Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2015 09 Saedinenie 2

 

Съединението срещу атентата в „Св. Неделя“

И във времето след края на Първата световна война Денят на Съединението (от 1916 г. вече отбелязван по нов стил на 19 септември, макар точната дата да би трябвало да бъде 18 септември) запазва своята придобита актуалност от годишнините през 1910 и 1915 г. Във време на безпрецедентни за българското общество социалнополитически катаклизми, особено през първата половина на 20-те години, годишнината от събитието се отбелязва обикновено като ден на единение. Въпреки това, и сега денят продължава упорито да не фигурира сред официалните празници в Царството. Затова и повечето от годишнините между двете световни войни са отбелязани сравнително скромно, без особена тържественост. И все пак, участват множество официални лица, държавници, политици и военни дейци, опълченци и участници в събитието, както и членове на дружествата „Шипка“ и „Сливница“.

„Тази доблест ни налага длъжността да кажем тук чисто и ясно, че, по въпроса за съединението, народът не само биде по най-немилостив начин изигран, но биде още изложен и на грамадни щети и загуби, на които последствията той и сега сеща, а с време ще да сети и по-живо и по-скоро, ако съдбата не реши другояче.
Вън от едничкото обстоятелство, че българскийт княз щял да бъде назначен за пет години Генерал-Губернатор на Источна Румелия съгласно Берлинския договор, ние в турско-българската спогодба не виждаме нищо, което да се коснува направо или косвено до въпроса за съединението“

в. Средец, II, 9 априлий 1886, бр. 160-161, с. 1.

  

„Ние ще се ограничим сега да поизпитаме само, съобрази ли се княз Александър с Конституцията поне в своите действия по важния и животрепещущия сега у нас въпрос за съединението на Южна България с княжеството… Макар че в Конституцията е изрично казано, че без съгласието на Великото народно събрание българският княз не може да бъде  същевременно управител на никоя друга държава, княз Батемберг не само не попита при това едно Велико Народно Събрание, но като че с цел да покаже презрение и към Конституция и към народ, той даде на постъпката си чисто самоличен характер: той не благоволи даже да покани неговия пръв министър да приподпише прокламацията му поне за една форма…. То не е така-току без причина запретено на князът да поема управлението на една чужда земя без съгласието на народа, изразено в неговото Велико Народно Събрание…. Ако княз Александър не беше се намесил в пловдивския преврат и не беше влязъл в Румелия, както му съветваха, както го даже молиха истинските доброжелатели на България, когато той беше потеглил от Варна към Балканът, то, няма съмнение, делото на съединението на Румелия с Княжеството, щеше по-малко, а негли и никак да се не заплете, войната със Сърбия щеше без друго да се избегне, милионите на хазната, които се изхарчиха, щяха да си седят небутнати, огромните загуби на народа от хора и имот и негови тежки страдания през всичката зима щяха да се предупредят.“

в. Светлина, год.  II, 19 априлий 1886, бр. 163, с. 1.

 

Да не помислят читателите, че чардафоните са свободолюбиви юнци и бикове! Боже пази! Кой не знае, че чардафоните са дигали най-голяма врява за всякакви свободии, кой не знае, че чардафоните са вдигали най-голям шум за “свободата на личността”, за братство, за равенство и не знам още какви обществени идеали. Да, онова време беше преди възцаряването им, преди знаменития 6-й септемврий 1885 г., по онова време, когато те още нямаха власт и сила, когато тичаха то подир едного, то подир другиго, на когото са надяваха, че ще им устрои чардафонското царство. Устроиха им царство, станаха велики чардафони, страстиците и чувствицата им намират удовлетворение, най-подире провъзгласиха са за непогрешими. Но те пак са свободолюбиви накрай време; само че ни свирят с друга свирка. И имат право, защото чардата, т.е. чардафоните са намират в критическо положене. Те не са криви, защото сега са други обстоятелства, други са времената, следователно тряба да бъдат и песните други. Предвид на това нам не остава друго нищо освен да си припомним думите на великия немски поет Хайне:

Други времена, други песни!“

Димитър Благоев, Царството на Чардафоните, 1888 г. 

Особено тържествено преминава 40 годишнина през 1925 г. Тогава остават затворени всички държавни институции. Заедно с високопоставени лица празнуват запасни офицери и подофицери, доброволческо дружество „Сливница“, войници и ученици. Очевидно в тези тревожни месеци, непосредствено след атентата в църквата „Св. Неделя“ от 16 април, кръглата годишнина и правителствената инициатива на управляващия Демократически сговор дават отражение върху отношението на широки среди към празника. Като главно място на памет продължава да се налага построеният през 1897 г. мавзолей-гробница на княз Ал. Батенберг. При отбелязването на годишнината в столицата запасните офицери минават покрай разрушената църква „Св. Неделя“ и свалят шапки в памет на убитите в неотдавнашния атентат. Шествието посещава и дома на ген. Д. Николаев, едновремешния майор и участник в провъзгласяването на Съединението, загубил при атентата преди по-малко от пет месеца единствения си син. В Пловдив пък по време на възпоминанието е поставен камък на бъдещия паметник на Съединението.

Основното послание при отбелязването на годишнината остава защитата на държавността, нуждата от помирение в обществото и запазването на единството на нацията. От името на управляващия Демократически сговор министър-председателят Андрей Ляпчев сам подчертава заслугите на основателя на своята партия П. Каравелов за защитата на Съединението, както и тези на ген. Д. Николаев. В публикуваните и шумно разгласени спомени на едновремешния майор Д. Николаев, той представя себе си като имащ основна роля в осъществяването на съединисткия акт и раздаващ непрекъснато заповеди на дейците от БТЦРК, включително на Ив. Андонов и З. Стоянов. Николаев е според тази версия този, който ги изпратил да съобщят новината за провъзгласеното Съединение на стоящия в конака генерал-губернатор Г. Кръстевич. Отминалите години видимо карат някои участници да гледат по различен начин на тогавашните действия. Отново по собствените му „спомени“ (?) Д. Николаев не съумял да види тогава в суматохата кога във файтона при сваления главен управител се качила и учителката Недялка Шилева, годеницата на Чардафон, облечена във войнишки дрехи. По тази причина било осъществено скандалното развеждане на стария Кръстевич по улиците на Пловдив, което офицерът не би позволил.

Видимо оттеглянето на събитието назад в историята, влизането на демократи начело с Ан. Ляпчев в управляващия сговор и особено смяната на поколенията сред „народняците“ (източнорумелийските директори като Маджаров, Бобчев, Гешов, Юруков и др. са сменени от несъпричастни към събитието като Ат. Буров), всичко това води в средата на 20-те и до припознаване на Съединението най-малко поне от значима част от Демократическия сговор. Все повече денят започва да придобива характеристиките на общонароден празник. Освен бивши и настоящи демократи, сред участниците в тържествата личат и имена на хора свързани с Военния съюз, Обединената народнопрогресивна партия, Народния сговор – все ярки свидетелства за разширяване на консенсуса около значимостта и позитивите на събитието, излизащи сред буржоазните сили и извън националлиберали и демократи. Подобно на демократите преди войните, подчертано значение отново се отдава на княз Ал. Батенберг, на фигурата на ген. Д. Николаев, както и на премиера на Княжеството през 1885 г. П. Каравелов.

Заедно с това в месеците след атентата в църквата „Св. Неделя“ властта видимо търси да се идентифицира в своята политика с „общонародния“ характер на случилото се през 1885 г. Ето защо тя изключва с посланията си радикалните леви сили на 20-те и техните „фантазии“ от символичния общонароден характер на съединисткия акт. И още нещо особено интересно. Концентрирането на спомена за акта от 6 септември върви с действащи лица силно свързани с институциите – монарха, премиера Каравелов, началника на източнорумелийската милиция Д. Николаев. Във време когато горите на Царството са изпълнени с множество най-често анархистки и анархокомунистически „чети“, явяващи се предизвикателство за управляващите, се пази на практика мълчание за всякакви „революции“, „комитети“, „голямоконарска чета“, което трудно може да не бъде забелязано. Видимо доколкото в средата на 20-те „чета“ е станала сякаш „мръсна дума“, тя трябва да бъде, ако не забравена, то поне премълчана. По този начин „голямоконарската чета“, Чардафон Велики, годеницата му Недялка Шилева, самият БТЦРК и неговите дейци начело със З. Стоянов, всякакви „луди глави“, изчезват от възпоминанието на случилото се преди 40 години. Основното внушение остава преди всичко, че Съединението през 1885 г. е успяло защото е имало монарх, премиер, държавници и офицери с войска.

Чие Съединение – на националлиберали или на демократи?

Още през 1920 г. новообразуваната Националлиберална партия (формация обединяваща бивши стамболовисти, радослависти и тончевисти) провъзгласява Съединението (19 септември) за свой партиен празник и организира отделни възпоминания. В случая видимо старите либерални партии се опитват да измъкнат от демократите тяхната предвоенна претенция върху събитието покрай премиерството на П. Каравелов и Топханенския акт. Иначе и останалата извън Демократическия сговор Демократическа партия на Ал. Малинов и Н. Мушанов продължава да отделя внимание на Съединението и обявяването на Независимостта (22 септ./5 окт. 1908 г.), убедено представяйки акта от 6 септември като постижение на тогавашния премиер на Княжеството и неин основател.

В годините след 1925 г. Съединението се отбелязва по-приглушено. Ала въпреки това версиите идещи от националлиберали и демократи печелят все повече символно пространство сред останалия политически спектър. Винаги празнуват запасното офицерство и доброволческото дружество „Сливница“. Освен княза, П. Каравелов и Д. Николаев, вече покрай националлибералите се появяват и други, обикновено неспоменавани преди, исторически актьори, които са особено приглушени в драматичната 1925 г. Сред тях са Недялка Чардафонова, Спиро Костов, Д. Ризов, П. Зографски, К. Паница, Продан Тишков-Чардафон, Ив. Стоянович, Ангел Чолаков, Спас Турчев, Т. Гатев, З. Стоянов, Ив. Андонов, дядо Иван Арабаджията и др. Веднага прави впечатление разширяването на кръга на тези действащи лица от миналото, включването понякога на преди неудобни, отиването отвъд по-сетнешни кавги, откритото говорене и относно Русия и руската позиция, както и срещу русофилите. В честванията пък на националлиберали имената се множат доста, някои от които се явяват и партизани на отделните там партии от миналото – З. Стоянов, Продан Тишков-Чардафон, Т. Гатев, Ив. Андонов, Ив. Стоянович, Сп. Турчев, дядо Иван Арабаджията и др. Тук различните памети за акта от 6 септември продължават да се сблъскват. Докато според тиражирания спомен на тогавашния майор Д. Николаев (харесван и от демократи) той заповядал на З. Стоянов и Ив. Андонов (бъдещи стамболовисти, а вторият настоящ ветеран националлиберал) да отидат при пашата в конака, то съгласно описанието на Ив. Андонов народът сам избрал него и Захари за тази отговорна мисия. Докато Николаев отдава отношението към Г. Кръстевич на импровизациите на комитетските дейци и голямоконарци, то за Ив. Андонов самият Д. Николаев в първите мигове най-много крещял „Долу Треперко паша!“. В тези дребни детайли, – било поради желание да си припишат като бивши дейци заслуги или да се разграничат от вече непопулярни или гледани с негативизъм тогавашни постъпки, – спомените на дейците от 1885 г. понякога драматично се разминават.

Дългата мъка на румелийските директори

Вече се спомена как дълги години след Съединението, включително и в началото на XX в., бившите източнорумелийски директори и членове на Народната партия от Източна Румелия открито изразяват своята неприязън и враждебност спрямо 6 септември – от спомени на М. Греков до художествени произведения на Ив. Вазов. В годините след войните обаче, видимо към консенсуса спрямо Съединението се придвижват и някои среди около бившата Народна партия, както и последвалата я концентрация под формата на Обединена народнопрогресивна партия. Езикът на народняшкия в. „Мир“ за събитието понякога започва твърде много да се приближава до този на демократи или националлиберали. Ала видимо пълният консенсус около 6 септември 1885 г. все още не е постигнат. Макар гласовете им прогресивно да заглъхват, все пак свалените тогава от власт бивши народняци от Източна Румелия – М. Маджаров, Д. Юруков, С.С. Бобчев – продължават упорито да проявяват особеното си и дори негативно отношение към акта. Често спорейки с печелещия симпатии далеч отвъд стамболовистите автор на „Строители на съвременна България“ (1911 г.), Симеон Радев, те продължават неотклонно да представят извършеното преди десетилетия Съединение като ненавременно „пронунциаменто“, „авантюра“, донесла единствено бедствия и влошаване на отношенията с Русия. От тук логично всички те продължават все още да оправдават и довелия до свалянето на княз Ал. Батенберг преврат на 9 август 1886 г.

Ала от друга страна, и през 20-те, демократи и националлиберали, а след тях и земеделци, продължават отново и отново да размахват вече споменатия „махзар“ от 1886 г., с който народняците искат турска окупация. Същото важи и за припомняне на замесеностите в преврата на 9 август. Като цяло обаче трябва да кажем, че русофилските съединистки и цанковистки разкази за Съединението остават слаби и маргинални. Това, което в най-голяма степен оформя доминиращия национален разказ за събитието от 1885 г. не е „мъката на румелийските директори“, а едно съчетания между по-умерения разказ на демократите, и по-пламенните описания на националлибералите.

Все по-близо до консенсуса за 6/18 септември

Разширяването на популярността на Съединението от 6 септември 1885 г. може да бъде видяно и във включването му във все повече партийни разкази за миналото, извън пряко ангажираните партийно групи – земеделски, социалистически, комунистически, както и тези на новопоявилата се след войните крайна националистическа десница. Една от предпоставките за положителното отношение и на комунистическите среди се крие в обстоятелството, че при разгорелите се след войните спорове за наследството на Възраждането, те са тези, които силно се идентифицират с революционната линия на Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботев, Г. Бенковски. Както иронично се изразяват на сърце им са всички онези „чапкъни“, „хаймани“, „нехранимайковци“, чрез които действия бил „развален рахатлъка и объркани работите.“ В този смисъл комунистите са много по-близко в оценката на събитието до националлиберали и те също поставят под въпрос искреността на тогавашната руска политика. Ето защо и не разглеждат нито Априлското въстание от 1876 г., нито Съединението от 1885 г., като „прибързани“ събития или „грешки“ на техните организатори. Що се отнася пък до крайната десница – Българския народен съюз „Кубрат“, „Млада България“, „Отец Паисий“, легионерите и др. – всички те в различна степен разпознават в акта на Съединението решителното, смело действие, както и характерното за междувоенния период енергично противопоставяне срещу разяждащите страната „партизански страсти“ и „червея на интернационализма“. Затова по подобие на националлибералите и комунистите, в по-голяма степен тези крайни десни организации обръщат внимание и на действията на „революционните комитети“, „лудите глави от Тракия“, „младата генерация“ на 80-те, без да забравят и „младата българска войска“. Наясно са и с категоричното противопоставяне на Русия и подкрепата на Англия.

Не бива да пропускаме също, че още от времето на войната насетне в популярните и достигащи до широката публика учебници по история на автори като Никола Станев, Иван Пастухов и Иван Орманджиев Съединението е вече решително „най-крупното събитие в нашата след-освободителна история“. За разлика от някои сякаш апокалиптични писания на народняци и цанковисти, то е представено в един изцяло позитивен знак, послание стигащо и до училищата и учениците в Царството. В споровете „за“ и „против“ акта от 6 септември, някъде във времето между 1915 и 1925 г., нещата като че ли изглеждат изцяло решени в полза на „най-крупното“, „най-голямото“, „великото“ събитие от историята на България след 1878 г.

В сянката на 9 септември или забравеното Съединение (1944-1989)

Макар през 20-те и 30-те да изглежда, че консенсусът около Съединението определено нараства, след промяната на 9 септември 1944 г. и установяването еднопартийно комунистическо управление, празникът потъва в забвение, и то както никога преди (по разбираеми причини никой не се сеща за него още през 1944 г.). Видимо невралгичната тема за противопоставянето на Русия на това самостоятелно българско действие (при режим в България, който вече се легитимира чрез българо-руската и българо-съветската дружба) и разположението на самия ден в близост до важните за идеологията на комунистическата власт 9 септември (сам той вече национален празник) и 23 септември (годишнина от предвожданото от БКП Септемврийско въстание), се оказват съдбоносни. И то на фона на сравнително позитивното присъствие на самото събитие в комунистическия разказ за миналото. Дори оспорването на Източна Румелия (Южна България) в миналото от вече „капиталистическите“ и „натовски“ Турция и Гърция не активизира паметта на комунистическата власт за Съединението и възпоминанията за него.

Наистина в историографията на новия режим още в самото начало се обръща внимание, че БТЦРК на З. Стоянов е продължение в новите условия след 1878 г. на БРЦК. Но не се пропуска, че „социално-революционните елементи от идеологията“ отстъпват на „идеята за национално обединение“. Изтъква се още как подкрепилият движението за Съединение княз Ал. Батенберг бързо бил превърнал БТЦРК в „оръдие на княжеската политика.“ В крайна сметка чрез „военен преврат“, а не чрез „всенародно въстание“, комитетът се стремял да присъедини Източна Румелия към Княжество България. В този смисъл първоначално толерираният от комунистическата власт разказ освен, че продължава решително и подобно на националлиберали в миналото да включва БТЦРК като главен фактор допринесъл за съединисткия акт (за разлика от Демократическата партия и Демократическия сговор в миналото), заедно с това възражда и характерното през 80-те негативно отношение на Д. Благоев към тази организация. Нещо повече. През цялото време на комунистическото управление, дори и след обръщането на режима към националното, специално темата за отношението на Русия към акта от 6 септември 1885 г. продължава упорито да бъде прекалено невралгична и създава доста проблеми на комунистическата власт. Тя е и една от основните причини въобще за маргинализирането и забравата на празника.

И все пак не може да се отрече присъствието в комунистическата историография на 6 септември 1885 г. в позитивен план. Там не са пропуснати нито дейците на БТЦРК, нито Чардафон и „голямоконарската чета“, нито военните, нито княза. На дейците на комитета и четите се отдава значимост, която и ген. Д. Николаев, сговора или демократите в средата на 20-те не са склонни да им признаят. В това отношение, парадоксално, поне професионалният историографски разказ от времето на комунистическото управление в някои свои части се родее със стамболовисткия или националлибералния. В него присъстват и действат едновременно четите на БТЦРК и военните, което е доста по-близко до реалността, за разлика от партизански разкази от преди и след войните. Като цяло Съединението на България от 6/18 септември 1885 г. се представя като „дело на народа и армията“ и представлява „славна страница от историята“. Показателно е също, че при всички публикувани спомени, и особено при годишнините от 1980 или 1985 г., гледната точка на бившите румелийски директори (М. Маджаров, Д. Юруков, С.С. Бобчев) или на цанковистите е придружена от издателите с обяснителни бележки под линия, а възгледите им срещу акта от 6 септември са представени на тогавашните читатели изрично като „неправилни“ и „тенденциозни“. Видно е, че народняшките и цанковистки разкази, конкретно за Съединението, са вече мъртви. Те съществуват единствено неофициално сред някои представители на отиващото си старо поколение. Подобен пример е бившият сговорист Петко Стайнов. Сам зет на М. Маджаров, професорът по административно право и пръв външен министър в отечественофронтовското правителство, в писмо до Института по история при БАН, изрично пише, че Съединението от 6 септември 1885 г. е „авантюра“, която просто е завършила с успех, но от нея са последвали големи беди за нацията.

Заедно с безпрецедентното в сравнение с всички периоди през XX в. маргинализиране на датата 6/18 септември, през комунистическото управление сред професионалните историци и хуманитарната интелигенция значимостта ѝ постепенно нараства. За това спомагат и издадените през 1973 г. „Строители на съвременна България“ на С. Радев, книга, която въпреки стохилядният си тираж бързо е разграбена от книжарниците. Към края на режима историческите изложения все по-малко скриват важната роля на припознаването на Съединението от княз Ал. Батенберг, негативната позиция на Русия и подкрепата получена от Англия. Открито започва да се говори от професионалните историци и за „махзара“ на русофилската емиграция в Турция от декември 1886 г. с искане султанът да се намеси със сила и да свали регентството на Стамболов. Но в публичното пространство около датата се пази мълчание и тя продължава да бъде засенчвана от шумното отбелязване всяка година на 9 септември.

Героите се завръщат за малко – 100 годишнината

Кръглата 100 годишнина през 1985 г. е отбелязана определено по-тържествено и подведена под официалния курс на БКП и „априлска България“. Интензивното говорене за славното минало не минава без намеци за току-що преминалия „възродителен процес“, както и за „трудовия ентусиазъм“ обзел страната преди XII конгрес на БКП. Отбелязването се провежда при възкресяване имената на много от участниците в акта от 1885 г., без да се споменават техните политически пристрастия по-късно (повечето са стамболовисти и радослависти, на чиято политическа биография, поради вървящото с нея русофобство, не се гледа видимо с добро око от режима). Умело се избягва и позицията на Русия спрямо съединисткия акт и затрудненията, до които тя довежда за България. В официалните тържества видимо отдавна са забравени политическите пристрастия в миналото и спокойно З. Стоянов и Ив. Андонов присъстват заедно с Ал. Батенберг и П. Каравелов, като все още продължава да отсъства набиващата се днес в челото фигура на Ст. Стамболов (След 10 години, когато се отбелязва 110 годишнината, нещата с Каравелов и Стамболов ще стоят точно по обратен начин). Но като цяло в самата академична литература и по-необвързаната партийно периодика говоренето за Съединението и реабилитирането на едни или други исторически фигури свързани с него придобива през 1985 г. небивал до тогава размах. И тогава обаче упорито се премълчава разбирането на руския цар Александър III как да се развиват в бъдеще отношенията с България, как тя трябва да бъде винаги зависима, несуверенна, с формален княз, с решения взимани извън страната, линия, която отблъсква, освен консерватор като Гр. Начович, дори и негови съмишленици като К. Стоилов и Ив. Евст. Гешов.

Не на последно място по време на комунистическото управление коректният термин за случилото се на 6 септември 1885 г. все пак остава позитивния в онзи контекст „революция“. Говори се за „революционния акт от 6/18 септември“, „Румелийската революция“, „Пловдивската революция“ и др. Употребяваните в миналото най-вече от съединисти и цанковисти и натоварени повече с отрицателен заряд – „военен преврат“, „пронунциаменто“, „румелийска афера“ се оценяват категорично като необосновани. Като цяло русофилството на бившите народняци (включително и румелийски съединисти/лъжесъединисти) и цанковисти импонира на комунистическата власт, на българския сталинизъм и постсталинизъм. Той ги интегрира, използва и легитимира, ала всякакви дезинтегриращи интерпретации, разделяния от центъра, регионализми, няма как да се приемат от обърналия се вече към определена форма на национализъм тоталитарен и авторитарен комунистически режим начело с Т. Живков.

Макар и използвана в контекста на току-що извършения „възродителен процес“ над българските турци, проявата спомага да се припомнят някои забравени събития и личности свързани със Съединението, различаващи се от обикновено възхваляваните от режима герои и исторически фигури – възрожденци-революционери и комунистически герои. Ала дори и след тази шумно отбелязана кръгла годишнина празнуването на Съединението не се подновява и празникът бързо е отново забравен. По-възрастните още си спомнят как през 80-те на въпрос на репортери защо столичната улица се казва „6 септември“, интервюираните обикновено свързваха датата със „стачки“ и „въстания“ непосредствено преди 9 септември 1944 г. България посрещна промяната на 10 ноември 1989 г. с 6 септември като най-обикновена дата от календара. Каква ли щеше да е неговата съдба след промяната?

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по нова и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на  сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

В момента (2017 г.) гост-преподавател и изследовател в Центъра за Югоизточноевропейски изследвания към Университета в Грац, Австрия.

Други статии от този автор
Посетители: 157

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Nira писа Още
    Здравейте аз съм НИРА... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Повярвай има голямо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм фейсбук:

    Angela Georgieva...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Прозорливостта на този... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 5 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 1 седмица
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 2 седмици
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици