1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 06 Riben Bukvar

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.

 

4: Светски българо-гръцки контакти

Както беше отбелязано в предишната глава, в началото на XIX век няма „български“ културен живот. Българите не са видими като такива в публичната сфера. Има обаче редица интелектуалци от българските земи, които са успешни сред гърците. В тази глава представям някои от тях и описвам културната атмосфера, в която са израснали. Освен това обсъждам гръцката образователна система от деветнадесети век, която се различава от онази от осемнадесети век, както беше показано в глава 3. Освен това е описан европейският дискурс за гърците през това време.

§4.1 Княжеската академия в Букурещ

В края на осемнадесети и началото на деветнадесети век гръцките филолози са силно повлияни от идеите на европейското Просвещение и вече са възприели онова, което може да се нарече „патриотично отношение“ (в смисъла, който придава на думата [Маурицио] Вироли)[1]. Въпреки че политическото мислене за Просвещението все още не се е укрепило на Балканите, културните и образователните му аспекти вече са много влиятелни. Съвременните науки са въведени в учебните програми на училищата и в новите списания има много дискусии около тях[2].

В началото на деветнадесети век гръцката академия в Букурещ, известна също под румънското име Academia Domneasca (Княжеска академия), известна също под българското название Бейска академия се очертава като много важен културен център, също като Москополис в предишния век. Основана през последното десетилетие на XVII век, вероятно от княз Константин Бранцовеану, тя е класирана сред най-добрите училища на Балканския полуостров. Академията е ръководена от известните гръцки учители Ламброс Фотиадис (1795-1805), Константинос Вардалахос (1805-1815 и 1820-1821), Неофитос Дукас (1815-1818) и Вениамин Лесвиос (1818-1820).

През 1776 г. учебната програма на училището е модернизирана[3]. В преподаването се използва както класически, така и съвременен гръцки език. Понякога, особено в случая с естествените науки, уроците се преподават директно на модерен чужд език. През 1810 г. са въведени нови предмети от митрополит Игнатий от Влахия и ръководителят на училището Константинос Вардалахос, включително руски, немски, метафизика, математика и експериментална физика[4]. По това време училището се състои от 12 служители и 250 ученици, които прекарват там средно четири години. Академията привлича не само гръцки, но и влашки, сръбски и български ученици. При етническите българи повечето студенти идваха от Букурещ, но има и някои деца, които идват южно от Дунав. Академията дава стипендии за талантливи ученици, а за интелигентните български деца, чиито родители не са богати, това е единствената възможност да получат висше образование.

Много от възпитаниците на Букурещката академия заминават за Виена за по-нататъшно обучение или за да осъществят професията си, така че връзките между гръцкия културен елит в Букурещ и гръцката колония във Виена са близки. Тези връзки са от голямо значение не само за гръцкия, но и за българския културен елит. Това може да се види особено в примера на Атанас Богориди (виж §4.2)

През юли 1810 г. ученици и преподаватели на Академията, сред тях Атанас Богориди и Никола Пиколо (за които се казва повече в §4.2 и §4.3) основават литературната Filologiki Etairia (Филологическо общество) или Graikodakiki Etairia (гръцко-дакийско общество). Нейният първи президент е Григорий Бранковеану, а сред учредителите е и митрополитът Игнатий от Влахия. Обществото е тясно свързано с академията и провежда сбирките си в нейната фестивална зала, която е украсена със сцени от „Илиада“ и „Одисея“, портрети на ерудирани гърци, руския цар и неговата майка[5].

Гръцко-дакийското общество е тясно обвързано и с публикуването на гръцкото списание Ermis o Logios (Хермес Ученият), известно също като Logios Ermis, което се печата във Виена[6]. Хората, които работят в училището, предоставят материали за списанието, а Вардалахос отговаря за разпространението му във Влахия.

По време на първата среща на обществото митрополит Игнатий призовава членовете да публикуват оригинални или преводни творби, за да просветят както гърците, така и румънците. На четвъртата среща Вардалахос представя учебника си по физика и химия, а Пиколо – превода си на Емил или за възпитанието от Русо[7], Обществото е закрито след сключването на мира в Букурещ през 1812 г., две години след създаването му.

Българските учени Стефан и Атанас Богориди, Никола Пиколо и Петър Берон, които са разгледани по-долу, всички те са учили в Академията в Букурещ по време на управлението на Константинос Вардалахос (1775-1830 г.), който е директор от 1805 г. до 1815 г. и от 1820 г. до 1821 г. Вардалахос, личен приятел на държавника Йоанис Каподистриас[8], е известен педагог и енциклопедист, твърдо вярващ в идеала на Просвещението, че всички научни дисциплини трябва да се изучават като сложно цяло. Фактът, че едно от най-ценните притежания на училището по негово време е било копие на известната френска енциклопедия от Дидро и Д'Аламбер, илюстрира тази позиция[9].

През 1817 г. Вардалахос заминава да преподава на остров Хиос. По онова време островът е османска територия, но поради стратегическата търговия с мастика се е ползвал със значителна свобода. След кратко време се премества в Одеса, град с голямо и много активно гръцко общество, за да стане директор на тамошната гръцка гимназия през 1819 година.

Вероятно в Одеса Вардалахос научава за т. нар. „алилодидактичен [самоучителен] метод“ на Бел/Ланкастър, който се използва успешно от гръцкия драматург и учител в града Георгиос Ласанис. При този метод по-възрастните ученици подпомагат учителите в обучението на по-малките. Методът е описан и обсъден в списанието Ermis o Logios през 1816 г.[10] и се оказва най-добрият начин за справяне с увеличеното търсене на образование при сравнително малък брой квалифицирани учители. Във втория си мандат като директор на училището в Букурещ, Вардалахос също въвежда метода на Бел/Ланкастър.

По времето на гръцките и румънските въстания от 1821 г. гръцката академия е закрита по заповед на османските власти. По-късно училището е открито отново под името Свети Сава, по името на бившия манастир, в който се помещава. Оттам нататък то има значение основно за румънската общност. Именно на основите на Академията „Свети Сава“ през 1864 г. е основан университетът в Букурещ.

След създаването на независима гръцка държава училищата в рамките на територията ѝ се превръщат в интелектуални центрове. Ролята на гръцката образователна система за развитието на българска интелигенция не намалява. Така например академията Зосимея в град Йоанина, останал в Османската империя, продължава да привлича много млади българи, главно от Македония. Със създаването на Атинския университет през 1837 г. е добавен още един много важен център и именно тук през 1840-те години са се образовали българи като Иларион Макариополски и Иван Селимински.

§4.2 Внуците на Софроний: Стефан и Атанас Богориди

Стефан Богориди и брат му Атанас, двама внуци на Софроний Врачански (виж §3.7), са сред първите български ученици, които учат в Гръцката академия в Букурещ. Прякорът Богориди се дава и на двамата братя, а по-късно и на потомците им[11]. Тъй като [в началото на обучението си] не говорят гръцки, нито „дори разговорния днешен гръцки“[12], братята са настанени в подготвителен клас. След като развиват знания за езика, те се оказват добри ученици.

Стефан Богориди, роден под името Стойко Иванов, е най-големият внук на Софроний. След дипломирането си в Букурещ той заминава да работи като учител по френски език за фанариотско семейство на име Мурузис в Истанбул. Малко след това постъпва в турския флот, където се сражава срещу Наполеон, като почти губи живота си в битката при Абукир от 1799 г. След завръщането си в Истанбул Богориди е изпратен в Молдова като хетман (военен водач). Там той работи при приятеля си фанариот Скарлатос Калимахис, станал тамошен княз. През 1821 г. Калимахис е преместен във Влахия и Богориди, които очевидно е свършил работата си по начин, удовлетворителен за султан Махмуд II (1808-1839), става негов представител и остава в Молдова.

Едновременно с началото на гръцкото въстание през 1821 г., избухва и въстание в Румъния, ръководено от Тудор Владимиреску, което принуждава Богориди да бяга в Истанбул, откъдето след кратка служба като драгоман във флота е заточен от Махмуд II. Защо Богориди изпада в немилост пред султана е неясно. Според писмо от брат му Атанас до германеца Карл Икен, Стефан Богориди е щял да стане върховен главнокомандващ на османската армия, когато е арестуван в Букурещ през 1822 г. Месеци наред Атанас вярвал на слуховете, че брат му е обезглавен[13].

Когато по време на руско-турската война от 1828-9 г. възниква спешна нужда от способни дипломати, Махмуд помилва Богориди и го изпраща в Санкт Петербург за разговори с руснаците. Богориди изпълняваше дълга си в удовлетворение както на султана, така и на руския император Николай I (1825-1855), и оттогава заема важна позиция в двора на Махмуд. Участва във всички преговори между Турция и европейските държави, включително и онези относно гръцката независимост през 1830 г., както и бъдещето на Влахия и Молдова от 1856-8 г. В разговорите за гръцката независимост през 1826-1827 г. Богориди действа като посредник на английския аташе Canning[14].

През 1833 г. Богориди е назначен за управник на остров Самос (1833-1850 г.) с титлата и чин княз – работа, която той основно изпълнява от столицата чрез посредници. Султан Абдулмеджид (1839–1861 г.) се доверява на Богориди толкова много, че създава специално за него функцията на „имперски съветник“. Тази роля е отменена след смъртта на Богориди[15]. Богориди е член на Танзиматския съвет, който трябваше да дава съвети по реорганизацията на Османската империя, започвайки от 1839 г. Освен това е член на Синодичния съвет на Патриаршията. Има слухове, че патриархът го нарича „всемогъщият Богориди“ и не прави нищо, без първо да се посъветва с него[16].

Освен че работи за гръцкия елит, Стефан Богориди има влияние и върху българската общност в Истанбул. Неговата намеса в дискусиите за автономна българска църква е решаваща (вж. § 5.5). Освен това той предоставя стипендии за талантливи българи, като Райно Попович (вж. § 6.1), неговия роднина Георги С. Раковски (вж. § 6.12) и Гаврил Кръстевич (виж §6.2). Нещо повече, той изпраща пари в училището в Котел, което заради подкрепата му се превръща в една от най-добрите гръцко-български образователни институции в България.

Мненията, които българите са формирали и все още поддържат за Стефан Богориди, са различни. От една страна, има такива като революционера Георги Раковски и много влиятелния литературовед на ХХ век Боян Пенев, които твърдят, че той напълно е изоставил своя народ[17]. От друга страна, Богориди е бил и продължава да бъде ценен от мнозина българи заради действията си за постигане на решение в църковния конфликт (вж. § 5.5). Има и такива, чието мнение сякаш се променя в хода на времето, какъвто е случаят с Петко Славейков. През 1857 г. в писмо до Н. Палаузов, български интелектуалец в Одеса, Славейков твърди, че Богориди е „забравил народа си“[18]. В началото на 1880-те години в писмо до Емануил Богориди Славейков е по-малко насмешлив:

И после аз застигнах незабравенний за нас българите ваша дяда и лично имах знакомство с него. Също и с покойний ви баща имал съм случай да работя за преуспяването на българщината, и най-после с стрика ви съм бил в близки отношения.[19]

Както бе обсъдено по-рано, видимата признателност към семейство Богориди често е била повлияна от политически мотиви, така че всъщност е трудно да се знае със сигурност как е бил приет Стефан Богориди.

По-малкият брат на Стефан Богориди е Атанас. Подобно на брат си, Атанас е добър студент във Вардалахоската академия. След завършването на образованието си, въпреки че е само на 18 или 19 години, той замества учителя си по древен гръцки Ламброс Фотиадис и поема курса по класически гръцки език. Присъединява се и към вече споменатото гръцко-дакийско филологическо дружество, основано в Академията в Букурещ.

През 1811 г. Богориди заминава за Австрия, където учи медицина при частни учители. По време на престоя си във Виена той участва активно в живота на тамошната гръцка колония: публикува литературни рецензии и анализи на класически произведения в списанието Ermis o Logios[20] и поддържа близки контакти с революционерите от Filiki Etairia (Дружеството на приятелите) – тайното общество, основано през 1814 г. в Одеса за подготовка за гръцката революция. Богориди е член и на литературното дружество Filomoussos Etairia (Дружество на приятелите на музите), което е основано през 1815 г. по време на Виенския конгрес.

През 1815 г. Богориди заминава за германския университетски град Вюрцбург. Според Григор Парличев, писател и водеща фигура сред македонската интелигенция от 1860-те, той се премества, защото във Виена е имало опасност да бъде арестуван:

Българинът Атанас Богориди, брат на Стефанаки Бей, беше във Виена енергичен апостол на Хетерията, изложен винаги на опасност да бъде арестуван от австрийската полиция и да го сполети участта на Рига Фереос[21].

Тази информация очевидно не е от първа ръка. Невъзможно е Парличев и Богориди да са се срещали, тъй като първият е роден през 1830 г., четири години след смъртта на втория. Парличев пише тези редове през 1860-те години, много след като Атанас Богориди е починал. По този начин, ако Парличев не се е срещал с Богориди, остава въпросът как той е получил тази информация? Допълнителни източници, подчертаващи, че Богориди е бил активен в гръцките революционни кръгове във Виена, а по-късно и в Париж, все пак предполагат възможността преместването от Австрия в Германия да е било наложено от риска да бъде арестуван от строгата австрийска полиция на Метерних[22].

Друга причина за преместването може би е, че Богориди е търсел по-добро образование. Във Виена той не е бил записан в университета, а най-вероятно е получавал частни уроци от университетски преподаватели. През първата четвърт на XIX век във Вюрцбург се помещава един от четирите най-известни медицински факултета в германските земи, заедно с Гьотинген, Йена и Виена.

Според регистрите на университета Богориди се записва в един и същи ден с гърците К. Ливериос, който учи математика, и Стефанос Канелос, студент по медицина и математика. Като се има предвид, че всички те са съдействали по статиите за Logios Ermis по-късно, възможно е да са били приятели и да са пристигнали в града заедно. Известно е, че Канелос е получил тригодишна стипендия от дружеството Filomoussos Etairia от Виена, за да учи в Германия[23], така че е възможно и Богориди да е имал стипендия от Виена.

Богориди си сътрудничи с Канелос и Ливериос по време на студентските си дни в Германия. Заедно те е написал писмо до Logios Ермис, който беше публикуван на 15 -ти април 1816 се посочва. че след като чуха, че Йоанис Салепис работи над превода на „Cours de mathématique pure“ на Франсоа (Париж, 1809 г.), превод, по който те също работят, решиха да започнат работа върху друг текст, който би бил също толкова ценен за гръцкото образование, Канелос остава приятел на Богориди, както става ясно от произтичащите от това приноси към Logios Ermis, чиито съавтори са[24].

През 1816 г. Богориди защитава дисертацията си във Вюрцбург с „блестящ успех“, както отбелязва приятелят му Теоклитос Фармакидис в биографията си. Детайлите не могат да бъдат проследени, тъй като архивите на университета са изгорели през Втората световна война. Във всеки случай той е първият български студент, завършил западен университет като лекар.

Дисертацията на Богориди се появява на немски език[25], а не на латински, както е обичайно по онова време. Татяна Киркова предлага две възможни обяснения за това в статията си за дисертацията[26], Първо, тя предполага, че въпреки че дисертациите е трябвало да се пишат на латински, може би е направено изключение, тъй като кандидатът е бил чужденец. Второто обяснение, което тя предоставя, е, че дисертациите може да са били приемани на немски език във Вюрцбург, преди това да стане и в други университети. Указание за това е, че още през 1780 г. преподаватели в медицинския факултет като F.H.M. Wilhelm и K.K. Sibold започват да изнасят лекциите си не на латински, а на немски[27].

На заглавната страница на дисертацията си Богориди е представен като родом от Алванитохори (което е гръцкото име на село Арбанаси) в Тракия. Това е посочено от Богориди и във формуляра за записване. В съвременната география думата „Тракия“ се използва за обозначаване на областта, която обхваща югоизточната част на България, североизточната част на Гърция и европейската част на Турция. Северната ѝ граница е планинската верига на Стара планина. Богориди използва думата Тракия в по-старото, класическо значение, включващо цялата земя между Егейско море и Дунав. Това, че е избрал този термин, може да се обясни с класическото му образование. Друго обяснение е, че Богориди умишлено е използвал дума, която е била позната на западните читатели[28]. В предговора Богориди нарича себе си грък[29] и се извинява за несъвършените си познания по немски език:

Du aber, geneigter Leser! Verzeihe, wenn die Tat hinter dem Willen zurückblieb, und wenn der Grieche nicht im Stande war, die Fülle der deutschen Sprache nach ihrer ganzen Bedeutung zu benutzen[30].

[Но ти, скъпи читателю! Прости ми, ако делото не отговаря на волята и ако гъркът не е успял да използва пълнотата на немския език според пълното му значение.]

След като защитава докторската си степен, Богориди се връща във Виена и практикува като лекар в продължение на няколко години. През 1819 г. се премества в Париж, където остава до края на живота си. Там той се включва в гръцката общност и сътрудничи на парижкото списание Melissa. Като кореспондент продължава да пише и за Ermis o Logios, което излиза до 1821 г. В Париж се запознава с влиятелни гръцки интелектуалци като Адамантиос Кораис, Димитриос Дарварис и Теоклитос Фармакидис, негов стар приятел от лицея. Всички произведения, написани от Богориди в Париж, са публикувани на френски език.

Приносите на Богориди в Logios Ermis, публикувани от 1811 до 1821 г., са разгледани от Афродита Алексиева[31]. Тя обяснява, че е било логично той да изпраща свои текстове в това списание, тъй като то е било тясно свързано и финансово подкрепяно от Гръко-дакийското дружество в Букурещ, чийто член той е бил.

В първия том на списанието Богориди публикува Poiitikis parerga (Размишления върху поетиката)[32] – статия, която вероятно е фрагмент от труда му Ponima peri poiitikis (Изследване върху поетиката), с която е приет за член на Гръко-дакийското общество. В тази статия той си поставя за цел да направи „анализ на най-добрите трагедии на древността“. Започвайки със Софокъл, той се съгласява с Адамантиос Кораис[33], че Аякс е най-изящното произведение, и затова започва с него. В по-късни броеве Богориди анализира и трагедията на Софокъл Едип.

Във втория том на списанието Богориди обръща внимание на Омир. В няколко статии той обсъжда кои произведения се смятат за написани от истинския Омир и кои от друг автор, известен днес като псевдо-Омир. Той допринася и за тогавашните дискусии относно статута на гръцкия език. В дебата между привържениците на официалния katharevousa и речевия demotiki той заема умерено прогресивна позиция[34].

През 1819 г. в писмо, публикувано в Ermis o Logios, Канелос и Богориди обявяват, че планират да напишат поредица от статии за състоянието на физиката и новите изобретения, които все още не са известни на гърците. Възможно е това да е текстът, за който те намекват през 1816 г., когато заявяват, че ще представят труд – различен от Cours de mathématique pure – който ще бъде полезен за гърците.

През същата година те публикуват критична рецензия за Ermis o Logios, в която заявяват, че в сравнение с предишните томове списанието е разширило темите си, обогатило е съдържанието си и като цяло е станало по-полезно за националната кауза. Този документ се появява в момент, когато списанието е критикувано, че е „пълно със статии, написани в невежество“[35].

Богориди участва не само в литературното развитие на гърците, но и в политическия живот. На 27 юли 1821 г. Адамантиос Кораис, Никола Пиколо и Атанас Богориди пишат и подписват писмо до американския професор Едуард Еверет от Харвард[36], в което молят за подкрепа на гръцката кауза[37].

Когато през 1822 г. Пиколо и Канелос подготвят пътуване до Гърция, за да се сражават във войната за независимост и да участват в развиващия се политически живот, Богориди иска да се присъедини към тях, но в крайна сметка остава в Париж. Вероятно това се дължи на факта, че не е искал да компрометира брат си Стефан, който по това време имал проблеми със султана (вж. по-горе).

През 1826 г. Атанас Богориди неочаквано умира в Париж. Най-вероятната причина за смъртта му е болест, въпреки че членове на семейството твърдят, че е отровен от гръцки духовни групи заради любовта му към свободата и свободното му мислене[38]. Това твърдение обаче не изглежда да е подкрепено от каквито и да е факти.

Богориди е първият българин, който пише статии като литературен критик, години преди зараждането на българската критика. През целия си живот той е активен член на гръцкото общество.

Въпреки че не е имал много контакти с българи в днешна България, в някои гръцки изследвания той е наричан гръцки интелектуалец, без да се споменава произхода му.

§4.3 Гръкомания: Никола Сава Пиколо

Никола Пиколо [Николаос Пиколос] е друг българин, израснал в гръцката културна сфера. Пиколо е роден във Велико Търново на 15 ноември 1792 г.[39] Баща му Сава хаджи Илия е бил известен още като Казанлъоглу или Казанлъкли, което показва, че той произхожда от Казанлък. Майката на Пикльо е Теодора Буюклюоглу, дъщеря на заможно семейство от Търново.

Някои учени твърдят, че Пиколо е роден от гръцки родители, а други – че родителите му са смесена гръцко-българска двойка. Както видяхме в §3.2, етническият произход не е бил от значение в османското общество по времето на Пиколо и със сигурност знаем, че съвременниците му са смятали Пиколо за грък[40].

Прякорът „Piccolo“ (Pikkolos на гръцки), който на италиански означава „малък“, вероятно е вдъхновен от дребния ръст на Пиколо[41]. Семейството му смята, че той го е получил, докато е учил в Италия. Въпреки това „Pikkolos“ се споменава за първи път в Logios Ermis през 1811 г., много преди Пиколо да отиде в Италия. Вероятната алтернатива е, че Вардалахос, учител, който е учил в Падуа и е знаел италиански, е измислил името за Пиколо, негов ученик и по-късно близък колега[42].

Пиколо учи в гръцкото училище в родния си град, а по-късно заминава за Букурещ, където от 1802 г. учи в Бейската академия[43] до 1806 г. След като се дипломира, е назначен за учител по френски език в това училище, където работи от 1811 до 1816 г. Подобно на колегата си Атанас Богориди, той е един от основателите на Гръцко-дакийското дружество в училището през 1810 г. (вж. §4.1)[44]. По време на престоя си в Букурещ Пиколо превежда „Емил или за образованието“ на Жан-Жак Русо и го представя на четвъртото заседание на дружеството. Доколкото е известно, той никога не го е публикувал.

През 1817 г. Пиколо става учител по гръцки език и история в семинарията на гръцкия остров Хиос. Той следва бившия си учител Константинос Вардалахос. По-късно и двамата се преместват в Одеса, където Вардалахос става директор на гръцката гимназия. Пиколо започва да работи като драматург и режисьор в местния гръцки театър. Той поставя версия на Филоктет на Софокъл на съвременен гръцки език[45] и поставя две свои пиеси в класически стил: Леонид и O thanatos tou Dimosthenous (Смъртта на Демостен).

Особено Смъртта на Демостен с революционното си съдържание[46], се радва на одобрението на критиката. За това свидетелства писмото в Ermis o Logios на Георгиос Ласанис, учител и драматург в Одеса, до неговия тъст и бизнес партньор Георгиос Такиадзис в Букурещ, което е пълно с похвали за постановката[47]. Яковакис Ризос Нерулос също оценява пиесата, като я включва в своя Cours de la littérature grecque moderne donné à Genève (1827 г.).

Актьорският състав на пиесата включва примадоната на руския театър, която играе ролята на пророчица, и английския фило-елин Фредерик Уилкинсън. Печалбата от пиесата, събрана през 1818 и 1819 г., е дарена предимно на гръцките училища в Одеса, но част от парите са изпратени в Париж на Пиколо, за да може той да я публикува[48]. В писмо до Logios Ermis от 29.06.1819 г. Пиколо благодари на гръцката общност за подкрепата[49], въпреки че не е ясно дали пиесата действително е била отпечатана и дали са запазени копия досега. Все пак през 1824 г. в Кеймбридж се появява английски превод на пиесата, направен от Григориос Палеологос.

В Одеса Пиколо става член на основаната там през 1814 г. тайна революционна организация Filiki Etairia[50]. От този момент той активно подкрепя гръцкото движение за независимост.

През 1818 г. Пиколо заминава за Париж, където е посрещнат радушно от френския елит – група, която до голяма степен е фило-елинска. Пиколо се среща с известния гръцки учен Адамантиос Кораис[51], който го свързва с издателя и печатаря Амброаз Фирмин-Дидо[52]. Фирмен-Дидо, който е научил гръцки от Кораис, е секретар на Парижкия филателен комитет в продължение на пет години. През 1872 г. той става член на Академията на науките. По това време Pikkolos е кореспондент на гръцкото списание l'Euphorie[53]. Заедно с Кораис и Богориди Пиколо пише гореспоменатото писмо до професор Еверет. През 1821 г. Кораис изпраща Пиколо в Лондон, за да събере подкрепа за гръцката кауза[54].

В Париж Пиколо се среща и с Клод Фориел, с когото се сприятелява. Фориел, който по-късно заема катедрата по чужди литератури в Сорбоната (от 1830 г. нататък), изиграва решаваща роля в развитието на общоевропейското признание на народните песни. През 1824 г. той публикува Chants populaires de la Grèce moderne (Народни песни на съвременна Гърция), които стават изключително популярни в цяла Европа. Вероятно именно Пиколо, учителят по гръцки език на Фориел, е помогнал за събирането на гръцките народни песни, dimotiki. Те идват от колекция, която преди това е била предоставена на Христодулос Клонарис от Кораис[55]. Вероятно Пиколо е написал и възхвалата на Фориел в атинския вестник Athina.

По време на първия си престой в Париж Пиколо установява контакти с Виктор Кузен и Франсоа Гизо, които по-късно стават значими фигури във френския интелектуален и политически живот, но по това време (Бурбонската реставрация) са под прицел заради либералните си идеи. И двамата са изключени от университета заради либералните си идеи. Други френски интелектуалци от онова време, които са били в контакт с Пиколо, са Дж.A. Крамер (1793-1848), Дж.Ф. Дюбнер (1802-1867), Сент-Бьов[56], писателят Стендал[57], Ноел Гино де Мюси, Емил Егер, Шарл Огюстен, Емил Милер и широко популярния патриотичен поет Пиер Беранже.

Беранже е интересна фигура заради многото стихотворения, в които се атакуват тирани, например Октавия, и „въображаемото пътуване“ до идеална, класическа Гърция. Той е класически пример за поет, който играе ролята на пионер в обществото, филолог на „перото и меча“. Пиколо го посещава, когато е в затвора.

Друг приятел на Пиколо е гъркът Политис, който също е учил медицина в Италия, преди да заживее в Париж. Подобно на Пиколо, той е поканен от лорд Гилфорд да преподава в Академията в Корфу. Славянски приятели на Пиколо в Париж са Михаил Чайка Чайковски и, чрез кореспонденция, Ерней Копитар[58]. Той поддържа контакти и с турския пратеник Нафи ефенди.

През 1820 г. Портата настоява пред Патриаршията да изрази неодобрението си към националистическите дейности, извършвани от гръцките интелектуалци. Пиколо е сред гърците, които са отлъчени от църквата заради дейността си в тази насока[59].

Първият престой на Пиколо в Париж приключва през лятото на 1823 г. След гръцкото въстание от 1821 г., в разгара на войната за гръцка независимост, той заминава за Гърция, на остров Хидра, с амбицията да участва в развиващия се политически живот. През 1826 г. френският писател А. Герие дьо Дюмаст, също приятел на Пиколо, публикува призив в стихове, в който напразно моли Пиколо да не заминава за Гърция.

Планът е Пиколо да отиде заедно с Канелос и Богориди[60], но, както беше споменато по-рано (в §4.2), Богориди не заминава. Така Пиколо и Канелос тръгват заедно. Пътуването им започва неуспешно, тъй като са ограбени, когато влизат в Гърция[61]. В Гърция Пиколо се среща с членовете на Изпълнителния комитет на гръцките революционери и от Мили изпраща писмо до Хидра, в което призовава водачите на острова да изпратят Канелос като свой представител на заседанието на сената[62].

Канелос и Пиколо пристигат на остров Хидра през юли 1822 г.[63] Там Пиколо получава гръцко гражданство и е избран да се присъедини към делегацията, която трябва да отиде във Верона на конференцията на лидерите на Свещения съюз през есента на 1822 г. Но когато се среща с някои членове на гръцкото правителство (Ат. Канакарис, Йо. Орландис, Йо. Логотетис, Анагн. Делинянис, Т. Негрис и други), той е уведомен, че не може да присъства, защото членовете на правителството не одобряват[64]. Орландис успява са убеди колегите си в противното и Пиколо отново е включен. След това правителството получава писмо от хидриотите, в което те заявяват, че не одобряват исканите от Пиколо пътни пари, нито назначаването му за ръководител на мисията, което вероятно също е било условие, поставено от Пиколо[65]. Правителството отговаря, че мисията е от решаващо значение и че въпреки че исканията му са прекомерни, на Пиколо трябва да се даде това, което е поискал. В крайна сметка Пиколо не заминава на мисията, а на негово място заминава френският пенсиониран офицер от флота Филип Журден[66].

Разочарован, Пиколо отива в Атина, а след това на Йонийските острови. Там той се запознава с английския фило-елин Фредерик Норт, пети граф на Гилфорд[67]. Поканен от Гилфорд през 1826 г., Пиколо започва работа като преподавател по реторика и етика в Йонийската академия на остров Корфу. През този период той публикува превод на Discours de la méthode[68] на Декарт, вероятно за да бъде използван в училището. От Корфу Пиколо пише на своя приятел Фориел, за да го информира за събитията от гръцката война за независимост и да му изпрати няколко народни песни[69]. По този начин той изпълнява обещанието, което е дал на Фориел в стихотворението си Adieu à la France, в което заявява: „Vois-tu, ami Fauriel, que je n'abandonne pas les chants.“ [Виждаш ли, приятелю Фауриел, че аз не изоставям песните][70].

Запазил заплатата си от Йонийската академия[71], Пиколо се записва да учи медицина в Болоня през 1826-7 г. Първите си изпити полага през януари 1828 г., а два месеца по-късно, през март, изпълнява изискванията за втората година. През април 1828 г. Пиколо се премества в Пиза, където завършва обучението си и се дипломира на 2 март 1829 г. Вероятно преместването му се дължи на смъртта на неговия патрон лорд Гилфорд през есента на 1827 г.[72]. В Пиза живее значителна колония от заможни гръцки търговци и това предоставя много възможности за студент, който търси работа като частен учител.

След дипломирането си през 1829 г. Пиколо се завръща в Париж, където работи като лекар и контактува с известни византинисти, елинисти и други интелектуалци. Издателят Фирмен Дидо ангажира Пиколо да работи върху известния Thesaurus graecae linguae заедно с Кораис, Жан Франсоа Боасонад (1774-1857) и Шарл Бенедикт Хасе (1780-1864)[73].

Пиколо пише и рецензии за френската литература от XVII и XVIII век, а Сент Бьов го хвали за способността му да разпознава кръстосани препратки към гръцки оригинали, които все още не са идентифицирани[74].

От 1831 до 1839 г. Пиколо живее във Влашко, което след войната от 1828-9 г. е руски протекторат. Руският генерал Павел Кисельов ръководи администрацията на дунавските княжества като „président plénipotentaire“. Пиколо работи при Кисельов като държавен служител, личен лекар (до 1834 г.) и инспектор на Ефория на образованието – институт, подобен на съвременното министерство[75]. Тази функция включва надзор на Гръцката академия, неговото старо училище, както и подбор и закупуване на учебници.

Пиколо е и цензор в Държавния съвет, а през 1838 г. оглавява целия отдел на цензурата[76]. В този момент Пиколо има няколко много влиятелни приятели както във Влашко, така и в Молдова, сред които са: Михаил Стурдза (княз на Молдова 1834-1849 г.), неговият наследник Грегорий Гика (1849-1854/1854-1856 г.), Александър Гика (княз на Влашко 1834-1842 г.), Георги Бибеску (княз на Влашко 1842-1848 г.) и др.

През 1840 г. Пиколо се оттегля от активна служба във Влашко. Носят се слухове, че е решил да направи това след спор с водещия интелектуалец Елиаде Радулеску, който твърди, че в качеството си на цензор Пиколо е позволил на французин на име Вайан да публикува анонимно отговор на една от неговите статии. Този отговор[77] критикува правописните реформи, които Радулеску препоръчва, и предлага използването на кирилските букви Ч и Щ. В яростта си Радулеску обявява в списанието Currierul Rom à nesc[78], че цензурата работи непоследователно, като позволява публикуването на политически натоварени приказки и неподписани лични нападки. По-нататък той заявява, че ще откаже да представя бъдещи произведения на цензурата.

По предложение на Пиколо, което е разгледано лично от принц Гика, държавният секретариат реагира, като забранява публикуването на Currierul Rom a nesc, тъй като в него са публикувани материали, които обиждат държавен служител. Създадена е специална комисия, която да разследва случая, и това довежда до съдебен процес, в който Пиколо получава предупреждение за небрежност. Пиколо признава, че не е трябвало да позволява публикуването на въпросната статия, но че всяка година се публикуват твърде много текстове, за да може да прегледа правилно всички. Административният съвет пледира за смяната на Пиколо като ръководител на отдела за цензура, но все пак не е уволнен. Той обаче подава оставка половин година по-късно и се премества в Париж. Тази стъпка идва след смъртта на майка му във Велико Търново, което го оставя вече без близки връзки с хората на Балканите.

Пиколо остава в Париж до края на живота си. Подкрепя племенниците си Петър Протич, Димитър Кирович и Теохар Савов Пиколо (последните двама са братя, въпреки различните им имена), за да могат да учат в Париж. Известно време работи като лекар, след като получава лиценз за практикуване с посредничеството на приятеля си Виктор Кузен, който става министър на образованието.

През 1844 г. Пиколо се отказва от медицината и се посвещава изцяло на литературната си дейност. Публикува два сборника с лирични стихотворения на гръцки език.

В Париж Пиколо предоставя информация за Балканите и българите на икономиста Жером-Адолф Бланки и на Киприан Робер. Робер е централна фигура в европейската мрежа от филолози по онова време, тъй като е преподавател по славянски езици и литератури в престижния Колеж дьо Франс (където е наследник на полския поет Адам Мицкевич), редактор на Revue des deux mondes и автор на Les Slaves de Turquie [Славяните в Турция][79].

Пиколо подпомага научни издания на гръцки текстове, както и на гръцки вестници и списания. От датата на заминаването си от Букурещ през 1840 г. той е член-кореспондент на образователната ефория на Влашко, което означава, че трябва да наблюдава влашките студенти в Париж и да докладва за техните постижения в науката. Назначен е на тази длъжност от Георге Димитрие Бибеску, княз на Влашко от 1842 г., който му плаща 250 жълтици годишно за услугите му. Работи на тази длъжност до революцията от 1848 г., когато заплащането му е спряно. След революцията заплатата му е намалена на 200 жълтици[80]. През 1847 г. ефорията изпраща на Пиколо 10 000 франка, за да може той да осигури книги и учител по френски език за лицея „Свети Сава“.

От 1840 г. нататък Пиколо е кореспондент в Париж на Михайловската академия в Яш. През 1853 г. става член-кореспондент на Академията на Станислас[81] в Нанси. От името на своя приятел Барбу Щирбей, който е министър на вътрешните работи на Влашко, той посредничи за изпращането на френския хидроинженер Жан Батист Марсилон в Букурещ. През 1856 г. длъжността на парижкия кореспондент на влашката ефория е прекратена поради Кримската война. През 1858 г. тя е възстановена, но тогава на мястото на Пиколо е ангажиран французин.

Когато Пиколо умира през 1865 г., той дарява книгите си и 12 000 франка в брой[82], плюс приходите, получени от книгите му, които все още са на склад, на държавно училище в родния му град Велико Търново. Освен това той дарява 1500 франка на църквата-училище „Успение богородично“ в бедняшкия квартал Асенова махала. По-малка сума е оставена на една друга църква там. Книгите, които е изпратил у дома, днес се намират в градската библиотека на Велико Търново. На някои от тях има надписи, че са от колекцията на Ламброс Фотиадис или са дарени от Вардалахос.

Шестнадесет писма на Пиколо са открити в останките от архива на неговия племенник Петър Протич. Част от архива е унищожена по време на бомбардировките на София през 1944 г. Това, което е останало, сега се съхранява в библиотеката на Българската академия на науките.

В некролога на Пиколо, съставен от неговия приятел и издател Фирмен-Дидо, се споменава, че мястото му на раждане е Търново във Влашко. Пиколо е погребан в известното гробище Пер Лашез в Париж. На надгробния паметник името му е изписано на френски език и на кирилица, а не на гръцки език. Службата на погребението му е светска, в съответствие със собственото му желание. Говорители са били Фирмен-Дидо и Гуенно дьо Муси. Присъстват много интелектуалци, сред които и един българин – М. Балабанов (1840-1921), който тогава е студент в Сорбоната, а по-късно става един от водещите български интелектуалци. Гробът, в петата част на гробището, е откупен от Фирмин-Дидо за вечни времена.

Никола Пиколо е бил високо образован и е владеел много езици: гръцки, латински, френски, румънски, английски, руски, немски и италиански. Той не само пише оригиналните си творби на гръцки, но и превежда от френски на гръцки език, като например Пол и Виржиния, романа на приятеля му Бернарден дьо Сен Пиер, както и произведения на Декарт и Русо. За Пиколо има много положителни отзиви в Ermis o Logios и той е бил (и все още е) високо ценен сред елинистите и византинистите заради критичните си издания и преводи на класически произведения, включително История на животните от Аристотел. Един от най-важните му трудове е допълнението към една от авторитетните антологии на класическите гръцки текстове[83].

Когато Пиколо напуска България на десетгодишна възраст, в пределите на днешна България няма нищо, което да наподобява културен живот. Но все пак той не е бил напълно непознат за народа ѝ, тъй като е получил внимание в изданията, излизащи в страната. През 1851 г. например Александър Екзарх го нарича „сънародник“ в своя вестник Цариградски вестник[84]. Георги С. Раковски го споменава в предговора към известното си произведение Горски пътник, а смъртта на Пиколо е спомената в българския вестник Турция на Н. Генович.

От сборника му с лирични стихотворения, посветен на някой си П.Д.К., Паригоримата (1839 г.), който се смята за най-доброто му произведение, до наши дни е оцелял само един екземпляр. Този екземпляр, с автограф на автора, е подарен на университетската библиотека в Лайпциг от филолога д-р Т. Кинд. Доколкото е известно, това са първите лирически стихотворения, написани от българин (макар и не на български език).

Интересно е, че Пиколо не се е наричал грък, както Богориди, въпреки че веднъж се е нарекъл graecobarbarus[85]. Той е характеризиран по-подробно от племенника си Петър Протич в стихотворението си I graikomania, написано през 1844 г. в Атина:

Но зная аз и друг един
На Търново Велико син
От именит е род излел
Той мъдрост сбрал е и научност
Говори гръцки с чудна звучност
Той елиннист е смел

И дълго в Корфу бе учител
Книжовник е и съчинител
И чудно гладко е превел
Романа „Павел и Виргиния“
И книга вешта след години
За Аристотеля стъкми

Но дойде ден, сърдце му трепна
И с болка ревностно зашепна
За родни български земи
Бе грък, с италиянско име
Но ништо връзките незрими
Веч с родни край не ги сломи[86].

Това стихотворение отразява оценката за Пиколо, която съответства на възгледите за него, поддържани от българските учени: може би той дълго време е бил „грък“, но в хода на живота си става българин.

§4.4 Париж като културен център за българите

Първоначално българите в Париж са част от гръцката културна колония във Франция. Както беше обяснено по-горе (в §3.2), не е имало разбиране за разлика между българи и гърци по отношение на етническата принадлежност. Кораис, например, в писмо до своя приятел Кокинакис споменава Пиколо като пример за добър грък[87].

Хора като Атанас Богориди и Никола Пиколо отиват в Париж по време на научната си кариера, следвайки гръцката и негръцка филологическа интелигенция, която е доста многобройна там (вж. §4.3). Париж, разбира се, е един от най-важните културни и научни центрове в Европа по онова време. Най-влиятелният грък в групата без съмнение е „le grec savant“ Адамантиос Кораис (вж. §4.3).

След обявяването на гръцката независимост през 1830 г. във френската столица се появява отделна българска културна колония. Престанали да се идентифицират с гърците, българите започват да действат колективно в интерес на собствената си кауза.

Никола Пиколо е добър пример за това. Започнал като гръцки интелектуалец, той се фокусира върху българската автономия. Бешевлиев отбелязва, че тази промяна съвпада със смъртта на гръцките му приятели Вардалахос (1830 г.) и Кораис (1833 г.)[88].

По този начин Пиколо става част от българската колония в Париж, като през 1840-те години се присъединява към Петър Берон, Александър Екзарх[89], Гаврил Кръстевич, Теохар Савович, Димитър Кирович, Петър Протич, Васил Михайлов и Георги Атанасович. От 1845 г. сред тях действа и Иван Селимински. Репортажите на пътешественици запознават добре тези мъже с положението в родната им страна, което дава богат стимул за дискусиите им. Една от важните теми е как българите да имат по-голямо влияние в Истанбул и по-конкретно за това как биха могли да помогнат на Неофит Бозвели, който е замесен в църковния конфликт там. През 1841 г. Пиколо написва манифест за това движение, който е разгледан по-подробно по-долу.

Един от най-влиятелните българи, учили в Париж, е Александър Екзарх. Истинското му име е Александър Стоилов Боев/Божоглу, а името Екзарх е прякор, който очевидно е бил в семейството от поколения. Екзарх пристига в Париж през 1836 г., за да учи математика. В резултат на реформите на Танзимата и с помощта на Стефан Богориди (вж. §4.2), чийто син Никола по това време работи в турското посолство в Париж, той получава стипендия от правителството при условие, че промени следването си на медицина[90]. Загубил тази стипендия по политически причини през 1841 г., Екзарх остава в Париж до 1848 г., където публикува материали по българската кауза и посещава политици и литературни салони, за да лобира за българите.

Някои от идеите на Екзарх са доста радикални: той предлага план за насилствено превземане на патриаршията в Константинопол и поставяне начело на българин, който да подпомогне българите. Той смята, че Иван Селимински е най-подходящият кандидат за този пост[91]. През 1848 г. Екзарх посещава Русия (Санкт Петербург, Москва, Киев и Одеса), а след това се установява в Истанбул, където основава печатница и в продължение на тринадесет години издава първия български вестник Цариградски вестник. По това време призивите му да се обърне внимание на тежкото положение на българите са открито подкрепени от Петър Берон (вж. §4.5).

Зад кулисите в Париж полски дипломати, сред които Чайка Чайковски, свързан с принц Адам Чарториски, „полския крал в изгнание“, работят по полската програма. Тази програма има за цел да разпространи в България приятелски настроения към турците и французите чрез полските учители, работещи там. Твърди се, че по този начин България ще бъде „откъсната“ от руската сфера на влияние. Този план разделя българската общност. Мнозинството, сред които Николаос и Теохар Пиколо и Александър Екзарх, го подкрепят, докато други, като проруски настроения Иван Селимински, са против него[92]. Поради това различие Селимински постепенно се отчуждава от своите съвременници, които формират българската колония[93].

Едно от изданията, които прокарват полската линия на мислене, е алманах, наречен Забавник за лето… (Алманах за годината…). Изданието за 1844 г. е отпечатано в Истанбул от Константин Огнянович. За следващия брой от 1845 г. Огнянович и неговият помощник Иларион Макариополски получават предпечатна подкрепа от Чайковски, след което то, както и последвалият том от 1846 г., са издадени в Париж с финансовата подкрепа на Фирмин-Дидо. В броевете от 1845 и 1846 г. се съдържа манифестът за българския църковен конфликт, който е изпратен на редактора от Лайпциг от някой си П. Н., за когото широко се приема, че е Никола Пиколо (вж. §4.3)[94].

Петър Берон и Никола Пиколо продължават да се застъпват за „българската програма“. През 1856 г., по време на Парижката мирна конференция в края на Кримската война, те пледират пред Парижкия конгрес за признаване на българска държава. Те пишат и статии във френската преса, в които информират за българите в стремежа им към автономия, каквато вече са извоювали жителите на Дунавските княжества, Влашко и Молдова. Тази акция обаче няма успех, тъй като в интерес на великите сили е Османската империя да не се разпадне.

§4.5 Първият български учебник: Рибен Буквар

Видяхме, че през XVIII и XIX в. гръцкото образование е авторитетно на Балканите. Затова не е изненадващо, че първият учебник на съвременен български език е силно повлиян от гръцкия език. Този учебник, написан от Петър Берон, е озаглавен Буквар с различни поучения, (1824 г.) или накратко Рибен буквар – наречен така заради илюстрацията на кит, която съдържа.

Петър Берон е от Котел, най-малкият син на заможен шивач. Точната дата на раждането му не е известна, но ако се съди по кандидатстването му в университета, то трябва да е било през 1799 или 1800 г. Берон е учил при известните учители Софроний Врачански (вж. § 3.7) и Райно Попович[95].

Тъй като Котел се е намирал на важен свързващ път, там са били разположени много турски войски, а тъй като бащата на Берон симпатизирал на руските войски по време на руско-турската война от 1806-1812 г., турската администрация на града се отрекла от него. Поради липса на пари Берон прекъсва образованието си и става чирак шивач, първо в Котел, а от 1815 г. – в крайбрежния град Варна. Носят се слухове, че там е уволнен, защото ушил погрешна дреха за клиента си. Без работа и с известни спестявания Берон решава да се върне в училище. Заминава за Букурещ, където скоро е приет в българската общност. От 1817 до 1821 г. учи в Гръцката академия в Букурещ, отчасти при Константинос Вардалахос (вж. §4.1).

След гръцко-румънското въстание от 1821 г. Гръцката академия е затворена от турските власти. В резултат на подкрепата, а вероятно и на участието си във въстанието, Берон е включен в списъка на нежеланите чужденци. Поради това той се премества в Брашов (Кронщат) в Трансилвания, който от 1718 г. е част от Хабсбургската империя.

В Брашов Берон работи като частен учител в семейството на Антон Йованович Камбуров(оглу), търговец, който произхожда от град Сливен, недалеч от Котел. С негова подкрепа Берон завършва средното си образование. Той научава и усъвършенства уменията си по класически и съвременен гръцки, латински, румънски, френски и немски език и поддържа връзка с бившия си учител Вардалахос, който също е избягал от Букурещ в Брашов.

Включва се в дейността на българския културен кръжок в Брашов. Тази група, в която членуват и Васил Ненович и Атанас Кипиловски, има амбициозни планове за отпечатване на учебници на говоримия по онова време език. С това те развиват дебата за езика на новобългарския език (вж. §6.2). Книгата на Берон е първата, която се реализира според създадената от тях програма.

През 1824 г., с финансовата подкрепа на Йованович, Берон публикува гореспоменатия буквар, който е вдъхновен от книгата Eklogarion, гръцко произведение на Влах Димитриос Н. Дарварис от 1804 г. и сръбски учебник от 1812 г. на Павле Соларич. Берон е на мнение, че образованието трябва да отговаря на характера на детето. Възможно е той да е научил за тази идея, първоначално формулирана от Ж. Ж. Русо, от своя учител Никола Пиколо в Букурещката академия, който (както отбелязах) е направил гръцки превод на Émile ou de l'éducation малко преди Берон да дойде в Букурещкото училище (вж. §4.1).

Рибен Буквар е първото учебно помагало, което има за цел да преподава българска грамотност. Той започва с елементарни упражнения, първо с букви, после със срички и накрая с думи. Следват по-дълги текстове по математика, география и биология. В книгата са включени няколко молитви, но Берон не е вмъкнал други религиозни текстове, защото е осъзнавал, че те няма да бъдат напълно разбрани от младата му аудитория.

Написана на местен език, книгата се радва на широка популярност от самото начало и има не по-малко от 34 издания. Предишните учебници са били написани на смесица от църковнославянски с много руски заемки и архаична форма на верски език, като нито един от тези езици не е бил езикът на учениците, за които са били предназначени.

В Рибен Буквар до голяма степен се използва традиционната ортография[96]. Берон запазва някои църковнославянски падежни форми, които са изчезнали в говоримия език по негово време, но използва и някои неологизми. Молитвите са изписани изцяло, без обичайните за религиозната литература съкращения.

В предговора към книгата Берон се застъпва за образователния метод, разработен от Бел/Ланкастър, известен още като взаимоучителен [алилодидактичен] метод. Самият той е бил обучаван по тази система в училището в Букурещ, когато ръководител там е бил Вардалахос (вж. §4.1). Смята, че това е най-добрият метод за преподаване на голям брой български ученици, тъй като е имало само малко подготвени учители.

Рибен Буквар е съществен стимул за светското образование и грамотност в България. По време на разговори с български интелектуалци в Брашов, като Васил Ненович и Атанас Кипиловски, Берон развива идеята за основаване на филологическо дружество, за да може да се издаде поредица от учебници. След буквара трябвало да се появят история и география на България, наред с други неща. Това дружество обаче е създадено официално едва много години по-късно. Въпреки това Берон издава втори учебник, който се появява през 1843 г.

След издаването на Рибен Буквар Берон продължава образованието си. За тази цел, заедно със сина на Иванович, Иван Андонов, заминава за Германия. През 1825 и 1826 г. учи в Хайделбергския университет (два семестъра философия и един семестър медицина), а от 1826 до 1831 г. – в Мюнхенския университет.

Поколение преди това талантливи българи като Атанас Богориди и Никола Пиколо, също като гръцките интелектуалци, заминават за Виена, за да продължат образованието си. По времето на Берон те отиват в германски университети. Това е така, защото реформите на Метерних са направили политическия климат в Австрия враждебен както към гърците, така и към българите. В документите си за записване в Хайделберг Берон вписва мястото си на раждане, подобно на Атанас Богориди, като Тракия в Гърция[97]. А на заглавната страница на дисертацията си той се нарича тракиец.

По онова време Хайделберг е важен културен център. Някои от учителите на Берон в Хайделберг са били световноизвестни. Сред тях са Гервинус[98] и хора от „Хайделберския кръг“.

По-късно Берон се премества в Мюнхенския университет, най-вероятно защото по това време в Мюнхен е преместен неговият ученик Иван Андонов[99]. Освен предметите по медицина, вероятно Берон е посещавал и лекциите на Шелинг, който е бил ръководител на катедрата по философия в Мюнхен.

По време на престоя си в Мюнхен Берон, заедно със състудента си Янулас (Иван Янули) от Йоанина, публикува два малки речника на гръцкия език. Единият от тях е технически речник.

През 1831 г. Берон е един от първите българи, защитили дисертация по медицина, и става първият български акушер-гинеколог. На заглавната страница на дисертацията, а и по-късно в живота си, той се нарича със западното име Петрус (хаджи) Берон, вместо с фамилното си име Хаджи Берович.

От 1832 г. нататък Берон работи като лекар в Букурещ и Крайова. Освен това управлява малка търговска фирма, която, благодарение на бизнес таланта на неговия братовчед и съдружник Никола Христов Беров, е много успешна. В резултат на това Берон става заможен човек и успява да вземе в дома си племенника си Василий Стоянов Берон[100] и да му плати добро образование.

От 1839 г. Берон се отказва от медицинската си практика и се посвещава изцяло на науката. Подобно на бившия си учител Вардалахос, Берон е истински енциклопедист и просветен учен, който работи в областта на физиката, астрономията, математиката, геологията (публикува труд за потопа), атмосферологията, химията, метеорологията и философията. Публикува общо 32 книги, написани на немски, френски и гръцки език.

В своя труд Славянска философия от 1855 г. Берон излага философските си идеи за вселената, човечеството и микрокосмоса. В седемтомния си труд Panépistème (1861-1867 г.) Берон разглежда всички области на интересите си: природните и социалните науки, медицината и философията.

Някои от идеите на Берон изглеждат малко странни за съвременните очи. Например той твърди, че човешкият живот е започнал в Малака и че славяните са преки потомци на първоначалния човек. За да докаже това, Берон конструира някои речеви етимологии, претендирайки за автентичност на българския език: Небу ка дне сар – (цар от небето до дъното); Penthesilea – (пет сили); Македония – чете се в обратен ред, като първоначално се пише отдясно наляво: de sam (къде съм). Той явно не е следил какво се случва в изучаването на индоевропейските езици.

Берон пътува много, като през целия си живот посещава големи търговски и културни центрове, сред тях: Лондон, Берлин, Виена и Прага, както и много други части на Европа. Въпреки това той запазва ангажимента си към българското образователно движение и до смъртта си поръчва на издателя си да изпраща екземпляри от книгите му в библиотеки и училища по българските земи. Също така подпомага училищата в цяла България с други книги и финансови дарения. Освен това изпраща и учители. Брат му Руско пътува из страната, за да разпространява лично препоръките на по-големия си брат. Берон основава и подпомага училища в Котел, Елена, Шумен, Сливен, Стара Загора, Търново, Русе, Търговище, Казанлък, Ямбол и на други места, предимно в североизточната част на България. Поставя си за цел да открие училище във всеки град или голямо село. Той е и първият, който обръща внимание на образованието на момичетата и помага за основаването на голям брой девически училища. През 1861 г. Цариградски вестник, влиятелно българско списание, печатано в Истанбул, публикува списък, изготвен от Берон, в който се посочва кои градове според него се нуждаят от девическо училище.

През 1840 г. в писмо до родния си град Котел[101], Берон настоява за създаването на организация, която да контролира образованието в цялата страна. Такава организация обаче се появява едва след Освобождението през 1878 г. В друго писмо Берон пише: „За своя родина смятам не Котел, а цяла България“[102].

Ангажираността на Берон към образованието се изразява и в подкрепата му за млади българи, които учат в чужбина. Един от тях е Иван Селимински, който учи медицина в Атина. Александър Русев хаджи Росети е друго негово протеже. Той учи на разноски на Берон в Страсбург, а след това през 1846 г. е изпратен като учител в Котел. През 1854 г. Берон командирова в училището в Котел Иван Добрович, който учи на негови разноски във Виена. След като завършва във Виена, свищовският художник Николай Павлович[103], заминава за художествената академия в Мюнхен с помощта на Берон[104].

Петър Берон умира на 24 март 1871 г. в имението си в Румъния, вероятно убит от агента си Теохар Папазов след разногласия относно завещанието на Берон. Племенникът на Берон, Стефан Русков Берон, се отказва от своя дял от наследството, за да разполага с повече пари за образование.

Другите наследници следват този пример. От наследството, възлизащо на 400 000 франка, е построена гимназия с общежитие в Одрин (днес в Турция). Замествайки гимназия с четири класа, която е съществувала там от 1846 г., но е изгоряла[105], училището е открито през 1894 г.

Стефан Берон е балсамирал сърцето на чичо си. По-късно то е поставено в стъклен съд с надпис: „24-11-1878. Това сърце е биело през целия си живот само за любимата родина България. Моля, погребете го в столицата на свободна България, защото то искаше именно това“. Стефан Берон дарява тази кутия на Българската академия на науките. През 1964 г. тя е пренесена в Музея на Възраждането в Котел, където се намира и до днес.

И българи, и чужденци оценяват високо творчеството на Берон, макар че от съвременниците му в България само някои интелектуалци са били запознати с него. За повечето от тях то е било непознато, тъй като се появява извън България. Като личност обаче Берон е бил широко известен, най-вече като пример за това колко добре може да се справи един българин в живота. Като такъв той е бил описван и в списанията. Той е възхваляван от революционерите Георги Раковски и Любен Каравелов, както и от руския учен Юрий Венелин. Венелин (вж. § 6.7) пише в известната си книга Древни и съвременни българи от 1829 г., че в цяла Русия не е виждал книга, която да е толкова добра, колкото Рибен Буквар на Берон. Той добавя, че българският език, за разлика от разпространеното мнение, всъщност е подходящ за изразяване на най-различни понятия и идеи. Берон е един от първите български учени и заради това, както и заради неговата многостранност, му е дадено почетното звание „български Ломоносов“. Берон е и един от първите български меценати в областта на изкуствата. Подкрепата му под формата на средства, книги и учители е от решаващо значение за формирането на образованието в българските земи.

Въпреки че от много рано Берон се изразява на български език, приема българския език за обект на етимологичните си изследвания и прави всичко възможно за българското образование, стремежите му като цяло си остават по-скоро патриотични, отколкото националистически.

§4.6 Непоправимият фило-елин? Иван Селимински

За Петър Берон и Никола Пиколо, широко известни в днешна България, тъй като животът и творчеството им са били обект на много изследвания, се приема, че някъде в живота си са се превърнали от фило-елини в „българофили“. Не такъв е случаят с доктор Иван Селимински, който иначе е смятан за непоправим фило-елин. Все пак той е бил много важна фигура в българската колония в Букурещ и е допринесъл много за развитието на българското образование и наука като цяло, особено във Влашко и Бесарабия.

Макар че Селимински споделя същата образователна визия като Берон, той изглежда е бил по-прагматичен в действията си от своите съвременници. През целия си живот, прекаран на много различни места, той реагира на различните условия по начин, който често е непоследователен: понякога търси помощ от гърците, понякога от руския цар, но също така не се колебае да кандидатства за британско гражданство, когато смята, че то може да му помогне[106].

Иван Селимински (истинското му име е Йордан Георгиев Христов; името Селимински произлиза от турското име на родното му място) е син на търговец от Сливен. Получава основно образование в Сливен, а след това през 1814 г., малко след смъртта на родителите си, предприема поклонническо пътуване до Йерусалим. През 1817-1821 г. учи в гимназията в Кидони при гръцкия учител Теофилос Каирис. Това училище, след директорството на Вениамин Лесвиос от 1802 г. до 1812 г., е известно с отличните си постижения в областта на науката.

Когато след избухването на гръцката революция турските войски подпалват Кидони, Селимински бяга в Зографския манастир на Атон. По време на гръцката война за независимост се сражава от 1821 до 1823 г. като офицер в гръцката армия. През 1844 г. е награден от гръцкото правителство за участието си във въстанието. След оттеглянето си от битката Селимински се премества в Италия, а след това в Австрия, посещава Виена и Пеща и завършва в Брашов, където преподава гръцки език на български емигранти. В Брашов се опитва да създаде тайна национална организация, но не е ясно дали е успял да го направи.

В Сливен през 1825 г. той открива елинобългарско училище и основава тайното Народно братство, за да подкрепи бедните и да подготви народа за борбата за независимост. През 1827 г., когато посещава Шумен, основава братство и там. През 1828-9 г. е директор на гръцкото училище в Пловдив.

След Руско-турската война от 1828-9 г., която завършва с Одринския мир, много българи емигрират във Влашко, Молдова и Бесарабия. Голяма част от тези емигранти идват от района на Сливен. Селимински е един от бежанците в Бесарабия и става една от водещите фигури сред тамошните българи. На свой ред той се е запознал добре с членовете на българските колонии в градове като Галац и Букурещ.

Селимински си намира работа като учител в Букурещ, но по-късно приема поканата на местния български търговски еснаф да преподава в Рошиори де Веде, в южната част на Румъния, където е ангажиран през 1833-4 г. Там, от едно писмо, изпратено до братята Баклоглу в Букурещ, Селимински за първи път чува за Васил Априлов (вж. § 6.8) и Николай Палаузов, както и за техния план да основат българско училище в Габрово. Селимински пише на Априлов и Палаузов, за да изрази ентусиазма си за проекта, но не получава отговор. По-късно, през 1840 г., отговаря на циркулярно писмо, написано от Васил Априлов, като заявява, че споделя идеите на Априлов за правописа[107].

През 1835 г. Селимински работи като частен учител в Берязка, село близо до Плоещ, наричано още Нов Сливен. Оттам кандидатства и получава британско гражданство, а със съдействието на английското консулство води съдебни дела от името на българските бежанци. В едно от делата иска разрешение за основаване на гръцко училище.

През 1835-7 г. Селимински преподава в Плоещ, а след това през 1837-9 г. работи в Букурещ като частен учител по гръцки и френски език и е съветник на руското консулство по българските въпроси.

През 1840 г. Селимински решава да завърши изцяло ново образование. Започва да учи медицина в Атина и да работи в болници във Флоренция. Финансово го подкрепят Антон Иванов, бившето протеже на Иванов – Петър Берон, и други български търговци във Влашко.

В Атина Селимински редовно се среща с български студенти и подпомага Хаджи Христо (вж. §4.7) при осъществяването на трако-славянски комитет. Този комитет служи за обединяване на българите в Гърция, които са останали след края на войната за независимост, за да могат да имат представител в гръцкия парламент[108]. Селимински е активен участник в църковния конфликт и в изпращането на делегати до гръцкото правителство, които да се застъпят за признаването на България.

През 1845 г. Селимински става доктор по медицина след последните си изпити в Сиена. След това заминава за Париж, където се свързва с Пиколо и Берон. След завръщането си работи като лекар на няколко места във Влашко и Бесарабия.

През 1853 г., малко преди избухването на Кримската война, Селимински подписва петиция на букурещките българи до цар Николай I, в която те молят за известна автономия, подобна на тази на сърбите и румънците[109]. Надявайки се, че българската военна подкрепа за руснаците ще бъде от полза за българската кауза, Селимински отива на война: работи като батальонен лекар в руската армия, за което получава две сребърни почетни значки. Освен това е член на комитета, който набира нови български доброволци за участие в боевете с руснаците, за което записва близо хиляда доброволци[110].

Селимински е бил активен и в общността, като е подкрепял училищата в Сливен например. През 1857 г., по време на църковния конфликт, е избран да представлява букурещките българи в Истанбул. Сравнително рано Селимински изразява мнението, че България трябва да има своя независима църква, за разлика от скромното искане за български свещеници в българските епархии, което дълго време е цел на преговарящите Неофит Бозвели и Иларион Макариополски[111]. През 1846 г. Селимински връчва на султана при посещението му в Русе молба за борба със злоупотребата с власт от страна на свещениците в българските земи и за определяне на максималната им заплата[112]. През 1863 г. той действа като делегат на браилската общност при честването на хилядогодишнината от приемането на християнството в Прага.

Когато умира през 1867 г., той оставя имуществото си за българското образование, за стипендии на бедните и за превод на книги. През живота си Селимински посещава много градове, например Дрезден, Лайпциг, Берлин, Франкфурт, Страсбург и Париж.

Творбите му, основно на гръцки език, са посветени на исторически, културни и морални теми. Превежда също така учебници от френски на гръцки език. Мнението му е, че възраждането на българския народ може да бъде постигнато само чрез добро образование и стандартен език. Той вижда в Русия най-надеждния партньор, който може да подкрепи българите в преследването на тези цели.

Случаят на Селимински илюстрира сложността на вярванията и предполагаемите вярвания, които заобикалят една българистична позиция по това време. Васил Априлов (вж. §7.8) критикува Селимински за неговия филетизъм (вж. §6.8), тъй като е отишъл в Гърция, за да получи образованието си. Образът, че Селимински е бил непоправим фило-елин, дълго време остава мейнстрийм. Все пак Селимински подчертава значението на Русия за възраждането на българите: той дори се опитва да накара българските студенти в Атина да се прехвърлят в руски учебни заведения[113].

§4.7 Българи, сражаващи се заедно с гръцките революционери

През първата четвърт на XIX в., преди началото на църковния конфликт, сред българите е имало много симпатии към гърците и техния стремеж към независима държава. Вероятно това е продължение на православното чувство за общност, което е съществувало през XVIII век. Видяхме го при интелектуалци като Атанас Богориди и Никола Пиколо. Освен това много български интелектуалци са били членове на тайната гръцка организация Филики Етерия, която заговорничи за организирането на революцията. Сред тях са базираният в Букурещ Димитър хаджи Иванов (Лоанов) Мустаков, който е имал връзки и със сръбския княз Милош Обренович, и брат му Константин (Костаке) хаджи Иванов (Лоанов) Мустаков, който по-късно участва и във въстанията в Браила. Други български членове на Филики Етерия са Григорий Н. Мустаков; Христо хаджи Рачков, местен агитатор в Габрово за Етерия, известен още като Габровали или Грек, който се самоубива в Търново през 1821 г., след като въстанието в Дунавските княжества се проваля; Вълко и Стоян Тодоро Чалъкови.

Филики Етерия се е харесвала на българите, защото са били изготвяни планове за едновременни бунтове в Сърбия, Гърция и България. Твърди се, че Димитриос Ватикиотис, който бил „апостол“ (координатор) на Етерия в България, можел да разчита на помощта на 14 000 българи[114]. Според Иван Селимински във всеки по-важен български град (също и в Дунавските княжества и Бесарабия) е имало членове и симпатизанти на Етерия[115]. Когато Александрос Ипсилантис, водачът на гръцкото въстание, пресича руско-молдовската граница, той е посрещнат от българска делегация, която заявява, че 10 000 българи ще се присъединят към неговите войски. Освен това те предлагат осемнадесет големи кораба за транспортиране на войските през Дунав[116]. Около една трета от войските на Ипсилантис и Владимиреску, които оглавяват избухналото по същото време румънско въстание, се състоят от българи, предимно от дунавските княжества, но също и от Бесарабия и Южна Русия, както и от българските градове на юг от Дунав.

Когато въстанието в румънските земи е потушено и турските власти извършват сериозни репресии в цяла България, много българи се присъединяват към въстаниците на гръцкия полуостров Пелопонес. Други българи, като Хаджи Христо, които при избухването на революцията вече са били в Гърция на турска служба, са преминали на гръцка страна. Трета група българи се присъединява към усилията, като много от тях идват от Южна България. Като цяло броят на българските доброволци, които се сражават с турците в Гърция, надхвърля броя на всички останали националности (сърби, черногорци, румънци, албанци), взети заедно[117].

Един от най-известните сред тях е Хаджи Христо Българина. Той върви по стъпките на баща си и брат си, които са се сражавали в сръбската революция. Христо заминава за Босна, а по-късно за Египет, където постъпва на служба при Мехмед Али паша. По време на обсадата на Триполица преминава на страната на гърците, където оглавява група български доброволци, а през 1824 г. става генерал. След войната за независимост Хаджи Христо остава на гръцка служба и е един от членовете на Трако-славянския комитет, който е основан в Атина, за да представлява българите в политически план.

Хаджи Христо става представител в парламента и като генерал-майор е адютант на крал Ото[118]. Делото на Хаджи Христо, както и други героични действия на българи, борили се за гръцката кауза, са възпоменавани дори в гръцки народни песни[119].

След като гръцката държава е повече или по-малко установена, е имало българи, които отиват в Гърция, за да предложат услугите си за развитието на всички видове институции. Такъв е случаят с Никола Пиколо (вж. §4.3), който не само е бил член на Филики Етерия, но когато въстанието действително е избухнало, е отишъл на остров Хидра, за да предложи услугите си в новата йерархия. След създаването на независимата гръцка държава българите продължават да се възползват от гръцката културна инфраструктура. Доктор Бодев (известен на гръцки като Бодеас), Иван Селимински и Григор Пърличев например отиват да учат в Атина. Действително, към края на 1840-те в тамошния университет са записани около 30 българи, които организират Славянобългарско ученолюбиво дружество. През 1863 г., когато революционерът Георги Раковски е в Атина, той основава „македонски кръжок“.

Поетът Григор Пърличев, роден в Охрид, пише творбите си на гръцки език и дори печели гръцки литературен конкурс през 1860 г. със стихотворението си Арматолос. По-късно в живота си Пърличев се определя като българин, както е отразено в автобиографията му, която е написана на български език[120].

Постепенно Атина губи централната си позиция, когато все повече българи заминават да учат в Русия.

Заключения

Сред българските интелектуалци, които бяха представени в тази глава, се наблюдават две паралелни развития. Първото е преминаването от патриотичен към националистически активизъм. Второто развитие е смяната на ориентацията от православния (гръцки, но не етнически гръцки) културен свят към славянобългарския.

Първите български интелектуалци, подобно на своите гръцки приятели и образци, имат повече характеристики на патриоти, отколкото на националисти. Когато идеите за Просвещението и патриотизма достигат за пръв път до гръцкото общество, и българските интелектуалци, които са част от социалната група на гърците, започват да действат според техните принципи: те осигуряват средства за развитие на науката и образованието, както и за изграждане на образователна система, която да направи Османската империя по-добро място за всички, независимо от етническата им принадлежност. Те не действат от националистическата идея за създаване на отделна българска държава или за отделна българска нация.

По-голямата част от тези хора, като Атанас Богориди (§4.2), Николас Пиколо (§4.3), Петър Берон (§4.5) и Иван Селимински (§4.6), получават образованието си в гръцки училища, трима от тях в Гръцката академия в Букурещ. Те представляват един тип патриот, емигрант-патриот, който съвпада със следното описание на Вироли:

Да бъдем отдадени на общата свобода на народа ни означава, че ако страната ни е несвободна, трябва да работим, за да я направим свободна, вместо да заминем да търсим свобода другаде, а ако сме принудени да я напуснем, трябва да продължим да работим, за да можем да се върнем и да живеем в свобода с нашите сънародници[121].

Другото развитие, което има големи последици, е въвеждането на понятието за националност. Ако дълго време религията е била основната определяща характеристика на човека в Османската империя, през XIX в. тя започва да се заменя с етническа идентичност. Като членове на гръцката социална група, българите се запознават и с концепцията за национална държава, която се оформя в рамките на тази група. Докато в началото на XIX в. гръцкият език е бил социално наименование, по време на гръцката революция той започва да променя значението си и се превръща в етническа характеристика. С това ново значение на думата „гръцки“ се отправят искания за национална държава.

Някои българи са били свидетели на този процес отвътре, било като членове на революционните въоръжени сили, било като членове на диаспората, която първо обединява сили, за да събере подкрепа за новата гръцка държава сред чуждите държави, а след това има роля в развиващия се гръцки политически живот. Тази идея за национална държава по-късно се пренася върху новоразвиващата се българска нация в процес, който е много подобен на моделите, описани от Бенедикт Андерсън.

Докато някои хора първо се превръщат от патриоти в националисти, а по-късно от „гърци“ в „българи“, други правят обратното. Атанас Богориди и Никола Пиколо са примери за първия тип: те се превръщат от „гръцки“ патриоти в „гръцки“ националисти и едва по-късно, ако изобщо се превърнат, от „гръцки“ националисти в „български“ националисти. Петър Берон и Иван Селимински претърпяват двете развития в другия ред: те първо променят верността си от „гръцки“ към „български“, но не завършват напълно преобръщането от патриоти в националисти: те продължават да представляват патриотичните идеали на просветата и образованието.

Тази глава показва и решаващото значение на мрежите. Докато първите патриотични интелектуалци са действали повече или по-малко индивидуално, с течение на времето мрежите, в които са действали, са станали по-плътни. Гръцкият културен свят е имал контакти със Западна Европа и именно в гръцките мрежи и чрез гръцката интерпретация българите са били въведени за първи път в европейските дебати по онова време. Гръцката мрежа в Париж, от която са част Адамантиос Кораис, Атанас Богориди и Никола Пиколо, служи за най-добра илюстрация. В ретроспективен план хората, които са били активни в тези мрежи, като Атанас Богориди, са по-добре запазени в културната памет на българите, отколкото самотни фигури като Селимински и Берон.

Гръцкият пример от началото на XIX в. оказва голямо влияние върху българското образование, което започва през втората четвърт на същия век, както в практически, така и в идеологически план. Петър Берон и Неофит Рилски научават за алилодидактичния метод на преподаване във Влашко от гръцки учители и пренасят тази идея чрез българските учебници.

 

[1] Viroli, For love of country, 2.

[2] See Paschalis M. Kitromilides, „The idea of science in the modern Greek Enlightenment“ [„Идеята за наука в модерното гръцко просвещение“], in Enlightenment, nationalism, orthodoxy (Aldershot: Variorum, 1994), III (187-200).

[3] Оттогава програмата е съставена от четири цикъла от по три години, всеки със следните предмети: 1) граматика, първоначално познаване на латински език, 2) латински и класически гръцки език, и познаване на класиците, 3) същите, плюс поетика, реторика и френски или италиански език; 4) Геометрия, аритметика, история и география.

[4] В. Бешевлиев, „Д-р. Никола С. Пиколо като класик и филолог“, Годишник на Софийския университет, исторически и филологически факултети, XXXVIII (1941) # 3: 7.

[5] Nestor Camariano, „Sur l'activité de la Société littéraire gréco-dace de Bucarest (1810-1812)“ [„За дейността на гръцко-дакийското общество в Букурещ“], Revue des Études Sud-Est Europeénnes VI (1968) #1: 43.

[6] Marjolijne Janssen, „The Greek pre-revolutionary discourse as reflected in the periodical Ermes o Logios (1811-1821)“ [„Гръцкият пред-революционен дискурс, така както е отразен в списанието Ermes o Logios“], http://cf.hum.uva.nl/natlearn/ (2004), 1.

[7] Camariano, „Sur l’activité“, 46.

[8] Eleni E. Koukkou. „Konstantinos Vardalachos“, Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher, 19 (1966), 206.

[9] Бешевлиев, „Dr. Никола С. Пиколо“, 5

[10] Janssen, „The Greek pre-revolutionary“, 6.

[11] Има няколко теории за произхода на този прякор. Най-вероятно е, че идва от името на средновековния български цар Борис, известен като Богорис във византийските хроники. През 1825 г., очевидно след сбиване с Атанас Богориди, неговият съученик и приятел Николаос Пиколо пише със сарказъм: Νάτζκος Στογιάννου ήτον ο εξοχώτατος κυρ Βογορίδης, από το τίμιον χωρίον του Καζανίου πριν υιοθετηθή από τον βασιλέα της Βουλγαρίας Βόγοριν. (Негово величество господин Богориди беше Нако Стоянов от уважаваното село Котел, преди да бъде осиновен от българския цар Богорис). EG Protopsaltis в „O Nikolaos Pikkolos kai to ergon tou“, Athina 68 (1965), 105.

[12] Тази информация идва от мемоарите на неговия приятел и съученик Теоклитос Фармакидис. Татяна Е. Киркова., „Докторската дисертация на д-р Атанас Богориди“, в „Сборник в чест на академик Никола В. Михов по случай осемдесетгодишнината му“ (София: БАН, 1959), 197.

[13] D. Carl Iken, ed. Leukothea. Eine Sammlung von Briefen eines geborenen Griechen über Staatswesen, Literatur und Dichtkunst des neueren Griechenlands. (Leipzig: E.H.F. Hartmann, 1825), 285.

[14] Богориди, Емануил (1910). „Един българин от миналите времена. Княз Стефан Богориди 1777–1859“, Периодическо списание на българското книжовно дружество, LXXI: 472-488, 476.

[15] Наков, Н. (1931). „Княз Стефан Богориди“, Списание на БАН, XXIV: 3-73. Взето от Баева, Соня (1968). „Софроний Богориди – епископ врачански, и неговите наследници. Биографични бележки от Петко Славейков“, Известия на държавните архиви, 15: 178.

[16] Тодев, Кой кой е, 44

[17] Боян Пенев го нарича „оръдие на гръцката патриаршия“. Пенев, Българската литература през първата половина, 992.

[18] Славейков, Пенчо „Писма на П. Р. Славейков“, Сборник за народни умотворения, XX: 63. Взето от Баева, Соня (1968). „Софроний Богориди – епископ врачанки, и неговите наследници. Биографични бележки от Петко Р. Славейков“, Известия на държавните архиви, 15: 178.

[19] Петко Рачев Славейков, Литературен архив (София: БАН, 1959), 367.

[20] Генчев, Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия, 76.

[21] Арнаудов, Михаил (1944). Българско възраждане (ІІІ изд.; София). [Библиотека „Българска книга“, 23.], 142, цитиран от Киркова, „Докторската дисертация“, 202.

[22] Enepekides, Polychronis K. (1951). Interzipierte griechische Briefe und Berichte über den Ausbruch des griechischen Aufstandes im Jahre 1821. Aus den Beständen des Wiener Polizeihofstelle-Archivs, Mitteilungen des Österreichischen Staatsarchivs, 4: 212.

[23] http://www.space.noa/hellinomnimon

[24] Киркова, Докторската дисертация, 203.

[25] Тя се нарича Betrachtungen über die Verdauung im menschlichen Mage. Eine akademische Abhandlung von Athanasius Vogorides, der Med. Doctor, aus Alvanitochori in Thrazien. Würzburg. Gedrückt bey Franz Ernst Nitribitt, Universitäts-Buchdrücker, 1817. [Наблюдения върху храносмилането при човека. Академичен трактат от Атанасий Богоридис, лекар, от Алванитохори в Тракия. Вюрцбург. Отпечатано при Франц Ернст Нитрибит, университетски печатар, 1817 г.]. Киркова, Докторската дисертация, 193.

[26] Пак там.

[27] Sticker, G. (1932). „Entwicklungsgeschichte der Medizinischen Fakultät an der Alma Mater Julia“, in Aus der Vergangenheit der Universität Würzburg. Festschrift zum 350-jährigen Bestehen der Universität (Würzburg), цитирано в Киркова, Докторската дисертация, 193.

[28] Пак там, 195

[29] Първият, който нарича себе си българин (Bulgarus) на заглавната страница на дисертация, е Димитър Мутев, който защитава докторска дисертация по физика в Берлинския университет през 1842 г. Мутев е роден в Калофер, ходи на училище във Влашко, а след това завършва гимназия в прочутия Ришельовски лицей в Одеса. След това учи в Бон, преди да замине за Берлин. Вижте: Тодев, Кой кой е, 178.

[30] Киркова, Докторската дисертация, 193.

[31] Алексиева, Афродита (1974). Атанас Богориди и списание „Ermis o Logios“, Литературна мисъл, 1974 #6: 91-96.

[32] Bogoridi, Atanas (1811). „Poietikes parerga“, Ermis o Logios, 1: 49-50.

[33] Ermis o Logios, 1811 г., 207.

[34] В писмо от 1811 г. до Антимос Газис, главния редактор на Ermis o Logios, Богориди заявява, че дателният падеж, който отмира в писмения гръцки език от неговия период, и винителният падеж, не се различават по значение. От стилистични съображения обаче той се застъпва за употребата на дателен падеж, „когато хармонията и благозвучието на речта го изискват, и на винителен падеж, когато дативът води до нехармоничност“. За да подкрепи тази гледна точка, Богориди цитира класически автори като Омир, Софокъл и Плутарх, но също така изследва употребата на дателен падеж от съвременни писатели като самия Gazis и Korais. Алексиева, Атанас Богориди, 94.

[35] Пак там, 94.

[36] Еверет е унитариански духовник, професор по гръцки език в Харвард и политик.

[37] Стоян Маслев, Писма от Никола С. Пиколо и сведения за него в гръцки извори, в Д-р. Никола С. Пиколо. Изследвания и нови материали издадени по случай сто години от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров, Т.Е. Киркова. (София: БАН, 1968), 423

[38] Тодев, Кой кой е, 46.

[39] Радев, Енциклопедия, 568.

[40] Най-вероятно поне един от родителите на Пиколо е бил грък. Protopsaltis, „O Nikolaos Pikkolos“, 81, обобщава някои идеи за родителите на Пиколо. През 1868 г. Маринос П. Вретос споменава, че той е роден „εκ γονέων Θεσσαλών“, а братята Александрас и Панайотис Суцос го описват като „issu d'une famille grecque établie en Tournavos en Bulgarie“ [произхождащ от гръцко семейство, установено в Търново, България,]. Френският филолог Егер споменава, че Пиколо е дете на гръцко-български родители.

[41] Вижте портрета му в: Крумка Сарова и др. (съст.), Българско възраждане 1856-1878 (София: БАН, 1987). [История на България, 6/14], 334.

[42] Бешевлиев, Д-р Никола С. Пиколо, 10.

[43] Бешевлиев споменава, че Пиколо е отишъл в Букурещ през 1800 г. Това изглежда много рано, като се има предвид фактът, че Пиколо е роден през 1792 г.

[44] Генчев, Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия, 531.

[45] Копие от тази адаптация, написано с почерка на Фориел и с бележки, написани с почерка на Пиколо, е намерено в ръкописите на френския учен Клод Фориел.

[46] Последните пасажи от превода на Палеолог звучат така:
Архиас: Ужасът на македонците е мъртъв.
Филотим (с тъга): И свободата на Гърция
Теано: Не богохулствай, Филотиме! Свободата на Гърция не е мъртва; тя само спи за известно време.[Гръм и мълния]
ОРАКУЛ: ДА, ТОЙ НЕ Е МЪРТЪВ, ТОЙ Е ПОТЪНАЛ САМО В СЪН – СЪН, КОЙТО СЪС СИГУРНОСТ Е ДЪЛБОК И ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН – НО КАКТО ЩЕ БЪДЕ ДЪЛБОК И ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН, ТАКА И СЪБУЖДАНЕТО МУ ЩЕ БЪДЕ ВНЕЗАПНО, А УСПЕХЪТ МУ – БЪРЗ И СЛАВЕН!! [главни букви в оригинала]
[Гръм и мълния].

[47] Ermis o Logios 1818, 575-582.

[48] Бешевлиев, В. Две малко познати творби на д-р Никола С. Пиколо, в: Др. Никола Пиколо. Изследвания и нови материали по случай 100-годишнината от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров и Т. Е. Киркова (София: БАН, 1968), 16.

[49] Ermis o Logios 1819, 609-610.

[50] Според Todev, Кой кой е, 220, Пиколо се присъединява към Filiki Etairia в Париж през 1819 г.

[51] Адамантиос Кораис (1748-1833) е ключова фигура в развитието на новия гръцки език. Вж. също Янсен, „Гръцкият предреволюционен дискурс“.

[52] Иван Дуйчев, „Témoignages sur les rapports entre Adamantios Koraïs et N.S. Piccolos“, Athina OG-OD (1972-3): 821. Фирмин-Дидо е издател и на труда на Огюстен Тиери Essai sur l'histoire de la formation et des progrès du tiers état (1883). Тиери е бил либерал, който е поддържал контакти с Гизо. Освен това се твърди, че е бил в контакт с карбонарите и е участвал в организирането на антиправителствена съпротива. Ceri Crossley, French historians and romanticism (Londen New York: Routledge, 1993), 47.

[53] Ibrovac, Claude Fauriel et la fortune européenne des poésies populaires grecque et serbe. Etude d'histoire romantique, suivie du Cours de Fauriel professé en Sorbonne, (1831-1832) (Paris: Didier, 1966), 125.

[54] Protopsaltis, O Nikolaos Pikkolos, 90.

[55] Miodrag Ibrovac, Claude Fauriel, 114.

[56] Киркова, Никола С. Пиколо, 123.

[57] Радев, Енциклопедия, 568.

[58] Ibrovac, Claude Fauriel, 71.

[59] Protopsaltis, „O Nikolaos Pikkolos“, 87.

[60] Iken, Leukothea, 11.

[61] Пак там, 277.

[62] Стоян Маслев, Писма от Никола С. Пиколо и сведения за него в гръцки извори, в Д-р. Никола С. Пиколо. Изследвания и нови материали издадени по случай сто години от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров, Т.Е. Киркова. (София: БАН, 1968), 423

[63] Protopsaltis, „O Nikolaos Pikkolos“, 91.

[64] Пак там, 96.

[65] Пак там, 98.

[66] Пак там, 99. Протопсалтис е убеден, че самият Маврокардатос е замесен в цялата афера, но няма доказателства за това.

[67] Изследвания и нови материали издадени по случай сто години от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров, Т.Е. Киркова. (София: БАН, 1968), 6.

[68] Pikkolos, Nikolaos (1824). Renatou Kartesiou logos peri methodou (Kerkyra). За текста вижте уебсайта http://195.134.75.8/0807231103280000/main.htm (последна проверка 9-3-2005)

[69] Ibrovac, Claude Fauriel, 126.

[70] Стихотворението се съхранява в библиотеката на Кузен в Сорбоната. Ibrovac, Claude Fauriel, 678.

[71] Protopsaltis, “O Nikolaos Pikkolos”, 104.

[72] Татяна Е. Киркова, Никола С. Пиколо в Италия и Франция, в: Изследвания и нови материали издадени по случай сто години от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров, Т.Е. Киркова. (София: БАН, 1968), 382.

[73] Ivan Dujčev, „Témoignages sur les rapports entre Adamantios Koraïs et N.S. Piccolos“, Athina OG-OD (1972-3): 822.

[74] Татяна Е. Киркова. „Писма от д-р Никола С. Пиколо до Сент-Бьов, В. Кузин, Фр. Дюбнер, Ем. Милер и Дж. Ф. Боасонад“, в: Изследвания и нови материали издадени по случай сто години от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров, Т.Е. Киркова. (София: БАН, 1968), 128.

[75] За този период Пиколо по-късно публикува книга в Париж: Paul Kisselef et les principautés de Valachie et de Moldavie par un habitant de Valachie (1841).

[76] Константин Н. Величи. „Д-р Никола Пиколо във Влашко“, в: Изследвания и нови материали издадени по случай сто години от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров, Т.Е. Киркова. (София: БАН, 1968), 247.

[77] Pămjăntjanul 9 от 31.07.1839 г., цитиран от Величи, 247.

[78] От 4 ноември 1839 г., цитиран във Величи, 248.

[79] Robert, Cyprien (1844). Les Slaves de Turquie: Serbes, Monténégrins, Bosniaques, Albanais et Bulgares: leur ressources, leur tendances et leurs progrès politiques (Paris: L. Passard).

[80] Величи, 254.

[81] Генчев, Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия, 531.

[82] Пак там.

[83] Piccolos, N. S. (1853). Supplément 1a l'anthologie grecque contenant des épigrammes et autres poésies légères inédites précédé d'observations sur l'anthologie et suive de remarques sur divers poètes grecs, par N. Piccolos (Paris: C. Reinwals).

[84] Стоянов, „Една поема“, 222.

[85] Бешевлиев, „Д-р Никола С. Пиколо“, 33.

[86] Първоначално поемата е написана на гръцки език под заглавието Η γραικομανια. Българският превод, вероятно от Т. Траянов, е публикуван в Poésie par Dr. P.D. Protic (1844-1846). Цитирано по Пенев, Българската литература през първата половина, 82.

[87] Stamate Karatza, Korais kai Nikolopoulos (Athens, 1949), 35. Кораис споменава някой си П., като идентифицирането му като Пиколо е от Караца.

[88] Бешевлиев, „Д-р Никола С. Пиколо“, 18.

[89] Пак там, 22.

[90] Тодев, Кой кой е, 99

[91] Пак там.

[92] Връзката между Пиколос и д-р Иван Селимински е проблематична. Селимински твърди, че Пиколо е обърнал гръб на родината си. Може би тази антипатия е била подхранвана от факта, че ефорията на образованието във Влашко, в която членува и Пиколос, е затворила училището на Селимински в Плоещ.

[93] П. Коледаров. Неизвестни писма на др. Никола С. Пиколо до др. Петар Д. Протич, в: Изследвания и нови материали издадени по случай сто години от смъртта му, ред. В. Бешевлиев, Н. Тодоров, Т.Е. Киркова. (София: БАН, 1968), 289.

[94] Коледаров, П.; К.Д. Косев. „Програмно писмо на д-р Никола С. Пиколо относно борбата за църковно-национална независимост“, Исторически преглед #3 (1965): 89, цит. в Коледаров, „Неизвестни писма“, 287

[95] Попович, както по-късно и неговият ученик Берон, учи в Букурещката академия.

[96] Берон например използва традиционната буква (å) за носовото е, но въвежда нова буква (ă) за носовото о, където традиционно се е използвало (ø). Тази буква се запазва в българския език, например в текстовете на Райно Попович, книжовника Васил Ненович и Васил Априлов до 1844 г., когато Иван Богоров отново го заменя със знака ø. И двата звука обаче вече не се произнасят като носовка в северния/източния български език по негово време. Те са се запазили в някои македонски диалекти и до днес.

[97]    Иван П. Орманджиев, Иван Ст. Пенаков, ред., Др. Петър Берон и Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, сборник от статии и документи (София, 1958), 552.

[98] Известен германист. Смята, че литературата е културно средство, което изразява процеса на формиране на нацията.

[99] Андонов завършва военната академия в Мюнхен, заминава за Гърция и там под името Андонидис става генерал.

[100] По-късно Васил Берон става известен представител на българската интелигенция.

[101] Писмото е написано на гръцки език, тъй като това е езикът, на който Берон се е научил да пише.

[102] Пенев, Българската литература през първата половина, 405.

[103] Син на Христаки Павлович, един от първите съвременни български учители.

[104] По-късно Павлович прави илюстрациите за метеорологичния атлас на Берон и прави единствените два известни портрета на Берон. Налага се обаче да направи скиците за тях през ключалката, тъй като покровителят му отказва да позира.

[105] В своята история на училището Илия Петков обвинява гърците в палеж, но по добра балканска традиция не привежда никакви доказателства. Петков, Илия Т. Българската мъжка гимназия на д-р Петър Берон в Одрин (Бургас: Геопан, 2001), 12.

[106] Генчев, Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия, 586.

[107] Двете писма са публикувани в Д-р Иван Селимински. Съчинения. (София: Български писател, 1989), 355-365.

[108] Тодоров, Българско възраждане XVIII, 367.

[109] Веселин Николов Трайков, Георги Стойков Раковски. Биография. (София, 1974) 73, цитиран в Todorov, Българско възраждане XVIII, 392.

[110] Радев, Енциклопедия, 663

[111] Тодоров, Българско възраждане XVIII, 314.

[112] Б. Недков, Браилските бунтове/1841-1842/ в Турски документи, В памет на М. Димитров (София, 1974), цитиран в Тодоров, Българско възраждане XVIII, 325.

[113] Тодоров, Българско възраждане XVIII, 298.

[114] Пак там, 190.

[115] Стоян Маслев, „Др. Иван Селимински и Гръцкото вастание от 1821 г.“, Известия на държавната библиотека „В. Коларов“ 1957-1958 (1959): 325-44, цитиран в Тодоров, Българско възраждане XVIII, 191.

[116] Пак там, 191.

[117] N. Трайкоф, „Slavoi filellines agonistai peri tis Ellados“, Nea Estia #321 (1940): цитирано в Тодоров, Българско възраждане XVIII, 195.

[118] Николай Тодоров, Веселин Николов Трайков, едс, Българи участници в борбите за освобождението на Гърция: документи (София: БАН, 1971), 31.

[119] Николай Тодоров, Балкански измерения на гръцкото въстание от 1821 година: приносът на българите (София: Отецествен фронт, 1984), 114.

[120] Автобиографията на Пърличев е предмет на дисертацията на Раймонд Детрез: Detrez, De autobiografija.

[121] Viroli, For love of country, 9.

 

Pin It
Жанет Сампимон
Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българите“ (Becoming Bulgarian) защищава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.
Други статии от този автор

Посетители

176

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А защо Зиновиев ли?... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 6 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 2 седмици
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 4 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... Сряда, 22 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Казват, че... Сряда, 22 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... Вторник, 21 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... Вторник, 21 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... Вторник, 21 Септември 2021
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... Понеделник, 20 Септември 2021
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021