1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 07 Grazhd obshtestvo

 

ПРЕАМБЮЛ: Така наречените промени, или „поврата“, както иронично се отбелязва в немския език (Wende)1, се осъществяват почти едновременно в бившия Източен лагер, но във всяка страна си имат своята собствена предистория, която по някакъв начин е свързана и с общата история на Студената война. И все пак на разделителната линия между външни (Перестройка или Световни заговори) и вътрешни (създаване на опозицията в България в Дома на киното, или пред „Кристал“) причини и влияния, можем със сигурност да кажем, че в България във втората половина на осемдесетте години се появяват две масови движения за граждански права, които можем да определим като граждански движения: Турското националноосвободително движение в България2 и Гражданските протести срещу замърсяването на въздуха в Русе от 1987-1988 година, което по-късно се превръща в Обществен комитет за екологична защита на Русе3. Това са двете граждански движения, които възникват на базата на посегателство върху основни граждански права – посегателство върху идентичността и върху живота и здравето на гражданите, там, където „ножът опира до кокала“. Чувствам се задължена да отбележа именно тази „рамка“, в която се започва събуждането на гражданското съзнание като свидетел на тези времена и движения и на съпътстващите ги манипулации.

Тук ще се спра на процесите на зараждане на гражданско самосъзнание, изразено като гражданско неподчинение в Русе, но смятам, че беше необходимо да се отбележи и другото гражданско движение, което просъществува само една година и което след това премина в политическа партия и беше обяздено от ДС. Всъщност при възникването на повечето новосъздадени или възкръснали от небитието партии ДС имаше решаваща роля, внедряваше своите агенти, което постепенно се изясни с разкриването на досиетата, но това спада към политическата история, докато тук ни интересува гражданското общество, и все пак още в началото тези две „истории“ се преплитат.

Заглавието на темата „Зараждане на гражданското общество в България“ изисква първо запознаване с дефиницията за гражданско общество и отговор на въпроса: Защо „зараждане“ едва две години преди падането на комунистическия режим. Българският Гугъл, позовавайки се на английски източник и на статия на Антоний Тодоров в Университетския речник на НБУ4 дава следната дефиниция:

Гражданското общество е независима сфера на самоизява на свободни граждани и доброволни сдружения и организации с нестопанска цел, които са пряко защитени от пряка намеса и произволно регулиране от правителство и бизнеса, както и от други външни фактори.[…] През всичките периоди на развитие и упадък се е запазило основното определящо качество на Гражданското общество, а именно да бъде коректив на управляващите. Гражданско общество е когато защитавате кауза или човек, които по никакъв начин не ви засягат и интересуват освен с презумпцията, че когато на вас ви се наложи, съвсем непознати хора ще ви се притекат на помощ.

Гражданското общество съществува само при развитите демократичните общности, където има връзка управлявани – управляващи и обратно. Формалната част от него са неправителствени организации, граждански инициативи и други граждански формирования с идеална цел.

Винаги зад интересите на Гражданското общество седят личните граждански интереси, но е важно да се определи, че става въпрос за сбор и съвкупност от много личности (общество), а не за една личност.. 5.

Има различни концепции за гражданското общество, които могат да бъдат обобщени в четири групи: либералната традиция (Исая Бърлин, Джон Роуз, Ралф Дарендорф), теорията на комунитаризма (Чарлз Тейлър, Амитай Ециони), радикалдемократичните концепции (Гюнтер Франкенберг, Улрих Рьодел и Хелмуд Дубиел6) и теорията на дискурса на Юрген Хабермас. Всички те разглеждат по диференциран начин отношението между личност, общност и общество и до каква степен и в какви форми гражданското общество защитава личните, индивидуални, или груповите интереси. Общата предпоставка при всички тези теории е готовността и способността на гражданите да разсъждават самостоятелно и правово и да бъдат коректив на държавността.

Гражданското общество има за задача да дава гласност на обществените проблеми, то може също да въздейства на медиите в сферата на политиката и икономиката, но неговата функция е да бъде коректив на държавата, а не неин противник. Съгласно дискурсната теория на Юрген Хабермас гражданското общество се сформира на базата на дискурс между управляващи и управлявани, то откликва на проблемите и на даденостите в обществото и в държавата, В този смисъл искам още веднъж да подчертая, че то представлява „общество от общества“, които защитават интересите на дадена общност на регионален, етнически, професионален и т.н. групов принцип. Тук трябва да обърнем внимание и на наблюдението на един от видните изследователи на гражданското общество от Йейлския университет – Хуан Линц, който отбелязва, че изграждането на модерни държави предпоставя някаква „минимална степен на диференцирано гражданско общество. Към това например спада правовата система […] и там, където не съществува комплексно и структурирано гражданско общество (civil society), формирането на дадена нация в определено отношение е много по-лесно“ 7. Национализмите, това ще рече сформирането на една единна маса народ (един народ, една страна, един фюрер) противодейства на сформирането на общности по професионални, социални или обществени интереси, по етнически или регионален произход и т.н..

Често си задаваме въпроса, защо едва през последните години преди падането на Системната стена, като каквато можем да определим Берлинската стена, в България се появиха наченки на гражданско самосъзнание? Защо първите изяви на защита на граждански интереси8 бяха в ГДР (1953), Полша (1956), Унгария (1956), Чехословакия (1968) и едва през втората половина на 80-те години в България. T. н. Берлинско въстание от 17 юни 1953 г. в ГДР всъщност представлява вълна от стачки, демонстрации и протести с предимно икономически и ограничени политически изисквания с оглед изравняване със западноберлинския стандарт, които съветската армия в Зоната взема като претекст за кървавото му потушаване. Няма да изброявам подробно Унгарския опит за реконструкция на системата от 1956 (след смъртта на Сталин и оттеглянето на окупационните войски от Австрия през 1955г.), организиран от членове на правителството, Полския октомври 1956 или октомврийското размразяване и чехословашкия опит за „социализъм с човешко лице“ от 1968 г. Всичките те са кърваво потушени от окупационните войски. Във всички тези страни е имало и имаше съветски окупационни войски, беше стъпил руският ботуш и следеше за реда.

За да си обясним десетилетното затишие в България и невъзможността за съпротива и свързаните с това последствия, трябва ясно да очертаем размерите и последствията на така наречения Народен съд.

Предисторията: Народен съд

Дни след влизането на съветската армия на 8 септември 1944 г. в страната започват безразборни арести и убийства, някои от които няколко месеца по-късно биват „легитимирани“ чрез „Народния съд“9. Войната все още е в разгара си, българска армия участва на страната на СССР на фронта в Централна Европа и в същото време в страната вече започват процесите срещу „враговете на народа“, безразборно подбирани от партизани и новопартийци, нови слуги на комунистическия режим. България е първата, която провежда тези процеси и то в разрез с конституцията, а резултатите от дейността на Народния съд го нареждат на първо място по броя на присъдите в сравнение с други подобни трибунали, напр. на Германия и Япония10. От 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 са повдигнати обвинения, съдбата на много други арестувани е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9155 присъди, с които са осъдени на смърт 2618 души, 1 126 души получават доживотен тъмничен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. Така един от хората с най-голям принос за спасяването на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Така България се нарежда на челно място по брой на смъртни присъди сред всички държави, в които се провежда трибунали след Втората световна война. За сравнение – Нюрнбергските процеси в Германия протичат между ноември 1945 и 1949. Първият и най-известният е Процесът срещу основните военни престъпници пред Международния военен трибунал, на който са обвинени 24 от най-известните лидери на Нацистка Германия. От тях 12 са осъдени11.

Левият терор се налага безнаказано и върши всичките си безчинства „В името на народа“. По-късно една от изявените партизанки-терористки Митка Гръбчева се опитва да оправдае част от тези процеси в едноименната си книга. Показателно е арестуването и убийството, както и ограбването на дома и на повечето вещи на видния български художник, карикатурист и фейлетонист Райко Алексиев (Александрова, 2008). Властите оказват изключителен натиск върху назначените съдии и прокурори, някои от тях по-късно дори биват осъдени, по обвинение, че са вземали подкупи и са проявили снизхождение. Едва четири и половина десетилетия по-късно се разбра, че съдия в Шестия върховен състав на т.н. Народен съд е бил поетът Веселин Андреев12, служил десетилетия наред за пример и подражание на подрастващите поколения. Комунистическите партийни организатори непрестанно организират шумни улични демонстрации с искане на тежки присъди. Присъдите се издават „в името на народа“, а не в името на закона, а самия „народ се свиква на зрелищни“ демонстрации, които служат колкото за мъст на пострадалите от предишния режим, толкова и за сплашване на евентуални противници на настоящия. Народният съд е нелегитимен. Той узаконява вече извършени политически убийства, но е само малка част от извършеното от режима спрямо неговите противници и близките им. Следват изселвания, лагери, забрани за упражняване на професията, ограничаване на правата на наследниците да учат във Висши учебни заведения и т.н.

Освен хилядите жертви този съд извършва още едно голямо престъпление: той размива границите между извършители и граждани, превръщайки всички в жертви и оказва деморализиращото въздействие върху цялото население. Сред осъдените е имало виновници за „националната катастрофа“, както я наричат, профашистки политици, но същевременно е имало и пасивни служители, критици на съветския режим или „неудобни“ интелектуалци, които дори и от чиста завист са били ликвидирани. Научните изследвания по темата са твърде спорадични и не са достатъчно популяризирани сред обществото и тук трябва да се отбележи заслугата на художествената и документална литературата и на автори като Ивайла Александрова, Ангел Игов, Георги Тенев, Теодора Димова, Пламен Дойнов, Илия Троянов и др., които подходиха критично към този преход. Превръщайки всички осъдени във „фашисти“ Народният съд не само размива, но и заличава границата между фашисти, антикомунисти и критични граждани. Тази деморализация показва и до ден днешен своите последствия. Реабилитацията на жертвите на комунизма след падането на режима започна първо от правителствените среди на Царство България и до сега въпросът с монархофашисткото минало на България не е обстойно разглеждан13, а жертвите на комунистическия режим по същия „народосъден“ начин не се диференцират. От комунистическата презумпция, че всички антикомунисти са фашисти, се премина към псевдодемократичната, че всички антикомунисти са демократи. Това доказват реабилитациите след 1990 г., които започнаха първо от политиците, доказват го също споровете около ролята на Богдан Филов и аулата на негово име в СУ или спорът около паметника на Илия Минев14, министъра на войната на Царство България, генерал Луков и други., но същевременно и поклоненията пред паметници на съветски окупатори, на Тодор Живков и други комунистически символи. И въпреки че през 2000 година беше приет специален закон „за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен“15 изучаването на комунистическия режим в училищата в България все още не се е наложило. Това създава един морален вакуум и свобода на движение между две човеконенавистни идеологии, които са твърде опасни за демокрацията и за колективната психика. И още нещо: то „оневинява откровени виновници за репресии, преследвания – срещу евреи, срещу инакомислещи, срещу всякакви други… 16 Цивилизационният избор е между демокрация и тоталитаризъм.

Още едно сериозно последствие от този „Народен съд“ е вменяването на вина и чувство на срам при децата и семействата на потърпевшите противници на режима, обявени за „врагове на народа“. Десетилетия след реабилитацията имаше деца и съпруги, които се срамуваха и не желаеха да говорят и дори да признаят, че техни близки са били в лагерите. „Народният съд“ и последвалите го интернирания и затвори за осъдените са съпроводени от многократни публични отказвания на деца от техните родители – един процес, който през петдесетте години особено се насърчава с детската литература за съветския герой Павлик Морозов17, предал родителите си на съветските власти като „кулаци“. Едно целенасочено противопоставяне на младото поколение срещу възрастните на идеологическа основа. Съответно децата на осъдените и интернираните трябва да се срамуват за родителите си, обявени за „врагове на народа“. Някои от тях са податливи към доносничество и сътрудничество с новите власти. Твърде малко е събирана информация за начините и методите на вербуване на доносници и сътрудници на Държавна сигурност от средите на потърпевшите. И тук започва корумпирането на цели няколко поколения граждани, или по-точно казано верноподаници на Народната република. Противопоставянето и срамът са на идеологическа основа. Крайният резултат обаче е корумпирането на масите, на което Ивайло Знеполски18 обстоятелствено се спира в „История на Народна Република България“, но ограничавайки го само върху определен по-късен период. Тази корупция е много по-дълбока, много по-жестока от обикновения израз на благодарност за оказана услуга или подкупване чрез „подарък“. Дори лобирането си има своя официален процент и процедура. Но менталната корупция е много по-унизителна. Убеждението при верноподаниците от една страна, че членството в Партията, че сътрудничеството със Службите ще донесе облаги, ще им помогне в кариерата, води до безпрекословно послушание и подкрепа на системата.19 От страна на Системата, тоест на властващите „купуването на лоялност“ води до относителна сигурност в прокарването на техните политики и налагането на „консенсусната диктатура“. Структурната корупция „доколкото пряко произтича от характера на обществените отношения и механизмите на политическите решения“ се проявява „както на институционално ниво, така и в поведението на отделните индивиди“20. Консенсусът не се обляга „на идеологическата убеденост на масите „, нито на „политическата убеденост на самата висша партийна бюрокрация, а на една генерализирана форма на корупция, която покрива цялото общество“21. Характерен в това отношение е цитатът от Тодор Живков, „човека от народа“: „Кой идиот не е разбрал още, че народ се управлява с мезе. Народът иска да има на масата си мезе.“22

Едно логично продължение на „Народния съд“ са многобройните „другарски съдилища“, една первертирала до комичност форма на „Народния съд“, която се разиграва в предприятия и квартални организации и се стреми да поддържа „комунистическия морал“, но същевременно и да поддържа послушанието и подчинението. Изневери, дребни кражби, обиди, побоища в много случаи минават през тези „другарски съдилища“, преди да отидат в партийните комитети или в действителните съдилища.

Първите другарски съдилища в България – пише Брунбауер, са създадени в началото на 1960 г. в отделни предприятия, институции и образователни заведения по инициатива на действащите там масови организации, като при това получават подкрепа от партията.“23

Не бива да се подминава факта, че тези другарски съдилища се създават паралелно със официалното закриване на лагерите на смъртта, но де факто лагерът в Белене например продължава съществуването си до 1987 година и е много активен по време на т.н. „Възродителен процес“24 Много юристи гледат скептично на тези другарски съдилища, но те биват признати от правителството със „Закон за другарските съдилища“.

Именно сред това десетилетно морално блато от страх, срам и корупция се появяват първите кълнове на гражданска самозащита и гражданско съзнание в средата на осемдесетте години на миналия век. И те биват инициирани от шест жени, работещи в озеленяването, които не са членки на комунистическата партия.

Резюме на събитията

По време на комунистическия режим всички страни от Източния блок бяха „братски“ и „приятелски страни“, под опеката на по-големия брат, Съветският съюз. Това не е метафора от Джордж Оруел, а употребяваната за времето си лексика. И все пак в духа на военното мислене граничните градове бяха бастиони на сигурността, което означаваше едновременно и на заплахата. В някои гранични зони, например с Турция и Гърция, които се смятаха за Запада, обикновеният български гражданин нямаше достъп, само със специален талон. През съседна „братска“ Румъния, можеше да се пътува свободно (с изключение на едно кратко прекъсване през 1968 г.), обаче пограничните градове бяха също своего рода „бастиони“, в които се локализираха опасните производства, така че в случай на война те да представляват защита. И до сега в Гюргево гражданите могат да покажат бункера, който Чаушеску си е построил, в случай на нападение от България. Атомната електроцентрала в Козлодуй, построена през 1970/1974 г. също представлява такъв бастион.

В контекста на тези приятелски и добросъседски отношения между България и Румъния на 20 април 1975 г. е подписана Спогодба между правителството на Народна република България и правителството на Социалистическа република Румъния за създаването, строителството и експлоатацията на съвместно предприятие за тежко машиностроене и съоръжения Русе – Гюргево25. Най-обстойно и подробно хронологията на събитията е описана в книгата на Веселина Антонова и Детелина Каменова „Демонтаж“ (2008), но междувременно в процеса на събиране на информация бяха открити и нови документи. Тук ще се спра целенасочено на кратък подбор, засягащ тематиката на гражданското общество.

През 1976 г. Министерският съвет на НРБ определя терена за строителството на комбината за тежко машиностроене в Русе, известен в следващите години като КТМ. Всичко това се осъществява със съдействието и под наблюдението на специалисти от СССР, оказващи помощ за „подготовката и усвояването на производството“26. Междувременно се провеждат няколко срещи на най-високо ниво между Николае Чаушеску и Тодор Живков в Русе и Гюргево (10 дек. 1976, 13 февр. 1980), раздават се ордени и награди за българо-румънско приятелство27, но информация и достъп на български представители до румънското производство не се осигурява. Все пак информация изтича и става известно, че Химическият комбинат в Гюргево работи само с 10-12% от капацитета си и затова предизвиква силна концентрация във въздуха на хлор. Както от ХЕИ Русе, така и от ОС на БПС, от ОК на БКП и др. е изпращана информация до български министерства и до Министерския съвет за остарелите технологии и опасностите за здравето на русенци. Андрей Луканов, председател на българската част на междуправителствената българо-румънска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество изпраща писмо до Йон Тоту, председател на румънската част на комисията, относно замърсяването на въздушния басейн в района на Русе28, изпращат се комисии и делегации (29.10.1984). Румънската страна отрича замърсяването, отказва достъп до комбината на български представители, същевременно обаче през 1985 г. румънски специалисти съобщават, че на населението в Гюргево са раздадени противогази29. На партийно-държавно ниво се симулират дейности и отговорности, водят се политически преговори, но същевременно истината за обгазяването и опасността се пази в тайна от населението, опасностите се омаловажават, от една страна да не се „тревожи“ ръководството, от друга страна да не се развалят приятелските „братски“ отношения. Показателен в това отношение е споменът на Кирил Дочев, председател на Окръжния съвет в периода 1978-1987: „По време на едно от посещенията в Русе Т. Живков пита местните ръководители: – Кажете ми, не направихме ли грешка като започнахме да строим Завода за тежко машиностроене в Русе. – Отговорът ми беше такъв, [пише К. Дочев]: – Може би грешката е в това, че предварително не беше уточнено какво точно ще произвежда този завод, за кого и кой ще купува продукцията му. И сега, когато е почти готов за производство, няма никаква поръчка, няма никакъв проект и не се знае какво ще произвежда. – След отговора ми настъпи мълчание. Живков продължи да ме гледа съсредоточено, доста помълча и накрая каза: Значи сме сгрешили. Трябва да помислим как да поправим тази грешка“. С това разговорът приключи, но и настроението на Тодор Живков се промени. След вечерята [министър-председателя] Гриша Филипов ми каза, че не е трябвало да употребявам думата „грешка“.30

Подобно на случая в Чернобил на различните нива на Партията се симулира загриженост за населението, но същевременно се намалява информацията за опасността, за да не се предизвика неудовлетворението на партийните ръководители от неуспешното начинание. Освен това важно е сътрудничеството, но не е важно какво и за каква цел ще бъде производството. Партийните функционери са загрижени за собствените си места не по-малко, отколкото за въздуха в града.

Докато на 24 януари 1982 г. бива регистрирано първото обгазяване на въздуха над Русе, продължило и на следващи дати. Комитетът за опазване на околната среда при МС на НРБ е алармиран още през 1982 г. от началника на Районната инспекция по опазване на природната среда – Русе инж. Борис Борисов. През 1984 г. в Русе (в Националния музей по транспорта) е монтирана френска апаратура за денонощни измервания, чиито данни са засекретени, но стават известни на русенци благодарение на съпричастността на музейните работници.

Русенци започват да боледуват, особено децата, от остри респираторни заболявания и това също не може да бъде скрито. През 1987 г. обгазяваният нарастват застрашително и са отчетени 128 такива с 8,5 пъти по-висока концентрация над пределно допустимата, а заболеваемостта сред децата става 2 пъти по-висока тогава в сравнение с години, когато изригванията са били под пределно допустимата концентрация. През петте години от 1982 до 1987 г. обгазяването с хлор и хлорни производни е системно.

Динамика на недоволството

Историята на този първи граждански протест в края на социализма е описана в изключително ценното регионално изследване на Веселина Антонова и Детелина Каменова „Демонтаж. Една балканска история от края на ХХ век“ (Антонова, Каменова 2008). Анатомията на гражданския протест е представена много убедително от Илияна Марчева между „разрешената опозиционност“ през втората половина на осемдесетте години на ХХ век и политиката на „гласност“ и „перестройка“ и „съветския фактор“. Тук аз искам да обърна внимание на динамиката на недоволството в гражданските среди.31

Недоволството сред населението нараства, но всеки индивидуално се опитва да се спасява. Семейства напускат града и се преместват в други населени места или изпращат децата си в лечебни заведения. Белодробните заболявания заемат първо място в града, като на всеки 1000 жители боледуват над 50032. В града се създава нетърпимост и хората се чувстват изоставени от държавата. Други пишат анонимни писма до Радио «Свободна Европа» за обгазяването на града. Първата и единствена информация в пресата, във вестник «Дунавска правда» се появява на 17 октомври 1984 г. Но трябва да минат още три години, докато гражданското недоволство придобие формата на протест. Обяснението за това забавяне на реакция от страна на населението от една страна е в дългогодишното премълчаване и същевременно очакването, че отговорните фактори трябва да се справят със ситуацията. От друга страна споменатото вече „десетилетно морално блато от страх, срам и корупция“ оказва своето влияние: нежеланието и невъзможността да си руинираш извоюваното по някакъв начин „положение“ в обществото, да бъдеш обявен за враг на системата, на държавата, в крайна сметка на „народа“, евентуално да бъдеш „изключен от Партията“ за своеволие. Много са страховете, съпътстващи „успеваемостта“ и послушанието. Именно тук се проявява гражданското съзнание на шестте озеленителки. И нека тук отново споменем имената им: Цонка Букурова, Вяра Георгиева, Дора Бобева, Стефка Монова и техните помощнички – Евгения Желева и Албена Велкова. „Те са майки, приятелки и колежки, имат си взаимно доверие и търсят начини да изразят своя протест открито след събитията от 23 септември 1987 г.“33 Но те също и не са членки на Партията с голяма буква, те не са застрашени да бъдат изключвани, мъмрени и т.н. Не им е било по-лесно, можели са да бъдат наказани, но синдромът на кариерната корумпираност не е функционирал с такава сила. А „събитията“ от 23 септември 1987 г. са явна подигравка и гавра със здравето на децата: по време на едно от най-силните обгазявания в центъра на града пред Паметника на свободата се връчват пионерските връзки на децата. Функционери и учителки изпълняват нареждането, въпреки че си носят носните кърпички, за да се предпазят (тогава все още имаше платнени носни кърпички). Хората негодуват, но изпълняват. Основното искане е „Дайте ни чист въздух“ поставено върху лозунг, където в началото е пишело „Дайте ни поне въздух“34. Това се случва на първата демонстрация в Русе на 28 септември 1987 г., в която шестте жени успяват да организират над 500 души пред цитаделата на властта – партийния дом. Получили са информация, че в този ден е насрочено заседание на окръжния комитет на БКП. Тази демонстрация обнадеждава хората, вдъхва им надежда, че те ще могат да наложат исканията си и демонстрациите продължават.

И тук вече се включва и изкуството. Инж. Владимир Илиев, ръководител на русенския киноклуб за любителско кино участва на 24-27 септември 1987 г. в Седмия национален фестивал на кинолюбителите в Бургас, където представя своя 3-минутен филм „Аромарама“ със заснети кадри от обгазяванията. За да подсили екранния ефект по време на прожекцията авторът пали специално приготвена димка и залата се изпълва с дим и хлор. (по-късно проф. Неделчо Милев, председател на журито, ще признае на Вл. Илиев, че е имало директен натиск от службите филмът „Аромарама“ да бъде дисквалифициран).35 Тогава за първи път информацията за русенския екологичен проблем напуска града. В журито участва и Малина Петрова, която малко по-късно става основен организатор на учредяването на ОКЕЗР в Дома на киното на 8 март 1988 г. и чиито спомени от това основаване са много показателни за динамиката на отношенията между гражданското съзнание и политическата обвързаност.

В същото време и младите русенски художници организират изложба от 9 декември 1987 до 22 януари 1988 г. под надслов „Екология – Русе 87“. Подкрепени са за „смелата си гражданска позиция“ и от Светлин Русев, председател на УС на СБХ, който публикува писмо във в. „Народна култура“. А на 5 февруари УС на СБХ изпраща и писмо-призив до Съюза на румънските художници „Вик за Русе“. Органът на съюза на българските писатели в. „Литературен фронт“, също организира кампания против замърсяването на въздуха. От своя страна фотографът Иван Иванов представя снимки от демонстрациите в Разград и Сливен, които по-късно представя в черно-бяла серия „Хлориада“ на Биенале на фотографията ’8936. На 28 септември русенските здравни работници пишат декларация, вестниците „Стършел“ („Там где птичките не пеят“), „Работническо дело“ и „Турист“ публикуват статии, на 22 октомври по градския площад минава човек с противогаз протестирайки срещу обгазяванията, в същия ден български писатели с Георги Мишев са на посещение в Русе (Хлоренция на Дунава, Хроника на едно задушаване), екипът на филма „Дишай“ започва снимки. Протестът набира скорост, масовост и мощ. Гражданите поставят исканията си към партийните и държавни институции и изискват вземане на решения. Русенци намират подкрепа от другите градове, от обществеността на страната.

Политизиране и партизиране на недоволството

През 1988 г. вятърът на промените все още идва от Изток. Преустройството, което започва в Съветския съюз с Горбачов оказва влияние и в останалите страни от т.н. Социалистически лагер. Това е и времето, когато в България със и без знанието на Партията започват да възникват т.н. „неформални“ организации, а от партийните комитети препоръчват на членовете си, да се „внедрят“ при „неформалните“, за да могат да ги държат под контрол. В „История на Народна Република България“ Михаил Груев пише: „Постепенно атомизирани фигури и приятелски кръгове от инакомислещи започват да се изявяват от името на различни неформални сдружения. Първото от тях е Общественият комитет за екологична защита на Русе (ОКЕЗР), създадено на 8 март 1988година.“37 Как всъщност гражданските протести се превръщат в политически проект? Интересно е да се проследи пътя на това превращение в политически проект, просъществувал точно един ден, но оставил следа в сформирането на нови партии. Тук трябва да се отбележи, че точно в края на комунистическата система в България документалното кино играе важна роля поради активността на младите кинодейци (Филмите „Дишай“, „До утре“). В същото време в БАН във Философския и в Социологическия институт се замислят проекти за политическа промяна. Те са в контакт с млади режисьори и редактора от СТФ „Екран“, с които критично анализират социалистическата действителност и обсъждат нови документални филми. В тези проекти участват както партийни членове, така и внедрени лица. Проектът „Комитет за екологическа защита на Русе“ възниква именно на тази база. „Решението за създаване на клуба е обявено малко по-късно – на 25 февруари в Института по философия – БАН на профсъюзно събрание, на което присъстват М. Варамезова, Ц. Букурова и Д. Бобева. На 26 февруари в Института по социология при БАН на открито партийно събрание Мария Варамезова чете писмото си до Михаил Горбачов и до ЦК на БКП и кани всички на прожекцията на филма „Дишай“. И други институти и общественици се ангажират в алармирането или в подготовката на учредяването на комитета. На 6 март заседава Инициативен комитет (Стефан Гайтанджиев, Малина Петрова, Желю Желев, Георги Аврамов), а на 8 март 1988 – се образува Общонародния комитет за защита на Русе в Дома на киното след забранена от властта прожекция на филма „Дишай“.38

За премиерата са поканени Цонка Букурова, Дора Бобева и Мария Варамезова. Варамезова е майка на шест деца, член на БКП и се присъединява към протестите на последния митинг, където е чела и писмото си до Горбачов. От този момент Мария Варамезова се превръща в говорител и лице на русенските протести. Възможно е партийното ѝ членство да е имало някакво значение и е будело доверие за предвиденото основаване на Комитет за екологическа защита на Русе. (l#1089;ъщо така е възможно да е поощрявана за срещи с основатели на ОКЕЗР) През 1988 г. тя е изключена от БКП, през 1989 г. членството ѝ е възстановено, по-късно участва в създаването на Екогласност и в интервю за Свободна Европа, а на 7 март 1988 г. кореспондентът на в. „Правда“ Леонид Жмирьов ѝ посвещава очерк „Сердце матери“.

Скандалът около основаването на „Комитет за екологическа защита на Русе“ е описван многократно от различни участници. Неоспорим факт е, че на прожекцията са присъствали около 500 души, че за основаване на сдружението са събрани около 400 подписа с адресите и телефоните и че съдебните органи отказват да го регистрират. Още на следващия ден започват „допитването“, проверката, репресиите срещу основателите на комитета.

На 10 март 1988 г в Шести отдел на Държавна сигурност е влязла в обръщение справка относно „най-активните изменници на родината, служители и сътрудници на българската секция на радио „Свободна Европа“ и Списък на кинодейци, взели участие в различни неформални групи“. Сред тях са посочени имената на: Георги Мишев, Малина Петрова, Христо Ганев, Анри Кулев, Светла Ганева, Боян Папазов, Румяна Петкова, Олег Ковачев, Христо Писков, Георги Данаилов, Януш Вазов, Ирина Акташева и др. Справката завършва със заключението, че освен споменатите лица: „като членове на Обществения комитет за екологична защита на Русе са установени още 27 кинодейци, които не развиват конкретна дейност“39[

И в този момент голяма част от „основателите“ оттеглят подписите си. Малина Петрова описва този ден по следния начин:

От всички, които обиколихме, само една жена, проф. Вера Михайлова, се държа достойно, не се изплаши и не се отрече. Последния, когото посетихме, беше един професор, когото бях запомнила на събранието заради настойчивостта му да влезе в Управителния съвет. С труд открихме адреса. Влязох сама. Още като чу за какво отивам, професорът запенен ме натика в ъгъла на малката си кухничка и взе да крещи:

Вие ни излъгахте! Вие не сте питали ЦК!

Моля Ви се, професоре, кой Ви е казал, че сме питали ЦК? И защо да питаме? За такива неща не се пита!40

Не са лицеприятни такива моменти и все пак именно те представят най-синтезирано ситуацията дори в края на режима, онази смес от страх, срам и корумпираност, за която в началото на тази студия стана въпрос, и която е поддържала системата дори когато тя вече е била разклатена. И все пак това е важно, заради онези хора „които бяха в онази нощ в Дома на киното, които стояха търпеливо на опашка в салона и фоайето, за да се подпишат с адресите и телефоните си, преодолели страха си, и които са истинските учредители на Русенския комитет“. „Беше повече от филм, беше зов за помощ!“ „Хората бяха все едно подменени“.41

Въпреки че голяма част от „основателите“ са оттеглили подписите си, въпреки предприетите от правителството репресии срещу организаторите на прожекцията, политическият проект оцелява и на 3 ноември се създава Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, в който участват повечето членове на ОКЕЗР, а през февруари 1989 г. се създава движение „Екогласност“, а от там нататък и роящите се през годините Зелени партии. Междувременно заводът за хлор в Гюргево е демонтиран и гражданският протест в Русе като коректив на властта е постигнал своята цел. Благодарение на активността на жените-майки, защитаващи най-дълбоките естествени необходимости, русенската общественост доказва, че може да се самоорганизира и да използва съществуващите в обществото канали42. Превръщането обаче на гражданското недоволство в политически проект създава прецедент, който след това се превръща в практика.

Тук се спираме на зараждането на гражданското общество, като тезата ни е, че в България все още има наченки, без да се е стигнало до развито гражданско общество поради незавършения процес на правова държавност и поради неспиращите опити за партизация на обществото, които действат точно против гражданското общество като коректив на държавата.

Партизирането на обществото означава разцепление на обществото с цел обслужване на определени партии, това, което в по-стари времена се е наричало „партизанщина“. Признаци на партизиране на обществото могат да се наблюдават на всички граждански и политически нива. Създаде се традиция, в сферата на гражданското общество, което наред със сферите на държавната администрация и икономиката съществува като трета сфера в държавата43, в рамките на която гражданите се обединяват, за да защитават своите общностни интереси, да се намесват партиите.

Гражданското общество изисква гражданско самосъзнание и го поощрява. Затова то се разграничава стриктно от политическата власт и може да влияе по дискурсивен начин или чрез средствата на гражданско неподчинение върху политическите решения. Ето защо е много важно както за младите демокрации, както и за младите поколения в общоевропейски контекст да съхранят извоюваните с течение на векове свободи и човешки права и да ги отвоюват отново. „Това, което си наследил от твоите прадеди го отвоювай, за да го притежаваш“ (Гьоте). Наследеното няма никаква стойност без собственото участие и се разпилява, а демокрацията трябва да се отвоюва отново и отново, защото тя се гради върху гражданското участие.

Примерът на превръщане на гражданско движение в политически проект, както той се осъществи при русенското движение и при ДПС, беше използван многократно след промените и се превърна в злоупотреба с гражданските свободи. Такива злоупотреби могат да се наблюдават и в други страни, но тук ще дам конкретни примери от България и по-точно за връзката между НПО-та и партийни организации. Действително сега партиите са доста повече, не е само БКП, изписана с голяма буква на единственост. Но отношението и корумпираността в изяснения вече смисъл остават актуални. Наблюдавала съм как политически партии създават свои собствени неправителствени организации като продължение на тяхната дейност сред населението и ги създават в знак на „благодарност“ към техните политически сътрудници, които служат не на гражданско-обществени, а на партийно-политически интереси. По този начин полето на гражданските интереси се партизира и се антагонизира. Подкрепата на една идея от страна на населението не зависи от нейното съдържание, а от политическата принадлежност на нейните носители. Това води до една все по-засилена партийност и антагонизация на обществото.

Друго явление е това, общества, които са имали определен успех като неправителствени организации да вземат решение да станат политически активни партии, за да могат вероятно да „движат повече“. По такъв начин в България бяха основани „движения“ като неправителствени организации НПО-та, които по-късно след като са намерили достатъчна подкрепа са се превърнали в партии. През 2010 г. действащият президент на България опитва да създаде „движение“ и журналистите веднага предусещат опасността, че той възнамерява да основе нова партия. Не може да се каже дали той има намерение да основе партия или не, но той опитва да събере отново своите бивши партийни привърженици под знамето на гражданско обществено движение, за да завладее партийно гражданско обществено пространство. Тази директна намеса на политическия партиен живот обезсилва и подкопава дейността на гражданското общество и защитата на корпоративните интереси. Тези опасности могат да се представят обобщено така:

В България могат да се наблюдават три форми на партизация: 1. изграждане на нови неправителствени организации от нововстъпила в правителството „водеща партия“, която по този начин се отблагодарява на активистите от предизборната кампания с финансова подкрепа за определени дейности; 2. преориентация на създадени сдружения към обслужване на интересите на новата водеща партия и 3. създаване на граждански сдружения с цел те да се превърнат в местни или национални партии и да влязат във „властта“. Тези три форми на партизация подкопават смисъла на гражданското общество, което по презумпция трябва да бъде коректив (Хабермас, 443) на властта и да отстоява интересите на гражданските фигурации в диалога с властта. По този начин и в отделния гражданин, който поради липса на политическа култура не познава правата си, се поддържа убеждението, че той „получава“ а не отстоява правата си – една позната от тоталитарно време нагласа. И по същия този начин при гражданите се поддържа убеждението, че лоялността се купува, че структурната корумпираност продължава да съществува. Не е необходимо да я обясняваме с народопсихологически предпоставки (Знеполски, 423) и с позоваване на „авантата“, а да потърсим начин да предотвратим сегашните злоупотреби с доверието на гражданите.

Литература

Александрова. Ивайла: Горещо червено. Документален роман. Жанет45. 2008.

Антонова, Веселина/Каменова, Детелина 2008: Демонтаж. Една балканска история от края на ХХ век, Русе: Авангард принт, 2008.

Брунбауер, Улф: Социалистическият начин на живот в НРБ. Изд, Елиас Канети, Русе, 2010. Превод: Румяна Станкова

Вачков, Даниел: Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. с. 101 – 102.

Груев, Михаил: Политическото развитие на България през 50-те-80-те години на ХХ век. В. История на Народна Република България. Сиела, София 2009. С. 131-179.

Желев, Желю: Митове и легенди за българския преход. Ciela 2014

Знеполски, Ивайло: „Консесусната диктатура“ и социалната ѝ база. Корумпиране на масите. В: История на Народна Република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. 2009

Марчева, Илияна: Анатомия на един граждански протест в България в края на социализма: Случаят Русе. 2013 ©NotaBene-bg.org 2020 ISSN 1313-7859 http://notabene-bg.org/read.php? id=260

Огойски, Петко: Записки по българските страдания 1944-1989г. Книга първа. Изд. Йонко Василев-ЛОГОКОЛОР77, Ботевград 2015

Петрова, Малина: Как е създаден Общественият комитет за екологична защита на Русе? 2014 http://frontalno.com/как-е-създаден-общественият-комитет-з/

Скорчев, Борислав: Концлагерът „Белене“ – 1949-1987, Сиела 2018

Habermas, Jürgen: Faktizität und Geltung: Beiträge zur Diskurstheorie des Rechts und des demokratischen Rechtsstaats. Frankfurt am Main. 1992

Linz. Juan J.: Staatsbildung, Nationbildung und Demokratie. In: Transit Europäische Revue 7, Macht Raum Europa. Verlag Neue Kritik 1994.

Rödel, Ulrich /Frankenberg, Günter /Dubiel/ Helmut: Die demokratische Frage. Frankfurt am Main. 1989.



1 Поврат според посоката на вятъра и съответно повратливи вратове (Wendehälse).




2 Турското национално-освободително движение в България е нелегална организация на български турци, противопоставяща се на т.нар. „Възродителен процес“. Основана във Варна през юли 1985 година, тя просъществува до лятото на 1986 година, когато е разбита от Държавна сигурност, около 200 участници са арестувани, а 18 от тях са осъдени и вкарани в затвора. Според множество косвени данни в създаването на организацията активна роля играе самата Държавна сигурност. Организацията е предшественик на ДПС. Като „неформална“ тя цели да огласи провеждащия се в България „Възродителен процес“ зад граница, провежда пропаганда и агитация сред населението по места, организира протести.

(Уикипедия): Турско националноосвободително движение в България. 31.01.2020.

4

 (Университетски речник): Гражданското общество

5

 (Уикипедия): Гражданско общество.

6

 Ulrich Rödel, Günter Frankenberg, Helmut Dubiel: Die demokratische Frage. Frankfurt am Main. 1989.

7

Juan J. Linz: Staatsbildung, Nationbildung und Demokratie. In: Transit Europäische Revue 7, Macht Raum Europa. Verlag Neue Kritik 1994, с. 45.

8

 Тези опити за реконструкция на системата бяха определяни от нея като съпротиви и дори като въстания и жестоко потушавани.

9

 (Уикипедия): Народен съд

10

 Вачков, Д. Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944). // Знеполски, И. (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. с. 101 – 102.

11

 (Уикипедия): Нюрнбергски процеси. 25 март 2020.

12

 Както Митка Гръбчева, така и Веселин Андреев завършват живота си със самоубийство.

13

 Едва през 2020 г. с решение на Академичния съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше отнето почетното звание „доктор хонорис кауза“ на четирима националсоциалисти от времето на Хитлер. Това са Ханс Франк, Бернхард Руст, Едвалд Роберт Валентин фон Масов и Едуард Колрауш, които са били отличени по време на честванията за 50-годишнината от основаването на университета през 1939 г.

Решението на университета е взето след писмо на Леа Коен, председателка на Асоциацията на оцелелите от Холокоста в България и техните деца от средата на януари. След проверка на фактите от четирима преподаватели от Историческия факултет ръководството на Софийския университет решава да отнеме титлите. https://www.svobodnaevropa.bg/amp/30457281.html (09.05.2020)

14

 Илия Стоянов Минев e български антикомунист и националист, един от водачите на Съюза на българските национални легиони, организация с известни симпатии към националсоциалистическата идеология. След 1944 г. Минев е съден за легионерска дейност, като излежава общо 33 години в затвори и концлагери

15

 Чл. 1. (1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция.

(2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

16

 Клуб „Маргиналия“: Дискусия за Народния съд. (цитатът е от Антоний Тодоров) librev.com. https://www.marginalia.bg/tag/naroden-sad/ (9.5.2020)

17

 Известно време задължителна литература за четвърти клас в училищата.

18

 Знеполски, И. „Консесусната диктатура“ и социалната й база. Корумпиране на масите. В: История на Народна Република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. С. 2009, 395-480.

19

 Един поет, Христо Радевски, беше изразил тази безпрекословност със следните думи към Партията: „Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори.“

20

 Знеполски, И. Цит. съч. С. 420.

21

 Пак там, с. 424

22

 Пак там, 422.

23

 Брунбауер, У.: Социалистическият начин на живот в НРБ. Изд, Елиас Канети, Русе, 2010. Превод: Румяна Станкова с. 346.

24

 Скорчев., Б. Концлагерът „Белене“ – 1949-1987, Сиела 2018, Огойски, П. Записки по българските страдания 1944-1989г. Книга първа. Изд. Йонко Василев-ЛОГОКОЛОР77, Ботевград 2015

25

 ДА-Русе, ф. 1292, оп. 1, а.е. 58, л. 1 – 10

26

 На 4 май – заводът е посетен от Николай Никитович Слюнков, зам.-председател на Държавния комитет по планиране на СССР.

27

 1986 г. Николае Чаушеску връчва на Тодор Живков орден „Победа на социализма“. Вж: ДА-Русе, ф. 788, оп. 7 а.е. 169, л. 39 (гр.) к. 1, 3; л. 40, к. 1, 2.

28

 ДА-Русе, ф. 5Б, оп. 12, а.е. 57, с. 54 – 55.

29

 Пак там, а.е. 58, л. 97 – 98.

30

 Дочев, К. Така беше… в Русе и България. Русе, 2016. Спомени на Кирил Дочев, председател на Окръжния съвет – Русе (1978 – 1987), пълномощник на МС по изграждане на тролейбусния транспорт и газифициране на Русе (1988 – 1991): с. 79 – 80.

31

 Марчева, И. Анатомия на един граждански протест в България в края на социализма: Случаят Русе. 2013 ©NotaBene-bg.org 2020 ISSN 1313-7859 http://notabene-bg.org/read.php? id=260

32

 Писмо от Георги Табаков от 21 юни 1985 г., първи секретар на ОбщК на БКП до Никола Тодориев, министър на енергетиката за доставка на високоефективни филтри от Чехословакия. Със същото съдържание Табаков изпраща писма и до други партийни ръководители: Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински, Георги Панков. ДА-Русе, ф. 597, оп. 3, а.е. 106, л. 3, 4, 5.

33

 Марчева, И. Цит. съч.

 

34

 Антонова, В./Каменова, Д. 2008: Демонтаж. Една балканска история от края на ХХ век, Русе: Авангард принт, 2008. с. 28, 29

35

 Споменът е записан от Веселина Антонова.

36

 ДА-Русе, ф. 1455, оп. 1, а.е. 38 – дипломи на фотографа Ив. Иванов 1988, 1989 г.

37

 Груев, М. Политическото развитие на България през 50-те-80-те години на ХХ век. В. История на Народна Република България. Сиела, София 2009. с. 171.

38

 Марчева, И. Цит. съч.,

39

 АКРДОПБГДСРСБНА, Ф. 1, ОП. 11 а, а.е. 705, л. 26-38, Цитирано по: https://kinoto.bg/bg/articles/filmi/filmat-dishay-i-negoviyat-politicheski-kontekst (9.5.2020)

40

 Петрова, М. Как е създаден Общественият комитет за екологична защита на Русе? 2014 http://frontalno.com/как-е-създаден-общественият-комитет-з/ (9.5.2020)

41

 Пак там

42

 Марчева, пак там.

43

 В някои случаи към тези три сфери се добавя и четвърта, която обхваща частната сфера и семейството.

1



Pin It
Пенка Ангелова
Пенка Ангелова е професор по немскоезична литература и култура към катедра Германистика и нидерландистика, ВТУ, и професор по европейска цивилизация и немскоезична култура към катедра Европеистика, РУ и БРИЕ – Русе.
Други статии от този автор

Посетители

83

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 4 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020