС. В интервюто на доц. Янко Янков, лежал в затвора с извършителите на терористичните актове, той споделя, че те са ниско образовани хора, които няма как да са направили бомбените устройства, както и че са признали, че са подробно ръководени в осъществяването на терористичните актове от агентурните си ръководители от ДС и до последно не са вярвали, че ще бъдат разстреляни.[16]

Дали в отговор на държавния терор турците отвръщат с индивидуален тероризъм? Архивните документи приемат като водеща тезата за турски тероризъм, но липсата на разкрития за съществуващи нелегални организации и изясняване на източниците за познания за бомбените устройства, твърде късното откриване на извършителите, вероятното съществуване на различни нива на секретност и унищожаването на секретни документи ни карат да не приемаме без съмнение официалните (при това противоречащи си) разкази.

Със засилване на съпротивата на турците ДС засилва и езиковата им стигматизация: „Където се говори за националистически групи и организации, считаме че трябва във всички случаи да се добави „диверсионнотерористични и други форми на остра вражеска дейност“. По-нататък говорим за селища, където възникнаха масови безредици. Да добавим и „където има по-масови и по-остри националистически прояви“ (АДС, 1, 1155).

Първите съмнения на ДС офицерите не в необходимостта от „възродителния процес“, а в начина му на провеждане и в убедеността, че няма да има изселване, са едва от края на 1988, което говори за сляпата партийност, ирационалност и непрофесионализъм на служителите на ДС, от които по принцип се очаква да бъдат предвидливи и интелигентни в интерес на националната сигурност.

Расисткият дискурс. Червен расизъм

Изследователите на комунистическите общества отбелязват расизма като същностна тяхна характеристика, въпреки постоянната „борба“ срещу расизма в капиталистическия свят. (Law, I. 2012). В комунистическите страни от съветския блок този расизъм е насочен към мюсюлманските и ромските общности. (Муратова, Н. 2021, 139)

Документите, които анализирам, предполагат, макар да не учленяват, противопоставянето прогресивна славянска раса: реакционна тюркска раса. Ислямът се разглежда единствено през призмата на ориентализма и консерватизма и се смята за подходящ за по-нисши раси, т.е. можем да говорим за расистко отношение към и само към мюсюлманите изобщо. Славянството, въоръжено с най-прогресивната и научна марксистко-ленинска идеология, има месианската задача да допринесе за възшествието на комунизма в света. Историческа задача на партията и ДС е да възродят мюсюлманите, като ги приобщят отново към славянския свят и така да се постигне една чиста социалистическа нация.

Една расистка откровеност на известен български професор историк през 1988 все пак смущава ДС офицерите, особено поради това, че е учленена на научна конференция, целяща да привлече към българската кауза чуждестранни учени:

„И вместо да се затвърди това положение, от тази позиция да се работи в полза на Възродителния процес, бяха допуснати псевдонаучнн изстъпления, в резултат на което цроф. Шедлинге демонстративно напусна залата. Става дума за изявлението на Йоно Митев, че ислямът бил просташка религия, достойна само за негрите. Такива изявления, дъхащи на расизъм, нямат място на научно мероприятие“ (АДС, 2, 945). Още двама чуждестранни учени напускат конференцията и страната.

Нападките срещу режима в България се възприемат като нападки срещу славянството изобщо. В рапорт за разпространена брошура от Турция се изтъкват „нападките срещу славянството и СССР“ (АДС, 2, 64). „Турция зае явно враждебен курс срещу България, славянската солидарност и новите демокрации“ (АДС, 1, 114).

Още през 1940-те ДС изразява съжаление, че помаците („тази отломка от славянството“) загубват чистата си расова физиономия „Ето по този начин, краят, който се запазил с векове славянски, сега придобива една расова физиономия с турски колорит, а от старото минало стават днешните помаци (АДС, 1, 135).

В историографията обикновено се разглежда „възродителния процес“ на турците само като кампания за смяната на имената (1985 – 1989), но документите говорят за един пълзящ и градиращ асимилационен процес, който започва още през 1940-те, градира през 1970-те, за да стигне кулминацията си през 1980-те. Още от самото начало на комунистическия режим съществува стремеж турците да се приобщят към по-висшата славянска раса.

Още с първия документ от 12.12. 1945 г. в рапорт за малцинствата в България турците са определени като „турското малцинство в своята съвкупност и разнообразие представлява пъстра смесица от кръстосани турци и славяни“ (АДС, 1, 32).

През 1976 г.: „Известно е, че огромно мнозинство от българските турци нямат турски произход, а е формирано от насилствено помохамеданчени българи, цигани, румънци, албанци и др. или пък от турцизирани татари и други тюркски етнически групи“[17]. През 1980-те вече всички турци са обявени за българи/славяни.

Расистко е отношението и към циганите мюсюлмани, върху тях е приложен първият асимилационен експеримент – още през 1950-те години те административно са преименувани, като има и последващи акции – и въпреки че също протестират, в публикуваните документи няма нито един документ, който специално да разглежда смяната на имената на циганите, няма информация и за вербуване на агенти от техните среди. Споменато е само тяхното протестно писмо до Президиума на Народното събрание и едно кратко съобщение за преустройство на джамия, за да не се турчеят: циганската джамия в село Малорад е преустроена в клуб на бригада на ТКЗС. (Пашова, А. 2005; Пашова, А. 2009). Има и един пример на евфеминистично самозалъгване: „Промяната на имената на циганите правилно се разбира от болшинството от тях и те приемат това мероприятие с желание, с изключение на съвсем малка част от тях (АДС, 1, 344).

През 1970-те помаци наборници негодуват от продължаващото расистко отношение към тях дори и след като са си сменили имената. ДС се оправдава с ниското им образование, което не е най-съществената причина: „Подрастващото поколение, което отбива редовната си военна служба, отбива същата предимно като трудоваци. Това се обуславя преди всичко от факта, че болшинството от тях са без необходимото образование. Или процентно само 3% от отиващите войници отбиват редовната си военна служба в МНО … Има донесения, че помаци негодуват защо, като ги считат за българи, ги пращат в трудови войски заедно с турците и циганите, а не ги пращат в армията (АДС, 1, 461).

В архивните документи има донесения, че помаци и турци осъзнават специалната ислямофобска дискриминация, която не е нито идеологически, нито юридически мотивирана, а и другите националности и вероизповедания в България не са подложени на подобни репресии и унижения:

„Така например лицето … от с. Черничево, член на БКП, бивш председател на съвета, завършил едногодишна партийна школа, по време на акцията за смяна на имената се е изказал, че това мероприятие е в противоречие с «Марксистко-ленинското учение“ и, че не било никъде упоменато комунистите от други националности да носят български имена (АДС, 1, 477).

„Учителят от Момчилград … казал, че новороденият му син бил записан с турско име с българско окончание „ов“, макар че за това няма законно основание. Изтъкнал, че това се прави само по отношение на турците, тъй като не стоял така въпроса с другите националности (имайки предвид евреи, арменци, гърци и др.) (АДС, 1, 499).

В разгара на насилственото преименуването на турците през 1986 г. ДС и българското правителство официално лъжат външните наблюдатели не само, че преименуването е доброволно, но и че мюсюлманите имат същите религиозни свободи като останалите вероизповедания.

„Така например в декларацията, приета от организацията „Ислямски конгрес“ не се говори за турско малцинство, а за ислямско малцинство. Българското правителство излезе с декларация по въпроса на антибългаризма и възродителния процес. Там много ясно е казано, че никой не може да пречи на българските граждани ла използуват правото си, дадено им от Конституцията, да си избират и сменят имената. Никой не пречи на вероизповеданието на гражданите-мюсюлмани. Те се ползуват със статута на православните, католиците, протестантите и другите религиозни групи. Свободата на вероизповеданието е гарантирана от Конституцията (АДС, 2, 107).

На ДС не са чужди и евгеничните идеи (1986 г.): „Стимулиране на биологическото смешение (българи и турци), към което трябва да се подхожда осъзнато (АДС, 2, 186).

Езикова мистификация на тоталитарните властови механизми

Инсинуациите

С двумислицата „демократичен централизъм“, като основен принцип на организация на комунистическите партии, се прикрива строгият партиен централизъм в „народните демокрации“ и в целия социалистически блок. Без санкцията на Москва никакви значителни действия не могат да бъдат предприети в страните от социалистическия лагер, камо ли такава мащабна кампания като насилствената асимилация на българските мюсюлмани и още повече в България, като най-верен сателит на СССР. Очевидно „възродителният процес“ е благословен от Москва, ако не и дирижиран.

От една страна, ДС поддържа разказа, че този процес е „вътрешна работа на България“ и отхвърля всякакви претенции за „намеса във вътрешните работи на страната“ (главно за външна употреба – срещу протестите на Турция, ислямските страни, западните демокрации и международните правозащитни организации), а от друга страна, тя поддържа разказа за братската помощ на СССР и ползването на челния чекистки опит. Тази раздвоеност води до това, че „възродителният процес“ е представен главно като вътрешна работа, като същевременно многократно е намекнато и съветското одобрение и помощта на КГБ. Доминиращият разказ за „вътрешните работи“ е мероприятие по дезинформация на ДС, което подвежда западните демокрации и по-специално Турция, които очевидно са заблудени от демократичните претенции за самоуправление в тоталитарна България.

„При посещението си през март 1985 г. (във връзка с погребението на К.Черненко) Т. Йозал постави въпроса за „турците“ в НРБ на среща с др. Тихонов, но получи достоен отговор“ (АДС, 2, 138).

„В навечерието на посещението на Т. Йозал в Москва (1986) в турския печат широко се разпространяваше версията, че СССР не одобрявал политиката на НРБ спрямо „турците“. Отговорът, който Турция получи от съветската страна при поставянето на този въпрос, обаче принуди турските ръководители да се замислят относно перспективите на антибългарския им курс (АДС, 2, 315).

„В стенограма от съвещание на ДС с министъра на вътрешните работи, 1987, др. Коцалиев припомня челния съветски опит „През 1984 г. от тази трибуна аз докладвах за опита на съветските органи на КГБ за работата им в Азърбейджан“ (АДС, 2, 447).

Архивните документи (1987) говорят за нуждата от „остър чекистки поглед“ и намекват, без да уточняват „изводите и препоръките, дадени ни в известната ни на всички справка на оперативната група на КГБ от 26 юни 1985 г.“ (АДС, 2, 502). „Благодарност към представителството на КГБ, лично на др. Фьодоров и Мякушко за конкретната помощ и ценни съвети, за моралната подкрепа и твърдата увереност в крайния успех“ (АДС, 2, 723).

Тази подкрепа продължава до края на тоталитарния режим, юни 1989: „Др. Аначков информира за АМ (активните мероприятия, б. м.), които ВГУ (Второ главно управление, б.м.) – ДС провежда за успокояване на обстановката, някои съвместни действия с другарите от представителството на КГБ и мерките по чуждите журналисти“ (АДС, 2, 1241).

„Второ ГУ – ДС провежда за успокояване на обстановката някои съвместни действия с другарите от представителството на КГБ за мерките по чуждите журналисти. … за да се даде отговор на чужди журналисти и световната общественост, защо населението с възстановени имена изоставя материалното си благополучие и заминава за Турция. В тази връзка по-рационално да се използват случаите на завърнали се „заблудени“ от Турция“[18].

Активните мероприятия по дезинформация/мистификация на ДС, обаче не винаги са ефективни: На 16 световен конгрес на историците през 1985 г. много чуждестранни учени се съмняват в разказа „Това си е чисто вътрешна българска работа“.

„Едва към края на разговора Джизакча постави един въпрос, който изглежда той, а може би и други, смятат за особено важен: „Дали тази акция е изцяло наш вътрешен въпрос, или е част от общозамислена дейност за дестабилизиране на Турция чрез съгласуване на аналогични стъпки в други страни, където има тюркоезични малцинства“, дали не сме в контакт с някои арабски страни, с арменски среди и дали Съветския съюз не е в дъното на тази акция. Разясни му се, че това си е изцяло наша вътрешна работа, че тези хора са смятани за българи по произход“ (АДС, 1, 1385).

Мистификацията на тоталитарните властови механизми се използва не само за външна, но и за вътрешна употреба. Дезинформирани от официалните документи (конституция, изявления и постановления, преса) и претендиращият за демократичност публичен дискурс, както и от оперативните игри на ДС, много мюсюлмани са подведени, че издевателствата над тях са „на местна почва“ и пишат напразни протестни писма до Президиума на Народното събрание, лично до др. Тодор Живков, до ЦК на КПСС, до съветския посланик в София. Авторите на тези писма обаче, веднъж проявили се, стават жертви на ДС. „Трябва да чакаме да се проявят и тогава да ги изпращаме в Белене“ (АДС, 1, 1331).

„Те са осъдени тази година от гледна точка на това, че те разработиха план, програма, устав на една широка организация. Написаха изложение до ООН, възвание до ЦК на КПСС, до ЦК на БКП, до младежите и юношите от турски произход в България“ (АДС, 1, 1209).

Мистификация на властовите механизми върши не само ДС, но и най-високопоставени партийни ръководители: „По време на градската партийна конференция през 1961 година, на която е присъствувал и др. Тодор Живков, са били зададени въпроси, правилно ли е да се карат циганите насила да си променят имената – отговорът е бил, че това е доброволно мероприятие (АДС, 1, 345).

Осъзнавайки, че са дезинформирани и подведени, българските мюсюлмани започват да се обръщат все по-често за подкрепа към международни организации, институции и свободни медии. Турските власти също осъзнават безсмислието на очаквана съветска намеса и организират широка информационна кампания:

„Понастоящем (1986) почти няма международен форум, на който от началото на 1985 г. Турция да не е поставила този въпрос. За целта тя използува трибуните на НАТО, на Европейския съвет, на ООН (включително юбилейната сесия през 1985 г.), Комисията по правата на човека в Женева, Комитета за премахване на расовата дискриминация в Ню Йорк, на 23-та сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО, състояла се в София, на сесиите на Интерпарламентарния съюз, на срещите в Отава, Будапеща и Берн в рамките на Хелзинкските споразумения (АДС, 2, 137).

Популярен е дискурсът „за някои извращения на местна почва“, когато агенти на ДС се престараят в акциите си и това предизвиква остра съпротива от страна на потърпевшето население, ДС се разграничава от тях, като разграничава и висшето партийно ръководство, но мерки срещу отговорните за „извращенията“ така и не се предприемат. Полугласно одобрявани са издевателства, като запалване на фереджета с газ на улицата и вкъщи, недопускане до селските чешми и магазини на лица, които не са сменили имената си и др.

Инсинуациите (клеветнически измислици) са особено популярни: търсещите политическо убежище в Турция винаги се представят като „отвлечени от турските специални служби“, особено показателен е случаят с трикратния световния шампион по вдигане на тежести Наим Сюлейманоглу, потърсил политическо убежище в Турция и посрещнат там като национален герой.

„Официалната наша версия е, че Наум Шаламанов е насилствено отвлечен, манипулиран и подложен на тотален психологически, нравствен, политически и национален натиск и терор. Вероятно са използвани и други средства и методи за въздействие, влияещи върху психологическото и здравословно състояние, върху устойчивостта и съсредоточеността на личността, върху стереотипите на начина на мислене и действие…Това е едно от най-ярките прояви на международен тероризъм, осъществен от специалните служби на САЩ, Турция и други буржоазни страни“. (АДС, 2, 284).

Същевременно ДС е добре информирана за ситуацията с Наим: „На 13 декември (1986) преди обяд с личния самолет на министър-председателя пристига на военното летище „Мюрдет“ в близост до Анкара. При слизането си от самолета той коленичи и целуна земята, а след това и турското знаме.“ (АДС, 2, 296).

Често инсинуациите са придружени и от подвеждащи действия. В случая с Наим е изфабрикувано писмо от майката на Наим, в което го призовава да се върне в родината, организирана е подписка в Кърджалийско „За спасяване на Наум Шаламанов“, тези действия са придружени от разпространението на слухове, че след като е използван политически, може да се премине и към неговата ликвидация.

Към инсинуациите се добавят и други мерки на ДС – през 1987 г. е разработено специално ДОР (дело по оперативна разработка, б. м.) „Хамелион“, с окраска противодържавна агитация и пропаганда. „Да се проведат мерки за оказване на психологически натиск върху Наум Шаламанов с цел недопускане постигане от него на по-високи спортни резултати“ (АДС, 2, 592). Една от мерките за психологически натиск е недопускане на семейството му в Турция, едва през 1988 г. на тях им е разрешено да се изселят в Турция. Въпреки инсинуациите и оперативната разработка, Наим Шаламанов става отново световен шампион на олимпийските игри в Сеул през 1988 г.

Доколко успява пропагандата и инсинуациите да убедят останалото българско население в правотата на „възродителния процес“? В архивните документи липсват сведения за подкрепа, но КГБ офицерите считат, че с българското население не се работи достатъчно. Индоктринирани от двата фундаментални исторически наратива за „турското робство“ и „насилственото потурчване“, намерили и въздействащо художествено внушение в романа на Антон Дончев „Време разделно“ и неговата екранизация през 1980-те, българите християни вероятно не са били особено съчувствени към случващото се с мюсюлманите. Но все пак, за разлика от ДС, проявяват повече здрав разум – отказват да назовават преименуваните с „партизанските“ им имена, не участват в спонтанни събрания и митинги в подкрепа на асимилационната политика на партията, мнозинството българи вероятно мълчаливо негодуват както срещу комунистическия режим, така и срещу „възродителния процес“:

Кореспондентът на „Асошиейтид прес“ във Виена Роланд Принс, пристигнал в България по повод организираната от Министерството на външните работи на 22 юни 1989 г. пресконференция за състоянието и перспективите на българо-турските отношения, е споделил: „Освен това той изказва предположение, че „българските власти правят вероятно абсурден опит да се отърват от турското малцинство“… американският журналист останал с впечатлението, че „българите по принцип не одобряват политиката към мюсюлманите, но се страхуват да говорят за това. Според един шофьор на такси, с което той пътувал, „кампанията със смяна на имената е една свинщина“ (АДС, 2, 1224).

Подобно е и мнението и на някои турски представители (1988) „Агент „ИЛИЯ“ информира, че по радио „Гласът на Турция“ говорил бившият народен представител от Варна Ибишев, който сега живеел в Истанбул.Изразил становището, че за смяната на имената на „турците в България не бил виновен българският народ, а правителството и Политбюро па ЦК па БКП“ (АДС, 2, 992/2).

Българските дисиденти в чужбина, т. нар. „вражеска емиграция“, от самото начало на насилствената асимилация застават зад българските мюсюлмани и провеждат информационни кампании не само в Западния свят. В информация от 1980 г. се съобщава: „Българските вражески организации в Западна Европа и особено Българското освободително движение (БОД) на антибългарска и антикомунистическа основа координира дейността си с различни ислямски организации в арабските страни и с някои югославски пропагандни организации (АДС, 1, 809).

Когато аргументите за солидарност на „патриотична основа“ и за „несъвместимост между Християнството и Исляма“ се оказват недостатъчно убедителни за българските дисиденти в страната, ДС прибягва към последната си инсинуация – за да оправдае почти половинвековните издевателства над българските мюсюлмани и насъска българите християни срещу турците, изобретява разказа за „турските претенции за автономия“, версия, която никъде преди това не се обсъжда нито като план на турското разузнаване, нито като програма на мюсюлманска организация в страната. И тази инсинуация е разобличена:

„Мисията се оказва неуспешна. Събев предложил на Рунтов и съмишлениците му да изградят „мохамедански стачен комитет“, който да организира хиляда души, а по-късно да координира гладна стачка на „турците от цялата страна“, чрез която да се предявят „тотални искания“ в защита „интересите“ на лицата с възстановени имена (АДС, 2, 1108).

Все повече ще се чуват алтернативни разкази в дисидентския дискурс. По повод на стачките и бунтовете с убити и ранени протестиращи през май 1989 г., до ДС стига следното донесение. „Радой Ралин твърдял, че „властите избиват, защото са обречени“ и очаквал промени във висшето ръководство“ (АДС, 2, 1161). „Радой Ралин в ограничен кръг коментирал, че „искането за автономия е наш пропаганден ход, който цели „насъскването на българите срещу турците“ (АДС, 2, 1172).

Интересен е въпросът как комунистите в Турция възприемат смяната на имената на турците в България. В архивите има само едно донесение за мнението на турски „истински комунист“, живеещ във Франция (Младежкият фестивал в Москва, 1985). „Запита ме какво става в България. Това, което той знаел, било, че целият шум около възстановяването на имената е нова провокация на империализма срещу България (АДС, 1, 1376). Очевидно, че марксистко-ленинската лоялност е по-силна от националната лоялност и от чисто човешкото съчувствие.

Заключение. Критическият дискурсен анализ на архивните документи на ДС, свързани с насилствената асимилация, показват перфидността, с която социално-речевите механизми банализират злото – чрез дехуманизирането, медикализирането, расисткото стигматизиране на Врага, от една страна, и чрез мистифицирането и евфеминизирането на Властта, от друга. Но идеологическото изкривяване на реалността не може да бъде всеобхватно и дълговечно, дори и когато е придружено с тотален надзор и насилие – появяват се алтернативни значения и разкази, които мотивират социална съпротива и промяна. В крайна сметка пожелателното лозунгово мислене трябва да се верифицира от реалността и истинските стойности.

Езиковото инженерство не може да контролира изцяло мисълта и идентичността, защото език и мислене си взаимодействат, но не се припокриват. Лъжата, лицемерието и дървеният усукан език могат да манипулират, но, както ни учи езиковата прагматика, комуникацията е ефективна, когато отговаря на критериите за истинност, искреност и яснота. Тоталитарният режим се срути и мюсюлманите получиха своите човешки права и свободи, свое политическо представителство, но част от създадените агентурни мрежи се съхраниха, бидейки натоварени с нови политически и икономически задачи на прехода, но това е предмет на друг разказ. Въпреки демократичните промени, някои езикови рецидиви от миналото продължават да съществуват. И до днес понятието „възродителен процес“, макар и в кавички, се използва вместо „насилствена асимилация“ (все едно „холокоста“ да се нарича с езика на насилника „окончателно решение“), а принудителната депортация и етническото прочистване продължават да се наричат „масово изселване“.

Библиография

Dijk, van T. 2001. Critical discourse analysis. In: The handbook of discourse analysis, D. Tannen, D. Schiffrin, H. Hamilton (eds.), London

Fairclough, Norman.2014. Language and Power, Routledge

Foucault, Michel. 2001. Power (The Essential Works of Foucault, 1954-1984, Vol. 3).

Law, Ian. 2012. Red Racisms: Racism in Communist and Post-Communist Contexts. New York: Palgrave Macmillan, 2012.

McCarthy, E. D. 1994. The uncertain future of ideology. In: Sociological Quarterly, 35

Pashova, Anastasiya. 2009. An. Pashova, The Muslim Roma – an „inconvenient“ for the communist regime minority. In: Women and minorities – ways of archiving, ViennaBlagoevgrad, 2009

Woolard, K. A. 1998. Language ideology as a field of inquiry. In: Language ideologies. Practice and theory. B.B Schieffelin, K.A. Woolard, P. V. Kroskrity (eds), Oxford

АДС, 1. Държавна сигурност – смяната на имената – възродителният процес. Документален сборник, т. 1, 2013. София. [Darzhavna sigurnost – smyanata na imenata – vazroditelniyat protses. Dokumentalen sbornik, t. 1].

АДС, 2. Държавна сигурност – смяната на имената – възродителният процес. Документален сборник, т. 2, 2013. София. [Darzhavna sigurnost – smyanata na imenata – vazroditelniyat protses. Dokumentalen sbornik, t. 2, Sofia].

„Държавна сигурност и малцинствата. Документален сборник“, 2015. София. [Darzhavna sigurnost I maltsinstvata. Dokumentalen sbornik, Sofia].

Воденичаров, Петър. 2011. „Ислямът“ – ръководство на атеиста за борба срещу исляма и комунистическият новоговор. „Балканистичен форум“, 1. [P. Vodenicharov, „Islyamat“ – rakovodstvo na ateista za borba sreshtu islyama i komunisticheskiyat novogovor].

Воденичаров, Петър. 2020. Тоталитарният новоговор, Балканистичен форум“, 3. [P. Vodenicharov, Totalitarniyat novogovor].

Вучков, Сергей. 2011. Нелегални мюсюлмански групи в Западните Родопи през втората половина на 40-те години на ХХ век. Балканистичен форум, 1. [S. Vuchkov, Nelegalni myusyulmanski grupi v Zapadnite Rodopi prez vtorata polovina na 40te godini na XX vek].

Вучков, Сергей. 2010. „Един нема да се намери изменник между нас!“ /Изборите за XXIV Обикновено народно събрание, VII Велико народно събрание и Референдумът от 8 септември 1946 г. и българите мюсюлмани през погледа на вестник „Пиринско дело“. Балканистичен форум, 1. [S. Vuchkov „Edin nema da se nameri izmennik mezhdu nas!“ [Izborite za XXIV Obiknoveno narodno sabranie, VII Veliko narodno sabranie i Referendumat ot 8 septemvri 1946 g. i balgarite myusyulmani prez pogleda na vestnik „Pirinsko delo“]

Зарринкуб, Абдолхойсейн. 2007. А. Зарринкуб, История на ислямската цивилизация, София [A. Zarrinkub, Istoriya na islyamskata tsivilizatsiya].

Игнатов, Асен. 1991. Психология на комунизма, София [Asen Ignatov, Psihologiya na komunizma, Sofia].

Кълъч, Осман. 2020. Жертва на съдбата, прев. Зейнеп Зафер, София. [Osman Kalach, Zhertva na sadbata, prev. Zeynep Zafer, Sofia].

Методиев, Момчил, Мария Дерменджиева. 2015. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери, Ciela [M. Metodiev, M. Dermendzhieva, Darzhavna sigurnost – predimstvo po nasledstvo. Profesionalni biografii na vodeshti ofitseri].

Муратова, Нурие. 2021. Жени отвъд архива. Невидимите истории на жените в България, Благоевград, Университетско издателство „Н. Рилски“. [N. Muratova, Zheni otvad arhiva. Nevidimite istorii na zhenite v Balgariya, Blagoevgrad].

Муратова, Нурие, Зейнеп Зафер. 2020. Политически и научни репресии – случаят Хайрие Мемова-Сюлейманова, Балканистичен, форум, 3. [N. Muratova, Z. Zafer, Politicheski i nauchni represii – sluchayat Hayrie Memova-Syuleymanova].

Оруел, Джордж. 2016. 1984, ИК „Фама“, София [Dzhordzh Oruel, „1984“].

Пашова, Анастасия, Петър Воденичаров. 2011. „Възродителният процес“ и религиозната криптоидентичност на мюсюлмани от Благоевградския окръг (документи и спомени от времето на държавния социализъм), София. [An. Pashova, P. Vodenicharov „Vazroditelniyat protses“ i religioznata kriptoidentichnost na myusyulmani ot Blagoevgradskiya okrag / dokumenti i spomeni ot vremeto na darzhavniya sotsializam].

Пашова, Анастасия, Петър Воденичаров. 2011а. Публичното социалистическо погребение и религиозната интимност на смъртта при мюсюлмани от Западните Родопи, Балканистичен форум, 3. [A. Pashova, P. Vodenicharov, Publichnoto sotsialistichesko pogrebenie i religioznata intimnost na smartta pri myusyulmani ot Zapadnite Rodopi].

Пашова, Анастасия. 2005. Политики на тоталитарната власт към ромите в България. В: Обществено подпомагане и социалната работа в България, Благоевград. [An. Pashova, Politiki na totalitarnata vlast kam romite v Balgariya. V: Obshtestveno podpomagane i sotsialnata rabota v Balgariya].

Радушев, Евгений. 1997. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV – XVIII век (опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели), Историческо бъдеще, 1, София. [Evg. Radushev, Demografski i etnoreligiozni protsesi v Zapadnite Rodopi prez XV – XVIII vek (opit za preosmislyane na ustoychivi istoriografski modeli)].

Теофанов, Цветан. 1997. Превод на Свещения Коран, София. [Tsv. Teofanov, Prevod na Sveshteniya Koran, Sofia].

 

Източник: Евелина Келбечева, Нурие Муратова (съст.)
Гласът на премълчаваните. Изследвания в чест на доц. д-р Анастасия Пашова.
Издателство Бон. Благоевград, 2021, стр. 30–62.

(Книгата може да бъде намерена безплатно на адрес: http://www.history.swu.bg/asia.html)

 

 

[1] При цитиране ще означавам съкратено АДС, 1 и АДС, 2.

[2] МВР-Служебен архив, Ф. 1 оп. 11а, а.е. 43 - март-април 1986, л. 26

[3] Цитатите са по Цв. Теофанов, Превод на Свещения Коран, 1997.

[4] ЦДА, фонд 1Б, опис 89, а.е. 197.

[5] Пак там, л. 2.

[6] Пак там, л. 4.

[7] Пак там, л. 4.

[8] Пак там, л. 5.

[9] Пак там, л. 5.

[10] Пак там, л. 7.

[11] Пак там, л. 8.

[12] Пак там, л. 10.

[13] Пак там, л. 11.

[14] Пак там, л. 12.

[15] Служебен архив на МВР, Възродителен процес 1989 г. - февруари - март ,Ф. 1, Оп. 11а, а.е. 752 , л. 145.

[16] http://mishenabg.blogspot.Com/2010/11/blog-post_11.html?m=1

[17] ЦДА, фонд 1Б, опис 89, а.е. 197, л. 4.

[18] Служебен архив, Възродителен процес 1989 г. - февруари - март, Ф. 1, Оп. 11а, а.е. 752, л. 23.

 

Петър Воденичаров е доцент по социолингвистика в Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Специализирал е социална диалектология в Бергенския университет (Норвегия, 1991), масови комуникации и общества в Копенхагенския университет (Дания, 1994-95), език и национализъм в Института за Югоизточна Европа (Грац, Австрия, 2004). Чел е лекции в НБУ, АУБ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Петър Воденичаров е автор на книгите: „Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет“, „Език, пол и власт“ (1999), „Девиантни автобиографии - дискурси на престъпността“ (2002), „Социолингвистика. Критика на езиковите идеологии и идентичности“ (2003) и на редица студии и статии, публикувани в български и международни издания.

Pin It

Прочетете още...

Това не е лула

Александър Кертин 07 Апр, 2011 Hits: 14215
Започналата война за собствеността върху…