Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

2017 04 Outside of time

Румяна Коларова и Огнян Минчев пред Портал Култура

Какво се случва с т. нар. традиционна десница и защо нито една от фракциите вдясно не успя да влезе в Народното събрание? Ще има ли свое представителство в 44-ия парламент дясно-ориентираната, непопулистка и проевропейска демократична общност в страната? Какви са причините за поредното разединение и фрагментация? На идеологическа основа ли се случиха те, от долу нагоре, или става дума за сложни лични отношения и раздори между лидерите? Това са част от въпросите, които зададохме на преподавателите по политология в Софийския университет Румяна Коларова и Огнян Минчев.

 

Румяна Коларова: Българската партийна система няма ресурс за раздробяване на дясното

2017 04 Rumjana Kolarova

 

Смятате ли, че в 44-ия парламент има политическа сила, която представя дясно-ориентираната, непопулистка, проевропейска и проатлантическа общност в страната, или тя остана непредставена?

Дори лидерите на партии, идентифициращи се с десния непопулистки блок, признават, че част от техните избиратели са били привлечени от ГЕРБ, че противопоставянето на БСП в лицето на Нинова с нейните радикални проруски и антидемократични тези, силно е мотивирало част от традиционните десни избиратели да гласуват за ГЕРБ. В това число влизат и част от избирателите, които са се колебаели дали въобще да гласуват. От тази гледна точка мисля, че със сигурност има избиратели, гласуващи за партиите, възникнали на основата на идеите на СДС, които този път са били затруднени кого да изберат и въобще не са отишли да гласуват, но по-важното е, че има такава група, която е гласувала за ГЕРБ. Оттук нататък само от политиците в дясно, включително от ГЕРБ, зависи на кого ще се доверяват тези избиратели.

Не е ли обаче една от причините за това тъкмо прогнозата на социолозите, че политическите сили или фракции, възникнали на основата на СДС, нямат шанс да влязат в парламента?

На първо място, загубата на подкрепа се дължи на криза, породена от участието във властта. Част от лидерите на Реформаторския блок, които участваха във втория кабинет на Борисов, изтъргуваха участието си във властта за сметка на свои принципни позиции. Тук въпросът не е, че те са залитнали към популизъм, а, че техният престой във властта породи съмнения за корупция, за търговия с политическо влияние, за политически назначения, които в никакъв случай не са съобразени с меритократични критерии. И това е една хронична слабост на традиционната българска десница, която сме наблюдавали и при други правителства на СДС. Това, което се случи на последните избори, е резултат и от непрекъснато повтарящия се рефрен, че правителствата на СДС са били корумпирани, на който не виждам единен и убедителен отговор вдясно. Там поведението е „другите може и да са крали, но ние не“, което създава общо впечатление, че всички са гузни и виновни.

На второ място, причина за това е категоричната заявка „ние ще бъдем твърда и принципна опозиция“, с която поне две от традиционните десни формации присъстваха в кампанията. Твърдото отстояване на принципа, че няма да се коалират и да правят правителство с други партии, защото те са десните и честните, а всички останали са колаборационисти с БСП, издънки на БСП. За първи път тази позиция се появи през 2001 г., при смазващата победа на НДСВ. През 2005 г. обвинението към царската партия получи своето потвърждение заради тройната коалиция. Неслучайно през 2009 г. подкрепата за традиционното дясно получи нова инерция. То в някаква степен се възроди. Защо? Защото принципната позиция от 2001 г. получи своето потвърждение. Но все пак трябва да припомним, че НДСВ никога не бе припознато като част от европейската десница, докато партия ГЕРБ стана член на ЕНП още преди да се регистрира като партия, заради подкрепата, която получи от Софиянски и фондация „Ханс Зайдел“. Софиянски отстъпи цялата си мрежа в София на Бойко Борисов и го идентифицира като десен политик, това не бива да забравяме. Трябва също да подчертаем, че ГЕРБ много ефективно функционира като част от европейската десница. Имам предвид това, че евродепутатите на ГЕРБ са по-добре интегрирани в европейската десница от евродепутатите на Реформаторския блок. Може просто да сравним депутатския авторитет на Мария Габриел и Надежда Михайлова. Разбира се, със сигурност става дума за политици от различни поколения, но все пак трябва да признаем, че част от евродепутатите на ГЕРБ са повече европейци, отколкото българи и това личи по биографиите им, ако щете.

Затова не бива да търсим основната причина за отлива на избиратели от традиционната десница в последните избори, той няма как да бъде обяснен само с тях. В рамките на прехода има поне три момента на преориентиране на десния електорат. Първият е, когато през 1991 г. десният електорат избра едно СДС, което имаше ясна идентичност. Вторият е, когато през 2001 г. десният електорат избра НДСВ, заради една идентичност, която беше свързана с бившия монарх. И третият беше, когато през 2009 г. десният електорат избра ГЕРБ като партия, която може да се противопостави на тройната коалиция. В тези три момента основното съображение беше кой може да управлява. Всъщност управлението беше основното съображение, а не идейната идентичност. А това, което традиционните десни партии непрекъснато пренебрегват, е участието в управлението.

Говорите за хронична слабост на традиционната десница.

На тези последни избори тази слабост беше още по-засилена, защото част от тях пренебрегна важността да участва в управлението, а друга част злоупотреби с него.

Поредното разцепление и фрагментиране на десните се коментира в социалните мрежи изключително изострено, на моменти дори яростно. Как гледате на тези процеси – като нещо циклично, като хронична слабост на десницата, както се изразихте, или става дума за уникален процес на електорална трансформация и идентификация?

Хубаво е, че тръгвате от социалните мрежи, защото един от най-големите проблеми на тези избори са именно социалните мрежи. Четох един текст, в който ми хареса сравнението, че част от лидерите вдясно са се справили със задачата да водят ефективна предизборна кампания като поет символист на царевична нива. Много е лесно да пишеш в социалните мрежи, избори обаче се печелят с местни организации. Избори се печелят с хора, които нямат никакви амбиции да са в листите, но които организират срещи, разнасят листовки и събират хората, това са черноработниците в партията. И шанс не само за изборен успех, но следващата стъпка за участие в управлението имат партии, които имат такава структура. „Да, България“ нямаше тази мрежа. А структурите на традиционната десница не са в добра форма. Това не може да се компенсира чрез социалните мрежи, където човек може да пребивава неограничено през свободното си време – дали ще бъде в 2.30 или 4.00 ч. сутринта или в 2.30 или 4.00 ч. следобед, или вечерта, след като се навечеряш. А техните конкуренти – не само ГЕРБ, а и обединените патриоти, имат такава организация. Дори Марешки има такава организация. Тази слабост на „традиционната десница“ се вижда от избирателите, тя не може да бъде скрита. Голяма част от избирателите не използват социалните мрежи, за да формират своите нагласи. Напълно съм убедена, че в България избори се печелят все още с кампания на място, като се спечелят хората, които формират общественото мнение по места, тоест популярните местни личности. Социалните мрежи не са добър индикатор и за социална популярност – може да има някой в Горна Оряховица или Чикаго, който активно пише в блог или във Фейсбук, но това съвсем не означава, че този човек е уважаван и видим като публична фигура на място. Нещо повече, някои лидери на десницата сключиха пактове с хора, които имат изключително ниска репутация по места. Разбира се, че Фейсбук и социалните мрежи са изключително полезни, когато трябва да се създаде нова партия, или когато трябва да се реорганизира една партия. Това е ясно, но едновременно с това избори не се печелят в социални мрежи и това също е видимо.

Каква е според вас причината за тази затвореност на десницата? По време на кампанията лидерите се наричаха един друг жълтопаветници. В социалните мрежи се атакува самодостатъчността на някои фракции.

Разбира се, че социалните мрежи затварят една общност, а не я отварят. Разбира се, че те също така могат допълнително да радикализират една общност. На тези избори в БСП също имаше много радикализирани общности, които функционираха чрез Фейсбук, но това не означава че БСП няма развита мрежа от местни структури. Нещо повече, БСП има по-добри резултати от ГЕРБ там, където техните местни активисти са по-добри, по-млади и по-ефективни от тези на ГЕРБ. Това е според мен третата причина, поради която традиционната десница не влезе в парламента на тези избори. Преференциалният вот беше създаден, за да обедини традиционната десница, тъй като той дава възможност на всяка партия, на всеки партиен елит да се състезава за своите избиратели, да ги мобилизира максимално. Много добре си спомняте как беше спечелен мандатът на евроизборите – именно благодарение на тази конкуренция между ДСБ и ДБГ. В края на краищата мобилизацията на електората на ДСБ доведе не само до факта, че Светослав Малинов е евродепутатът на Реформаторския блок, но най-вече до факта, че Реформаторският блок успя да спечели един мандат.

Вторият ефект на преференциалния вот, който е също много здравословен, е, че той мобилизира местните партийци. Хронична слабост на големите партии в България бе създаването на една висша прослойка, която винаги получаваше представителство в парламента, в централната власт. Местните активисти изнасят на гърба си кампанията, но получават винаги места на ръба на избираемостта, с презумпцията, че ако работиш добре, може и да влезеш. С преференциалния вот виждате, че те получават още по-силен мотив. Преференциалният вот е, разбира се, и клиентелизъм, но той има безспорния ефект да добавя допълнителни гласове към общопартийния вот. Ако щете, това е тежестта на личния авторитет на местния човек. Иначе защо включвате тези хора, ако не за да дадат тласък на бюлетината. Техните преференции може и да не изместят лидерите, но едновременно с това хората отиват да гласуват, не само за да оградят квадратчето, но най-вече да посочат преференцията в кръгчето. И сега – бих казала, че традиционната десница се разпадна поради страх от преференциалния вот, тоест това, което беше създадено, за да ги мотивира да се обединят, се превърна в една от причините да се разпаднат.

На какво се дължи всъщност разцеплението? Идеологически ли са неговите причини, от долу нагоре ли се случи то, или по-скоро обратно – от горе надолу заради сложните отношения между лидерите?

Първоначално разцеплението в Реформаторския блок (предизвикано от оставката на Христо Иванов и реакцията на Радан Кънев) беше свързано с принципни позиции – въпросът за радикалността и бързината на реформата. Второто принципно разделение, което се появи по-късно, беше въпросът за злоупотребата с власт. Но, когато мислим за представянето на изборите, съм напълно убедена, че един от основните фактори за разпада на десницата беше репутационният фактор. Всяка една от партиите се привиждаше цялата в бяло за разлика от останалите. С други думи, всяка една от партиите претендираше да бъде принципна и морално чиста, като съответно на останалите им беше приписван някакъв грях. Лошото е, че всъщност приписваните грехове в най-голяма степен бяха свързани с медийната атака срещу всеки един от десните лидери. Какво се получи? Христо Иванов, който е един от най-атакуваните медийно хора, се уплаши да се коалира с Радан Кънев заради медийната репутация, която беше създадена на Радан Кънев като агресивен и неморален. Радан Кънев, може би, защото неговият медиен образ беше в по-тъмни краски, отколкото медийния образ на Христо Иванов, или може би, защото беше заобиколен от фигури, които са отдавна в политиката, беше по-склонен да предложи обединение, така да се каже, безрезервно. След което именно заради тези свои медийни характеристики, той реши, че може да направи коалиция с друг обругаван политик, който със сигурност няма добра репутация.

Кого имате предвид?

Каназирева.

Но това стана след разцеплението.

Точно така. Тогава той реши – те толкова много говорят срещу мен, че това вече няма значение. Да не говорим за Реформаторския блок, където беше съвсем ясно, че също има репутационен проблем. Така че, една от причините за разцеплението е, че всяка от десните партии се страхуваше от негативите, които останалите могат да ѝ донесат, без да си дава сметка за позитивите, които може да получи. С други думи, взаимната логиката беше – за теб се говорят лоши неща, затова не те искам до мен. Това е според мен една от основните причини за разпадането на дясното.

Разбира се, че могат да бъдат отправени критики спрямо програми, действия, позиции, послания. Със сигурност част от избирателите, които бяха готови да гласуват за „Да, България“, не гласуваха за „Да, България“, защото оттам казаха, че не са нито леви, нито десни. Разбира се, че част от хората, които бяха готови да гласуват за „Нова република“, не гласуваха за „Нова република“ заради сбъркани послания. Но една от причините да не са заедно са медийните атаки срещу всеки един от видимите, разпознаваемите личности вдясно.

На практика се оформиха три политически субекта. Реформаторският блок или останките от него – от трите формации РБ ми се струва най-ефимерния политически субект, който разчиташе на инерционна електорална подкрепа; „Нова република“, в която очевидно ядрото е ДСБ; и новосъздадената „Да, България“. Какъв е политическият потенциал на всяка една от тези формации?

Всяка една от тях има потенциал. Недейте да подценявате Реформаторския блок, макар че там има привидно външни, привнесени лица. Реформаторският блок има страхотен потенциал, свързан с идентичността на СДС, не като партия, а като съюз от автономни организации, всяка от които има свой профил. Става дума за първоначалната идея на СДС да бъде ветрило от демократични идеологии. РБ е запазил това, той е ветрило. Това е големият ресурс на РБ. „Да, България“ дори да каже, че е и леви, и десни, никога няма да има този ресурс, ресурсът на различните, които в името на демокрацията, в името на десните идеи са заедно. Това РБ го е запазил.

Най-големият ресурс на ДСБ е управлението на СДС от 1998 до 2001 г., управлението на кабинета на Костов. Всички, които гласуват за ДСБ вярват, че това е бил най-ефективният период в българската политика, вярват, че това е периодът, когато България е направила радикалния си скок от Изток на Запад, от авторитаризъм към демокрация, от контролирана към пазарна икономика. Неслучайно най-големите атаки срещу традиционното дясно са свързани с личността на Иван Костов, не заради самия Иван Костов, а заради управлението между 1998-2001 г. Разбира се, в това управление участваха и хора, които не останаха след това в ДСБ, но като цяло това е ресурсът на ДСБ, това са хората, които вярват, че периодът на управление на Симеон Сакскобургготски след това е просто инерция, която е била натрупана от 2001 г., позовавайки се на факта, че нас са ни приели в ЕС и НАТО заради решенията от Ница. След Ница вече е трябвало просто да се движиш по течението и да капитализираш от икономическия бум, това е разбирането. Симпатизантите на ДСБ са убедени, че през периода до 2005 г. България можеше да направи много повече, ако не бяха тези кражби и злоупотреби с власт. Това е ресурсът на ДСБ.

Ясно е, че ресурсът на „Да, България“ е протестът срещу Делян Пеевски, протестът срещу модела на политическа зависимост, който и в момента е видим – има няколко имена на бизнесмени, на корпорации, на фирми, които доминират. Гласуващите за Христо Иванов вярват, че на този модел могат да противодействат само хора, които нямат политическа биография преди 2012 г., това е ресурсът на „Да, България“. Разбира се, че хората, които подкрепят РБ и ДСБ са участвали в протестите срещу Делян Пеевски. И старите седесари, и посветените десебари бяха лицето на този протест, затова тези протести бяха основата на обединението на дясното. Най-лошото е, че те родиха и разединението вдясно след това.

Казахте, че хората търсят някой, който може да управлява. От „Да, България“ обаче заявиха, че влизането в парламента не е толкова важно за тях, че се нуждаят от време за своето структуриране и растеж.

Има голяма разлика между това да бъдеш в парламента и да участваш във властта, да участваш в управлението. След 2001 г. традиционната десница е в парламента, но беше в опозиция и то радикална опозиция, което също демотивира избирателите. Що се отнася до „Да, България“ мисля, че перспективите пред тях не са розови. Вярно, има партии, които не влизат веднага в парламента, не печелят веднага парламентарни избори, но преди това печелят местни или европейски избори. Неслучайно политическият призив на Христо Иванов е колкото се може по-скоро да има избори. Аз мисля, че той е напълно наясно, че ако това правителство изкара повече от 2-3 години, шансовете на „Да, България“ след всяка година ще намаляват радикално. Засега „Да, България“ е ситуационна партия, тя възникна заради спомена за принципната позиция на Христо Иванов, заради разцеплението в Реформаторския блок и поради факта, че при всяко разцепление има хора, които не са съгласни нито с едната, нито с другата страна. Това е всъщност другият ресурс на партията на Христо Иванов – от една страна, неговата твърда лична позиция, от друга, за Христо Иванов гласуват и хора, които не взимат страната нито на реформаторите, нито на Радан Кънев. Винаги, когато имате разцепление, има такава група хора, и Христо Иванов им предложи приемлива алтернатива. Има и интерпретации, че за Христо Иванов са гласували също симпатизанти на ДСБ, които не харесват Радан Кънев.

Мисля, че освен страха от другия, от образа на другия вдясно има и лидерска криза – тя е видима и в ДСБ, и в Реформаторския блок. Всички си спомняме, че в СДС още преди изборите беше поставен въпросът за оставката на Лукарски. От тази гледна точка, ако мислим за разцеплението вдясно, трябва да сме наясно, че то не е на три политически субекта, то е вътре в самите десни партии.

Това, което не видях в листите на десните партии, са новите лица. Според мен най-мощният фактор за неуспеха на традиционната десница беше, че те не успяха да извадят нови лица. В същото време всяка една от другите партии, които качиха резултат, успя да извади нови лица и то като водачи на листи – и БСП, и ГЕРБ. Това беше много адекватно, защото президентските избори показаха, че новите лица печелят. Всички социолози също подчертаваха, че избирателите искат нови лица. На това се дължеше първоначалния тласък или възход в подкрепата за БСП, който след това беше сринат, защото се оказа, че новото лице Зарков е внук на ген. Кацамунски и на всичкото отгоре говори все едно от името на дядо си. Новото лице ветеранът Тома Томов пък се оказа син на Никола Томов Николов, началник на затвора в Белене и т.н. Не само радикалността и агресивността на Корнелия Нинова, но и тези биографични данни допринесоха за разочарованието от БСП. БСП загуби от магията на новите лица в хода на кампанията. Там, където БСП има възход, това е пак преференциален вот за нови лица. А дясното нямаше нови лица, не видях такива. По-скоро видях десни лица, които са в други листи.

Споменахте за отказа от идентификация на „Да, България“ по оста ляво-дясно. Ясен ли е все пак в някаква степен техния профил, може ли да се каже, че става дума за една по-скоро центристко-либерална формация?

Ако те имат центристко-либерален профил, те се целят в съвсем различен електорат. Определянето им като част от традиционната десница просто не работи.

Всъщност аз не знам дали е така.

И аз не знам дали е така. Те сами ще решат. Аз мисля, че те все още нямат ясна публична позиция, която да даде отговор на този въпрос. Това е въпрос на бъдещето на тази формация.

В такъв случай има ли потенциал в България за една дясна, проевропейска политическа сила, която обаче е умерено консервативна?

Консервативна и проевропейска не се връзва. Нека тук кажем няколко неща, които трябва да са ясни. Пространство за либерален център в България няма.

На последните избори „Нова република“ се опита да стъпи на по-консервативен терен.

Така е, но това, което искам да кажа е, че консервативната линия е винаги евроскептична. Тя не може да бъде удържана като проевропейска. Проевропейската линия е на народна партия. Вижте, това е хронична слабост на българската десница, тя се люшка между консерватизма и християндемокрацията и никой не може да вземе решение, дори в самото ДСБ това е вечен дебат, вечен проблем къде всъщност са те, дали са християндемократи, искрени европейци, или консерватори, което означава евроскептици.

Нещо повече, ако трябва да сме честни, на заседание на Европейския съвет много често България е заемала позицията на Обединеното кралство, която е реално погледнато евроскептична и консервативна. Тази позиция е удобна за България, защото ако си в групата на изоставащите, ако си в групата на тези, които не са пионери на интеграцията, единственият начин, по който можеш да бъдеш защитен, е да пледираш за колкото се може по-широка евроинтеграция, която обаче не трябва много да се задълбочава. Това е моделът. Според мен голямата задача на България и на българския политически елит е да препозиционира България в групата на тези, които са пионери, които са ентусиасти на европейската интеграция. Иначе при Европа на много скорости, или при т.н. „гъвкав модел на евроинтеграция“, ние наистина ще изпаднем отвсякъде. Ако до този момент тази консервативна и евроскептична позиция ни беше удобна, оттук нататък ние само ще губим от нея, защото ще ставаме все по-изоставащи.

Разбира се, в традиционната десница има хора с ясна консервативна идентичност, както едно време имаше група монархисти. Тези хора имат умерено евроскептични позиции. Това разделение винаги го е имало, но една партия е силна, когато удържа подобно различие в себе си. Всъщност това е и рецептата, ако има някаква рецепта за бъдеще на втори десен субект в българската политическа партийна система. Идеята, че като станат консерватори, традиционните десни ще бъдат алтернатива на ГЕРБ и ще привлекат някаква част от ГЕРБ, просто е абсурдна. ГЕРБ са силни именно защото вътре в партията има и ядро от млади хора, които се идентифицират като консерватора и които са по-скептични за европейската интеграция, но тези различия са удържани вътре в самата партия.

В периода от 1997-2001 г. и след това през 2001-2005 г. в традиционната десница идеята за организационно единство беше сбъркана, беше подменена с идеята за идейната чистота. Още веднъж искам да подчертая, че силните демократични партии удържат вътре в себе си някои принципни идеологически различия. Очевидно е, че българската партийна система няма ресурс за раздробяване на дясното. Затова трябва да бъде конструиран политически субект, който да съдържа в себе си тези различия, но едновременно с това да може да ги отстоява не чрез клиентелизъм, не чрез търговия с политическо влияние, а чрез организационно присъствие, чрез публичен дебат, чрез видимост по места. Искам да питам кои са местните първенци, които традиционното дясно е привлякло. Не говоря за тарикатите бизнесмени, които могат да платят това или онова, а за такива хора, чийто бизнес е за пример, които казват: „С труда си, с ума си, с предприемчивостта си спечелих и поддържах качествено своя бизнес, а не с тарикатлък и корупция“.

Вече бяха подадени някои оставки вдясно – в РБ и в „Нова република“, смятате ли, че има шансове за някакво обединение или сътрудничество по модела СДС, който определихте като съюз от автономни организации и ветрило от демократични идеологии?

От една страна, отговорът на това трябва да дадат ДСБ и „Да, България“, защото „Да, България“ трябва да вземе решение относно желанието си да започне начисто. Истината е, че – като ме питате за причина за неуспех – нямаше партия, която да започне начисто, включително „Да, България“ не започна начисто. Коалицията, чрез която се яви „Да, България“ носеше негативи.

Имате предвид коалирането със „Зелените“.

Да, разбира се, това носеше негативи и ги правеше уязвими. И това доведе до отлив.

„Не вярвам в политическата девственост“, както каза Радан Кънев, това ли имате предвид?

Няма невинни вдясно. Нека не използваме терминологията на Радан Кънев, но няма невинни, макар че има много почтени хора. Няма и безгрешни хора. Едновременно с това не всички грешки се прощават. Ако трябва да се търси някакво обединение на дясното, то трябва да се търси от тези две презумпции – че няма безгрешни и едновременно с това, че не всяка грешка може да бъде простена. Има принципи, от които не може да се отстъпи. Това трябва да бъде основата – да се определят онези принципи, на които да се стъпи и чрез които „градската десница“ да се определи. А иначе, ако търсим образи за възстановяване на онази идея, която е била СДС, това няма да се постигне. ДСБ не приема СДС от 1991 г. като ресурс, не приема това като идентичност. За ДСБ старото СДС е неработеща формула. То роди кабинета „Беров“.

Но нали и РБ беше подобна формула?

Именно заради това. РБ също не беше работеща формула за ДСБ. Те свързват СДС с „Боянските ливади“ на Желев и правителството на Беров. ДСБ се страхува, че ако влезе по подобен начин във властта, ще се стигне до правителството „Беров“. В някаква степен част от министрите на РБ доказват правотата на тази теза на ДСБ. Затова всеки трябва да влезе с позитивите си. Разбира се, РБ може да донесе в това обединение идеята, че не може да има единна строга партийна йерархия, че не може да има идеологическа чистота. А тезата, че дясното е имало успешно управление е това, което трябва ДСБ да даде. И, разбира се, че трябва да има нови лица, за които да е ясно, че са почтени, че не са търгували с политическо влияние. Безспорно тези, които са обременени, трябва да отстъпят – това трябва да се вземе от „Да, България“. Всеки трябва да влезе с онова, което е привлекателно за хората, онова, което е актив. Като същевременно трябва да са напълно наясно с тъмната страна на своята политическа история, трябва в някаква степен откровено да се откажат от тъмната страна на своето присъствие в политиката.

Това означава да има много ясен разговор за историята на традиционната десница. Този разговор не е проведен. Пределно ясно е, че част от хората не приемат фигурите от периода преди 1997 г. като автентично десни. Дори личности като Филип Димитров не са безспорни. Защото има един страхотен сблъсък между Желю Желев и Филип Димитров, който никога не бе преживян, той не е разказан по приемлив начин за традиционно десните избиратели, макар че те приемат Желю Желев, приемат Филип Димитров, но няма разказ, който да обяснява случилото се. По същия начин трябва да се създаде общоприемлив разказ за управлението на Костов. Големият въпрос е има ли приемлив разказ за управлението на НДСВ, защото е ясно, че Кунева с ДБГ е такъв тип присъствие. Има ли? Тя продължава ли да е от обкръжението на Симеон Сакскобургготски, защото тук има плюс, както има и минус. Всяко нещо има плюс и минус.

Казахте, че трябва да влязат с активите си, но и да артикулират тъмните си страни. Кои са обаче тъмните страни на РБ, на ДСБ и на „Да, България“?

На РБ очевидно тъмните страни са свързани с участието във втория кабинет на Борисов. Те не обясниха добре участието си в това правителство. Част от обвиненията срещу тях не са основателни. Всяка една от тези истории може да бъде опровергана. Заради това аз не мога в случая да припиша вина, но остава съмнението, което така или иначе витае и всъщност това е нещо, което отблъсква избирателите.

При Радан Кънев обвиненията са първо, заради радикалното му говорене, което е неуважително. Такова говорене се свързва с агресията на безсилието, агресия на слабия човек, това е кресливото говорене. Също така обвиненията срещу Радан Кънев са за клиентелизъм.

При Христо Иванов най-тежкото обвинение е, че всъщност това е човек, който и представа си няма от организация, която гарантира ефективността в политиката – както в управлението, така и в партийния живот. Всъщност той е човек по-скоро на писането, на говоренето, но не е човек на действието и на организацията. Знаете, че обвиненията спрямо него и като министър, и сега като партиен лидер са, че е административно некомпетентен, организационно некомпетентен, неспособен да създаде ефективна организация. Точно това е и причината за провалите му.

Това са най-често коментираните негативи, заради които избирателите могат да се пренасочат към друг десен субект. Всяко едно от тези обвинения трябва да бъде коментирано публично пред десните избиратели. На него трябва да бъде дадено решение публично, трябва да бъде приет ангажимент пред избирателите и трябва да се работи така, че избирателят да бъде убеден, че става дума за ново начало. Това, в което съм също така напълно убедена, е, че в този случай новото начало ще спечели. Като казвам ново начало, имам предвид, че дори „Да, България“ не е ново начало, дори тя вече носи негативи, дори тя не е начисто. Тоест това ново начало трябва да бъде свързано с преодоляване на слабости, които са видими и отблъскват избирателите. Няма никакъв смисъл политиците да коментират тези слабости помежду си, те не са за вътрешно-партийна консумация, те трябва да бъдат коментирани публично.

Доц. Румяна Коларова е ръководител на катедра „Политология“ и директор на магистърска програма „Европейска интеграция“ в Софийския университет. Специализирала е в Лондон, Флоренция и в Ню Йорк. Преподава „Сравнително европейско управление“, „Методи на сравнителния политически анализ“, „Теория и история на прехода“, „Политически процес в ЕС“. Автор е на над 50 научни публикации и повече от 300 публикации в периодичния печат. Председател е на Управителния съвет на „Център за изследвания и политики за жените“, член на УС на Българската асоциация по политически науки.

 

 

Огнян Минчев: В България разцепленията рядко са на идеологическа основа

2017 04 Ognian Minchev

 

Има ли политическа сила в 44-ия парламент, която представя дясно-ориентираната, непопулистка, проевропейска и проатлантическа демократична общност в страната, или тя остана непредставена?

Ако такава сила съществува – това може да бъде само ГЕРБ. Зная, че подобно изказване ще породи в някои среди бурно негодувание, но в настоящата политическа конфигурация след 26 март, друга политическа сила, която наистина да удържа България в руслото на европейската и атлантическата интеграция, няма. Давам си сметка, че в ДПС биха се противопоставили на това твърдение. Но ние знаем на кого и как служи ДПС. Част от обединените патриоти също биха изразили готовност да отстояват европейската ориентация на България. И на „Позитано“ има достатъчно на брой хора, които искрено принадлежат към общността на европейска България. Но само ГЕРБ – по свой си начин – се явява засега достатъчна гаранция за евроатлантическата ориентация на България. Или по-скоро – надявам се да е така.

Т. нар. градска десница е в процес на фрагментация и поредно разединение. На какво се дължи това според вас: някаква цикличност, която отразява хронична слабост на десницата, или уникален процес на трансформация на електоралните и идеологическите ресурси?

Заедно с мнозина други приятели изпитвам истинска умора от обсъждането на т.нар. „градска десница“. През последните 12-13 години не си спомням да съм имал повод да кажа нещо ново за тази десница. Там има неколцина много свестни хора. И нищо повече. Нищо.

Казано другояче, дали разцеплението е на идеологическа основа и се случва от долу нагоре, или става дума за сложни лични отношения и раздори между лидерите?

В България разцепленията рядко са на идеологическа основа. Там където няма успех, има търсене на вина. Когато успехът отсъства повече от десетилетие, има нужда от трезва преценка. Какво липсва? Дали реалистична кауза, дали реалистични инструменти за преследване на поставена цел, или просто отсъстват достатъчно мотивирани и разумно организирани хора, които да преследват целите си и да водят другите след себе си. Това са разумните въпроси, които можем да си зададем по темата. Но винаги остава възможността за езотерични обяснения и за публични медитации по темата.

Реално вдясно се оформиха три основни политически субекта – остатъчният Реформаторски блок, „Да, България“ и ДСБ („Нова Република“). Какво е специфичното за всеки един от тях и какъв е техният потенциал?

Остатъчният Реформаторски блок не притежава остатъчен политически потенциал. Той спечели около 3 на сто от гласовете на 26 март поради своята разпознаваемост, поради участието си във властта и поради инерцията, която това поражда в подкрепата на обществото. Много скоро обаче всичко това ще бъде забравено. Тогава РБ ще се сблъска с факта на отсъстваща подкрепа. Тогава неговите активисти и партийни лидери ще потърсят нови формули на обединение – безкрайно пре-конфигуриране, та дано следващия път да излезе нещо. В „Нова република“ нещата са с една идея по-добри. Те все още имат 70-80 000 избиратели, познати са в определени, макар и твърде тесни обществени среди и могат да се присъединяват с относително ясна оферта за приносима полза към по-големи ракети-носител. Дали ги искат обаче? Не навсякъде, не навсякъде… „Да, България“ е нова формация, която не принадлежи по право на „десницата“, макар да израства от същите или подобни обществени среди на градската средна класа. Това е ляво-либерална формация, която е мотивирана от прогресистки патос за реформа на държавата и затова събира по-голяма подкрепа, отколкото е социалната представителност на градския либерализъм в България. Доколко ще задържи или дори увеличи тази подкрепа – зависи от това, дали ще успее да хвърли мостове към социални общности извън пряката си социална среда. При „Да, България“ възможността за коалиране също остава, но простото ре-комбиниране с други малки формации ще изтощи образа ѝ на нова алтернативна сила.

Все пак „Да, България“ не пожела да се определи по политическата ос ляво-дясно? Как коментирате този отказ?

Разбирам мотивите за това. В България ляво и дясно са понятия, изтъркани от неправомерна употреба. Ако те пришият някъде, върви си сменяй после етикета. Още повече, че „Да, България“ пожела да се идентифицира с по-общи национални цели – реформа на правосъдието, преизграждане на демократичната държавност и т.н.

Какво смятате, че трябва да се случи в десницата – да се преодолее фрагментацията чрез сътрудничество и обединение, или да се извървят докрай процесите на идентификация?

Процесите на идентификация са извървени много отдавна. Някои даже изгубиха междувременно идентификация. Вижте, никой и нищо не съществува без смисъл и без енергия. Енергията на българската демократична общност бе доста неразумно пропиляна, а сторилите го се саморедуцираха до амбицията само да присъстват – на всяка цена – в политиката. Един човек е голям, колкото мечтите си. Това оразмеряване важи и за една политическа партия. Гражданите трябва да видят сила, да видят мотивация. Чрез делене и събиране на празни черупки, сила не възниква. Необходимо е да се пресъздаде българската демократична общност. Вътрешно многообразна, но гледаща в една посока и готова да извърви пътя дотам.

Въпросите зададе Димитрина Чернева
(Материал на Портал „Култура“)

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава „Теория на международните отношения“ в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници“. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика.

Източник

Румяна Коларова
Доц. Румяна Коларова е ръководител на катедра „Политология“ и директор на магистърска програма „Европейска интеграция“ в Софийския университет. Специализирала е в Лондон, Флоренция и в Ню Йорк. Преподава „Сравнително европейско управление“, „Методи на сравнителния политически анализ“, „Теория и история на прехода“, „Политически процес в ЕС“. Автор е на над 50 научни публикации и повече от 300 публикации в периодичния печат. Председател е на Управителния съвет на „Център за изследвания и политики за жените“, член на УС на Българската асоциация по политически науки.
Посетители: 99

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • анатоли кирилов писа Още
    Я опитайте пак, г-н... преди 2 часа
  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 1 ден
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици