Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 85% (17 гласувания)

 

2017 07 vazr proces Baeva

 

Въпреки че отмина повече от четвърт век от началото на масовата кампания по насилствената смяна на мюсюлманските имена на българските турци с християнски (декември 1984 – януари 1985 г.) и повече от две десетилетия от нейната отмяна (29 декември 1989 г.), проблемите, породени от това сътресение в отношенията между държавата и втората по големина етническа общност, продължават да вълнуват българското общество. Тогавашното наименование на кампанията – „възродителен процес“, днес е оценено от повечето политици и от много изследователи като цинично, но поради липса на друго то продължава да се използва, макар и поставено в кавички. Дори само този факт показва, че проблемът продължава да е важен и да се използва в практическата политика. Този извод се потвърждава и от факта, че литературата, посветена на „възродителния процес“ от годините на прехода, вече надхвърля по обем пропагандната кампания, инспирирана от периода от 1985 до 1989 г.

В морето от спомени, изследвания, документални сборници[1], посветени на „възродителния процес“ най-малък интерес предизвикват социалноикономическите проблеми на турската общност в България[2], а и социалноикономическите предпоставки и последици за българското общество от „възродителния процес“. Тази относителна празнота ще се опитам да запълня с опита да представя социалноикономическите параметри на драматичните събития от втората половина на 80-те години.

„Възродителният процес“ е звено от крайно непоследователната политика на БКП, поелата пълната отговорност за управлението на България след Втората световна война. Основната причина за непоследователността, според мен, се крие в големия сблъсък между теория и политическа практика, възникнал след като БКП от нелегална и антисистемна партия до 9 септември 1944 г. се превръща в управляваща и определяща развитието на страната след тази дата. Отношението към етническите групи и особено към най-голямата – българските турци, ярко демонстрира това противоречие.

През първия следвоенен период новата власт остава вярна на идеологическите принципи на БКП, най-ярък от които е интернационализмът. Първите решения за българските турци за насочени към грижа за социалноикономическото им развитие. На 12 февруари 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) решава издръжката на турските училища да се поеме от държавата и „да се дават редовни дажби на населението [турското], наравно с българското[3]. Мотивировката за това решение е социална: „Сега турската малцинство плаща двоен данък, а това не е по силите на бедното турско население, особено в балканските места[4]. Но като цяло обсъждането и другите решения имат политически характер: опасенията са, че сред „турското население работят фашистите, особено туранците“, че продължава „националистическата пропаганда“, а намерението е в турските училища да „се въведе държавна програма[5]. Целите на новата политика са формулирани така: „да изравни в културно и просветно отношение малцинствените групи и да ги насочи към правилно и всестранно културно развитие[6].

Към общите грижи за образованието и материалното положение на българските турци в следващите години се добавят и усилията за регионално развитие на областите с мюсюлманско население (макар и главно за българите мюсюлмани). През 1948 г. е прието решение за „подобряване поминъка и положението на населението в Родопския, Пиринския и Странджанския краища“, в което се предвиждат специални добавки към заплатите (между 25 и 50 %) на лекари, ветеринари, агрономи, инженери; редовното снабдяване с храни и други продукти, осигуряване на по-широк достъп до средно и висше образование за младежите от региона[7].

Грижата за социалното развитие на българските турци отговаря на идеологическия облик на БКП като партия на потиснатите, затова усилията на БКП в районите с турско население са насочени към включването му в органите за местно самоуправление. Отчет от 1953 г. показва, че в Русенски, Коларовградски (дн. Шуменски), Хасковски и Сталински (дн. Варненски) окръг в народните съвети са избрани 3 500 турци, в Кърджали, Ардино, Момчилград и Крумовград турци са 76 % от съветниците; в ръководствата на ТКЗС 50 % са турци; в армията има 10 офицери от турски произход, 4 хиляди турци са на ръководни длъжности в партийните организации, ОФ, ДСНМ (бъдещият ДКМС); в четирите окръга има 17 193 турци партийни членове и още 4 691 кандидат-членове; подготвени са 1000 учители за турските училища, както и учебници за тях, открити са три педагогически училища, четири турски гимназии, три турски отдела към гимназиите в Кубрат, Омуртаг и Крумовград, а в СУ са открити три специалности за подготовка на учители: турска филология, турска математика и турска история[8]. Тези данни говорят за желанието на БКП да стимулира културното, образователното и социалното развитие на българските турци.

Едновременно с това обаче още в първите години от управлението на БКП се проявява и втората тенденция – подозрителност към компактното турско население в България. За тази, по-скоро националистическа тенденция, говори следното предупреждение на Георги Димитров, отправено към ЦК на БКП в началото на 1948 г.: „В различните важни пунктове на страната, като в Шуменско, Разградско и други места имаме компактно турско население. При нашия режим, който даде пълна свобода на малцинствените групи, започнаха да вдигат глава мюфтиите, турските агенти; младежта започна да проявява турски национализъм; обръща очи към Цариград и Анкара. Трябва да вземем необходимите мерки за това.“[9] Неговото предложение е в съветски дух – да се изселят турците от границите, но в българските условия то не е възможно.

Посочените решения очертават две тенденции в политиката на БКП към турците – интернационалистическа и националистическа. В първия период преобладава първата, но съотношението се променя в края на 50-те години, когато се утвърждава новият партиен лидер Тодор Живков. Заедно с него се утвърждава и националистическият подход, но тази тенденция има много по-широк международен контекст. Смяната в ръководството на БКП не е резултат от чисто българската еволюция, а от промените, настъпили в Източния блок след смъртта на Сталин (5 март 1953 г.). Започналата десталинизация извежда начело на КПСС в Москва Никита Хрушчов, а той на свой ред издига в Източна Европа т.нар. национални комунисти – Владислав Гомулка, Янош Кадар, Тодор Живков, Антонин Новотни, които се опитват да разширят социалната база на властта чрез подчертаване на националните традиции. Страничен резултат от тази еволюция е реабилитирането на национализма.

Грижата за културното издигане на българските турци паралелно със социалноикономическото им издигане еволюира през 60-те години до стремежа те да се „приобщят“ (асимилират) към българския народ. Такава е посоката на решението от 25 февруари 1969 г. „За по-нататъшното подобряване на работата сред турското население и пълното му приобщаване към българския народ в борбата му за социализъм и комунизъм“. Формално то е мотивирано от „турската националистическа пропаганда и буржоазна идеологическа диверсия“, но като истинската опасност е посочена по-високата раждаемост при турците в сравнение с българите. Демографските данни показват, че през 1975 г. раждаемостта при българите е 16,6 на хиляда, докато при турците – 24,5 на хиляда[10]. Възможност за „приобщаване“ БКП вижда в образованието, благодарение на което в средата на 70-те години 32 хиляди турци се самоопределят като интелигенция[11]. Променено е и мястото на турския език, който започва да се изучава само факултативно)[12]. Осигуреното достъпно здравеопазване повишава здравословен статус на българските турци, които дори стават „по-здрави“ от българите, вероятно защото живеят главно в селата (85,24 %) при по-здравословни условия[13]. Като грижа за равноправието на турците е отчетено включването им в представителните органи – в VІ НС (1971–1976) има 11 депутати турци, а в народните съвети турците са 4250[14]. Въпреки тези успехи, относителното представителство на турците всъщност е ниско – в първия случай то е 2,85 % а във втория – 7,9 %, докато делът на турците в България варира между 10 % през 1970 и 8,4 % през1975 г.

Както личи от посочените данни, до началото на 80-те години БКП вече започва да гледа на българските турци като вътрешна опасност, роля за което изиграват не само демографските данни, а и външнополитически обстоятелства, напр. създаването на Кипърската турска република. Опит да се предотврати развитието, довело до „възродителния процес“ е пространната секретна Докладна записка на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП от 1980 г. В нея са изброени всички проблеми, свързани с българските турци, и вариантите за решаването им. Според авторите на документа, смяната на имената и масовото изселване са неприемливи варианти, защото те не са „обосновани теоретически, а в политическо и практическо отношение ще ни изправят пред извънредно сериозни трудности“. Като единствена правилна линия към турците е посочено „тяхното социалноикономическо, битово и културно-идеологическо равнище и възпитание в комунистически дух“. А средствата остават традиционни: да се премахне дискриминацията, да се създаде „пълно доверие между българи и български турци“, двете общности да общуват „всестранно“, да се насърчават смесените бракове и да се включват всички турски деца в детски градини и училища „на полуинтернатна или пансионна основа[15]. Докладната записка прави опит да се съчетае интернационалният подход с прагматично националния, изискващ нарастващи финансови и икономически усилия от страна на държавата. Документът показва, че до началото на 80-те години в партийното ръководство съществуват различни гледни точки.

Същевременно през първата половина на 80-те години се появяват все повече сведения за засилване на турските национални чувства и пропаганда. Предлаганите мерки от рода на разселване на турците из страната, за да намалее тяхната компактност, дават обратен ефект, тъй като привличането на големи маси турски работници в национални предприятия като Кремиковци и разселването им из чисто български райони не ги приобщават към българите, а засилват етническата им обособеност[16].

През пролетта на повратната 1984 г. Политбюро на ЦК на БКП одобрява решение „За по-нататъшното сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП“. В него на преден план отново са социалноикономическите мерки за „ускорено икономическо, социално и културно развитие, за пълно приобщаване и сближаване на българските турци с останалите части на българския народ“. Особено изразителни са конкретните мерки: изграждане на малки и средни предприятия за осигуряване на „целогодишна трудова заетост на населението и подобряване на неговата професионална и квалификационна структура“, въвеждане на всеобщо средно образование за „пълноценна социална реализация на всички младежи и девойки“, реализация на интелигенцията „из средата на българските турци“, „разширяване на материалната база и цялостно подобряване на културната дейност сред българските турци[17]. Вярно е, че целта на тези грижи е „приобщаването“ на турците към българската нация, но на преден план са изведени социалноикономическите мерки. Още в този предхождащ „възродителния процес“ документ личи желанието националистическите действия да се съпровождат с икономически средства, които целят да убедят турците в преимуществата на „приобщаването“.

Специално внимание е посветено на образованието. През 1984 г. Министерството на народната просвета обявява мерки за повишаване на образованието на 149 976 ученици от турски произход от Кърджалийски, Разградски, Шуменски, Търговищки, Силистренски, Бургаски, Толбухински, Хасковски, Варненски, Русенски, Пловдивски, Сливенски и Старозагорски окръг чрез повишаване на квалификацията на учителите, но и чрез отстраняване на учителите турци, които не владеят добре български език. Това решение има националистичен уклон, тъй като централната задача е „да се овладява българският език като основно комуникативно средство и възможност за действено патриотично и интернационално възпитание[18]. Идеята за интернационално възпитание има идеологически характер, докато ударението е поставено върху патриотичния дух (сиреч национален).

В края на декември 1984 г. и през януари 1985 г. българските турци първо в Югоизточна, а после и в Североизточна България са насилствено административно преименувани. Повечето от тях приемат кампанията с мълчаливо недоволство (тя не е изненадваща, тъй като по-рано са били сменени имената и на българите мюсюлмани и на циганите), но някъде се стига до съпротива, сблъсъци и 10 човешки жертви[19]. Започва „възродителният процес“.

Само месец след акцията, на 22 февруари 1985 г., властта обявява мерки за утвърждаване на „българско самосъзнание“ у турците. Характерът им е социалноикономически, защото трябва техните „селища да се вземат на специален отчет“ и да се разработят „конкретни и комплексни програми“ за подобряване на материално-техническата им база[20]. Препоръчва се още преименуваните „да бъдат обкръжени от топли грижи и внимание“ и „да се пресичат всякакви прояви на надменност и обидно отношение към гражданите с възстановени български имена[21].

МВР започва да събира сведения за последиците от смяната на имената в средата на 1985 г. Според тях, настроенията са различни. Успокоително звучи твърдението: „В крайградските села на Кърджали е забелязано по-активно търсене на строителни материали. В района на селищна система Черноочене почти всички деца говорели на български език и използвали новите си имена“. Търсенето на строителни материали се възприема като оптимистична нагласа към дългосрочни планове за живот в България. Тревожни обаче са сведенията за саботажни действия – шофьори от Нови Пазар повреждали автомобилите, жител на с. Подайва, Разградско, на 23 март 1985 г. подпалва стопанска постройка на кметството, а жител на с. Хума, Разградско, през януари с.г. се опитал да взриви железопътната линия Варна–Русе[22]. С тези действия българските турци демонстрират съпротивата си срещу българската държава.

Две години и половина след началото на „възродителния процес“, на 4 март 1987 г., в ЦК на БКП е подготвен обстоен доклад за предизвиканите от него проблеми. На преден план са изведени положителните последици, изразяващи се в отпуснатите „целеви средства за развитието на производствената база, културно-битовото и благоустройственото строителство“, оказали „благоприятно въздействие за изменение облика на тези райони и селища“. В районите със смесено население са изградени малки промишлени предприятия и цехове, които дават работа на местното население – само в Кърджалийски окръг те са 40. Тези социалноикономически мерки ангажират „българизираното“ население в стопанския живот – започва изграждане на къщи, закупуване на скъпи предмети, а намалява тегленето на спестовни влогове като подготовка за изселване (какъвто процес има през първата година след преименуването). Отново към социалните характеристики на националната интеграция е насочено изграждането на нови детски ясли и градини и подобряването на материалните условия за учителите и училищата в смесените региони[23]. Не по-малко важно значение за общия социалноикономически климат в страната имат и отрицателни последици. Те се изразяват в засилената солидарност между турците – напр. на много национални обекти, в частност в София, се формират „бригади само от работници, възстановили българските си имена“ (това е официалното наименование на преименуваните), особено когато бригадирите са с такъв произход. Тази нова тенденция се възприема като реакция срещу „възродителния процес“ и проява на национализъм[24].

Мерките за преодоляване на негативните последици са както традиционни за епохата – привличане на повече турци в БКП, така и социалноикономически – „даване квартири, устройване на подходяща работа, приемането на децата в учебните заведения“ за лица от смесени бракове; квартири на младите семейства с цел „да избегнат силния консерватизъм и деспотизма на възрастните хора, които сега в най-голяма степен рушат създаденото с голям труд от училището и трудовия колектив и са голяма спирачка за протичане на възродителния процес в дълбочина“; пълно обхващане на децата от турски произход в детски ясли и градини, където да общуват само на български език; развиване на перспективни промишлени дейности в смесените райони. Важно място заемат усилията за разпръскване на компактните турски общности, като за целта е предвидено: „Да се пристъпи без отлагане към създаване на по-добри условия, целенасочено със силата на икономически средства, на материална заинтересуваност, с по-добри грижи за задоволяване на жилищните нужди на хората, които сега временно работят в други райони на страната, да остават там като постоянни жители… Да се използват и други механизми за управляването на миграционните процеси: чрез професионално ориентиране, което да води до извеждане на хора от компактната среда, чрез системата за разпределяне на завършилите средни и висши учебни заведения и др. Министерството на народната просвета и съответните окръжни народни съвети да направят такива изменения в системата на средните учебни заведения, които да водят до миграционни процеси, улесняващи развитието на възродителния процес, до излизането на хора от районите, компактно населени с българи, възстановили имената си и в същото време до заселване в тези райони на хора от другите краища на страната[25].

На 6 април 1987 г. Бюрото на Министерския съвет приема решение „За укрепване на материално-техническата база и за ускорено решаване на социалноикономическите проблеми в някои райони на страната“[26]. С него държавният бюджет отпуска допълнителни средства в размер на 150 млн. годишно за културно-битово строителство и благоустройство в селата и малките градове за „изграждане на училища, детски заведения, пътища, водоснабдяване и други благоустройствени и културно-битови обекти, с оглед на социалната инфраструктура в селищните системи и получаване на необходимия ефект“. Изброяването на окръзите, които получават средства, показва какъв е „необходимият ефект“. Това са: Благоевградски, Бургаски, Варненски, Великотърновски, Габровски, Кърджалийски, Ловешки, Пазарджишки, Плевенски, Пловдивски, Разградски, Русенски, Силистренски, Сливенски, Старозагорски, Толбухински (дн. Добрички), Търговищки, Хасковски, Шуменски окръг, като средствата не са разпределени пропорционално, а според броя на жителите със сменени имена. Най-много средства от първия транш от 150 млн. лв. са отпуснати на Кърджалийски (40 млн.), Разградски (21 млн.), Шуменски (20 млн.), Търговищки (15 млн.), Силистренски (11 млн.), Бургаски (8,2 млн.), Хасковски (8 млн.), Толбухински (6 млн.) окръг[27]. Тези мерки демонстрират специалните държавни грижи за българските турци с цел те да се чувстват комфортно в България и да се примирят с „българизирането“.

Сведенията за настроенията в края на 1987 г. показват успокояване на етническите отношения. В Бургаски окръг отчитат дейно участие на преименуваните български турци „в прибирането на селскостопанската реколта – беритбата на гроздето, балиране на тютюна и други“. Единственото предложение е за намаляване на таксите за детските градини, за да не бъдат оставяни децата „да ги гледат и възпитават възрастни хора, където не могат да получат необходимото възпитание[28]. И през 1988 г. продължават опитите със социалноикономически средства да се „приобщят“ българските турци. На 10 февруари 1988 г. Секретариатът на ЦК на БКП предвижда такива мерки за общините Кърджали, Дулово и Исперих и за областите Хасково и Разград. Отново се говори за изграждане на промишлени цехове в селата и на детски заведения за всички деца (за разлика от положението в големите градове, където местата за детски градини традиционно не достигат); за подобряване на материалната база на читалищата и клубовете, спортните площадки, благоустройството и водоснабдяването на селата[29]. В придружаващите решението документи е отчетена дейността по места през годините на „възродителния процес“. За трите години (1985–1987) в Кърджалийска община са създадени 2368 нови работни места, за социални цели са дадени 88 919 хиляди лева, създадени са 457 художествени съвети и 142 фолклорни с две хиляди участници. В Исперихска община (със 76 % турско население) са разкрити 500 нови работни места, създадени са тютюневи цехове в селата Подайва, Райнино, Китанчево, Вазово, Лудогорци, а се планират в Делчево, Духовеч и Йонково. Построени са нови сгради за читалищата в селата Китанчево, Къпиновци и Духовец, младежки клубове – в Лудогорци, Подайва, Тодорово, Печеница и Къпиновци, детски градини в Тодорово и Вазово, здравни пунктове в Калиновци; водоснабдени са Подайва, Белинци и Духовец, пенсионерски клубове и почивни станции; в 180 самодейни групи участват 3200 души, 70 % от които са със сменени имена; възстановено е и частното строителство на домове, което се възприема като успех, защото означава дълготрайно планиране за живот в България. В община Дулово са създадени 320 нови работни места чрез изграждане на малки предприятия и цехове в селата Секулово, Златоклас, Окорш, Паисиево, Яребица, Правда, Межден и Чернолик[30]. Тези примери, чието изброяване може да продължи и за други региони с компактно турско население, показват усилията на българските власти да компенсират нарушените граждански права на българските турци чрез подобряване на тяхното социално и икономическо положение.

При налагането на „възродителния процес“ специална роля играе училището, за която обаче са необходими достатъчно на брой и добре образовани учители. А тъй като става дума за периферни райони, това изискване трудно може да се реализира без специални усилия. За целта правителството приема две постановления (№ 7 и № 15 от 1985 г.) за командироване на учители с 50 % по-високо възнаграждение „в районите, в които се осъществява възродителният процес“. Броят на тези учители е внушителен – 3450 до 1988 г., а през учебната 1988/1989 г. са изпратени нови 1651 учители[31]. Въпреки финансовите стимули за повишаване на образованието в смесените райони, проблемите остават: възрастни учители, конфликти между местни и командировани и т.н. По подобен начин се подхожда и в здравеопазването – целево увеличаване на заплатите за работа при „неблагоприятни и други специфични условия“ (Постановление на Министерския съвет № 20 от 1985 г., допълнено на 20 юни 1986 г.)[32].

Колкото по-ясно се очертават проблемите, предизвикани от „възродителния процес“, толкова по-голямо внимание се отделя на неговите последици. Членът на Политбюро на ЦК на БКП Пенчо Кубадински, който е роден в българо-турското село Лозница (Разградско) и знае турски, на заседание на „Групата по възродителния процес“ на 25 март 1988 г. очертава тревожното бъдеще: „Какво ще стане, ако това население се изсели от Кърджалийски район? Ние тук ще изгубим много. Това е истината. В Кърджалийски район има 200–240 хиляди души, а с Хасковски район – към 300 хиляди души. Голяма работа, че ще се изселят 200 хиляди души от тези камънаци… Даже и 250 хиляди души да се изселят, няма нищо страшно. След няколко години няма да произвеждаме тютюн… Но сега разселване значи заселване на турци в други територии на България. Ще си послужа само с един пример. Ако закараме във Видинско 5000 турци, в селата там няма 5000 души млади хора. Смъртността там е 18 на хиляда. Какво ще стане след 20 години? Ще станат 100 хиляди души. А дали ще станат българи? Никой не може да каже. Сега турците претендират за Кърджали и за Делиормана, а тогава ще претендират и за Видин. Заради това, според мен, разселването трябва да бъде на икономическа основа, на убеденост на населението, а не насила…“[33] Предупрежденията на Кубадински показват колко неподготвен е бил „възродителният процес“ и колко малко неговите инициатори са мислели за по-дълготрайните му последици.

В такава обстановка – от една страна, постепенното примиряване на българските турци, а от друга, продължаващите усилия на държавата да подобри материалното им положение, през пролетта на 1989 г. избухва кризата. Тъй като целта ми е да проследя социалноикономическите последици на „възродителния процес“, няма да се занимавам с причините за сблъсъците на българските турци с органите на властта през май 1989 г., а само с техните последици. Най-важната е речта на Тодор Живков (29 май 1989 г.), в която той обявява, че на българския гражданин „се дава възможност да пътува където поиска, в която и да е част на света“, но и обещава, „че дори и онези, които са напуснали страната ни, рано или късно ще се върнат[34]. Така започва масовото изселване на български турци, наречено от медиите и в обществото „голямата екскурзия“. Икономическите последици от новата изселническа вълна започват да се усещат още в началото на юни.

Сведенията за изселническите нагласи на българските турци очертават тревожна картина. Първият секретар на ОК на БКП в Пловдив Панталей Пачов на 6 юни 1989 г. пише, че нарастващ брой български турци не се явяват на работа, защото си уреждат документи за заминаване: 225 души в Калояново, 150 в Златоград, 25 в Брезово, 17 в Чепеларе; много други изтеглят целите си спестовни влогове – 200 в Асеновград, 50 в Пловдив, 46 в Карлово, 21 в Първомай, 36 в община „Родопи“[35]. Подобни данни изпраща и Лазар Причкапов от Софийска област, където до 29 юни 1989 г. не се явяват на работа 4 425 души (2118 в селското стопанство, 1235 от строителството и 913 от промишлеността) главно от общините Кюстендил, Елин Пелин, Станке Димитров (дн. Дупница), Бобов дол, Благоевград, Кочериново, Ботевград, Радомир[36]. Данните на МВР за периода до 14 юни показват, че са издадена 93 859 задгранични паспорта, огромната част от които (98,87 %) за пътуване за Турция, неявяващите се на работа достигат по 20 хиляди във Варненска и Разградска област и 50 хиляди в Хасковска. Липсата на работна ръка се усеща във важни сфери на икономиката като строителството (6928 души са напуснали предприятията на Асоциация „Строителство“ и още 334 строители от Съветския съюз), въгледобивната промишленост (около 2 хил. души), автотранспорта (от 11 589 турци – 4640) [37]. Подобни са данните и за следващите седмици. Тенденцията не може да не предизвика опасения за икономическата стабилност на България, вече разклатена от икономическите реформи, обявени с Юлската концепция на ЦК на БКП от 1987 г.

В търсене на решение на политически дейци, ангажирани с „възродителния процес“, на 15 юни 1989 г. обсъждат различни варианти. Външният министър Петър Младенов предлага армията и чиновниците да запълнят напуснатите работни места – според него „в момента можем спокойно да освободим 50 до 60 % от администрацията, без да пострада абсолютно работата“. Друг проблем са огромните средства, изтеглени от ДСК[38], и желанието на българските турци да закупят с тази неконвертируема валута трайни уреди и стоки. За преодоляване на финансовата криза Григор Стоичков предлага петкратно увеличение на цените на цяла група стоки, спиране на продажбата на „видео, телевизори, хладилници, автоматични перални, прахосмукачки, златни и сребърни изделия“ и рязко увеличаване на износните мита[39]. Резултатът от финансовите мерки може лесно да се предвиди – през лятото на 1989 г. в България настъпва спекула „в неимоверно широки размери[40]. Всички тези кризисни явления принуждават държавата да предприеме извънредни действия за защита на стабилността и икономиката.

На 29 юни 1989 г. Министерският съвет с решение № 104 предлага на Държавния съвет да бъде издаден указ за „гражданска мобилизация в мирно време“ (Указ № 1253)[41]. Мотивите са пределно ясни: мобилизацията се обявява „за осигуряване на необходимата работна сила и техника при възникнали извънредни обстоятелства или бедствия, които създават значителни трудности за народното стопанство и страната“. Мобилизацията засяга жените от 18 до 55-годишна възраст и мъжете от 18 до 60 години, както и транспортните средства и друга техника. Като се има предвид, че още преди указа за запълване на напуснатите работни места в районите със смесено население са изпратени войници и бригадири (студенти и ученици), става ясен мащабът на икономическите проблеми. Указът е последван от правителствено решение № 109 от 12 юли 1989 г. за обявяване на частична мобилизация за срок от 18 юли до 31 август 1989 г.[42] В мотивите на решението са записани извънредните обстоятелства, довели до „преустановено или намалено производство на редица стоки и… значителни трудности за народното стопанство“. В решението са изброени засегнатите общини: от Варненска област те са 9 (Венец, Ветрино, Върбица, Дългопол, Каолиново, Нови пазар, Тервел, Хитрино, Шумен); от Бургаска – 8 (Руен, Поморие, Айтос, Сунгурларе, Котел, Карнобат, Сливен, Твърдица); от Хасковска – 23 (Раднево, Гълъбово, Джебел, Димитровград, Ивайловград, Казанлък, Кирково, Крумовград, Кърджали, Любимец, Маджарово, Минерални бани, Момчилград, Мъглиж, Симеоновград, Стамболово, Стара Загора, Тополовград, Харманли, Хасково, Чирпан, Черноочене, Ардино); от Разградска – също 20 (Антоново, Алфатар, Вятово, Главница, Две могили, Дулово, Завет, Иваново, Исперих, Кайнарджа, Кубрат, Лозница, Омуртаг, Опака, Попово, Разград, Самуил, Ситово, Сливо поле, Хлебарово); от Пловдивска – Златоград, а отделни производства са застрашени в Асеновград, Мадан, Първомай, Пловдив; от Ловешка – отделни производства в Стражица, Темелково и Нови Пазар[43].

Социалните последици от лятната криза с изселващите се български турци се изразяват в рязкото влошаване на отношенията между българи и турци в смесените райони. Докато през първите години на „възродителния процес“ огорчение и обида изпитват българските турци, през лятото на 1989 г. идва редът и на българите да изпитат такива чувства. Сведенията, получавани в редакцията на в. „Работническо дело“, говорят, че „традиционното българско население е огорчено от поведението на българските мюсюлмани“, то критикува ставащото и го оценява като „изселване, а не отиване на екскурзия, което се явява в противоречие с официалната ни политика по този въпрос“ (22 юни, Силистра)[44]. В промишлените предприятия на Толбухин (дн. Добрич) демонстративно отказват да отидат на работа около три хиляди души, а по селата положението е още по-лошо[45]. Наблюденията от Разградска област са подобни: „Преобладаващи в настроенията на хората са изненадата от стихийния развой на събитията в последния месец, огорчението, обидата и нарастващата ненавист към „екскурзиантите“, както наричат заминаващите българи-мюсюлмани, силното раздразнение от тяхното арогантно поведение и нагла демонстративност при самоволното и масово напускане на работа… силно разочарование и съжаление за всичко, което нашето общество е направило за тях, грижи. обучение, социални придобивки, привилегии, широки права и пр., а на това те отговориха с „неблагодарност“ и „вероломство“, „предадоха ни“, „изоставиха колективите“, „стовариха на плещите ни и тяхната работа и задължения“… Между тях и нас се създаде пропаст, която никога няма да се премахне“ (10 юли 1989 г.)[46]. С течение на времето сведенията за изострени отношения между българи и турци се множат, особено в Кърджалийски регион – там основният проблем е невъзможността да се прибере тютюневата реколта, която през 1989 г. е особено богата[47]. Стига се до предложения като това в Джебел – да се разговоря за издаване на паспорти само след като бъдат предадени 400 низи тютюн[48]. Значението на този отрасъл по онова време е голямо, тъй като 45 % от българския аграрен износ идват от тютюна, който при това расте на земи, които не могат да се използват за други култури[49].

Официалните данни от началото на юли 1989 г. говорят сами по себе си за икономическите проблеми, предизвикани от подготовката за изселване и изселването на турците: в Хасковска област производството достига 47 %, в Разградска – 48 %, във Варненска – 49 %, в селското стопанство са принудени да работят 134 хиляди служители и бригадири. Предвижда се през юли и август в прибирането на реколтата да се включат над 120 хиляди ученици и студенти[50].

Положението в икономиката продължава да се влошава. На 25 юли е отчетено неявяване на 171 828 работници, от които в селското стопанство – 66 103 души, в промишлеността – 62 323, в строителството – 19 497, а в останалите отрасли – 23 904. Липсата на работна ръка води до пренасочване на хора – 45 500 души „управленски персонал, пенсионери, военнослужещи, незаети в общественото производство лица“ са изпратени в производството, където помагат още 54 хиляди студенти, изпратени от Централния бригадирски щаб[51]. Недостигът надхвърля 100 хиляди работници, което допълнително увеличава напрежението, породено от масовото изселване и придружаващото го изпразване на щандовете на магазините. Същевременно лятната икономическа криза подсилва настроенията сред българите „с традиционни имена“ (както ги наричат тогава) – да не се приемат обратно онези, които са заминали, но, разочаровани от условията в Турция, се завръщат[52].

На 18 август 1989 г., малко преди Турция да затвори границите си, е отчетено, че са заминали 292 511 души, а са се завърнали – 1457. Паралелно с изселването нараства и етническото напрежение в смесените райони – особено остро на предложението да се събират средства в помощ на завърналите се от Турция реагират българите от Шуменска, Харманлийски и Дряновска община[53]. В момент на високо напрежение, което наред с етническия и политическия си характер има и социалноикономически измерения, изселването е прекратено, след като Турция затваря границите си. С това българските проблеми не приключват, а променят характера си. На 11 септември 1989 г. правителството е принудено да приеме Постановление № 44 за „развитието на населените места, засегнати от миграция на населението“. В него се предвиждат мерки за заселване на обезлюдените селища (в Бургаска, Варненска, Пловдивска, Разградска и Хасковска област) с нови жители „на патриотична основа“. Срещу задължението да живеят и работят поне 10 години, новите жители получават безплатно жилища с дворове и стопански постройки (за ползване, на с перспектива за собственост), правото на строеж при минимално заплащане (10 % от цената), безлихвени заеми от 20 до 25 хиляди лева от ДСК[54].

Затварянето на границите създава още един проблем – за турците, които са продали имуществото си, но не са успели да заминат или са се завърнали. До края на октомври 1989 г. от Турция се завръщат 47 615 души – 28 237 от Разградска, 10 360 – от Варненска, 6068 от Бургаска, 5934 от Хасковска, 1467 от Пловдивска област[55]. Обществените нагласи продължават да бъдат срещу тях – според Гриша Филипов „никакви жилища няма да им се връщат, те нямат право да се настаняват в държавни жилища, които са им отнети“. Напрежението и разделението остава, както и икономическите последици от големите миграционни процеси от лятото на 1989 г. – затова на 17 октомври 1989 г. Министерският съвет е принуден с Постановление № 161 да удължи срока на действие на гражданската мобилизация до края на годината[56].

През кризисната 1989 г. политиката към българските турци претърпява рязка промяна. Тенденцията да се ограничават правата им за сметка на социално-икономически придобивки е прекъсната след речта на Живков от 29 май и на нейно място се утвърждава нова – признаване на турския им произход, но ограничаване на социално-икономическите им права.

Малко преди свалянето на Тодор Живков, което променя изцяло подхода към етническите отношения, правителствена справка отчита икономическите последици от „възродителния процес“. В нея се казва, че е извършено „преструктуриране на икономиката“ чрез закриване на производства и дейности за 12 500 души; „модернизиране на структуроопределящите производства“, при което са съкратени още 9200 души; предвижда се значително намаляване и на тютюнопроизводството. Описани са свободните жилища, където могат да бъдат настанени новите жители – около 30–40 хил. души. Освободените работни места в тези райони са 94 000[57]. Тази картина на икономически срив в няколко области и в няколко отрасъла е достатъчно показателна. Тя очертава параметрите на социално-икономическите последици от „възродителния процес“.

След 10 ноември 1989 г. настъпват дълбоки политически, идеологически и икономически промени, които предефинират ролята на държавата както в етническите отношения, така и в социално-икономическата политика. А социално-икономическите последици на тази нова политика към българските турци, и не само към тях тепърва ще се изследват.

Публикуван първоначално в:
Евразийски хоризонти: минало и настояще.
Сборник в чест на проф. д.и.н. Валери Стоянов.
ИИИ-БАН, С., 2011, 154–170.

 

[1] Ще изброя само някои: Сотиров, Г. Турските терористи и аз, един от Шесто. С., 1991; Михайлов, С. Възрожденският процес в България. С., 1992; Загоров, О. Възродителният процес. Теза-антитеза. Отрицание на отрицанието. С., 1993; Стоянов, Д. Заплахата. Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България. С., 1997; Божков, В. Записки на контраразузнавача по турска линия. Заплахата остава. С., 2001; Заплахата остава. Записки на контраразузнавач по турска линия. С., 2001; Заплахата настъпва. Записки на контраразузнавач по турска линия. С., 2006; Трифонов, С. Строго поверително! – в. Поглед, бр. 16–17, 22 –29 април 1991; Трифонов, С. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944–1989). – В: Страници от българската история. Ч. ІІ, С., 1993; Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998; Ялъмов, И. История на турската общност в България. С., 2002; Баев, Й., Н. Котев. Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. – Международни отношения, 1994, № 1, 2; Гочева, П. ДПС в сянка и на светлина. С., 1991; Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1996; Иванова, Е. Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродителен“ (1912–1989). С., 2002; Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., 2008; Истината за „Възродителния процес“. Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП. С., 2003; Строго секретно. Документи за дейността на Държавна сигурност (1944–1989). Съст. В. Ангелов. С., 2007; Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България 1984–1989. Съст. В. Ангелов. С., 2008, 830 с.; Секретно! Протестните акции на турците в България януари–май 1989. Съст. В. Ангелов. С., 2009; „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Т. І. Съст. И. Баева, Е. Калинова. ДА „Архиви“, С., 2009; „Възродителният процес“. Международни измерения (1984–1989). Т. ІІ. Съст. Баева, И., Е. Калинова. ДА „Архиви“, С., 2009.

[2] Изключение от тази обща тенденция правят: Трифонов, С. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944–1989). – В: Страници от българската история. Ч. ІІ, С., 1993, 210–224; Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998.

[3] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 34, л. 8.

[4] Пак там, л. 6.

[5] Пак там, л. 6–8.

[6] ЦДА, ф. 136, оп. 3, а. е. 145, л. 14.

[7] Пак там, а. е. 66, л. 111–114.

[8] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 1942, л. 204–214.

[9] Пак там, оп. 5, а. е. 19, л. 17.

[10] Данните от 1969 г. за Разградски окръг показват, че от общо 211 384 души 103 280 са турци, 99 330 българи и 8 784 цигани и др. За Кърджалийски окръг са: общ брой 293 054, от които 209 107 са турци, 79 986 – българи и 4 061 – цигани и др.

[11] ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 5.

[12] Пак там, оп. 55, а. е. 1320, л. 1–16.

[13] Пак там, а. е. 1316, л. 2–34.

[14] Пак там, оп. 73 (необработен). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци…, 85–86.

[15] ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 106, л. 4–71.

[16] Такива заключения са направени по време на съвещанието на ръководството на МВР на 6 юли 1982 г. А МВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 405, л. 1–72.

[17] ЦДА, ф. 1Б, оп. 67, а. е. 3090, л. 7–31.

[18] А МВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 231, л. 60–62.

[19] Такива са официалните данни на МВР, публикуван в: Строго секретно! Документи за дейността на Държавна сигурност (1944–1989). С., 2007, съст. В. Ангелов, 658–667.

[20] Доклад „За по-нататъшното разгръщане на работата за укрепване на българското патриотично социалистическо съзнание на нашите съграждани, които възстановиха българските си имена“ от 22 февруари 1985 г. ЦДА, ф. 1Б, оп. 73, необработен.

[21] Бюлетин за вътрешнопартийна информация, февруари 1985 г. Пак там.

[22] „Информация от началника на Централното информационно-организационно управление на МВР ген.-лейт. В. Георгиев по получените в управлението по-характерни данни във връзка с възстановяването на имената на турцизираните в миналото българи, 7 юни 1985 г. Пак там.

[23] ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 2, л. 1–18.

[24] Пак там.

[25] Пак там.

[26] ЦДА, ф. 136, оп. 80, а. е. 123, л. 1–2.

[27] Пак там, л. 3.

[28] Пак там, ф. 1Б, оп. 99, а. е. 20, л. 53–55.

[29] Пак там, оп. 71, а. е. 70, л. 6–10.

[30] Пак там, л. 20–48.

[31] Пак там, оп. 99, а. е. 4, л. 40–44.

[32] Пак там, ф. 136, оп. 79, а. е. 32, л. 1.

[33] Пак там, ф. 1Б, оп. 99, а. е. 2, л. 1–8.

[34] Живков, Т. Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин на нашето мило отечество. – Международни отношения, кн. 5, 1989, 3–7.

[35] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1168, л. 17–18.

[36] Пак там, а. е. 1176, л. 3–7.

[37] А МВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 941, л. 32–35.

[38] Сведенията на МВР показват, че само от Варна до 21 юни 1989 г. от ДСК са изтеглени 112 млн. лв. Пак там, а. е. 934, л. 3–85.

[39] Стенограмата от обсъждането е пространна и много интересна за анализ. ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 53, л. 1–60.

[40] Рязко нарастват цените на някои стоки – куфар достига 300 лв. (приблизително размерът на средната месечна заплата), а леките коли до 20-30 хил. лв. Пак там, оп. 55, а. е. 912, л. 1–2.

[41] Пак там, ф. 136, оп. 82, а. е. 208, л. 1–8.

[42] Пак там, а. е. 109, л. 11.

[43] Пак там, л. 12-15.

[44] Пак там, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 912, л. 6–7.

[45] Пак там, л. 27.

[46] Пак там, оп. 63, а. е. 56, л. 1–14.

[47] Пак там, оп. 55, а. е. 913, л. 72.

[48] Пак там, оп. 63, а. е. 53, л. 64.

[49] Сведенията са на Васил Цанов и са дадени на същото заседание.

[50] Тези данни са дадени на заседание на Координационния съвет по възродителния процес на 3 юли 1989 г. Пак там, л. 96–179.

[51] Пак там, оп. 101, а. е. 2396, л. 9–16.

[52] Такива са настроенията в Търговище. Пак там, оп. 55, а. е. 1182, л. 15–18.

[53] А МВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 942, л. 178–182.

[54] ЦДА, ф. 136, а. е. 82, а. е. 49, л. 1–8.

[55] А МВР, ф. 1, оп. 12, а е. 944, л. 141.

[56] ЦДА, ф. 136, оп. 82, а. е. 261, л. 1.

[57] Пак там, ф. 1Б, оп. 63, а. е. 143, л. 1–7.

Посетители: 137

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Nira писа Още
    Здравейте аз съм НИРА... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Повярвай има голямо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм фейсбук:

    Angela Georgieva...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Прозорливостта на този... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 5 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 1 седмица
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 2 седмици
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици