1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 07 Exodus 1989

 

От редакцията на сайт „Маргиналия“: Излезе от печат турския сборник „30 години от принудителното изселване на турците от България през 1989 г“. В него са събрани доклади от симпозиум (2019 г.) посветен на една от най-трудните за политическа, историческа и социално-психологическа интерпретация на т. нар. „Възродителен процес“. Измежду имената на турските учени са Ahmet SARIKURT, Mustafa TÜRKEŞ, AyşeKAYAPINAR, Zeynep ZAFER, Maria VASİLİKİOTOU и др.

Българските учени Михаил Иванов, проф. Евгения Иванова, доц. Румен Петров участват с внушителен по обем статии. Деян Кюранов и Лилияна Александриева са представени със спомени за съпротивата на турските ни съграждани през онези мрачни години.

Публикуваме откъси от студията на доц. Михаил Иванов.

 

В края на 60-те година мултикултурните „експерименти“ на режима приключват и се разработва политика на пълна асимилация на мюсюлманите в България. Старт за това дава Тодор Живков на заседание на Политбюро, проведено на 21 ноември 1967 г., на което се обсъжда работата на Комунистическата партия сред турското население[1]. На това заседание той формулира политиката на създаване на „комунистическа българска нация“ (впоследствие този термин е модифициран на „единна българска социалистическа нация“) и поставя задачата „да имаме втора програма, която не бива да публикуваме“.

Като се започне от 1969 г. в продължение на няколко години е ликвидиран или ограничен до минимум етнокултурния живот на турците в България. На 8 май 1984 г. комунистическото ръководство (Политбюро на ЦК на БКП) приема секретно решение, с което се цели пълно ликвидиране на всякаква възможност за изява на етническата идентичност на турците в България, включително се въвежда забрана да се говори на турски език[2]. Остава само: 1. да се отрече, че те са турци и 2. да бъдат сменени техните имена.

Върхове в асимилационната политика на комунистическия режим са няколкото кампании на преименуване:. На циганите мюсюлмани: 1960-61 г. – около 120 хиляди[3], 1975 г. по време на националното преброяване – неуточнен брой[4], от юли 1981 г.до април 1984 г. – 285 167[5] или общо над 400 хиляди цигани. На помаците – 1970-75 г. и частично до 1983 г. – около 240 хиляди[6]. Преименуването на мюсюлманите приключва през зимата на 1984-1985 г. с най-голямата кампания, когато са сменени насилствено имената на повече от 820 хиляди турци.

Съпротивата на помаците

Асимилационната и дискриминационната политика на режима причинява неизброими страдания на мюсюлманското население в България, но би било погрешна представа, ако на него се гледа като на безропотна жертва. Напротив турците и помаците в България оказват съпротива, която в много случаи има ожесточен характер. Съпротивлявайки се, те показват, че са готови да отстояват своята чест и достойнство с цената на живота си и на най-тежки страдания.

Първият бунт избухва в село Рибново през 1964 г., когато местното комунистическо ръководство се опитва да преименува помашкото население в района на Чеч в Западните Родопи. Административната комисия по преименуването, охранявана от милиция и войници, е посрещната при влизането си в селото с викове, камъни, тояги и брадви, в резултат на което комисията заедно с охраняващите я въоръжени лица е изтласкана. Селяните избират щаб, който се настанява в общината. Взривен е мостът по единствения път към селото. Българите учители също са изгонени от селото. Сформиран е денонощен патрул и са изпратени хора за свръзка с останалите села в района. Този път властта отстъпва. Преименуването е спряно. Но след като положението е овладяно следват репресии. 12 души са осъдени на от 5 до 12 години затвор[7].

Кампанията за преименуване на помаците през първата половина на 70-те години отново е посрещната със съпротива на много места. През 1971 г. в родопските градове Мадан и Рудозем се провеждат демонстрации, които са разпръснати със сила. Много ожесточена е съпротивата в началото на 1972 г. в село Барутин. В намиращата се наблизо до селото ураниева мина се стига до жестока ръкопашна битка. Помаците миньори са смазани от бой, след което насила са преименувани. В самото село населението се събира на площада и остава на денонощно бдение в продължение на три дни. Властта обгражда селото с войска и милиция и доброволци от българското население, които навлизат с танкове, бронетранспортьори и пожарни коли с гореща вода. Следва масов побой и стрелба „във въздуха“, в резултат на което са убити две жени, шестима са ранени, а стотици са пребити. Впоследствие един от миньорите е осъден на 12 години затвор, а други са интернирани[8].

През май 1972 г. група от около 400 души от Якоруда и околните села тръгват на поход през планината Рила, за да се доберат до София, където да протестират пред американското и турското посолство. Те са спрени от силите на реда, голяма част са арестувани, насила преименувани и върнати по родните им места, а други успява да избягат и да се върнат обратно в Якоруда. Един възрастен помак умира, най-вероятно от нанесения побой.. Погребението му служи за повод за нова демонстрация. Няколко дни по-късно около 80 души от якорудското село Бунцево, въоръжени с брадви и колове, нападат двама партийни функционери и убиват единия от тях. Във връзка с това са осъдени един на смърт, един на 20 години и още пет души на различни срокове затвор[9].

Най-мащабен по време на кампанията за преименуването на помаците е бунтът на селата Корница, Брезница и Лъжница в източните склонове на Южен Пирин през януари-март 1973 г. Центърът е Корница. С активното участие на изселения в казанлъшко корничанин Рамадан Рунтов в селото се създава нелегална организация начело с Халил Бялков, Байрам Гетов и Исмаил Бялков, която се свързва със съседните Брезница и Лъжница и изпраща делегация в София, за да потърси подкрепа от турското посолство. На 23 януари помаците решават децата да бъдат спрени от училищни занятия, а повечето от възрастните престават да ходят на работа. Мъжете се въоръжават с ножове, брадви и колове, на площада се запалват огньове и големи групи от протестиращите организират денонощно дежурство.

Дежурството продължава до 28 март, когато призори Корница е обградена от войска и милиция, включително конна милиция и отрядници. Предприема се въоръжено превземане на селото. Срещу протестиращите се стреля, хвърлят се кучета, конната милиция тъпче хората, обливат ги с вода от пожарни коли, нанася им се жесток побой. Убити са трима, десетки са ранени. От селата Лъжница и Брезница тръгват групи помаци на помощ. Идващите от Лъжница са върнати обратно, а тези от Брезница са спрени със стрелба, конна милиция и кучета и са наблъскани в един водоем. От брезничани са убити още двама души и много са ранени. Ранени са и трима от репресивните сили. Проведено е следствие, придружено от жестоки изтезания. 10 души са осъдени на затвор от 12 (за Халил Бялков и Байрам Гетов) до 3 години, десетки семейства и мъже без семействата са насилствено изселени в Северна България[10]. Отделен съд осъжда Рамадан Рунтов на 6 години затвор[11].

Съпротивата срещу смяната на имената на „лицата от смесени бракове“.

Обръщам специално внимание на преименуването на „лица от смесените бракове“, защото то предизвиква обособяване, отчуждение от българската държава, масова изселническа психоза и съпротива. Именно набиращата скорост пълзяща асимилация е причината за възникването още преди края на 1984 г. на редица съпротивителни организации. Подчертавам това, защото тогавашната комунистическа пропаганда обяснява съпротивата сред турското население по това време с влиянието от Турция, опитвайки се да оправдае масовата кампания за преименуване на турското население през зимата на 1984-1985 г. като противодействие на заплахата от южната ни съседка. Това продължава все още да е логиката и на някои съвременни български историци. Всъщност последователността е съвсем друга: пълзяща асимилация – съпротива на турското население – масова асимилация.

Разменяйки местата на причината и следствието, комунистическият режим използва проявите на съпротива, за да вмени вина на турското и помашкото население, като го обвини в протурски национализъм и антидържавна дейност и оправдае по този начин своите жестоки масови репресии. Логиката е точно обратната. Насилието на режима е първопричината, която предизвиква спонтанна самозащита – често пъти стихийно рефлекторна и в някои случаи организирана.

Многобройни са примерите на спонтанни акции срещу насилието през 1983 г. и 1984 г. Нарастващото напрежение в резултат на пълзящата асимилация достига трудни за овладяване от репресивните органи размери и това кара дори началникът на Шесто управление на ДС генерал Петър Стоянов да реагира. На заседание на ръководството на МВР на 20 август 1984 г. той настоява: „Но до кога, колко време и как ще продължаваме с тези преименувания, трябва да го решим.“

Възникват и няколко съпротивителни организации.

През лятото на 1983 г. учителят по българска литература в Джебел Авни Велиев и Рамадан Мехмедов Мустафов основават нелегалната „Ленинска комунистическа партия на турците в България.“ Успяват да привлекат около 40 души. Велиев изготвя програма, устав, обръщение към младежите и юношите турци в България, „Обръщение към Кенан Еврен“, „Обръщение към БКП и КПСС“, „Обръщение до ООН“. Според документите на организацията основна нейна задача е да се бори „срещу насилствената асимилация и дискриминация на турците в България“, да се възстанови изучаването на турски език в училищата и др. Авни Велиев и неговите съмишленици започват подготовка на учредителен конгрес. При екскурзия в Унгария успява да посети посолствата на Турция, Франция и Великобритания, в които алармира дипломатите за дискриминационната политика на комунистическия режим и готвещото се масово преименуване, като предава „Обръщение до Комисията за правата на човека на ООН“, в което описва тежкото положение на турците в България и се отправя молба за намеса.. Арестуван е на 14 септември 1984 г. Милицията успява да изземе документите на организацията. През февруари 1985 г.Авни Велиев е осъден на 7 години и половина затвор, а Рамадан Мустафов с „българско“ име Орлов – на 4 години. След кампания на международните правозащитни организации за освобождаването на Велиев, той е пуснат предсрочно на свобода през 1988 г., след което е въдворен в родното си село Зорница без право да го напуска.

От Исмет Топалоглу научаваме за нелегална организация, която възниква в Момчилград през 1983 г. Неин инициатор и ръководител е заместник началникът на гара Момчилград Осман Ахмедов Салифов (Салифоглу). Намерението му е да инициира по нелегален път протести в национален мащаб. Той привлича кранистът на гарата Мустафа Юмер Осман, а по-късно към тях се присъединява и Иззет Гюнер Мустафа (Иззетин Тахсинов, Изет Тасимов Мустафов?). Те наричат своята организация „Турско единство“. Решават да привлекат членове от района на Кърджали и други краища на България, като замисълът им е структурата да е на малки групи, които не се познават помежду си. Исмет Топалоглу се присъединява през лятото на 1984 г. В края на 1984 г си поставят за цел да организират по мирен път национален митинг, който да уведоми световната общественост, че турците в България не искат да се преименуват. Арестуват четиримата през декември 1984 г. (Мустафа Юмер го хващат в село Раковски, Разградски окръг, където се е опитал да избяга при брат си). Подлагат ги на жестоки изтезания. Мустафа Юмер е диагностициран като душевно болен в следствието и умира (убит) в Кърджалийската психиатрична болница през 1985 г. Осман Салифоглу през май 1985 г. се е хвърлил (е хвърлен) от петия етаж на кърджалийското управление на МВР, изпада в многодневна кома, но оцелява. На 6 октомври 1985 г. той е диагностициран като душевно болен и с обяснение, че е загубил разсъдъка си, делото срещу него, Иззет Мустафа и Исмет Топалоглу, насрочено за следващия ден, се отлага. Изпратен е в психиатричната болница в Ловеч. През 1986 г. Кърджалийският районен съд взима решение да бъде освободен поради здравословното му състояние. След две години предварително задържане в единични килии останалите двама от групата са осъдени през 1987 г. и изпратени в Старозагорския затвор[12].

Недоволството от дискриминационната политика на режима към малцинствата и особено от преименуването на помаците и на лицата от смесените бракове е основен мотив на терористичната група, която осъществява редица бомбени атентати, причинили невинни човешки жертви и тежки наранявания, включително и на деца, което по никакъв начин не може да бъде оправдано. На 30.08.1984 са предизвикани взривове в Пловдив, където е убит един човек и 35 души са ранени, и във Варна, където са ранени двама души. На 9.03.1985 г. на гара Буново, Софийско е взривен железопътен вагон, при което загиват 7 души, от които 2 деца, и са ранени тежко 9 души, от които 2 деца и почти по същото време е предизвикан взрив в хотел „Сливен“ в град Сливен, където са ранени няколко души без опасност за живота им[13].

Въпреки че в групата по думите на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов има бивш и действащ агент на Държавна сигурност[14], властите дълго време не могат да установят извършителите. В разследването се включват и специалисти на съветските специални служби[15]. Атентаторите са разкрити и са арестувани на 13.08.1987 г.[16], а окончателните присъди са произнесени на 25.04.1988 г., като трима са осъдени на смърт, един – на 6 години затвор, един – на две години и двама – по на една година. Според официалната версия осъдените на смърт са екзекутирани на 5 септември 1988 г.[17]

Масовото преименуване на турците.

Пълзящата асимилация, продължила през лятото на 1984 г., временно стихва в края на август, когато във връзка с предстоящото честване на 40-годишнината на „Деветосептемврийската революция“ министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов дава указание: „За следващите 2 месеца – септември и октомври, особено до края на септември, както е казано, всичко да се задържи и да се спре.“[18]

През ноември всичко е подновено в много по-големи мащаби. На 20 ноември се провежда разширено заседание на Съвета на Шесто управление на ДС. На него началникът на управлението генерал Петър Стоянов, говорейки за предстоящите задачи, казва:

„Предстои акция по преименуването на 50-60 хиляди лица от смесени бракове едновременно в цялата страна. Всеки може да си представи какви ситуации ще възникнат.“

И така използваният термин за обозначаване на целевата група продължава да бъде „лица от смесени бракове“, макар че за всички е очевидно, че вече става дума само за турското население.

Десетина дни по-късно – на 29 ноември 1984 г. министърът на вътрешните работи генерал-полковник Димитър Стоянов (по това време кандидат-член на Политбюро) провежда инструктаж на отговорниците по окръзи по въпросите на борбата с тероризма (генерали и офицери от ръководния състав на министерството)[19]. На него той дава сигнал за действие:

„Декември, януари и февруари са период, в който мероприятията по смяната на имената на лица от смесените бракове и на потомци на насила помохамеданчени в миналото българи навлизат в решителна фаза.“

Веднага след това министърът информира, от кого е поставена задачата:

„В понеделник (25 ноември, бел. М. И.) в ЦК на БКП се проведе съвещание по този въпрос с участието на първите секретари на ОК на БКП. Аз докладвах пред другарите по наши данни какво е извършено досега. Дадоха се указания от Политбюро да се започне работата незабавно, системно, начело с ОК на БКП, на общинските комитети, народните съвети, масовите организации. Там, където се налага и е необходимо, ще вземат участие и органите на МВР. Трябва да се използват зимните месеци и работата в основни линии да завърши в посочения срок.“

Както виждаме, указанията са на висшето комунистическо ръководство – на Политбюро на ЦК на БКП[20]. Именно то носи главната вина за последвалата масова кампания за насилствено преименуване на над 800 хиляди турци. Даден е срок – през зимата – през месеците декември, януари и февруари – тогава, когато реколтата е прибрана, а селските райони, в които живеят мнозинството от турците, са сковани от снега и студа. Разпределени са ролите – където е необходимо ще вземат участие и органите на МВР.

Подчиненият на комунистическата върхушка репресивен апарат отдавна се е готвил за мащабната акция. От началото на 1983 г. и до есента на 1984 г. в системата на МВР се извършва усилена работа за „укрепване позициите на Министерството по турската линия“. Проследявайки това „укрепване на позициите“, виждаме как то логично води до състоянието на пълна мобилизация на министерството на вътрешните работи и подчинените му управления на Държавна сигурност, които през зимата на 1984 – 1985 г. ще бъдат хвърлени в кампанията по масовото преименуване на турското население.

В хода на подготовката се издават специални заповеди и се актуализират стари, между които са и заповедите за борба с безредици. Извършва се мащабно превъоръжаване с модерно лично оръжие и с техника. Трескаво се уточнява, картотекира и поставя под агентурен контрол „вражеският контингент по линия на протурския национализъм“. Оперативният състав по турска линия към пролетта на 1984 г. е удвоен почти два пъти. На разширяването, укрепването и повишаването на ефективността на агентурата „по турска линия“, а по-късно „по линия на преименуваните“ (към която се добавя и „линията по терора“) ръководството на Министерството на вътрешните работи посвещава многобройни съвещания и оперативки, дават се заповеди и указания, правят се отчети, извършват се инспекции.

От приведените факти следва изводът:

Масовата насилствена кампания за преименуването на турското население през зимата на 1984-1985 г. не е резултат на спонтанно взето в тесен кръг решение, а е осъществена след старателна двегодишна организационна и техническа подготовка като завършващ кулминационен етап на асимилационната политика на режима срещу мюсюлманите в България.

За потушаването на очакваната съпротива от страна на турското население специално в Кърджалийския край още при старта на кампанията в края на декември 1984 г. е създаден с разпореждане на министъра щаб под ръководството на генерал лейтенант Иван Димитров – заместник-министър на отбраната и началник на „Народната милиция“. Срещу хората освен милиционерите са хвърлени силите на Държавна сигурност, два гранични отряда, две сержантски школи, на няколко пъти – армейски поделения[21] и по-специално полкът в Крумовград и разположеното в региона военновъздушно поделение, а също – стотици отрядници (така наречените доброволни отряди са паравоенни формации, създадени от Комунистическата партия в помощ на милицията). Използвани са бронетранспортьори, пожарни коли, кучета и т. н.[22] Действията на щаба се осъществяват в пълна координация с първия секретар на кърджалийския окръжен комитет на БКП Георги Танев[23].

Преименуването се. извършва лавинообразно. До 9 декември са преименувани 33 129 души[24], на 17 декември се отчитат 48 642[25], на 24 декември се отчитат над 100 000[26] Кампанията приключва до март 1985 г. На 31 май 1985 г. в МВР е постъпила и обработена информация, според която общият брой на преименуваните е 822 588, като остават тези, които са в чужбина[27].

Бунтовете през зимата на 1984-1985 г.

Тази зима e много тежка – с обилни снеговалежи, с температури под минус 20 градуса. При тези студове на 24 декември над 100 души протестират в село Млечино – център на селищна система. На 25 декември над 3500 души са демонстрантите в село Бенковски – също център на селищна система, в голямата си част придошли от околните села. На следващия ден стават тежки сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност, когато отново около 3 хиляди души от селата Каялоба, Горски извор, Могиляне, Пресека и Добромирци, се насочват към Бенковски на няколко пъти по няколко направления и накрая навлизат в селото. Ето как началникът на Окръжното управление на МВР в Кърджали полковник Кадирев описва сблъсъка в своя доклад пред ръководството на Министерството на вътрешните работи:

„Участниците хвърляха камъни и дървета по нашите превозни средства и състава. Изпочупени бяха колите на противопожарната охрана. Направен бе опит тълпата да се разпръсне с автомобил на противопожарната охрана. Тогава те се нахвърлиха върху служителите на МВР. Взети бяха решителни мерки за нейното разпръскване. Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни.“

По време на тези стълкновения край село Могиляне загиват трима души, между които едно 17-месечно бебе.

През същия този ден – 26 декември, стават тежки сблъсъци и на други места в Източните Родопи: в Момчилград протестиращите са 1200 души, в село Груево – 1000 души – през нощта те запалват огньове край селото (загиват двама), в село Звездел и други. В следващите два дни вълненията в Момчилград продължават – на 27 декември силите на реда разпръскват с груба сила 700-800 души (има трима убити, много са ранените и пребитите от бой), а на 28 декември около 300 жени излизат на поход с искане да им бъдат върнати арестуваните съпрузи.

В първите дни на януари 1985 г. героичната съпротива на турското население в Кърджалийския край вече е смазана. Следват жестоки изтезания, продължителни задържания при нечовешки условия без повдигане на обвинение, тежки присъди, въдворявания в концентрационния лагер в Белене (до 1989 г. незаконно са лишени от свобода и въдворени в Белене във връзка с насилствената промяна на имената 517 души)[28].

Забележителен пример на съпротивата на турците срещу масовото преименуване през зимата на 1984-1985 г. е бунтът на село Ябланово, Котленско (с около 5 хил. жители алевии) и околните села – на 17, 18 и 19 януари. То е подето и оглавено от Федаил Коджаибрямов – активен борец против фашизма и капитализма, кмета Хюсеин Нух и партийния секретар Хасан Берберов. Заедно с тях застава религиозният водач Хасан Джемал Молла – яблановският деде[29], чиято дума тежи изключително много. Протестът избухва рано сутринта на 17 януари, когато общинските власти от Котел изземват от кметството гражданските регистри, което се приема от хората като подготовка за преименуването.

Хората не отиват на работа и се организират за съпротива. Мъжете започват да изготвят подръчно оръжие. Масово се попълват жалби до Главния прокурор и държавното и партийно ръководство, размножени по образец, изготвен предишния ден в София от Салих Бакладжиев – османист в Института по балканистика. Рано сутринта на 18 януари към София потеглят хора, за да връчат жалбите в Държавния съвет.

Пристигналите на 17 януари представители на общинските власти биват задържани до вечерта в селото. Прекъсват се връзките с външния свят. На входовете на Ябланово се поставят постове. Такива постове има и в някои от съседните села. През нощта по улиците се палят огньове. От селата започват да прииждат мъже, за да вземат участие в съпротивата.

На 18 януари сутринта Хасан Берберов изпраща хора до съседното село Върбица, които да изпратят от там подписана от него телеграма до ЦК на БКП, в която от името на яблановското население: „Спрете промяната на имената!“

Този ден от общинския център Котел пристига бригада от общински служители и активисти на Отечествения фронт, подготвени за да пристъпят към масовото преименуване. Бригадата се придружава от внушителна въоръжена милиционерска част. Яблановци, призовани от радиоуредбата, ги чакат на автоспирката, водени от своите ръководители. Те носят вили, шишове, ножове, брадви, търнокопи, колове. Някои държат бутилки със запалителна течност, но ръководителите успяват да ги разубедят да не ги използват. Селяните организират жива преграда и не допускат дошлите в кметството, които се оттеглят без да се стигне до сблъсък

По-късно този ден някои от селяните слагат взрив на моста преди селото и преграждат с арматурно желязо и насипан чакъл пътя Сливен – Шумен на западния край на Ябланово. От съседните села продължават да прииждат хора. През нощта отново са поставени постове. Много хора са на крак покрай запалените огньове. Температурата е под минус 20 градуса.

Призори на 19 януари от запад към селото наближава колона от танкове, бронетранспортьори, пожарни коли, камиони и други машини – части на окръжното управление на МВР в Сливен и подразделение на Трета българска армия. Срещу тях, водени от тримата ръководители, застават яблановци – отпред жени с изкуствени бебета на ръце, деца и зад тях – въоръжени като предишния ден – мъжете. Извикан за преговори, Федаил Коджаибрямов е арестуван и му е нанесен побой, след което танковете и другите машини заобикалят множеството и навлизат в дворовете, помитайки огради и овощни дървета, докато стигнат до кметството.. Срещу хората се хвърлят димки със сълзотворен газ, пожарните коли започват да ги обливат с мощни струи противопожарна течност. Започва автоматична стрелба, милиционерите и войниците с кучета се нахвърлят да бият хората. Още същия ден много хора са арестувани. Има ранени. В съседното село един човек е прегазен от бронетранспортьор и умира.

Арестуваните са подложени на жестоки мъчения, много от тях са въдворени в Белене. Във връзка със събитията в Ябланово са осъдени 8 души, от които Федаил Мустафов Коджаибрямов на 6 години затвор и Хасан Джемал Молла на 4 години. Салих Бакладжиев, който написва текста-образец на жалбата е осъден на две години и половина затвор.

Още от първите месеци на 1985 г. паралелно с преименуването комунистическият режим предприема трескаво широкомащабна дейност за заличаване или, ако това е невъзможно, за прикриване на всички следи за съществуването на мюсюлмани в България, както и за въвеждане по административен път на забрани за изява по какъвто и да било начин на мюсюлманска идентичност. Целта е мюсюлманите в България да станат напълно невидими. В изпълнение на решенията на Политбюро от 8 май 1984 г. окръжните и общинските съвети в районите, където живеят турци и помаци, издават заповеди и наредби, с които се забранява на българските граждани да говорят „на друг език освен на български“. Нарежда се „да се упражнява строг контрол и не се допуска слушане на други радиостанции освен българското радио“. Забранява се в общуването между хората да се използват старите имена. Носенето на традиционните мюсюлмански носии (шалвари, кърпи за глава и други) е наречено „явяване в неприличен вид“ и също е забранено. За нарушителите се предвиждат глоби до 20 лева[30]. Органите на МВР започват стриктно да следят за изпълнението на тези забрани и това се отразява редовно в ежеседмичните строго секретни обзорни сводки на Министерството на вътрешните работи, които са предназначени за ръководния състав на министерство и ръководството на Комунистическата партия[31].

Започва кампания за заличаване на мюсюлманските имена на надгробните камъни в гробищата. На някои места имената се заличават с боя или с изчукване, като отгоре се написва новото име на починалия[32]. На други места са съборени и изхвърлени целите надгробни камъни. Някъде са ликвидирани цели гробища[33]. В някои села след ликвидирането на мюсюлманските гробища гробищата стават обединени – за християни и мюсюлмани, като се въвежда за всички задължителен граждански погребален ритуал[34].

Съпротивата на турското население след черната зима на 1984-85 г.

Процесът на възникване на нелегални съпротивителни организации продължава ускорено през 1985 г.. Много от тях възникват стихийно, в повечето случаи се състоят от двама-трима души, които на някои места извършват саботажи (запалени купи сено, прерязани жици на далекопроводите), в знак на протест има издигнати турски знамена. Пълното изучаване на тези организации е открит въпрос за историческата наука.

Според строго секретен доклад на Шесто управление на ДС (политическата полиция) за периода декември 1984 г. – декември 1987 г. по линия на управлението са били разкрити „28 нелегални формирования (3 нелегални организации, 5 организации в процес на изграждане и 20 нелегални групи)“. В тяхната дейност са били „въвлечени значителен брой българи с възстановени имена – 367 членове, 117 персонално установени съмишленици и десетки хиляди поддръжници (провокирани и участвали в масови безредици) от средите на населението в Момчилград, Джебел, Звездел, Бенковски, Ябланово, Филаретово, Новачево, Драганово и др. селища, главно в бившите Кърджалийски и Сливенски окръзи. При обезвреждането на групите и организациите са били подведени под съдебна отговорност 52 лица, 315 са профилактирани (разпитвани и подложени на заплахи от служители на ДС, бел. М. И.), а към 35 души са приложени административни мерки.“[35]

Нека да разгледаме накратко дейността на някои от тези организации в зависимост и от информацията, която за сега е налична:

През януари 1985 г. в Бургас е създадена организацията „Дългата зима“ с ръководител естрадният музикант от Мохамед Юсеинов Юсуфов-Узункъш. Участват над 100 души. Започват да събират информация за проявите на насилия, за нарушени права, за задържаните в концентрационните лагери с цел да ги изнесат пред международната общественост. Разкриват ги в началото на 1986 г. Подлагат ги на жестоки изтезания. Един от задържаните умира в ареста – според официалната версия се е самоубил. Девет души получават тежки присъди, от които Мохамед Узънкъш е осъден на 20 години затвор. Освободен е през юли 1990 г.[36]

Инициатор на друга нелегална съпротивителна организация е журналистът Халим Пасажов (Пасач). Активни участници са Хелми Мустафов Харалампиев и Шукри Ибрямов Мехмедов (Топчу). Основана е на 9 юни 1985 г. в София, когато седем души се събират на планината Витоша, където обсъждат устав и програма на организацията. Взимат решение да започне работа по свикване на учредителна конференция на 7 юли в София и да се изготви „Възвание“. За ръководител е избран Халим Пасажов. По-късно възванието е изготвено и размножено в най-малко 300 екземпляра, част от които успяват да разпространят. В него турците се призовават да говорят на турски, да не забравят произхода си, да учат и възпитават децата си на турски и да насаждат в тях чувство на турска гордост. Отправя се призивът: „Не помагай на тази държава, а и вреди! Намали своя трудов дял! Унищожавай, събаряй и пали!“ От турците се иска да не сътрудничат и да не се женят за българи. Групата изготвя и знаме. Много бързо ги разкриват, На 25 юни ги арестуват и малтретират изключително жестоко. Съдебното дело се гледа чак през март 1986 г. Осъдени са 7 души, от които Халим Пасажов и Хелми Мустафов на 12 години и Шукри Топчу на 11 години затвор. Освободени са на 21 декември 1989 г.[37]

Най-разгърната е дейността на Турското национално освободително движение в България (ТНОДБ), което е създадено през юли 1985 г. най-напред под името „Турска национална партия“. Негови инициатори са четирима души от град Толбухин (сега Добрич) начело с учителя Неджметин Хак (Давид Хаджиев). През септември те привличат Ахмед Доган (Меди Доганов), научен сътрудник в Института по философия на Българската академия на науките. Чрез него те се свързват със съмишленици от село Дръндар, Варненско. Името на организацията „Турско национално освободително движение в България“ е прието на събрание на 8 декември във Варна, когато се обсъжда проект за програма, изготвен от Неджметин Хак, взима се решение за членски внос от 10 лева месечно и се приема структура на организацията. Ахмед Доган впоследствие преработва програмния документ, който е озаглавен „Програмна декларация“ и, след като е приет през януари в окончателен вид, е размножен като брошура в 200 бройки и разпространен. Впоследствие „Програмната декларация“ е преведена на турски и един екземпляр е предаден в турското консулство в Пловдив. Документи на организацията са предадени и във френското посолство.

В програмната декларация се осъжда остро насилствената асимилационна политика на режима, която е довела до увеличаването на отчуждението между българския и турския народ. Обявената крайна цел на организацията е свободното изселване на турците в тяхната първоначална родина Република Турция, което ще създаде сигурна политическа и социална среда на техния възход като народ. Формулира се като основна задача да се води борба за запазване на религиозната свобода и да се отдаде голямо внимание на религията, която е в състояние да съхрани турската национална специфика. Друга основна задача е да се води политическа борба в защита на основните човешки права и свободи и за развиване и обогатяването на традициите и езика на турския народ, както и да бъде обезвреждане работата на българите учители в турските села. Трета основна задача е да се води икономическа борба чрез общи стачки и бойкот на производството и икономиката. В декларацията се заявява, че ТНОДБ не е терористична организация. Казва се, че то е освободителна организация на турския народ, чиято форма на борба е „борба без оръжие“.

Към програмната декларация е приложено обръщение към ООН и други международни организации.

В условията на строга конспиративност организацията бързо се разраства и разпространява в Североизточна България, като се прехвърля и в Кърджалийско. Тя наброява в средата на 1986 г. 102 члена и около 200 души симпатизанти и помагачи. Участниците саморъчно изготвят четири циклостилни устройства и закупуват пишеща машина. Отпечатват се над 5 хиляди позива, повечето на които се разпространяват между населението. На 30 и 31 май в навечерието на изборите за Народно събрание, които се провеждат на 8 юни, са разпространени над 3 000 позива, в които турците се призовават да бойкотират изборите.

През първата половина на юни 1986 г. организацията е разкрита от Държавна сигурност. По някои данни в началото са арестувани около 200 души. Осъдени са 18 души, от които ръководителите Неджметин Хак на 12 години затвор, а Ахмед Доган – на 10 години. Интернирани са 24 души[38].

Според доклад на ръководителя на следствената група капитан Ангел Александров „при разследване на дейността на тази вражеска организация се установи, че 13 от нейните членове са действащи агенти по линия на ДС, включително двамата ѝ главни ръководители, което е останало извън полезрението на оперативните служби. Не е получен нито един насочващ сигнал за подготвянето, образуването и дейността на организацията. През инкриминирания период от м. юли 1985 г. до м. юни 1986 г. на Меди Доганов (Ахмед Доган, бел. М. И.) като агент на ПГУ и на Давид Хаджиев (Неджметин Хак, бел. М. И.) като агент на ОУ на МВР в гр. Толбухин са възлагани дори задачи по разкриване авторите на разпространените клеветнически материали в Североизточна България.“[39] Този въпрос се коментира и от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов в неговото заключително слово, произнесено на съвещание в МВР на 18.01.1988 г.:

„Показателен факт в това отношение са и случаите на предателство, двуличие и отказ от сътрудничество. По ГДОР [Групово дело за оперативна разработка] „Редактори“ (това е делото за разследване на ТНОДБ, бел.. М. И.) 13 агенти на ДС били членове на изградената организация. Общо 156 души агенти на ОУ [Окръжно управление] – Толбухин [сега град Добрич] и Варна са били в контакт с членовете на групата, с техни близки връзки и среди, но не са доловили или не са съобщили никакви данни за съществуването на тази организация.“[40]

Демократичната съпротива за човешки права.

През 1988 г. съпротивата на турците и помаците навлиза в нов етап. По това време възникват и развиват активна дейност за демократизиране на обществото и държавата редица неформални сдружения. Неформалните сдружения се характеризират с известна противоречивост – в много от тях е силен реформаторският дух в рамките на социалистическата система (да се върнем към „оригиналните социалистически идеи“, да се изчистят „извращенията“ и т. н.), други имат по-ясно изразен антикомунистически характер.

Характерна черта на неформалите е тяхната откритост. Те водят своята борба легално в рамките на закона и нещо повече – те настояват за спазването на Конституцията и законите на страната от страна на режима и по-специално в областта на правата на човека. Неформалните сдружения подават своите документи за регистрация и популяризират своите документи и дейност, информирайки за тях чуждите посолства в София и международните правозащитни организации, включително чрез радиостанциите Свободна Европа, Дойче веле, Би Би Си и Гласът на Америка.

Първата неформална организация със силно изразена антикомунистическа насоченост е Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). Водещи фигури при неговото основаване на 16 януари 1988 г. са Илия Минев, ярък антикомунист, дългогодишен политзатворник, който става и първи председател на Дружеството и Едуард Генов, ръководител на група от трима студенти по история, която през 1968 г. разлепва позиви в центъра на София срещу участието на България в агресията срещу Чехословакия, в резултат на което прекарва 10 години в затвора. В центъра на борбата на дружеството е изпълнението от страна на България на договореностите от Хелзинки през 1975 г., в които на спазването на правата на човека е отделено първостепенно място. В неговата програма изрично се заявява, че то ще работи „за оздравяване раните, нанесени на етническите и религиозните малцинства“, както и „за уважение и веротърпимост между различните общности“[41]. Дружеството успява да изнесе пред международната общественост редица случаи на нарушени човешки права в България, включително за репресирани турци и помаци[42].

В тази нова обществена среда турците и помаците в България свързват своята борба срещу асимилационната политика на Комунистическата партия с борбата на неформалните сдружения и по този начин стават част от общата борба против тоталитарния режим. Те възприемат демократичните принципи и форми на борба, солидаризирайки се с българите демократи. Първи са интернираните в Михайловградско (Монтанско) Зейнеп Ибрахимова, Юсуф Бабечки, Ибрахим Ибрахимов, Вахиде Бабечка от Корница. С тях е и Кемал Бабечки, който е по-млад и не е изселен. През есента на 1988 г. те решават да се свържат с Независимото дружество. Връзката се осъществява от Кемал Бабечки. Той отива в Михайловград (Монтана), където се среща със секретаря на дружеството Цеко Цеков и говорителя Димитър Томов. Решава се да се действа съвместно. Зейнеп, Юсуф, Ибрахим и Вахиде подават молби за членство в Дружеството, като се подписват с техните истински мюсюлмански имена, а Кемал, който има възможност да се придвижва и не е под непрекъснато наблюдение, остава отвън, за да осъществява нужните връзки, включително и със западните радиостанции. Присъединяването на четиримата към НДЗПЧ с техните истински имена е обявено по западните радиостанции и това силно окуражава турците и помаците в страната[43]. Членове на дружеството стават и репресираните Сабри Хамдиев от Русе, Орхан Пандуров от с. Куклен, Пловдивско, Нури Тургут Адалъ от с.Островец, Кърджалийско, Селим (?) от с. Бонево, Толбухинско (Добричко) и други[44].

Водещи са Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки. Преживели репресиите по време на корнишките събития, двамата са политически затворници, многократно изселвани, твърдо устояли от 1973 г. до 1985 г. да не сменят имената си. На 25 декември 1988 г., когато се актуализира ръководството на Независимото дружество, Зейнеп Ибрахимова е избрана за негов пълномощник за тогавашната Варненска област, покриваща голяма част от Североизточна България[45]. Тя заедно с Юсуф Бабечки и Ибрахим Ибрахимов поставят началото на съпротивителната мрежа от турци и помаци в този край, която после става основа на Майските протести на българските турци. Поддържат връзка с журналистката от радио Свободна Европа Румяна Узунова и политическия емигрант и бивш политически затворник Петър Бояджиев, чрез които информират международната общественост за репресиите на режима и борбата за демокрация и човешки права.. За пълномощник в Русе на същото събиране е избран бившият политзатворник Сабри Хамдиев, който също привлича немалко членове[46].

На 11 януари 1989 г. ръководството на Дружеството се събира в Пловдив у дома на неговия секретар Петър Манолов. Един от въпросите, който предвиждат да обсъдят, е искането за среща с Митеран, по време на неговото официално посещение в страната. Всички са арестувани – някои в дома на Манолов, други по пътя към Пловдив. Между арестуваните са и Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки. На Илия Минев е нанесен побой.. Конфискувани са документи на дружеството и личния архив на Петър Манолов, който заедно със съпругата си Вера Манолова започва гладна стачка с искане да му бъде върнат архива. Към тях на 16 януари се присъединяват шестима дейци на Дружеството, между които са Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки. Впоследствие към гладната стачка се присъединяват още 19 души мюсюлмани[47]. Това е един от примерите, които показват, че борещите се за своето право на идентичност турци и помаци сливат своята борба с борбата на зараждащата се демократична опозиция, превръщайки се в неразделна част от нея.

Френската преса реагира остро с тревожни информации за нарушаването на правата на човека в България. По предложение на евродепутата Алфред Кост-Флоре (Alfred Coste-Floret) Европейският парламент приема резолюция, която осъжда арестите. На настояването на френското посолство в София президентът Митеран да се срещне с дейците на НДЗПЧ комунистическият режим отказва, но за да потушат скандала в навечерието на посещението, властите се принуждават да освободят арестуваните[48].

На 2 февруари Зейнеп и Ибрахим Ибрахимови и Вахиде, Юсуф и Кемал Бабечки и техните семейства са експулсирани от страната. Остава обаче съпротивителната мрежа, която те създават Преди заминаването си Зейнеп Ибрахимова предава функциите си на пълномощник на Дружеството за Варненска област на Аляйдин Садъков Мехмедов[49].

Сабри Хамдиев е арестуван в Русе и държан в ареста от 13 януари до 9 февруари, след което и той на 3 март е експулсиран.

Под ръководството на Аляйдин Мехмедов съпротивителната мрежа се разширява, като обхваща и Разградски окръг. По негова инициатива се учредява областен съвет на Дружеството, като за негов заместник е избран Сабри Галиб, а за координатор и говорител Зикри Фикри[50].

Друга широко разгърнала се организация е Демократичната лига за защита на правата на човека. Тя е създадена във Врачанско на 13 ноември 1988 г. от трима интернирани в този край турци. Това са Мустафа Юмер, учител по философия от Крумовград, който става председател, заместник председателят Али Орманлъ от село Ябланово, участвал активно в бунта през януари 1985 г., след което е арестуван и задържан в продължение на година и половина, а после въдворен до края на 1987 г. в концентрационния лагер в Белене и секретарят Сабри Искендер, строителен техник от село Жълти бряг, Сливенско, арестуван през януари 1985 г. по време на кампанията за смяна на имената и след близо 4-месечен престой в ареста, въдворен в лагера в Белене, където остава до май 1986 г., отново арестуван през октомври 1986 г. и осъден на две години затвор, от който е освободен в края на април 1988 г.[51]

По проект на Мустафа Юмер се изготвят програма и устав (с помощта на присъединилите се към Лигата юристи Назъм Салиев (Башаран) и Исмаил Исмаил).

Отхвърляйки нелегалните форми на борба, ръководителите на Лигата разпращат нейната програма до средствата за масова информация и искат регистрация на организацията. Документите на Лигата са излъчени по радио „Свободна Европа“, разпратени до Тодор Живков като председател на Държавния съвет, до председателя на Народното събрание, до британско и турското посолство, както и до международни организации и държавни ръководители в чужбина. Те са изцяло в демократичен дух. От самото начално на своето съществуване Лигата открито заявява своите цели и намерение да осъществява своята дейност в рамките на закона. Наред с исканията за възстановяване на законността, в това число на правата на малцинствата, както и на правата на всички български граждани, в програмата се поставя като основна задача „премахване на страха и отчуждението от държавата, както и разединението между малцинствата и основното българско население“. От устава се вижда, че член на организацията може да бъде всеки честен български гражданин, който приема програмата и устава и работи за формулираните в тях цели, „без разлика на произход, вероизповедание, пол, партийна принадлежност, социално и служебно положение“. В програмата изрично се подчертава, че Лигата като независима и непартийна организация „работи за осъществяването на своите цели и задачи със законни и мирни средства“; тероризмът се отрича „във всичките му разновидности“[52].

Мрежата на Лигата също бързо се разраства сред турското население в Североизточна България, но също така и в Сливенско. През пролетта на 1989 г. много са тези, които членуват едновременно и в двете организации. Типичен е примерът на пълномощника на Независимото дружество за Разградска област Наим Наимов от Дулово, който подава в шуменската група на Лигата молба за членство в нея. В повечето случаи дейността по места на Независимото дружество и Демократичната лига се планира и осъществява съвместно. Осъществява се и редовно предаване на информация чрез радио „Свободна Европа“ – от Мустафа Юмер, Сабри Искендер, сестра му Севда Искендер, а също синът Месут и дъщерята Дуранджа на Али Орманлъ.

В началото на 1989 г. в Джебел излезлият от затвора Авни Велиев основава „Дружество за подкрепа – Виена 89“. Той се среща с Мустафа Юмер, който му дава програмата на Лигата. И в Джебел действията на дружеството на Авни Велиев и на Независимото дружество са при тясно взаимодействие, като много членуват и в двете организации[53].

През април 1989 г. в Казанлъшко се основава Мюсюлмански стачен комитет, с ръководители Ибрям и Ферхат Рунтови (Ибрям Рунтов става говорител), синове на изселника от бунтовната Корница Рамадан Рунтов, който комитет е пряко свързан с Независимото дружество. Баща и синове Рунтови заедно с още трима техни съмишленици обявяват гладна стачка в подкрепа на члена на Независимото дружество поета Николай Колев – Босия[54].

Лигата, Независимото дружество, „Виена 89“ и Мюсюлманският стачен комитет се стремят към максимална гласност на своите цели и дейност, което те постигат въпреки пречките на властите, като се свързват и предават информация по радио Свободна Европа, както и по Дойче веле и Би Би Си. Тези неформални сдружения ясно декларират, че тяхната борба е част от борбата за демократизация на обществото като цяло. Те пряко свързват исканията си за гарантиране на малцинствените права в България с изпълнението на договореностите, приети на завършилата в рамките на Хелзинкския процес на 15 януари 1989 г. във Виена среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа и с насрочената от 30 май до 23 юни в Париж в рамките на същия процес Среща по човешкото измерение.

Именно тези организации са организаторите на Майските протести през 1989 г., които са връх в борбата на турското и помашкото население в България за демокрация и човешки права. На 2 май в Шуменско се провежда среща на дейци на Дружеството и на Лигата, на която се решава на 6 май в Дулово и на 8 май в с. Пристое да започнат щафетни гладни стачки[55].

Вероятният брой на участниците в протестите е към 30 хил. души и във всички случаи – над 25 хил. Протестите обхващат десетки селища. Започват на 19 май в Джебел, където в митинг на площада участват 3 хил. демонстранти. В следващите дни – между 20 и 27 май, протестите заливат цяла Североизточна България. Най-масови те са в Каолиново, където участват 5-6 хиляди, в Тодор Икономово, където протестиращите са около 3 хиляди, във Върбица – 2000- 2500, в Шумен – 2 хиляди, в Дулово – 1500–2000 (според някои източници 3000), в Добрич (тогава Толбухин) – 1000 (според някои – 4000-5000) и т. н.[56]

Исканията на протестиращите в навечерието на срещата във Виена са известни – да се върнат имената и да се възстановят всички потъпкани малцинствени права. Настойчиво се иска е да се разреши на мюсюлманите в страната да се изселят в Турция

Срещу демонстрантите са хвърлени вътрешни войски, противопожарна охрана, милиционерски части от управленията на МВР, а в Джебел – и Гранични войски. На много места се стига до сблъсъци – в Каолиново, Тодор Икономово, Езерче, между село Овен и Дулово, Шумен, село Медовец, Исперих и други. По различни източници, между които Хюсеин Кьосе, който издава на турски език книгата „Кървави следи“[57], загиналите протестиращи по време на майските демонстрации са 9 души. Десетки са ранени.

Давайки си сметка за опасността да бъде лишен от властите от възможността да изпълнява функциите си на председател на Лигата, Мустафа Юмер определя като свой приемник – като „председател в сянка“ – излезлият от затвора Хюсеин Нух от Ябланово, като му възлага да изгради съответна ръководна тройка. Тази схема на приемственост влиза в действие след 9 май 1989 г., когато Мустафа Юмер и Али Орманлъ са експулсирани, а няколко дни по-късно – на 16 май – и Сабри Искендер. През втората половина на май Хюсеин Нух поема щафетата и дава сигнал за започване на походи и демонстрации срещу политиката на режима[58]. След експулсирането по същото време на братя Рунтови ръководството на Мюсюлманския стачен комитет се поема от Хасан Бялков.

Това поставя началото на масово експулсиране в следващите дни и седмици на активисти на Демократичната лига за защита на правата на човека в България, Независимото дружество за защита на правата на човека, „Виена 89“ и Мюсюлманския стачен комитет. Трудно е да се каже общият брой на насилствено прогонените. Според проф. Конукман през м. май 1989 г. в Турция са приети 1630 души български турци, които са експулсирани от България[59].

Зад граница ръководителите на Независимото дружество, Демократичната лига и „Виена 89“ продължават борбата. На 22 май – вече в Турция – Мустафа Юмер призовава от името на Лигата по радио „Свободна Европа“ за гражданско неподчинение, като апелира към всички съмишленици да не отиват на работа от 1 до 10 юни. В солидарност с провежданите в България гладни стачки намиращите се в Бурса Зейнеп и Ибрахим Ибрахимови, Юсуф Вахиде и Кемал Бабечки, Сабри Искендер, Мустафа Юмер, Авни Велиев и други започват гладна стачка[60]. В края на май 1989 г. Зейнеп Ибрахимова, Мустафа Юмер, Сабри Искендер и Авни Велиев заминават за Париж, за да участват в откриващата се на 31 май Среща по човешкото измерение в рамките на Хелзинкския процес.

На 4 юни в Париж Мустафа Юмер като председател на Лигата прави Обръщение към българския народ, което е излъчено по радио Свободна Европа на 6 юни[61]. Това е образец на документ на демократичната опозиция в България в борбата ѝ срещу тоталитарния режим. Като се обръща към всички „съотечественици, сънародници и борци за демокрация и коренно обновление на българското общество“ Мустафа Юмер отхвърля марксизмът като идеология и определя режимът на „партийната олигархия“ като „режим, дошъл на власт с помощта на чужда сила, който в продължение на десетилетия с всички възможни средства се стреми да отклони българското общество от закономерния път на развитие, да изолира страната от силно развитата европейска цивилизация, приобщавайки ни към друга примитивна култура“. В обръщението се призовава „здраво да се сплотят всички демократи в редиците на създадените неформални организации, които, координирайки своята дейност, да засилят борбата против античовешката политика на властта“. В Обръщението се изхожда от принципа, че борбата за правата на малцинствата трябва да бъде в общ поток с общата борба за демокрация: „Времето сега изисква борбата за демокрация да се слее с борбата за запазването и съживяването на малцинствата в страната.“ В това обръщение за първи път у нас се поставя въпросът за Кръгла маса: „Единствен спасителен път за тях е да седнат на Кръглата маса за преговори с представителите на неформалните организации за извеждане на страната от дълбоката социално-политическа, икономическа и духовна криза.“

В заключение трябва да се каже, че в навечерието на събарянето на Берлинската стена неформалното демократично движение на мюсюлманите в България играе ключова роля в борбата за демокрация. С организираните от тях Майски протести през 1989 г. те дават своя голям принос за рухването на комунистическия тоталитарен режим.

Благодаря на организаторите на Международният симпозиум, посветен на насилствената миграция на турците от България през 1989 г., Чорлу, 15-16 юни 2019 г., за поканата и създадените великолепни условия за работа и плодотворни дискусии.

 

Източник

 

[1] ЦДА, ф. 1б, оп. 6, а. е. 6952.

[2] ЦДА, ф. 1б, а. е. 371, л. л. 32 – 43. Виж също: Нурие Муратова, Зейнеп Зафер. „Политически и научни репресии – случаят Хайрие Мемова-Сюлейманова.“ Балканистичен форум, брой 3, 2020.

[3] Господин Колев. „Един циганин в ЦК на БКП. Преживявания, терзания, размисли.“ София, Рекламно-издателска къща „Вини – 1873“, 1993.

[4] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 185, л. л.24 – 28.

[5] АМВР, ф. 1, оп.12, а. е. 570, л. 128.

[6] Паунка Гочева. „През Босфора към Възродителния процес.“ София, 1994, стр. 91. Михаил Груев и Алексей Кальонски. „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим.“ София, Сиела, 2008, стр.84. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 570, л.128.

[7] ЦДА, ф. 1б, оп. 6, а. е. 5454, л. л. 1 – 39; Михаил Груев и Алексей Кальонски. „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим.“ София, Сиела, 2008. Малина Томова, „Ако не ни караха насила, сега да е станало по-бърже.“ В-к „Демокрация“ от 8 декември 1993 г.. Мустафа Сайдов бег. „Ако закачаш едно куче, ще лае и хапе, ако го храниш, ще те пази.“ В сборника от интервюта, записани от Али Авдиков: „Горчиви разкази.. Книга Първа.“ Благоевград, Фондация за регионално развитие „Родопи – XXI век“, 2003, стр.стр. 37 – 42.

[8] Михаил Груев и Алексей Кальонски. Цит. съч.. Евгения Иванова. „Отхвърлените приобщени.“ София, Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002. Сабри Мехмед Бунцев. „Поход към смъртта.“ В сборника от интервюта, записани от Али Авдиков: „Горчиви разкази.. Книга Първа.“ Благоевград, Фондация за регионално развитие „Родопи – XXI век“, 2003, стр. стр. 9 – 13. Орфей Чеченски. „Край на унижения и горчивини.“ В-к „Права и свободи от 20 март 1992 г.

[9] Михаил Груев и Алексей Кальонски. Цит. съч.. Виж също: „Жертви на „възродителния процес“. Сайфеддин Осенски.“ В-к „Права и свободи от 14 август 1992 г., стр. 4. и „Присъда в името на народа, лето 1972“. В-к „Права и свободи“ от 28 август 1992 г., стр. 4.

[10] Михаил Груев и Алексей Кальонски. Цит. съч.. АКРДОПБГДСРСБНА – М, II съд. 508, т. 5. л. л. 168 – 201. АКРДОПБГДСРСБНА – М, III, раз. 35 73 (Бл), л. л. 165 – 169. „Корница 28 март, 1973 г. – кръв, бой и държавен терор“. В сайта rodopite.net http://rodopite.net/blog/kornica-28-mart-1973g-krv-i-boj/ Виж също в сборника от интервюта, записани от Али Авдиков: „Горчиви разкази.. Книга Първа.“ Благоевград, Фондация за регионално развитие „Родопи – XXI век“, 2003: Селим Зекиря Буковски. „Който иде там, жив няма да се върне… Хората надделяха и тръгнахме към Корница.“ стр. стр. 57 – 59; Хюсеин Ибрахим Сърманли. „Те почнаха първи да издевателстват… да ни бият, да гърмят…като че ли са на лов на живо.“ стр. стр. 66 – 68; Исмаил Ибрахим Арнауд. „Ние сме мюсюлмани и трябва да издържим до край.“ стр. стр. 72 – 73. Малина Томова. „Кой направи от живота ми фронт.“ В-к „Демокрация“ от 12 януари 1994 г., стр. 10.

[11] Таня Мангалакова. „Като изтече кръвта, тогава се губи името – историята на Рамадан Рунтов.“ В  сайта „Българската 1989-та“, https://bulgaria1989.wordpress.com/2010/05/21/ramadan/

[12] İsmet Topaloğlu. „Türk Birliği Örgütü.“ В сайта „BALKAN“ от 6.12.2013 г. Виж също: Исмаил Сюлейман. „Синът ми стана жертва на едно име.“ В-к „Нов живот“ от 22 януари 1993 г. Благодаря на г-н Ахмед Юсеин за устно съобщените ми сведения. Сравни с: АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 232, л. л. 20 – 24.

[13] Броят на убитите и ранените при четирите атентата е даден според цитираните доклади на ДС.

[14] АМВР, ф. 1, оп. 11, а. е. 364, л.73.

[15] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 635.

[16] АМВР, ф. 1, оп. 11,, а. е. 361, л. л. 176, 177.

[17] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е.600, л. л. 63 – 65. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 581, л. л. 5 – 11. АМВР, ф. 1, оп.12, а. е. 640, л. 1. АМВР, ф. оп. 11, а. е. 349, л. л. 146 – 159. Нейка Кръстева. „Терористичните актове от 1984 – 1985 година са следствие на възродителния процес, а не нарочна търсена причина за него.“ „Отечествен вестник“ от 10.02.1993 г.. Невена Гюрова. „Взривовете и възродителният процес.“ В-к „Труд“ от 7 и 8 септември 1998 г.

[18] АМВР, ф.1, оп. 12, а. е. 578, л. 22.

[19] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 589, л. л. 50 – 67.

[20] В Централния държавен архив във фонда на Българската комунистическа партия стенограма или друг документ от това съвещание няма.

[21] Поделенията на Българската народна армия са много активни в района на Крумовград, където армейският полк сковава съпротивата, и в района на Момчилград, където са изведени бронетранспортьори и патрули. Виж: АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 644, л. л. 71, 72.

[22] АМВР, ф. 1, оп. 12, а.е. 644, л. л. 18, 19, 25, 26.

[23] Пак там. л. л. 34, 35.

[24] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 590, л.15. Интересно е, че на това заседание евфемистичната терминология „лица от смесени бракове“ е изоставена, и информацията на Петър Стоянов е озаглавена „Информация за хода по смяната на имената на българските граждани от турски произход“.

[25] ЦДА, ф.1б, оп. 73.

[26] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 686, л. 3.

[27] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е.662, л. 35.

[28] ДВ, брой 44 от 1 юни 1990 г., стр. стр. 2 – 6.

[29] Деде – духовен водач (старейшина) при алевиите.

[30] ЦДА, ф. 117, оп. 50, а. е. 356, л. л. 152, 153. Общински народен съвет, Селищна система – Аврен. Наредба № 1 от 23 юли 1986 г. Личен архив на Михаил Иванов. Иван Албенов Билюков. Цит. съч., л. 2.

[31] Виж например: Министерство на вътрешните работи. Централно информационно-организационно управление. Обзорни оперативни сводки за: 15 – 21април 1985 г., л. 2; 29 април – 5 май 1985 г., л. 6.

[32] „Целият ми живот беше единение с България“. Интервю на Мустафа Ефрахим с актьора Вели Чаушев. В-к „Права и свободи“, брой 43 от 23 октомври 1992 г.

[33] Алеко Джилджов. „Ако архивите са изгорели.“ В-к „Права и свободи“ от март 1992 г.

[34] И. Добруджалиев. „Селище без гробища.“ В-к „Нова светлина“ от 20 декември 1990 г.

[35] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 878. л. л. 14 – 28.

[36] Интервю на Стойко Стоянов с Мохамед Узункъш. Във: Вера Мутафчиева и Марта Иванова (редактори). „Историята, населена с хора. Българското общество през втората половина на ХХ век. I. Интервюта.“ Издателство „Гутенберг“, София, 2005, стр. стр. 447 – 464.

[37] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 694, л. л. 110 – 115. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 669, л. л. 22 – 27. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 694. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 664, л. л. 8 – 19.  Ибрахим Ялъмов. „История на турската общност в България.“ София, 2002, стр.  стр. 452 – 453.

[38] Краткото описание на дейността на ТНОДБ е по: АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 831, л. л. 1 – 48. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 830, л. л. 24 – 57. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 831, л. л. 56 – 92. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 867, л. л. 16, 17. Ибрахим Ялъмов. Цит. съч., стр. стр. 446 – 451. Паунка Гочева. „ДПС в сянка и на светлина.“ Импрес, София, 1991, стр. стр. 10 – 19.

[39] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 831, л. 85.

[40] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 831, л. 73.

[41] Зейнеп Зафер. „Турското крило на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ).“ Сп. „Балканистичен форум“, брой 3, 2019, стр. 95.

[42] Христо Марков. „Независимото дружество за защита правата на човека – ледоразбивачът на ДС и БКП.“ Публикувано на сайта Faktor.bg на 14.01.2017 г. http://toross.blog.bg/politika/2017/01/14/nezavisimoto-drujestvo-za-zashtita-pravata-na-choveka-ledora.1503125

[43] Зейнеп Зафер. „Турското крило на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ.“ Сп. „Балканистичен форум“, брой 3, 2019. стр.стр. 91 – 127. Даниела Горчева. „Помня студа и страха, които бяха сковали всичко – и пътищата, и душите ни.“ Интервю със Зейнеп Ибрахимова. mediapool, 26 февруари 2009 г. Сп. „Диалог“, брой 50, февруари 2009. стр. стр. 7 – 11. Димитрина Чернева. „Ако българите бяха подкрепили майските протести, режимът щеше да падне много по-рано.“ Интервю със Зейнеп Ибрахимова-Зафер. Български хелзинкски комитет, 10 ноември 2009 г.

http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/dimitrina-cherneva/2009-11/ako-blgarite-byaha-podkrepili-majskite-protesti-rezhimt-sheshe-da-padne-mnogo-po-rano/

[44] Сабри Хамдиев. „Пътят към свободния свят. Мемоари.“ Издателство „Контекст“, Пловдив, 2009, стр. 84-89.

[45] Зейнеп Зафер. Цит. съч., стр. 104.

[46] Христо Марков. Цит. съч. Сабри Хамдиев. Цит. съч., Зейнеп Зафер. Цит. съч,. стр. 104.

[47] Христо Марков. Цит. съч.

[48] Христо Марков. Цит. съч.

[49] Даниела Горчева. Цит. съч.

[50] Аляйдин Мехмедов. „Майските събития и моята съпротива срещу тошизма.“ В сайта „Българската 89-та“ от 20 май 2010. https://bulgaria1989.wordpress.com/2010/05/20/alqjdin/

[51] Даниела Горчева. „Комунистите измисляха врагове, за да разделят хората.“ Интервю със Сабри Искендер, Сп. „Диалог“, брой 51, март-април 2009, стр. стр. 5 – 10. Виж също: „Справка относно: участие на ислямизирани български граждани в т. нар. „Демократична лига за защита правата на човека“)ДЛЗПЧ). МВР, Поделение 72 400, Рег. № 494, екз. 21 от 17.VII. 1989. Копие. Личен архив на Михаил Иванов.

[52] „Програма на Демократичната лига за защита правата на човека в България. Проект!“ Копие, представено на автора от Сабри Искендер, в когото се намира оригиналът. Личен архив на Михаил Иванов. „Устав на Демократичната лига за защита правата на човека в България. Проект!“ Копие, предоставено на автора от Сабри Искендер, в когото се намира оригиналът. Личен архив на Михаил Иванов.

[53] Даниела Горчева. „Кино: „Гьоч – да прекрачиш границата – най-после по БНТ.“ Български хелзинкски комитет. 31 май 2011. http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/daniela-gorcheva/2011-05/kino-goch-da-prekrachish-granicata-naj-posle-po-bnt/ Справка относно получените данни за участието на ислямизираните българи в т. нар. „Дружество за подкрепа – Виена 89.“ от началник на Поделение 72 400 – МВР. Копие. Личен архив на Михаил Иванов. Устно съобщение на Мустафа Юмер.

[54] Обвинителен акт по предварително производство вх. № 4423/89 г. по описа на Трета районна прокуратура – София по обвинението на: Костадин Димитров Тренчев от гр. Стара Загора, Тодор Димов Гагалов от гр. Стара Загора, Николай Ганчев Колев от гр. Стара Загора, Христо Петров Събев от гр. Велико Търново, Антон Кръстев Запрянов от гр. Димитровград, Асен Петров Николов от с. Долно Изворово, Хасковска област.

[55] Аляйдин Мехмедов. Цит. съч.

[56] Виж в частност „Информация относно: Масови демонстративни прояви и безредици, извършени в някои райони на Варненска, Раезградска и Хасковска област за периода 20 – 27 май 1989 година.“ МВР, Поделение 72 400, Рег. № 492, екз.1 от …VII.1989 г.

[57] Hüseyin Kӧse. „Kanlı izler.“Șehitlerimizin Belgesel Öyküleri, Razgrat, 2001. Стойко Стоянов. „В памет на жертвите от възродителния процес.“ В-к „Шипка“ от 17 декември 1990 г.

[58] Фикрие Салифова. „Доган няма никакви заслуги за протестите през 1989. Свидетелства Мустафа Юмер, кмет на община Крумовград.“ В-к „Демокрация“, от 27 ноември 1993 г., брой 278 (1164).

[59] Konukman, R.E. (1990) Tarihi Belgeler Isığında Büyük Göç ve Anavatan: Nedenleri, Boyutları, Sonuçları, Türk Basın Birliği, Ankara. s. 61, 71.

[60] Зейнеп Зафер. Цит съч., стр. 120. Даниела Горчева. „Помня студа и страха, които бяха сковали всичко – и пътищата, и душите ни.“ Интервю със Зейнеп Ибрахимова. mediapool, 26 февруари 2009 г. Сп. „Диалог“, брой 50, февруари 2009. стр. стр. 7 – 11. Димитрина Чернева. Цит. съч.

[61] Лиляна Александриева (съставител). „Някога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива от радио „свободна Европа“ Румяна Узуноива.“ Фондация „Д-р Желю Желев“, 2007, стр. стр. 366 – 368.

 

Pin It
Михаил Иванов
Михаил Иванов е доцент по теоретична и математическа физика. През 1989-1991 г. той е инициатор, говорител и секретар на Комитета за национално помирение (организация за толерантни междуетнически отношения и малцинствени права в България). Бил е съветник на президента на Република България по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990-1997). През 2001-2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Михаил Иванов преподава „Етническа политика“ и „Права на човека“ в Нов български университет, София. Член е на Обществения съвет на Сдружение за човешки права „Маргиналия“.
Други статии от този автор

Посетители

79

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 6 часа
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 2 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 5 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 6 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 1 седмица
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 1 седмица
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... Сряда, 25 Август 2021
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... Сряда, 25 Август 2021