Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 70% (8 гласувания)


Приемащата държава

Отраженията върху приемащата държава са самостоятелен аспект, който подлежи на отделно проучване. Тук той следва да бъде бегло маркиран при осчетоводяването на последиците от погрома. В крайна сметка миграционна вълна от подобен мащаб преструктурира демографските и стопанските баланси в региона, с което променя икономическите условия и във всяка една от засегнатите страни.

Донесенията на българското агентство в Атина с нескрито заинтересован поглед подробно следят местните реакции. Отраженията върху гръцката икономика са типични за държава, която не притежава дадености за спонтанно усвояване на „гранични територии“ (frontier country) както двете Америки, но въпреки това се държи така, като че ли ги има. Увеличението на държавния дълг в тези условия е неминуемо. Първото бреме пада върху бюджета, доколкото правителството трябва да посрещне непосредствените нужди на пристигащите и да осигури обещаните им земи. Законодателните инициативи се придвижват със закъснение (едва през април 1907 г.) и под натиск на недоволството на самите бежанци. Сключен е вътрешен заем („Земеделски Тесалийски заем“) за 10 млн. драхми със синдикат от гръцки банки (65% от Националната банка на Гърция)[1]. Създадена е „Тесалийска земеделска каса“, която е натоварена да закупува земи за бежанците, да им раздава средства и да рефинансира аванса, предоставен на държавата от Народна банка за придобиване на голям частен чифлик през 1901 г. Новият държавен дълг е с матуритет от 30 г. (от 1 март 1908 г.), 5% лихва и два годишни купона. Той е гарантиран с излишъка от приходите, поставени под опеката на Международната комисия за контрол върху държавния дълг на Гърция (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 април 1907, л. 110-111). При месечна издръжка на бежанците[2] от 220 000 драхми и при прииждащи много повече от предвиденото, само няколко месеца по-късно се търси нов заем от 2 млн. драхми (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 14 юли 1907, л. 22). Този път обаче банките отказват: бежанският проблем има сериозни макроикономически последици, като е сринал и без това ниския кредит на държавата. Налага се да се правят най-различни (неуспешни) опити за орязване на разходите: въвеждат се крайни срокове на заявките за помощ (които не са спазени); приемат се явни или неявни ограничения (които веднага създават стимули за заобикалянето им); решението да се отпускат заеми само на земеделци, довежда до това, че всички се записват като земеделци; раздробяването на сумите (от опасения, че заемите могат да бъдат „изнесени“ обратно в България) надига всеобщо недоволство. Правителството попада в собствения си пропаганден капан и намекът му, че може да затвори страната за емигранти от България, предизвиква остро негативна реакция в пресата.

Държавата хвърля много усилия да организира заселването на Тесалия (наскоро пострадала от силно земетресение), агитационната машина разяснява, че районът има нужда от работна ръка, че усвояването на земите ще намали вноса на жито, че самите бежанци носят със себе си богатство. Новодошлите са настанени в повече от 40 града, като основното ядро действително е насочено към тесалийските земи (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 246, 16 март 1909, л. З). Тази политика е обяснима и с обстоятелството, че самата Гърция е изправена пред масово изселване (в частност, от Тесалия) към Америка: за „компенсация“ се разчита именно на пристигащите от България, но известна част от тях на свой ред е увлечена от мощния поток към САЩ.

Много характерен момент е ясно проявеното фаворизиране на емигрантите от Анхиало, които със своята съдба най-добре обслужват националистическата кауза. Те получават преференциално третиране, по-дълги срокове за настаняване, по-лесен достъп до кредити. Неслучайно най-големият урбанизационен проект, разработен специално за бежанците от България, е построяването „на зелено“ на четири нови селища[3]. Измежду тях особено емблематичен е бъдещият град Неа Анхиало. Полагането на първия му камък в началото на октомври 1907 г. е режисирано като помпозна патриотарска проява (описана в най-големи детайли от българското Дипломатическо агентство), където политическата класа преповтаря вече добре оформената канонична версия за мартирологията на опожарения в името на „Мегали идея“ (сравняван с Мисолонги) град (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 1 октомври 1907, л. 59-63).

Интегрирането на емигрантите от България се сблъсква с всички социокултурни проблеми, присъщи на срещата между една „външна“ общност и местната среда. Появяват се познатите трудности. Те произтичат от преследването на политическа свръхцел, която надхвърля финансовите възможности на държавата. Коментарите на българската дипломация и по двете теми са саркастични като наблягат върху „театралността“ и дори „комичния характер“ на пропагандата около бежанците, използвана за „мощно оръжие срещу Княжеството“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 юни 1907, л. 82; ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 1 октомври 1907, л. 59-63). Въпросът действително е злоба на деня за гръцкото обществено мнение, а политици от всички равнища (от краля до министрите и кметовете) експлоатират до дъно сюжета. Използват се както публичното говорене, така и ритуален мизансцен – например при тържественото отбелязване на годишнината от погрома в Анхиало с панихида[4] (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 4 август 1907, л. 88).

Както винаги в подобни случаи обаче, първоначалната патриотарска тръпка изчезва с началото на реалните икономически трудности. Неприязнено отношение към бежанците (макар и приглушено от приповдигнатото настроение) започва да се надига, когато се усеща влиянието им върху пазара на труда и върху финансите на държавата. От българското агентство язвително коментират, че разочарованието идва, след като става ясно, че от придошлите бежанци „за елинизма полза никаква“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 14 юли 1907, л. 21) и когато те разбират, че „не е достатъчно само синьо небе и древно величие, а трябва преди всичко да се удовлетворява стомахът, който не разбира от класическа поезия, нито от естетика“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 юни 1907, л. 82). А. Тошев дори мрачно прогнозира, че част от бежанците („преимуществено негодяите“) ще останат в Кралството, за да присадят несъзнателно социализма в Тесалия и да научат тамошното невежествено селско население да въстава против абсолютните свои господари-чи-фликчии… като ония селяни в Румъния, които неотдавна удивиха света със своите свирепства“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 юни 1907, л. 86). Стопанските проблеми около настаняването са действително големи и те са напълно известни от всички аналогични случаи. Такива са нищожната издръжка от бюджета, появата на голяма маса безработни, нарастващата несигурност и особено плачевното санитарно състояние, предизвикващо значителна смъртност. А с отпочването на големите проекти за построяване на нови селища се надига обичайният ропот срещу неспазените срокове и използваните некачествени материали, появява се неизбежният корупционен фон с повсеместните обвинения за кражби, подкупи и нагласени търгове. Всички тези проблеми бързо намират отзвук в България, като вестник „Край“ редовно информира за оплакванията.

Няколко години след погрома част от бежанците продължават да се чувстват неприети нито в едната, нито в другата страна. Те са чували „на добър им път“ при заминаването си от България, но сега го чуват и в Гърция, когато изразят неудовлетвореност от условията или заговорят за завръщане. Обществото е все още разделено по отношение на емигрантите. Проявите им на недоволство са посрещани с раздразнение, като неблаго-дарност към направените значителни финансови жертви. В същото време въпросите за това как и колко ефективно правителствата са изразходили 40 млн. драхми, не престават да занимава публиката („Край“, бр. 278, 11 септември 1911; бр. 281, 6 октомври 1911). Противоречивите настроения съвсем не са учудващи. Но дългосрочният резултат е като правило успешен: символичен епилог на конкретния случай е, че днес Неа Анхиало брои точно толкова жители (5514), колкото са живели в град Анхиало в годината на погрома (5527)…

2.3. Средносрочни последици (II): цени и преразпределение на активи

Във всяка двуетническа общност, като при скачени съдове, масовата емиграция на единия етнос освобождава икономическа територия за другия. По-малко или повече стихийното запълване става по различни канали, ала на микроравнище то задължително преминава през изкривяване на пазарните цени и през пряко преразпределение на активите. Успоредно протичат постепенни промени в политическата икономия на местната общност, които оформят нова конфигурация на властовите сили и видоизменят предходното етническо статукво[5]. Последиците от опожаряването на Анхиало особено прегледно илюстрират тези процеси.

Пазар на купувача

„Микроикономиката на погрома“ може лесно да бъде резюмирана като образуване „пазар на купувача“. Напускането на голям брой жители и физическото унищожаване и обезценяването на капитала създават условия за свръхпредлагане, за спешни разпродажби на активи и за общ спад в техните цени.

Хаосът и последвалите епидемични изселвания поддържат ценовите изкривявания в течение на години и то не само в Анхиало, но и в другите гръцки общности. Свидетелствата са многобройни, като например документът за Бургаско село, където през 1908 г. 145 български семейства вече са изкупили всички имоти на гърците (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1011, л. 138). Особено изразително е и оплакването на анхиалските гърци до Народното събрание, че държавният бирник продава на ниски цени имоти на изселници, за да покрие данъчните им задължения („Край“, бр. 170, 7 март 1909). Те настояват да се спрат тези продажби, тъй като се очаква завръщане на собствениците. Според коментара на „Край“, целта на прошението е да се защитят високи цени, а малкото все още останали гърци „да грабнат парите и заминат с тях“. Презумпцията е, че мнозинството е напуснало и е само въпрос на време да тръгнат и останалите. Битуващата представа сред българската общност е, че „преди две години тяхното [на гърците] решение е „всички в Елада, нито един в България“… че с малки изключения, останалите тук… са записани в Гърция за елински поданици … и че на повечето от тях семействата отдавна са в Гърция“.

Но ако интерпретацията е тенденциозна, то икономическата логика на вестника е резонна. Той задава смислените въпроси защо, след като гърците желаят да останат, те не купуват евтино, а продават; защо нито един състоятелен гражданин „не купува от бирника евтините имоти, а гледа да продаде“? Това архетипно определение на „пазара на купувача“ се съдържа неявно и в друг коментар, направен отново по повод предполагаеми скрити планове на гърците. Петицията за намаляване акциза върху солта се тълкува като опит преди окончателното изселване, да бъдат валоризирани силно подценените им имоти. „Ако 8000 солници минат в други ръце, пише вестникът, и ако се намали акцизът, цените на солниците ще се качат по 100 лв. или повече: от 8000 солници солопроизводителите ще изнесат вън от България 800 000 грешни пари.“ („Край“, бр. 160, 24 ноември 1908) За неизгодни принудителни продажби говори през напрегнатото лято на 1907 г. и русенският банкер Бебис. Определен от български дипломат в Атина като „олицетворение на най-рафинирания елинизъм“, той твърди, че всички гърци искат да се изселят не толкова заради физически, колкото заради „нравствен терор“[6]. Опасявайки се от антигръцко движение във Варна, самият Бебис е продал своите имоти и се готви окончателно да напусне Русе. Чувал е, че същото се канят да направят и останалите гърци и „ако е вярно, ще се каят тези що продават, а не купувачите“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 юни 1907, л. 84).

При подобна пазарна ситуация продавачът е в неблагоприятно положение, а купувачите са в състояние да диктуват условията. Като се има предвид, че предлагането е от гърци, а в закупуването все по-дейно се включват българи, става съвсем ясно как се създават условия за „пазарно побългаряване“ на освободеното икономическо пространство.

Права на собственост

Онова, което пазарът върши спонтанно, е многократно усилено от юридическите и административните манипулации. Думата е за добре известните имуществени посегателства, които съпровождат всяко разместване и опразване на стопански периметри[7]. Те дооформят мащабното преразпределение на активи след погрома.

Методите са изключително разнообразни. Вестник „Край“ с наслада ги разнищва, доколкото повечето случаи уличават управляващите гръцки първенци. По неговите дописки може да се състави истински инвентар на начините да се осребри отсъствието на законовите притежатели и за лишаването им от собственост. Първата линия се състои в простата „кражба на грозде от лозята на избягалите гърци през 1906-1907 г.“ То е публична тайна, но е надлежно документирано и в една от ревизиите на Анхиалската община („Край“, бр. 147, 26 август 1908). С по-сериозни последици е издаването на фалшиви удостоверения и постановления при прилагането на Закона за замяна на турските документи за право на собственост с крепостни актове. Фалшификациите на общинските власти тук водят до фактическо обсебване собствеността на изселилите се. Дълъг поменик от описани казуси включва: издаването на неверни удостоверения; присвоявания; обезнаследяване; придобиване на крепостни актове за чужди солници; заличаване на дългове; придобиване на документи (и последваща продажба) на изгорели имоти, за които преди пожара собствеността не е била надлежно доказана… („Край“, бр. 148, 2 септември 1908). Тези практики се потвърждават и от други източници. Интересът на „оставащия“ да насърчи емиграцията на съгражданите си, се проявява например при споменатия инцидент в Кавакли, където кметът и по-състоятелни гърци са обвинени, че „закупуват чрез други лица на долна цена раздадени предмети и спекулират после с изоставени имоти“ (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е 169, 6 май 1907, л. 43). В същия епизод е засечено отчуждаване на имот с фалшиво пълномощно без знание на стопанина[8] (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 7 юни 1907, л. 66). Съществено в тези прекроявания на собствеността е, че те далече не стават само в полза на българи. Главни герои в злоупотребите често са гърци или техни „съюзници“.[9]Имущественото мародерство между членове на преследваната общност, т. е. срещу собствения етнос, изглежда напълно текуща практика. Собствеността не търпи празно място и когато такова се появи, то бива запълнено по един или друг начин.

Манипулациите със собственост са широко разпространени, но през началните години мобилността на мигрантите в двете посоки е все още голяма, което нерядко (при завръщане) предизвиква остри конфликти. Постепенното улягане на правата преминава през юридически подвижни пясъци. Погромът принуждава през продължителен период от време голяма част от гърците да живеят шизофренно, на две места, с де факто две поданства, с два имота, с два житейски проекта.

Така през лятото на 1907 г. в Атина се очакват (за октомври) 400 анхи-алски семейства, които все още остават в града, за да приберат реколтата, да ликвидират собствените си имоти и онези на заминалите за Гърция емигранти (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 16 август 1907, л. 75). По същото време Дипломатическото агентство в Атина отбелязва нищожния брой бежанци (само 106), представили за заверяване пълномощни за продажба на имотите си в България (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 юни 1907, л. 85). Най-високият дял измежду тях е на анхиалци, което за пореден път потвърждава връзката между силата на антигръцкото движение и решимостта за емигриране. Две години по-късно колебанията изглежда са понамалели, тъй като се съобщава, че гръцкият консул в Бургас е заверил 184 пълномощни, даващи право на изселили се от Анхиало (включително общински съветници) да приемат от името на упълномощаващите отстъпената от гръцкото правителство земя („Край“, бр. 174, 11 април 1909).

Тази двойствена позиция предизвиква все по-голямо раздразнение сред българите. Те повдигат въпроса за гражданската лоялност и питат „може ли да се очаква нещо добро от наши сънародници, които добиват имоти в Гърция, мразят страната ни и денонощно мислят за Елада“. Възниква класическа несъгласуваност на хоризонтите (time inconsistency), при която краткосрочните и дългосрочните цели влизат в конфликт. От това, че имуществените, гражданските и политическите права на голяма част от анхиалските гърци остават размити следва тяхната незаинтересованост към дългосрочните проблеми на града. „Изселниците ги интересуват само временни въпроси до ликвидирането на своето имущество в Анхиало“, те „не се интересуват от неговото [дългосрочно] благоустройство“ („Край“, бр. 208, 28 ноември 1909). Особено остро е недоволството срещу общински съветници, приемани за временно пребиваващи: в апел до Бургаския окръжен управител се твърди, че е „грехота да управляват града ни хора, на които паспортите са в джобовете им и които считат себе си гръцки поданици.“ („Край“, бр. 174, 11 април 1909).

Хибридният стопански статус на гърците от Анхиало (а и другаде) след погрома започва да разклаща традиционното статукво между двете общности. Неопределеността и раздвояването в перспективата отслабва позициите на гръцката. Макар резултатите да не се наблюдават веднага, в течение на няколко години старата политическа икономия на междуетническото съжителство ерозира необратимо.

Икономически визии: „побългаряване“ и стопанско бъдеще

Освен пазарът и имотните комбинации, за промяна на традиционния етнически баланс работят организирани обществени сили. На гребена на вълненията срещу гръцкото малцинство се надигат радикални лозунги за неговото отстраняване от политическия и стопанския живот в страната. В началото това са преди всичко площадни призиви. След апогея на движението те утихват и постепенно са изместени от по-премислени и усложнени проекти на социално инженерство, преследващи сходни цели, но с други средства.

В хода на събитията говорител на крайно шовинистичните агресивни искания (някои издържани в почти расистки тон) е организацията „Български родолюбец“ на Петър Драгулев (Κοτζαγεώργη-Ζυμάρη 1999;Проданов 2003). Те са подхванати от много митинги и вестници, включително от анхиалския „Край“. Резолюциите включват стандартен набор от ултимативни заплахи, като бойкот на всичко гръцко (адвокати, лекари, комисионери, търговци, занаятчии, наемодатели, работници, хотели, заведения, квартири), уволнение на гърците на българска служба[10], „побългаряване“ на Черноморския бряг… Чисто икономическите претенции стигат до отнемане (включително национализиране) на гръцките обществени заведения и имоти[11]. Конкретно по отношение на Анхиало се настоява да се вземат от гръцките арендатори солниците и таляните и те да се отдават под наем единствено на българи. В политически план паролите са: „няма да се считат вече гърци, всички сме българи!“; „отказ от Патриаршията!“ (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1010, 2 август 1906, л. 12-13;“Край“, бр. 119, 26 август 1906, бр. 121, 9 септември 1906). Спонтанно възникват и комитети за помощи на пострадалите анхиалци[12]. Доколко масов е фактическият бойкот, е трудно да се каже, но непосредствено след събитията са налице оплаквания (главно на чужди граждани) от сплашвания или насилствено недопускане да се купува от гръцки магазини (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1011, 9 септември 1906, л. 11).

Отвъд кресливите лозунги, българската общност в Анхиало бързо се ориентира към по-реалистични и ефективни стратегии за преструктуриране активи в своя полза. Само две седмици след пожара се лансира идеята, че „за да се възстанови градът, трябва да се направят важни промени в населението, като се отчужди всичко, после наново да се продава според нов план, а не по стария“ („Край“, бр. 117, 12 август 1906). През септември вече открито се говори за прекрояване на опожарения град, като първа стъпка от етническото му отвоюване. По повод решението да се построят временни бараки за пострадалите, вестник „Край“ опонира, че би било много по-добре, правителството „да се заеме с планировката и регулацията на града, като откупи всички маломерни дворове и ги продава на чистобългарско [к. м. – Р. А.] население“ („Край“, бр. 120, 2 септември 1906).

Добре известно е, че амбициозните градоустройствени операции водят (най-често чрез спекула) до нови очертания на недвижимата собственост, и съответно възможността, която дава реконструкцията след пожара, е уловена веднага[13]. Идеята е подхваната няколкократно, като първоначалната нагласа (към зимата на 1907 г.) е оптимистична. Това, че огънят е унищожил най-хигиеничните жилища, поставя остро въпроса за благоустрояването на града, а очакването е, че „в Анхиало има и състоятелни хора, които веднага след утвърждаването на плана ще захванат да си строят жилища“ („Край“, бр. 143, 28 февруари 1907). Реалностите обаче се оказват други. Четири години след погрома има приет план на града, но никой не е започнал да строи[14]. Последиците са все още видими, по-заможните (на които са възлагани надеждите) са емигрирали, а „на тези, които са останали да живеят тук, материалното положение не позволява да направят това“ („Край“, бр. 232, 26 май 1910). Жителите отправят обречени петиции до Народното събрание с искания да им се отпуснат заеми за постройката на къщи на мястото на изгорелите, или изпращат молба до БНБ всяко новопостроено здание да може да бъде ипотекирано. Лесно се стига до обичайната представа, че заселването и построяването на града е „държавна задача“ (диктувана от чисто икономически съображения), че то трябва да стане „със заеми при по-леки условия“ за заселниците („Край“, бр. 151, 24 септември 1908) и че раните от пожара могат да бъдат заличени само от правителството. Прецеденти за държавна протекция не е нужно да се търсят далече. Тя е навсякъде (Аврамов 2007), а в конкретния случай веднага се натрапва примера с пожара в Котел от 1895 г., дал повод за масирани държавни помощи. Логиката е квинтесенцията на moral hazard[15]: след като е възможен заем за Котел (свързал „част от българското население за най-неплодородната почва“), няма как да се откаже на Анхиало.

Проектите за „побългаряване“ всъщност надхвърлят чертите на града, прераствайки в истинска идеология на „вътрешно колонизиране“. Именно такъв е духът на законовата забрана от края на 1906 г. чужденци да притежават собственост върху недвижими имоти в селските землища. Макар официално да се отрича връзка на тези мерки с антигръцките събития и да се набляга, че те засягат всички чужденци, насочеността им е прозрачна. Собствениците на такива имоти имат три години да ги продадат или да станат български поданици, което означава, че в град като Анхиало (където голяма част от жителите притежават ниви и лозя) на гърците ще се наложи да ликвидират принудително (т.е. евтино) активите си. На местна почва, българската общност бързо проявява симпатии към националистическата икономическа програма на П. Драгулев, която предлага заселването (естествено с подкрепата на безлихвени кредити от държавата) на „гръцките“ градове (включително Анхиало) с българи („Край“, бр. 121, 9 септември 1906). Перспективата изглежда обнадеждаваща, когато „хиляди работници … от разни краища на България [идват] да берат гроздето по лозята“ („Край“, бр. 151,24 септември 1908). На тях се гледа като на поток, който може да запълни празнината от изселилите се. Но и тук нещата не потръгват, а през 1910 г. вече примирено се приема, че „едва ли ще дохождат хора отвън да строят“ и без държавна намеса перспективата е Анхиало „да остане за вечни времена незаселен и пуст, какъвто представлява сега“ („Край“, бр. 232, 26 май 1910). Депопулацията след погрома задълго определя стопанския потенциал на града.

В прилив на мобилизиращ оптимизъм сред нещастието, отначало икономическото му бъдеще е определено като обещаващо. Серия от три уводни статии на, Край“ очертава идилична перспектива („Край“„бр. 123, 124, 125 от 23, 30 септември и 7 октомври 1906). Като екстраполира благосъстоянието отпреди пожара, вестникът рисува цветущи картини за соларството, лозарството и земеделието. С подробна калкулация на разходите и доходността се припомня, че производството на сол е изключително печеливш отрасъл, позволил на анхиалци да забогатеят, „а някои от тях и да станат милионери“. Лозарството изглежда също с добра прогноза: едно лозе носи приблизително толкова доход, колкото една солница, макар преките данъци да са по-високи (10.8% от продажбите при лозята; 4.9% при солта[16]) и следователно соларството да е по-изгодно от чисто фискална гледна точка. Що се отнася до земеделието, то е представено като рог на изобилието.

Признаци на оживление действително има. Така, смяната в режима на солната търговия през 1908 г. поражда уплаха, че премахването на монопола ще доведе до спекула и че по-ниското мито ще облагодетелства външната конкуренция. Подетата от анхиалци битка срещу отмяната на монополния ред е загубена, но и последиците от новия закон не се оказват катастрофални. Данните за производството на сол са възходящи, като през 1909 г. е регистриран рекорден добив (виж Таблица 2). Наблюдават се и други признаци на засилваща се икономическа активност, като например учредяването на АД „Черно море“ (бъдещата „Българска черноморска банка“). Дружеството се вмества във важния бизнес с авансите, изплащани за прибиране на солта, който преди това е упражняван от държавата.

Но като цяло местното стопанство не се развива по очаквания положителен сценарий. До войните демографската празнина остава, а на границата между двете десетилетия икономическият дневен ред на града продължава да е белязан от стигмати на упадъка. Единият е пряка последица от погрома и е свързан с все още видимите разрушения. Водоснабдяването, хигиенизирането, възстановяването на изгорялото училище и „квартирния“ проблем продължават да са основни грижи на общинските власти. Другите „проклятия“ идват от природата. Появява се нуждата от голям инфраструктурен проект, какъвто е построяването на „сета“ (преграда между града и морето), който е разрушен при буря и е крайно необходим за соларството. Настъпва и филоксерата. Към 1913 г. са останали само 1000 дка здрави лозя (от около засадени 10 000), което силно напомня картината в друг „гръцки“ лозарски град, какъвто е Станимака (Христемова, 2003).

Власт

Балансът в политическото представителство е засегнат още в първите дни след погрома. Макар формално кметът Ставридис да остава на мястото си, той е следствен, а от общинските съветници са налице само двама – останалите са се изселили или са подведени под отговорност. Това положение предизвиква недоволство в българската общност, която в края на август отправя питане до вътрешния министър Д. Петков докога „ще търпи“ старата управа. На изборите през октомври в общинския съвет вече има 8 българи и 6 гърци. Нов е и самоувереният тон, като сред българите се чува, че „времената на Ставраки безвъзвратно отминаха“. Но обратът съвсем не е окончателен. При следващите допитвания (1908 г.) гръцкото присъствие продължава да преобладава, а „гъркоманът“ И. Христов е избран отново за кмет с гласовете на 11 съветници-гърци и на „двама българи гръцки сподвижници“ („Край“, бр. 151, 24 септември 1908).

Като повратна точка може да се приеме 1909 г. Изборите се провеждат по различна (пропорционална) избирателна система, за председатели на секционни комисии са привлечени „външни“ представители (от Сливен и Ямбол) и все по-остро се поставя въпросът за „изборния туризъм“. Пътуванията с демонстративно изборна цел дразнят българите, още повече че тези от тях, настанили се наскоро в Анхиало от вътрешността на страната, нямат право да гласуват. Настойчивото искане е, всички изселили се гърци да бъдат заличени от избирателните списъци[17], а притежаващите имоти в Гърция да губят правото си на глас. Целта е раздвоеното икономическо битие на изселниците да не бъде легитимирано като дублиращо се политическо представителство. В ключов лост се превръща издаването на паспорти, разрешаващи на окончателно напусналите гърци да гласуват в България. В крайна сметка въпросът е решен през 1911 г. („Край“, бр. 277, 4 септември 1911), когато от избирателните списъци отпадат заселилите се след 1906 г. в Гърция.

Последиците от погрома правят общината още по-невралгичен център на икономическа власт. При относително по-равностойното етническо противопоставяне, народностната принадлежност (или „симпатия“) на кмета го превръща в решаващ арбитър между съперничещите си „гръцки“ и „български“ клан. Позицията дава преди всичко достъп до „бизнеса“ с манипулациите около имотите на изселилите се. „От новия кмет, отбелязва „Край“, ще ликуват и гърците защото [той] ще ги улеснява в много законни и незаконни работи: ще им издава постановления и удостоверения за имоти, които не притежават, за да се снабдят с крепостни актове; след като продадат имотите, ще ги улеснява вместо за изселване да се снабдят с паспорти за отиване и връщане“ („Край“, бр. 151, 24 септември 1908). Действително – наред с битовите облагодетелствания и конфликти на интереси, ревизия от 1909 г. („Край“, бр. 199, 3 октомври 1909) установява, че кметството е представяло на „близки лица“ свидетелства с фиктивни номера, въз основа на които съдът е издавал актове за недвижими имоти.

Промени настъпват и в съотношението на силите при основния властови вектор, какъвто е контролът върху солопроизводството. Гръцката общност продължава да държи лостовете, но през 1912 г. българската вече се чувства достатъчно влиятелна, за да поиска да се закрие солното писалище, ръководено от „чужд гражданин“. Недоверието към тази етнически доминирана институция е очевидно, като се предлага или да бъде учредено ново, „по-представително“ писалище, или работата му да се поеме от митницата, т.е. от българските власти (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, 29 октомври 1906 л. 197).

Накрая, погромът отприщва процеси, които постепенно променят и асиметричния баланс в църковните и образователните дела. Припомням, че от гледна точка на „етническата микроикономика“ те са важни преди всичко като достъп до активи и парични потоци, който дава съществени ресурси във властта. Насилието от 1906 г. без съмнение всява страх и мотивира преминаването на отделни общини към Екзархията. Известен е случаят с анхиалското село Даутли (дн. Каблешково), което взема такова решение дни след пожара. Същата стъпка предприема и църковната община в Месемврия (Несебър). Но нищо не е окончателно и съперничеството продължава. Само два месеца по-късно 185 месемврийци изпращат прошение до Министерството на външните работи и изповеданията, твърдейки, че са се отказали от Патриаршията под влияние на закани, внушаващи, „че и тях ще ги сполети случилото се в Анхиало, ако не се откажат от Гръцката православна църква“ (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1012, 29 октомври 1906, л. 197). Тогава те „неволно“ подписали декларация, че „уж приемали“ да минат към Екзархията, а сега искат протекция и се отказват от „изтръгнатото с насилие, даже с измама“ решение[18]. Тук се чувства ръката на гръцкото консулство в Бургас, което през август 1906 г. започва да отпуска помощи на пострадалите анхиалци[19] единствено срещу декларация, че се отказват от искане да се присъединят към Екзархията или (ако все-пак има такова) заявят, че то е „добито насила“ („Край“, бр. 119, 26 август 1906). Налице са и обратните примери. Не се оказва окончателен „църковният статут“ на българите, закупили всички земи на гърците в с. Мураданлии (дн. Мамарчево), Казългачка (Елховска) околия, но нямащи достъп до „Божия дом… защото уж бил гръцки“ (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1011, 6 ноември 1908, л. 138). Българските власти не приемат на доверие писмото и преди да вземат решение искат проверка на подписите и данни колко са българите в селото. Крехкото (не)равновесие се чувства и в редица други детайли. Така например, изселващ се гръцки свещеник, участвал в събитията от 1906 г., е изпратен тържествено от кмета на Анхиало и от някои градски съветници-българи. Показателна е също нерешителността на администрацията при установяване имуществото на училищата в Бургаски окръг. Молбата на окръжния управител да се разпечата „по официален ред гръцката училищна каса в Бургас, която според някои сведения … съдържа документите на всички бивши гръцки училищни имоти“ среща отказ. Като че ли става дума за кутията на Пандора, от Министерството на външните работи поставят резолюция „това да не се прави сега, защото ще повдигне наново въпроси за гръцките църкви и ред други въпроси, свързани с него“ (ЦДА Ф166 оп. 1, а.е. 1011, 24 януари 1907, л. 142).

Предвид историята на Анхиало, най-емблематично е разпореждането с имотите на (и около) манастира „Св. Георги“. След събитията той се управлява от Окръжната постоянна комисия в Бургас и периодично възниква проблемът за оползотворяването на този актив: манастирските ниви са отдавани под наем (за 4 години); обмисляно е превръщането му в образцово земеделско училище; стопанството на манастира е откривано и закривано… Към 1914 г. обаче е дошло време да се сложи край на двусмисленото положение. Властовият превес на българския етнос е вече достатъчно изразен, за да може той да решава едностранно. И трите разглеждани опции са в негова полза: раздаване (откупуване) на манастирските ниви от новопристигащите български бежанци; придобиване на манастира от общината и училищното настоятелство; преминаване в ръцете на държавата („Край“, бр. 323, 14 май 1914). В предпоследния брой от своето съществуване вестник „Край“ (бр. 327, 25 септември 1914) поставя ребром въпроса „Чий да бъде „Св. Георги“?“ като внушава схема, която се свежда просто до подмяна на етноса в отдавна действащия модел. Предлага се манастирът да бъде отстъпен на (подразбира се българския) Анхиалски общински съвет и както някога приходите са отивали към гръцката община, сега те да потекат (най-вече за образователни нужди) към българската[20]. Активите и паричните потоци на един от двата кита на икономическата власт е на път да бъдат отнети от предишния им владетел.

Тази дискусия тече след Балканските войни, по време на съвсем наскоро обявената „Европейска“. Събитията са променили коренно силите в етническата конфигурация, но общественото настроение в Анхиало (и в цялата страна) като че ли се е върнало на изходната точка. Отново на дневен ред е „антигръцкото движение“, риториката използва съвършено познатия от 1906 г. словесен фонд, отново се превземат църкви, манастири и училища, пак се проявява лицемерна загриженост към гърците-български поданици и на местната толерантност се противопоставя „отсрещната“ нетърпимост…[21]

Принципно ново в икономически план е започналото прииждане в България на бежанци, които впрочем активно се включват в движението. В Анхиало (през януари 1914 са пристигнали 150 семейства) те донасят различен поминък (бубарство и земеделие), но същественото е, че тази маса ще се окаже търсеният „български“ заместител на оставената демографска ниша. Спонтанно започва да се реализира старият колонизационен план, който през годините между Световните войни ще се разгъне в истински двупосочен екзодус.

3. МЕЖДУ ВОЙНИТЕ

Много от процесите, отключени от погрома в Анхиало, се генерализират след края на Първата световна война. Новата геополитическа ситуация създава условията за организирано „окончателно решение“ на „гръцкия въпрос“ в България и на „българския“ в Гърция. Това става на основата на внушителни международноправни конструкции и успоредно с тях – на целенасочени вътрешни политики. Първите следват новата доктрина на „взаимното и доброволно“ изселване (Dragostinova 2009). Вторите, чиято идеология и практики са особено добре систематизирани от Т. Драгостинова (Dragostinova 2008), правят всичко възможно за „национализирането“, т. е. за асимилацията на малцинствата. В крайна сметка целта и на двете е максимално възможното „етническото прочистване“ и хомогенизиране на националните държави.

В този раздел са скицирани проекции на тези политики върху гръцката общност в Анхиало и (в по-общ план) върху стопанската дейност на гърците в България при новите условия. В резюмиран вид поставеният въпрос е да се долови какво означава да си грък и да правиш бизнес в страната между двете войни.

Демография

Събраните релевантни демографски данни са представени в Таблица 7. От тях става ясно, че към 1934 г. 68% от населението на Анхиало е българско, а (без да е заличено), гръцкото присъствие е сведено до 25%. Около ¼ от гърците са по-малко или повече натурализирани (приемат българския за свой език)[22]. Тази драстично променена структура е резултат на три мощни тенденции: значителен приток на български бежанци отвъд пределите на държавата, най-вече от географските територии на Тракия (непосредствено след войната) и Македония (след 1926 г.), като локализацията по населени места в тези територии e добре изразена; изселвания към Гърция чрез размяната на население, предвидена по Ньойския договор и по спогодбата Моллов-Кафандарис; приток на българи от вътрешността на страната – гърците в града са в много по-висок процент (почти изключително) кореняци, за разлика от българите, където родените в други населени места са 27%.

Статистиката показва, че ако между 1910 и 1920 г. градът практически не е променил населението си, то след войната се наблюдава демографска експанзия, която връща броя на жителите през 1934 г. до този от годината на погрома. За осем години (1926-1934) броят на сградите се удвоява. В градската тъкан се оформят ядра, населени с бежанци, каквото е например местността Харманите[23]. На 9 км в посока Бургас възниква селището Папарос (Сарафово), където през 1921 г. се настаняват бежанци от Тракия (ГДС-СНМ 1930: 2).

Таблица 7: Гръцката общност в Анхиало/Поморие

Table 13
източници:
ГДС (1928) Резултати от преброяването …, 1920
Окръг Бургас
ГДС (1938) Резултати от преброяването …, 1934

Окръг Бургас
ГДС (1930) Списък на населените места в България …, 1926

ГДС (1939) Списък на населените места в България …, 1934
ЦДА Ф 453 оп.2 а.с.2, л.1; оп.2 а.с.1506, л.1;
оп.2 а.с.1872, л.14; оп.3 а.с. 1162, л.59-60

Друга е и етническата структура на поземлената собственост. През 1934 г. на територията на околията извън града българската собственост поголовно доминира над гръцката. (Втората по значение етническа група са турците). Броят на земеделските стопанства, притежавани от гърци, остава значим за жителите на Поморие (Анхиало), при съотношение с българите от приблизително 1:4. Измерено чрез площта обаче, съотношението е 1:5, което говори за по-голям размер на „българските“ стопанства:.при тях статистическата мода са стопанствата от 30-40 дка, докато за гръцките тя е от 10-20 декара.

Петнадесет години след края на Първата световна война Анхиало е вече изразено български град и смяната на името му идва като символично увенчаване на новото съотношение на силите.

Миграция: хората и активите

Основната особеност на следвоенната емиграция към Гърция в сравнение с изселванията след погрома е доброволността и опитът да се внесе някаква подреденост в процеса. Въпреки това „регулираният“ поток също поражда пазарни проблеми и изкривявания. При това той не измества изцяло стихийната миграция.

Юридическата основа е Конвенцията за доброволно изселване, подписана заедно с Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. (ДВ 28 юни 1922), а институционалната рамка е осигурена от Смесената българо-гръцка емиграционна комисия. Нейният архив е изключително ценен извор за информация относно географския, социалния и икономическия профил на напускащите страната гърци. Попълваните от всеки емигрант стандартни декларации съдържат документи, които удостоверяват правата му на собственост върху имотите, за уредените данъчни въпроси, за дълговите тежести и за цените, по които той ликвидира имуществото си. Изселникът избира дали да продаде имота си сам или чрез Комисията. И в двата случая напусканията пораждат познатия от погрома ефект на свръхпредлагане. Но тук възникват и допълнителни трудности, свързани със субективност, с претупване при оценките, с нарушаване на реда при разглеждане на делата от бюрократите в Комисията… Те водят до конфликти, до опити да се заобикалят правилата или до „меки“ компромиси. При това от едната и от другата страна се намесва държавният икономически и политически интерес. Политическият често блокира работата на Комисията, като емигрантският въпрос е използван за натиск по други висящи дипломатически проблеми между двете държави. А икономическият интерес и на България, и на Гърция е да намали сумата на изплащаните обезщетения за имотите на напускащите[24].

Внушителният масив с досиетата на изселниците [фонд 719] е структуриран и според произхода на емигрантите. Описът на тези от Анхиало (ЦДА Ф719 оп. 7 а.е. 93) наброява 267 имена, групирани в 7 папки, като заявления са постъпвали до юли 1931 година[25]. Изчерпателното проучване на всички досиета е обещаваща задача, но тук е направена само случайна извадка. Прегледана е една от папките (№ 7), която съдържа 32 преписки (14% от всички анхиалски) и с известна условност може да се приеме като „представителна“ (не в статистическия смисъл) за характера на проблемите.

Сбитата биографична информация недвусмислено показва връзката на новата вълна с първата. Много емигранти от години са се установили в Гърция и упълномощават адвокати в София и Атина да ги представят пред Комисията. Доколкото в нейните правомощия влиза разглеждане на случаите на напуснали гърци от 1900 г. нататък, има немалко декларации на жители на Анхиало, изселили се още след събитията от 1906 г.: за тях намесата на една призната от двете страни институция е начин да легализират окончателно и при сравнително ясни правила имуществения трансфер. При всички случаи става дума за „удължаване“, за възобновяване и разнообразяване на появилите се по-рано „вериги на емиграция“. Осъществяват се редица групови изселвания (съответно групово наемане на адвокати), които също свидетелстват за познатата епидемичност на процеса.

Атмосферата на спешност и притесненост около заминаването поставя (както и през 1906 г.) купувачите в по-изгодни условия. Показателно е оплакването на жена до Комисията, чийто пътен лист се забавя месеци след като е продала къщата си. „Купувачът се оказа много жесток – пише тя, и ме принуждава да излеза, а пък стаи не се намират, за да си наема“ (ЦДА Ф719 оп. 2 а.е. 7, 10 март 1924, л. 15). Структурата на продаваните активи е типичната за града – къщи, ниви, лозя и солници. Почти всички имоти са натоварени с дългове, но не толкова към финансови институции, колкото към съдия-изпълнители, адвокати и най-вече към фиска. Задълженията към хазната се прихващат от реализираната сума при продажбата. Диапазонът на оценките на имотите е между 2 282 и 624 058 лв., което са относително скромни мащаби. На емигрантите е разрешено да вземат със себе си до 300 кг багаж и да изнесат чек в чужда валута до 40 000 лв., но нерядко индивидуални решения надхвърлят тези лимити.

Архивите показват, че голям бенефициент от етнически опразненото икономическо пространство е държавата. Емигрантските досиета свидетелстват за припряност и силен апетит на властите да се възползват от изложеното на сергията. Регистриран е например случай, в който властите отнемат от заминаващ емигрант лозя и ниви, като впоследствие ги раздават или наемат на македонски бежанци. Неговият иск за обезщетение (за загубените реколти наеми) е удовлетворен от Комисията, която присъжда специална компенсация от 12% върху продажната цена на имотите (ЦДА Ф719 оп. 2 а.е. 7, 10 март 1926, л. 7). На друг емигрант Анхиалската община дава удостоверение, че „недвижимият имот… се завзема [к. м. – Р. А.] за настаняване и обзавеждане на настанените в общината бежанци“ (ЦДА Ф719 оп. 2. а.е. 7, 13 октомври 1927, л. 5). В трети случай държавата се осведомява дали имотът е вече освободен, защото бърза да вземе къщата за свои цели. През лятото на 1924 г. гръцката легация в София протестира, че отчуждените градски и полски имоти продължават да бъдат експлоатирани от държавата, за разлика от имотите на други чужденци[26] (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 430, 8 април 1924, л. 1). По друг повод обвинението е, че македонците в България тероризират гръцкото малцинство и плячкосват имуществото му (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 430, 28 юни 1924, л. 37). Визирана е по-специално практиката македонски бежанци (по 2-3 семейства) да бъдат настанявани от властите в къщи на гърци, което ги подтиква да емигрират. Това принудително изселване води до прибързани решения и лишава напускащите от възможността да се възползват от помощта на Комисията. В икономически смисъл ефектът е същият, както при всяко масово предлагане на активи: ниски цени и неизгодни условия за продавача.

Дългата сянка на погрома преследва държавата десетилетия наред. Препратката към 1906 г. присъства в паметта и е винаги меродавно основание за претенции. Редица емигранти завеждат дела срещу България в арбитражния съд, предвиден от Комисията. Понякога те са за значителни суми и българската администрация се отнася сериозно към тях, като – без емоции и квалификации, впряга сили в защитата си. Претенциите често са неоснователни и прекомерни (ЦДА Ф159 оп. 5 а.е. 104), а гръцкото гражданство на ищците към момента на събитията е трудно доказуемо[27]. Но в някои дела отново прозира имущественото мародерство на държавата и на частни лица върху имоти на изселилите се. Такъв е случаят с искане за компенсации заради разрушена къща, чиито остатъчни материали (според ищеца) след 1914 г. са продадени на фаворизирано лице или за лична сметка на офицери, ръководили събарянето (ЦДА Ф159 оп. 5 а.е. 244). В крайна сметка съдът отхвърля иска, като се декларира некомпетентен, но така или иначе в хода на слушанията става ясно, че за събарянето и изплащането на сградата не съществуват никакви документи в компетентните институции.

Преди влизането в сила на Конвенцията за доброволно изселване, Обществото на народите (ОН) провежда проучване за потенциалната емиграция на гърците от България (ЦДА Ф719 оп. 19 а.е. 24, 10 април 1922, л. 185). Докладът се опира на различни оценки и на анкети сред населението, като приема за надценени очакванията на гръцкото консулство в Бургас за изселване на около 22 000 души от окръга. Според този източник, в страната биха останали приблизително 20% от гърците, а най-много биха заминали от Кавакли (5500), и Анхиало (2500 от града и общо 3000 от околията). Възраженията на експертите от ОН са, че обратната миграция на напусналите след 1906 г. не е замряла, че окончателното решение силно зависи от условията, които ще предложи Комисията и че гръцките власти по никакъв начин не насърчават пристигането на нови имигранти. Тези контрааргументи са подсладени от идилична картина за богатствата на Анхиало и за царящо чудесно разбирателство между двата етноса. Идеологията на доклада с нищо не се отклонява от традиционната теория, че се емигрира най-вече от бедните райони. За разлика от предвижданията на гръцкия консул, прогнозата на ОН е за слаб емиграционен потенциал в градовете (където социалното и имущественото положение на гърците е добро), за евентуално движение главно в по-бедните села (основно Кавакли и слаборазвитите части на крайморските общини) и за последващо затихване на емиграцията. Докладът цитира гръцки оценки, според които общата стойност на имуществото на гърците в България възлиза на 6.5 млрд. златни драхми (ЦДА Ф719 оп. 19 а.е. 24, 19 април 1922, л. 689). По-важна от това непроверимо число обаче е приведената констатация, че в началото на 20-те години се наблюдава ясна пазарна тенденция към обезценяване поземлената собственост на гърците, което поне отчасти е свързано с предстоящите изселвания.

Фактическата емиграция потвърждава по-предпазливите прогнози. Общият брой на емигрантските досиета е 16 311 (ЦДА Ф719 оп. 7 а.е. 83-92). Към 1 юни 1929 г. са постъпили 17 347 заявления и са ликвидирани имотите на 10 783 души[28] (Димитров 1982: 277). Тези числа наслагват двете вълни: досиетата включват многото казуси на отдавна установили се в Гърция емигранти, които чрез Комисията само уреждат от разстояние имуществените си проблеми. А и както показват множество документи, въпреки задължението да напуснат страната до три месеца след разрешението, немалко от попълнилите заявления впоследствие по една или друга причина се отказват да заминат, като години наред са издирвани от властите, за да бъдат експулсирани (Dragostinova 2008: 176; Dragostinova 2009; ЦДА Ф176 оп. 22 а.е. 210, 1927, л. З.; Ф176 оп. 22 а.е. 210, 2 май 1927, л. 1; Ф370 оп. 6 а.е. 424).

След 1923 г. проблемът с гръцката емиграция от България бързо се вписва в много по-значимото движение/обмен на население в района, породено от малоазийската катастрофа. Макроикономическите последици са внушителни и за двете държави, като в България те водят към ключовия Бежански заем от 1926 г. под егидата на ОН (Аврамов 2007: т. I) Любопитни в този контекст са съветите, които турски дипломат дава на българските представители в Атина непосредствено преди подписването на договора за заема (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 570, 10 май 1926, л. 29, 30). Според него, ОН не разполага с лостове да застави Гърция да плати дължимите суми на изселилите се от страната българи. Той предлага „реалполитика“ чрез изцяло частен заем, без политическото посредничество на организацията: българското правителство да получи оценка на българските имоти в Гърция и протокол за стойността им; да секюритизира протокола; с ценната книга да иска заем от частни капиталисти срещу ипотекиране вземанията от Гърция. Условието е, българската страна да се съгласи да отстъпи на кредиторите 15-20% от сумата. Така вземането се измества: вместо България да чака невъзможното подобрение на гръцките финанси, Гърция ще трябва да устоява на натиска на частни капиталисти от Великите сили, които винаги ще имат протекцията на държавите си. Макар тази схема да не се реализира и в крайна сметка ОН да дава егидата си за бежански заеми и на България, и на Гърция, финансовото инженерство, предложено от турския дипломат, остава нелишено от здрав разум. То само потвърждава макроикономическата главоблъсканица, родена от бежанския проблем и иновациите в световните финанси, които той налага.

Оставащите

Съдбата на гръцкото малцинство в Анхиало след размяната на население от 20-те години не е предмет на настоящото изследване. Но маркирането на някои важни щрихи от стопанския и обществен статут на останалите в България гърци е естественият епилог на онова, чиято емблематична отправна точка е погромът от 1906 г.

Т. Драгостинова убедително показва двусмисленото положение на тази общност, която между войните, и особено през 30-те години, е принудена да избира между претопяването и компромисите на „ниския профил“ в едно все по-открито националистическо обкръжение. Дори след свиването на броя на гъркоезичните жители на Анхиало до около 1000 души, обществената памет запазва следите от противопоставянето и българското мнозинство не пропуска да демонстрира увереността си на пълновластен господар на положението. Местните власти и преса (вече с по-различна стилистика от вестник“ Край“) градят новия канон на етнически „чисто“ градче, с български корени и скъсало с някогашното досадно гръцко присъствие (в-к „Черноморски глас“).


Anhialo 10
Теглене на жребий от бежанците при оземляването през 1927 г. в присъствието на Т. Маждраков – кмет на Анхиало. (сн. П. Калъчев, личен архив на д-р Кристалин Каприев)

 

Но тлеещите огнища на етническо напрежение се разпалват лесно. Така – малко след преврата от 19 май 1934 г., в пристъп на престараване, Анхиалският околийски началник забранява „говоренето и пеенето“ на гръцки и турски на публични места в града (ЦДА Ф176 оп. 22 а.е. 355, 11 юни 1934, л. 4). Инициативата „отдолу“ е очевидно вдъхновена от националистическия тон на новата власт[29], като мярката е мотивирана с „лошото впечатление“ от това, че български поданици, знаещи български език, не го използват, с „подроненото национално чувство на всеки българин“, със създадената представа, че околията е „някаква чужда провинция“ и с нуждата за „запазване българското национално чувство, както и престижа и авторитета на българската държава“. Бързата намеса на гръцката легация и на българското Министерство на външните работи смекчават заповедта, като в нея обаче се запазва забраната за говорене на чужд език в държавните учреждения (ЦДА Ф176 оп. 22 а.е. 355, 21 юни 1934, л. З). И ако в Анхиало нещата се уреждат сравнително спокойно, то в граничното с. Орешец (Харманлийско) „прекомерно строгите мерки на властите“ (ЦДА Ф176 оп. 22 а.е. 355, 12 ноември 1936, л. 6) срещу местните гърци довеждат до инциденти с нелегални преминавания в Гърция. През 1926 – 1928 г. по подписаните междудържавни спогодби от селото са се изселили 80 семейства, а по-късно (до 1932 г.) напускат още 71, като в страната остават около 110 (ЦДА Ф176 оп. 22 а.е. 355, 1 декември 1936, л. 7). Между общностите от двете страни на границата (всъщност между разделени родове) наново започва ла тече емигрантска пропаганда с увещания, че в Гърция „животът бил по-добър“. За да я спрат, българските власти прибягват до „изключителни“ полицейски решения (включително въдворяване във вътрешността на страната на най-активните „ятаци“) „с цел [местните гърци] да се сплашат и не дават прием“.

Епизодите са показателни за взривоопасността на етническите конфликти и за напреженията между двете държави по повод малцинствените проблеми (Wurfbain 1930; Димитров 1982). Постепенно тази обстановка създава атмосфера на недоверие, полицейщина и шпиономания към гръцкото малцинство в България. (Напълно вярно е и обратното за отношението към българското в Гърция). Признаците са съвсем видими още от средата на 30-те години, като те придобиват параноичен размах с наближаването и началото на Втората световна война. Политическата полиция и контраразузнаването редовно подготвят доклади за „чуждата пропаганда“, където са изложени събираните сведения за гърците наред с тези за турците и власите; за религиозните пропаганди; за еврейските общини, за чуждите политически имиграции, мисии и колонии в страната, за чуждите разузнавания[30]. Гръцките дипломати са подложени на тотално следене, прякото им наблюдение е прехвърляно от агент на агент, докладва се всичко за контактите им и за най-дребните битови прояви (например ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1191, л. 2, 10; Ф370 оп. 6 а.е. 1177, 14 декември 1939).


Anhialo 11
Анхиало – солниците и вятърните мелници, 1927 г.
Архив на Община Поморие

 

Езикът на тези полицейски писания препраща както към бъдещето, така и към миналото. За миналото докладите напомнят с рециклирането на познатата терминология от събитията от 1906 г., в която главните смутители на реда са „фанатизираните гърци“. А онова, което предстои да се случи след броени години, се долавя в тона, стила, лексиката, начина на мислене на авторите на рапортите, които впечатляващо напомнят езика на комунистическите досиета. Агентите са натоварени дори със задачите на интелектуална полиция, за което говорят подробните бележки по съдържанието и по „неправилните“ твърдения (основно относно собствеността върху околните манастири) в исторически изследвания, разпространявани без знанието на цензурата от пловдивския учител Кириос Апостолидис[31] (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1177, 11февруари 1939, л. З). За комунизма напомня и постоянното позоваване на „монолитни“ искания на гражданството срещу съмнителните елементи: в случая става дума за страстното настояване, Пловдив „да се прочисти от всички тези неблагонадеждни гърци… опасни за Държавната ни сигурност“ (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1177, 19 август 1939, л. 50). Полицейските документи внимателно мерят пулса на „духа“ сред малцинството, като пореден доклад „за чуждата пропаганда“ през 1939 г. отбелязва уплахата в Пловдив „след взетите крути мерки срещу някои фанатизирани гърци“, запазили гръцкото си поданство и поставили се в услуга на гръцкото разузнаване и пропаганда (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1177, 13 септември 1939, л. 71). Друга сводка посочва, че обтягането на отношенията между България и Гърция веднага поражда опасения за евентуално принудително изселване (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1177, 8 март 1939, л. 13). Обект на специално полицейско проучване са дори „примерните“ граждани от гръцки произход и роднинските им контакти. Такъв е случаят с натурализирания грък Костадин Хрису, който е един от големите и заможни солопроизводители в Анхиало, притежаващ според агентурата на БНБ „много добра репутация… фирма …с голяма известност в града и Бургас, винаги е кредитор, редовен е в плащанията, не прави задължения“ (ЦДА Ф285 оп. 8 а.е. 3306, л. 2-11). Въпреки тези суперлативни отзиви, при всяка покана за посещение в България, изпратена до сестра му (тя живее в Гърция, напуснала е Анхиало през 1906 г. и притежава имот в града), Хрису е подложен на подробна анкета. И ако през 1938 г. заключението е, че той е „честен, благонадежден, в миналото Звенар“, то през 1940 г. положителното становище на областния полицейски началник в Бургас среща грубо възражение (дори с намекнато съмнение за корупция) от София: резолюцията гласи „да се обърне внимание [на Бургаския служител], че ходатайството му е крайно неуместно, освен ако не е продиктувано от съображения чужди на службата“ (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1106, л. 1-8). Вероятно от значение е било, че някъде в досиетата на Хрису фигурира неговото някогашно членство в настоятелството на манастира „Свети Георги“ по време на погрома…

С началото на войната обществените настроения и самият статут на гръцкото малцинство стават напълно парализиращи. Още през 1938 г. Министерството на вътрешните работи изпраща шифрована заповед до областните полицейски началници, забраняваща „каквито и да било събрания на открито и на закрито, в които се слага на разглеждане въпросът за нашите малцинства от когото и да било“ (ЦДА Ф370 оп. 1 а.е. 636, 24 септември 1938, л. 1). Изгонването от обичайното местожителство и въдворяването другаде с лекота се прилага при проява на „националистически“ настроения[32]. Такъв е например казусът с грък от Бургас, който посещава често консулството, „проявява интерес към въпроси, засягащи националната ни сигурност… интересува се от важни обществени въпроси и не пропуска удобния случай да клейми Отечеството ни, възхвалявайки всичко гръцко“. Той едва не бил линчуван от „възмутени граждани“ и е изселен на законно основание (за втори път след 1939 г.), поради „силния му гръцки патриотизъм… и силни съмнения, че е в услуга на гръцкото разузнаване“ (ЦДА Ф176 оп. 22 а.е. 430, 15 октомври 1940, л. 5). При други обстоятелства, но със същата непринуденост, се иска преместването на гражданин от Созопол, просто защото живее близо до военното поделение, а това е твърде подозрително за „един от най-фанатизираните гърци“ в града. Тук държавата се проявява като обикновен експроприатор и (предвид „изключителните времена“) военните настояват за изселването му от казармения район (лицето притежава и друг имот в Созопол), а къщата да бъде дадена на поделението (ЦДА Ф264 оп. 1 а.е. 369, 9 септември 1943, л. 52). В по-друг регистър – чрез стереотипни доклади, Областната дирекция на МВР в Бургас с приповдигнат тон донася за „състоянието на духа и настроението на населението“, обръщайки специално внимание на „пакостни за Държавата пропаганди с политически, верски, иредентични, антинационални и други тенденции“. В графата за „инородното и друговерско население“ се отбелязва, че „сред гръцкото и еврейското малцинство твърде умело се води една противодържавна пропаганда и те стават проводници и разпространители на всевъзможни слухове [като] тяхната дейност се покрива с тази на комунистите в това отношение“ (ЦДА Ф264 оп. 7 а.е. 644, 16 февруари 1943, л. 14). А донесение на Поморийското околийско полицейско управление посочва, че в околията има „гръцки малцинствен елемент“, което се приема за утежняващо обстоятелство на фона на бодро докладваното казионно одобрение на властта. Гърците [като комунистите] „използват всяко ограничение за своя пропаганда“ и – особено показателно – десантът [на Съюзниците] в Лампедуза „създава известно смущение, [тъй като] гръцкото малцинство в Поморие споделя радостта на Англичаните“ (ЦДА Ф264 оп. 7 а.е. 654, 2 февруари 1943, л. 1; 16 юни 1943, л. 10). Що се отнася до гръцките поданици в България, то след окупирането на Гърция през април 1941 г. и напускането на гръцката легация в София всички тези от тях, които живеят постоянно в страната, се третират като чужденци без редовни документи, независимо от родното им място[33] (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1672, 30 април 1943, л. 220). Така формално е ликвидиран особеният статут на една изтъняваща група, играла най-активна роля в поддържането на гръцка народностна идентичност.

Ясно е, че в подобно обкръжение гръцката общност в България не може да има пълноценен обществен и стопански живот. През 30-те години и особено в началото на 40-те години всяка гражданска и икономическа структура попада под наблюдение за възможна инфилтрация от комунистически, но и от „инородни“ елементи. Събирането на сведения за „честността“, благонадеждността, националния произход, политическата ориентация, противодържавни идеи или евентуални връзки с чужди разузнавания на членовете на ръководствата е задължително и рутинно упражнение. Беглият поглед върху различни сдружения в Поморие (Общо търговско сдружение, Православно християнско братство „Патриарх Евтимий“, Просветно дружество, Анхиалска популярна банка…) показва, че дори сред учредителите на някои от тях да се появяват гръцки имена, то в управителните тела такива са рядкост и то само на вече напълно интегрирани в българската среда лица (например споменатият К. Хрису). Привидните изключения, потвърждаващи правилото, са допускани само на национално равнище и за влиятелни персони. Характерно в това отношение е „Българо-гръцкото дружество“, учредено в София като фасадна структура за „развитие на приятелски, културни и стопански връзки“ межда двата народа. То също минава през обичайните проверки, но съставът на ръководството му недвусмислено показва, че става дума за организация, която обслужва лични интереси на политическия истеблишмънт: председателят му, проф. Богдан Филов, без съмнение е мотивиран от потенциалните научни контакти в областта на археологията, а подпредседателят Димитър Савов – от възможностите за бизнес (ЦДА Ф264 оп. 5 а.е. 1021, 7 септември 1938, л. 8; 30 ноември 1938, л. 11).


Anhialo 12
Анхиало – централната улица, 1935 г.
Архив на Община Поморие

 

В стопанския живот на Анхиало/Поморие между войните следите на етническия конфликт постепенно се размиват, без в нито един момент да изчезнат напълно. Микроикономиката на разлома се долавя в пръснати из архивите на различни институции свидетелства. Всички те показват необратимото отвоюване от българския етнос на пространството, контролирано някога безусловно от гръцкия.

Особено чувствителни към процесите са финансовите учреждения в града, върху които право на поглед има местната агентура на БНБ. Още непосредствено след края на Първата световна война представителството на банката проявява бдителност към националната оцветеност на стопанската дейност. В писмо до централното управление на БНБ се посочва, че един от основните акционери и ръководители на Българска черноморска банка (БЧБ)[34] Димо Керемедчиев е „единственият търговец българин [к. м. – Р. А.] от най-първи времена в тоя край, населен с чужд, изключително гръцки елемент“ (ЦДА Ф285 оп. 8 а.е. 869, 23 ноември 1921, л. 402). По друг повод агентурата смята за нужно специално да подчертае заслугите на БЧБ за „побългаряването“ на икономическия оборот, като отбелязва, че тя не е обичайна финансова институция, а е учредена с изначално етническа мисия. „Акционерите на банката – пише в рапорта си агентът на БНБ, са почти всички българи, които са я създали за борба с инородния елемент, който досега е дирижирал търговията тук“ (ЦДА Ф285 оп. 8 а.е. 869, 16 февруари 1921, л. 413). БЧБ е най-малката, но и единствената частна акционерна банка в Анхиало, която обединява тесен кръг влиятелни граждани. В този смисъл съставът на акционерите е действително важен и архивите потвърждават неговия етнически профил: от информацията, събирана за банковия надзор (Банкерският съвет), се вижда, че с вероятен гръцки произход са имената на само 6-8 от 36-те акционери през 1933 и 1940 г., като в списъка за 1940 г. към това на един от тях е прибавена българска приставка (ЦДА Ф602 оп. 1 а.е. 36). В Управителния съвет на банката обаче има само едно име с гръцки произход, а Проверителният съвет е винаги съставен единствено от българи.


Anhialo 13
Главната улица на Анхиало – първата сграда в ляво е ресторант „Гайдата“, бакалски магазин и сградата на старата поща, 1932 г.
Архив на Община Поморие

 

Изместването на гърците става не само по демографски причини. В новите условия те губят предишната относителна сигурност и започват доброволно да странят от видимия икономически живот. През 1928 г. агентурата на БНБ вече отбелязва, че населението на града е „повече емигрантско“ от Тракия и Македония и макар „наистина да има и богато гръцко население, обаче изглежда, че то се страхува да внася икономиите си в нашите банки и като така от тях не може да се очакват постъпления“ (ЦДА Ф285 оп. 8 а.е. 869, 28 март 1928, л. 389). Етнически мотивирано поведение се забелязва и години по-късно, когато през 1943 г. представителството на БНБ пита централата дали да откупува от „лица-гърци“ 3% съкровищни бонове, предлагани за записване облигации от 5% държавен заем, емитиран през 1941 година (ЦДА Ф285 оп. 8 а.е. 1658, 13 февруари 1943, л. 253). Тази стратегия се е сторила подозрителна, при положение че по данни на агентурата въпросните лица разполагат с банкноти. Всъщност става дума за нежелание на гърците да държат български държавен дълг и предпочитание (дори в инфлационни условия) към по-висока (precautionary) ликвидност, което според икономическата теория е рационална гаранция при чувство за непосредствена несигурност. Към това се прибавя оправдано недоверие към дискретността на българските финансови учреждения: БНБ вече е разрешавала на агентурата си да вдигне банковата тайна и да даде на полицията имената на лицата, на които са изплатени купони от държавния заем от 1923г. (ЦДА Ф285 оп. 8 а.е. 1658, 25 ноември 1939, л. 238). Така или иначе, в крайна сметка централата възприема прагматична, а не етническа позиция по този въпрос, нареждайки съкровищните бонове да се приемат (т.е. да се връщат в хазната) независимо от народността на притежателя им.


Anhialo 14
Анхиало – гроздобер, 1926 г.
Архив на Община Поморие

 

Като цяло стопанските архиви потвърждават залязващото гръцко икономическо присъствие. От 30 разглеждани случаи за уреждане положението на длъжници към клона на БНБ в Поморие през 1936-1938г., например, само четири са на гърци (един е на турчин). Никакви изразени етнически особености не се забелязват в отразената от ревизионни актове кредитна дейност на Поморийската популярна банка или на местния клон на Българска земеделска и кооперативна банка. Дори един от епизодите на перманентната борба за овладяване доминиращи позиции в солопроизводството (конфликтът от 1933 г. между частното дружество „Гларус“ и Общия съюз на българските земеделски кооперации (ЦДА Ф165 оп. 1 а.е. 1348, л. 2-9) минава, без да бъде намесена етническата карта.

Тези тенденции са по-разбираеми на фона на общото отношение към стопанската дейност на чужденците (в частност на гърците) в страната. Междувоенните години – особено по време и след Голямата депресия, са период на повсеместен и страстен икономически национализъм, като България не прави изключение. В този контекст старата етническа вражда между гърци и българи придобива звученето на частен случай от един глобален проблем: тя е едновременно банализирана и подведена под общ знаменател с други конфликти.

Господстващата шпиономания и ксенофобия в Европа и в България са елементарен претекст за всеки акт на стопански национализъм. Типичен е случаят с Експортния институт, който през 1938 г. вижда като своя основна роля борбата срещу „наплива на чужденци, които са известна опасност за българския търговец и за народното стопанство“ (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 92, 2 февруари 1938, л. 4). В наложилата се атмосфера Институтът „работи мълчаливо за постепенно национализиране на износа“, за намаляване броя на чужденците, които „не съблюдават поверителния характер на разпорежданията и ги съобщават на заинтересовани страни“ за отстраняване на чужденци, които със своето поведение и положение са нежелателни. Намерило удобен повод да увеличи институционалната си тежест, учреждението (успешно) настоява да сътрудничи „в отстраняването на нежелателни и съмнителни чужденци“, като се включи в комисията, натоварена да им изготвя лични досиета и да решава кой от тях е приемлив и кой не. „Охранителните“ интереси тук са прозрачни: в създалите се условия Експортният институт забравя призванието си да стимулира износа, превръщайки се в лобист за осигуряване монополно положение на местните износители[35].


Anhialo 15
Анхиало – първа копка на мъжката гимназия, 1932 г.
Архив на Община Поморие

 

Ако въведеният контрол върху чуждите поданици, които се занимават с внос и износ, засяга малко на брой гърци, то драконовските ограничения във вътрешната търговия имат много по-пряк ефект за тях. Тези регулации също се позовават на „националния“ и антилиберален дух на времето: доминиращото убеждение, че в съществуващите условия „свободно“ уреждане на стопанските отношения е невъзможно. А конкретният бюрократичен израз на този „дух“ е сведен до ксенофобско окръжно за статута и стопанското положение на чужденците, принудени да се пререгистрират, да вадят разрешения, да предоставят подробна търговска информация, сведения от полицията, удостоверения за благонадеждност и прочия (ЦДА Ф370 оп, 6 а.е. 92, 7 октомври 1937, л. 9-13). Документът предизвиква реакция на гръцката легация, която настоява за по-благосклонно и меко третиране на гръцките поданици. Аргументът е не само слабото им материално състояние, но и обстоятелството, че немалка част от тях са част от коренната гръцка общност в страната и с това неоснователно са приравнени към временно пребиваващите чужденци (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 734, 10 ноември 1937, л. ЗЗ). Именно тази двойственост в статута на много от гърците в България (тяхната историческа свързаност със страната и поданството, което ги разграничава от нея) прави общността силно уязвима към всички мерки, насочени срещу чужденците. По този конкретен случай българските власти, макар с изключително нежелание и гузност, се съобразяват с възраженията. Издадено е гротескно, строго поверително окръжно до областните полицейски началници, с което се заповядва, наредбата за вътрешната търговия „да не се прилага спрямо гръцките поданици с оная строгост, с която се прилага спрямо останалите чужденци“, като същевременно се прави уговорката, че другите чужденци „не трябва да разберат“ за направените облекчения. Преференциалното третиране трябва да „става по такъв начин, че [гърците] да останат с убеждението, че то става по лично усмотрение [на областния полицейски началник], но в никакъв случай, че са дадени за това специални нареждания“ (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 734, 26 януари 1938, л. 31). И ако тук се стига до компромис, то примерите на реципрочни конфликтни ситуации и пълно недоверие многократно преобладават. Такива са кампаниите за изгонване на гръцки поданици от България и (ответно) на български от Гърция през лятото и есента на 1939 г.[36] (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 734, л. 3-4; Ф370 оп. 6 а.е. 424, 16 ноември 1939, л. 4), забраната за зимуване на българските стада в Тракия, полицейското следене на гръцкото участие на Пловдивския панаир през 1939 г. и на пропагандния му отзвук сред местната гръцка общност…

При създалата се ситуация изборът пред оставащите в страната гърци изчезва. На практика те нямат друга възможност за гражданска и стопанска жизнеспособност освен асимилация в местната среда. В навечерието на смяната на режима през 1944 г. отсъствието на „етнически автономна“ перспектива е недвусмислено. Настъпилите по-късно промени няма да доведат до появата на нови опции, а напротив – само окончателно ще затвърдят започнатото през 1906 година.


Anhialo 16Mитрополитската църква заснета от анхиалския фотограф Петър Калъчев през 20 години на миналия век. Въпреки, че са изминали близо две десетилетия, следите от пожара все още личат.
Изображението дължим на Никодим Стоянов от Военно-почивния дом в Поморие.

 

4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Със своите движещи сили, краткосрочни и дългосрочни последици, „цикълът на Анхиало“ може да се приеме като архетипно явление за Югоизточната периферия на Европа. Той не е нито най-кървавият, нито най-драматичният епизод на етнически конфликт в региона, но концентрира в себе си основните съставки и социалната механика на всички останали. В него агресията идва от българи към гърци, но на Балканите логиката не е еднопосочна, а кръгова: на полуострова невинни мнозинства няма и подобни истории са се разигравали между всяка една съседна двойка от необикновено богатата етническа мозайка; всеки национализъм е намирал оправдание в друг национализъм. Твърденията за „присъща“ толерантност (или агресивност), култивирани повсеместно от националния канон, не са нещо повече от обикновени митологеми. Бесовете са едни и същи, като те лесно излизат от латентното си състояние и при определени обстоятелства се отприщват навсякъде…

Казусът с Анхиало задвижва класическата експлозивна смес между идеология и икономически интереси. Видимите страсти се разгарят от манипулацията на тълпите, в която политически инструментализираните исторически клишета играят водеща роля. Без да се появяват на сцената, историята и историците са непосредствени актьори в събитията. А редом с тях се разгръщат икономическите сили, които не търпят вакуум. Стопанското съперничество между етносите не е конкуренция между алтернативни икономически модели. Устройството на икономическия живот на гръцката общност в Анхиало не се различава по нищо принципно от българския модел „комунален капитализъм“. Борбата между тях е за икономическо пространство, каквато борба се води непрестанно и между местните политически и икономически кланове. Оголването на стопанска територия чрез етническо прочистване проявява по прозрачен начин процеси, които в „нормални“ времена протичат по-меко, противоречиво и камуфлирано. Разликата, която привнася етническият маркер, е най-вече във възможността за „интернационализиране“ на конфликта, за намеса на „външни“ сили и в крайна сметка – за „външно“ решение чрез масов екзодус. След погрома в Анхиало това се случва в сравнително ограничен мащаб, но в епизода се проиграва схема, която скоро след това ще се развие в катастрофални размери из региона. Всички движения срещу малцинствата рано или късно завършват с изселвания. Те дават простор за обезценяване и завземане на активи и за пряко икономическо мародерство, където се проявяват както частни лица, така и държавата. В това отношение икономическото насилие срещу едно етническо малцинство силно напомня комунистическото.

„Цикълът Анхиало“ показва особената уязвимост на малобройните малцинства. Въпреки своята непренебрежима численост и осезаемо икономическо присъствие, гърците в следосвобожденска България никога не са достигали (освен на локално равнище) тежестта на турския етнос. Големите общности в националната държава са резистентни на претопяване, а силовите опити в тази насока надхвърлят микроикономическите измерения, като често дегенерират в макроикономическа катастрофа. За етнически групи от значението на гръцката в България много по-ясно и бързо се очертава дилемата между напускане и асимилация. Те са по-беззащитни, като икономическата и политическа „цена“ за тяхното обезличаване е често преценявана като пренебрежима от мнозинството.

Етническите конфликти на Балканите (а и не само там) твърде рядко са затворени и завършени истории. Както показва дългата проекция на погрома в Анхиало, тези епизоди пулсират, постоянно се превръщат в прецедент и приемат нови форми. През дългия български XX век те мутират отново в гоненията срещу евреите през 1940-1944 г., в антитурския „Възродителен процес“ от 80-те години, но и в силно съблазняващите до днес националистически пози, реторика, нагласи и действия…

Източник: Поморие. Древност и съвремие. т. 1.
Бургас. ГЕОПАН. 2011, с. 255-311
(Пълните библиографски данни за цитираните в текста публикации могат да се намерят в самата книга).


[1] След Първата световна война и в Гърция, и в България разходите по устройване на бежанците се покриват до голяма степен от външни заеми.

[2] Типичната помощ за настаняване на бежанско земеделско семейство включва земя за обработка и за строеж, 2 ха „бахча“, аванс от 3000 драхми, от които 1000 драхми за постройка, 1100 други за закупуване на два добитъка за оран, земеделски оръдия и семена, и 900 драхми издръжка на семейството и добитъка в течение на една година (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 9 април 1907, л. 106). До октомври 1907 г. са изразходени 2.1 млн. драхми, от които 1.65 млн. държавни и 0.450 млн. доброволни средства (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 169, 8 октомври 1907, л. 19). Към март 1909 г. направените разходи са вече 7 млн., от които 6.6 млн. държавни (ЦДА Ф322 оп. 1 а.е. 246, 16 март 1909, л. 3).

[3] Евксинополис, Неа Филипополис, Неа Карие и Неа Анхиало. Всички се намират в Тесалия.

[4] Прочетена е телеграма от намиращия се в Кипър бивш владика на Анхиало Василиос. Там той също отслужва панихида в памет на жертвите и пострадалите.

[5] Подобни процеси, придружавани от различна степен на насилие, са протичали на много места в Югоизточна Европа. В рамките на разпадащата се Османска империя пример на силово прекрояване на икономическото статукво между два етноса е изместването на турската общност от гръцката в Крит през края на XIX и началото на XX век (Poulios 2009).

[6] Самият Бебис е жертва на вълненията. Къщата му е разграбена по време на големия антигръцки митинг в Русе на 30 юли 1906 г. (денят на погрома в Анхиало) (в-к България“, бр. 78, 1 август 1906).

[7] Същото се случва с господарските и чифлишките земи след Освобождението, с еврейските имоти при антисемитските закони, с имуществото на българските турци след фактическото им депортиране през 1989 година.

[8] Tези факти са използвани от българските власти в агитацията им срещу емиграцията.

[9] В Анхиало на преден план излизат бившият кмет стамболовист И. Христов (българин от Загоричене, представен като „гъркоман“) и помощник-кмета Д. Ласкароолу.

[10] За подготвяния отговор на Меморандума на патриарха е съставен списък на гърците, заемащи държавни и общински служби в България. Те наброяват общо 309 души - 126 чиновници в министерствата (най-много в тези на вътрешните работи и войната) и 183 кметове, окръжни и общински съветници. Към 1906 г. в Анхиало гърци са кметът и 12 общински съветници (ЦДА Ф166 оп. 1 а.е. 1011, л. 108; Положението на гърците в България, 12-13).

[11] 10 гърци се ползват от привилегиите на Закона за насърчаване на местната индустрия, един притежава концесии за мини, петима имат запазени периметри. Измежду тези „крупни“ индустриалци няма жители на Анхиало (Положението на гърците в България, 12).

[12] В тези комитети следва да влизат „непострадали и неопетнени трима души“ („Край“, бр. 126, 14 октомври 1906). Властите обаче забраняват събирането на каквито и да било частни помощи с аргумента, че правителството е поело всички грижи, а всъщност с неявното (основателно) допускане, че благотворителността ражда злоупотреби.

[13] Етническо преструктуриране (от много по-голям мащаб) се извършва например след опустошителния пожар от 18 август 1917 г. в Солун. Възстановяването на града през следващите години дава простор на гръцкото, за сметка на еврейското население (Mazower 2004).

[14] В протоколната книга на Градския общински съвет в Анхиало за 10 януари - 20 юли 1909 г. е регистрирано решение за приемане на проектозакон за застрояване на изгорелия град Анхиало, израбо тен от Министерството на обществените сгради и пътища (Държавен архив Бургас 1999: 18).

[15] С това понятие се обозначава създаването на условия и прецеденти за привилегировано третиране, измами или мошеничества, които не са икономически наказани. Подобни условия оскъпяват и пра вят по-неефективно функционирането на съответните пазари.

[16] Реално платените данъци са, разбира се, друга величина. В петиции до Народното събрание солопроизводителите се оплакват, че плащат над 500 000 лв. данъци, докато според „Край“, от 8000 солници държавата получава не повече от 26 000 лева („Край“, бр. 159, 17 ноември 1908).

[17] Имената на получилите гръцко поданство са обнародвани в гръцкия Държавен вестник.

[18] Заявлението на Настоятелството от 9 октомври 1906 г. за преминаване към Екзархията са подписали 225 души, т.е. 40 все-пак променят лоялността си.

[19] Споменава се за раздадени 4 000 наполеона до октомври... („Край“, бр. 126, 14 октомври 1906).

[20] В протоколната книга на Градския общински съвет в Анхиало за 14 април - 28 октомври 1914 г. са регистрирани решения за връщане имотите на манастира „Св. Георги“, за предоставянето им на училищното настоятелство и за отдаването им под наем (Държавен архив Бургас 1999: 21).

[21] За тази атмосфера виж „Край“, бр. 324, 6 юни 1914.

[22] През 1920 г. статистиката отчита около 1000 руснаци. В протоколната книга на Градския общински съвет в Анхиало за 5 януари 1918-31 август 1922 г. се съдържат сведения за въдворени в града 800 руски бежанци (които вероятно впоследствие се разпръскват из страната) и за използване труда на сръбски пленници за поддържане чистотата на града (Държавен архив Бургас 1999: 23).

[23] Основно дошли след погрома от новозагорските села.

[24] Според споразумението, 10% от стойността на имотите следва да се заплати в брой, а останалото в 6% облигации. Предвижда се, след приключване дейността на Комисията държавата с по-големи задължения да изплати разликата на другата (Димитров 1982).

[25] Анхиало не е отправна точка на най-многолюдния поток. За Акалан (Белополяне, Ивайловградско) са налице 333 досиета, а за Ахтопол 567. Очевидно от значение е, че от Анхиало има значителен емигрантски поток отпреди 1914 г.

[26] Българският отговор е, че става дума за наследство от режима на Стамболийски - след свалянето му, новото правителство било внесло законопроект за обявяването на разпоредбите относно град ските имоти за противоконституционни. Законът за полските имоти също бил намерен за противоконституционен.

[27] Всяка администрация произвежда „нужните“ иаюкументи. В България властите дават уверения, че лицето не е било гръцки поданик, а от гръцките консулства в България или от местните власти в Гърция то лесно се снабдява със свидетелство, че е такъв. Арбитражният съд е странна институция, която няма достъп до първичните документи и работи с каквото му подадат националните инстанции.

[28] Финансовото изражение на размяната към 1 юни 1929 г. е следното: признатата стойност на лик видираните имоти на гърците, напуснали България е 6.3 млн. долара, а на българските бежанци от Гърция 18.3 млн. долара. Така Гърция се превръща в нетен длъжник на България. Окончателното салдо, обаче, е утвърдено от двете страни едва на 19 август 1931 г. и възлиза на 7.1 млн. долара (Димитров 1982: 277, 283).

[29] Когато след 1989 г. за кратко на дневен ред бе поставен въпросът за отговорностите, идеята за „Въз родителния процес“ започна да се представя като инициатива именно на престараващи се „отдолу“ местни партийни структури и държавни власти. Партийната върхушка смяташе, че по този начин оневинява себе си.

[30] По „гръцкото направление“ през 1935 г. са набелязани 26 души.

[31] К. Апостолидис (1868-1942) е роден в Пловдив, учи в града, а по-късно завършва философия в Атина и филология в Мюнхен. Учителства в Александрия (1909-1915) и в Атина (1915-1920). Принуден е да се изсели от България в Гърция през 1940 година. След смъртта му излиза неговата обемиста монография (Αποστολίδης 1959) за историята на Пловдив.

[32] Със същия плам тази мярка удря и „сектантството“. Така през 1943 г. по донос на Старозагорския митрополит е екстрадиран и въдворен водачът на петдесятниците („секта, която води началото си от Америка, откъдето вероятно [той] получава голямо възнаграждение и изпълнява продажническата си и скъпо платена роля на народен разединител и смутител“ – ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1672, 1942, л. 423). Околийският управител в Поморие пък забранява проповедите им под натиска на „народното недоволство“ (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 1672, 1942, л. 450).

[33] Гръцките паспорти не се признават, а въпросните лица остават да живеят в България с временни свидетелства.

[34] БЧБ е наследник на споменатото по-рано АД „Черно море“. Акционерното дружество е основано през 1908 г. и преименувано в БЧБ през 1918 г. Подробно изследване на развитието на банката между войните може да се намери в Аврамов 2007: т. П, 526-579.

[35] Сходни охранителни функции, но относно пазара на труда, са вменени на Търговско-индустриалните камари. Наредбите практически затварят този пазар за чужденци и оставят широк периметър за произволни решения по всеки конкретен казус (ЦДА Ф370 оп. 6 а.е. 92, л. 24).

[36] Акцията е окачествена от българските военни като „в някои случаи прибързана и с известни грешки“, но след гръцкия отговор те призовават за ескалация, а не за компромис, като се изгонят всички (редовни и нередовни) гръцки поданици от България.

Румен Аврамов
Румен Аврамов (Център за академични изследвания) е икономист и стопански историк. Автор е на „Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало“ (2007); „Пари и де/стабилизация в България, 1949-1989“ (2008); „Спасение или падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944“ (2012); съавтор с Надя Данова на документалния сборник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.“ (2013 г.).
Други статии от този автор
Посетители: 115

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 18 часа
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 2 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 2 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 2 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 3 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 4 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 1 седмица
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици
  • Проф. Стефан Панайот... писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици