1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Преди време се озовах пред входа на Европарламента в Брюксел. Бях се запътил да присъствам на официалната прожекция на филма на БиБиСи за дома за увредени деца в българското село Могилино. Филмът беше вече заклеймен – от представителя на руския имперски двор в българския национален дом Георги Първанов, като „антибългарска кампания, провеждана от определени среди на Запад“.

Не, че Първанов го беше гледал – никой в България не го беше гледал. Но обичайните заподозрени реагираха в обичайния си стил „не читал, но знаю“, роден по време на гоненията на руския класик Пастернак заради антисъветския му роман „Доктор Живаго“. От онези времена беше минал половин век, но нравите на политическия елит, управляващ България за благото на Кремъл, не се бяха променили.

Та, като се има предвид цялата дандания, бях решил лично да отскоча до Брюксел и да видя за какво става дума заедно с евродепутатите, за които беше прожекцията.

Чакайки пред входа, тъкмо изпушил една цигара (в столицата на Европа на практика се пуши навсякъде, защото забраната върху цигарения дим тегне само върху националните държави; еврочиновниците и евродепутатите гледат да не се лишават от любимия си тютюн) – и дотича да ме посрещне и вкара в сградата млада асистентка на един български евродепутат. Ведра, усмихната, стилна. Европейка.

„Здравейте, казва, и добре дошли в ковачницата на новата европейска нация!“

„???“ – чак си глътнах езика в отговор. И продължих, когато се съвзех: „Каква европейска нация? Аз нация си имам. Кой ви е давал мандат да ковете нови нации?“.

Развалих настроението на момичето, повече не ми проговори. Явно по някакви причини си беше внушила, че съм от „техните“, та беше издала най-грижливо пазената тайна в Брюксел: че цялата дандания с ЕС, с директивите и хармонизацията има за крайна цел събирането на всички обитатели на Европа в една държава и в една нация.

Аз обаче не съм от техните. Което, ако девойката беше питала предварително, щяха да й кажат. Само две години по-рано лично зам-председателят на Европарламента публично – пред стотина човека, плюс медии – ме бе нарекъл „анархист“, защото говорих нещо за нуждата от гражданско общество. А две години преди това пък ресорен зам.-еврокомисар ме бе обявил за фашист, защото си позволих да твърдя, че въпросът с интеграцията на циганите има решение, а според тогавашната (несподеляна публично) линия на Еврокомисията, той нямаше и не можеше да има решение.

Всъщност, мислех си, следвайки по петите ледено мълчащата девойка по коридорите на европейската власт, фашистите са си точно тук, в Европарламента, и малко по-надолу, в Еврокомисията. Само че не го знаят. Аз обаче знам: първият политик, пропагандирал още през 1942 г. идеята за изграждане на единна европейска нация, обитаваща общ европейски дом, е... лидерът на Британската фашистка партия Осуалд Мозли.

Замисълът на харизматичния британски фашист е бил достатъчно логичен. Да се прекрати братоубийствената война между двете най-важни европейски нации (германската и британската) и – на основата на англо-германско разбирателство, бързо да се изградят общи за всички европейски страни институции – „единен европейски дом“. След това в съкратени срокове да бъде произведена „единна европейска нация“, за да може Европа да се противопостави на руския комунизъм, напиращ от Изток и на американската масова култура, нахлуваща от Запад.

Като всяка класическа бюрокрация, европейската няма памет. Затова дори не подозира чии идеи се опитва да приложи, ковейки „новата европейска нация“. Докато се сещах за историческите факти, вторачен във враждебно чаткащите токчета на асистентката пред мен, стигнах до важни заключения. Ако ще ме натикват в една нация с гърците и французите, реших аз, хич не им ща европейския дом.

Най-сетне обаче стигнахме до залата за прожекции и започна филмът за българския дом в Могилино. В продължение на един час гледахме как дебели надзирателки (ояли се от крадена от кухнята храна, инак предназначена за техните подопечни) тероризират и убиват деца скелети, досущ приличащи на концлагеристи от края на Втората световна война.

„Е, по-добре французин да стана, отколкото да членувам в нация, в която се случва това“, реших набързо. По-добре част от единна европейска нация, обитаваща общ европейски дом, отколкото – част от варварската българска орда, виновна за дома в Могилино. Още повече, че поне в Европа ще ме управляват европейци, та били те и гърци; а не – както беше тогава в България, да ме ръководят агенти на Москва.

*   *   *

Всичко това иде да покаже, колко сложен е въпросът с идентичността и с принадлежността. Чувствам се удобно в принадлежността си към българския национален дом, защото докато съм такъв мога да си общувам с всеки непознат, от Тюленово до Петрич и от Трън до Резово, по един топъл, съплеменен начин, по който не бих могъл да си общувам и с най-любезния финландец например, ако стана част от някаква европейска нация. В същото време все пак предпочитам да си имам работа с любезен финландец, защото тонът и стилът на моята нация – доминиращият идеологически дискурс, ако щете – се задава от мутрясалата, подгизнала от пиене и раздута от наглост сган, за която любезността е недопустима слабост.

Моят национален дом, макар „свой“, е мръсен, запуснат и опростачен. Европейският дом, макар чист, поддържан и културен, не ми е „свой“. Как обаче едното да стане по-чисто, оставайки си мое; а другото да престане да се замърсява (поради невежество) от фашистки идеи, родени по време на Сталинградската битка?

Не е толкова лесно, колкото изглежда. В такива случаи, следвайки подхода на Робърт М. Пърсиг в книгата му „Лила или разследване на морала“, най-логично е да се върнем до най-дълбокия възможен етимологичен корен на нещото, с което се занимаваме.

„Дом“ е древен индоевропейски корен („домос“ на гръцки, „дама“ на санскрит и „домо“ на латински), съществуващ на практика във всички европейски езици под една или друга форма. Според езика, историческото време и контекста, „дом“ може да обозначава: ‘къща; убежище; жилище; градеж; стопанство; семейство; род; родина’.

Домът следователно е място, съградено от теб, в което ти се чувстваш защитен и където си „себе си“ и със „своите“ си. Разширена в „domain“, думата обозначава „владение“ или „имение“ – т.е. разширяването на твоята територия, на мястото в което си „себе си“, върху други територии.

Имат ли българите „дом“ в току-що описания смисъл? При всички положения имат жилища – най-много, на глава от населението, от всички обитатели на пространството „от Атлантика до Урал“. Дори ако отидем чак до Владивосток, няма да намерим друга нация, в която над 90 на сто от хората притежават жилището, в което живеят и 40 на сто от тях има и второ жилище на друго място в страната (и още 40 на сто имат земя, към 12 на сто притежават гора и т.н.).

Българите притежават жилище – но имат ли дом? Очевидно е, че българите – както техният огледален образ, циганите – са свели дома до партикуларното си жилище, без да имат каквото и да е чувство за съпричастност, за „свое“, по отношение на общото им владение (domain) отвъд входната врата и дувара. Отвън – това е там, другото, чуждото, не-моето. Това е територия, която не обитавам. Тя е на някой (враждебен) друг или на природата, също враждебна и чужда.

„Мятай си лайната в реката и й еби майката“, ме съветваха моите съселяни, когато копах попивна яма зад плевника и прокарвах отходни тръби към нея. Столичани пък намират за естествено да си мятат боклука през балкона – за да отиде той там, вън, на чуждото, което няма никакво отношение към мен.

За българите, както и за други в страни от Третия свят, средата, която обитават, но която е отвъд портата – тази среда не е „своя“. Затова българите не чувстват никаква съпричастност към здравето на тази среда – нито към тротоарите, нито към градинките и парковете, нито към планините и долините си. Особено чужди са им реките (по което между другото разбираме, че не са славяни). Мятат си лайната в тях, а после ядат хванатата пак в тях риба. Или – помпат си отходните продукти от вилите във вододайните зони на язовирите, а после, когато се върнат в града, пият вода пак от тези язовири.

Най-българи в това отношение са турците от Момчилград. Отходните им води се вливат, посредством открита тревясала канавка, под моста на река Върбица. Точно сто метра надолу по течението на реката са им каптажите, от които пият вода. В Момчилград са затворили цикъла: каквото изкарат отдолу, после го вливат обратно отгоре.

Българите не смятат градинката зад блока за част от своя дом. Тя е нещо като река, безплатен ресурс – т.е. място за боклука – предоставен от природата. Домът си го пазиш, поддържаш, чистиш и украсяваш. Безплатния ресурс – него го скубеш, вземаш и присвояваш.

По тази причина „европейски дом“ няма – и не може да има – никакъв смисъл за българите. В най-добрия случай това е ресурс, съществуващ за да бъде оскубван и изяждан. Затова преди време българи бяха се опитали да изядат личните лебеди на британската кралица, плуващи по езерото в Хайд парк. Видели нашите хубавци по водата да плуват едни огромни дебели гъски, замъкнали ги в храстите и ги набучили на чевермета. Докато ги сгащи полицията, лебедите се били опекли.

„Европа“ е ресурс, някъде „там“, даден от природата за скубане. Затова европейските средства не се ползват, реализират, имплементират или внедряват. Те се „усвояват“. А тъй като разликата между усвояване и присвояване не е никак ясна, българите още от влизането си в ЕС станаха най-крадливата страна по отношение на европейските фондове за развитие.

Ако се върнем на жилищата на българите, обаче, ще видим, че те са по-напред от народи като руснаците или ескимосите например. Исторически (т.е. преди панелките) българите живеят в каменно-зидани къщи, строени за 100-200 години напред. Идеологията на този градеж е уседналост, онаследяване и създаване на „своя“ среда в „чуждия“ свят. Щом веднъж къщата е построена – в нея ще живеят нейните строители, децата им, внуците им, правнуците и така нататък.

Селото около къщата също е било „дом“. От това чувство идва градежът, в който участват всички, на училища, читалища, църкви и подобни.

Руснаците живеят в дъсчени „изби“ с жизнен цикъл от 25-30 години. Тук идеята е друга: когато построилият „избата“ умира, порастналите му деца я изоставят, събират си багажа и се местят на друго място. За руснаците онова, което е около избата, не е общ дом. Напълно липсват познатите за България общностни усилия за градеж на училища, читалища и пр. Този разширен дом в Русия отсъства, тъй като всяко село си има феодал (барин), който казва на селяните, какво да правят.

За ескимосите пък местенето на катуна не е вързано с поколенията, а със сезоните – и затова те живеят в къщи от сняг или в палатки от животински кожи. Да не говорим за онези индийски касти, които изобщо нямат жилища, а обитават голи в крайпътните храсти.

Идеологията на историческото българско жилище съвпада с онова, което за Роджър Скрутън е емоционалната и ценностната основа на нациите. Според Скрутън, който е не само най-известният английски консервативен философ, но е и най-видимият днес защитник на правата на националната държава, чувството за национална принадлежност е основано точно върху ценностите, залагани в българските къщи: уседналост; чувството за „свое“ и „сред своите“; унаследяване, както и произтичащото от това чувство за благодарност и почит към предците, в чието наследство живеем.

Според Скрутън хората в националните държави изпитват особено силно чувство за принадлежност и лоялност към своята нация. За нея, не за Европейския съюз, те са готови да понасят лишения и да рискуват живота си. Защото, както пише Скрутън в броя на American Spectator от юни 2011 г., бранейки нацията си хората „бранят споделена идентичност срещу набезите на онези, които не принадлежат към нея и се опитват да си присвоят наследство, върху което нямат права“.

От това следват важни изводи. Руснаците, ескимосите и индийците не са и не могат да бъдат нации в смисъла на Скрутън – не са уседнали. Българите би трябвало да са класическа уседнала европейска нация – най-класическата, като се има предвид посочения техен евроазиатски рекорд по отношение на притежанието на жилища. Няма причини да се съмняваме в свидетелствата, че между средата на ­ХІХ и средата на ХХ век българите са били нация с ясното съзнание, че обитават свой собствен национален дом, наречен България (македонския въпрос оставяме настрана). И – особено след проруските метежи от 1887 г. – са полагали големи усилия да впишат своя национален дом в по-големия domain на Европа.

Днес „моето“ свършва на входната врата. „Оттатък вратата“ е дива, неусвоена територия, предназначена за плячкосване. По нищо не личи българите да споделят онези чувства – на принадлежност, на благодарност, уседналост, лоялност – които съставляват основата на националната принадлежност.

Да се върнем на дефиницията: „дом“ е място, съградено от теб, в което ти се чувстваш защитен и където си „себе си“. Домът изразява следователно твоята идентичност. До 1944 г. в своите шепа градове и безброй села българите са изразявали своята идентичност. Били са у дома си, в дом, съграден и пазен от тях; затова няма свидетелства преди 1944 г. България да е била потънала в боклуци, в пошлост и вандалство.

Българите са знаели кои са и следователно – какво трябва да правят. Днешното свеждане на „дом“ до „жилище“ и преосмислянето на външния свят като чужда земя, подлежаща на плячкосване, ни разкрива ключа към много загадки: българите нямат идентичност. А който няма идентичност, той не знае – в най-буквалния смисъл – кой е и какво трябва да прави. Затова благополучието например за сегашните българи не е някакво развитие на идентичността, а плюскане, пиянство, наглост, простащина и разгул. Да си богат за българите означава да набиваш пържоли, да се наливаш с уиски, да не спазваш никакви правила, да ръмжиш нечленоразделно и да се разпищолваш – едно напълно антисоциално поведение, неспособно да поражда споделени общностни идентичности. Точно това поведение (а не елементарното вземане на подкуп) е описвано с думата „corruption“ – излизане извън границите, разгул и загниване. В крайна сметка тези българи се оказват неспособни дори да строят прилични жилища за себе си – те предпочитат мутро-барока.

Който няма идентичност, не само че не знае, какво да прави – той не е човек в истинския смисъл на думата. Той е по-близо до робите и домашните животни (по класификацията на Аристотел) и затова има нужда някой друг – някой господар – да му казва, какво да прави. Ако няма господар, човекът без идентичност се свлича на нивото на животното – плюска, пие, дефекира и все гледа какво да отмъкне от човеците. Затова днешните българи имат прилично поведение само ако наоколо се навърта инспектор от ЕС. И затова, когато го няма, гледа да отмъкне европейски пари. И затова най-накрая онова, което се вижда отвън като наша идентичност, е самото отрицание на идентичността – образа на разпасалия се джебчия, мошеника на Европа.

Имали са българите идентичност, но вече нямат. Нещо се е случило. Какво?

През 40-те години на ХХ век в „Европа“ достатъчно ясно са виждали тогавашната идентичност на българите. В своя реч по радиото от 9 февруари 1941 г. Уинстън Чърчил описва българите като „трудолюбив селски народ, радващ се на подчертано уважение както във Великобритания, така и в Съединените щати... за жалост териториално разсечен и наказан след победата [победата на Съюзниците в Първата световна война]“. Чърчил предупреждава българите да не правят отново фаталната грешка да се подредят до Германия, но в случая нас ни интересува описаната от него идентичност – уважаван, трудолюбив селски народ.

Българското село преминава през две балкански и една световна война, през разсичането на България, през сътресенията, предизвикани от крайната левица от 20-те години на ХХ век, през още една световна война, с нейните реквизиции, мобилизации и конфискации – и оцелява. Дори след всичко това българите знаят кои са и какво трябва да правят. Селячеството оцелява и след колективизацията и национализацията. Българското село обаче е прекършено – най-вероятно завинаги – от въвеждането на аграрно-промишлените комплекси през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Системата на ТКЗС донякъде позволява запазването на чувството за „свое, при себе си“ – за дом. При системата на АПК всичко бързо става „тяхно“, не-мое. Ценностите на трудолюбие, солидарност, лоялност, онаследяване и почтеност вече не вършат никаква работа – нямат връзка с действителността, в която тарикатът партиец („чантаджия“) е образът на успеха. Селяните зарязват всичко и се пропиват, оставяйки аграрния труд в ръцете на бригадирското движение. Залостват се зад дуварите си и потъват в натуралното стопанство на двора и кокошките.

Така към средата на 80-те години на миналия век умира идентичността на българите като трудолюбив и уважаван селски народ. Междувременно обаче повечето българи вече не живеят в селата. В момента на скършване на селячеството към 60 на сто от българите живеят в градовете. Градовете обаче не стават техен дом и не развиват нова идентичност, която да замести убитата от режима селска идентичност.

Нова национална идентичност не се появява защото онези, които държат пълната власт в ръцете си след 1944 г. – те самите нямат идентичност. Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков са съветски граждани, запретнали се да преобразуват българския народ по подобие на руския – който, да си припомним, за разлика от българския не формира нация. След отнемането на собствеността и правото на унаследяване през 1947 г. следва лишаването на българите от уседналост. Огромни маси селяни са изтръгнати от селата и хвърлени в заводите и градовете – където обаче не живеят в домове, а в бараки, общежития или в комунални квартири (домове, градени от други и конфискувани от властта) по две-три семейства в стая.

Напълно изтрита е идеята за дома като градеж, който правиш по свой образ и подобие, за да си себе си. Практикува се руската идея за жилището като временно убежище от стихиите. Когато диктаторите със съветски паспорти предават властта в ръцете на поколението с български документи за самоличност, промяна не идва. Управленската кохорта, обобщена в образа „Тодор Живков“ (тя включва – между другото – и Георги Първанов, защото става дума за културно, а не за историческо поколение) е съставена от полуобразовани голтаци, родени и израснали не в историческия български каменно-зидан дом, а в порутени къщурки, струпани надве-натри без идеята за унаследяване и уседналост. Моят плевник изглежда по-добре от родния дом на Георги Първанов.

Тези държавни ръководители продължават предишната линия на лишаване на българите от дом и от идентичност. Следвайки руския модел, от началото на 70-те години на ХХ век тодорживковци постепенно заселват гражданското население в панелни блокове. Първите от тях честно са обявени за временни. Идеята е да се предостави убежище на хората за 20-30 години, докато се намери начин за снабдяването им с по-стабилни и удобни домове. Затова първият голям панелен комплекс се казва „Младост“ – докато си млад, пребиваваш там; когато улегнеш, ще отидеш в истински дом. Към средата на 80-те години обаче – т.е. към момента на скършване на българското село – и тази честност се изпарява. Панелките биват преопаковани като постоянни, „истински“ домове – нещо, което очевидно не са.

Панелките, освен това, се разпределят по „ведомствена линия“ – т.е. ти не получаваш гарсониера, защото си ти, а защото принадлежиш на някой завод, министерство или институт. Ти имаш идентичност само като придатък към местоработата си; ти просто нямаш какво да проектираш върху жилището си, за да стане то истински дом.

На този етап българите опитват да спасят идеята за дом, като започват да си строят извънградски „вили“. Това обаче само засилва атомизацията и загубата на общностно чувство. Вилната зона не е общност – няма кръчма, кмет, църква, читалище, училище, поща и т.н. Ти се окопаваш във вилата си, за да не виждаш отдавна омръзналите си колеги (с които хем работиш, хем се прибираш вечер във ведомствения панелен блок). Вилното движение само заздравява нагласата, че ти свършваш на входната си врата, а оттам нататък започват някакви неясни (и най-вероятно враждебни) „те“.

Резултатът от всичко това е драматичен. Комунистическият режим днес не съществува, но българите продължават да нямат дом, защото нямат идентичност. Чувстват се запокитени в един чужд и неразбираем свят, в който не припознават нищо като „свое“. И затова са най-нещастната нация в Европа, въпреки че притежават най-много недвижима собственост. Те нямат свой собствен дом и затова нямат никакъв шанс да заживеят като „у тях си“ в абстракцията „общ дом Европа“. Това не бива и да се изисква от тях – още повече, че коването на нова европейска нация днес очевидно е прекратено. Брюксел си има други грижи: например да спаси друга своя невъзможна идея – поставянето на цялата европейска икономика на основата на еврото като начин за уеднаквяване на нивото на развитие и качеството на живот из целия континент.

Възможната задача за българите е да направят България свой дом. Да престанат да се отнасят към нея като към плячкосана чужда територия, подлежаща на оскубване, а да я превърнат в своя, в себе си. Да могат, като я погледнат, да кажат (ако говорят турски) „бен-де“; или (ако говорят татарски) „ мин-дя“.

За целта им трябва идентичност, а въпросът как се придобива такава най-вероятно няма отговор. Ясно е само, че който няма идентичност – изчезва и споменът за него се отмива като надпис на плажния пясък. По-лесен е по-големият политическият контекст, при който подобна задача би се изпълнявала.

Бъдещето на европейския дом зависи от същите две нации, за които през 1942 г. британския фашист Мозли смята, че трябва да създадат единна европейска нация – Великобритания и Германия. Англичаните никога не са вярвали в утопиите на Брюксел и затова вместо да имат евро си имат британски паунд. И днес не са длъжни да плащат сметките на гърци, ирландци, португалци и подобни, за да спасяват общата европейска валута. Което е добре за тях и подкрепя отдавнашната им позиция по отношение на обединена Европа: „свободно движение на хора, стоки и услуги – да; политическо единение и единна нация – не“.

Германците са приели еврото и затова днес се напъват да платят сметките на фалиралите средиземноморци. „Европейският дом“ се крепи единствено и само върху желанието на германците да се трудят и заради гърците (и заради португалците, испанците, италианците и останалите мустакати хитреци). С отмирането обаче на поколението, чувстващо вина за Втората световна война, в Германия отмира и готовността всички вечно да живеят на нейния гръб. Това означава, че Гърция, Португалия и може би Италия ще фалират, повличайки еврото със себе си.

Няма да има европейска нация, в която българите да се влеят и така да намерят своя идентичност и свой дом. Ще са принудени да си градят идентичността и дома у тях си. Това обаче означава да поемат отговорност, което означава да знаят кои са и за какво съществуват, което означава – идентичност. Кръгът се затваря и единственият изход е българите да ползват максимално времето, останало на Европейския съюз.

Докато има кой да им казва, какво да правят – и те наистина го правят – ще нарастват шансовете българите да се научат какво по принцип трябва да се прави. На някакъв етап знанието какво да се прави може да прерасне в знание кой си. Това е инструменталният подход (когато се научиш да спазваш наложени от друг правила, ще придобиеш прилично поведение) за разлика от експресивния (според който първо развиваш правилните ценности, а после придобиваш прилично поведение) – и точно на този подход се основава цялата философия на приобщаване към ЕС посредством хармонизация на законодателства и прилагане на директиви. Доколкото българите имат някакъв напредък, той се дължи на включването им точно в този процес. Надеждата е, че ще са достатъчно разумни, за да продължат. И към момента, в който ЕС в сегашния си вид се разпадне, да имат своя идентичност.

И най-после да имат свой дом в Европа.

Текстът е част от изследването на НБУ „Дискурстите на дома“,
проведено под ръководството на проф. Георг Краев

Източник

Pin It
Евгений Дайнов
Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ. Роден е на 11 май 1958 г. в Пловдив, възпитаник на университета Оксфорд. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985). Главен редактор е на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София. Доцент (1999) и професор по политически науки в НБУ (2002).
Други статии от този автор

Посетители

45

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... преди 5 часа
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 23 часа
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020