Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 77% (7 гласувания)

 

2019 10 Greta Thunberg 2



Измежду полските треви
блестеше в нощните тъми
една светулка лъчезарна…
(С това си качество, уви! и тя е злощастна
кат другите светлини на нашата земица!)
Внезапно бухалът, врагът на всички светлини,
най-грозната, най-злостната и най-коварната птица,
подгони светлата мушица
и най-подир я улови…

– Какво ти сторих?…
– Ти ми пречиш!
Умри!
– Че как ти преча?
– Светиш!…

Стоян Михайловски, „Бухал и светулка“

Че Грета Тунберг – 16-годишното момиче от Швеция, което със силата на характера и решителната си непримиримост срещу „силните на деня“ вдъхнови милиони хора по света да се включат в движението за публични протести срещу настоящите политики за климата, стартирано от нея… Че това младо момиче се превърна за буквално отрицателно време в символ на сблъсъка между поколенията и повод за заемане на полярно противоположни, несъвместими публични позиции, днес вече едва ли е нещо, което може да се отрича. При това, като всеки феномен от подобен мащаб, реакциите против нея и движението в никакъв случай не могат да бъдат определени еднозначно – спектърът на противниците обхваща огромно разнообразие от отрицания, като се започне с онези на убедените противници на всякакви „климатични паникьорства“ и се свърши с хора, които реагират някак първосигнално, най-вече срещу поведението, израженията и гневното говорене на самата Грета, твърдейки заедно с това, че по принцип са „за каузата“.

Не бих искал, нито пък съм в състояние, да се опитвам да правя какъвто и да било обзор на тази мощна вълна, но пък, от друга страна, не мога да не дам израз на усещането и разбирането си, че зад нея и в нея се откриват определени, сравнително ясни за наблюдаване и описване модели на публично поведение и говорене, които, за кой ли път през последните двадесет или тридесет години, дават повод да се сравнят едни с други „Западът“ и „Изтокът“, поне що се отнася до неща като това какво може и какво не може да се говори и върши на двете „места“. Разбира се, голяма част от наблюденията и размишленията ми си остават доста спекулативни, но това едва ли ги прави по-малко важни за изказване, дори и ако те се окажат неприемливи за мнозинството читатели. В края на краищата повечето говорещи огледала на този свят рано или късно биват запокитени срещу стената. Такъв, както изглежда, е непроменливият ход на нещата човешки.

Но нека започнем с неща, които все пак изглеждат като факти. Два текста, които публикувах в „Либерален преглед“ през последния месец, дават сравнително типична представа за вида реакции, които Грета и нейното движение предизвикват на Запад. В първия от тях – „Петъци за бъдеще“ става на една година – писан малко преди да „набухне“ вълната от отрицание, предизвикана от речта на Грета пред ООН – има доста сериозен опит за анализ на силните и слабите места на движението в неговата германска форма. Говори се открито и ясно за всичко – от финансирането на движението, което се извършва изцяло прозрачно и основно под формата на дарения от страна на лица и фирми – до препирните и боричканията за видимост, с които е свързан внезапният му, взривен растеж. Вторият от тях – Защо Грета Тунберг е толкова дразнеща за определен вид мъже? –  е публикуван вече след речта, като основната аргументация в него е посветена на защита на образа и доброто име на Грета. Както навсякъде, в публичното пространство на Запада са се появили множество коментари и статии, в които въпросът за промяната на климата и заплахите, свързани с нея, е напълно подменен от онзи за (не)правомерността на атаките, които Грета и хората с подобно на нейното мислене, отправят срещу политическия истеблишмънт по целия свят, плюс огромно количество „размишления“ върху характера и личността на самата Грета.

И тук вече с неизбежност се появяват първите очевидни различия, които предизвикват моментални реакции у българските му читател(к)и. Ето един представителен коментар, писан от млада дама във Фейсбук:

Няма да си кривя душата обаче, че това натъртване на мъже в заглавието и като цяло в статията е малко нелепо и няма нищо общо с хората, които по някакъв начин се обявяват срещу Грета, бидейки и мъже, и жени...

А дали наистина е така, искам да кажа, и „тук“, и „там“? Собственото ми мнение е, че не, не е точно едно и също. Първо, аз избирам да вярвам на авторката на горната статия – ирландска журналистка, която очевидно се занимава с проблема професионално – и да приемам, че болшинството от „по-отровните“ атаки срещу Грета на Запад идват от мъже, и то от мъже с определени, обикновено крайнодесни, политически позиции. Това е първата характерна разлика, която според мен би трябвало да ни накара да се замислим. Втората разлика касае начините, по които се говори за Грета в общественото пространство от авторитетни фигури, по авторитетни форуми. Както и първата, тази тук е фрапантна, и тя касае (не)допустимостта на определен тон, определени форми на изразяване, свързани с изблици на повече или по-малко директен мизогинизъм (= женомразие, женопрезрение), както и абсолютно незачитане на недопустимостта на определен вид стигматизации, свързани с понятието „болест“. Или, за да изразя собственото си усещане и убеждение: неща, които са напълно недопустими „там“, „тук“ са повече или по-малко част от нормалния, ежедневен тон. Колкото повече твърдим, че сме едни и същи, толкова по-радикално се различаваме…

Какво точно имам предвид? Двата основни момента, двете основни „обяснения“ за поведението и дейността на Грета, поне в българското публично пространство, са:

1. Тя е „болна“.

2. Тя е „използвана“.

И така, както вече подсказва заглавието на текста, нека спрем дотук с вглеждането в „западния“ тип реакции и се съсредоточим върху онова, което в края на краищата вероятно е единствено важно: кои и какви сме самите ние? Какво показва и говори за самите нас поведението ни по отношение на това момиче и идеите, които то репрезентира?

1. Грета Тунберг е „болна“.

Ще започна тази част с един текст, който намирам безкрайно представителен. Писан е от Д-р Любомир Канов – човек, който едва ли се нуждае от представяне в България и, което е най-важно в случая, лекар, който е учил и практикувал психотерапия в САЩ, доколкото ми е известно. Публикуван е в една от водещите медии на страната – вестник „168 часа“ – което в моето разбиране отново е от изключителна важност, тъй като то говори за определен тип влиятелност, видимост и авторитетност, които вероятно дават право да се открива в този текст и това отношение онзи вид типичност, която търся самият аз, в опитите си да обозра и схвана „типично българския“ вид реакция по отношение на Грета и нещата, за които тя е символ.

Това същество не е точно дете. Да кажем, че е тийнейджър в края на пубертета, мома или девойка. На нейната възраст повечето циганки у нас са вече майки. Лицето и гримасата ѝ издават такава омраза, че е просто плашещо. Манипулантите, които са подбрали тази яростна мома за свое знаме, показват точно своето грозно лице и омразата си към човечеството, увеличена през лупата на една личностова патология и емоционална нестабилност характерна за тази възраст, която си е избрала някаква фалшива роля на праведница.

Праведница в собствената си изкривена представа за света и климата, за демографията и за икономиката и растежа, за нуждите и истинските рискове пред хората, от която тя си няма никаква представа. Учителка на Човечеството? Раймонда Диен? Жана Д’ Арк? Долорес Ибарури? Зоя Космодемянская?

Отвратителен идеологически спектакъл, подкрепен вероятно с някой и друг милиард от Новия Соц Интернационал на Глобалните Затоплисти начело с Ал Гор и подобните нему манипуланти, които искат да установят Нов Световен Ред през глобален контрол върху енергетиката, езика, образованието и осъществяван чрез Политическата Коректност и нагнетяване на страх. Когато видите насаждане на страх, разпознайте веднага новия надигащ се Тоталитаризъм. След като не успяха през Комунизма, сега се опитват през Климатизма.

(От Фейсбук)

Само в няколко изречения тук според мен е уловено като в лупа всичко, което си позволявам да нарека „типично източно“ (и, разбира се, „типично българско“), в масовото отношение към Грета. С какво се характеризира то?

При цялата уж-подразбираща-се компетентност на говорещия (лекар със западно образование в областта на психиатрията), първото ми усещане е за огромна некомпетентност. (Пълно разкритие: аз съм баща на дете със силно изразен аутизъм, така че, искам или не, съм принуден да се занимавам с тази тема в продължение на повече от двадесет години; ако това не би направило от някого човек, компетентен по темата „аутизъм“, то не знам какво може). Добрият доктор очевидно знае малко или нищо за разликите между отделните, по-мащабни разграничения в съвременното разбиране за аутисткия спектър и основно това, че синдромът на Аспергер вече отдавна се разглежда като обозначение, с което се определят високо интелигентните представители на спектъра – хора, които не само не се считат за „болни“ на Запад, но дори с гордост заявяват и се борят за собственото право на различност и даже превъзходство над „невро-нормалните“, тоест самите нас[1]. Темата за аутизма и неговите на практика безброй много проявления става все по-актуална и масово позната през последните години, което разбира се не прави никой от нас „роден научен“. Ще се огранича тук със забележката, че да се говори за „аутизъм“ при Грета Тунберг е просто израз на незнание, тъй като с понятието „аутизъм“ в наши дни се обозначават вече само по-острите, с ярко изразени нарушения в комуникативните и познавателни способности случаи на смущението, от които синдромът на Аспергер се счита за част, но много различна част. Думата „болест“ пък е неприложима и в двата случая – и тук отново стигаме до едно дълбоко, принципно разминаване в разбиранията и отношенията към тази тематика „на Запад“ и „у нас“.

И като как тъй? Ами, сравнително просто е: неприложимостта и недопустимостта на обозначението „болест“ по отношение на хората със смущения от аутисткия спектър се дължи на множество причини, свързани основно с понятийни и обществено-релевантни феномени, които в наши дни постепенно се превръщат в маркери за общественото и социалното развитие на отделните страни и общества.

Нека започнем с понятийните причини: аутизмът не е болест, тъй като болестта е състояние на телесна или психическа „ненормалност“, от която има поне теоретичен изход – някакъв вид „лечение“. Тялото или психиката на „болния човек“ е постигнато от някакъв вид смущения, които се разглеждат като отстраними, а състоянието на „болест“ – като нещо, от което човек може и трябва да излезе колкото се може по-скоро, с цената на всички възможни средства, научни или не.

Всичко това не важи за аутизма. Като начало, както причините, така и проявленията му са все още прекалено неразбираеми и многообразни, за да могат да бъдат определени по някакъв що-годе „лечим“ начин. Аутизмът не е състояние на „ненормалност“, ако и да се разграничава радикално от общоприетите норми за поведение и развитие. Най-вероятно това е вид генетическо смущение, отклонение, за което може да има също толкова малко „цяр“, колкото и – при цялото ми уважение към LGBT-общността – за хомосексуалността. И двете неща са форми на нормалност за носителите си (при което хомосексуалността е, разбира се, далеч от каквато и да било степен на „увреденост“, за разлика от аутизма; тук ги сравнявам единствено от гледна точка на необходимостта от приемането им като друг вид човешка нормалност). Те имат най-вероятно генетически произход и единствено цивилизованото отношение към тях е приемането им като израз на многообразието на човечността. Именно това, а не стигматизациите от какъвто и да било характер.

И тук стигаме до втория вид причини (обществено-релевантните), поради които обозначението „болест“ е напълно неприемливо, и то не само в случая – фактът, че „болестта“ открай време е била използвана като средство за стигматизация, изключване и борба срещу определени групи хора, и че това е социален феномен, за който „на Запад“ има далеч по-голямо и по-общоприето разбиране, отколкото „на Изток“. Там това е нещо, което вече е до голяма степен публично недопустимо[2] „Тук“ то е част от „нормалното говорене“. (Бил съм я нарекъл „болна“? Хе, голяма работа, да не би да съм я ударил с тухла по носа?)

„Болестта“ като средство за стигматизация е нещо, с което редовните читатели на „Прегледа“ би трябвало да са вече сравнително добре запознати, имайки предвид, че тук отдавна са публикувани два от най-известните съвременни текстове, които хвърлят обилна светлина върху феномена: Болестта като политическа метафора и Спин и неговите метафори на Сюзън Зонтаг, под които могат да се открият изобилни коментари, даващи представа за българските умонастроения и съпротиви срещу подобен род критика. Очевидно е, че подобни обществени нагласи, свързани с многовековни шаблони на поведение, не могат да бъдат отстранени нито бързо, нито лесно, но все пак е добре от време на време да обръщаме поглед към нещата, които ни ги припомнят. Като например феноменът Грета Тунберг и начините на говорене за нея.

1. Грета Тунберг е „използвана“.

Това е вторият основен рефрен, с който е свързано публичното говорене по адрес на Грета в България, ако и не само, разбира се. Фактите на обвързаността ѝ с определени екологически проекти (Climate Nexus, спонсориран от Rockefeller Philanthropy Advisors, и GSCC, специализиран в опазването на климата и прехода към чиста енергия), както и връзките ѝ с шведския PR-специалист и консултант Ингмар Рентжог, не са тайна за никого. Но нещото, което според мен прави „българското говорене“ по-различно и в определен смисъл „исторически обусловено“, е почти пълната неспособност на хората да повярват, че е възможно „едно болно дете“ да е стартирало и оформило чрез личността си нещо толкова мащабно и гигантско, колкото изглежда движението ѝ. За повечето коментатори във Фейсбук, включително и за инак напълно интелигентни и здравомислещи хора, това е толкова невероятно, че самата мисъл за такава възможност се изключва автоматично и – по липса на по-добри обяснения – се замества с всевъзможни конспиративни теории, най-често от вида „една жена каза“, но неизменно авторитетни и влиятелни, поне на това сравнително неформално ниво.

Конспиративното мислене, разбира се, не е нищо ново, но в случая то придобива един аспект, който самият аз намирам колкото труден за приемане, толкова и някак (може би прекалено) лесен за обясняване – и неговите корени, поне в българския му вариант, според мен трябва да се търсят в новата и най-нова българска история.

Какво точно имам предвид? Новата и най-нова българска история е изпъстрена от всевъзможни неуспешни опити за постигане на някакъв вид политически промени чрез спонтанни, възникнали отдолу движения. Като се започне с архетипа на „въобразената революция“ в българската история – Априлското въстание – и се свърши чак с опитите за мирно сваляне на правителството от 2013, всички наши напъни за постигане на нещо значително със собствени сили, без външни намеси или държавно-наложена организация, са оставали напразни. А това, искаме или не, очевидно е подкопало и самата ни способност да вярваме в нещо такова. Оттук и механичните, почти инстинктивни реакции на недоверие и отхвърляне, с които е свързана оценката му, когато го видим някъде другаде по света. „Такъв дзвер нема!“ изглежда си остава нормалната българска реакция пред подобни демонстрации на „невъзможното“ – а фактът, че в края на краищата тя говори само и единствено за дълбокото неверие в собствените сили, в собствените способности – е прекалено болезнен, за да бъде видим, поне за огромното мнозинство хора в днешна България.

Е какво пък? За щастие или нещастие, светът си остава безразличен към българското неверие, пък и поколенческите промени, искаме или не, определят в края на краищата всичко. Ако не ми вярвате, то хвърлете един малко по-внимателен поглед към децата си.

 

[1] Тук е налице едно понятийно и теоретично противоречие, което трябва да бъде представено незабавно, за да се избегнат ненужните спорове и пререкания, до които то обикновено води. Синдромът на Аспергер е психическо състояние, което е било изключено през 2013 г. от авторитетния Диагностически и статистически учебник за психиатричните смущения (DSM-5), издаван от Американската психологическа асоциация (АПА), в който на практика се задават стандартите за нормалност. От друга страна, синдромът все още е част от Международната класификация на болестите (ICD-11), което дава, поне формално, някакво право на всички онези, които биха искали да го виждат и разбират просто като „болест“. Остава си напълно неясен въпросът как е възможно едно психическо смущение, което не се счита от психиатрите за такова, да бъде „болест“? Или може би тук става дума не за психическа, а някакъв друг вид, чисто телесна, „болест“ (което за самия мен звучи като противоречие в определението). Очевидното обяснение според мен трябва да се търси във факта на различната напредничавост на асоциациите и медицинските кръгове, които се занимават с различните видове класификации, както и наложителната необходимост от премахване на Аспергеровия синдром от всякакъв вид „болестни“ класификации. Въпрос на време, но и на промени в обществените умонагласи, които протичат мъчително бавно, при това с много различна скорост на различните места по света.

[2] Като се изключат полумаймунските жестикулации, които си позволяват хора като настоящия американски президент, но това вече са изключения, свързани с прекалено конкретни и прекалено болезнени политически първопричини, за да могат да бъдат дискутирани тук.

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

24
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 34 минути
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 15 часа
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 2 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 3 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 3 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 седмици