Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2016 07 Levski
Фотография: Club Z

 

Речта и скандалът

18 март 2016 г. Петък. След края на традиционния месец на политическите консултации с парламентарно представените политически сили, президентът Росен Плевнелиев направи обръщение към депутатите в парламента. По време на словото си той каза и следното: „Необходимо е да работим заедно напред за общия национален идеал и интерес. Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“. По-късно обръщението на президента се появи и на официалния сайт на институцията.

Най-бързо, още същия ден, реагира журналистът от в. „Дума“ Александър Симов. Той обвини президента в „морално изнасилване на историята“. Симов бе повече от категоричен: „Левски никога не е изричал тези думи.“ За да продължи: „Това е цитат от едно фалшиво предсмъртно писмо на Левски, появило се на бял свят през 2008 година и написано с цел да направи обобщение на днешния ден.“ (Мимоходом да напомним само, че през годините „вързалите се“ се на писмото бяха дори сценаристите на „Шоуто на Слави“, сред които Иво Сиромахов, журналистът Мартин Карбовски и др.) Ал. Симов окачестви стореното от президента просто като „крупен гаф“, „дебилизъм на деня“, „психодесен политически кариес“, „проблем за здравия разум“.

Веднага след Симов в атаката срещу президента се включи и акад. Георги Марков. И той още на 18 март заяви пред агенция „ПИК“ и други медии следното: „Аз съм историк, макар и по по-нова история, но съм чел всичко написано от Левски. Никога и никъде не е казвал тази фраза.“ Не просто Левски никъде не е написал, а наистина – и то със сигурност – никога не е „казвал“ (произнасял) подобна фраза.

Само три дни след речта на президента, още в понеделник, на 21 март, в дебата се включи и телевизионното предаване „Господари на ефира“. Подобно на Симов, и за „Господарите“ приписаните от президента думи на Апостола бяха от фалшифицираното му писмо от 2008 г., публикувано на сайта „Бъзикилийкс“, като са заблудили и самата президентска администрация, въпреки по-сетнешна опровержителна статия от Министерство на културата от 2011 г. Следователно, за „Господарите“ нямаше никакво съмнение, че президентът Плевнелиев „цитира измислени думи в парламента“.

След още три дни, на 24 март, Общонародният комитет „Васил Левски“ поиска от президента да се извини, че е използвал думи на Апостола, които последният никога не е „изричал“. Това бе сторено в отворено писмо на Васил Василев. По-късно той бе по-точен в твърденията си: „Вие излъгахте, г-н Президент. Горното словосъчетание не е съществувало никога, никъде и под никаква форма в документалното наследство на Апостола.“ Да, в документалното наследство то не съществува. С евентуалното „изричане“ засега ще оставим въпроса отворен.

Не закъсня и реакцията на самото одумвано президентство. На 24 март то наистина излезе с възражение, че споменатите думи, приписани на Левски, са всъщност от книгата на Захарий Стоянов „Васил Левски. Дяконът“, издадена в Пловдив през 1883 г. В случая става дума за следния текст оставен ни за Левски от автора на книгата. Той гласи: „Никому не се надявайте – говореше той – Ако не сме способни да са освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство …“ Този отговор обаче изискваше и повече пояснения за контекста, в който Захари Стоянов пише своята биография на Левски. Но явно екипът на президента не беше в състояние да ги направи.

Затова и повечето противници не счетоха горното обяснение на Президентството за убедително и продължиха атаката. По-кротко това сториха отново от „Господари на ефира“, които вкараха експертното мнение на проф. Иван Стоянов, председател на фондация „Васил Левски“. От своя страна той беше категоричен в „разясненията“ си дали е „факт или измислица“ приписваната на Апостола мисъл: „Левски никога не е произнасял такава фраза …“. – каза проф. Стоянов. За да продължи: „Това е всъщност една мистификация, която се появява още през 1883 г., когато Захари Стоянов пише биографията на Левски.“ И добавя: „Но през 1883 г. той е в Пловдив тъй като тук в Княжество България по това време е така наречения режим на пълномощията и управляват руските генерали Леонид Соболев и Александър Каулбарс и ръководеното от тях правителство. Тъй като Захари Стоянов е прононсиран русофоб той слага своите мисли в устата на Левски как Левски пропагандирал и казвал че тоз който ще ни освободи, той ще подготви почвата да ни пороби. И това започва да се тиражира по-нататък като думи на Левски.“ Ала това е „белетристика“, „литературно съчинение“ – твърди проф. Иван Стоянов. Професорът допълва още, че Захари Стоянов никога не е познавал Левски, той е „зелен за революцията“, тъй като по това време „той е бил слуга в русенското читалище“. Крайното заключение на Ив. Стоянов бе: „… Президентът просто е подведен…“ Иначе, ако президентът цитира Захари Стоянов, то тогава цитирането е коректно, но ако цитира Левски – определено не.

Канонадата срещу Плевнелиев продължи и през следващите дни. Отново в. „Дума“ от 26 март говореше за „разразилия се скандал, при който президентът Росен Плевнелиев бе разобличен, че приписва на Левски думи, които революционерът никога не е изричал…“. Включи се и Кеворк Кеворкян чрез страниците на в. „Уикенд“. Той изтъкна как Плевнелиев приписва думи на Левски „които не са писани от българския светец“ добавяйки, че дори и фразата да е „казана“, то за нея „няма никакви писмени свидетелства!“ Особено невъздържана бе Велислава Дърева, която на 28 март направо клеймеше „лакеят“ и неговата „нищожност“, „вманиачените български русофоби“, наричайки Плевнелиев „безграмотен“. Дърева беше неудържима: „Под път и над път, по повод и главно без повод, спекулативно и натрапливо, в пристъп на патологична русофобия, лакеят току „цитира“ Левски, „позовава“ се на Левски, „обосновава“ се с Левски, и го придърпва, и го гримира, и за свой съюзник го прогласява, и за алиби пред историята на Левски се надява, и се кичи с името му, и лъготи най-безсъвестно с неговото име на уста, и мърси, и скверни това свято име. За да превърне Левски в оправдание за своята лакейщина, за своята нищожност и главно – в инструмент, в знаме и в икона на вманиачените български русофоби.“ И още: „Човек трябва да е напълно безграмотен или злонамерен, или и двете наедно, за да пришива на Левски думи, които той нито е писал, нито е изричал.“ Както виждаме, отново за разлика от Кеворкян, тук категорично думите нито са писани, но нито са и казани.

Включиха се и защитници на президента. Още на 26 март Иво Инджев разкритикува „Господарите“ и проф. Иван Стоянов задето се усъмнили в „достоверността на написаното от Захари Стоянов“ през 1883 г. На 28 март в bTV, при Цветанка Ризова, той изтъкна специално как „няма по-достоверен източник за Левски от Захари Стоянов.“ На 29 март и Александър Йорданов във „ВЕК 21“ написа: „Захари Стоянов вярно предава мисълта на Левски, така, както тя е достигнала до него от съвременниците на Апостола. И не случайно приемаме Стоянов за Летописец на оная далечна вече епоха. В тази мисъл, че този, който ни освободи, той ще ни и пороби, е заключена огромна истина, това е мисъл прозрение, с философска дълбочина. Това е наистина есенция от националноосвободителната идея на Васил Левски. Захари Стоянов я е разбрал и ни я предава живо, ясно, достъпно, както той умее да пише, без усукани псевдонаучни разсъждения. Това е Левски – български революционер, идеолог на националната революция, който е демократ по убеждения, с републикански идеи, а това означава, че органично не приема всякакви тирански системи без значение дали това е турската тиранска система или руската тиранска система.

Спорът се прехвърли и в изданието на „История.bg“ от 4 април където в предаването посветено на Георги С. Раковски видимо противниците на президента преобладаваха решително. Един от участниците в разговора заяви, че цитираната от президента мисъл на Левски, който „бил казал, че който ни освободи ще ни пороби“ е просто „фалшификат“ и „пълна измишльотина“, казана от Захари Стоянов „когато русофобството в България се превръща в държавна политика…“ И тук в студиото последва в хор: „1886 …1886.. нали от 1886, да.. да..“ Очевидното единодушие накара Иван Гранитски да добави категорично и без всякакви заобиколки: „.. понеже на сегашния президент не му харесва връзката с Русия и русофилството“, но как „и това беше опровергано.“

Още тук искам да споделя моята позиция. Ако бях сред съветниците на президента Плевнелиев, не бих включил тази мисъл в речта му пред парламента от 18 март. Или поне смятам за нужно присъствието в нея на пояснителен текст, че става дума за думи, които достигат до Захари Стоянов през съвременниците и сподвижниците на Левски. Ала заедно с това бих желал да обърна внимание и на няколко други обстоятелства, които за мен поне биеха на очи докато следих дебата. Самите специалисти, експерти и критици на президента изрекоха също куп неверни неща и допуснаха редица съществени фактологически неточности, неистини, изкривявания, манипулации, както и твърде важни премълчавания. Остана се с впечатлението, че за пръв път български държавен глава или публична фигура цитира думи на историческа личност, за които няма преки документални свидетелства. Застана се на позиция, че не трябва да се вярва на изнесеното от Захари Стоянов, при положение че съществува видим консенсус за истинността на други негови далеч по-популярни и набивани с годините твърдения. И не на последно място. Не стана напълно ясен контекста в Княжество България и Източна Румелия свързан с написването на биографията на Левски, залозите в нея и тежестта на думите приписани на Дякона в конкретния политически момент. На тези въпроси искам да се спра на следващите редове.

През 1886 г. ли приписва Захари Стоянов мисълта на Левски и било ли е тогава русофобството държавна политика?

Това споменато по-горе твърдение от популярно телевизионно предаване за история е погрешно, при това поддържано едновременно от няколко специалисти в най-гледаното време. Нещо повече. В него се съдържат едновременно три грешки. Написаното от Захари Стоянов не е от 1886 г., а от три години преди това. Освен това, по това време не само русофобството не е „държавна политика“, а държавната политика е политика на режим на пълномощия в ръцете на руските генерали Леонид Соболев и Александър Каулбарс. А и още нещо. Този етап от режима е свързан именно с опит за руски контрол над страната, отявлено неравноправно третиране на България и стремеж за диктуване параметрите не само на българската външна, но и вътрешна политика, от руски поданици, пряко от руското дипломатическо агентство в София и от Азиатския департамент в Петербург. И на трето място, дори и през 1886 г. все още не може да се говори за „русофобия на Захари Стоянов“, а за неприемане на официалната руска политическа линия спрямо Съединението и България. Да не говорим за написаното от него през 1883 г.

Нека разгледаме трите момента в детайли. Първо – кога е написана книгата? Събирането на материалите за написването ѝ явно започва бегло още през 1881 г., и по-спорадично продължава и през 1882 г. Към края на годината Захари Стоянов започва да систематизира събраните данни. Началото на самата работа върху текста изглежда е поставено в началото на 1883 г. и продължава през следващите месеци, като авторът събира и още информация. Към края на септември вече са приготвени глави от ръкописа. През декември 1883 г. биографията на Левски е окончателно завършена. С издаването на книгата се захваща пловдивчанина Тодор Гатев, бъдещ деец по Съединението като член на БТЦРК. Макар на титулната страница като година на издаването да е изписана 1883 г., реално биографията се появява през 1884 г., която фигурира и на заглавната. Още през първата половина на март книгата вече е изчерпана, основно разпродадена в Пловдив.

Както се вижда, творбата на Захари Стоянов за Левски не просто е писана пo време на режима на пълномощията, а точно и най-вече по време на генералското управление, когато е наложен и най-плътния руски контрол върху Княжеството. Поради това и обяснението на посланията в нея, особено за Левски и Русия, изисква добро познаване на целия политически контекст. И точно това ни води до един незасегнат изобщо проблем в дебата.

Мълчанието за същината на генералското управление

От юни 1882 г. в Княжество България е съставено правителство, в което участват руски генерали и българи консерватори. Ген. Леонид Соболев заема постовете на премиер и министър на вътрешните работи. Ген. Александър Каулбарс е военен министър. Останалите министерства се разпределят както следва – на външните работи д-р Георги Вълкович, на просвещението Георги Теохаров, на финансите Григор Начович, на правосъдието Димитър Греков. Още в следващите месеци политиката на двамата руски генерали води до техен конфликт с българските политици консерватори, който към края на 1882 и началото на 1883 г. се засилва. Отначало конфликтът идва около толерираната от генералите, създадена по руски образец и командвана от руски офицери институция на драгуните (военна жандармерия), ненавиждана от населението. Нея пълномощенското и доминирано от консерватори III Обикновено народно събрание отказва да кредитира, като желае да отпусне бюджет единствено за полиция към МВР. Консерваторите отхвърлят също и идеята на ген. Соболев запасния или резервен фонд на Княжеството (образуван още по времето на руското окупационно управление през 1878-79 г.) да се използва за изплащане на т. нар. „окупационен дълг“ на България към Русия. Ген. Соболев възнамерява да го прехвърли в някоя руска банка (без разрешение на самото III Обикновено Народно събрание) като гаранция за лихвите по заем, сключен за постройка на мечтаната от него ж. п. линия София-Русчук. Тодор Бурмов дори тръгва да носи фонда в Петербург, но телеграма на княз Александър I, предупреден за готвеното от консерваторите, го спира. Освен това, ген. Соболев се стреми да използва споменатия окупационен дълг, изчислен на 50 млн. франка, за развитие на руско-българска търговия и руски училища в България, отново без одобрението на българския парламент. Към тези разногласия в началото на 1883 г. при заседанията на Народното събрание се прибавя и въпросът за разликата в заплащането в армията на българските и руските офицери.

В края на февруари 1883 г., поради споменатите вече редица конфликти с руските генерали, консерваторите в правителството подават оставки. Новият Министерски съвет се създава на 3 март 1883 г., като на практика с него пълномощията вече преминават в ръцете на ген. Соболев. В кабинета са още ген. Ал. Каулбарс, като военен министър и руския княз Хилков, като министър на общите сгради, земеделието и търговията. Другите министерства са оставени с временно управляващи – на финансите Т. Бурмов, на правосъдието Г. Теохаров; на външните работи К. Цанков; на просвещението Д. Агура. Правителството е съставено така въпреки изричната забрана на Търновската конституция чужди поданици да бъдат министри, освен военния. Както изтъква и Симеон Радев за месеците след оставката на консерваторите: „Цялата държавна власт в княжеството минаваше сега в руски ръце …

Какво представлява генералското управление, през чието време Захари Стоянов основно пише биографията си на Дякона? На 22 март 1883 г. не някой друг, а самите консервативни политически дейци Д. Греков, Гр. Начович и К. Стоилов, в обширен доклад до княза, заявяват, че „генералите искат да въведат в страната едно управление по руски образец, с чиновници, възпитани в руските традиции, че те имат намерение да пристъпят към постройката на проектираните железници, без да искат разрешение от камарата и като употребят за това запасния фонд, който се намира сега в държавното съкровище; а песимисти отиват дотам, че почват да твърдят, какво генералите искат да обърнат България в руска провинция или поне мислили да свалят Ваше височество от българския престол.“ За да бъде изразено надмощието на руските поданици в правителството е достатъчно да изтъкнем, че от годишен бюджет на Княжеството за 1883 г. в размер на 31 502 427 лв., цели 21 048 921 лв. се контролират от министри руски поданици и техните три министерства – на вътрешните работи; на войната, както и това на общите сгради, земеделието и търговията. Нещо повече. Времето от март до септември 1883 г. се характеризира и с една ясно очертана политическа тенденция за русификация на Княжеството. В нарушение на Търновската конституция във войската се използват вече обръщенията „благородие“, „високоблагородие“, „превъзходителство“. Официално в армията са въведени дори и телесни наказания. Командите в нея също са на руски език. Той се явява и единственият език на обучение във Военното училище в София. Русификацията е особено видна на страниците на излизащия от 18 януари до 17 октомври 1883 г. в. „Балкан“, на практика орган на правителството на ген. Соболев. Негов редактор е руският журналист Молчанов, кореспондент на руския в. „Новое время“ в София. Ръководи го още и А. Щеглов, шурей на самия Соболев и негов секретар. Вестникът се поддържа от българското държавно съкровище и плаща много добри хонорари. Официалният редактор българинът Илия Георгов си позволява да осъжда Княжеството задето се стреми да развива българска научна литература, като дори намира стремежа към българска национална култура за неприемлив. Той пише: „Единствената помощ за да запазим своята висша славянска народност, идеал, към който трябва да се стреми всеки славянски патриот, било чех, било поляк, сърбин или българин, е да приемем руския език за литературен и учебен в специалните ни училища.“ Ето защо по този повод С. Радев отбелязва: „Порусяването на българската интелигенция като единственото средство за закрепването на руското господство в княжеството, това бе далечния план на Соболева.“ Когато политици и общественици като Захари Стоянов плашат след Съединението от 6 септември 1885 г. и детронацията на княз Александър I от 9 август 1886 г., както и през следващите години със „Задунайска губерния“, те имат предвид и реалността именно на тези месеци през 1883 г., в които България е управлявана от руските генерали Соболев и Каулбарс. Точно в тази ситуация и при този описан горе контекст Захари Стоянов пише биографията на Дякона и слага в устата му думите за освобождението със собствени сили и опасността от ново робство, ако това не се случи. Затова и на съвременниците видимо тези думи на Левски звучат така естествено и книгата се разграбва за дни още през март 1884 г. в Пловдив

Руското господство и страхът от русификация явно стават толкова силни, че довеждат и до опити на княза, самите консерватори (Д. Греков, К. Стоилов, Гр. Начович и др.) и умерени либерали около Др. Цанков и Марко Балабанов за противодействие на генералското управление. Точно това състояние на България води и до изграждане на обща позиция между тях. Начович и Цанков започват преговори за коалиционно правителство с равен брой либерали и консерватори. Постепенно Др. Цанков узрява за идеята, че консерваторите по-лесно ще се примирят с Търновската конституция, отколкото руските генерали.

Междувременно, на 16 юли 1883 г. консерваторският Държавен съвет излиза с доклад до княза, който е връчен от подпредседателя му Никола Михайловски. Докладът открито констатира нарушение на законите от правителството на генералите; критикува назначаването на чужденци на длъжности, за които има подготвени българи; игнорирането на българския княз; непрестанното назначаване на руски офицери; идеята за пренасяне на резервния фонд в Русия. Крайното искане в доклада е бъдещото правителство да е съставено само от българи, „поданици на Ваше височество“. Критиката срещу руски поданици и офицери е толкова стряскаща за тогавашна България, че 5 души от Държавния съвет подписват документа с особено мнение. В резултат на това се стига и до сложни комбинации, при които княз, консерватори и либерали просто „изиграват“ генералите. Така се стига до тяхната оставка и създаването на 7 септември 1883 г. на ново коалиционно правителство на умерени либерали и консерватори начело с Др. Цанков. В неговия състав влизат като председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи Др. Цанков; както и министър на финансите Гр. Начович; министър на външните работи М. Балабанов; министър на общите сгради, земеделието и търговията Тодор Икономов; на просвещението Димитър Моллов; на правосъдието К. Стоилов. Ала инерцията в руската политика от генералското управление е толкова силна, че неравноправното третиране на България продължава и по-късно – в месеците когато Захари Стоянов завършва биографията си на Левски.

Третирането на България от Петербург след режима на руските генерали

Още през лятото на 1883 г. князът изпраща за дипломатически агент в руската столица д-р Константин Стоилов. При това щедро и вероятно реалистично предлага чрез него на Русия неин контрол освен върху Военното, и върху Външното министерство на България, с единствено условие Петербург да не се меси повече във вътрешните работи на страната. Руските фактори обаче отказват да приемат Стоилов като дипломат на друга държава. С това ясно дават да се разбере, че проблемът не е само в руските генерали, които управляват в България, а в официална Русия, която не приема Княжеството като напълно отделна и самостоятелна държава.

Проблеми се създават и за младите български офицери, които при кариерно израстване се изпращат задължително да служат в Русия. По този повод С. Радев пише: „Националното самолюбие на младите български военни бе силно накърнено от тоя монопол, който ги поставяше да избират между своята народност и кариерата си, тъй като Каулбарс им бе заявил, че който от тях бъде повишен, ще трябва да отиде да служи в Русия, уж за да възприеме традициите и военния дух на руската армия; в действителност, за да се претопи в огромната маса на руското офицерство.“ Ана Карима си спомня и след години крещенето на нейния брат офицер тогава: „Ние не сме техни слуги, не сме!“

През есента на 1883 г. Петербург изразява нежеланието си да преговаря с изпратения от княз Александър I ген. Лесовой, в явен опит да се унизи княза и България. Нещо повече. Новият военен министър на България ген. Редигер изважда кап. Ползиков от личната свита на княза, без да му съобщи за това. Посланието отново е ясно – Русия ще продължи да назначава и уволнява руски офицери в България, без да се съобразява с княза и правителството в София. Към септември и октомври 1883 г. дори става видимо, че Петербург поставя въпроса за свалянето на княза, като императорският пратеник А.С. Йонин заплашва с изтеглянето на руските офицери или с руска окупация. Показателно е също, че и към ноември 1883 г. от 28 души работещи във Военното министерство в София, нито един не е български поданик. Българският военен министър продължава да се назначава от руския император. Руските офицери в България не се подчиняват на българския княз, а на императора и руския военен министър. Самото Военно министерство също не се намира под контрола на българското Народно събрание, което няма дума при разглеждане на неговия бюджет.

На 29 октомври 1883 г. славянофилът М. Катков, – твърде показателно и видимо неслучайно едва след като преди това е приет лично от царя Александър III, – лансира на страниците на в. „Московские ведомости“ идеята България да има просто един управител, подобно на княз Алеко Богориди в Източна Румелия, да бъде „република под контрола на Русия“. През есента на 1883 г., в качеството си на царски пратеник, Николай Калубарс настоява връзката между руските офицери в България и императора в Петербург да се осъществява не чрез княза, а направо през военния министър, който е руски поданик. И въпреки сключената военна конвенция, в която са взети под внимание някои искания на София, Петербург открито демонстрира, че няма никакви намерения да я спазва. От там назначават М. Кантакузин за нов български военен министър, без съгласието на княза, като последният дори не протестира. Русия отказва и сключването на търговски договор с България.

И след края на управлението на руските генерали, отново руско „задкулисие“ контролира основните параметри на българската политика. Самият манифест от 6 септември 1883 г. за възстановяване на Търновската конституция е публикуван едва след ангажимент пред Русия, че основният закон предстои да се промени в консервативен дух. Премиерът Др. Цанков е принуден на 5 декември 1883 г. пълномощенското III Обикновено Народно събрание да приеме специален Закон за изменение на конституцията също под руски натиск (предвиждат се в бъдеще две камари; втората камара ще има законодателни и административни права; имуществен ценз за депутатите; народно представителство без контрол върху изпълнителната власт; особен закон за печат и събрания; разрешаване на ордени и др). Дори и на 25 декември 1883 г., когато князът се отрича от режима на пълномощията, ангажиментът след 3 години конституцията да се измени от едно ново Велико народно събрание остава.

В добавка към случващото се в Княжеството, в самата Източна Румелия – където Захари Стоянов пише биографията на Левски – тече конфликт между главния управител Алеко Богориди и „казионните“, от една страна, и руските представители в автономната област, от друга. Когато изтича договора на руските офицери в източнорумелийската милиция, Богориди отказва да го поднови. Той подкрепя израстването на българските офицери и противно на волята на руските началници в милицията, произвежда четирима от тях в чин „майор“ със султански ферман. И макар сменилият консула Е.Р. Кребел нов руски консул А.Г. Сорокин да обещава на Богориди, че ако поднови договора на руските офицери, Петербург няма да се обяви срещу повторното му преназначаване, той остава непреклонен. В целият този по-горен български и румелийски контекст, посланията на Захари Стоянов изглеждат най-малкото естествени и обясними.

Българската историография, режимът на пълномощията и управлението на руските генерали

Всички тези развития по време на режима на пълномощията и най-вече управлението на руските генерали бяха проблем за българската историография до 10 ноември 1989 г., включително и по време на най-голямата ѝ относителна либерализация. Ето защо в книгата си „Князът, конституцията и народа“, издадена през 1973 г., доайенът акад. Илчо Димитров е твърде неубедителен именно в представянето на този хронологически отрязък от режима на пълномощията. Той преднамерено скрива административната компетентност на редица консерватори, искрения им патриотизъм в редица случаи, честата безпринципност на редица либералски дейци, както и цялостната русификация на страната през 1883 г. (която именно провокира и раждането на патриотична основа на консерваторско-либералското споразумение, довело до създаването на коалиционното правителство на Др. Цанков и отстраняването на руските генерали от властта). При Ил. Димитров дори е налице едно манипулативно представяне в положителен знак на ген. Соболев, либералите и „руското влияние“ в страната (самото то е винаги подразбиращо се натоварено с позитивен смисъл) срещу „лошите“ княз и консерватори. Освен това, докато той нарича раболепничещата спрямо ген. Соболев група около в. „Съзнание“ просто „Либералната партия“, то тази на М. Балабанов са „русофоби“, които нямали влияние. За Ил. Димитров дори урежданото през 1883 г. от Л. Соболев и възложено на Т. Бурмов изпращане на златния фонд на Княжеството в Русия е наречено просто „една неразумна постъпка, която претърпя неуспех, но бе широко експлоатирана за агитация срещу правителството.“ Това съжаление на академика за провала на правителството на ген. Соболев, изначално положителния смисъл, който се влага в „руското влияние“, изначално „мръсните“ думи „княз“ и „консерватори“, са все постоянни характеристики на изпълнения с причудливи пируети негов наратив. Текстът му е изпъстрен с „добрите намерения на Соболев“, „коварството на консерваторите“, „византийски хитрувания“, „неискреност и демагогия“, „двуличната игра на княза“ (а каква ли е тази на Соболев и А.С. Йонин) и редица други, демонстриращи видима тенденциозност. И всичко това по повод на опит на български политици да отвоюват страната си от чужди генерали, които държат в момента на практика цялата власт. Сякаш в реда на нещата е също според Ил. Димитров да се определя в Петербург какъв ще е дневният ред на сесията на парламента, без той да може да бъде променян. Нескрита е радостта му когато княз и консерватори са поставени натясно от Петербург, и то по въпроси видимо отнасящи се до елементарно уважение към някакъв що-годе български суверинитет, по вътрешнополитически въпроси. Освен това, с ред похвати Ил. Димитров се опитва да скрие как през 1883 г. твърде ясно се очертава патриотичен опит на консерваторите К. Стоилов и Гр. Начович да потърсят сближение с либералите за да избегнат превръщането на Княжеството от генералите в „руска провинция“. Ала точно подобни патриотични мотиви Ил. Димитров не вижда в техните действия. По нищо читателят не разбира, че от март до септември 1883 г. България е била като някаква „руска провинция“, а и че много решителни лостове за намеса на Петербург и руското дипломатическо агентство в София са запазени и след това. Димитров твърди съвсем невярно, че през есента на 1883 г. в руската политика се било оформило някакво разбиране как руските интереси в Княжеството трябвало да се защитават не с непосредствено участие в управлението на руски дейци, а чрез „двустранни спогодби на две еднакво независими държави“. Нищо по-далече от истината. Цялостно изложение е и ярък опит да се скрие руското „задкулисие“, което и след режима на руските генерали задава параметри на българския политически живот. Той съвсем погрешно и манипулативно твърди, че „новото правителство“ на Петко Каравелов било отменило едва ли не веднага след изборите през пролетта на 1884 г. закона от 5 декември 1883 г. за изменение на Търновската конституция. Ала такова отменяне няма. Напротив – Петербург твърдо настоява за изпълнението на закона от едно бъдещо Велико народно събрание, което да се свика след 3 години и промени Търновската конституция. Тази манипулация на случващото се видимо е възмутила още през 80-те историка Горан Тодоров, който преди години пръв обърна внимание на някои от тези проблеми. При такава картина няма как да си обясним обстановката, в която Захари Стоянов пише книгата, нито „новото робство“, за което се говори там.

Разбира се, тази пристрастност и манипулативност на разказа при Ил. Димитров, може би, не би била такъв голям проблем, ако не бяха през годините и институционалните му позиции, които спомагат за превръщането на неговия разказ в нещо като „каноничен“. Той се отразява и на други основни издания и описания през 70-те и 80-те, та дори и след промените от 1989 г. Така например в седмия том на многотомната история на БАН – появил се през 1991 г., но работен основно в края на 80-те – разглеждащият периода на генералите Стойчо Грънчаров е странно неубедителен. Ала тази му неубедителност в много голяма степен е предопределена от заклещващия наратив, който задава Ил. Димитров, бидейки автор на предшестващата част посветена на управлението на либералите, както и автор на тогава (а и до днес) основната монография върху периода третиран от самия Ст. Грънчаров. Поради тази причина и широки среди дори и сред професионалистите не са съвсем наясно със същината на режима на генералите, през който Захари Стоянов пише биографията на Левски.

На евентуално възразяващите, че акад. Ил. Димитров е отдавна покойник, можем само да кажем, че в институциите занимаващи се с исторически изследвания и разпространение на исторически знания съществуват достатъчно „законни“, културологични, битови, кариерни и психологически механизми това да няма особено значение. Но това си е една отделна тема.

Левски срещу Стамболов и другите

И в миналото, както и днес, има автори, които погрешно правят връзка между по-сетнешния „стамболовизъм“ на Захари Стоянов и биографията му на Левски. Така Ст. Каракостов с оглед на „Записките“ отбелязва как Захари Стоянов не е трябвало да вика авторитета на Левски при борбата си с „официалната политика на Русия“. Каракостов дори открито смята, че Стоянов правел това като „стамболовист“. Той пише: „Това повикване на Левски и впрягането му къде трябва и не трябва, естествено ще бъде пакостно за името на Левски, който не познава политическите увлечения: той има една основна задача; да организира народа и го подготви за освобождението. В тази борба Левски допуска всички възможности стига да извлече полза за народното освобождение. Ето защо в писмото си до Филип Тотя от 18 април 1871 г. Левски ще даде следната политическа насока, в която ще постави преди всичко волята за свобода и правото за независимост: „… да попитаме Негово Високо Императорско Величество за помощ, на който (у когото) сме уверени, че без друго ще ни помогне… Брате, ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание…“. Но точно за това „предначертание“ става дума. Него и Ст. Каракостов не отчита в случая, както и доколко то се вписва в ситуацията в Княжество България от 1883 г.

Точно този политически контекст свързан с управлението на руските генерали и неравноправното третиране на България от Русия, продължило дори и след тяхното оттегляне през септември 1883 г., се отразяват при подготвянето на биографията на Васил Левски от Захари Стоянов. Още в самото ѝ начало той неслучайно пише: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите ура и проливането горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижаюша се тълпа …“.

В този смисъл, противно и на немалко погрешни представи за него, през 1883 г. Захари Стоянов все още не действа като стамболовист. И онова, което предстои тепърва е по-скоро Стамболов да извърви пътя към Захари Стоянов, а не обратното. Или по-точно казано, Стамболов да използва идеологията създадена от Захари Стоянов за легитимация на една политика, за която той постепенно узрява през 1886 г. Иначе по времето на написване на книгата за Дякона Захари Стоянов иска да противопостави личността на Левски на много съвременници, сред които е дори и самият Стамболов. Политическият контекст на 1883 г. се отразява и на своеобразно противопоставяне на Левски от Захари Стоянов както на загиналите в миналото революционни дейци (Георги Бенковски, Панайот Волов), така и на оцелелите и активно действащи политици през 1883 г. (Ст. Стамболов). В шеста глава на книгата си Захари Стоянов неслучайно изрично казва: „Всичките други апостоли, които излязоха подир Левски или които бяха негови съвременници като: Общия, А. Кънчев, С. Младенов, Узунов, Стамболов, Волов, Бенковски, Каблешков и пр., доколкото ги аз познавам, ни един от тях не е приличал на Левски в своите действия, не е работил така чистосърдечно. Всеки от тях си позволяваше да говори, че ние не сме сами, Русия и Сърбия ще ни дадат топове, щом се разбунтуваме, ще ни се притечат на помощ, при всичко, че тия две държави нямаха никакво известие. Те бързаха да вдигат въстание, въображаваха си, че в един-два месеца всичко може да се приготви. Не така постъпяше Левски.“ Всъщност, разликата между възгледите на Левски и действията на априлци от 1876 г. е достатъчно разисквана тема сред българските историци. Захари Стоянов е един от първите обаче, който обръща внимание на това. От тук идват и интересуващите ни и предизвикали целия скандал и полемика след речта в парламента на Р. Плевнелиев редове от биографията, когато Захари Стоянов слага в устата на Левски споменатите в началото думи за собствените усилия, освобождаването и повторното подчиняване в робство.

Ала в случая Захари Стоянов е съвсем убедителен за съвременниците. Още повече, че по времето, в което той пише книгата, самата политическа линия на Ст. Стамболов все още е твърде колеблива. За Захари Стоянов не остава незабелязано, че още в края на септември 1882 г. – докато пловдивската либералска „Независимост“ и сам той от Пловдив бичуват режима на руските генерали и консерваторите в Княжеството – Стамболов устройва във Велико Търново овация на пристигналия в града им премиер ген. Соболев. По това време и Др. Цанков, и Стамболов са за сближение на либералите с руските генерали насочено срещу консерваторите. Още след излизането на консерваторите от правителството и преминаването след 3 март 1883 г. на целия контрол върху властта у Соболев и Каулбарс, Стамболов е за поддръжка на генералите и „тихо и благоразумно“ възстановяване на конституционализма. След съглашението между Гр. Начович и Др. Цанков през лятото на 1883 г. насочено срещу руските генерали, Стамболов, заедно с либералски политици като Н. Сукнаров, В. Радославов и групата около в. „Съзнание“, застъпва становището съществуващото правителство начело с ген. Соболев да остане и занапред. На либералското събрание в столицата, провело се в дома на Цанков на 9 август 1883 г., под влияние именно на Стамболов присъстващите твърдо настояват в предстоящото коалиционно правителство на всяка цена да остане ген. Соболев като министър-председател „без портфейл“, ген. Каулбарс да продължи да изпълнява функциите на военен министър, както и да не се върши нищо без знанието на самите руски генерали. Към есента и края на 1883 г. е налице кокетничене с руските генерали на групата около в. „Съзнание“, характерно дори и за поведението на Стамболов, П. Каравелов и Петко Р. Славейков, които иначе са за непокътната конституция и срещу коалиция с консерваторите.

В същото време, парадоксално само на пръв поглед, след март 1883 г. е налице сближение на базата на общо недоверие към руските генерали между непримиримите пловдивски либерали, от една страна, и ония умерени либерали в Княжеството, от друга, които проявяват склонност към компромисен изход от пълномощията чрез отстъпки пред княза и консерваторите. Затова и през следващите месеци в. „Южна България“ от Пловдив, както и сам Захари Стоянов, осъждат духа на помирение с ген. Соболев сред част от либералите в Княжеството. Това отразява и продължаващата сила на руския фактор и несуверенността на страната, дори и след тръгването на руските генерали и подписването на военната конвенция, както и след създаването в началото на 1884 г. на едно на практика изцяло либералско правителство начело с Др. Цанков. Неслучайно един от министрите в него, Тодор Икономов, свидетелства как и в първите месеци на 1884 г. при заседания на вече новия Министерски съвет, съображенията при разискване на някой въпрос от дневния ред обикновено били „какво ще каже Йонин, какво ще каже Кояндер.“ И това раболепие пред руското дипломатическо агентство води до охлаждане на отношенията с княза.

Точно този политически контекст, и тази ситуация в Княжеството карат Захари Стоянов да противопостави Левски на цялата политическа класа тогава като даде гласност и на думи, които са му приписани от онези, които са му били съратници и с които в Източна Румелия Захари Стоянов е в контакт докато събира материали и пише биографията му. Когато през 1896 г., след близо десетгодишно прекъсване на дипломатическите отношения между България и Русия те са възстановени, в инструкцията, която външният министър княз Лобанов дава на новия пълномощен министър на Русия в София, се съдържа изискването да се държи далеч „от каквато и да е намеса във вътрешните работи на България.“ През 1883 г. обаче, тази намеса все още е част от естествения ред на нещата. Тогава това бе напълно немислимо. Захари Стоянов го мечтаеше и го виждаше във въображението си единствено чрез Левски. По-късно го постигна като държавник Стамболов, който заплати с живота си.

„Прононсиран русофоб“ ли е Захари Стоянов през 1883 г.?

През 1883 г. определено Захари Стоянов не е русофоб. Дори и в по-голямата част от времето на политическата криза от 1886-87 г. той продължава да не бъде русофоб. Истински русофобски изказвания на Захари Стоянов съпроводени с яростни, иронични, подигравателни, презрителни или високомерни епитети и нападки срещу руснаците, се появяват едва след март 1887 г. т.е. поне 3-4 години след времето, което тук ни интересува. Но веднага прави впечатление, че през април, май и юни 1887 г., в подобни моменти, материалите му не са подписани или са под псевдоним – нещо съвсем неприсъщо за него. Така например „Руските параходи по Дунавът“ от 15 април е без автор. С псевдоним „?“ са подписани материалите „Нихилистите в България“ от 23 май, „Руский манастир при Шипка“ от 27 май, „Царските нихилисти“ от 30 май, „Монархически банкрутизъм“ от 6 юни и „Сърбската криза“ от 10 юни. Явно причина за това е обстоятелството, че и сам Захари Стоянов е притежавал усещането за това, което днес наричаме „политическа коректност“ Давайки си сметка за открито русофобския вече характер на тези публикации, той съвсем съзнателно е решил да не ги подписва с името си, както е обичайно за него самия и рядкост в тогавашната вестникарска практика за други. Но веднага се налага отново да подчертаем, че подобни негови изкази се появяват доста рядко. Като цяло преобладава едно позитивно отношение към „руския народ“, към русите като „братя“ и „славяни“, които ни желаят доброто, но са подтиснати и не им се чува мнението. И този тон определено продължава да е доминиращ. Ала вече през късното лято и есента на 1887 г. – когато Европа и България живее с усещането за чукаща на вратата война – тенденцията за публичното изразяване на истинска русофобия се задълбочава и примерите стават повече отколкото по време на същинската криза. Тя е в известна степен и продължение на вече започналия през пролетта език на „бдителността“ пред всичко руско. И все пак. През цялата 1883 г. и твърде дълго след това Захари Стоянов е далеч от този език и характеризирането му през 1883 г. като „прононсиран русофоб“ е напълно неоснователно.

Достоверни ли са мислите и действията на Левски описани от Захари Стоянов?

„Скандалната“ мисъл, която Захари Стоянов приписва на Васил Левски е част от глава шеста на книгата, която е особено интересна тъй като в нея се съдържат и редица други прелюбопитни твърдения и разказани случки за Апостола, както и авторови интерпретации на неговото дело. В нея например се оправдава събирането на средства от богатите чрез похватите на революционния терор; Левски се представя като инициатор в името на революцията и свободата да убият дори съпругата на бай Иван Арабаджията, на което и последният бързо се съгласил; твърди се как в борбите участвали „ни богати, ни учени“, ни „благоразумните“, все мразени от Левски, всички те видимо противопоставени на „средна ръка хора“, „еснафите и земледелците“, „нехранимайковци“ и „хайдути“. Ето защо именно в контекста на следосвобожденските партизански борби както в Княжеството, така и в Източна Румелия, на Левски са приписани на едро и следните думи: „Владици и патрици, царьове и князове и богати чорбаджии са народните пиявици.“ Тук, в тази глава, е поместено и познатото твърдение, че няма да има цар, а България ще се управлява „по републикански“. Тук се твърди, че на въпроса: „Кога ще да се освободим поне от гърците и нашите чорбаджии?‘, Левски бил уж отговорил: „Когато захванете да ядете месо и през великите пости.“ Тук е и твърдението, изказано уж пред Божил Георгев, Ангел Кънчев, Димитър Общи и Сава Младенов (Ботев четник, загинал 1876 г.), че като се освободят българите Левски щял да отиде в Русия където „народът е притиснат от нас повече.“ Очевидно източник на сведението е Божил Георгев, единствен останал след 1878 г. и член по-късно около движението за Съединение на Голямоконарската чета на Продан Тишков (Чардафон).

Контекстът на режима на пълномощията и стремежът да се види не в Княжеството, а именно в Източна Румелия център на едно бъдещо Съединение се отразява на други места в текста. Наближавайки предателството и залавянето на Апостола и говорейки за раздялата му със „своята мила Тракия“ и другарите в Татар Пазарджик, сред които и Иван Арабаджията, Захари Стоянов твърди как Левски бил казал на раздяла: „Сбогом … Досега бяхме в рая, а оттук нататък ще да отидем в ада – казал той и въздъхнал, когато потеглили вече конете.“ И тук Захари Стоянов пояснява: „Под думата рай той разбирал Тракия, а ада наричал Северна България, от която се страхувал.“ От тук по повод на „Северна България“ следва бележка под линия на самия Захари Стоянов, която гласи: „Понятието на нашия герой в отношение на двете Българии има неопровержимо правдоподобие. В продължение на нашите въстанически движения аз не зная в Тракия да е станало някое предателство с изключение на Ненка Балдевчанина. Не е така обаче и в Северна България. Освен Левски Северна България е издала още: А. Кънчева, Общия, Ю. Раковски, Волов, Бенковски, Икономов, Каблешков, Н. Славков, Заимов, Обретенов, Г. Апостолов, всичките апостоли. Не говоря за други по-стари предателства; не споменавам имената на други братя. Само в Троянско са предадени (от българите) около 30 души. Но за всичко това на друго място.“ Тук пък политическата конюнктура на управляваната от руските генерали Северна България и управляваните от Алеко Богориди и казионните Източна Румелия изпъква ясно.

Чистата фактологичност на описаните по-горе множество случки, изказвания и действия свързани с Левски, преразказани по спомен на Захари Стоянов след 10-11-12 и понякога повече години, разбира се, като цяло може да бъде оспорена от гледна точка на цялостната прецизност. Но дали те са се появили от абсолютното нищо? Или ако използваме езика на критиците на Плевнелиев дали става дума за „пълна измишльотина“, „фалшификат“, „мистификация“, „дебилизъм на деня“ и т.н.? Преди да отговорим на този въпрос обаче, предстои да видим нещо друго.

Плевнелиев ли е първият президент, който цитира преразказани думи?

Някой би могъл да постави въпроса какво значение имат споменатите от мен по-горе неточности, грешки, непълноти, премълчавания, които опровергаващите президента Плевнелиев са направили, след като са прави в най-важното – думите не са на Левски, той никога не ги е писал, и липсват категорични и недвусмислени доказателства, че ги е изричал? И защо трябва да се вярва на Иван Арабаджията или Божил Георгев? Работата е там, че и в този случай настоящият президентът съвсем не е първият. Подобни позовавания и перифрази са правени многократно от държавни глави и политици, без това ни най-малко да предизвика канонадата от атаки насочена срещу Плевнелиев.

Нека да дадем само един пример. При това с президента Г. Първанов, който е и донякъде професионално задължен да познава много по-добре историята и да бъде точен до безкомпромисност. Годината е 2005 г. Честват се 110 години от гибелта на Ст. Стамболов. В съобщението „24 часа“ четем: „Държавният глава цитира думи на Стамболов, които напомнят сегашната ситуация в страната: „Той се обръща към младия княз и му заявява, че има два пътя – единия на подкрепа на българското съединение и втория към абдикацията.“ В случая си струва да изтъкнем, че случката е сполучлива илюстрация как твърде често и познанията на професионалните историци са силно повлияни от популярната партизанска и политиканска митология, а не толкова от професионалната историография. Казвам това за да отбележа, че – подобно на случая с „Плевнелиевата мисъл на Левски“ – наистина не съществуват на практика никакви документални доказателства за тази красиво звучаща история за разговора между председателя на Народното събрание Стамболов и монарха. Но и президентът професионален историк си служи с нея.

Известно е, че възгледите на Първанов за историята са застинали някъде в 70-те и 80-те години. Освен това, не е тайна, че от всичките ни досегашни президенти Първанов е най-зле с чуждите езици и едва ли нещо въобще му говорят разразилите се през последните 30-40 години дебати около истинността и наратива в историографията. Но в случая той определено допуска да говори по партизанска митология, а не да цитира доказани слова на Стамболов. Фразата приписвана на тогавашния председател на парламента се утвърждава през годините заедно с една цялостна митология в средите на стамболовистите. През 1896 г. влиза в първата книга посветена на Стамболов от англичанина А. Биман. Тук легендарните думи уж казани от Стамболов на 7 септември 1885 г. във Велико Търново на княз Александър I звучат така: „Пред Ваше Височество стоят два пътя: едина за Пловдив и догдето Бог каже; другия за Свищов, Дунава и Дармщат. Аз Ви съветвам да поемите короната, която народа Ви предлага.“ Подобни слова ще се появят и в излязлата през 1909 г. биография на Стамболов от Димитър Маринов. Там те гласят: „Пред Вас, Ваше височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов, Дунава за Дармщат.“ През 1911 г., във втория том на „Строителите на съвременна България“, сходни думи ще постави в устата на Стамболов и С. Радев. В бележка под линия Радев твърди, че по сведения на Константин Хаджикалчов, произнесените на 8 септември 1885 г. думи в търновската телеграфна станция били: „Княже, за тебе има два пътя: единият води към Дармщат, другият: към Пловдив.“ Интересно тук е обстоятелството, че подобни слова отсъстват в писмените спомени на самия Хаджикалчев. По неговия разказ изглежда сякаш под въпрос и присъствието на самия Стамболов на разговора. Нещо повече. Хаджикалчев приписва интересуващите ни решителни думи към княза на себе си. Казани били по време на втората от двете им срещи станали на 7 септември и гласели следното: „Имайте предвид, казвам аз, че ний сме пред един свършен факт, отказванието да подкрепите Съединението ще се отрази пагубно за бъдещето на България. Друг би бил случаят ако имаше законно правителство в Източна Румелия, обаче старото румелийско правителство е вече изчезнало по един мирен начин – без никакви жертви и кръвопролития. Дълг ви се налага да поемете властта в Южна България, толкоз повече че цялото население единодушно ви призовава – то е един вид едногласен плебисцит, който ви дава пълно оправдание, и никое чуждестранно правителство не би дръзнало да ви обвинява, че вий сте се наложили, или че вий заедно с правителството си сте били инициатори на тия събития. Мнозина в Европа ще помислят, че това е руска работа, и вероятно руското правителство, за да опровергае подобно обвинение, ще се обяви против Съединението като нарушение на Берлинския трактат, обаче самият руски народ в душата си ще се радва за това сплотяване и единение на две братски провинции и с време самото руско правителство ще се примири със създаденото положение. Най-после, когато цяла Южна България има обърнати погледите си към вас, можете ли да я оставите на произвола на съдбата. Вашият рицарски характер няма да допусне до това. Моментът е съдбоносен. Предлежи (така е – бел. моя С.Д.) да вземете едно решение, с което да проявите своята безгранична любов към българите, а великите характери се проявяват в дните на тежки изпитания.“ Доколко след години Хаджикалчов си спомня думите, които е употребил, доколко наистина е гледал с такава проницателност в бъдещето, остава на нас да гадаем. Те обаче със сигурност поставят въпроси и предизвикват съмнения.

След А. Биман, Д. Маринов и С. Радев намираме перифразирани думите на Стамболов към княза и в мемоарите за Съединението от 1915 г. на Тодор Ив. Мумджиев, където – любопитно, отново в бележка под линия – те гласят: „Господарю, съединението е свършено дело, то е невъзвратимо и време за двоумение няма. Пред Ваше Височество стоят два пътя: единия за Пловдив и догдето Бог каже, другия за Свищев (така е в оригинала – бел. моя С.Д.), Дунавът и Дармщад. Аз ви съветвам да поемете короната, която народа ви предлага.“ Тези думи ще се появят в определена версия след години и в спомените на д-р Н. Генадиев през 1923 в следния вид: „Ваше Височество, за Вас има два пътя: или в Пловдив с народа, или в Русе с куфарите си и от там за Дармщадт.“

Както виждаме, за словата приписани на Стамболов и използвани от президента Първанов не е налице никаква документална основа. Не е изключено чрез тях по-късно стамболовистите да са искали да откроят решителността на техния водач пред колебливостта на тогавашния премиер П. Каравелов. Но за професионалиста историк и президент Георги Първанов те са също безспорна историческа истина. Само че ако използваме думите на проф. Ив. Стоянов по адрес на Плевнелиев и думите на Левски можем да кажем със същата убеденост: „Стамболов никога не е произнасял такава фраза.“ В този смисъл, точно както трябва да повярваме на К.Х. Калчов (а това видяхме не е безпроблемно), така трябва да повярваме евентуално на Иван Арабаджията от село Царацово, или на Божил Георгов, които – ако се съди от хода и логиката на изложение на Захари Стоянов – изглеждат най-вероятните източници на мисълта на Левски за „освобождаването“ и „заробването“.

Думите на Левски – легенда, отразяваща реалността или фалшификация

Тук, разбира се, веднага може да изникне възражението, че фразата може и да не е произнасяна от Стамболов, но легендата отразява реалността, че председателят на парламента, както и много други политически дейци в Княжеството и Източна Румелия са били склонни в първите дни след 6 септември 1885 г. да рискуват, но да подкрепят справедливото и популярно дело на Съединението. И най-вероятно ще бъдат прави. Ала точно затова става дума и в случая с на практика всичките вече споменати свидетелства за Левски специално в шестата глава на биографията му от Захари Стоянов.

Най-често думите приписвани от Захари Стоянов на Левски и разказваните там по спомени случки също отразяват възгледи и разбирания на Апостола. Там се съдържат определени истини за него, както и истини, за контекста, в който Захари Стоянов пише книгата си. Трудно може да се оспори, че Левски допуска при определени обстоятелства прибягването до революционния терор; да се отрекат симпатиите му към републиканската форма на управление; да се възрази срещу модерните му разбирания, влизащи често в противоречие с църковните канони; да не се признае, че с пътуването си по света много от революционните дейци (а и не само те) започват да гледат на религиозния пост като предразсъдък от миналото и т.н. Същото важи и за неговите очаквания за „освобождението“ и „поробването“. „Сложените“ в устата на Левски или приписани му от Захари Стоянов думи, не са съвсем несъвместими с редица други разбирания на Дякона по отношение на българското движение и ролята на Русия. Така например от писмовното наследство на Левски знаем, че той го разглежда като самостоятелно движение, освободено от чужда опека, без намеса на чужди агенти, независимо от кои държави. Заедно с това Левски е за поставянето на отношенията с Русия върху изцяло принципни основи – нещо, което наистина става и лайтмотив на Захари Стоянов. Точно тясното обвързване с една само велика сила Левски нарича „говна и помия“. Той е и категорично против с действията си българите да принасят полза „само на руския цар“, както през 1867 г. с четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. Сблъсъкът му с агент на руското правителство през 1869 г. става пък причина да напише в писмо до Филип Тотю известните си думи: „Цели сме изгорени от парене, и пак не знаем да духаме.“ Макар и да допуска използването на руските имперски амбиции за целите на българското движение, според Левски това трябва да се случи при запазване на българската самостоятелност и без отстъпки от т. нар. „предначертание“. Съвсем категоричен и в противоречие с разбиранията на априлци от 1876 г., той пише: „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противопоставя и най-силната стихия.“ Разминаването на разбиранията на Левски с тези на априлци е също посочено изрично от Захари Стоянов: „Да дига несвоевременни възстания, никога и не помисляше даже. Неговото дълбоко знание на народът му служеше за доказателство, че тая блаженна минута не е настанала още.“

Ето защо дори и да допуснем, че Левски би приел след 1878 г. конституционната монархия, което е обяснимо, няма как да бъде извлечена именно от писмовното му наследство и по каквито и да било тактически съображения подкрепа за режима на пълномощията и особено за режима на руските генерали през 1883 г. Не подлежи на никакво съмнение, че след самата Руско-турска война и Временното руско окупационно управление, и особено след установяването на режима на пълномощията и най-вече на руското генералско управление, българската политика е далеч от заветите на Левски. И за Захари Стоянов и неговата генерация и кръг от дейци това не е било трудно да бъде видяно. Възможно е да се застане дори на позицията, че самите идеи на Левски са били нереализуеми, нереалистични, неотчитащи куп обстоятелства, но крещящото противоречие между тях и България от 1883 г. е нямало как да не бъде констатирано от бъдещия автор на „Записките“. В този смисъл поставените думи в устата на Левски са повече от естествени. При това, през въпросната 1883 г. не просто принципна основа, а що-годе принципна основа търсят князът и български фактори за развитието на отношенията с Русия. Захари Стоянов също усеща и че Априлското въстание от 1876 г. не е било приготвено по подобаващ начин и е разчитало определено на чужда помощ. Разбира се, и Левски, – без да изключва използването на амбициите на руския царизъм за целите на българското движение – изтъква как „не отказваме помощта и от гявола, но имаме си предначертание“. Но точно това „ПРЕДНАЧЕРТАНИЕ“ няма нищо общо особено с България от 1883 г. Това „заробване“ намира плът и кръв в тогавашна България, страна лишена в много голяма степен от всякакъв суверенитет. Та нима „Предначертанието“ на Левски – ако го използваме като шаблон и наложим върху България от 1883 г. – не изключва по категоричен и недвусмислен начин следното: премиерът на България да е чужд поданик; министерствата на вътрешните и външните работи, военното министерство и министерството на общите сгради, земеделието и търговията да са в ръцете на руски поданици; невъзможността Народното събрание да гласува недоверие на министри само защото са руски поданици; да се води тепърва борба едно правителството в България да е съставено само от поданици на българския княз; 2/3 от държавния бюджет да се контролира от чужди поданици; изградена по руски образец военна жандармерия; командите на чужд език и чуждите обръщения в българската армия; резервния фонд на страната да се изпраща в чужда държава без решение на парламента; унизителното третиране на изпратения от княза в Петербург български дипломатически агент; разликата в заплащането на българските и руските офицери; изпращането в Русия на израстващите в кариерата български офицери; назначаване на чужденци на длъжности, за които има подготвени българи; назначаването и уволняването на руски офицери в България, без всякакво съобразяване и информиране на българския княз и правителство; назначаването на военните министри от Петербург без всякакво съгласуване с българската страна; липсата на всякакъв контрол от Народното събрание върху военното министерство и неговия бюджет; отсъствието въобще на български поданици във военното министерство; дебатирането изобщо на смисъла от съществуването на българска научна литература и национална култура; приемането на руския език като учебен. Има ли тук и помен от „предначертанието“?

А ситуацията не само е такава, но и за немалко български политици към 1883 г. е станала като част от естествения ред на нещата. Налице е цялостна нагласа тогава на политическата класа на България за отстъпки по въпроси не само от гледна точка на външната и военна политика, но и по отношение на руски контрол и върху вътрешната, както и стремеж към все по-голямо ограничаване на суверинитета на Княжеството. Ето тази ситуация логично Левски би определил като „ново робство“. Тя е съвсем вероятно да е провокирала у Иван Арабаджията и Божил Георгев спомена за подобни прозорливи думи на Апостола, които съвсем не са нелогични на базата на собственото му писмовно наследство. Та нали и самото единодействие между либерали и консерватори през лятото и есента на 1883 г. срещу руските генерали и тяхната политика напълно се вписва в разбиранията на Левски. Та нали още през март 1883 г. консерваторите Д. Греков, Гр. Начович и К. Стоилов предупреждаваха княза, че генералите искат управление по руски образец и присъединяване на България към Русия. Ето защо и Захари Стоянов търси авторитет в историческата фигура на Левски.

Ще го кажа още веднъж. Не бих посъветвал президента да използва мисъл от книгата на Захари Стоянов, без да се позове на нея. Но в контекста на 1883 г. хора като Иван Арабаджията и Божил Георгев да си спомнят за подобни мисли на Левски и да ги споделят с „интервюиращия“ ги Захарий е повече от убедително. И мисълта не е дошла от абсолютното нищо, няма как да е „пълна измишльотина“. Тя може да бъде изведена при съпоставяне възгледите на Апостола за връзките на българското движение с Русия, от една страна, представите му за бъдещото устройство на България, от втора, и нейното управление през 1883 г., от трета.

Кога вярваме и кога не вярваме на Захари Стоянов?

А и още нещо. Как можем да изберем и решим на кои свидетелства на Захари Стоянов да вярваме и кои да отхвърляме? Например многократно тиражирани и добре известни са думите на Георги Бенковски за Русия от втория том на „Записките“, писан и по време на политическата криза от 1886-87 г. и завършен през есента на 1887 г. В случая дори Захари Стоянов се връща назад- накъсвайки разказа – само и само да остави за историята свидетелство за една мисъл на Бенковски, която счита за важна. „Забравих да кажа, – пише той – че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

– Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!… – каза той и отиде да седне при корена на един бук.“

И това въпреки контекста, в който пише книгата – най-вече именно по време на кризата от 1886-87 г., когато над страната е надвиснала опасността от руска окупация. За това и сам свидетелства в предисловието на втория том: „Настоящата книга е написана в най-тежките минути за България, когато нейното съществуване и онова на всеки българин се четеше не на години, а на часове. Ний написвахме по няколко реда и излязвахме да се ослушваме не се ли чува песента „Казак загулялся в турецкой земле“. Ала приписаните думи на Г. Бенковски звучат правдоподобно защото отговарят на логиката на събитията, на стремежа на априлци да уловят сгодния момент на Източната криза и да поставят „българския въпрос“ в международната политика, ясно съзнавайки, че военният конфликт между Русия и Турция е една от възможните развръзки.

По същия начин България през 1883 г. е отдалечена от „предначертанието“, но точно по-тясното участие на този, който изпълнява военния акт в последващото уреждане на България, не е нещо, което Левски е можел да не предугади до къде ще доведе. От там идва и логиката в приписаните му от Захари Стоянов мисли, споделени изглежда от Иван Арабаджията и Божил Георгев на фона на случващото се в Княжеството през 1883 г. Те определено по мнението още на самия Захари Стоянов поставят Левски над всички негови съвременници.

Будапеща,
17 юли 2016 г.,
един ден преди 179-та годишнина
от рождението на Васил Иванов Кунчев

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по нова и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на  сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

В момента (2017 г.) гост-преподавател и изследовател в Центъра за Югоизточноевропейски изследвания към Университета в Грац, Австрия.

Други статии от този автор
Посетители: 108

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 9 часа
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици