1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2019 12 classics

 

Учебниците по история отразяват по изключително видим начин общоприетите и спонсорирани от държавата канони на българската история. Някои дефинират историческия канон или като списък с произведения, които избираме да включим в учебните си програми; или като текстове, избрани за оцеляване, защото се считат за по-добри от арбитрите на науката; или като културна институция, която легитимира социалните и идеологическите прерогативи на водещ елит; или като група от произведения, назначени от хегемонистките социални структури за увековечаване и утвърждаване на културната кохезия и установена власт … Каноните често се създават като част от общата схема за изграждане на национални идеологии, които служат за запазване на традиционни културни ценности.“ (Belge, M. and J. Parla 2009: ix) Всички учебници са силно зависими от доминиращия политически и идеологически дневен ред на държавата.

Поради това, учебниците по история представят своята „мисионерска“ функция като основни разкази за представяне на националната идентичност и предават общоприетите възгледи на консенсус за националната история. Едва след падането на комунизма историците започнаха да създават образа на „другия“ (Исов, Мюмюн 2005; Образът на „другия“ в учебниците по история на балканските страни. 1998, Данова, Н. 1994: 232-238; Панайотова, Б. 1994: 239-241; Казаков, Г. 1998:3-7; Kalionski, A. 2000: 276-280; Kalionski A., V. Kolev 2000: 118-132; Kalionski, A. 2000: 320-330; S. Y. Nuhoglu and V. L. Antonio 2000: 53-72). За съжаление, само малка част от постиженията на най-новата българска академична историография са отразени в учебниците по история.

Проблемът е, че българската история все още се мисли като етно-история. Ярък пример за това е фактът, че повечето от „небългарските“ групи не могат да намерят място в разказа за националната история. Арменците, евреите, римокатолиците, власите, албанците – ако изобщо се споменава за тях – са представени като чужденци. Както в академичната историография, така и в училищните учебници липсва каквото и да е споменаване на циганите (Иванова, Светлана 2000: 480). От друга страна, турците, (а не османците!) се възприемат като най-крайно различния „друг“ – най-големият враг на българите, описвани в широк отрицателен спектър през различни периоди – от нашественик и потисник от 14 век – до пета колона днес.

Важно е да се отбележи, че днешното вездесъщо присъствие на „българоцентризма“, което ражда общо изкривяване на историческия разказ, не винаги е било така. Учебната програма по история в българските училища между 1878 и 1944 г. съдържа пропорционално много повече световна история, отколкото националната история. Освен това в учебниците, използвани в България между 1878-1944 г., е имало ясна тенденция за нюансирано и толерантно описание на турците, за успехите и славата на тяхната държава, както и за разграничаване между различните етапи от историята на Османската империя. Акцентира се върху толерантния характер на българската нация и условията за мирно съжителство между различните етнически групи и религии (Иванова, Св. 4000: 468). В това отношение се наблюдава нарастваща негативна тенденция след установяването на комунистическия режим през 1944 г.

От водещия принцип на етноцентризма възниква правилото историята на България между XV и XVII век да бъде изобразявана като „тотално, безкрайно и безсмислено зло“. Освен това езикът на учебниците по история и дисциплината Родинознание става опростен, натуралистичен, груб, дори шокиращ през 1960-те години. Фокусът е поставен върху порочните турци и българските мюсюлмани. Ислямизацията на българите е една от най-травматичните теми, която се отнася не само до периода на Османската империя, но и за целия национален разказ. Парадокс е, че въпреки възприемането на този травматичен наратив, българските мюсюлмани изчезват от историческите текстове веднага след разказа за процеса на ислямизация/дебългаризация (Иванова, Св. 2000: 470).

Не дълговечното съжителство, не културата на „комшулука“, а сблъсъците и военните действия между турците и българите формират най-важното ядро и претоварват влиятелния спектър на националния исторически разказ. Той и до днес е използван от популистката националистическа пропаганда, което води дори до международен скандал (Baleva, M., U. Brunnbauer 2008).

Спорът относно начина, по който турците – и мюсюлманите като цяло – са представени както в каноничните текстове, така и в обществените медии, понякога се превръща в изключително дискусионен въпрос в България. Такъв случай беше общественото обсъждане на учебниците през лятото на 2019 г. След одобрението им от Министерството на образованието и науката, неправителствената организация „Истина и памет“ предупреди Министерството на образованието по въпроса за фалшифицирането на историята. В резултат на това значителна част от пропуските и изкривяването на историческите събития и техните оценки в предложените учебници бяха коригирани, включително начинът, по който беше представен „Възродителният процес“ срещу турците (Келбечева, Е. 2019: 184-203).

Анализирането на първоначалните готови за публикуване учебници от 2019 г. е задължително, тъй като трайният каноничен или по-скоро есенциалистичен начин за заклеймяване на мюсюлманските малцинства представлява както академичен, така и социален проблем. Анализът на съответните пасажи от учебниците по история от 2019 г. показва, че въпросът за асимилацията на мюсюлманските малцинства в България е ограничен до т. нар. „Възродителен процес“ (1984-1989 г.) и е споменат само накратко, изборът на подкрепящи документи е по-скоро волунтаристичен и по правило критичната оценка липсва.

В най-популярния учебник на издателство „Просвета“ се споменава за така наречения „Възродителния процес“ (1984-1989) в четвърт страница. Не се пропуска информацията за зверствата на властите и жертвите. Все още акцентът е върху терористичните действия, приписвани на организирани от турците групи през 1985 г.

Учебникът на издателството Булвест 2000 обяснява кризата между годините 1984-1989 в три точки, като най-вече фокусът е върху събитията през лятото на 1989 г. Авторите наблягат върху последиците от „изселването“ на българските турци върху икономиката на страната и свързват процеса с окончателния удар върху режима на Тодор Живков.

Учебникът на издателство „Домино“ е много лаконичен за събитията 1985-1989 г. (три изречения), но все пак има специален семинарен урок (упражнение), посветен на този „най-противоречив процес, който привлича общественото внимание от десетилетия“. Основните теми на този урок са хронологията на имиграционните вълни, договорени1 между България и Турция, и дейностите на 42 терористични протурски нелегални организации между 1983 и 1987 г. Един ценен акцент в този урок е сравнението между два поразително различни учебника от 1996 г. (Фондация „Отворено общество“) и 1998 г. (издателство „Анубис“) за сметка на „Възродителния процес“.

Екипът от историци около издателство „Анубис“ първо не включва дори абзац за някакви малцинства и едва след острия дебат относно съдържанието на учебниците по история, краткото съобщение за „Възродителния процес“ беше изменен. Урокът обяснява процеса като необходимост от отвличане на социалното внимание от другите важни въпроси. Красноречивият архивен материал идва от протокола от среща в Министерството на вътрешните работи, проведена през 1985 г., която може лесно да бъде описана като пример за оруеловски език.

Във всички одобрени учебници липсват предишните решения за преименуване на помаците, циганите и татарите. Съществуват явни спекулации с избора и използването на архивните материали. Освен това различни учебници използват противоречиви документи в подкрепа на тезата за провокирания от самите турци „Възродителен процес „през 1984-1985 г. Има обширно цитиране на докладите от Министерството на вътрешните работи и Комитета за държавна сигурност, речи на Тодор Живков и спомени на активни участници във „Възродителния процес“ [1]. Първите версии на учебниците, предложени от издателства „Домино“ и „Анубис“, твърдят, че това е било насилие от страна на „невъоръжена тълпа“ срещу отряди на държавната милиция и гранични войски.

Нямаше изключение – всички готови за публикуване учебници по история в България през лятото на 2019 г. (след приемането на новата Програма за X клас на гимназиите, която има статут на закон) не описват динамиката на политиката спрямо мюсюлманските малцинства в страната. Учебниците по история не представят тези политики като исторически процес, който се е провеждал почти век преди кулминацията на асимилационната политика на комунистическата държава спрямо всички малцинства в страната, особено върху мюсюлманските.

Най-общо казано, поради продължаващата диаболизация на турците, все още не се преподават реални познания и оценки за постепенния процес на изличаване на мюсюлманските малцинства в България и тези знания все още не са интернализирани от широката общественост. Най-упоритото и прието самозаклеймяване на българската исторически изградена идентичност е историята за „турското робство“ и жестокият турски геноцид над българите (Иванова, Св. 2000: 472). Това е съпроводено от непознаване и неглижиране и на позитивни истории за мюсюлманите (напр. Хаджъ, С. 2021: 248-261), както и на литературата на турците (Зафер, З., В. Чернокожев 2015). Почти всички учебници – преди промените да бъдат наложени в издателствата, в резултат на разгорещената обществена дискусия – бяха използвани за предаване на същия общоприет канон – чисто есенциалистичен негативен разказ за характера и ролята на мюсюлманите в българската история.

* * *

И все пак това, което абсолютно липсва в най-новите учебници по история, е историческият разказ за помаците. Въпросът е симптоматичен, защото показва продължителни усилия за „присъединяване“ на помаците към българската нация и защото за пореден път последните научни изследвания не бяха отразени в учебниците по история.

В тоталитарното публично пространство към доминиращия атеистичен идеологически разказ през 1970-те години постепенно се добавя националистически дискурс. На практика се наложи мълчание за малцинствата – заглушен беше както екзистенциалният им опит, така и държавната политика спрямо тях. След демократизирането на академичната област след 1989 г. независими изследователи, подкрепяни главно от западни фондации, бяха ангажирани с ново изследване на малцинствата в България. Особено „деликатен“ беше въпросът за помаците, тъй като асимилационната политика спрямо тях и опитът за „присъединяването“ им към българската нация датира от 19 век. Липсваше всякаква информация за техния житейски опит и светоглед, с изключение на техните обичаи, тълкувани до наши дни в контекста на доказване на родството им с българските традиции. По някакъв начин помаците все още са непозната група за българското общество, въпреки многобройните академични изследвания в днешно време (напр. Иванова, Е. 2002; Груев, М. 2003; Груев М., А. Кальонски 2008 и др.). Ето защо изследванията на групата изследователи от Югозападен университет в Благоевград, стартирали в средата на 1990-те години в Гоцеделчевския регион, са особено важни.

Интересно е да се проследи как се променят разказвателните полета от началото на 1990-те години. През 1992 г. списанието „Балканистичен форум“ публикува първата статия на Петър Воденичаров и Кристина Попова „Моят живот така го преживех и после се разболех“, представящ живота на двама мъже помаци. Устните им автобиографични интервюта отразяват отношенията им с държавните институции, към които се чувстват отчуждени (училище, армия, община, болница) (Воденичаров, П., Кр. Попова 1995).

През следващите години в България и в чужбина (например на Световния конгрес по устна история в Гьотеборг) двамата учени представиха своите изследвания относно проблемите на автобиографичната идентичност на помаците в условията на маргинализация и постоянен асимилационен натиск.

През 1998 г. Петър Воденичаров, Кристина Попова и Анастасия Пашова публикуват устни автобиографични интервюта в книгата „Искам човекът да е приятен и да си правим моабет. Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от Гоцеделчевско и Разложко“ (Воденичаров, П., Кр. Попова, Ан. Пашова 1998). Те за първи път в България използват тази методология, автобиографичния метод, разработен от устната история. Публикувани са деветнадесет житейски истории на помаци и е разкрит техният уникален житейски опит. До този момент помаците са разглеждани като затворени общности и са представени главно от гледна точка на екзотичните етнографски особености. Кристина Попова е първата, която въведе в България метода на неструктурирано автобиографично интервю въз основа на опита и постиженията, известни от Германия и Австрия (Попова, Кр. 1996: 82-86). Например в Германия тази техника се използва за многопластов психологически и исторически анализ на спомените на хора, оцелели от насилието на нацисткия режим. Методът изисква интервюираните да разказват спонтанно живота си, без да отговарят на директни въпроси.

Повечето истории на помаците в България бяха фокусирани върху семейния им живот, но разкриваха травмите от процеса на „смяна на имената“ и различните стратегии за управление на държавното насилие – съпротива, помирение, компромис („живот с две имена“). В своя анализ към книгата Петър Воденичаров анализира динамиката на тези стратегии. В тома е включена и автобиографията на един помак, затворен в концентрационния (трудовия) лагер на Белене. В разказите на хората е представена и историята за насилствената асимилация на помашкото малцинство, без това да се превърне в център на автобиографичните разкази – може би защото времето за запис е било твърде рано (1995 -1996 г.) и защото ние, интервюиращите, сме възприемани като представители на официална държавна институция. Има и друго възможно обяснение за това недостатъчно представяне на преживяното насилие – може би интервюираните са искали да се представят като обикновени хора, не по-различни от мнозинството от хората в страната, с техните любовни истории, истории за болест, професионален успех и т.н.

През 2000 г. същата група учени публикува книгата „Искам благородна професия. Традиция, мода, модерност в Западните Родопи „(Пашова Ан. и др. 2000). Изследването, книгата и два курса по английски език и живопис, организирани в училищата в селата Рибново и Горно Дряново сред помаците, бяха финансирани от проекта на Европейския съюз „Изолираното село в Европейския дом“. Книгата представи житейския опит на младите хора въз основа на техните противоречиви начини за преплитане на модерността и традицията. В същата книга са публикувани и анализирани картините на учениците от споменатите села, които разкриват мечтите им за бъдещето.

През 2003 г. Сенем Конедарева и Али Абдиков публикуват книгата „Горчиви разкази. Тяхната истина за „възродителния процес“ (Конедарева, С., А. Абдиков 2003), включваща тридесет и седем кратки разказа, засягащи изключително опита на принудата от комунистическата държава по време на асимилационните кампании през 1970-те – 1980-те години.

През 2003 г. екип от Югозападния университет подготви и публикува допълнителни учебни материали „Семейство, религия, всекидневие на мюсюлманите в Западните Родопи (исторически и антропологически аспекти)“ (Пашова, Ан. и др. 2003). Томът е резултат от дългосрочни изследователски усилия както на преподаватели, така и на студенти и се основава на богат архив от устни автобиографични интервюта, антропологични и езикови наблюдения, фото и документални материали, събрани от началото на 1990-те години.

Теоретичният подход, използван от авторите, може да се определи като антропологичен и по-конкретно като антропология на ежедневието – акцентът е върху теми като детството, младостта, семейството, религията, работата. Този том включва биографични разкази, есета, документи, местни истории, демографски данни и дидактически задачи за групова и индивидуална работа за студенти и ученици. Прилагането на методологията на историческата антропология и биографичния подход е резултат от дългосрочното сътрудничество между учени от Международния семинар по балканистика и специализации към Югозападния университет и колеги антрополози от Института за социална история на Виенския университет и Института на Югоизточна Европа в Грац, Австрия.

Официалната политика и подходът на Българската академия на науките бяха представени от Института по етнология и етнография, който от десетилетия работи за доказване на българския произход и родство на помаците. След демократичните промени през 1989 г. фокусът върху „екзотиката“ в духа на ориентализма на Едуард Саид изглежда се редува. Изследванията върху „шарената булка“, ежедневието в контекста на традиционната балканска култура станаха популярни. Официалният академичен дискурс не позволява на помаците да говорят за себе си. Също така липсваше предположението, че тяхната частна вселена е толкова индивидуална, колкото и тази на всички други човешки същества. Те все още са маргинализирани от представянето си главно като екзотични и колективистични патриархални общности.

През 2011 г. Анастасия Пашова и Петър Воденичаров издадоха книга, базирана на ново изследване и документи: „Възродителният процес“ и религиозната крипто-идентичност на мюсюлмани от Благоевградски окръг“ (Пашова, Ан., П. Воденичаров 2011). Там те правят „хронологията на едно насилие“, като представят комунистическата държавна политика на помаците от 1944 г. до края на 20 век. Книгата включва две глави: „На сегашния етап името служи преди всичко за оформяне на необходимите документи“ и „Денем си го погребем по вашему, а нощес го изравяме и погребваме по нашему“. Заглавията на двете части представляват цитати от спомените на двама помаци. В тях се защитават три основни тези: Първата е, че наблюдението и контролът над мюсюлманите започват през 1944 г., за да преминат през различни етапи до 1989 г. Второ, „смяната на имената“ през 1972 – 1974 г. е само един етап от процеса на институционален контрол и усилията за асимилация на комунистическата държава. Трето, след официалното преименуване на мюсюлманите в региона, те направиха всичко възможно да запазят своята религиозна и културна идентичност чрез съпротива и крипто-идентичност, на което тоталитарната система обяви открита война, която накрая загуби. Опитите за принудително налагане на нови погребални обичаи са особено травмиращи за мюсюлманите и въпреки усилията на тоталитарната държава, „единните погребални обичаи“ не са възприети.

За първи път авторите използват различни новооткрити източници: документи от бившия архив на ЦК на българската комунистическа партия, документи от Държавния архив в град Благоевград, документи, свързани с принудителната асимилация, и записани от авторите между 2007 и 2009 г. спомени за „възродителния процес“ в много села: Вълкосел, Слащен, Боголин, Кочан, Плетена, Долен, Дъбница, Корница, Брезница, Лъжница. Двадесет и един разказа за устна история от тези села са включени в книгата като записи за преживяното насилие.

Втората глава, озаглавена „Денем си го погребем по вашему, а нощес го изравяме и погребваме по нашему“, има два акцента – насилническите мерки на тоталитарната държава за „борба“ с мюсюлманските погребални обичаи (въз основа на архивни документи); и какви стратегии са използвали мюсюлманите от Западните Родопи, за да избенат наложените нови обичаи (въз основа на лични спомени). Книгата включва 140 документа от Държавния архив в Благоевград, които са публикувани за първи път.

Нурие Муратова изследва мюсюлманките по време на социализма в „Политики на социалистическия режим в България към жените мюсюлманки“ (Муратова, Н. 2012: 319-370). Разглежда политиките и механизмите на асимилация на тоталитарната държава, насочени специално към жените – специални училища за политически активистки, образователни политики, целящи формирането на „послушна“ интелигенция, натиска от страна на комунистическата партия и преследването на традиционното облекло и обичаи и накрая, „промяната на имената“ през 1970-те години. В друго проучване същата авторка анализира случаите на използване на академичната наука за оправдаване на асимилационната политика – особено на физическата антропология (Муратова, Н. 2015: 252-267). Това се отнася за средата на 1980-те години, когато са провеждани специални програми с фалшива методология за „измерване на антропологичните данни“ на турци и помаци, за да се докаже техният български произход и да се свържат с траките, прабългарите и славяните.

Приведените примери показват, че дори нито едно от последните иновативни изследвания на помаците не е включено в учебниците в училище в наши дни. В допълнение, дискурсът за помаците все още е ограничен в академичната сфера, с малки изключения в обществените медии. По този начин продължаващият „българоцентризъм“ на Големия исторически разказ, представен преди всичко от учебниците в България, е факт – все още днес, повече от три десетилетия след демократичните промени. Малцинствата до голяма степен липсват в учебниците и трябва да се отбележи, че най-невидимата група са помаците, които изобщо не се споменават в най-новите силно оспорвани учебници, публикувани през 2019 г.

Заключение

Учебниците по история могат да се разглеждат като канонични текстове с ясен „мисионерски характер“ и като основни разкази за българската история. Само няколко от учебниците бяха подложени на преработка през последните повече от 30 години след падането на комунизма и националистическият дискурс все още преобладава в тях.

Последните учебници в България, публикувани през 2019 г., все още са проблематични по отношение на представителството на мюсюлманските малцинства в България. Няма изключение – всички те „забравят“ да споменат политиката на постепенна асимилация на мюсюлманските малцинства, въпреки кратките периоди на положителна сегрегация през първите години от установяването на комунистическото управление. Дори след значително натрупване на историографски изследвания, устни разкази, да не говорим за архивната революция, днес Големият исторически разказ не включва съответната история на най-големите малцинствени групи в България – мюсюлманските малцинства на турци, помаци и част от циганите.

Този факт ясно говори за силата на вековните трайни клишета в българския официален исторически дискурс. Не на последно място, фактът на пропуска на разказите за малцинствата (и преди всичко за помаците) разкрива нарушената връзка между постиженията на академичната историография и спонсорираното от държавата представяне на историческото минало в учебниците по история на България.

Библиография:

Baleva, Martina and Ulf Brunnbauer (Eds.). 2008. Batak Ein Bulgarischer Erinnerungsort, Берлин, Geschichtswerksatt Europa.

Belge, Murat and Jale Parla. 2009. Balkan Literatures in the Era of Nationalism, Istanbul, Bilgi University Press.

Kalionski Alexey, Valeri Kolev. 2000. Multiethnic Empires, National Rivalry and Religion in Bulgarian History Textbooks. In: Clio in the Balkans. The Politics of History Education (ed. Christina Koulouri), Thessaloniki, Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe, 118-132.

Kalionski, Alexei. 2000. Ottoman Macedonia in Bulgarian History Textbooks for Secondary School. In: Clio in the Balkans. The Politics of History Education (ed. Christina Koulouri), Thessaloniki, Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe, 276-280.

Kalionski, Alexei. 2000а. The Ethnic and Religious Climate in Bulgaria after 1989. Preliminary Notes for Discussion by Alexei Kalionski, In: Clio in the Balkans. The Politics of History Education (ed. Christina Koulouri), Thessaloniki, Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe, 320-329.

Soysal Yasemin Nuhoglu and Vasilia Liian Antonio. 2000. A Common Regional Past? Portrayal of the Byzantine and Ottoman Heritages from Within and Without, In: Clio in the Balkans. The Politics of History Education (ed. Christina Koulouri), Thessaloniki, Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe, 53-72.

Воденичаров, Петър и Кристина Попова. 1995. „Моят живот така го преживех и после се разболех.“ За премълчаното и разказаното в повече в автобиографичния текст, Balkanistic Forum, 1, 1995. [Vodenicharov, Petar i Kristina Popova. „Moyat zhivot taka go prezhiveh i posle se razboleh.“ Za premalchanoto i razkazanoto v poveche v avtobiografichniya tekst].

Воденичаров, Петър, Кристина Попова, Анастасия Пашова. 1998. Искам човекът да е приятен и да си правим моабет. Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от Гоцеделчевско и Разложко, Благоевград [Vodenicharov, Petar, Kristina Popova, Anastasiya Pashova. Iskam chovekat da e priyaten i da si pravim moabet. Rechevo pove-denie i zhizneni svetove na balgari mohamedani ot Gotsedelchevsko i Razlozhko]. (http://www.history.swu.bg/PDF/moabet.pdf)

Груев, Михаил, Алексей Кальонски. 2008. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София: Сиела. [Gruev, Mihail, Aleksey Kalyonski. Vazroditelniyat protses. Myusyulmanskite obshtnosti i komunisticheskiyat rezhim. Sofiya].

Груев, Михаил. 2003. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим 1944 – 1959. София: Кота. [Gruev, Mihail. Mezhdu petolachkata i polumesetsa. Balgarite myusyulmani i politicheskiyat rezhim 1944 – 1959. Sofiya].

Данова, Надя. 1994. Образът на „другия“ в българските учебници през Възраждането, В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, София: IMIR. [Danova, Nadya. Obrazat na „drugiya“ v balgarskite uchebnitsi prez Vazrazhdaneto, V: Vrazki na savmestimost i nesavmestimost mezhdu hristiyani i myusyulmani v Balgariya, Sofiya]

Зафер, Зейнеп, Вихрен Чернокожее (съст.). 2015. Когато ми отнеха името: „възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на XX век в литературата на мюсюлманските общности, София: Изток Запад. [Zafer, Zeynep, Vihren Chernokozhev (sast.). Kogato mi otneha imeto: „vazroditelniyat protses“ prez 70-te – 80-te godini na XX vek v literaturata na myusyulmanskite obshtnosti, Sofiya].

Иванова, Евгения. 2002. Отхвърлените приобщени, София. [Ivanova, Evgeniya. 2002. Othvarlenite priobshteni, Sofiya].

Иванова, Светлана. 2000. Етнокултурни общности в българските учебници по национална история – състояние и перспективи, В: Аспекти на етнокултурната ситуация в България, София, Асоциация ACCESS, Open Society. [Ivanova, Svetlana. Etnokulturni obshtnosti v balgarskite uchebnitsi po natsionalna istoriya – sastoyanie i perspektivi, V: Aspekti na etnokulturnata situatsiya v Balgariya].

Исов, Мюмюн. 2005. Най-различният съсед, София, Международен център за изследване на малцинствата и междукултурни отношения (ИМИР). [Isov, Myumyun. 2005. Nay-razlichniyat sased, Sofiya].

Казаков, Георги. 1998. Образът на „другия „в българските учебници по история, Leteratura, X, кн. 19 (1998): 3-7. [Kazakov, Georgi. Obrazat na „drugiya“ v balgarskite uchebnitsi po is-toriya, Leteratura].

Келбечева, Евелина. 2019. Хроника на един анахронизъм – изучаването на комунистическото минало в България, Balkanistic Forum, 3 (2019):184-203. [Kelbecheva, Evelina. Hronika na edin anahronizam – izuchavaneto na komunisticheskoto minalo v Balgariya].

Конедарева, Сенем, Али Абдиков. 2003. Горчиви разкази. Тяхната истина за „възродителния процес“. Благоевград, Фондация за регионално развитие „Родопи XXI век“. [Konedareva, Senem, Ali Abdikov. Gorchivi razkazi. Tyahnata istina za „vazroditelniya protses“. Blagoevgrad].

Муратова, Нурие. 2012. Политики на социалистическата власт в България към жените мюсюлманки, В: Да познаем комунизма, съст. Ивайло Знеполски, София: Сиела, с. 319-370. [Muratova, Nurie. Politiki na sotsialisticheskata vlast v Balgariya kam zhenite myusyulmanki, V: Da poznaem komunizma].

Муратова, Нурие. 2015. „Пряк потомък на славяните и траките, а сега вече и на прабългарите“. Етническата антропология и възродителния процес в България, Balkanistic Forum, 1, 2015, с. 252-267. [Muratova, Nurie. „Pryak potomak na slavyanite i trakite, a sega veche i na prabalgarite“. Etnicheskata antropologiya i vazroditelniya protses v Balgariya].

Образът на другия в учениците по история на балканските страни. 1998. София, Фондация „Балкански колежи“. [Obrazat na drugiya v uchenitsite po istoriya na balkanskite strani].

Панайотова, Боряна. 1994. Образът на „другите“ в учебниците по история през 20-те и 50-те години на ХХ век. В: „Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България“, София, ИМИР. [Panayotova, Boryana. Obrazat na „drugite“ v uchebnitsite po istoriya prez 20-te i 50-te godini na XX vek. V: „Vrazki na savmestimost i nesavmestimost mezhdu hristiyani i myusyulmani v Balgariya“].

Пашова, Анастасия и др. 2000. „Искам благородна професия …“ Традиции, мода, модерност в западните Родопи, Благоевград. [Pashova, Anastasiya i dr. „Iskam blagorodna profesiya …“ Traditsii, moda, modernost v zapadnite Rodopi, Blagoevgrad]. (http://www.history.swu.bg/PDF/iskam_blagorodna_profesia.pdf)

Пашова, Анастасия и др. 2003. Семейство, религия, всекидневие на мюсюлмани в Западните Родопи (Историко-антропологически аспекти),   София,

SEMARSH, [Pashova, Anastasiya i dr. Semeystvo, religiya, vsekidnevie na myusyulmani v Zapadnite Rodopi (Istoriko-antropologicheski aspekti), Sofiya], (http://www.history.swu.bg/sem.htm).

Пашова, Анастасия, Петър Воденичаров. 2011. „Възродителният процес“ и религиозната криптоидентичност на мюсюлмани от Благоевградски окръг“, София, SEMARSH, [Pashova, Anastasiya, Petar Vodenicharov. 2011. „Vazroditelniyat protses“ i religioznata kriptoidentichnost na myusyulmani ot Blagoevgradski okrag“, Sofiya], (http://www.history.swu.bg/Vazroditelen-proces.pdf).

Попова, Кристина. 1996. Автобиографичният метод на Габриеле Розентал, Български фолклор, 1996, кн. 6, с. 82-86. [Popova, Kristina. 1996. Avtobiografichniyat metod na Gabriele Rozental, Balgarski folklore].

Хаджъ, Садък. 2021. Хасан Ерен – от Видин до върховете на тюркологията, Балканистичен форум, 2021, кн. 3, с. 248-261. [Haci, Sadik. 2021. Hasan Eren – ot Vidin do varhovete na tyurkologiyata].

Източник: Евелина Келбечева, Нурие Муратова (съст.)
Гласът на премълчаваните. Изследвания в чест на доц. д-р Анастасия Пашова.
Издателство Бон. Благоевград, 2021, стр. 18–29.

(Книгата може да бъде намерена безплатно на адрес: http://www.history.swu.bg/asia.html)

 

[1] Без да се отчита, че са договорени само спогодбите през 1925 г. и 1968 г, а другите изселвания са по настояване и контрол на българските власти. През 1989 г. също няма договореност.

 

Evelina Kelbecheva

Професор Евелина Келбечева е историчка, преподавателка в Американския Университет в България. Тя преподава европейска, източно-европейска, балканска и българска история. Специализирала е в САЩ и Израел. Публикациите й са в областта на културната история, историческата памет, митовете и фалшификациите на историята. Келбечева е инициаторка на гражданския натиск за преподаване на комунистическото минало в българските училища.

 

 

Pin It
Нурие Муратова
Нурие Муратова е доктор по история, главен асистент в Югозападен университет (ЮЗУ) „Неофит Рилски“ – Благоевград. С изследователски интереси в областта на архивните политики, архивите на жени и малцинства, тя детайлно анализира политиките на социалистическата власт в България към жените мюсюлманки, разкрива недостатъчно изследвани аспекти от историята на т. нар. „възродителен процес“ сред помашкото население и проследява развитието на цензурните механизми на комунистическия режим. 

Посетители

57

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 2 дни
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 2 дни
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 2 дни
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 2 дни
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 3 дни
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 3 дни
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 4 дни
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 4 дни
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 1 седмица
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 2 седмици
  • Виргиния писа Още
    Поздравления на... преди 2 седмици
  • Дом Зелен писа Още
    Този етап в... преди 2 седмици