Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2019 10 Rumen kniga

 

В Ярославския затвор нямаше по-голямо престъпление от опита да установиш някаква връзка с другите затворници. Всъщност точно това беше мотивировката за всички карцери, за всички репресии!1

Коледно тържество за потребителите на социалната услуга ЦСРИ за правонарушители се проведе тези дни в Х. Екипът на Х събра на празнична почерпка бивши правонарушители и техните емейства, с които Центърът работи. Дрехи, обувки, храна и подаръци, събрани от екипа на Х, зарадваха клиентите на Центъра и им създадоха празнично настроение.2

Цитатът от спомените на Евгения Гинзбург свързвам с разказа на един мой познат, който започвал стаж в един от българските затвори. Най-важното правило, което е трябвало да спазва, е да се старае да не установява лична връзка с никого от затворниците.

Вторият цитат не е от Андрей Платонов, а от разказа за дейността на една от най-големите НПО, която работи с бивши затворници. Защо бившите затворници тук се наричат „бивши правонарушители“ може би ще ни каже Мишел Фуко. Във всеки случай той е на мнение, че „техниката на наказателното учреждение и престъпният човек са някак братя-близнаци“3. С други думи – затворът не се интересува толкова от престъпника, от неговата драма, трагедия или комедия, „рехабилитация“, „интегриране“ и т.н., а от онзи, който (още?) не е престъпник, но трябва да знае, колко силна и сурова (травматична) може да бъде държавната власт. Хората, преминали през затворите са ходещи травми4 – знаци за силата на държавната институция. Става въпрос за една специфична власт – тази да причинява болка5. Тази болка (на български е преведено като страдание6) е задължително да бъде приета за справедлива. Тогава възниква въпросът за количеството на страданието. Кога е много и кога – малко? Пет години са по-малко от 15. Ако за тези 5, обаче, ти се случат разни неща?7 Количеството и качеството на тези безобразия се замитат под килима и тук идват на помощ две системи на изграждане на обществена търпимост. От една страна възниква и се преподава специалната наказателна педагогика, която създава наукообразно основание за травматичното отчуждение. От друга страна се установява и узаконява социалната несправедливост (бедните цигани в нашите затвори са свръхпредставени), към която затворите изграждат публичен имунитет като държат хората далеч от себе си, а и хората започват да приемат социалната несправедливост за естествена и се държат далеч от тях и от спорната им справедливост.

Странно, колко малко Фуко е привлякъл вниманието към българските затвори на българските интелектуалци, въпреки че много от тях го познават много компетентно (Деянов, Деянова, Канушев и др.)! Фукоянският анализ на българските затвори се избягва, както се избягва фукоянският анализ на училището8 и болниците като дисциплиниращи (насилнически) социални пространства. Дисциплината (насилието над насилника на правилата) е единствена парадигма в системата на т.нар. социална работа с правонарушители (пенитенциарна педагогика), която се основава морално на изказвания като това, налично в основен текст по наказателно право:

Ако престъплението е едно зло, което престъпникът причинява на пострадалия или обществото, наказанието е също едно зло, което държавата пък причинява в отплата на престъпника… Наказанието по своята същина винаги представя едно възмездие за извършеното престъпление (Долапчиев9, 1994, с. 462).10

Педагогиката на затвора тогава се изразява в намаляване на влиянията на това зло. Затворническите психолози не се смущават да четат свидетелства на концлагеристи като психологически описания за справяне в нечовешки условия. Честни са да признаят, че изолацията (?), принудителното съжителство (?), тоталния контрол (?) са основните фактори на възмездието, на злото извършено от държавата. Но кой пък чете пенитенциарната психология освен пенитенциаристите, на които им плащаме да вършат зло от наше име и вместо нас? Вижте как удобно се получава – колкото по-малко знаем за философията и практиката на извършеното зло, толкова повече сме склонни да си затворим очите за стореното там. Колко прокурори, съдии, адвокати, нотариуси, психиатри и др. са излежали присъда в затвор? Защо се сърдим на Адолф Айхман тогава, след като толкова много хора са били улеснявани в незнанието? Поставени в нечовешки условия, хората в затворите се опитват да оцелеят по начини, които са научили в общо взето скапания им живот „навън“ или им предстои да научат в не по-малко скапания им живот „вътре“. Затворническата власт знае за това, печели от това явно, но и скрито, чрез контрол над каналите за нарушение, които допълнително развращават справедливостта на злото. Българските затворнически деятели добре знаят, че безработицата сред напусналите затвора е три пъти по-висока от средното за страната и не изглежда да страдат (поне не съм чел, но не съм чел всичко), когато посрещат рецидивистите обратно вътре. Но то пък кой ли страда от това?

Затворниците в България са към 10 000 души. Това поставя страната ни на 111-о място по брой лишени от свобода в света. Сто тридесет и осем души на 100 000 в България са в затвора, сочи доклад на Международния център за изследване на затворите от 2013 г. Ние пък си знаем, че циганите сред затворниците ни са към 70%, както и че рецидивизмът е много висок (към две трети!), като това не е само българско явление.11 Мисля, че рехабилитационната идея губи много от моралното си основание и практическа постижимост след тези факти.

Критиката към затворите на Фуко и Вакан се познава от малцина, а българските магистрати, техните преподаватели и фамозният анонимен Законодател, зад който се прикриват много нечисти съвести и злоупотреба, облечена с власт, не изглежда да се интересуват от нея. Можеш да завършиш право, да станеш съдия, без да е необходимо да видиш как изглежда мястото, където въдворяваш хора. Едни хора.

Краткият безпощаден въпрос за начало на разсъжденията върху затворите е има ли справедливо зло? Ако не сме толкова сигурни в отговора, със сигурност ще направим и затворите, и себе си малко по-добри. Мисленето ни за затворите се усложнява от криминологията, особено от недолюбваната у нас критическа криминология – интердисциплинарен подход към престъплението и наказанието, който поставя специално ударение върху ролята на средата и социалните отношения, икономическите и политически интереси, скритото и явно задоволяване на които създават „престъпленията“ и „престъпниците“. Превежданият отскоро у нас професор Нилс Кристи е автор на едни от най-силните метафори12 на критическата криминология13. Ключовият въпрос на критическата криминология е как постигаме наказателна (криминална) справедливост в общество, което е базисно несправедливо?

Травматичността на затвора у нас е неудобна тема – по принцип (защото поставя под въпрос справедливостта на насилието изобщо), но и конкретно – поради състоянието на българските затвори. То е лошо.14 Ромите, бедните, наркотиците, психичното здраве15, корупцията, насилието, пренаселеността, са болест на много затвори по света и за съжаление нашите не правят изключение. Натискът е върху властите, не върху гражданите, и той идва отвън – от вездесъщия орган на националната провинциалност – ЕС като въплъщение на „Запада“. Но за кого да има значение, че състоянието на затворите ни е лошо? Ако задачата на затвора е да травмира, с извинение за цинизма – колкото по-лошо – толкова по-добре? Ако той е пълен с цигани, за кого е важно, че

българите сме безспорно европейците с най-ниско „социално доверие“ т.е. с най-ниско междуличностно доверие… в най-голяма степен у нас доминира мнението, че винаги трябва да имаме „едно наум“, да сме подозрителни, резервирани към другите.16

И, че

Ромите-респонденти демонстрират по-силно недоверие към другите.17

Дали нововъвеждащата се пробация, новите технологии (гривни и други джаджи, които позволяват домашен арест), работата на наблюдателните комисии по места, чисто новият закон за детското правосъдие, ще избегнат анонимната наказателност (травматичност) на класическия затвор? Институционализмът, който пронизва всичко, което се пише и говори за затворите? Тук се казва „предстои да видим“, но искам да предупредя, че това виждане зависи изключително много от очите, които гледат, и от посредниците на този обзор. Криминолозите у нас са кооптирани към машината на наказанието, техните открития не конфронтират властта, далеч са от критиката на властта и са част от репресивното себеутвърждаване на бюрократичната централна държава в неоколонизаторския и поход срещу обществото на хората. Сигурно и социалните работници в сферата на инвалидността не са толкова социални, както и т.нар. социални работници в затворите, след като и обективно е показано, че

В България са създадени огромни властови дистанции и неравенства по повод на възможностите за въздействие на хората в решенията, които се вземат… Подобни характеристики са основната причина за механизмите на изхвърляне на хората от обществения обмен и формират изключващо общество.18

Няма подкрепяща и подпомагаща среда за лишените от свобода след освобождаването им.19 Но възможна ли е „реинтеграция“ без отчитане на травмата? Ефектите, негативните ефекти20 от затворническия опит са много и българската територия на тези травми е напълно непозната страна. Става въпрос за влияние върху психиката, нагласите, културата на изтърпяващите и изтърпелите наказанието. Става въпрос за влиянието върху техните семейства (много сериозен проблем). Става въпрос за влиянието върху морала и социалните нагласи на персонала в затвора.

Лоик Вакан предизвикателно нарича наказателната политика, която водят страни като САЩ (но и България) наказание на бедните21. Тук у нас за бедните не се говори смислено, не знаем как, не гледаме на бедността като на травматична реалност, въпреки че последиците от нея са навсякъде. Бедността е особено предизвикателство за изначално институционализираното ни (отчуждено) общество. Институциите за подпомагане на бедните (оксиморон?) не са никак социални, управляващата класа лично и бързо насочва общественото мнение към т.нар. етнически дискурс.

Адвокат Здравка Калайджиева е от хората, които четат Вакан, въпреки, че хората в нейния прочит са или затворници (лица, лишени от свобода), или данъкоплатци:

Какъв ефект може реално да очаква данъкоплатецът от платеното от самия него наказание лишаване от свобода? Очакването, че това е средство за намаляване на престъпността, е обосновано само при прилагането на скъпо струващи мерки. Понеже такива пари няма, ние държим затворниците в мизерни условия и без адекватни и финансово обезпечени поправителни, образователни и ресоциализиращи програми. Осъдените на лишаване от свобода често не могат да работят, защото при високата безработица за затворите няма осигурена работа, а в условията на „свободна конкуренция“ немалко от по-рано съществуващите техни собствени производства са закрити. Закрити са и много от училищата към затворите. Така, вместо да бъдат подложени на превъзпитание, осъдените допълнително оскотяват. Данъкоплатецът очаква, че когато излязат от затвора, те трябва вече да заживеят почтено, но няма представа, че това е почти невъзможно при безработица и липса на адекватни програми за социализация. В същото време – пак поради недостатъчни средства, затворническото население търпи риска от туберкулоза и сифилис, застрашено е и от СПИН.22

Отделният разказ, оголеното страдание на пречупения от затвора живот, възможността да видим в затворника себе си, все още липсва. Адвокат Калайджиева е правозащитник с високи мандати в йерархията на правозащитното правосъдие. Подобни текстове, писани от историци, социолози, антрополози, криминолози, психолози, социални работници, преподаватели по право, съдии и прокурори предстоят. В изкуствата сигурно ще се разделим с образа на добрия затворник, който избягва от лошия затвор и ще видим сложния и трагичен свят на загубата, срама, вината, ядът, самотата, тъгата, отчаянието, надеждата.

Отчуждителното говорене за проблемите на бедността и злоупотребата с власт (две страни на една и съща монета) може лесно (но само ако искаме) да се свърже с високото ниво на недоверие (междуличностно и спрямо публичните институции) и ниската социална свързаност23, надежда и щастие (да, щастие) сред статистическата група „българи“.

В „обществото на ниското доверие“ (Тилкеджиев и Димова, 2010) затворите, както и животът на лудите, инвалидите, на другите изобщо, няма да представлява особен интерес и това е един от греховете на родната хуманитаристика. Или – един от симптомите на социалната и интелектуална анемия която владее университетските умове и сърца наоколо? Социално травматичните индустрии със сигурност могат да бъдат разглеждани като част от проблема на унинието апатията и безперспективността, които „ние“ имаме в повече, поне когато се сравним с много други, особено в Европа. И не само.

Организациите24, които работят със затворниците са малко, твърде малко, както и онези, които предлагат директна работа с бивши затворници, а някои от тях приличат много на сателитите на властта, които работят за държавата на инвалидите в у нас, в случая – МП и/или ГДИН, защото се ангажират с различни социални услуги, плащани от държавата, и така предотвратяват възможността да просвещават като възмущават, предизвикват и свързват. Колко независим, например, ще е независимият мониторинг върху пробацията, когато се осъществява от организация, която е част от МП-естаблишмънта? Сигурно защитата на човешките права не е бизнес, но познаването на правата и произтичащите от това конфликти е непозната и неприветлива тема на периодично процъфтяващата идея за гражданско образование в училищата. Нагласите не се променят към по-добро, може би дори напротив, след като медицински специалист в затвора споделя охотно:

След деветдесетте години правата на затворниците рязко се увеличиха, нашите права паднаха, а стресът е много голям. Ти ги лекуваш – те след това решават, че нещо не им харесва и започват да пишат по различни инстанции, навсякъде. Започват да им вярват. Пращат ни писма да обясняваме и ние започваме да търсим документация, ровим се, губим си времето – много персонал се заема за тези неща. И после пак проверка – ето ти стрес. Ето сега излизаме от операция и слизам долу в мазето, където е архива, да се ровя в един случай. Представете си аз имам сто пациента, за три дни преглеждам целия затвор – няколко да се оплачат и ти създават проблеми.25

Не е случайно, че бъдеще след затвора не се очаква да има, след като по-малко от 5% от бившите затворници успяват да си намерят работа на свобода.26

1 Евгения Гинзбург. Тежък Маршрут. Фондация КОМУНИТАС, 2013 (с. 245).

2 Из отчета на НПО.

3 Фуко, М. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София: УИ „Св. Климент Охидски“, 1998.

4 DeVeaux, M. The Trauma of the Incarceration Experience. Harvard Civil Rights-Civil Liberties Law Review (Vol. 48), 2013.

5 Christie, N. Limits to Pain. Oxford: Martin Robertson, 1992.

6 Кристи, Н. Предели на страданието. София: Сиби, 2015.

7 Унизително отношение, физическо насилие, хепатит или СПИН, разбито семейство, деца излезли от пътя, депресия и опит за самоубийство и т.н. – Б. а.

8 Петров, Р Отношенията в съвременното българско училище. Нагонът към власт, корупцията и кризата на средното образование. Култура, № 35, 2003.

9 Долапчиев, Н. Наказателно право. София: Изд. на БАН, 1994.

10 Маджаров, Е. Пенитенциарна психология, първа част. София: Албатрос, 2016.

11 Kleinig, J. Ethics And Criminal Justice. An Introduction. Cambridge: Cambridge University Pres, 2008.

12 Кристи, Н. Предели на страданието. София: Сиби, 2015.

13 Christie, N. Crime Control As Industry. Towards GULAGS, Western Style. London: Routledge, 1994.

14 Обективизирано е редовно от тесен кръг организации (БХК, ЦИД и др.). – Б. а.

15 Salize, H. J., H. DreBing, C. Kief. Mentally Disordered Persons in European Prison Systems – Needs, Programmes and Outcome (EU- PRIS) Final Report. October 31, 2007.

16 Тилкеджиев, Н., Л. Димова (съст.). Благополучие и доверие: България в Европа? Сравнителен анализ по Европейското социално изследване (ESS) – 2006/2009. София: Изток-Запад, 2010 (с. 47).

17 Пак там (с. 46).

18 Тилкеджиев, Н., Л. Димова (съст.) (с. 230).

19 Даниел Стоянов, председател на Асоциация за реинтеграция на осъдени лица, в интервю пред агенция „Фокус“ http://m.focus-news.net/?action=opinion&id=31856 (посл. посетен на 15.03.2018 г.)

20 Liebling, A. and S. Maruna (Eds.). The Effects of Imprisonment. Cambridge: Cambridge University Press, 2005.

21 Wacquant, L. Punishing the Poor. The Neoliberal Government of Social Insecurity. London: Duke University Press, 2009.

22 Калайджиева, З. Затворите на нищетата, или завръщането на невидимата ръка на Адам Смит с желязна ръкавица. Култура, № 25, 2004.

23 Тилкиджиев, Н., Л. Димова (съст.).

24 Асоциация за реинтеграция на осъдени лица, Български хелзинкски комитет, Дружество за религиозна и обществена подкрепа на лишените от свобода, Мисия спасение, Фонд за превенция на престъпността – ИГА, Фондация „Инициатива за здраве“. – Б. а.

25 Петрова-Димитрова, Н. и др. Оценка на предоставяните психиатрични, психологически и социални услуги на затворниците и на персонала в местата за лишаване от свобода в България. София: ИСДП, 2004 (с. 16). https://sapibg.org/bg/book/ocenka-na-predostavenite-psihiatrichni-psihologicheski-i-socialni-uslugi-na-zatvornitzite-i-na-personala-v-mestata-za-lishavane-ot-svoboda-v-bylgaria (последно посетена на 24/04/2018 г.)

Румен Петров
Румен Петров е по образование лекар, със специалност психиатрия. Работи в тясно сътрудничество с учители и училища от 1992 г., в началото – по повод на темата за конфликтите в клас, а по-късно – и по повод на психичното здраве в училище, доброволческото участие на децата и родителската активност в училище. Опитът му от работата с местните училища в една конкретна софийска общност е предмет на докторската му дисертация, защитена през 2010 г. През последната година участва активно в широката гражданска дискусия по повод на проектите за нов закон за училищно образование. Има публикации и доклади по темата за отношенията в българското училище, интервюта. Преподава в НБУ и ПУ „Паисий Хилендарски“ на студенти по клинична социална работа, фамилна терапия, публична администрация и антропология. Главен асистент е в департамента „Здравеопазване и социална работа“ към НБУ.
Други статии от този автор

Посетители

20
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 часа
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 7 часа
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 ден
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 4 дни
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 5 дни
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 1 седмица
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук, ако намерите... преди 2 седмици