Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 80% (5 гласувания)

2015 03 Stolpersteine
Берлински препъни-камъни
(Wikimedia Commons)

Представянето в един и същи брой на „Либерален преглед“ на цели два материала, посветени на новата европейска мемориална култура (Бъдещото минало: монументалните паметници на съвременен Берлин и Еврейската история не е само Холокост...), в никакъв случай не е случайно. Целта на това концентрирано предлагане е да се направи опит за по-целенасочено и концептуално изчистено представяне на една важна тенденция в по-новата (основно германска, но напоследък и общоевропейска) историография, а също и мемориална култура. Това е нещо изключително важно за цяла Европа и в такъв смисъл значението му и за българската публика трябва да бъде направено колкото се може по-ясно. Тук става дума не за някаква дреболия, а именно за начините, по които най-вероятно ще бъде преживявано и запомняно „бъдещото минало“. С други думи, тук става дума за различните пътища, водещи „напред“ – и начините, по които може да се улесни тяхното откриване.

След тези уводни думи сигурно ще ви бъде вече по-лесно да откриете общото между двата текста и мемориалните комплекси, които те представят: основното новаторство на този вид запаметяване и увековечаване на миналото се състои в това, че „прожекторът на паметта“ при тези проекти вече е насочен не към онова, което по традиция е било основното съдържание на всички по-големи паметници в Европа, а и по целия свят (собствените победи, собствените паднали герои, собствените скърби, изживяваните като собствени поражения и нуждата от отплата за тях). Нищо подобно в новата европейска мемориална култура! Обект на представяне, поклонение, пиетет, скръб и в края на краищата увековечаване, тук вече са неща като собствените предразсъдъци от (близкото) минало и евентуално собствените престъпления, до които те са довели. С други думи, скръбният поглед (а евентуално и обвиняващият пръст) е насочен не към „другите“, а към самите себе си. Именно това радикално преобръщане на погледа от „навън“ към „навътре“, радикалният отказ от екстернализиране, овъншностяване, на собствените проблеми и търсенето на виновници и отговорници извън сферата на собствената дейност, е възхитителната нова differentia specifica на тази нова историография и мемориална култура. Забележете как при почти всички модерни паметници в Берлин става дума за нещо, което техните противници обикновено наричат с думите „увековечаване на собствения позор“ – на първо място Мемориалът на убитите в Европа евреи, разбира се, но и всички останали по-забележителни берлински паметници от ново време (Мемориалът на изгорените книги, двата Мемориала на убитите по времето на нацизма хомосексуални хора и хора от ромски произход, а също и така наречените Берлински препъни-камъни“, както и и много други, по-малко значителни мемориални комплекси и структури). Навсякъде едно и също, навсякъде този императив да не се забравя, да не се отказва тежкото бреме на отговорността – вече четири поколения след нацизма! – да не се отмества погледа от собствената общност и личност, да не се търси друг отговорник за собствената съдба и избори.

Аз – и никой друг – съм отговорен както за миналото, така и за настоящето, а значи и за бъдещето. Както моето собствено, така и онова на страната, в която живея, а значи и онова на света и планетата, които обитавам.

Ето това е лозунгът на нова Германия и Европа.

Същата тенденция, ако и по един малко по-мек и може би по-приемлив за „нешколуваната в покаяние“ източноевропейска публика, представя Полин – музеят на историята на полските евреи. Една скромна, но важна част от неговото изложение е посветена на собствено полските престъпления и насилия, извършени над евреи по време на и малко след Втората световна война. Името „Йедвабне“ стои изписано редом с всички останали, тук няма опит за прикриване на собствената отговорност, нито пък желание за търсене на „чужди виновници“ (без да се омаловажава факта, че основните убийци на евреи в Полша, както и по цяла Европа, са нацисти, или казано по-точно, етнически германци). Много по-важен обаче е фактът на самото появяване на този толкова величествен и впечатляващ музей. Колосално-впечатляващата сграда, самият израз на подемане на една напълно нова политика, напълно ново отношение към едно традиционно преследвано и презирано малцинство, неприкритото желание за поемане на пътя, водещ към новото бъдеще на Европа – всичко това без съмнение поставя Полша на самото чело на колоната от сравнително бедни, сравнително „тъмни“ и натоварени с различни форми на нелеко историческо минало източноевропейски страни и народи, които тепърва ще трябва да доказват, че са заслужили честта да бъдат приети в „семейството на цивилизованите“.

Но какви са изводите от всичко това за нас – българите от 21-ви век, опитващи се да вземат на сериозно задачата за собственото си цивилизоване?

Мисля, че заключенията тук са сравнително директни и ясни: пред всички нас стои нелеката, но неизбежна задача да преразгледаме, премислим и представим по нов начин собствената си история – близка и далечна. От вечни жертви на нечие насилие и несправедливост, от вечно очакващи компенсация за нанесените им от историята, Великите сили и съседите, неправди, ние най-после трябва да направим от себе си хора, способни на реална самокритика и поемане на отговорност за собствената история. Стига толкова озлобление, стига толкова безсилна ярост и очакване на признание на нашата велика жертвеност. На такива призиви няма да реагира никой друг освен самите нас – поне толкова би трябвало да сме научили от най-новата си история. Време е вече да отворим очи за онова, към което изпитват респект и уважение всички – а именно, способността за спокойна и зряла преценка на собствените отговорности и исторически грехове. Спешно наложителната задача както пред българските историци, така и пред цялата общественост, и особено пред така наречените „български елити“, политически и други – е да се представи пред самите нас и пред света образа на една България, която, колкото и малка, е способна на чутовния подвиг на интроспекцията, себе-осъзнаването и реалното покаяние.

Но какво означава това на практика?

Отговорите, струва ми се, са интуитивно ясни, ако и днес отричани яростно от всички, които биха искали да продължават по „стария начин“, тоест да изживяват себе си и България като вечни пионки в чужди ръце, като вечни жертви на чужди, независещи от собствената им воля, действия. И в края на краищата – като хора, които вечно „нямат нищо общо“ с нещата, които се случват в и с България.

Онова, към което трябва да насочим строг, обективен и критичен поглед, са собствените ни грешки, собствените ни грехове и собствените ни престъпления.

Вместо безумно възвеличаване на Априлското въстание и последвалото го (незаслужено и недораснато) „Освобождение“ – критичен поглед към незрелостта на българското общество от средата и втората половина на деветнадесети век. Ново преосмисляне на българското Възраждане – не като някакъв български „Ренесанс“ или дори постепенна революционизация на едно силно изостанало общество, а като процес на формиране на една нова нация, който протича забележително успешно почти до самия си край, когато бива на практика опропастен от прекомерната революционна напористост на шепа млади и незрели идеалисти, които действително успяват да преобърнат целия ход на българската история, мнозина от тях заплащайки за това с животите си – но на каква цена? Открито признаване на факта, че в България никога не са съществували каквито и да било „революционни класи“ или дори по-широки групи от населението, поддържащи идеята за революция. Че „Освобождението“ ни изправя пред много повече проблеми, отколкото решения, че то ни превръща в една от най-неудовлетворените и вечно очакващи „справедливост“ нации и страни в Европа (поради известното на всички ни до болка разделяне на населените от българи области на три части). Че, поради обусловения от собствената ни прибързаност и незрелост, прекалено ранен възход на един (по неизбежност, при тези обстоятелства) силно агресивен, силно компенсаторен, силно заплашителен както за съседите ни, така и за общоевропейския мир, национализъм, ние сме се превърнали в една от точките на вечен европейски раздор. И че при всички удали се възможности никога не сме пропускали да нападаме и окупираме съседни територии – дори и когато, след края на Първата световна война, историческата и геополитическа обстановка в Европа и по света се е променила по такъв начин, че с тези си действия ние вече задължително сме се превърнали в агресори. Че сме причинили на съседите си тежки и трудни за забравяне злини, които и до днес просто плачат за признание и покаяние.

И че всичко това е било съпровождано от една неуморна, непрестанна и печална, борба за постигане на „чиста българскост“, в резултат на която сме извършили непростими насилия и потъпквания на човешка чест, достойнство и ненакърнимо право на собствен избор, по отношение на сънародниците ни с различен от български етнически произход. Вечното преследване на българските мюсюлмани, провеждано на практика непрестанно, от времето на Освобождението, та чак до наши дни. Множеството кампании за изселване, прогонване, преименуване, отнемане на елементарни човешки права, на огромни части от българското население, без дори примигване с клепач от страна на (никога не съществувалото) българско „гражданско общество“. Позорният факт на вечно сътрудничество от страна на огромни части от населението, с етническите политики на различните политически режими в България. Липсата не само на съпротива, но и на неодобрение, по отношение на „възродителния процес“. И накрая – най-голямото лицемерие от всички: наричането с гордата дума „спасение“ на един от най-очевидните актове на потискане, маргинализиране и принципно съгласие с политиката на изключване от нормалния живот на обществото, на цяло едно малцинство – българските евреи.

Признавам, че дори и самият аз се ужасявам, когато чета този дълъг, изглеждащ почти безкраен, списък от вечни грешки, несправедливости, та и открити престъпления, отговорността за които не може, просто няма как, да бъде приписана на някой друг, освен на самите нас. Дали ще бъде възможно за съвременниците ми, тъй печално вторачени в собствената си злощастна съдба, да осъзнаят простичкия факт, че, преди някой да ти отвори вратата към бъдещето, самият ти би трябвало да си направил някакъв, колкото и дребен, колкото и плах, колкото и лишен от самоувереност, опит поне да я натиснеш от малко-малко с рамо?

Дали?

И все пак аз се обръщам към вас, уважаеми сънародници, именно с тази молба, да не кажа призив. Дòста скръб и печал, дòста оплакване на собствената вечно-гòрка съдба. Време е вече да се отърсим от дълбоко вкоренените си инстинкти на „роби“, време е да направим някакъв по-убедителен опит да видим в себе си някаква реална част от „семейството на цивилизованите“. Време е да покажем – първо на себе си, а след това и на всички останали – че сме способни на реално преосмисляне, реално пре-осъзнаване, реално покаяние, пред лицето на неумолимото си минало.

Време е просто да пораснем.

А за това са необходими прости, ясни и разбираеми за всички жестове и демонстрации на колективна промяна. Необходими са свежи, непредубедени, честни и безпощадни погледи към българската история и историография. Необходими са нови паметници и мемориали. Необходими са нови, модерни, необременени от комплекси и предразсъдъци изследователски подходи и свързани с тях центрове.

Вместо вечно вторачен поглед към „вината на другите“ („турци“, „руснаци“, „фашисти“, „комунисти“) – ясен, проницателен и критичен поглед към самите себе си.

Изследователски центрове, които да се занимават с историята специално на българския агресивен национализъм (иредентизъм), от една страна, и също толкова агресивния български асимилационизъм (вечното преследване и изключване от сериозно участие в обществения живот на българските мюсюлмански малцинства).

Мемориали на гръцките жертви от въстанието в Драма. Мемориали на депортираните от българските власти македонски евреи. Мемориали на жертвите от „възродителния процес“.

Знам, че искам от вас прекалено много. Знам, че една немалка част от вас може би ще си кажат „Тоя е окончателно изкукуригал!“ или, още по-директно, „Има късмет момчето, че живее далеч от нас!“.

И все пак се чувствам длъжен.

Все някой трябва да започне. Все някой трябва да откаже да се наведе в грабне в ръка (поредния) камък.

Все някой трябва да се осмели да бъде първо Човек – и едва след това Българин.

Все някой.

А дотогава – простете ми, ако можете. Аз все пак ви обичам. Не от някаква особено силна човечност или българскост, а просто защото нямам друг избор.

Просто защото съм един от вас.

Сполай ви. И да бъде късмет някой ден да се приближим малко повече едни до други.

Златко Енев

Март 2015

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 283

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 20 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 20 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 1 ден
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици