1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Анонимните интервюта с журналисти за състоянието на медиите (на тях до голяма сте­пен разчитат и световните класации на свободата на словото) имат двоен фокус: пред­ставят едновременно симптоматика и за обекта, и за субекта на говоренето, макар че доколкото самите интервюирани са част от медиите и втората симптоматика принад­лежи на първата. Двете обаче идват по различни линии: първата в рамките на „жанро­вата задача“, а втората някак от само себе си с проговарянето на „журналистическото подсъзнание“, изкушено от комфорта на анонимността. При това сложна анонимност, която не отнема докрай „героиката“ на персонализираното говорене, защото тя е за пред широката публика, но не и пред интервюиращия. Така че изявленията на журна­листите могат да се четат в светлината на психоаналитичната интерпретация на вица, според която говорещият говори без да носи отговорност за говоренето си. „Сега ще ви разкажа един виц“ значи, че оттук нататък моята реч вече не е моя.

Оценките на журналистите за медиите са казани тъкмо в такъв режим на „неприпознато казване“. В какво се състоят те е лесно да бъде обобщено, защото с малки из­ключения съвпадат в радиалността си: днешната журналистика и то съвсем не от днес е загубила независимостта си, придобита след падането на комунизма, с което е пре­станала да бъде същинска журналистика; интервюираните журналисти я практикуват без да приемат, че е такава. Ето, „взето на посоки“, мнение, което в различни вариации се повтаря „на глас“ или се стеле над думите: „Да бъдеш журналист в България е една много изгубена кауза, много пропиляна професия, и това от години е така“.

Самите журналисти виждат своя най-голям проблем в себе си и го обозначават с христоматийното понятие „автоцензура“, като са склонни да го поставят извън по­лето на волята си и да го мистифицират: „Колкото и да се стремиш да не си налагаш автоцензура, тя от само себе си се формира“. Така те групово демонстрират разпа­дането на професионалния си „аз“ на технологичен и морален, като първият е „на работа“ в медиите, участва в публичната комуникация, докато вторият се изявява в частното общуване, каквото в случая имитират анонимните интервюта. Това обаче е невъзможно упражнение, доколкото в журналистиката „професионални стандарти“ и „етични стандарти“ са синоними, т.е. тя няма как да бъде практикувана просто без да е и морален ангажимент, без кауза, както и цитираното по-горе мнение припом­ня. Има няколко професии, родени в и от буржоазния град, от „бург-а“, които крепят културата му и чието упражняване минава през посвещение, през клетва. Такива буквално кълнящи се, са лекарите и адвокатите, а в не по-малка степен, макар и без специална ритуализация (ако изключим подписването на етични кодекси) са и журналистите. Първите защитават здравето на човека, вторите правата му, третите социализацията му, но заедно с това третите помагат и на първата, и на втората за­щита. Защото в съвременния свят информацията – събирането й, тиражирането й и коментирането й, е защита на защитите. Включително (и преди всичко) по отно­шение на властта (политическа, икономическа или каквато и да било друга), която иначе – без журналистически натиск, неизбежно тотализира, както настоява и Ноам Чомски. Разчленяването на технологичния и моралния „аз“, на практиката и каузата в журналистиката я лишава от високото й място в градската култура, прави предста­вителите й несретни, фрустрирани и маргинални, както звучат в интервютата си: „... журналистите се страхуват. Те не ровят вече. Наистина не ровят“. Тук не броим тези от обществените медии и заради самооценката им, но и заради оценката на другите: „понякога те могат да кажат неща, които аз не мога да напиша“.

Драматургията на интервютата се гради върху противоречието между двата „аза“, като моралният, дори само чрез самопризнание на отсъствието си, критикува технологич­ният, който обаче, тъкмо защото е такъв, не може да бъде критикуван морално, да бъде мислен в категориите „чест“, „вина“ и пр. И интервюираните журналисти „по пра­вило“ се отказват от „честта на професията“, срещу което свалят и бремето на вината от нея. Разпределят го между собственици, началници, рекламодатели, политици. Лайт­мотивът е: „Реално журналистите нямат никакъв гръб“.

Очакването на (често премината) крачка от обвинението е, че публичната роля на моралния „аз“, като задължителен за изпълнението на професионалните задачи, ще се поеме от някой друг. Той приоритетно се търси в сферата на медийната регулация и бързо се открива в СЕМ. Доминиращо мнение е, че органът няма смисъл, тъй като смисълът му се вижда тъкмо в това да внесе онзи морал в медийното съдържание, който журналистите, според самопризнанията им, не успяват. Като оставим настрана, че такова е очакването и на работещите в пресата, а съветът още от името му е само за електронни медии, се сблъскваме с обезпокоителното и от морална, и от законова гледна точка неразбиране на разликата между морал и закон – вторият няма как да свърши работата на първия. Ето типичен образец на подобно мислене: „Една от ос­новните функции, които смятам, че трябва да има СЕМ, е да съблюдава спазването на етичния кодекс от всички, които са го подписали. А той е в ежедневно нарушение от огромна част от медиите и не съм чувала СЕМ да реагира на този въпрос“. Има кой да реагира или да бъде укоряван, че не реагира – комисиите по жалбите към Национал­ния съвет по журналистическа етика. Но проблемът е много по-дълбок: чувствайки определени дефицити в своята дейност, журналистите започват да мечтаят за силна държавна ръка, да искат от СЕМ не да регулира медийното съдържание „отвън“, спо­ред общи принципи, залегнали в закона, а „отвътре“: да се намесва в него (да казва кое е добро и кое е лошо) и така да се подреди сред другите, които го правят и заради ко­ито именно журналистите искат и той да го прави – омагьосаният кръг се затваря. Има някаква суисидалност в това да компенсираш загубата на редакционна независимост с разширяването й, пък и било по посока на орган, създаден в обществен интерес. Вместо да се опитваш да си я върнеш, да търсиш по-подходящ, на който да я повериш, да се оплакваш, че СЕМ не се меси в собствената ти политика: „Тоест, СЕМ признава, че всяка медия може да си прави каквото поиска спрямо собствената си политика“.

Впрочем, подобен омагьосан кръг, макар и по съвсем друга линия, се получава с влия­нието на рекламодателите върху медийното съдържание, но там поне суисидалността, която той предизвиква, е усетена: „Сега се съобразяваме с рекламодателите, после па­дат тиражите, после рекламодателите отказват да идват, и така. Самоубиваме се“.

Разбира се, има интервюирани, които знаят, че укрепването на морала в професията не е въпрос на регулация, а на саморегулация. Тя обаче зависи от гилдийната солидар­ност, която е в не по-малка криза от индивидуалните поведения, а доколкото въобще я има, тя самата (употребите й) е спорна от гледна точка на професионалния морал: „В момента всяка медиа е като махала. Всяка медиа си е сама за себе си. Няма никакво сътрудничество между медиите. Между репортерите има практика да си препращат кадри от различни събития, на които единият не е успял да отиде. Но това ако се раз­бере, нали се сещаш какво ще се случи“.

Затова сякаш проблясва надежда от „обратната страна“: не моралният „аз“ да си върне публичната роля в медиите, а да проговори публично като си остане в частното про­странство. Журналистите от традиционните медии разпознават такава перспектива в новите медии и живеят (или поне се канят да живеят) във вътрешна медийна емигра­ция. Готови са да сменят конформизъм срещу хляб в телевизията, радиото или пресата, особено пресата (за предпочитане под псевдоним: „Основно заради това, че не искаш твоето име да е обвързано с написаното“), а да задоволяват професионалния си глад в социалните мрежи и блоговете. На въпроса „Търсите ли друго поле за изява?“ типич­ният отговор е: „Разбира се. Фейсбук. Блога ми“. Като и това е борба – с ръководството на традиционните медии: то все по-организирано следи експанзията на моралния „аз“ в новите медии и заради нея иска да санкционира технологичния, онзи, който е „свил знамената“ и изкарва хляба.

Но какъвто и да е временният резултат в тази борба, е ясно, че вече съществува комуникативна среда – идентифицирана е от „нуждаещите се“, в която можеш да извадиш моралния „аз“ от санкциите на публичността и заедно с това да му дадеш публичност; „частният човек“, без да престава да бъде такъв, може да изпълнява публична роля, да прави професионална журналистика. Появило се е ново поколе­ние, което не приема медиите-институции и собствениците-господари и се надява на журналистиката с „частно лице“. Стига, разбира се, цялото това говорене в ано­нимните интервюта да не е демократична инерция, „НПО слухарство“, конформистка рефлексия върху конформизма.

Откъс от Медии и демокрация: свобода, плурализъм, право
съставители Жил Руе, Орлин Спасов, Рудолф Барч
Фондация „Медийна демокрация“ София, 2013

Pin It
Георги Лозанов
Георги Лозанов е български експерт по медии и журналистика. Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет (от 1994). Гост преподавател в Нов български университет, НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и Националната художествена академия „Николай Павлович“. Ръководител на катедра „Печат и книгоиздаване“ във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“ (1995-1998, 2004-2007, 2016-2017).
Други статии от този автор

Посетители

86

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 17 часа
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 1 седмица
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици