Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 01 Serkan

 

„… реката, величествена и мощна, с множество ръкави, сбрали се, преминаващи през теб и отминаващи…“

Често се връщам в живота си при „нея“. Може би е част от мен…

* * *

Макар „ВЧЕРА“, „мини-микро-аспергерчето в мен“ да връткаше все още около онова, което ми се вклини в главата, „духа-тялото-тялото-тялото…“, все пак, и благодарение на, реалните социални пръстени, които все още ме държат И В ТОЗИ СВЯТ, се поокъпах и в другата „река“. И тя беше интересна, нужна, шумна, отрезвяваща, но… не ми даде „нова сила“.

Всеки трябва „да уравновесява“ по свой начин. Не всички сме „динамични“, има хора, които са „по-тихи“ и това люшкане, между света на душата и този на тялото, това недостижимо равновесие, търсят да го намерят в нещо тихо, бавно и „(не)променящо“ се…

* * *

Красивото на „виртуалния свят“ е точно тази възможност да „намигнеш на някого“, тогава, когато онова, НЕЩО СИ, неразбираемото, но част от всеки от нас, „заговори през теб“. Красиво е и защото с това едничко „намигване“, може да обиколиш, минеш през толкова много други „трепкащи“ и се върнеш обратно при себе си. Не знам дали този пръстен, съдбите ни, са предопределени или ги изграждаме ние, „намигащи и трепкащи“, но трябва да продължим да го правим. Като капчици, падащи в река…

В реалният свят обаче, по-мъничък, по-ограничен, горчащ и болезнен, ни е отредено да продължим „търсещи“, не знаещи…

* * *

Стана така, че 1989 моето семейство посрещна новата година на едно „друго“, доста „по-различно“ място…

През лятото се бяхме изселили от България… Днес вече приемам, че и в това сме имали ИЗБОР. Опълчили сме се, а други и в него момент не са успели, макар и от „твоите“… Човек, понякога трябва да приеме „докосванията“ на онази, нежеланата, но „автентична“ елитарност. Макар и след много „патиланства“ го проумяваш…

България обаче беше в нас, не можеше да ни напусне така лесно… Сега бяхме в Турция, нашата втора родина, която макар и „бедничка“, се оказа необятна. Отвори ръце за нас. Поредните отхвърлени „нещастници“ в човешката история. Пак тук, пописвайки в историята на Балканите…

Шокът бе огромен!

Тялото смля духа по един брутален начин. Осъзнах го, доколкото съм способен, много години след това. Помогнаха ми някои хора, оракули земни…

От дремещия, „сладко-горчив“, еднакъв за почти всички материално оскъден животец на тялото в социалистическа България, попаднахме в реалния ЖИВОТ. Капитализъм. Изпепеляващ, война ден за ден, ден след ден, особено ако не си от групата на географски щастливите и не чак толкова подпийващи конкистадори… Турция в него момент вече беше извървяла един много дълъг, много труден процес на трансформация.

Бяха я сринали със земята след първата световна война. Край с империята на османците, прогнилата, остарялата, нищо-недонеслата на света. Никому ненужна вече, предадена, използвана и захвърлена. Почти всички се отрекоха от нея. Тогава обаче, когато си на земята, съборен, ритан от всички, изпъква най-силно благородството на единствения (или малкото), които ти „подават ръка“. Трябва да имаш „сила“ в себе си обаче да я „видиш и хванеш“.

Вилхелм вече не можеше да помогне на Кемал. Появи се не-очакван „спасител“. (гледай ти) още един Владимир… И той много спорен, но… помогнал казват на Кемал, с нещо си, да стигне по-късно до „Ататюрк“. От нужда ще да е било. За разлика от Петревци, Катерини и Николаевци… НО, ЕВАЛЛА!

Дупе да му е яко на човек, да гради, да заповяда в такава среда и такива условия…

После се появиха и други „приятели“ на запрепускалата към запада Турция. От тези, дето по нашите географски ширини все идат късно… А „дядо Йоцо гледа“ ли гледа… Стар вече, а никой не ще да хване след него кирката… Съдба. В Турция обаче, през десетилетията, които бях изпуснал и кирки са захващали и други нещица…

Не искам да преразказвам обаче „История“, макар и „преразказвана“ винаги и само в „западен“, поучителен, тъй „нашенски“, европейски стил. Модерен, широк и тъй горчиво несправедлив, когато си от „другата страна“.

Искам да разкажа „моята история“, а тя се преплете в този „чужд, друг пръстен“, който ме приюти. Приюти и отхвърли, но остана в мен с един огромен, необятен свят. „Противоречащ“, изпълващ ме и днес, когато продължавам да бродя из „запада“ с тяло, а душа предопределена някога от „реката“ на моето детство, да се връща все там, в началото на „изтока“, в тез все тъй страшни и плашещи „черни“ води…

От първата вечер ни приютиха роднини. Не ни оставиха да отидем в лагер за бежанци.

Истанбул, не знам дали съм готов за това завръщане, но ще го опиша… Ще опитам.

Останахме в най-близките си роднини около 2 седмици. Семейството на брата на дядо Исмаил. Наследниците на семейство Дюнерташ (Въртящ се камък).

„Прадядо ми е бил мелничар. Имал е воденица в село Добротица, ако не се лъжа. Жена му починала при раждането на дядо ми. Годината е 1927. Прадядото сломен, продал каквото имал и решил да се изсели в Турция, а новороденото бебе, което не можел да отгледа сам го оставил на едно бездетно семейство турци в Силистра. Дядо ми отраснал кажи речи като сираче. Пращали го да продава семки и бонбонки от малък. Пенсионира се след повече от 40 години работа като продавач из повечето магазини в Силистра. Познаваха го много хора и го познаваха с добро. Дядото се видял с баща си много години след 1927, не знам точно кога. В Турция, баща му се оженил отново, имал двама сина, братя на дядо ми. Единия още е жив. Чичо Дюнерташ. Той ни посрещна 1989 лятото по време на изселването на българските турци в къщата си в Истанбул.“

Имаха къща в квартал Гаази (герой) Осман Паша. Да, същият онзи Осман паша от плевенската епопея, генерал и герой в Турция. Моя прадядо също се казвал Осман.

Дюнерташови бяха 5 човека – чичо Яшар, леля …, двете им дъщери Ляле и Йонджа. И баба …, втората жена на моя прадядо. С нея са емигрирали навремето и в Турция са им се родили двама сина. Единия, от които …, беше починал, опитвайки да спасява друг човек в Боаза. В главата ми е останала само една семейна снимка. Прадядото с тримата си сина заедно някъде в 60-те. Комунистическият режим ги е „пуснал“ да си заминат – дядо Исмаил, баба Сидика, баща ми Назми и брат му, чичо Ведат. Обаче те отишли само на екскурзия, баба Сидика имала голямо семейство в Силистра, не искала да се разделя с тях. Гостували известно време, няколко седмици и се върнали в България. Явно още не са били така „нежелани“. Или така „пожелани“, кой знае. После, пак през 60-те, още един път ги пуснали, на екскурзийка. Всичките. И те пак се върнали. После вече спрели да ги пускат. Тогава, към края на 70-те ни посети чичо Яшар, прадядо вече беше починал. Донесе ни дъвки. Май повече от един път ни посети. А после, 80-те, вече спряха да го пускат и него. Вече не пускаха никого. Нещо ново се готвеше. „По-голямо“, по-зловещо от животеца човешки.

Не помня всички имена, това е част от „историята“. Отбелязах ги с …, довечера ще питам татко, все още мога да го питам за някои неща. Ще си ги припомня… за известно време.

Да се върнем, все пак на лятото на 1989. Етническото прочистване е надминало всякакви очаквания. Невероятен „успех“. Избягаха презглава близо 360 000 човека… За това съм писал по-рано. Преди 10 години, 2009. До там ми стигнаха силите в него момент… Колко бавно е всичко тук по-тези земи, когато градим и как разрушаваме и прочистваме с такъв експлозивен резултат. Поколение след поколение. Непоклатими.

Скоро след нас дойде семейството на чичо Ведат, брата на татко. С леля Фатма и двамата ми братовчеди Дениз и Север. Аз бях на 14 ненавършени. Брат ми Севгин на 11, Дениз на 8, Север на 3.

Станахме много хора в къщата на чичо Яшар. Беше хубава къща, имаше си всичко, но стана тясно. Търсеха ни квартира. И на двете семейства. Първо намериха на моето. Една малка къщичка на 5 минути от тях, в същия квартал. С добър наем, нямаше топла вода, но… В началото се започвало така. Носехме си бързовар. Вместо компоти, тук започнахме да топлим вода…

Къщата на чичо Яшар обаче не можеше да си отпочине. Тошо, Пенчо и компания, добре си бяха свършили работата. Скоро дойде дядо Исмаил, бащата на татко, с втората си жена …. Баба Сидика беше починала преди 3 години. А времената бяха започнали да модернизират навсякъде, в самота не се живее… Дядо Исмаил или вече беше пенсионер в България или беше на крачка, на 62 години.

Тук пак ще се върна в България, няма как, много преплетена тази наша „история“.

В България, в Силистра, аз отраснах до 5 години в дядовия апартамент. Споделяха го старите с младото семейство на баща ми 10 години. 70-те. Тук се роди и брат ми. И чичо Ведат, брата на баща ми и той беше тук, къде да иде. В 2 стаички и кухня, тухла, 4-етажна сграда. С две тераси с изглед към „Новия стадион“ от 3-тия етаж. Бяхме „излезли“ от „гетото“. Циганската махала на Силистра беше на 50 метра. Други времена бяха обаче тогава. Онези, на щастливите хората от 60-те, които не са били деца на „враг на народа“. За „враговете на народа“, ние четяхме текстове тип „списание Дъга“. По него време, съсед ни беше един от видните партийни дейци в Силистра, а жена му ми беше учителка в детската. Колко вечери не можеха да ме измъкнат от тях като дойдеше време за лягане. И останалите съседи, с изключение на едно друго семейство, български татари, всички бяха българи. Всички, свестни и много добри хора. Тази година видях две от бабите, на по над 90. Добри жени, невероятни… В моето ранно детство ги видях така, „сладки времена“. Докато не ме заведоха на детска градина, около 4 годинки ще да е било. Тогава е и първият ми спомен на онова „… ама той Серкан иначе е много умничък …“. Как само се впива в теб, в дебелата ти „носорогова“ кожа. И как всеки ден искаш да бъде по-дебела и по-дебела, нищо лошо да не влезе. А как да го направиш, колцина човеци успяват?!

Към края на 70-те дойде време да се ожени и чичо Ведат, трябваше да напускаме „скоропостижно“. Как съм ги запомнил тези неща? При условие, че от години, години съм човек „без корени, без семейство“… В някой моменти явно съм го имал, явно е имало някакво по-дълбоко, по-продължително преплитане на родови пръстени.

Татко работеше в Оргтехника, стругар. Майка в планов отдел на Пътно управление. Татко учеше за разряди, майка, ходеше от време на време до централата в София. Работа, планове, строят живота нов… Работи татко там някакви часове допълнително, след 2 години, около 1980-1981 се изнесохме в собствен апартамент. Пак двустаен, в 8-етажна сграда, панелка, в нов квартал на разширяващата се Силистра. Първи етаж, мда, „Розите“, до супера „Хмелницки“. Огромен нов квартал беше това. Беше пълно с деца. И имаше всякакви. Имаше много умни деца. В моето училище „Иван Вазов“ бяхме 5 класа по 34-36 човека…

В някой момент ни „смениха имената“… Това вече съм го описвал. Започнах да излизам по-малко и да уча повече, исках да продължа напред. Мислех, че така ще стане, че един ден ще има „някаква промяна“. Говореше се за перестройка. В някой момент и на мен ми подариха една руская книжка, с едни сини дискове. За да я слушам обаче, ходех до съседа, приятеля ми Радослав. Дядо имаше грамофон-радио. Ние, в новия си дом, нямахме. Имахме едно касетофонче, подарък от чичо Яшар от Турция. До края, до изселването през 1989, родителите ми не „сполучиха“ да прокарат телефон. Не „сполучиха“ да си купят кола. Сигурно не са искали, иначе щяха и за това да се напънат… Неистово. Успявахме да платим вноските за панелния ни апартамент, който накрая си го взеха и него в момента преди „тръгването“.

Тези години на 80-те, чичо Ведат беше новият съжител в апартамента на дядо Исмаил. Там си създаде семейството, там се родиха моите братовчеди. Споделяха този малък „дом“. 1986-1987 този дом „отесня“. Почина баба Сидика. От рак, не успя да стигне до пенсия, 30 години трудов стаж в тъкачната. Нещо си я довърши.

Малко преди това си беше отишла и другата ми баба, майката на майка. Баба Исмюгюл от село Бръдвари. Беше останал дядо Рахми и семейството на брата на майка, Ахмед. Не ги уцели лотарията на „голяма екскурзия“. Неговото семейство, което живееше на село, 1989 имаха войник в Българската армия. Братовчед ми Сунай и братовчедка ми Тюркян, спътниците ми във всяко мое детско лято на село… Погребенията, надгробните плочи с нови имена… По-добре „НЕ“, по-добре „не“, но не може… Смачкай, не жали, има цел, има цел…

Истанбул. Къщата на чичо Яшар, този мини преселнически лагер в това лято. Идва дядо, намериха апартамент под наем на чичо Ведат. По-далечко, в друг квартал, но пък по-голям, трябва да приюти и дядо и неговата втора жена. Не знам дали имаха топла вода. В апартамент са били, трябва да са имали.

Нашият квартал на Истанбул, Гаази Осман Паша е пълен с преселници от Балканите. Всякакви хора имаше, бошняци, албанци, гърци… И българи. Може би най-многобройните. Жената на чичо Яшар беше с родители бошнаци. Те обаче бяха родени вече в Турция, а и техните деца. Чичо Яшар имаше магазин за авточасти. Помогна на татко да си намери работа. Като стругар в ателието на един набожен човек. Тук, още в първите дни на лятото, при всяко връщане на татко вкъщи на обед започнах да опознавам ЕДНА от страните на нещо непознато за мен до тогава. Религията. Не бях стъпвал до тогава в живота си ни в църква, ни в джамия. Пишех за нея в тетрадката по история като за едно от трите злини, заедно с фашизма и капитализма всяка година, а сега… Ето ти капитализъм, ето ти религия.

Сега, 1989, тя беше наблизо в Турция и за нас. Все още не толкова „близо“, но изключително дълбоко. Аз обаче в него момент, а и много години след това гледнах на нея под един доста по-различен мироглед. И видях в нея само и единствено „зло“. Нещо, което ме наранява, разделя и отблъсква. И не толкова с другите, с мен. С това, което в него момент можех да определя като „мен“.

Татко работеше като майстор стругар, в ателието на един набожен човек. Човек, който го взе на работа. Даде му работа и хляб за нашето семейство. На него и на доста други, измежду които и за първи път в живота си срещнах онези „гаврошчета“, за които бях чел в книги като на Юго. Все още непълнолетни, дори на моята възраст, напуснали училище, което в Турция беше задължително само до 5-ти клас. Работещи от сутрин до вечер, идващи „черни“ и отиващи си вечер още по-черни. А какъв пламък имаха в очите, въпреки всичко. Може би беше защото бяха много млади, пълни с живот, щастливи от това, че си заработват хляба.

На обяд, всички заедно отиваха до едно от хилядите работнически ресторантчета на Истанбул. Когато свършеше обяда, отиваха за обедна молитва. Всички, без баща ми. Той си вземаше минералната вода и си идваше в къщи… Така издържа няколко месеца, после говори с чичо Яшар и с негова помощ смени работата. Не можа да се приспособи към този религиозен кръг.

Тогава виждах само „злото“, в цялата тази история. До скоро виждах нещата точно така и само така. Не можех да мръдна и „милиметър“. Много хора, не по света, а в самата Турция, до днес виждат нещата така радикално и повече. Когато си там, на първа линия не е лесно, ден след ден, след ден.

На втората работа обаче му дадоха в някой момент някакъв автоматизиран струг. Тук пък науката след някой и друг месец го избута от своя си „пръстен“. На 40 години да започнеш да пипаш компютър в живота си, а и книжки няма, за интернет дори и не сме сънували.

7-8 години по-късно аз бях един от първите в моя випуск в УАСГ, България, който си купи компютър, но моето семейство до тогава го чакаше една „главозамайваща“ адаптация.

От татковия живот в Истанбул, от лятото на 1989, до завръщането ни в България, януари-февруари 1990 ми останаха две важни, живото определящи решения, които той безпогрешно взе. Нямаше никакъв друг избор, за него и неговото семейство. Упреквах го много години. Едва наскоро го видях, направо се размазах, под един друг ъгъл.

„Той“ избра да заминем за Турция. Имаше характер и чест, не искаше да остане в тази среда, България от времето на „възраждането“ преди „сгромолясването“. В Турция, още от първите дни, още от първите „ЗАМ“, повишения на цените всяка втора седмица, ми даваше кураж „Ти ще станеш Военен лекар“… Беше усетил веднага, че сам няма да може да ме изучи. Държавата трябва да помогне, военните…

Когато обаче падна и Берлинската стена, когато падна режима на Живков, когато дядо Исмаил реши да се върне при пенсията си, когато по-късно се разболя и влезе в болница, когато втората му жена, вече от България, звънна по телефона на татко плачеща „… баща ти умира, няма да има кой да го погребе …“, татко се „предаде“. Каза ми „… няма да мога да ви изуча тука, няма да успея“…

Наскоро, когато аз вече от дълги години работех като строителен инженер, но не в България, а на запад, в Испания, явно „предателството на родини“ е част от гените ми, след военния преврат в Турция от лятото на 2016, се видях „там“. Проектирах се „там“, в решението на баща ми да ме спаси от това, което най-вероятно щеше да ме сполети един ден.

Буден, интелигентен, без достатъчно средства… Сам в големия град, Истанбул, капитализма… И „ръката, която ти се подава“…

Слаби са думите да опишат как се чувства човек в една такава черна нощ… Дори на хиляди километри, „виртуално“…

* * *

В годините след връщането ни в България, която ни посрещна „тъй бързо трансформирана“, „засрамени“, бедни, смачкани, живеещи в най-малката къщица на света, две кирпичени стаи, с тоалетна, в началото, от дъски и една дупка зейнала, аз и татко бяхме „там“. Бяхме изпуснали падането на стената и на режима, но сега подкрепяхме, търсехме, чакахме „Демокрацията“. Разделени с татко в двата края на града, всеки на една будка стратегическа. Купен, жадно изсмукан и изплют, в него момент дори не сме предполагали какви още ще ни дойдат на главите. Тук вече, най-накрая, бяхме „заедно“. „Народе мой, защото се обичахме…“

В следващите години започнахме да споделяме съдбата си с „мнозинството“, да бъдем отново малко по-добре разбирани… И така 30 години, до тук. За това и седнах да пиша „днес“. Има още работа, има нови неща, нови нюянси, нови въжделения. Пак търся да съм „заедно“, само дето малко по-различен…

Описах татко, неговата проекция в моя живот, но тя беше само една проекция.

Там, в мен, беше останало много друго, което дано, „болката в левия ми крак“ позволи да допиша…

Истанбул, лятото на 1989.

Голямата дъщеря на чичо Дюнерташ, Ляле, беше в подготовка за влизане в университет. Малката Йонджа, на годините на брат ми, 11, прекара с нас, мен и брат ми, цялото лято. Тя беше нашия гид. Братовчедите ми бяха „далеч“ от нас. Едните останали в България, другите в някой друг квартал на Истанбул. Тогава обаче, още от първите дни се появи един друг човек, а като започнах училище, намерих и още един. В него момент дори не подозирах, колко пъти ще се сещам за тях. В съседство на къщата на чичо Яшар живееха различни хора. Един от съседите му беше беден, с три деца, едното, момчето, беше завършило 5-ти клас и беше решило да не се върне повече в училище. Сестра му, по-голямата, момиче към на 17-18, много ни обичаше с брат ми, но нямахме място, където да се събираме да говорим. Все на улицата бяхме. Тези хора бяха секуларни, момичето не носеше забрадка, никога не ми говори нещо „по-важно“, което да ми остане в главата. Просто беше добра. Не и помня името, нито на брат и. В съседната къща обаче имаше друго семейство, „религиозно“. Бащата имаше текстилна фабрика, печелеше доста добре, даже и с пари ни помогна, на мен и брат ми. Имаше син, Аадем, той беше на моята възраст някъде, панта, не ще да учи, иска да живее… Имаха и дъщеря, Фатма. Заради нея пиша всичко това… Фатма беше на същата възраст или една-две години по-голяма от моята братовчедка Ляле (всъщност е на баща ми, но имат много голяма възрастова разлика). Тази, която се готвеше за влизане в университет. Влизане, което не се получи доколкото си спомням по най-успешният начин. Фатма не се готвеше за университет. Тя го беше „отписала“. Тя носеше забрадка. Живееше по цял ден с майка си в къщи. И аз не знам защо, нямам представа, как се е случило, но ме допуснаха и мен там. И не само това, искаха ме, обичаха ме, грижиха се за мен и ме уважаваха. Докато „маймуната“ в мен, онова човече грозното, отблъскващото, непроменяемото, не ги разубеди да ме „оставят“… Фатма ми описа всичко, как тя иска да учи, как се е подготвила, а за умна тя беше и това няма какво да ви описвам, то ще се види от цялата история. Ден след ден ме е канила у тях, говорейки ми, споделяйки и изслушвайки. Нещо, което само веднъж-два ми се е случвало в живота. Свързахме се в много неща, описвах и България, това „което ни направиха“. Бях много наранен, но носех и полъха на „другото“ в себе си, на чуждото, различното. На българина в мен. Цялата тази „среда“ за добро и лошо се бе впила и сега биваше всмуквана от един човек, който искаше да те чуе. Така и така не го искат в университета. А то иска да учи… Фатма беше моят първи личен досег с „ДРУГ“ вариант на религията. Описа ми и обсъждахме молитви, как да се подготвяш и пречистваш преди тях… Тя ме „приюти“. „Помоли ме“ и „да остана“, но „не приех“. Придружаваше я и майка и. Опитаха и двете, но видяха, че ми причинява болка и спряха. Аз обаче не спрях. В останалите дни до края на лятото, продължих да ровичкам и да ровичкам, по темите, които бяха „повдигнали“ в цялото ми тяло, не само съзнание. Спомням си, че ги нараних. Видяха, че дори не искам да ги разбера. Но не ме отхвърлиха. Продължиха да ме „приютяват“, докато започнах училище.

Там вече бях „изгубен“ окончателно.

Турското училище …

(навярно следва продължение)

 

Pin It
Серкан Исмаил
Серкан Исмаил е роден в Силистра през 1976 г. По професия е строителен инженер. От 2003 г. насам живее в Каталуния (Испания), заедно със съпругата си и – отскоро – малкото си дете.
Други статии от този автор

Посетители

7
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 6 часа
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 14 часа
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 1 ден
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 4 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 4 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 2 седмици
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 2 седмици