Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 


2015 09 Saedinenie 4
© снимка: Дарик радио Пловдив, архив

 

Вместо заключение или защо минават цели 113 години до обявяването на Съединението за официален празник?

В последните двадесетина години на всеки 6 септември от ранна утрин медиите се надпреварват да канят историци, литератори и общественици за да коментират славната дата и нейното значение. Те говорят за онова време на „единение“ и го противопоставят на днешните крамоли между политиците и държавниците. Съобщавайки за случилото се на 6 септември 1885, на съвременния българин се обяснява как актът се подкрепя тогава от „целия български народ“, от „всички българи“, от „всички държавни и обществени организации“, как е довел до загърбване на всякакви „лични амбиции“ и до така нужното „единение“ в обществото. През последните няколко години на различни места в страната се организират маратони посветени на годишнината от събитието. Поднасят се венци и цветя на паметните места свързани с края на Източна Румелия. Духови оркестри изнасят празнични концерти по площадите в различни градове. На някои места се организират и възстановки на паметните събития от преди повече от век. Откриват се множество изложби. Вечерта в Пловдив, на площад „Съединение“, отбелязването на деня завършва със станалата вече сякаш рутинна тържествена заря-проверка. Видимо денят все повече се налага в масовите представи като един символ на така нужното ни национално съгласие, като събитие безспорно в новата история на българите.

Ала както имахме възможност да видим дотук това съвсем не отговаря изцяло на историческата реалност. Още през пролетта на 1886 г. бившите съединисти (наричани от противниците си „лъжесъединисти“) разглеждат времето след 6 септември 1885 г. като „възмутителний режим на беззаконията, произволите и терора“. В началото на 1887 г. позив призовава населението да грабне оръжие за да сложи край на режима установен преди „15 месеца“ т.е. точно на 6 септември 1885 г. През следващите години не някой друг, а Иван Вазов, сам представител на свалената от власт Народна партия в Източна Румелия, представя Съединението като дело на „героите на кръчмите и затворите“. Видяхме също как през 20-те и 30-те години на XX в. свалените с провъзгласяването на Съединението директори (министри в автономната област) М. Маджаров, Д. Юруков и С. С. Бобчев се изказват все още напълно негативно за извършения акт. Въпреки растящия политически консенсус около събитието, все по-позитивното отношението сред широки среди на интелигенцията, в историографията и в учебниците по история, денят 6 септември така и не става официален празник или „неприсъствен ден“. Видяхме как след голямата политическа промяна през 1944 г. 6/19 септември попада близо до годишнините на 9 септември 1944 г. и 23 септември 1923 г. и вече въобще не се отбелязва от новата комунистическа власт. Стана ясно как дори и след промените през 1989 г. Денят на Съединението се превърна след множество усилия, дебати, бавно и мъчително в официален празник на България. Едва на 18 февруари 1998 г., след три-четири годишна съпротива от страна на БСП, с решение на парламента за промяна в Кодекса на труда, цели 113 години след осъществяването на акта, Съединението бе провъзгласено за официален празник. Консенсусът беше постепенно постигнат във времето между 1994 и 1998 г. Къде можем да потърсим причините за това закъсняло с повече от столетие политическо съгласие?

На първо място те са свързани с отдавнашното изчезване от политическата сцена, а и от живота, на основните исторически действащи лица, противници на датата 6 септември 1885 г. – бившите „лъжесъединисти“ и цанковисти (тези русофилски партии не се възстановиха след 1989 г.). Те останаха и без непосредствени политически наследници. Техният русофилски език дори бе допълнително компрометиран във времето след 9 септември 1944 г. Тогава той се превърна за десетилетия напред в език на тоталитарното управление на БКП, легитимирано и чрез „българо-руската“ и „българо-съветската дружба“. Това спечели на България в рамките на тогавашния Източен блок славата на „16-та съветска република“, чувствано в хода на годините като унизително за все по-широки среди от българската общественост. А и след 1989 г. поколението на старите сталинисти и съветофили в БСП вече не влияеше до такава степен във времето на промени. Не бяха налице и политически сили, които да не поддържат по същината ѝ една умерена „стамболовистка“ версия на разказа за българското минало, в която на много ранен етап случилото се на 6 септември 1885 г. беше придобило важно символно значение – отбелязвано най-вече като край на седемгодишното присъствие на „руския ботуш“ в страната. Това дори важеше вече и за някои кръгове в БСП, макар тя да се явяваше последният публичен политически крепител на традиционното русофилство и славянофилство (възраждането напоследък на подобен език у „Атака“ и някои среди в БСП е по-ново явление).

Ето защо важно се оказа след 1989 г. и участието на самата БСП в изработването на консенсуса около отбелязването на 6 септември. Той дойде по две линии. От една страна, както видяхме, още далеч в миналото в разказите и оценките за случилото се в Пловдив през 1885 г. както на тесните, така и на широките социалисти, събитието се представя като значимо в националната история и все в позитивна светлина. Заедно с това обръщането постепенно от 60-те, и особено през 70-те и 80-те години на миналия век, на самата идеология на БКП към националното, обуславя по-нататъшно придвижване на разказа в подобна посока. В този смисъл и високопоставени фигури в БСП като Ил. Димитров и Г. Първанов имаха още в началото и средата на 90-те години еднозначно позитивно отношение към събитието, и възразяваха единствено срещу акцентите, които десницата поставя при отбелязването и разглеждането му.

Самото Съединение притежаваше още от 70-те и 80-те години на миналия век много висок статут и сред професионалната колегия на български историци. То определено „печелеше“ символно в „съревнование“ с казионни дати като 9 септември или 7 ноември, които се отбелязваха тогава съответно като национален и официален празник. Още през 1994 г. вече бяха налице редица индикации, че и Съединението, и Денят на Независимостта от 22 септември 1908 г. стоят високо в скалата на бъдещия президент Г. Първанов. Не на последно място и в популярните версии на историята, които заливаха медиите една близка до стамболовистката започна определено да се налага и в масовото съзнание.

Отсъствието на исторически стамболовисти и тяхна значима партия след 1989 г. (опитите за възстановяване на Народнолибералната партия бяха до голяма степен неуспешни) по-скоро улесняваше, отколкото да затруднява, процеса на припознаването на деня на Съединението от широки обществени среди. Това лесно направи от стамболовисткия разказ – в който Съединението има висок статут – надпартиен и национален, във време, в което страната все още живееше с унижението на третирането ѝ в миналото като „16-та република“ на СССР. Това твърде ясно личеше в отправяните по възпоминанията послания за самостоятелното българско дело, за успеха срещу мощни чужди сили и отрицателната позиция на Русия, както и голямата тежест придавана при разказа за събитието точно на историческа фигура като самия Стамболов.

През 90-те стамболовизмът се превърна на практика в идеология, с която се припознаваха и с която се идентифицираха партиите в СДС, както и националистически организации извън него (например ВМРО), а в умерените му версии дори и среди в БСП. Неговите прозападни обертонове пък се нравеха и на среди свързани с т. нар. неправителствени организации (напоследък наричани от противниците им „соросоиди“). Прагматизмът и меркантилността на т. нар. „кукловоди“ или „задкулисие“ на Прехода също не бяха в противоречие с подобно придвижване на националната празнична система и популярна памет за миналото. В този смисъл особено показателен беше случаят с паметника на Стамболов в градинката пред Военния клуб в столицата. Построен със средства на корпорацията „Мултигруп“ през 1995 г., той бързо бе припознат от синята опозиция, която го превърна още през 1995 и 1996 г. в място за поклонение именно в дните, в които се отбелязва Съединението. Всичко това създаде множество благоприятни предпоставки и среда за допълнително заздравяване на консенсуса.

Придвижването на българския национален исторически разказ, както и на националната митология към партизанската идеология и митология на стамболовизма от миналото, твърде ясно се илюстрира от едно изявление на президента Г. Първанов по време на честването на 110 годишнина от гибелта на Стамболов през 2005 г. Давайки го за пример на политиците от началото на XXI в., президентът от БСП цитира думи на покойния държавник, които напомняли „сегашната“ ситуация в страната: „Той се обръща към младия княз и му заявява, че има два пътя – единия на подкрепа на българското съединение и втория към абдикацията.“ Струва си да изтъкнем, че случката сполучливо онагледява как твърде често и познанията на професионалните историци като Първанов са силно повлияни от партизанската и политиканска митология, а не толкова от професионалната историография. Казвам това за да отбележа, че наистина не съществуват на практика никакви документални свидетелства за тази красиво звучаща история на разговора между тогавашния председател на Народното събрание и българския монарх. Но и президентът професионален историк си служи с нея. Това е и ярко доказателство, че консенсусът за Съединението – на базата на национален разказ, някога разглеждан като изцяло стамболовистки, – става и с участието на БСП.

Ала това интегриране на стамболовисткия разказ от далечното минало за Съединението не стана без негово известно видоизменение. Отпаднаха силното ударение, което някога стамболовистите и радославистите поставяха върху освобождаването от руското влияние и опека; враждебният език срещу П. Каравелов заради последващи събития и конфликти със Стамболов; идеята за някакво уникално призвание на България да бъде един ден господстваща сила на Балканския полуостров; темата кой точно е бил против акта от 6 септември с цел дамгосване и елиминиране на политическите противници. Неслучайно това обстоятелство отваря пътя на митологизираните послания за постигнатото „единение“ сред историческите актьори около акта от 6 септември 1885 г. На практика днешната идеология за Съединението е своеобразен компромис между стамболовизма в широкия смисъл на думата и по-умерените версии на демократите каравелисти, в миналото, поддържани и в различни земеделски, социалистически и комунистически (но не и след 1947 г.) разкази за събитието. Като продължение на този консенсус е и вече мирното съжителство в този разказ – за разлика от началото на XX век – на Стамболов и П. Каравелов.

Изборът на Съединението и консенсусът около него се дължеше и на още едно обстоятелство. Фигурите на З. Стоянов и дейците на БТЦРК осигуряват символната връзка със стоящото най-високо в българската обществена памет национал-революционно движение от 60-те и 70-те години на XIX в. (Раковски, Левски, Ботев). Заедно с тези на държавниците Ст. Стамболов (сам бивш бунтовник, а после и държавник), П. Каравелов (не без значение и брат на Л. Каравелов) и княз Ал. Батенберг те служат и са подходящи за подсилване и внушаване на уважение към държавността и институциите ѝ. На практика България в края на XX в. се сдобива с консенсусен разказ за Съединението, в който има място едновременно (за разлика от дълги години след събитието) за бунтовника З. Стоянов, за водача на чета Чардафон Велики, за монарха княз Ал. Батенберг, за офицери като Д. Николаев, за държавниците П. Каравелов и Ст. Стамболов, както и за онова на Гаврил Кръстевич „И аз съм българин.“ В този разказ всички те, от изтънченият европейски аристократ до героите на пловдивската кръчма „Марково коляно“ на практика „теглят една и съща каруца“. Самият празник вече символизира националното единство, а разединението и дори ожесточените борби, до които видяхме, че е довел в българското общество в продължение на години след съединисткия акт, е потънало в пълна забрава. Другата причина за изместването на този разказ встрани от паметите за събитието поддържани в миналото от Народната, Прогресивнолибералната и Комунистическата партия (последната след 1947 г.) се корени в решителното компрометиране на традиционния тип русофилство и славянофилство по време на тоталитарното комунистическо управление, легитимирано чрез Съветския съюз. В него е и ключът както за уникалната вече позиция на Съединението като официален празник, така и за новата и напълно несъществуващата в миналите десетилетия тежест на Стамболов в контекста на това събитие. И докато СДС с постоянното подчертаване, че Русия е била против акта от 6 септември, наподобяваше силно езика на стамболовизма от миналото, то видимо определени среди в БСП търсеха някакви позиции, които отчитайки истинността на факта, да вървят плахо към една линия близка до тази на едновремешните демократи-каравелисти.

Три години след Съединението, през вече далечната 1888 г., съвременници стамболовисти си дават сметка, че оценката за 6 септември все още не е тази, която той заслужава. Ето защо официозът на Стамболовото правителство, в. „Свобода“, отбелязва по повод на датата следното: „Обстоятелствата, които България прокарва днес са твърде трудни и поради това отпразднуванието на тоя ден 6-й септемврий не може да стане тъй, както го изисква народната чест; но скоро, вероятно, България ще преодолее всичките външни интриги, скоро тя ще заживее мирен живот, и тогас тоя ден ще стане един от най-тържествените дни в България. При неговото отпразднувание ще престанат всички светски страсти, всички партизански разярения.“ Но това време не дойде „скоро“, както предвиждаше авторът на материала. До него трябваше да изминат още цели 110 години.

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по нова и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на  сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

В момента (2017 г.) гост-преподавател и изследовател в Центъра за Югоизточноевропейски изследвания към Университета в Грац, Австрия.

Други статии от този автор
Посетители: 108

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 10 часа
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици