Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2019 07 Demokracija

 

След 10 ноември 1989 г. започва създаването на антикомунистически медии. Първият неофициален вестник „Независимост“ (ноември 1989) е последван от първият опозиционен лист „Кръгла маса“ (януари 1990), както и първият опозиционен вестник „Свободен народ“ (30 януари 1990). Стартират всекидневниците „Демокрация“ (13 февруари 1990) и „Дума“ (3 април 1990). Тръгва първият частен вестник „Репортер 7“, а вестник „Пулс“, орган на ДКМС се преименува на „Факс“. Общо са регистрирани 600 нови заглавия.[1] В това число са седмичникът „168 часа“ на Пресгрупа 168 часа, последван след година от всекидневника „24 часа“. Следва ги и другият частен вестник „Стандарт“. От 1992 г. в. „Труд“ също става частен национален всекидневник

Следващата година започват излизане „Дебати“, „Права и свободи“, „Век 21“, „1000 дни“. Тези издания по политическата си идентичност са от партийния десен спектър. Вестникарската продукция се конструира симетрично на партийната линия съответно на Социалдемократическата партия[2], Радикалдемократическата партия[3], Съюза на демократичните сили (СДС), Движение за права и свободи (ДПС). „1000 дни“ обявява в платформата си подкрепа на президента д-р Желю Желев.

Дневният ред на новите вестници включва адекватни за „декомунизацията“ теми: борбата за надмощие между СДС и БКП/БСП, подготовка за изборите. Изобилстват материалите за Тодор Живков, номенклатурата, външния дълг, лагерите, Държавна сигурност. Като орган на борещия се за власт СДС, „Демокрация“ прави опит да интегрира в антикомунистическия си дискурс темата за „възродителния процес“. Отделя се рубрика „Писма на читатели“. В редакцията пристигат писма от цялата страна, в която се разказва за извращенията през 70-те и 80-те години на комунистите от градските структури на БКП, на МВР и ДС във Варна, Кърджали, Родопите. „Демокрация“ е вестникът, исторически призван да отразява най-много от копнежите за справедливост на българските турци. Съвършено пресни са следите от тяхната битка за възстановяване на отнетите им по насилствен път имена, заграбените им жилища по време на „Голямата екскурзия“ (май 1989). Митингите за връщане на сменените им с български имена се предполага да бъдат широко отразени и анализирани политически във вестника.

В медиен аспект началото на прехода, видян през анализ на новия, демократичен печат, е белязан с остър дефицит на реално познание за размера и същината на престъпленията срещу турци и помаци. Трудно е да се очаква термини като „етническо прочистване“, с които в по-късните години ще бъде описвана „Голямата екскурзия“, или като „първата масова депортация след Втората световна война“, да бъдат използвани в политическия понятиен апарат. Същото се отнася и за понятието „асимилация“, което обозначава насилственото преименуване на малцинствените групи с мюсюлманско самосъзнание. Езикът на политиците още се намира във фазата на своето демократическо „непълнолетие“. Журналистическите материали от десния спектър, посветени на „възродителния процес“ са доминирани от емоционални нотки на състрадание към преживяното от етническите турци. Липсва цялостна концепция за издирване фактологията на репресията както от 70-те години, така и по време на „възродителния процес“, стартиран от ЦК на БКП през 1984 година. По всичко личи, че през първите години на демокрация медиите не само не съзнават размера на дискриминацията, прераснала в същинска трагедията на хората с мюсюлманско вероизповедание. В социален и политически аспект, те не притежават капацитет да идентифицират най-бруталните черти присъщи на комунистическия режим в България.

Важното в разглеждания период е, че от 1990 г. до началото на новия век се заражда и стабилизира националистическият дискурс. Той прави невъзможен дебата за едно от най-убедителните проявления на нехуманното отношение към мюсюлманското малцинство у нас – идеологическата обосновка и провеждането на „възродителния процес“. Като цяло напълно отсъстват анализи и коментари, изследващи асимилаторската политика на БКП като система от идеи, които апаратчиците от ЦК и по места са били длъжни да следват. Нови медийни послания, въвеждащи и утвърждаващи азбуката на демокрацията в читателските си аудитории, липсват. На терена на реформаторска технология на мисленето е безлюдно.

Настоящият текст предлага кратък преглед с контент-анализ на три партийни вестника – „Демокрация“ (СДС), „Права и свободи“ (ДПС), „21 век“ (Радикалдемократическата партия). Ще отбележим и в основни линии вестникарското поведение на Дума, изданията на Пресгрупата, в. Култура, в. 1000 дни, както и продукцията на и „Ранно утро“, първообраз на днешния „Уикенд“.

Маркирани са основните количествени индикатори – присъствие на темата „възродителен процес“, ключови думи, аналитични стратегии. В бележка под линия даваме кратки справки за основните актьори на медийните пространства в началото на прехода у нас – новите издания от демократичния спектър. Целта е да покажем техния идеен и ценностен хабитат. През този разлом ще видим успоредните редове, или двете скорости на културно-политическото битие на българското мнозинство от една страна, и от друга – на турците и помаците като най-голямото верско малцинство у нас.

Представените заглавия и цитати от „Демокрация“ от 90-те години очертават трайни тенденции в междуетническите отношения

В първия брой на вестника е демонстриран неговия профил. Редакцията на опозиционната „Демокрация“ публикува обилна информация за вътрешната политика на страната, подготвяща се за ключовия преход от комунизъм към демокрация. Доминират сюжети за парламентарните избори, както и за избора на президент. Същевременно, в тази първа година от съществуването на вестника на СДС личат тематичните ограничения и нелиберални интерпретации на информацията и анализи за „технологията на злото“, наречен „възродителен процес“.

Още на 6 март вестникът публикува дописка за митинги на турци от цялата страна, дошли в навечерието когато трябва да се гласува проектозакона за имената. Вниманието на читателите бива насочвано внимателно към колите „Лада“, с които пристигат Минчо Минчев, Бранко Давидов, Съюз Родолюбие. Задава се въпросът „кой предоставя колите в забранена за движение зона“!

Няколко дни по-късно, бившият журналист от кърджалийския вестник „Нов живот“ Пламен Асенов публикува още една дописка „За мирен преход към демокрация“. Тя е посветена на напрежението с имената и действията на националистите. Цитирани са виковете „Вън от Кърджали!“, „Фашисти“, „Убийци“, „Номенклатурчици!“. Имало разбира се, и скандирания „БКП“, „Долу СДС“. Политали и яйца, но инциденти нямало.

В „Демокрация“ журналисти с експертиза в сферата на дискриминационното третиране на малцинствата в България няма. Пишещите по темата „възродителен процес“ се броят на пръсти. Силни репортажи правят Калина Бозева[4] и Първан Симеонов. В материалите им може да се проследи активностите на ДПС. Така например в статията „„Възродителният процес“ – вчера, днес, утре“ (в. Демокрация, бр.54, 26 април, 1990 г.) двамата автори публикуват интервю с Йенал Бекир, един от основателите на ДПС: „Ще паднат ли дуварите на недоверието?“. В каре авторите питат – „кои са истинските защитници на правата на човека у нас?“. От отговорите на Бекир става ясно, че е имало „български организации, подкрепяли борбата за реални права на етническите турци“, но по една или друга причина те били изолирани от движението. Защо? Защото, казва Йенал Бекир, така е преценило ръководството, а „ръководството е Ахмед Доган“.

Друг текст е със заглавие „Кърджалийско…Днес българи и турци мълчаливо населяват своите територии на отчаяние и надежда, на обиди и упреци“. В него се припомня как „само в тази еднопосочна престрелка са убити на място Айше Хасан (47 години), Мусан Мюмюн, Тюркян Хасан (1 г.). В Белене са изпратени 51 човека. Деветима са още по затворите…Без огъване, фронтът настъпва на север. През нощта е обградена следващата „партида“ села… Танкове, бронетранспортьори и милиция ще покажат, че е безсмислена съпротивата“.

В края на декември 1990 г. (бр. 260), в. Демокрация повърхностно поддържа темата за миналото на турците и репресиите на режима срещу тях. В оскъдни текстове се припомнят трагичните събития с преименуването на българските турци. „През юли разказахме – пише вестникът – за пребити люде, за отвързани кучета и за бълващи вода пожарни при минус 20 градуса, превърнали в ледени струи майки и деца. Очевидци разказват, че градски прокурор е приканвал милицията дори към стрелба. След изщракването на автоматите и изстрелите във въздуха, няколко жители се свличат с прехапани от страх езици“. Именно за този прокурор е написана всъщност дописката на Георги Вл. Попов „Герои на „възродителния процес“ демократстват в Парламента“. Журналистът посочва бившия прокурор от Сливенската окръжна прокуратура г-н Стоян Стоянов, „верен партиец“, изпаднал в „пълна амнезия“ и потърсил отново място под слънцето.

В скоби отбелязваме, че по това време се ражда отровният двойник на Движението за права и свободи – ОКЗНИ[5]. За него – това първо след 10 ноември подчертано националистическо формирование – няма да говорим в настоящия текст. Важното е да се подчертае историческата връзка в позицията на ОКЗНИ и БКП относно отговорността, а именно отказът да се поеме вина за „възродителния процес“.

Въпросът вълнува „Демокрация“. Доказателства за моралната вина вестникът търси преди всичко в публикации за лагерите „Белене“, „Скравена“, дава се думата на репресирани. Тези журналистически сюжети са от дневния ред на противоборството ѝ с „Дума“ и БКП. Провеждането на „възродителния процес“ от комунистическата партия, с което тя става извършител на тежките нарушения на човешките права на мюсюлманите в България, стои слабо, епизодично. За последния етап от него – „Голямата екскурзия“, вестникът припомня: „Тогава хората бяха бити и премазани заради лозунгите „Върнете ни имената! Долу Тодор Живков! Да живее Горбачов!“ И разказва за Исмаил когото „привикали и жестоко го били, бил смазан, а от раните по гърба едва се прибрал вкъщи“) Демокрация, 23 август,1990 г.).

Ето и откъс от една от оскъдните статии по темата „възродителен процес“. Тя е озаглавена „Скръбни изповеди. Кои бяха биячите“ (Демокрация, 27 март 1990 г.):

„До 1985 г. в цяла България турското население имаше свой език и притежаваше своя култура. На това сложи край 1985 г…В резултат на всичко това ние, изтезаваните и измъчвани хора, за да не се повторят същите неща, настояваме по време на изборите да има хора от СДС и Движението за права и свободи. Ако няма такива, бъдете уверени, че същите „живковисти“ ще скроят нови планове за спечелване на изборите“.

Статията е подписана от Шукри Мюмюнов Алиев и Шерко Димитров Даскетов от с. Кърчевско, община Кирковска.

През 1991 година вече политическата употреба на миналото, свързано с насилие срещу българските турци може да се види малко по-отчетливо в текста „Социалистите защитават уволнени палачи от „възродителния процес“. Между останалото се казва, че „Зверствата на властта по време на „възродителния процес“ приковаха вчера вниманието на Парламента с напълно неприемливи кадрови промени в МВР“.

Интересен е въпросът не само как се отнася първият опозиционен вестник към извращенията на комунизма по отношение на верските и етнически малцинства, но има ли информация за конкретни лица на тяхната съпротива! За отговор можем да погледнем публикуваното писмо до Главния прокурор с автор дисидентът Любомир Собаджиев[6]. За тогавашния главен прокурор Евтим Стоименов[7] не се знае много. Той така и не оставя никаква следа в наказателното право. Ще го замени също толкова непопулярния Мартин Гунев[8] Няколко месеца след него ще бъде назначен Иван Татарчев.[9] В неговия мандат темата за съдебното възмездие за поръчителите и извършителите на „възродителния процес“ буквално ще потъне.

Ето какво пише Л. Собаджиев: „У нас все още има политически затворници без доказана вина. Комитет 273[10] настоява за тяхното незабавно помилване“.[11] В писмото се казва, че осъдените затворници по обвинения от Главна прокуратура на сега действащия НК на НРБ, са в повечето случаи за „шпионаж“. Адвокатите им били от специалния контингент, а нито един от обвиняемите не е чел нито ред от делото. Всички са с трайни физически увреждани. Комитет 273 смята тези хора за невинно осъдени като настоява незабавно да бъдат помилвани. Следват изброяването на 28 имена. От тях само едно е на етнически българин. Еюб Исмаилов, Ниязи Наимов, Бехчет Аджаров, Тахир Тахиров, Шабан Неджебов… и т.н.

Етно-културна и травматична специфика на медийната реалност през 1990 г. се открива във вестник „Права и свободи“

В първия си брой органът на ДПС се обявява като „Седмичник за политика и култура“. Това ще бъде седмичник за свободни български граждани, обещават издателите. Идейният център е около „Демокрацията и националния въпрос“, идентичността. Ключови заглавия са „Най-после всеки ще избира сам как да се казва“, „Кога ще зараснат раните от „възродителния процес“.

Заглавия като „Искаме да посрещнем 1990 г. с нашите имена“, „Турците и помаците не са от друга планета“, „Помаците – тяга на българските мюсюлмани – върнете ни имената!“, „Искаме най-после да сме равноправни и свободни граждани“, „Посочете гробовете на убитите през 1973 г!“

Вестникът публикува международни документи като Харта за правата на човека, Амнести Интернешанъл. Първият (за кратко) главен редактор Златко Ангелов набелязва дневния ред на медията. В уводната си бележка той пише, че „истината за „възродителния процес“ и свързаното с нея възмездие ще се възцарят едва когато лявата страна на парламента се присъедини по същество. България още не знае какво се е вършило в тъмните нощи на ледената зима на 1985 година.“ Чести определения като „това са насилените турци и насилниците българи“ съставляват травматичния речник на вестника. Фигурират и основните лозунги, издигани от българските мюсюлмани. Припомнят се основните им искания „да посрещнем 1990 г. с нашите имена“; „Турците и помаците не са от друга планета“, „Помаците – тяга на българската икономика – върнете ти имената!“, „Искаме най-после да сме равноправни и свободни граждани“, „Права и демокрация – за да има това, върнете ни истинските имена и вековните надгробни камъни“, „Посочете гробовете на убитите през 1973 г.!“, „Съд за виновниците!“

Година по-късно „Права и свободи“ не изменя на основните си журналистически задачи – да информира за очакванията на българските турци да бъдат интегрирани в обществото. Да бъдат споделяни техните преживявания именно като етническо и религиозно малцинство. И най-вече – да се хвърля системно светлина върху поръчителите и извършителите на „възродителния процес“. Което превръща вестника в самотен играч в паралелна медийна реалност.

Ето един типичен текст (Права и свободи, 13 август, 1993):

Проф. Ибрахим Татарлъ публикува „Малцинствата в България и законова уредба“ със заключението:“ Почти нищо не е направено за институционализирането на проблемите на правата на гражданите от малцинствата. Като изключим наличието на съветници по етнорелигиозните въпроси и съответните екипи на Президенството на Република България, не са изградени политически, образователни и културни структури на институционално равнище. Става въпрос за създаването на комитет за малцинствата при органа на държавната власт в центъра и по места – при МС, евентуална Дирекция за изучаване на езика и литературата на малцинствата при МК (?) и съответните инспектори при общините в районите със смесено население“.

Както и този: (Права и свободи, 24 септември, 1993 г.) „Престъпление има, наказание няма“ (Салих Бозов).[12] В статията се казва: „Барутинския кавак няма да забрави своите унижени синове и дъщери…Ето я мрачната статистика, сумираща в края на дългите списъци като счетоводна „рекапитулация“ интернирани 36 семейства с 205 барутинци, безследно изчезнали – четирима мъже и две жени, затворници от „Възродителния процес“, убита жена през1972 г. защото не се е „възродила“, много преминали през милицията на ДС…Апогеят на барутинската вакханалия е пролетта на 1972 г, а престъпленията стоят ненаказани не само в Барутин, Момчилград, Диамандово, Корница, Брезница.“

Също показателен за разочарованието на гражданите с мюсюлманско вероизповедание от отказа от съдебно разследване на престъпленията от „възродителния процес“ е статията „Когато фактите говорят, защо прокуратурата мълчи?“ (Права и свободи“, 10 декември, 1993 г.): „Демокрацията ни започна четвъртата си годишнина, но за съжаление някои неща остават непроменени, законността – неясна, а съдебната власт e все така слаба“.

Малко преди да приключи съществуването си, редакцията на в. „Права и свободи“ публикува актуален въпрос от Ахмед Доган, Кемал Еюп, Мюмюн Амин, Юнал Лютфи до министъра на образованието Веселин Методиев. Той е свързан с учебника по история за 11 клас (методическите единици „национални и етнически проблеми през 1944-1989 г“ с авторски колектив доц. к.и.н. Искра Баева, ст.н.с. Бойка Василева, гл. ас., к.и.н. Евгения Калинова, д-р к.и.н Стайко Трифонов), където се твърди, че „смяната на имената на българските турци е съпроводена с разрастването на турското националистическо движение в България. На отделни места се провеждат терористични акции, които причиняват материални щети и човешки жертви. Създават се нови организации като „турско национално-освободително движение“ в България, чиито лидер става Ахмед Доган…“ След този непълен цитат следва питането:“ Текстът, както и цялостното съдържание на урочната единица, е не просто една грандиозна лъжа, а е откровено насаждане на етническа вражда…Няма и ред за стотиците зверски избити мирни граждани от комунистическия режим, за стотиците интернирани в лагери и затвори, за хилядите унищожени и прокудени…[13]

В редакционното каре през 1992 година вече освен Ахмед Доган, са и Вежди Рашидов, Борис Димовски, Радой Ралин, Миряна Башева. Главният редактор е Свилен Капсъзов, трагично загинал година по-късно при неизяснени обстоятелства.

Силен акцент е публикуването на есето „Името“ на обичаната от българи и турци поетеса Блага Димитрова, прочетено по времето на майските събития (4 юли 1989). Ето част от думите ѝ, свидетелстващи за размера на бруталните действия на бившия режим срещу турците:“ …Дори медицински документи за боледуването на хората с мюсюлмански имена са унищожени. Разровени са гробища и са изхвърлени надгробни камъни с полумесец. Унищожени са множество юридически архиви, граждански регистри в общините, дори училищните дневници и свидетелства с турски имена.“ Есето завършва: „Виновни сме! Поименно сме виновни!“

„Права и свободи“ просъществува до 1997 г. За 7 години тиражът му се топи, приема таблоиден формат, обемът му намалява. Вестникът не се занимава особено с политическите концепции на ДПС. Лидерът на Движението Ахмед Доган почти не дава интервюта, затова пък неговите думи пред други медии[14] и особено пред БНТ са грижливо цитирани. Правят впечатление обаче акцентите на Юнал Лютфи при осмислянето на турско-помашкото битие.[15] В различни статии той настоява, че „правата на малцинствата гарантират демокрацията, мира и сигурността“. Позовава се на документи на ПАСЕ и особено на допълнителния протокол за малцинствата към ЕКПЧ. Иска „гаранции за колективни права на етносите. Посочва, че османските архиви са отворени за българските специалисти. Заедно с изключително продуктивният Ибрахим Татарлъ[16] поставя остро въпроса за изучаването на турски език. Редовен автор е и Осман Октай, който набляга върху „отговорността към националните интереси“.

В „Права и свободи“ се съобщава както за разграбването на вакъфските имоти, така и за травматичните и непреодолими последици на спомените от преживяното по време на „възродителния процес“. „Бяхме 102-ма, все мюсюлмани (от Ихтиман). Нашите момчета бяха все така изтезавани. Ще има ли съд?“ Изключително разтърсващи са текстовете на споменатия вече Салих Бозов „Страниците от неписаната история – разказват свидетелите на един геноцид над родопските мюсюлмани“.

Идейното оформяне на СДС изцяло се отразява и на вестника на демократичния елит „21 век“

Хуманитарната посткомунистическа интелигенция започва списването на свой вестник „21 век“ с главен редактор Александър Йорданов.[17] Основните публицистични текстове са на главния редактор, но и на Едвин Сугарев, Михаил Неделчев, Елка Константинова. Чести теми са възхвални разкази за действията на Клуба за гласност, гладните стачки на Петър Манолов, „Подкрепа“ и Дружеството за защита на правата на човека (ДЗПЧ)[18]. Сугарев често напомня как се е формирал „първообразът на обединената българска опозиция“, пише за протеста срещу проекта за Рила и Места, стълкновението пред „Кристал“ на 26 октомври, сбирките в Южния парк.

През 1992 г. е публикувана Програма-обръщение на министър-председателя Филип Димитров. В нея са залегнали 14 точки: 1. Държавата – лош стопанин. 2. Увеличение на производството, 3. Приватизация, 4. Възстановяване на собствеността 5.Привличане на чуждестранни инвестиции, 6. Външен дълг, 7. Енергийна система, 8. Екологична политика, 9. Преобразуване на съществуващите държавни фирми, 10. Жилищно строителство, 11. Опазване на обществения ред, 12. Национални институции за сигурност, 13. Международни отношения.

Както е видно, управляващите от Съюзът на демократичните сили не слагат в дневния си ред проблемите с правата на малцинствата и тяхната защита. Липсват и насоки в образованието за преработване на миналото, за травмите от „Възродителния процес“. Още по-малко е поставян въпроса за търсене на съдебна справедливост за извършителите на насилствената смяна на имената на българските турци, както и за „Голямата екскурзия“. Последното събитие е определено като „етническо прочистване“ едва през 2000 година от следващия министър-председател от ОДС Иван Костов. Костов ще каже това пред Радио Свободна Европа, но не и пред органа на политическата сила, призвана да изгражда демокрацията в България.

Засилва се етническото противопоставяне. Затова свидетелства, вече през 1995 г., Ахмед Доган. Той предупреждава, че „националистическата карта ще се размахва в президентската кампания и това ще сторят Жорж Ганчев, Благовест Сендов. В едно от редките си интервюта в „Демокрация“ лидерът на ДПС отбелязва закономерната „цикличност“ в етническите напрежения, говори за „двоен стандарт – един за Кърджали и друг за цяла България“. В това интервю Доган напомня, че „БСП много бързо е забравила „възродителния процес“, започнал в Кърджали“.

В края на 1991 г. „Век 21“ публикува няколко интервюта с политически лица“, между които и Ахмед Доган, на тема „За отиващата си година и проблемите, които оставя“. На въпроса „Ще нахлуват ли турски капитали“ лидерът на ДПС отговаря: „Не, няма въпрос на регулация и на държавна политика.“ Ето как Доган отговаря какви спомени му навяват датите 26, 27, 28 декември 1984 година: „Сравнително лоши спомени, защото точно тогава започна за пръв път да се стреля и бяха дадени първите жертви на „възродителния процес“ – жени, деца. Сега на три места в България ще строим мемориал против тоталитаризма и комунизма с наши средства“. Колкото до постигнатото от ДПС за изтеклия период, Ахмед Доган казва:“ Едно от нашите основни искания бе изменението на закона за имената. Естествено, всички права и свободи, за които сме гарант, все още са въпрос на близкото бъдеще. Сигурен съм обаче, след няколко месеца ще говорим за тях като история“.

В много любопитния си текст Самуел Леви[19] казва „Етническият конфликт като изборна стратегия“: „Тогава се формираше нарочно убеждение, системно лансирано от масмедиите, че всеки несменил името си турчин е национален предател и човек, готов да служи на други държави, т.е. подготвяла се е почвата за национализми (бил той турчин или българин)… Днес „Дума“ лансира темата за национално единство, но без турско етническо население и се занимава с целесъобразността от съществуването на ДПС“. Самуел Леви завършва статията си с едно важно припомняне: „Някога представителите на БСП като Александър Лилов, Нешка Робева, Светлин Русев, минаваха за защитници на правото на етническо самоопределение на турците!“

Ще цитирам три от твърде редките публикации във вестник „Век 21“, не криещ амбициите си да играе значима роля в културата.

Първият е статията на Мария Антонова „Дневник от времето на „възродителния процес“: „…Дулово 1989 г. Още в първите дни ми казаха, че турците се готвят демонстративно да изразят негодуванието си от „възродителния процес“. Един познат ми каза, много ги биха и то само за това, че си искат имената!“

Вторият текст е „Тютюневите ниви и митът за родоотстъпничество“ (Век 21, бр.2, 1991 г.) от Юджел Атилла[20].

„Помните ли митингите (1989), събранията, възгласите, призивите „да спасим реколтата“?! Вярвам, че никой още не е забравил как чиновници и здравни работници, учители и инженери, ученици и войници, все хора твърде далеч от селскостопанския делник се втурнаха да прибират и последното листо тютюн. Не за друго, а защото „онези“| ни бяха изоставили. Сякаш те по най-безотговорен начин бяха зарязали дом и родина да търсят късмета си под друго небе! А реколтата гниеше по полето…“

Третият текст е на социолога и правозащитник Красимир Кънев. Той е озаглавен „Българският път към 1984 г.“ и дава силни квалификации за случилите се събития до падането на комунистическия режим през 1989 г.:“ 1984/1985 година не бе начало, а само нов етап на репресивната малцинствена политика. Бяха преименувани през 1954 г. циганите, а през 1972-1973 г. и т.нар. българо-мохамедани, или „помаци“. Но и самите кампании, и особено последната, са само онова, което излиза на повърхността след десетилетия дискриминационна малцинствена политика.“

Демонстративният национализъм на вестник „Дума“ е системно изразяван

Вестник „Дума“ е класическа партийна трибуна. Темата за турците и „Възродителния процес“ редакцията възприема като излишно ровене в миналото, травматизиращо и без друго обеднялото население. Липсата на осъдени виновници по започнатите дела дава допълнителен импулс за неглижирането и дори превръщането на „Възродителния процес“ в тема-табу.

Вестник „Работническо дело“, превърнал се бързо в нов ляв вестник „Дума“, се държи типично дезинформаторски, манипултивно и безотговорно по проблема кой и защо извърши насилственото преименуване на турците в България. Нещо повече. Като официоз „Дума“ публикува през 1990/1991 текстове, чиито заглавия адресират „опасността от турците“.

Ето някои от тях, селектирани от известния социолог проф. Петър-Емил Митев[21]:

„Българската общественост е смутена, Турция е доволна“,

„Води се следствие за антибългарските надписи на турски език“,

„Регистрацията на ДПС е потвърдена след натиск, смята Велко Вълканов“,

„Кърджали осъмна с надписи“,

„Турският език стана официален в Дуловския район“,

„Ахмед Доган преброил точно българите в своята листа“,

„Емисари на ДПС шетат сред пловдивските цигани“,

„Участието на ДПС в изборите било предрешено отвъд океана“,

„Национализъм или грижа за България“,

„Американци разработили проект за намаляване на етническото напрежение“,

„Специалист по терора и ЦРУ оглавява листата на ДПС в Добрич“, „За българския корен турският език не е майчин“,

„Турска организация подпомага ДПС дни преди изборите“,

„ДПС не служи на българските интереси“

„Ахмед Доган иска 20 млн. от „Дума“.

Левият вестник публикува интервюта с видни историци, съставили идеологическата база на „Възродителния процес“ (Илчо Димитров, Страшимир Димитров и др.). Като цяло редакционната линия запазва своята комунистическа идентичност, според която българската нация е еднонационална, друговерският етнос всъщност е съставен от „ислямизирани насилствено българи“.

Частните вестници очертават българоцентристкия профил на мейнстрийма в първите години на прехода

Първият частен вестник „Репортер 7“ публикува инцидентно текстове около Независимото дружество за правата на човека (НДПЧ), като отделя повече внимание на българските му участници (напр. Петър Манолов). Турските му членове са неизвестни на редакцията, или тя не ги търси.

През 1991 (1993 г. се появява независимата преса („24 часа“ и „168 часа“). Характерно за тези издания е пренебрежителното отношение към всякакъв вид малцинства. Изданията се радват на висок тираж. Заедно с „Труд“ се позиционират трайно в националистическата ниша. Турската и помашката общности са станали напълно невидими. „Независимите“ медии описват мюсюлманските данъкоплатци само като електорат на ДПС. ДПС вече е придобил необратимите черти на партия-мафия, рекетьор и брокер, който спекулира с картата за етническия мир.

Характерно е дистанцирано отношение към темата „възродителен процес“. Медиите подчертават и изобличават небългарския характер на политиката на ДПС, връзките на Движението за права и свободи с Турция през „конкретни“ примери за външната зависимост на отделни негови фигури (Ахмед Доган, Лютфи Местан, Юнал Лютфи, Осман Октай). Насилствената асимилация на помаците, циганите и турците е напълно неглижирано

Турското население от засегнатите от събитията региони се описва като жертва на алчните си ръководители. Турция ги примамва с турски телевизионни програми, поради което те не владеят езика, а като резултат са „обезбългарени“. Преди да бъде прочетен и осмислен, „Възродителният процес“ е превърнат в маргинална тема или в подозрителен източник за партийна легитимация на Ахмед Доган и неговите приближени.

Ранно утро“ борави с методите на първата откровено жълта преса у нас е предшественик на днешния „Уикенд“. Ахмед Доган е несъмненият политически опонент на СДС, затова и омаскаряването му, както и на много други лица от ДПС, личи в информационната продукция на „Ранно утро“. Тиражът на вестничето е тайна, както е тайна и техните източници на информация и финансирането му. Заедно с в. „Факс“, „Ранно утро“ поставя началото на умишленото дискредитиране на лицата от турски произход включени в политиката, или около нея. На публиката се подхвърля анонимна „информация“ за тайните служби като кръстници на ДПС („Оня списък“). Доминира внушението, че турците са петата колона у нас, а мюсюлманското население е жертва на външнополитически интриги и на маниакалното его на лидера Ахмед Доган.

Либералните издания – външно заявени ценности, неравна по резултати продукция.

В края 90-те се ражда вестниците на независимия бизнес елит и новият ляв „Сега“

Вестник „Култура“ публикува епизодично текстове на историци-реформатори. Като цяло редакцията дава трибуна на отделни силни анализи по темата „Голямата екскурзия“, но трайна редакционна концепция за процесите на репресии срещу мюсюлманското малцинство в България липсва.

1000 дни“. Вестникът е приближен до доктор Желю Желев, лидер на Съюза на демократичните сили и първият демократичен президент. В него работи отлично подготвен екип от редакционни и външни експерти като Калина Бозева, Антонина Желязкова, Светлана Иванова, Кета Мирчева. Те създават информационна „банка“ за фактите около преименуването, насилствената промяна на идентичността на малцинствата, държавната репресия и отделните отговорни лица от апарата на Живков. Търсят се балканските измерения на насилието и депортацията в България през всички периодични „кръстилки“, тъй като по това време избухват войните в бивша Югославия.

Седмичникът „Капитал“, създаден на 4 октомври 1993 г., е типично технократски и се издава от Икономедия. Вестникът се списва от икономически профилирани репортери, подготвяни от „Reuters“. „Капитал“ акцентира на стопанската инициатива и корпоративната етика на обществото. Травматичното минало на „възродителния процес“ е бреме, излишно за новия модел на предприемачество. Бизнесът има нужда от бъдеще и американски оптимизъм. Отделни текстове посветени на „Възродителния процес“ се дължат на редактори от по-старото поколение, като техните усилия са до голяма степен екзотични за общия профил на вестника. Акцент има настоящето, актуални са икономическите и правни анализи.

Вестник „Сега“ започва да излиза през 1997 г.. Неговият собственик е „Овергаз холдинг“.. Редакцията разработва сравнително независимо българския политически живот, като не крие уклона си към лявото. Негативното отношение към малцинствата не е експлицитно. Темите за „история на жертвите“ в общата национална тъкан са поднасяни на експертно равнище, което ги превръща в неособено четивни.

Два фактора са особено характерни за тези издания – дистанция към населението, изповядващо исляма и неразбиране на културната му различност. Текстовете се пишат от гледна точка на православния и доминантен етнос. „Възродителният процес“ се превръща в деликатен фон, на който понякога се появяват ярки „етнически“ репортажи. Слабата връзка с миналото и отговорността едновременно на комунистическата държава и на обществото, ще се запази в тези издания задълго.

Това описание на мейнстрийм стари и нови вестници, е доказателство за неспособност за обществена емпатия към мъченичеството на мюсюлманите в България. Разглежданите издания доказват фактически отказ от виждане на личната вина – мълчанието, липсата на реакция към злото на „преименуването“. На практика това означава, че българското общество е било колаборационистко, дори когато не е било част от комунистическата власт, поради битов и професионален конформизъм. Обществото е предпочело срамното съгласие с репресивните мерки, към нечовешкото и унизително отношение, на което бяха подложени българските турци, цигани, помаци.

Българската медийна среда демонстрира видим дефицит в осмислянето на „Възродителния процес“. Журналисти, главни редактори и издатели на основните вестници в периода от 1990 до 2001 година поддържат устойчива дистанция, или буквално табуиране на темата за насилието над мюсюлманите през 1984-1989 година и преживяното от етническото прочистване. Неизговорените травми на малцинствата от друг етнос и религия, причинени от управленския и хуманитарен елит на страната до падането на комунизма, задават дълготраен ресурс за дискриминацията им. Медийната деформация и произвеждането на фалшиви факти относно трагичните събития на насилствената смяна на имената, чиято кулминация бе Голямата екскурзия от лятото на 89-та, когато 300 хиляди мюсюлмани бяха прокудени от домовете си, се дължи не само на огромния дефицит на журналистически стандарти, задължителни за либералната, качествената преса. Тази деформация е резултат и от обстоятелството, че огромна част от медиите все повече са водени от пазарните принципи, според които трябва да се публикуват анализи, коментари, репортажи, които да продават вестника. Темата за т.нар. „Възродителен процес“ не носи тираж. Българският читател избира да консумира позитивни факти за себе си, за миналото си, дори когато това става с цената на голяма лъжа относно нас самите. Колаборационизмът с комунистическия режим на родителите задава чувството на гузност, а децата им, днешните млади поколения, остават в невежество за моралните престъпления на своите бащи и майки. Не без значение е и ролята на анти-турските настроения в обществото, заради мита за (?) петте века „турско робство“, от десетилетия култивирани в различни поколения през образованието, учебниците по история и литература, игралните филми като „Време разделно“. Последиците от манипулираната медийна версия за антихуманната, брутална и безпрецедентна за останалите комунистически режими политика срещу малцинствата в България през 1984-1989 г. са: базисно увредената гражданска идентичност на българското общество, ксенофобията, расизмът, стереотипите за религиозната и етническата различности, довели до днешното правителство, съставено от ултрадесни политически сили. Изборите в последните години сочат недвусмислено устойчивостта на популистки и националистически тренд, чиято електорална база необратимо нараства.

 

[1] Димитър Найденов, Дебати, 1991 г.

[2] На 1 февруари 1990 г. излиза в. „Свободен народ“, обявен за „първата лястовица на истинската (в полиграфически смисъл) опозиционна преса. До тази дата излиза само в. „Независимост“ – тип „стенвестник“. Редакцията поддържа митологията на убитите от комунистическия режим Кръстьо Пастухов и Цвети Иванов. Първият главен редактор на възстановения „Свободен народ“ е Румен Крумов-Боналов.

[3] Радикалдемократическата партия е възстановена на 14 ноември 1989 г- като една от малките партии в десницата. Представители на РДП се включват в правителството на Филип Димитров (1991-1992). Разцепва се през 1996 г. Известни имена на нейни членове и автори във в. „Век 21“ са Александър Йорданов (главен редактор), Михаил Неделчев, Елка Константинова.

[4] Калина Бозева напуска в. Демокрация и става журналист в „1000 дни“, където поддържа темата за „възродителния процес“ с екип от реформатори историци, между които са Антонина Желязкова, Светлана Иванова, Кета Мирчева. По-късно е основател на Междуетническа инициатива за човешки права.

[5] ОКЗНИ се създава три дни след ДПС и е пряка реакция на взетото на 29 декември от ЦК на БКП решение да се върнат имената на българските мюсюлмани. ОКЗНИ се обявява против ДПС и възстановяване на имената на българските турци. Сред учредителите са Добромир Задгорски, Минчо Минчев. С ОКЗНИ се свързват масовите митинги, които тръгват от т.нар. смесени райони. Хиляди идват на протест/bulgaria1989.wordpress.com/в София. Лозунгите по площадите са сходни с лозунгите на националистите – „България за българите“, „С турските имена в Турция“, Позор за продажниците на България“, „Не искаме нов Кипър“.

[6] Любомир Собаджиев е председател на движението „Гражданска инициатива“, един от основателите на СДС. Арестуван и осъждан 2 пъти за дейност против държавата преди 1989.

[7] Евтим Стоименов е главен прокурор от 14 декември 1989 до 6 ноември 1990.

[8] Мартин Гунев е главен прокурор от????? до февруари 1992 година.

[9] Иван Татарчев е юрист до 1990 г. През 1961 г. е лишен от право да упражнява професията си по политически причини. Реабилитиран е като репресиран от комунистическата власт. От 19 февруари 1992 г. заема поста главен прокурор на България. По собствените му думи, той е потомствен патриот и националист.

[10] През пролетта на 1989 г. Комитет 273 започва да действа заедно с НДЗПЧ, Подкрепа и Гражданска инициатива. Замисля го Любомир Собаджиев и предлага сътрудничество на Екогласност, Клуба за гласност и преустройство. В Комитет 273 членуват още Пламен Даракчиев, Зоя Комитова, Красимир Кънев, отец Иван Бонев от Кърджали.

[11] В. Демокрация, 20 октомври, 1990 г. „Наказание без престъпление“. Л. Собаджиев е участвал в подготовката и огласяването на писмото заедно с К. Тренчев, Хасан Биялков и Н. Колев-Босия

[12] Салих Бозов е журналист, писател от българо-мохамеданите. Години наред националистите го атакуват, че е лаик, че не посочва исторически източници, документи.

[13] Актуален въпрос към министъра на образованието Веселин Методиев: „Ето пълният текст …създават се нови организации като „турско национално-освободително движение в България, чиито лидер става Ахмед Доган. Тази организация поощрява турците към изселвания, зове към организиране на саботажи в производството и воденето на „война без оръжия“. Нейната крайна цел е извоюването на цели райони от българската държава. След 10 ноември на основа на тази организация възниква ДПС“…Господин министре, имате право да коригирате истината и ние очакваме да го сторите!“

[14] Едно от тези интервюта е особено симптоматично. Пред „Труд“ Доган казва „Живков е добър играч, но победителят съм аз. Бих попитал много хора, които сега се правят на много смели, много предвидливи, какво са направили, за да не бъде така по време на Живков!“

[15] Юнал Лютфи е сред основателите на ДПС, депутат в Седмото Велико Народно събрание, в 36, 37,38,39,40,41 НС. Оповестен е като секретен сътрудник в Разузнавателното управление на МНО/РУМНО/

[16] Ибрахим Татарлъ е д.и.н, член на ДПС от 1990 г., депутат от Исперихски едномандатен район в 7-то ВНС., а впоследствие и в 36-то, 37-то НС, където е и зам. председател на Комисията по човешки права.

[17] Александър Йорданов е научен сътрудник 1 степен в Института за литература при БАН. Той е председател на 36 НС/1992-1994), както и депутат в 36-то НС. Председател е на Радикалдемократическата партия в България (1993-2000), член на Националния изпълнителен съвет на СДС.

[18] Истинското наименование е „Независимо дружество за защита правата на човека“/НЗДПЧ). Дружеството е създадено през 1988 г. от 16 български дисиденти, повечето от тях – политически затворници: Илия Минев, Григор Божилов, Едуард Генов, Благой Топузлиев, Стефан Вълков, Цеко Цеков и др. В края на май 1989 г- когато започна натискът срещу етническите турци, в дружеството настъпва разцепление, а след приемането на председателството Румен Воденичаров променя политиката, като не се застъпва вече за правата на мюсюлманите.

[19] Самуел Леви е създател и заместник-главен редактор на в. „Век 21“, след това поема „Права и свободи“ до края на съществуването му. Като дълбок познавач на ДПС той се смята за „сценарист“ на публичните изяви на Лютфи Местан, вторият в Движението.

[20] Юджел Атилла е един от основателите на ДПС, народен представител във ВНС.

[21] Петър-Емил Митев, „Избори 91“, 1994 г., Университетско изд. „Св. Климент Охридски“

 

Юлиана Методиева
Юлиана Методиева е българска публицистка и обществена деятелка. Дългогодишна главна редакторка на списание „Обектив“, издавано от Българския Хелзинкски Комитет (до 2014 г.).
Други статии от този автор

Посетители

6
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 1 ден
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 2 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици