Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (6 гласувания)

 

2017 06 Wazr prozes

 

Вместо увод

Че темата за „Възродителния процес“ е ключова, що се отнася до разбирането и преработването на тоталитарното българско минало, изглежда малко по малко започва да се превръща в един вид консенсус, поне сред научно-интелектуалните български среди. В това ме кара да вярвам едно предаване на БНТ, излъчено в поредицата „История.bg“ на 29 май тази година, и посветено изцяло на тази толкова важна тема. Думи от рода на „похвално“ биха прозвучали тъпо и назидателно; ще си позволя да кажа единствено, че самият аз не виждам алтернатива, поне ако бихме искали да запазваме някаква надежда за „поевропейчване“, в по-близко или по-далечно бъдеще. Днешна обединена Европа е място, в което под килима не се замита нищо – или поне това е идеята, с която тя е създадена. Какво и колко точно се разчиства, разбира се, е въпрос на мнение, но базисният факт си остава един: за миналото не може да се мълчи, то трябва да се преработва. Правили са го – и продължават да го правят – всички водещи членове на съюза, в който участваме; ще трябва да го правим и ние.

Но каква трябва да бъде методологията на преработването и дали бихме могли да облекчим с нещо процеса на учене? Не ще и дума, отговорът вече се съдържа във въпроса, ако бъде зададен по този начин. Всяко човешко учене е споделяне на опит и в този смисъл би било абсурдно да твърдим, че можем да вървим по този път без да изучаваме опита на страните, които са го изминали преди нас. Писал съм другаде за „Германската ДИН-норма“ на историческа политика, тук ще повторя само есенцията, която ми е нужна, за да разгърна по-нататъшната си аргументация.

Казано възможно най-кратко, преработването на миналото е комплекс от целенасочени политики на паметта, чиято крайна цел е да се установи такъв вид обществен климат, при който повторението на травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно.

Звучи просто до степен баналност, но само до момента, в който стигнем до същинския – и единствено работещ – начин за реално преработване на миналото, а именно изграждането на един качествено нов исторически разказ, подчинен най-вече на идеята за поемане на директна, както колективна, така и лична, отговорност за миналото, като единствена гаранция за неговото не-повторение.

Поемането на отговорност като ключ към успешното преработване на миналото? Откъде-накъде, може би ще се запита един или друг сред четящите. Историята, поне такава, каквато винаги са ни я преподавали, е нещо, което обикновено „няма нищо общо“ със самите нас. Определят я някакви далечни, непонятни сили, а ние ѝ сърбаме попарата, какво толкова има тук да се умува? Едно на ръка, че нея винаги я пишат „победителите“, сред които ние никога не сме, нито пък вярваме, че можем да бъдем. Каква отговорност, какви пет лева? Това просто не е наш проблем.

Хм, а може би не е чак толкова просто. Крайно време е да осъзнаем, че „историята“ винаги е била – и ще си остане – един вид колективно споразумение относно нещата, които бихме искали (и сме готови) да приемем като „истини“ за това откъде идваме и накъде вървим, а следователно тя е основен мотивационен елемент в поведението на всяко общество. Историята не е абстракция, тя винаги е предписание за поведение. Дали ще изберем да търсим някакъв вид компенсация за минали злини или, напротив, ще предпочетем да гледаме към едно общо бъдеще, заедно с всички, които са ни причинявали и на които сме причинявали „нещо си“, е до голяма степен въпрос именно на внушенията, които прави „историята“. Оттук и неизбежната необходимост от обвързване с нейното непрекъснато „правене“, оттук и неизбежността на отговорността. Без отговорност няма гаранции за съзнателен избор, няма дори възможност за реално разграничаване на добро от зло. Нещо повече – без поемане на отговорност за „миналото“ няма никакви гаранции за неговото не-повторение. Всеки от нас си припомня един или друг болезнено-неизбежен момент от детството, в който някой възрастен ни е принуждавал да подадем ръка и поднесем извинение, обикновено през горчиви сълзи и с дълбокото убеждение, че това е „несправедливо“. Чак докато пораснем и на свой ред започнем да учим малките. Ако можем, разбира се…

Прекъсвам дотук, за да не се изгубя някъде из дебрите на морализаторството. Ще приема като даденост, че модерният исторически разказ трябва да бъде подчинен на идеята за поемане на отговорност за миналото, след което ще се опитам да покажа в какво точно се състоят капаните, в които можем да изпаднем при неговата (пре)оценка.

Разговорът

И така, имаме кръгла маса, около която са събрани няколко души, говорещи за необходимостта от преосмисляне и преработване на наследството, оставено от „Възродителния процес“ (професорките Искра Баева, Евгения Калинова и Евелина Келбечева, журналистките и авторки Татяна Ваксберг и Екатерина Бончева, плюс единственият мъж и представител на българските турци в тази група – журналистът Мехмед Юмер). Представителна група с представителни мнения, сериозна и важна дискусия. С какво точно да започнем?

С проследяване на дискусията, предполагам. Разговорът се започва от забележката на Татяна Ваксберг, че има определена несъвместимост между показването на драстични телевизионни кадри и опитите „Възродителният процес“ да бъде представен в някакъв по-общ план, като част от един много по-продължителен исторически процес, започнал непосредствено след Освобождението.

Различията – и потенциалните сблъсъци – на мненията започват буквално още от първите секунди. Веднага след репликата на госпожа Ваксберг Евгения Калинова поднася тезата, че на „Възродителния процес“ трябва да се гледа именно като на част от един много по-продължителен и комплексен процес на (модернизационна) асимилация, започнал още след 1878 г.[1]

На което следва реакцията на Евелина Келбечева, че „да, това е вид продължение на предишни политики, но…“. Конкретните ѝ думи са „никой дотогава не е посягал на българските турци“. Трудно е да се съчетаят в едно двете части на изказването (остро наблюдателният оператор показва как веждите на професор Калинова се повдигат след това – исторически невярно – твърдение). Предполагам, че реалното твърдение на професор Келбечева би било „никой дотогава не е посягал на идентичността на българските турци“ – нещо, с което също няма как да се съглася, тъй като потискането на идентичността на българските турци започва почти веднага след краткотрайния период на „интернационалистки ентусиазъм“ (откъм края на 1940-те докъм края на 1950-те), в който действително е създаден един особено благоприятен климат за турскоезичната култура в България – по различни причини, чието обсъждане излиза извън рамките на настоящия текст[2]. Мога обаче да се съглася с твърдението, че този вид посегателство върху идентичността на българските турци е безпрецедентен. За такъв вид насилие в по-ранната българска история свидетелства няма. Факт.

Екатерина Бончева концентрира твърденията си около две основни тези, ако не се лъжа. Първо, върху силното настояване, че това е етническо прочистване (формулировка, вече приета от Българското народно събрание през 2012 г.). Второ, че това е „политика на Българската комунистическа партия“[3]. Ако не ме лъже усетът, това е позицията, разглеждана като най-прогресивна в момента в страната. Засега – толкова.

Професор Искра Баева внася нови важни аспекти по няколко начина. Първо, тя поднася алтернативната формулировка „насилствена асимилация“, при което задачата за разграничаване на двете неща („етническо прочистване“ и „насилствена асимилация“) – вече става наложителна. Ще отбележа само, че ако етническото прочистване би включвало задължителен елемент на опит за физическо премахване на дадено малцинство – каквито бяха случаите в Босна и Косово по време на Югославските войни – то сравнително по-мекото „насилствена асимилация“, включващо всичко останало, но не и опит за физическо унищожение, изглежда съответства по-точно на реалността на „Възродителния процес“. Прочее, думата тук имат всички.

Второто, и според мен далеч по-важно принципно твърдение на професор Баева е, че всъщност тук става дума за „крах на възродителния процес“, а не негов „апогей“[4]. Силно интересно, силно показателно твърдение, което предпоставя, че преди (или освен) насилствената, „лоша“ форма на „Възродителния процес“ е имало и друга, „добра“ негова форма, която на практика е била провалена чрез насилието. По същество това е тезата за неизбежната необходимост от културна асимилация или „правилна цел, погрешни средства“, с която беше станал известен преди няколко години и сегашният премиер на страната. По-долу ще говоря повече.

Мехмед Юмер предлага балансирана, спокойна позиция на човек, чиято задача е не толкова да поднася анализ (да не говорим пък за разкаяние или молба за извинение), колкото прошка. Прави го с достойнство и мъдрост, които (може би) стават възможни не на последно място и от факта, че той е представител на потърпевшите, а не на извършителите. Някои исторически неща водят до определен вид привилегии – като например привилегията на необременената съвест. Дай боже всекиму.

* * *

Нека сега се заемем с някакъв вид анализ на различните гледни точки и тяхната (не)съвместимост с принципа за поемане на отговорност, който вече предпоставих като водещ по отношение на новия, следвоенен, европейски вид отношение към миналото.

Капаните на паметта, както ясно показват многобройните културни войни, водени в следвоенна Германия, са основно от два вида: капани на оправдаването (най-вече под формата на различни теории за историческа приемственост, която граничи със „съдба“) и капани на отхвърлянето чрез себедистанциране (В Германия този вид мислене се определя с клишето „Виновен е Хитлер, а не аз“).[5] Колкото и различни да изглеждат двете неща, в края на краищата те се оказват еднакво недостатъчни и незадоволителни от гледна точка на задачата за преработване на миналото, тъй като при тях липсва именно елемента на поемане на (лична) отговорност.

Нещата стават далеч по-ясни, когато започнем да прилагаме избрания подход към различните позиции от дискусията. Професор Калинова, която най-много от всички участници изглежда склонна към търсене на приемственост, на исторически и политически обяснения (оправдания?) за етническите политики на БКП, има солидни предшественици в немската и международна историография, основно свързани с дискусиите около теориите за т. нар. „Sonderweg“[6]. Едва ли е необходимо да се обяснява защо един такъв – ще го нарека „консервативен“ – подход не може да се съвмести с целите на една модерна, европейски-ориентирана историография: опитите да се „олекоти собствената отговорност“ чрез посочване на това какво са вършили другите (да не говорим пък за някакви позовавания към „националната сигурност“, тоест разбирането, че малцинствата са потенциална „пета колона“ за съседите ни), с неизбежност водят до въртене в кръг и неизбежна поредица от взаимни обвинения, които нямат нищо общо с духа на сътрудничество и взаимна добронамереност, който е една от основните черти на европейската идея, „европейската мечта“.[7] За самия мен това е просто част от традиционното европейско и балканско мислене, при което етническото и политическо съжителство са вид игра с нулева сума, при която печалбите на едната страна са с неизбежност загуби за другата. И ако би било обяснимо, че такъв вид мислене е навярно неизбежен за всяко общество, в което животът се определя от оскъдица на материални и духовни ресурси, то дали това е обществото, което градим в момента – и в което бихме желали да живеят децата ни? Самият аз дълбоко се съмнявам.

Позициите на Евелина Келбечева и Екатерина Бончева, които ще разглеждам като приблизително еднакви, изглеждат на пръв поглед диаметрално противоположни в сравнение с онази на Евгения Калинова, но в крайна сметка се оказват също толкова недостатъчни от гледната точка на продуктивното преработване на миналото. Характерен за тях ми се вижда патосът на безрезервното, но себедистанциращо се осъждане и отхвърляне. Особено при Евелина Келбечева дори ми се струва, че има някаква частична склонност към отричане на приемствеността в политиките на БКП, сякаш няма никаква връзка между тях и националистическите политики на всички останали управления в следосвобожденската българска история (с възможното изключение на земеделците). Такъв тип мислене води до представата, че комунистическите политики са напълно уникални, че те представляват някакъв вид цезура, прекъсване на историята, тоест нашата задача е само да „върнем нещата към тяхната – некомунистическа – нормалност, и всичко ще си бъде наред“. С риск да стана досаден ще уточня, че това отново е добре позната от немските културни войни позиция, днес вече отдавна отхвърлена като вид опасен ревизионизъм, който отново оставя въпроса за отговорността в нечий чужд двор – онзи на „Хитлер“ или „Живков“, в края на краищата.[8]

А реалността на българския подход към модерността като цяло е, че той е неразривно свързан с едно разбиране за „българска етническа чистота“, освободена от „ориенталски влияния“.[9] В такъв смисъл опитите за етническа хомогенизация на страната, започнали веднага след Освобождението, съвсем не са израз на някакви моментни политически кроежи и машинации. Те просто са неразделна част от традиционното българско мислене, за което специфично-турският вид „чуждост“ е не просто чуждост, а тежко историческо бреме, от което ние трябва да се избавим на всяка цена. Не ще и дума, силно несъвместими със съвременна Европа идеи и манталитет, присъщи както за предкомунистическите, така и за комунистическите управници на страната. А и за „населението“ като цяло, до ден-днешен.

Ето защо не може да има избирателно осъждане на българското минало, не може да има избирателна раздяла с него. Следосвобожденската история на България е поредица от непрестанни опити за „прочистване“ на страната от „чужди елементи“, за нейната етническа хомогенизация. Стара, безнадеждно остаряла песен, несъвместима с реалностите на един глобализиран свят, в който хора, идеи и ресурси се обменят и смесват с все по-шеметна бързина.

Оттук и сравнително ясното отхвърляне на позицията, защитавана от професор Искра Баева. „Хубав“ възродителен процес няма и не може да има. Привързаността към идеята за културна асимилация също е остатък от миналото. Няма водеща европейска страна – с изключение на Франция, която се намира под непрестанен натиск именно по тази причина – в която все още да се изповядва идеята за културната хомогенизация като нещо ценно и принадлежащо към „националната идея“.[10]

Тезите

И накрая – съвсем набързо – собственото ми разбиране за това как би трябвало да изглежда балансираният подход към преработването на миналото, в тезисна форма.

1. Историята на следосвобожденска България се характеризира от два основни процеса, единият от които приключва с Втората световна война, а другият все още продължава, ако и намирайки се под силен натиск от страна на Европа. Първият процес се състои в опитите за реализация на някакъв вид „Велика България“, иредентистките аспирации и стремежи на всички български правителства (без земеделското), до края на войната. Вторият процес е онзи на опитите за етническа и културна хомогенизация на страната (отново с изключение на земеделското правителство); непрестанното потискане и преследване на всички малцинства, които се възприемат като заплашващи нейната същностна „българскост“ (основно мюсюлманските, но не само, както показва съдбата на българските евреи, на практика изхвърлени от страната без много-много въздишки, след различните перипетии около „спасяването“ им).

2. Няма „добри“ и „лоши“ форми на българския национализъм. Още от първите моменти на постепенното си превръщане в национална идеология (малко след Освобождението), той е силно етнически, а не граждански мотивиран. В такъв смисъл опитите за оправдаване или дори приемане на каквито и да било негови форми – както онези отпреди войната, така и тоталитарно-комунистическите – са напълно неприемливи. Българският национализъм е сериозна пречка за европейската ни интеграция, той е отживелица от миналото, чието място е в музеите. Печално-смешна изглежда пълната обърканост на множество днешни представители на интелигенцията, които избират едната от двете му исторически форми – обикновено онази отпреди войната – и започват някакви отчаяни „културни войни“ за нейното оправдаване, може би защото инак изпитват усещане за пълен исторически вакуум, за пълна липса на „ценности“ в българската история.

3. „Възродителният процес“ е исторически и културно обусловен от цялата следосвобожденска българска история, той представлява нейна печална кулминация, неин абсурден апогей. Това обаче съвсем не означава, че в неговата поява има какъвто и да е момент на „историческа необходимост“ (едно отдавна отхвърлено от модерната историография понятие). Че решението за него е взето от буквално шепа хора изглежда факт, поне ако може да се съди по настоящото състояние на архивните материали. Но че той би бил напълно невъзможен без абсолютната, въодушевена и накрая дори безрезервна подкрепа на „широките народни маси“ е нещо, без осъзнаването и признаването на което не може да се стигне до негово реално осъждане и преработване. „Възродителният процес“ беше извършен не от „тях“, от някакви абстрактни „комунисти“, а от нас – реалните, нормални, „добри“ българи, които не възроптаха нито за момент срещу тоталното премазване на съседите си, и дори го приветстваха с ентусиазъм.

„Възродителният процес“ – това сме ние. Поне докато отказваме да го осъдим като собствено, а не нечие „чуждо“ дело.

Берлин, 3 юни 2017

 

[1] Какво прави впечатление тук? (Ще си позволя да анализирам всичко – не само тезите, но и езика на дискутиращите.) И така, Евгения Калинова казва, че в България са останали „довчерашните господари“ от Османската империя, които изведнъж са се превърнали в малцинство. Как мислите, какво би било отношението ви към тези хора, ако вместо думата „господари“ би била използвана някоя друга, примерно „съседи“? Факт е, че повечето едри поземлени собственици от турски произход – реалните господари – са си заминали, доброволно или насилствено, те не са останали в страната. Останали тук са най-вече хората, които няма какво да губят, най-вече селяни, дребни собственици – или поне това е представата, която придобивам аз, четейки изследвания от рода на онова, което прави Майкъл Паларе (Балканските икономики 1800-1914: еволюция без развитие. София, 2005.). Не твърдя, че думите на професор Калинова са съзнателно подбрани. Твърдя обаче, че в тях вече се чете подлежащата под тезите ѝ мотивация.

[2] Образцово в това отношение ми се струва изследването на Улрих Бюксеншютц, „Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци, турци (1944 - 1989)“, ИМИР, София, 2000.

[3] В противоположност примерно на тезите на професор Искра Баева, която вижда във „Възродителния процес“ катастрофа и за много българи, тоест го разглежда като политика не само и единствено на партията.

[4] Цитирам: „Искам да ви обърна внимание, че речта, заради която сме се събрали днес, всъщност представлява не апогей на „Възродителния процес“, а крах на „Възродителния процес“, защото „Възродителният процес“ е опит да се изгради единна етническа нация в България, да се унифицира българското население, всички да се превърнат в българи“.

[5] Виж в тази връзка Войната на немските историци, „Либерален преглед“ 24.10.2012.

[6] Тоест „специалният немски път“, който правел Германия уникална (уникално-неприспособима към демокрация) в семейството на европейските народи. Не ще и дума, днес вече никой не е склонен да взема тази теория на сериозно. Виж в тази връзка Theodore Hamerow, „Guilt, Redemption and Writing German History“, The American Historical Review, 1983, pp. 53–72.

[7] За „Европейската мечта“ виж Златко Енев, Америка и Европа – едно ценностно сравнение. „Либерален преглед“, 5.6.2007.

[8] Това е и една от основните теми в прословутия немски „Спор на историците“ от средата на 1980-те години. Виж например Michael Stürmer, Die Grenzen der Macht. Begegnung der Deutschen mit der Macht, München, 1992.

[9] Това е основна теза в едно от малкото чужди изследвания на българския вид национализъм – онова на американската историчка Мери Нюбъргър. Виж в тази връзка Mary Neuburger. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria, London: Cornell University Press, 2004

[10] Звучи ми банално, поради което го поставям в забележка под линия, а не в основния текст: Обединена Европа е място, в което идеи и култури живеят редом едни с други, включително и вътре в отделните държави, ако и не в безрезервно съгласие. Идеята за сблъсъка на културите е повече или по-малко отхвърлена, но никой не отрича необходимостта от конкуренция между тях, стига тя да протича открито и при равни условия.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 161

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Nira писа Още
    Здравейте аз съм НИРА... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Повярвай има голямо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм фейсбук:

    Angela Georgieva...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Прозорливостта на този... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 5 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 1 седмица
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 2 седмици
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици