Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2015 09 Saedinenie 3
© Sofia Photo Agency, архив, DarikNews.bg

 

Тази част от поредицата е преработен и съкратен вариант на текст, който беше представен на 25 юни 2015 г. на националната научна конференция „Съединението на България от 1885 г. – 130 години по-късно“, проведена в зала „Съединение“ на Регионалния исторически музей в Пловдив. Използвам случая да изкажа благодарност на доц.д-р Василка Танкова, както и на директора на музея гл.ас Стефан Шивачев за любезната покана.

Празнуване на забравения празник

„Вчера всичките българи си спомниха това и се помолиха за упокоението великата душа на първия български княз, като при това изпратиха и проклятията си към лъжесъединистите и цанковистите, които с всички сили пречиха на съединението и извършиха великата държавна измяна с детрониранието на княза Александра на 9 август 1886 г., и когото вързан като Верцинжиторикса предадоха на чужденците.“

Нов век, год. VII, 7 септ. 1905, бр. 927, с. 1.

 

„В описанието на съвременната ни история, ние ще додем до това събитие, и на това място ще установим, кой или кои са истинските фактори, които са приготвили и извършили съединението, и доколко те заслужават величие, хвала и слава. Но още от сега предупреждаваме автора на книгата „Строители на съвременна България“, че героите от родът на Чардафон Великий, в това число и самия той, ще бъдат пометени от нас с една улична метла, като един мръсен и непотребен баластър.“

Българско царство, 11 април 1910, бр. 64, с. 1. Т. Начев. Историческа история.

 

„Най-великото събитие, в името на което българският народ се терзае от 25 години насам, е съединението на Южна България (Източна Румелия) със Северна – Това събитие създаде толкова много заслужили и претенциозни герои и патриоти, колкото великите народи в историята за векове не са създали. Тия дни, слушаме, в памят на 25 годишнината от това събитие властите ще устрояват бляскави тържества. Не ни удивлява тревогата, приготовленията и тупурдията, която става и която има да стане по тия тържества, защото управниците на българската земя и водителите на българския народ, за нищо делно и полезно като не са способни – за триумфи и тържества всякога са били майстори.“

Българско царство, год. II, 29 авг. 1910, бр. 75, с. 2. Т. Начов. Историческа епоха.

 

„От тук шествието се разотиде и малка част придружи венеца, който се положи на гроба на П. Каравелова. Речта на учителя Цветанов бе много сдържана, защото оратора знаеше, че П. Каравелов бе против Съединението и ако сега му се поднася венец, то е затова, че днес управлява Демократическата партия – оная, която извърши преврата и детронацията. (С.Д. има се предвид преврата на 9 август 1886 г. и детронирането на Батенберг)“ Народни права, год. XX, 7 септ. 1910, бр. 195, с. 1. Съединението

„Лично засегнати, някои от противниците на Народната партия, каквито бяха д-р Странски, Иван Андонов, Георги Бенев, Захари Стоянов, Иван Стоянович (Аджалето), д-р Гатев и др., подириха средства и хора за борба вред, дето можеха. В началото тяхната деятелност и борба не се чувствуваше. Тя беше, така да се каже, повечето подмолна. Но лека-полека тя спечели почва не в средите на населението, не в масите, а в някои недоволни, които бяха изгубили по една или друга причина своите топли места при Алек-пашовото правителство.“

С.С. Бобчев, 1935, Съединението, Спомени, 1985, с. 200

В самото начало след края на режима през 1989 г. като че ли нищо не подсказва, че Съединението ще бъде обявено един ден за официален празник. През първите две години след началото на промените тържествата около датата са сравнително приглушени. Поради високата политическа температура в страната и ожесточеното противопоставяне между БКП (БСП) и антикомунистическата опозиция от Съюза на демократичните сили (СДС), на толкова отдалечената история се обръща сравнително по-слабо внимание. С времето на Съединението не са свързани най-непосредствените залози между основните политически сили. Те се асоциират най-вече с годините след 9 септември 1944 г., Народния съд, изборите за VI ВНС през 1946 г. и последвалото цялостно ликвидиране за десетилетия напред на опозицията в България. Дългите години на неотбелязване на празника също са довели до забрава и липса на навици за честването му. Това отсъствие на традиции твърде ясно личи в трудния избор през 90-те на места за поклонение, в незнанието на широки среди от обществото с какво е свързан 6 септември, както и в някои досадни грешки дори при изписване имената на действащите около 6 септември 1885 г. лица („Дума“ например говори за ген. Д. Николаев като „Николов“).

И все пак още през 1990 г., дни след подпалването на Партийния дом на БСП (БКП) на 26 август, новоизбраният президент от СДС Жельо Желев излиза в навечерието на празника със специално обръщение към нацията. В началото на 90-те възпоминанията остават главно в Пловдив и град Съединение (Голямо Конаре). По-ярки са те през 1994 г. когато видимо по-голямата мобилизация на силите на десницата в честването на 6 септември може да се потърси и в символната борба с отбелязването на 50 годишнината на 9 септември 1944 г., на която БСП отделя подобаващо място. Това води до заостряне на езика в средите на СДС, както и до придвижването му в още по-голяма степен към речника на едновремешния стамболовизъм. Десницата е видимо провокирана и от една от поредицата прояви, които се организират около 50 годишнината от 9 септември. Тя е проведена пред паметника на Съветската армия в София от Сдружение за приятелство с народите на Русия и ОНД и е посветена на „славянското единство и 50-годишнината от победата на антифашистката съпротива“.

Синята опозиция в борба за нов официален празник (1994-1997)

За по-масовия характер на възпоминанието през 1994 г. дял имат и нарастващия брой обществени организации, някои от тях и партийнопристрастни, които се включват в проявите. Сред тях са офицерската легия „Раковски“, комитета „Съединение“, сдружение „Мати Болгария“, Съюза на възпитаниците на Военното на Негово Величество училище, Школата за запасни офицери (ШЗО) и родолюбивото запасно войнство и т.н. Повечето от тях симпатизират на СДС или на националистически политически сили и са склонни към подчертана идеализация на преддеветосептемврийското минало. Особено ярка е ролята на симпатизиращият на СДС комитет „Съединение“.

Кръглата годишнина през 1995 г. е допълнителна предпоставка за нарастване размаха на честването на Съединението. Опозиционният СДС представя датата за „истински национален празник“, обръща силно внимание на противопоставянето на Русия и определено се стреми отново да противопостави деня на комунистическия 9 септември. Сред организаторите на честванията, съвпадащи с първата година от управлението на правителството на БСП с премиер Жан Виденов, забелязваме отново комитет „Съединение“, но също и ВМРО-СМД, Съюз на репресираните, легия „Цар Симеон“. Вече особено дейно и масово е присъствието в столицата и Пловдив на видни политици от СДС. На практика годините 1994 и 1995 г. се характеризират с мощното влизане на синята опозиция в отбелязването на датата, като част от една сериозна символна борба за националния и официалните празници на страната.

През 1996 г. отбелязването на Съединението съвпада с кампанията около президентските избори. Организирано е и тържествено пленарно заседание на Народното събрание, което е почетено от президента Желев, премиера Ж. Виденов и министрите от кабинета. Пред паметника на Незнайния войн венци и цветя са поднесени от председателя на парламента Благовест Сендов, премиера Виденов, парламентарните групи на Демократичната левица, СДС, Български бизнес блок, Народен съюз и ДПС. В ритуала на Ларгото участва Ирина Бокова, от тогавашната кандидатпрезиденстка двойка на левицата. Макар честването в София да е отново инициатива на комитет „Съединение“ в него за пореден път мощно участва и СДС. Освен, че на този етап засилено флиртува със Симеон II, синята опозиция в максимална степен се стреми да се възползва от символния капитал на Съединението.

Търсенето на алтернативни дати на предишните комунистически празници, както и видимата неловкост около обявяването именно на 3 март за национален празник (това е сторено още в началото на 1990 г., с указ на председателя на Държавния съвет Петър Младенов), довеждат през 1996 г. до два опита на кръгове около тогавашната синя опозиция, като компенсация, да бъде провъзгласен 6 септември за официален празник. И в двата обаче парламентарното мнозинство на управляващата БСП се противопоставя на идеята. Ала с всичките си вътрешни противоречия и паралелно организирани три прояви в столицата, честването през 1996 г. видимо трасира сериозно пътя на Съединението към статута му на официален празник

През 1997 г. – когато 6 септември се пада в събота и на власт е вече новото правителство на десницата от ОДС – на тържеството в София присъстват президентът Петър Стоянов (премиерът Иван Костов е в Пловдив) и други важни фигури от правителството и ръководството на управляващата синя партия и дясна коалиция. В отбелязването на годишнината се включва и подофицерското дружество „Гургулят-потомци“. Тържество се провежда вечерта и в Пловдив с участието на премиера Ив. Костов. Липсата за пръв път от последните години на голям скандал около датата и демонстрация на разминаване и разделение демонстрира, че обявяването ѝ за официален празник е видимо предстоящо. На 18 февруари 1998 г. с решение на XXXVIII Народното събрание за промяна в Кодекса на труда, 6 септември е провъзгласен най-сетне за официален празник на България.

През 1998 г., освен с тържества в град Съединение и Пловдив, денят е отбелязан и в столицата. Организират се шествие и митинг от ОДС и движение „Обединени монархисти“. Множеството тръгва от НДК, преминава по ул. „Раковска“, бул. „Цар-Освободител“ и бул. „България“. И макар да са видими опитите на управляващите да компрометират с празника опозицията от БСП, явно консенсусът проявен при гласуването в парламента на обявяването на датата за официален празник изразява вече една преобладаваща тенденция в обществото и сред политически активното гражданство. Ето защо още в навечерието на 6 септември и печатният орган на БСП, в. „Дума“, излиза с материал на историка Ил. Димитров носещ категоричното заглавие – „Най-великото събитие в новата ни история“.

През 1997 и 1998 г. силите на десницата определено честват шумно както 6 септември като Ден на Съединението, така и 22 септември като Ден на Независимостта на България, провъзгласена през 1908 г. По този начин десницата успява да използва две вече важни консенсусни дати за да извърши така да се каже „двойно заклещване“ на две „комунистически дати“ – 9 септември 1944 г. и 23 септември 1923 г., самите те част от легитимиращата политическа идеология на режима до 10 ноември 1989 г. В този смисъл периодът от 1994 до 1998 г. заедно с дълбоките трансформации на политическия спектър и българските вътрешно и външнополитически приоритети, бележи и промяната в българския национален празничен календар, която е повторно символно скъсване с времето преди 1989 г.

Лесното разединение, трудното единение – посланията

Трябва веднага да се изтъкне, че от 1990 до 1998 г. в посланията около отбелязването на Съединението е налице определено развитие. Заедно с това и отделните политически сили влагат в празника в немалка степен различно съдържание. Още в обръщението си през 1990 г., както изтъкнахме дни след подпалването на Партийния дом на БСП (БКП) в центъра на столицата, Желев поставя ударение най-вече върху противопоставянето срещу „разединението“ в обществото. На подобни призиви явно не са чужди и в БСП, доколкото още от началото на Прехода с апелите си за „съгласие“ тази политическа сила се опитва да минимализира загубите от негативите на десетилетното си тоталитарно управление. Ето защо на 6 септември 1994 г., представяйки Съединението като „най-безспорното събитие в националната историческа памет“, един от лидерите в БСП и бъдещ президент, Георги Първанов, го определя – в тон с изграждащия се нов шаблон – като един от малкото моменти, в които „българската нация демонстрира забележително единство…“ През 1998 г. – на първото честване на Съединението като официален празник – и министърът от дясното ОДС Валентин Василев не пропуска да изтъкне как „и днес националните интереси на държавата изискват единение, също както през 1885 г.“ Но понякога представители на десницата използват посланието за единение за да противопоставят на тази основа 6 септември на 9 септември, определяйки последната дата като символ на разединение в обществото.

Още в началото на 90-те ясно се очертава, за да продължи упорито и през следващите години, посланието, че иде реч за едно завършило с успех „самостоятелно българско дело“. Споменатото обстоятелство често се използва от държавници и политици и за вдъхване на кураж на обществото в трудното време на Прехода. В определени моменти това кара и сили свързани с десницата или СДС да го представят – подобно и на 24 май – като „безспорно най-българския празник“. Подобно говорене демонстрира и срама или поне неловкостта на немалко българи от обстоятелството, че именно 3 март – дата без пряко българско участие – се явява национален празник на страната. Ето защо през 1994 и 1995 г. внушенията, че всъщност 6 септември трябва да бъде „национален празник“ се правят от среди на СДС съвсем открито и настойчиво.

Още в началото на 90-те десницата в лицето на СДС не пропуска да изтъкне отрицателната позиция на Русия спрямо съединисткия акт от 6 септември 1885 г. Темата за руското противопоставяне „сините“ упорито набиват в главите на публиката и през следващите години. В същото време в средите на БСП има немалко привърженици на значимостта на 6 септември (като сред тях се открояват и историците Г. Първанов и Ил. Димитров), които не пропускат да изтъкват (но предпочитат да не задълбават по посока) отрицателната позиция на Русия спрямо акта. Заедно с това обаче, БСП е единствената значима политическа сила в страната, в която са останали сред „старата гвардия“ привърженици и на традиционното русофилство. Техен израз и през 1997 г. дава на страниците на в. „Дума“ Йоно Митев, който търси отново противниците на Съединението – подобно и на статията си през 1960 г. в „Работническо дело“ – сред „западните сили“, „западните държави“.

Героите на Съединението или относителната победа на стамболовисткия разказ

Още след промените от 1989 г. – при първите не толкова шумни отбелязвания на празника в началото на 90-те – се появяват имената на княз Ал. Батенберг, премиера П. Каравелов, председателя на парламента Ст. Стамболов, ръководителя на БТЦРК З. Стоянов, както и на началника на румелийската милиция, по-сетнешния ген. Д. Николаев. С изключение на Стамболов, за повечето от тях, както видяхме, се заговаря още при честването на стогодишнината през 1985 г. Но най-характерното за 90-те е именно изплуването на фигурата на Стамболов, като нейната значимост се прехвърля не само във времето след преврата на 9 август 1886 г., (довел до отстраняването на княз Ал. Батенберг от престола), но и около самото осъществяване и отстояване на Съединението. Прави впечатление, че още през 1991 г. в Пловдив се открива документална изложба, която проследява житейския път на бившия „хъш“, революционер, политик и държавник, който в близките години предстои да се нареди в националния пантеон непосредствено след Левски. Честванията на 150 годишнината от рождението му през 1994 г., както и на 100 годишнината от трагичната му кончина през юли 1995 г., още повече задълбочават този процес. През втората половина на 90-те години обикновено се говори за осъществяването на Съединението „благодарение на големи държавници като Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Захари Стоянов и младия княз Батенберг …“. В този случай Стамболов видимо получава приоритет, характерен до 9 септември 1944 г. най-вече за стамболовисткия или националлиберален разказ за събитието. При първото отбелязване на Съединението като официален празник през 1998 г., в Пловдив градоначалникът открива и новоиздигнат мемориален знак на Стамболов, разположен на едноименния площад. Това видимо фаворизиране на бележития държавник в контекста на Съединението, макар и с известни колебания, започва да се приема постепенно дори и от все повече среди в БСП.

Характерно за тези години е и яркото открояване на княз Ал. Батенберг, както и влизането „в обръщение“ на повече исторически личности. Това са вече мирно съжителстващи помежду си и свързани с 6 септември 1885 г. по-сетнешни стамболовисти, радослависти и каравелисти – З. Стоянов, Ив. Андонов и Ив. Стоянович от БТЦРК, Продан Тишков-Чардафон и годеницата му Недялка Шилева, офицерите Д. Николаев и Райчо Николов от източнорумелийската милиция, държавниците Каравелов, Стамболов и външния министър Илия Цанов. Определено може да се каже, че историческите личности, които се споменават във връзка със Съединението са доста повече в сравнение с тези от подобни чествания до войните, а и донякъде през междувоенния период. Хулен от „лъжесъединисти“ до първите социалисти, премълчаван и нежелан в немалка степен и през 20-те и 30-те, Чардафон с голямоконарската си чета е отдавна част от националния консенсус.

Стари и нови места на поклонение

След пълното забвение по време на комунистическия режим на старите места за поклонение в столицата от преди 9 септември 1944 г., след промените през 1989 г. някои от тях, макар и типични за известни периоди от преддеветоептемврийска България, отпадат. Това важи например за паметника „Цар-Освободител“ пред Народното събрание, навремето недвусмислен намек за акта на Съединението, като първа крачка към осъществяването на „Санстефанска България“, а и израз на силната консервативна русофилска доминанта в българската общественополитическа атмосфера. През 1994 г., благодарение на инициативата на комитет „Съединение“, за пръв път след промените от 1989 г. се поднася отново венец на затворения за посетители след 1946 г. мавзолей-гробница на княз Ал. Батенберг, както видяхме, традиционно място за поклонение при отбелязването на празника чак до Втората световна война. От следващата 1995 г. представители на СДС също започват да поднасят венци на мавзолея на Батенберг, както и на новопостроения паметник на Стамболов в градинката пред Военния клуб в центъра на столицата. След официалните приключвания спонтанно се възстановява и практика от миналото когато част от множеството се отправя и към гроба на П. Каравелов зад църквата „Св. Седмочисленици“. Дребнавите препирни от началото на века между либералните партии, от една страна, и демократите, от друга, относно ролята на П. Каравелов вече са напълно забравени. Ново се явява през следващите години и поклонението пред наскоро построения паметник на З. Стоянов в Борисовата градина, към което склонност проявяват министър Ил. Димитров и среди в БСП, видимо като някаква реплика на подчертаното внимание на десницата към княза и Ст. Стамболов. През 1995 г. местното СДС в Пловдив използва за поклонение също паметника на З. Стоянов, преди да се отправи към знаковия пл. „Съединение“.

Видимо през 1996 г. все още е налице символна борба около местата на паметта. Определени среди в БСП се ориентират към възстановения през 1981 г. паметник на Незнайния войн (завършен 1936 г., открит 1941 г., повреден от бомбардировките 1944 г., отстранен след 1944 г.), който се включва еднократно като място за поклонение и на целия парламент, с участие и на депутати от СДС. Той е обаче видимо изместен от гробницата на княз Ал. Батенберг и паметника на Стамболов. Тръгнало от НДК шествие на близкия до СДС комитет „Съединение“, с председател Дянко Марков и сдружение „Мати Болгария“ на Петър Константинов, подобно на споменатите вече депутати от опозиционния СДС, също включват като свои знакови места новопостроения паметник на Стамболов, както и мавзолея на Батенберг. Видим е и стремежът, – при липсата на все още установена нова традиция и протокол – среди в БСП, либералите на Петко Симеонов, Гиньо Ганев и Отечествен съюз, кандидатката за вицепрезидент на БСП Ирина Бокова и университетският проф. Николай Генчев да направят опит за обособяване като място за поклонение една Алея на Съединението разположена между сградите на Президентството и Министерския съвет. Там те поставят пръст донесена от Мизия, Тракия, Македония и Западните покрайнини. Това начинание да бъде създадено някакво ново сакрално пространство, което да се противопостави на традиционните и предлагани от десницата видимо се проваля и не създава трайна практика. През 1997 г. във все по-голяма степен започват да се налагат и открояват като места на поклонение мавзолея на Батенберг и паметника на Стамболов. Особено второто от тях отразява и дълбоките промени настъпили през периода на легитимирания и наложен с военната сила на Москва близо половинвековен комунистически режим. Те също издават и едва скривания и естествен след 1989 г. антисъветски и антируски подтекст в опитите за възстановяване на празненствата около Съединението, както и в издигането му до статута на официален празник.

В Пловдив явно бързо се възстановява междувоенната традиция с отбелязването на празника с благодарствен молебен в църквата „Св. Богородица“. Заедно с това поднасяне на венци и цветя се извършва и на построения след десетилетно отлагане за стогодишнината през 1985 г. паметник на Съединението. Тук, както се спомена, също наред с първото честване на Съединението като официален празник е открит мемориален знак на Стамболов на вече съществуващия едноименен площад.

По този начин паметните места на Съединението са не просто точки на консенсус, но и отразяват допирните пространства между епохи и политики. Те в някакъв смисъл също разкриват и самите участници в мъчителното постигане на националния консенсус около 6 септември 1885 г. Едни места като мавзолея на Батенберг са построени още в края на XIX в., при управлението на Народната партия. Други като паметника на Съединението в Пловдив са резултат от частичното обръщане в един момент на самия режим на БКП към националното. Ала тук има и паметници като този на Стамболов в столицата, които свидетелстват и за пристрастията на времето след 1989 г., когато всъщност Денят на Съединението придобива най-високия си статут от последните над сто години. Кои бяха дълбоките причини за това „отложено“ с повече от век развитие? На това ще се спра в заключителния текст.

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по нова и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на  сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

В момента (2017 г.) гост-преподавател и изследовател в Центъра за Югоизточноевропейски изследвания към Университета в Грац, Австрия.

Други статии от този автор
Посетители: 160

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Nira писа Още
    Здравейте аз съм НИРА... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Повярвай има голямо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм фейсбук:

    Angela Georgieva...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Прозорливостта на този... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 5 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 1 седмица
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 2 седмици
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици