Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2019 10 Rumen Invalidi

 

Обява на страницата на една фондация отпреди десетина години гласи:

Проектът на Съюза на инвалидите в България гр… е насочен към подобряване социалната среда на хората с увреждания в община… Подобрява се социалния и културен живот на хората в неравностойно положение, като им се дава възможност да участват във всички сфери на обществения живот. Създават се условия за успешна социална интеграция, контакти и забавления, изграждат се местни и между- общински партньорства. Преодолявайки изолацията, проектът създава равен достъп и равни шансове.

Ще им се даде възможност да участват. На тях. От кого? Какво означава всички сфери на обществения живот? Кога за последен път за кмет на общината, за министър, за висш пост изобщо е избиран човек с увреждания? Или пък се е кандидатирал?

Вече „им се дава възможност“ за участие. Как е било досега? Във всеки случай те вече ще се забавляват и ще си контактуват… Ами, ако цял живот, например, са се „забавлявали“ и „контактували“ в сиропиталище за инвалиди – как сега ще си контактуват и ще се забавляват?

Ако ще помогне, ще добавя още от същия текст:

…Изпълнението на проекта се осъществява в два етапа, които вървят успоредно:

Етап 1. Създаване на достъпна градска среда (скосяване на бордюри)

Тези дейности са извършени от фирма изпълнител, определена с конкурс по ЗОП. Освен че са скосени бордюрите на възлови пешеходни пътеки, Община… като партньор по проекта оформя бетонова площадка и градинка пред Клуба на инвалидите.

Етап 2. Изпълнение на програмните дейности

Основната цел е създаването на условия за разнообразяване на културния живот на хората с увреждания, живеещи на територията на общината, и подобряване информираността и социалната им активност чрез:

създаване на певческа група;

организиране на турнири по шах и табла;

създаване на клуб Ръкоделие, в който се включват всички жени, занимаващи се с ръчна изработка на предмети за бита;

организиране на изложби;

създаване на условия за контакти и забавления;

организиране на празници – за 3-ти декември, за Великден;

лекции и обучения;

изграждане на местни партньорства от заинтересовани лица и организации: Дирекция Социално подпомагане; МБАЛ; Медицински център I; местни бизнесмени.

Разбирам, че по скосените бордюри, изградени по обществена поръчка, хората с увреждания (да си ги представим в инвалидни колички) ще се стичат в Клуба на инвалида, за разнообразие, не за друго, където жените ще ръкоделят, мъжете ще играят шах и табла, ще се пее и, разбира се, ще се празнува денят на инвалида, за да не би случайно да забравят кои са.

Ако пак не е ясно ще добавя още от същото:

С голямо вълнение е посрещнат и организиран празникът на 3-ти декември – Международния ден на инвалидите. Проведени са работни срещи, дискусии по проблеми, свързани с правата на хората с увреждания и възможностите за подобряване на социалната среда. Организирана е среща за обмен на практики със Съюз на инвалидите в България – Правец. Периодично се публикува информация в местните медии – телевизия и вестник, за дейностите по проекта.

Все си мисля, че докато животът ми е минал в среда с прави (непреодолими) бордюри, срещу които не ми е хрумнало да протестирам, в игра на шах и табла, в ръкоделие и песни в клуба на инвалида, но не и в четене, писане, щипане, сборичкване, любов и омраза в училището на всички деца, в борбите, надеждите и провалите на живота на всички ни след това, шансовете ми дори и да си помисля да стана кмет на общината, която ще си скоси бордюрите чак сега и то „по проект“ (100 години след първата инвалидна количка наоколо), е, естествено, нулев. Ще съм научен, че патронният ми празник е 3 декември, в който ще чествам идентичността си на „храненик“ на обществото и стигмата „инвалид“ ще прилепне върху ми като неизтриваем белег.

Текстове като тази горда обява са добронамерени, ентусиазирани, по своему почтени и простодушни в расизма си. Напълно слепи са за факта, че гореописаната политика изобщо няма да доведе до социално включване на хората с увреждания в социалния живот. Не правят изключение от езика в текстовете на Агенцията за интеграция на хората с увреждания, МТСП и други подобни.

Ето и за МТСП – един диалог от страницата на това, за мен – човеконенавистническо – ведомство, но пък от сърце (подчертаванията в текста са мои):

Въпрос: 2016-08-18 16:54:37

Здравейте! Въпросът ми касае структурирането и дейността на обществените съвети, следва ли правилника за дейността на обществения съвет да бъде гласуван и приет с Решение на Общински съвет? В тази връзка е и следващия ми въпрос – редно ли в състава на обществения съвет да бъдат включени директор на РДСП и Директор на Д“СП“? Предварително благодаря!

Отговор: 2016-08-23 13:16:21 – Дирекция „Социално включване“

Уважаема госпожо…, Съгласно Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП) за упражняване на обществен контрол при осъществяване на дейностите в областта на социалните помощи и социалните услуги с решение на общинския съвет се създава обществен съвет със следните функции: съдействие за провеждане на политиката в областта на социалните помощи и социалните услуги в общината;

съдействие и подпомагане за разработване на областни стратегии, общински програми, планове и проекти, свързани със социалните помощи и социалните услуги;

съдействие за координиране на дейността по предоставяне на социални услуги от лицата по чл. 18, ал. 1, т. 3 и 4 от Закона за социално подпомагане;

контрол върху качеството на социалните услуги в съответствие с утвърдените критерии и стандарти; изготвяне на становища за откриване и закриване на специализирани институции за социални услуги на територията на общината.

Общественият съвет се състои най-малко от 7 души, като в състава му се включват ръководители на социални услуги, представители на лица по чл. 18, ал. 1, т. 3 и 4 от Закона за социално подпомагане и други заинтересувани органи, лица и организации, имащи отношение към дейностите в областта на социалните помощи и социалните услуги.

Членовете на обществения съвет са длъжни да спазват нормативните изисквания за защита на информацията за потребителите на социални услуги и подпомаганите лица и семейства, която им е станала известна при осъществяването на тяхната дейност. Обществените съвети имат право да изискват и да получават информация от дирекциите „Социално подпомагане“ за дейността в областта на социалните помощи и социалните услуги.

При установяване на пропуски и при сигнали за нарушения при осъществяване на дейностите в областта на социалните помощи и социалните услуги обществените съвети уведомяват писмено председателя на общинския съвет и инспектората към изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане. В ППЗСП няма нормативно установено изискване за приемане на Правилник за дейността на обществения съвет от общинския съвет.

Разпоредбата на чл. 52, ал. 2 от ППЗСП не ограничава участието на директор на дирекция „Социално подпомагане“, съответно на директор на Регионална дирекция за социално подпомагане в съвета, с оглед на предвидената в ППЗСП възможност за включване на други заинтересувани органи, лица и организации, имащи отношение към дейностите в областта на социалните помощи и социалните услуги. (ТЛ)

Толкоз по въпроса за демокрацията, разделението на властите, отговорностите, възможните конфликти на интереси от това да участваш в обществен съвет, в който съветваш самия себе си. Пътят е гладък – по вече скосените бордюри към бетонната площадка пред Клуба, където да празнуваме деня на нашата стигма и социално изключване. С обществени поръчки, разбира се.

* * *

Нашата хуманитаристика нехае за тази тъмна страна от социалната ни реалност, наречена социални политики (за хората с увреждания). Тя като една черна дупка неотклонимо привлича към себе си слабите и чрез завършена система от постоянни унижения, ограничения и ограничаване на свободния израз на преживяванията на хората в този процес, на разказ, на възражение, на гняв и на протест – изгражда идентичности на социално изключени хора. Засегнатите са много – и инвалиди, и техни близки, и стоящи наоколо – всички научават урока, че уязвимият няма шанс, освен да празнува на 3-ти декември. В Правец. С ръкоделие и песен. Най-безза- щитни са тотално зависимите – тези без родители. Сиропиталищата и техните съвременни превъплъщения – защитени жилища, центрове за настаняване, дневни центрове и др. са пълни с потисничество и затаен страх, срам и изоставеност. И дълбока изостаналост в развитието на тези хора. Около нещастието са се подредили олигархични интереси – от политически назначения на местно ниво, до апетитни поръчки за пособия (в номенклатурата на МТСП са наричани „придобивки“). Тези пособия/придобивки са често с отчайващо качество, но и също така често са изобилни и раздавани на всеки в категорията „подлежащ на помощ“, като платени с публични пари, без сметка. От употребата на третокласни инвалидни колички, които се предлагат в строга и унизителна, разбира се, процедура, които можеш да ремонтираш само веднъж на 10 години с държавни пари, тялото на инвалида става по-инвалидно, по-декубитално, а и достъпът до личния му лекар не е автоматично улеснен, защото далеч не всички лични лекари са физически достъпни за своите пациенти…

В цялата мизерия най-смущаващото за мен е мълчанието по тези въпроси. Шепа презрени от тиражната преса и хранениците и, правозащитници, разлайват платените кучетата на олигархията. Навличат си гнева на опростачени от поколения подобна депривация Динковци, а социолози, историци, артисти, психолози и, с извинение – социални работници, не се занимават с трайните културни процеси на производство на инвалидност у нас (disability studies).

Една от причините е, разбира се, че животът ни протича встрани от проблемите на онези в количките. Не ги срещаме в училище (училищата не са конструирани за тях – физически и ментално). Учителите и директорите – също са „здрави и прави“. В университетите дори имаше дълъг списък от ограничения за това кое точно увреждане с кои специалности беше несъвместимо (има ли го още този срам#1077;н списък?). Всички издания на законите за хора с увреждания неизменно се пишат от държавния чиновник и за държавния чиновник – те работят за интересите на репресивната публична власт и нейното обладаване става естествен стремеж на силните на деня.

Синдикатите на изключеността (съюзите на инвалидите) поливат скосени тротоари (когато има пари по проект, разбира се) и пригласят на всяка власт у нас в естествения и стремеж да потиска слабите, та да се сещат и по-силните къде е ножът и къде – хлябът. МТСП прави това много успешно! Образователната и здравната власт не правят голямо изключение, както знаем. За МВР може би ще кажат нещо специалистите от програмите по национална и глобална сигурност, с които са пълни университетите напоследък?

Артистичната ни хуманитаристика предпочита да разглежда уврежданията в екзотиката на лудостта, но не и в ежедневието на социалната депривация, породена от системната изолация – физическа и социална, на хората с увреждания. Когато киното ни се обръща

към уврежданията си спомняме за драмата на либералния психиатър от „Адаптация“, продължава в „Дом № 8“, който остава връх, въпреки че от него не произтича никаква промяна в третирането на децата, младежите и възрастните с психични увреди. Журналистиката на Кейт Блюит за Могилино, даде официален старт на европеизирането на българските приюти, наречено „политика на деинституционализация“ на грижите за деца. За възрастните още няма пари в ЕС, затова навярно там киното ни има снизходителния „Георги и пеперудите“, където лудите са фон на отчаяно социално предприемачество, разказано като виц.

Отсъствията станаха системни. Инвалидите не са сред нас и трябва много да се взрем за да разберем, че тази липса е добре организирана (съзнавано или не) публична машина за социално изключване. Тя гълта всички пари, които можем да вложим в нея. Носи огромни печалби на избрани и произвежда нещастие, самота, печал и зависимост от същия този насилник, който управлява лишенията. Политиките за хората с увреждания у нас са организирани и осъществени като социално травматични начинания и ако някой иска да разбере как, нека посети най-близкия център за настаняване от семеен тип или защитено жилище (в общността). Стига да го пуснат вътре, разбира се, защото животът в социална депривация, организирана като „социална услуга“ е често много добре охраняван и наблюдаван от видеокамери. За сигурността на потребителите, не за друго.

 Източник: Румен Петров, „Объркани в болката“,
Изд. „Парадокс“, София, 2018, стр. 155–162.