Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Обхватът и качеството на участието на малцинствата в обществения живот, включително в политическата сфера , е тест за качеството на евроинтеграционните процеси в страните-членки на ЕС и на кандидатките за членство. Въпреки, че международните организации и международните стандарти за правата на човека и защитата на малцинствата не поставят формални изисквания за участие на малцинствени партии и индивидуални малцинствени представители в Парламента и правителството, участието им на това високо политическо ниво е безспорен индикатор за де факто зачитане правата на малцинствата и за толерантността от страна на мнозинството към тях. Защото, ако такъв „пробив“ може да се случва на върха на държавното управление, това говори добре и за възможността участието на малцинствата да се реализира и на всички останали нива.

Партии на малцинствата са присъствали през последните 20 години в управлението на повечето страни в региона и в една или друга степен са били представяни в парламентите им. Въпреки това ще е прибързано да се твърди, че въпросът за политическото участие на малцинствата във всичките му измерения и на всички нива е решен, напротив – продължават да са налице редица специфични и редица общи предизвикателства пред него.

Международните стандарти за ефективно политическо представителство и участие на малцинствата акцентират върху правото им без дискриминация да имат достъп до процеса на вземане на политически решения във всички форми и на всички нива. Същевременно стандартите следват и еволюцията на разбирането за равенство, като все повече акцентират върху необходимостта от подкрепящи мерки, които държавите да осигуряват на групите в исторически непривилегировано положение, за каквито са смятани малцинствата и жените, а в по-съвременните разбирания – и хората с увреждания. Целта е да се утвърдят действени законови и практически механизми, чрез които да се изравняват възможностите им за представителство и участие в органите на държавно управление и те да се вписват в политическия процес по начин, съпоставим с останалите групи в обществото. Насърчаването и подпомагането на участието на малцинствата в органите на държавно управление се разглежда едновременно и като част от дневния ред на правата на лица, принадлежащи към малцинства, и като част от подходите за създаване на мирни и хармонични междуетнически отношения в обществото, и като инструмент за подобряване качеството на публичните политики чрез реализиране потенциала на групи, при които правата на участие са оставали устойчиво нереализирани в исторически план.

Правото на всеки да участва в обществените дела пряко или чрез свободно избрани представители, както и да гласува и да бъде избиран в честни и открити периодични избори, е залегнало в чл. 25 от Международния пакт за граждански и политически права, а Комитетът по правата на човека изпълнява функциите на наблюдаващ орган за прилагането му и на механизъм за индивидуални жалби. Тази разпоредба допълва чл. 21 от Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, която гласи, че „всеки има право да участва в управлението на своята държава, пряко или чрез свободно избрани представители“. Във връзка с участието на малцинствата, Декларацията на ООН за правата на лицата принадлежащи към национални, етнически, религиозни и езикови малцинства в частност гласи, че „лицата, принадлежащи към малцинствата имат правото да участват ефективно в културния, религиозния, социалния, икономическия и обществения живот“ (чл. 2, ал. 3).

В Европейския контекст, чл. 3 от Протокол 1 към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) задължава ратифициралите я държави да провеждат свободни избори „при условия, позволяващи на всеки свободно да се изразява при избор на законодателната власт“. Съгласно ЕКПЧ Европейският съд по правата на човека е механизъм за индивидуални жалби, а Консултативният комитет е наблюдаващ орган по прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ). По-конкретната разпоредба се намира в чл. 15 от РКЗНМ, който защитава правото на лицата, принадлежащи към национални малцинства, да участват ефективно в културния, социалния и икономическия живот и в обществените дела, в частност тези, които се отнасят пряко до тях. Тук трябва да се спомене и Препоръка 1623 (2003) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, която препоръчва на „държавите да обръщат сериозно внимание“ и да осигуряват представителство на малцинствата“.

В рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) по отношение на защитата на малцинствата е формулиран същият принцип, имащ за цел да „потвърди, че ще се спазват етническата, културната, езиковата и религиозната идентичност на националните малцинства и че принадлежащите към национални малцинства имат право да изразяват, пазят и развиват свободно тази идентичност без дискриминация и в пълно равенство пред закона.“ В друг документ от Копенхаген на ОССЕ се посочва индиректно, „че волята на народа служи за основата на авторитета на правителствата, а участващите държави трябва да гарантират и зачитат“:

(7.5) правото на гражданите индивидуално или като представители на политически партии без дискриминация да кандидатстват за политически и официални длъжности;

(7.6) правото на индивидите и групите при пълна свобода да създават свои политически партии или други политически организации и осигуряват на такива политически партии и организации необходимите правни гаранции, за да могат да си конкурират въз основа на равенство пред закона и от страна на властите.

(35) Участващите държави зачитат правото на лицата, принадлежащи към националните малцинства, да участват ефективно в обществените дела, включително да участват в делата, свързани със защитата и утвърждаването на идентичността на такива групи.

През 1992 г. се създава институцията Върховен комисар за националните малцинства, който представлява важен инструмент за предотвратяване на конфликти. Върховният комисар е публикувал набор от препоръки, свързани с прилагането на малцинствените права. Особено значими от тях са т. нар. Препоръки на Лунд, отнасящи се до участието на малцинствата в обществения живот. Тези препоръки имат за цел да улеснят включването на малцинствата във вземането на решения в органите на държавната власт, като по този начин се насърчава доброто управление. Препоръките на Лунд се основават на най-добрите практики, очертаващи се като стандарти за политическо участие на малцинствата. В тях се говори конкретно за видовете избирателни системи и за въздействието им върху парламентарното представителство на малцинствата, за изричните улесняващи представителството им механизми, напр. запазени места и други форми на гарантирано участие в законодателния процес; за формалните и неформалните мерки за разпределяне на позиции в кабинета за представители на малцинства, в Конституционния съд, във Върховния съд и други съдебни инстанции; за специалните мерки на малцинствата в държавната администрация.

Политическото участие изисква представителство в Парламента на национално ниво, както и представителство в регионални и местни органи на власт. Както се споменава в Препоръките на Лунд, най-същественият аспект на осигуряване механизми за участие на малцинствата в политическия процес е създаването на възможности те да допринасят съществено в процесите на вземане на решения и този им принос да има действителен ефект.

Венецианската комисия на Съвета на Европа (Европейската комисия за демокрация чрез право) излага в свой Кодекс, добрите практики свързани с изборите и по-точно, някои от основните принципи за разработване на изборни правила, представляващи позитивно действие съгласно европейското изборно наследство. Ето и някои от тях, които изпъкват много отчетливо:

1) Партиите, представляващи националните малцинства, трябва да бъдат разрешени, но участието на националните малцинства в политически партии не е и не трябва да бъде ограничено единствено до така наречените етнически партии, а да бъдат представени и в националните партии.

2) Изискванията за регистрация за малцинствени партии и представители трябва да е регламентирано така, че събирането на подписи от членовете им да не дискриминира малцинствените групи, поставяйки ги в невъзможност да покрият числени показатели, несъответстващи на собствената им численост.

3) Въвеждане на определени мерки за осигуряване на минимално представителство на малцинствата, или чрез запазени места, или чрез изключения от общите правила за разпределяне на местата, например чрез неизискване на изборен праг за партиите на националните малцинства.

4) Изборните прагове трябва да бъдат съразмерни на числеността на групите, или да са нулеви, така че малцинствата да имат шансове да бъдат представени в Парламента.

5) Нито кандидатите, нито гласоподавателите, могат да бъдат принуждавани да разкриват принадлежността си към национално малцинство.

6) Избирателните райони (техният брой, размер, форма и порядък) следва да бъдат очертани по начин, който да е чувствителен към интересите и на малцинствата, да улеснява достъпа им до Парламента и като резултат – участието им във вземането на решения по националното законодателство.

Сериозни бариери създава прилагането на изборни правила, които не са съобразени с разнообразието на обществото, нямат за ценност и цел да гарантират парламентарно представителство на малцинствените групи – като се започне от режима на регистриране на политически партии и кандидати за избори, мине се през подбора на избирателната система, очертаването на неблагоприятни граници на избирателните райони, залагането на високи изборни прагове и т.н. Ограничаващи фактори са забраната за използване на малцинствен език по време на изборна кампания, изискванията за местожителство и др. В доклад от мисията на ОССЕ (Служба за демократични институции и човешки права за оценка на парламентарните избори в България през 2009 г.), се посочва: „Съгласно член 55.2 от Закона за изборите, предизборната кампания трябва да се води на официалния език. Направени са оплаквания срещу политическите партии и коалиции, че са водили агитация на ромски и турски език“. Това ограничение върху използването на малцинствени езици може да се разглежда като пречка за пълното политическо участие на лицата, принадлежащи към малцинствени общности. Трябва да се обсъди използване на малцинствени езици в предизборни кампании, в унисон с най-добрата международна практика.

Много често се среща законов неутралитет, който дава привилегии на мнозинството – не се споменава етническа принадлежност, но избирателните райони се оформят по начин, или пък изборните прагове са вдигнати до степен, която ощетява драстично най-вече малцинствата. Неутралитетът може да е „де юре“ и „де факто“. Забрана „де юре“ на практика означава отнемане по условие на една от възможностите за представителство и участие на малцинствата в обществения живот, в частност – и в политическия процес като цяло. Такава е политиката на България. Чл. 11, ал. 4 на Конституцията забранява формирането на политически партии на етническа и верска основа и по този начин третира различно гражданите от малцинствата в сравнение с тези от мнозинството относно правото им на сдружаване. Това е проява на пряка дискриминация, заложена на нивото на основния закон на страната. Законовата забрана за формиране на партии на малцинства се окачествява като практика на ограничаване на правата от Консултативния комитет по прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ) на Съвета на Европа. В общоевропейски план това е подчертано непопулярно и отбягвано ограничение и до неотдавна то се срещаше, освен в България, в изключително малък брой европейски страни ( Албания и Босна и Херцеговина), където обаче е отменено с аргумента, че е в нарушение на правото за свободно сдружаване.

Консултативният комитет по прилагане на РКЗНМ по повод чл. 11, ал. 4 на българската Конституция отбелязва, „че е възможно разпоредбата да бъде тълкувана по начин, ограничаващ възможностите на лицата, принадлежащи към малцинствата, да отстояват легитимните си интереси, вкл. чрез политически партии“. Консултативният комитет констатира, че е налице правна неяснота по въпроса и следователно България не дава гаранции за ефективно прилагане на чл. 7 на РКЗНМ. Комитетът смята още, че институциите трябва да преразгледат съответните разпоредби, за да се осигурят адекватни гаранции за практическо изпълнение на чл. 7 на РКЗНМ. Тук ще посоча изрично, че чл. 7 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства гласи: „Страните осигуряват зачитане правото на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, на свобода на мирните събрания, свобода на сдружаване, свобода на изразяване и свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието.“

Експерти от Европейската комисия за демокрация чрез право ( т.нар. Венецианска комисия към Съвета на Европа), обсъждайки Конституцията на България, спрягат и разпоредбата на въпросния чл. 11, ал. 4 (мнение No 444/2007, Страсбург, 19 окт. 2007 г.). Те излизат със становище, че е недопустимо правото за сдружаване на гражданите в партии да бъде ограничавано по етнически признак. Тук ще отбележа, че експертите на Венецианската комисия са водещи юристи по международно право и тяхната експертиза се ползва от редица институции на ЕС, вкл. Европейската комисия. В този смисъл ще бъде интересно да цитираме коментара на един от техните експерти – Питер ван Дайк (Холандия): „ Тази разпоредба нарушава принципа на свобода на сдружаване, както е залегнало в Европейската конвенция по правата на човека, тъй като споменатото изключване на „партиите, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт“ не може да бъде оправдано на основание чл. 11, ал. 2 от ЕКПЧ. В Европа са разпространени много политически партии, основани на конкретен етнос или вероизповедание“.

Друг тип явление, възлизащо не като норма, а като резултат на забрана, е „де факто“ забраната – когато отсъстват правила, директно забраняващи партии на малцинствата, но са налице такива, които правят невъзможно за малцинствените партии да вземат активно участие в политическия живот – например чрез твърде високи изисквания за брой членове при регистрацията им, несъразмерен на числеността на съответните малцинствени групи, или чрез изисквания партиите да бъдат представени на цялата територия и да печелят част от гласовете на избирателите в различни части на страната, или по други начини.

Тук трябва да разясним въпроса защо малцинствените групи трябва да бъдат улеснявани и подпомагани чрез общите правила на изборната политика, а също и чрез някои специфични, отнасящи се до тях мерки, осигуряващи им възможности за достъп до законодателния орган на държавата, както и до институциите на изпълнителната власт. Изходната постановка при отговора на този въпрос се съдържа в духа и в буквата на международните правни норми, а именно – че улесняващата малцинственото представителство и участие държавна политика де факто осигурява същия обхват права за достъп до органите на власт, каквито имат и вече реализират членовете на мнозинството. Не става дума за това, че всяка една група в обществото трябва да е представена в Парламента, в изпълнителната и съдебната власт, но етническата принадлежност е нещо различно – нея не можем да променим така, както променяме политическите си възгледи. Може би след няколко десетилетия в повечето европейски общества ще се утвърдят нагласи, които да помогнат етничността да не въздейства върху предпочитанията на хората в изборния процес и тогава тя ще отпадне по естествен начин, както това се е случило с необходимостта от гарантирани места за протестанти в немския парламент. Но дотогава отчитането на етническата идентичност ще е необходимо за правилното управление на мултиетничните национални, регионални и местни общности.

Сред аргументите против държавните политики, улесняващи представителството и участието на малцинствата в органите на държавно управление, са тези, че етничността не може да бъде платформа на политика. Това обаче е формална и избягваща същността на проблемите постановка. Сама по себе си етничността не е политическа платформа, но проблемите на индивиди, принадлежащи към групи на етнически малцинства, които не се адресират по адекватен начин от държавата и от основните партии, изисква именно платформа за политически действия и промяна. Неслучайно показателите за постигнато ниво на образование, на участие в сферата на заетостта и в другите обществени сфери са най-ниски при малцинствата. И без адекватно представителство на малцинствените общности в процесите на вземане на решения по политиките, отнасящи се до тях и до общите за всички политики, тези дисбаланси няма да се решат.

Политическото участие на малцинствата се разбира и практикува под различни форми – от спорадичния политически диалог по определени казуси, през повече или по-малко институционални режими на диалог, до формите на участие в органите на държавно управление. Малцинствата имат основателен интерес да установят и да поддържат диалог с правителствата и с държавните институции, както и с мнозинството. Диалог може да се провежда по инициатива на мнозинството или на малцинствата и може да бъде насърчаван, подпомаган или наложен чрез международна намеса.

Предпоставките за политически диалог трябва да бъдат съобразени с два важни контекста: исторически и институционален. Историческият контекст оказва влияние върху всички останали фактори. Има съществено значение дали отношенията между доминиращото население и дадена малцинствена група са традиционно добри, или са в другата крайност – белязани от недоверие, предразсъдъци и конфликти. В повечето случаи те са около средата, с тенденция към негативната крайност. Това обаче не означава, че значимостта на историческия контекст трябва да бъде преуголемявана и пряко съотнасяна към днешния ден на обществата. Напротив, развитите демокрации вече са преодолели сложни и драматични исторически „аргументи“ и обществата им отказват да поддържат враждебни нагласи, нашепвани от „исторически несправедливости“. В България, обаче, за голямо съжаление исторически обстоятелства отпреди пет века все още дават основания на немалко хора да прехвърлят враждебни нагласи към „турските поробители“ върху съвременните им съграждани от турски етнически произход.

Значим фактор е и институционалния контекст, в който мнозинството и малцинствата, или част от тях, планират, провеждат или отказват диалог. В действителност съществуват междинни нюанси между посочените две крайности. Тук трябва да се отбележи, че правните гаранции оказват особено съществено влияние върху диалога. Ключова е ролята на укрепването на законодателството с цел постигане на балансирано и ефективно участие на малцинствата.

В редица страни (Белгия, Унгария, Хърватия, Босна и Херцеговина и др.) действат съвети на отделните малцинства като органи за диалог между правителствата и малцинствените общности по ключови въпроси на взаимодействията между държавата и малцинствените групи. Сред страните, в които има такива структури е Сърбия, където българското малцинство поддържа диалог с правителството, основно по въпросите на образованието. И макар да има редица критики относно ефективността им, самият факт, че те изобщо са създадени, е крачка наред и отваря многобройни позитивни възможности.

Без прекалено да се опростява въпросът, могат да се определят три основни диалогични ситуации. Първата ситуация е когато едно убедително по числеността си мнозинство налага своята гледна точка и малцинствата са твърде малочислени или слаби, за да противодействат успешно. Тя не е рядкост у нас, а също и в други страни на Балканите и много често, при липса на друго решение, такива малцинства се стремят да експонират проблемите си на международно ниво. Сериозен проблем представлява обстоятелството, че при успешно решаване на даден въпрос, отнесен от малцинствена група към европейска институция, успехът рядко и несвоевременно се транспонира на национално ниво със съответните действия и решения в полза на съответната малцинствена група. У нас пример за това е отказът на държавата да се съобрази с решенията на европейския съд по правата на човека в полза на ромското и македонското малцинство.

Втората ситуация възниква когато мнозинството и малцинствата се включват в диалога като приблизително равни партньори. Това обикновено се случва, когато малцинството е многочислено или икономическо стабилно до степен, при която неравното му третиране би ощетило политическите или икономическите интереси и на мнозинството. В Румъния, румънците и унгарците вече са постигнали такова ниво на комуникация.

Третата ситуация възниква когато малцинството настоява за определен дневен ред и принуждава мнозинството да реагира. Тя често възниква при заплаха от предстояща криза или от реализирането на тази заплаха. Най-често, обаче, диалог, определян от кризисна ситуация, не води до устойчиви положителни резултати.

Един от най-важните сегменти за участието на малцинствата в политическия процес е представителството и участието им в Парламента. От особена важност тук са улесняващите механизми и въздействието на регистрационния режим на политическите партии върху достъпа на малцинствата до Парламента, както и вида на избирателната система. Когато говорим за регистрационен режим, тук не става въпрос толкова за очевидните препятствия пред малцинствените партии, колкото за скритите – като определянето на несъразмерно висок брой членове спрямо числеността им, за да бъдат регистрирани. Когато този брой е несъразмерно висок, това изключва редица малцинства, защото не са в състояние да съберат достатъчно подписи, за да регистрират партия и да участват в изборите. Другото предизвикателство свързано с регистрационния режим,е изискваната от партиите представителност по цялата територия, тоест да представляват цялата страна. В повечето случаи подобни регистрационни режими, макар да обявяват стремеж към някакъв паритет, в действителност са дискриминационни и поставят сериозни препятствия пред малцинствените партии, доколкото малцинствените групи не винаги могат да отговорят на подобно изискване.

По отношение на прилаганата избирателна система, във връзка с улесняването на участието на малцинствата международното право не предписва конкретно решение. Комитетът по правата на човека на ООН утвърждава, че „системата трябва да бъде съвместима с правата, защитени от чл. 25 от Международния пакт за граждански и политически права и да гарантира ефективността на свободното изразяване на волята на избирателите“. Освен това Комитетът подчертава, че „принципът „един човек – един глас“ трябва да бъде прилаган в рамките на избирателната система на всяка държава. Гласът на един избирател трябва да е равен на гласа на всеки друг“.

Какъв вид избирателна система следва да бъде предпочетена с оглед адекватното отразяване на многообразието на обществото трябва да се обмисли много внимателно, защото отклоненията в резултатите са големи и се отразяват най-чувствително върху достъпа до изборните органи на и бездруго по-малочислените групи в обществото, каквито са етническите малцинства. Държавните политики по тези въпроси трябва да се насочват към избирателни системи, които няма да засегнат шансовете на малцинствата за представителство и участие, а напротив – при определянето им да отчитат спецификите и интересите на самите малцинствени партии. В повечето страни в света за целта се прилага пропорционална система, а в някои случаи смесена, съчетаваща преимущества на пропорционалната с тази на мажоритарната.

1) Мажоритарна система и достъпът на малцинствата до Парламента. Тук възможните опции и гледни точки са две:

а) Мажоритарна система в един тур или балотаж. При нея значителен брой гласове, понякога над 30-40 процента от подадените за неизбраните кандидати, остават неоползотворени и на практика съответният процент от гласоподавателите, упражнили правото си на глас, остават без Парламентарно представителство. За малочислените или разпръснати малцинства това е голяма загуба на гласове и възможности за влияние.

б) Алтернативно гласуване (Alternative vote). При това преференциално гласуване избирателите подреждат кандидатите по степен на предпочитание. Използва се най-често в райони, от които се избира един кандидат. Ако няма кандидат, който е получил най-много първи преференции, този кандидат, който е получил най-малко се елиминира и неговите гласове се разпределят поравно между останалите кандидати. Процесът се повтаря докато един от кандидатите не получи най-много от гласовете. Подходящо е за избор на президент и кметове.

Има голяма разлика в начина, по който влияе прилагането на мажоритарната система в зависимост от големината и географското разпределение на малцинствата на територията на страната. По конкретно:

  • · Ако малцинството е географски компактно в определени региони, и особено ако съставлява мнозинство в тях (50% или повече от населението). В повечето случаи мажоритарната система подпомага малцинственото парламентарно представителство в страни, където малцинствата са силно концентрирани в определени региони и резултатът е особено добър, ако се определят едномандатни избирателни райони. В такива случаи представители на малцинства имат много добри шансове да бъдат избрани, независимо дали като кандидати на малцинствена или на друга партия. Такава е ситуацията в повечето държави, където се прилага мажоритарната система с едномандатни избирателни райони, или смесена система с пропорция, отредена на едномандатни райони за териториите, където компактните малцинства съставляват мнозинство от гласоподавателите. Такъв е случаят в Албания с гръцкото малцинство в южната част на страната, в Канада с франкофонското население на Квебек и местното население в северната част на страната. Примерът на Обединеното кралство сочи, че партиите на Северна Ирландия (Ълстър) и Шотландия, които имат характера на малцинствени или регионални партии, винаги са представени в Парламента не толкова, защото са получили много гласове, а защото са географски компактни.
  • · Ако малцинството е географски разпръснато и не съставлява мнозинство на дадена територия. В тези случаи мажоритарната система е неподходяща, за да бъдат малцинствата представени в Парламента и трябва да се прилага пропорционална. Ако все пак в тях се прилага мажоритарна система, следва да се осигурят многомандатни избирателни райони, което е някаква възможност техни представители да бъдат избрани. При малък брой мандати основните партии едва ли ще заложат на представител на малцинство.

2) Пропорционална система в нейните разновидности и достъпът на малцинствата до Парламента.

В пропорционалните системи делът на гласовете за дадена партия на малцинство се отразява директно в дела на парламентарните места, които тя ще получи. Тези системи могат да подпомогнат добро представяне както при участие на малцинствата в изборите със собствени партии и листи, така и при участие на малцинствени представители в листи на други партии. По-големят брой мандати за избирателен район и тук е фактор от ключова значимост. Ако такива са налице, малцинството може да избере да състави собствена изборна листа, както и да се лиши от такава, ако успее да се договори с основните политически партии да включат малцинствени кандидати в своите листи. При малък брой мандати основните партии и в този случай едва ли ще заложат на представител на малцинство. Например по този начин шведското малцинство във Финландия, което съставлява мнозинство единствено на островите Оланд, е редовно представяно чрез собствена листа и в три други избирателни райони, а чрез обединения с други партии успява да спечели още едно място и в пети избирателен район.

Но все пак когато казваме, че пропорционалните системи са по-добри за малцинствата, това не е безусловен факт и се илюстрира от примери за ползите в редица случаи от прилагането на нейни разновидности. Разновидности на пропорционалната система са: Смесена, Паралелна, Изборни листи, Прехвърляне на гласовете.

а) Смесена (MMP – Mixed Member Proportional). Това е система, в която част от депутатите се избират от райони с мажоритарно гласуване (в Германия, Нова Зеландия, Боливия и др. близо 50% от народните представители, в Албания, Армения, Азербайджан, над 75%), а останалата част се избира от национални листи, като мандатите от пропорционалното представителство компенсират получилата се диспропорционалност от мажоритарното.

б) Паралелна система (Parallel system). Това е полупропорционална система, която се използва в съчетание с мажоритарна. Мандатите, получени от пропорционалното представителство, не компенсират диспропорцията идваща от мажоритарната, а се разпределят съобразно броя гласове за дадена партия, определени чрез отчитане на гласовете за отпадналите кандидати на първи или съответно на втория тур.

в) Прехвърляне на гласовете (STV – Single Transferable Vote). Това е преференциална система, която се използва в избирателни райони, от които се избира повече от 1 кандидат. За да бъдат избрани, кандидатите трябва да преминат определена квота на първа преференция. Преференциалните гласове се разпределят в случаите, когато един кандидат получи необходимата си квота и му остава излишък, или бъде изключен. Проблемът на системата е, че е относително по-сложна и е по-трудно да се обясни на гласоподавателите как да подредят индивидуалните кандидати по собствените си предпочитания.

г) Изборни листи (List PR – List Proportional Representation). В най-простата си форма системата включва листа с кандидати, която се представя от всяка партия. Гласоподавателите гласуват за партия и партията получава места в Парламента в пропорция към общия дял на националния вот. Поради високото ниво на пропорционалност, тази система е често предпочитана за осигуряване на представителство дори на малките малцинства. Тя има различни разновидности.

В редица страни, където при парламентарни избори малцинствените партии излизат със свои собствени листи, гласоподавателите имат право да гласуват както за малцинствена листа, така и за обща (например в Хърватия за долната камара, където унгарското, сръбското и италианското малцинство имат по едно запазено място, а малцинствата с малка численост са групирани, за да излъчат един общ кандидат за народен представител).

Макар, че като общ демократичен принцип националните партии би следвало да се придържат към политика на мултиетничност и да прилагат включващ подход при създаването на партийните си изборни листи, това на практика рядко се случва. Когато в някои случаи мултиетничен подход все пак се прилага, на малцинствените представители най-често се отреждат неизбираеми позиции (такава е практиката на основните партии в България). В някои страни се прилагат задължително мултиетнични листи, като партиите са задължени чрез закон за създаването им. Така например „Споразумението Таиф“ за Ливан предвижда: „Докато Камарата на депутатите не е приела закон без етнорелигиозни ограничения, местата в Парламента се разпределят поравно: между християни и мюсюлмани, пропорционално между деноминациите и пропорционално между регионите“.

3)Разновидности на изборните листи и ефектите от обвързването им с дадена избирателна система. Най-общо тук, при многомандатната система може да възникват няколко положения:

а) Листите са затворени. Гласоподавателите гласуват само за листа и кандидатите се избират по реда, определен в нея.

 б) Преференциално гласуване в рамките на една листа, при което гласоподавателите гласуват не само за нея, но и за определени кандидати.

в) Гласуване за кандидати от няколко листи. Тази система се прилага на всички нива в Швейцария.

г) Гласуване само за кандидати по свое предпочитание, а не за листи. Тази система се нарича „прехвърляне на гласовете“ и се прилага в Република Ирландия и в Малта.

Изключително важна част от изборното законодателство са факторите формиране на избирателните райони, брой и разпределение на мандатите. Те могат да въздействат съществено върху общия резултат от изборите, както и върху представителството на малцинствата в Парламента. Избирателните райони трябва да бъдат очертавани по начин, който не манипулира разпределението на гласоподавателите, премахва всякакъв дискриминативен ефект по отношение на една или друга малцинствена група и предотвратява възможността границите на избирателните райони да се конструират така, че да се извличат конюктурни политически ползи за мнозинството. Ефектите от това как са очертавани границите са най-видими при мажоритарната система, а при пропорционалната ефектът става толкова по-значим, колкото повече те се отклоняват от пълна пропорционалност.

Основните принципи при създаването на избирателните райони са:

а) Принципът на равенството на избирателната система. Той изисква мандатите да бъдат разпределени поравно между избирателните райони, съгласно определена формула (броят на жителите му, броят регистрирани гласоподаватели, броят на всички граждани на държавата заедно с малолетните, и пр.). Така гласът на гласоподавателите ще има еднакво относително тегло при избора на народните представители. При нарушаване на този принцип електоратът е уязвим за манипулации. Манипулацията е активна, ако разпределението на местата води до неравно представителство от самото начало на прилагането му. Тя е пасивна, когато е резултат на дългосрочно непроменено поддържане на разпределението на местата по цялата територия.

б) Границите на избирателните райони трябва да отчитат коректно концентрацията на населяващите ги малцинствени общности. Това им дава шансове да бъдат представени в изборните органи. Член 16 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства забранява мерките, които променят пропорциите на населението в регионите, населени от малцинствата и целят ограничаване правата и свободите, залегнали в Конвенцията. Препоръките на ОССЕ от Лунд подчертават, че географските граници на избирателните райони трябва да улесняват справедливо представителство на националните малцинства. Това мнение се подкрепя и от Комитета по правата на човека на ООН, а също и от Консултативния комитет по прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа. В Италия при очертаването на избирателните райони се отчита концентрацията на малцинствата. В Македония е формиран избирателен район Шуто Оризари в почти изцяло населената с роми едноименна община, което допринася за редовно представителство на ромите в македонския Парламент.

в) Реципрочност. Законодателството трябва ясно да дефинира процедурата за определяне на границите на избирателните райони така, че правилата, регулиращи процеса, да са еднакви, независимо от това кой ги определя. За да се избегне пристрастност, политическите партии трябва да се въздържат от опити да въздействат върху резултата. Трябва да се осигури пълна прозрачност на процеса и той да бъде отворен и дискутиран не само между политическите партии, но и със структури на гражданското общество и в обществото като цяло.

Броят и разпределението на мандатите може да оказва голямо въздействие върху представителството на компактните малцинства.

  • · Размерът на избирателните райони и определен брой мандати са ключови фактори за пропорционалността на резултата: колкото по-малко са мандатите в даден район, толкова по-висок е изборният праг и по-трудно малцинствената група се сдобива с мандат.
  • · Многомандатни избирателни райони при мажоритарна система биха могли да улесняват избирането на представители на малцинства на територии, където те не съставляват мнозинство от гласоподавателите – доколкото мнозинството в едномандатните избирателни ще подкрепят кандидат също от мнозинството, но в многомандатни райони биха гласували и за кандидати от малцинствата.
  • · Когато едно малцинство съставлява мнозинство в дадена част от територията, превръщането и в избирателен район, или разделянето и в няколко избирателни района, е ефективен начин да се подпомогне представянето на малцинството в изборните органи.

Самото съществуване на конкретен избирателен район на територия с компактно населяващо я малцинство създава предпоставки то да бъде парламентарно представено. Такъв е случаят с Дания, където за жителите на островите Феро и Гренландия, представляващи малцинства на национално ниво, но мнозинства на тези територии, са отредени 2 избирателни райони, съвпадащи с тях, от които се избират по двама народни представители. В Румъния унгарското малцинство съставлява мнозинство в рамките на два избирателни района (департамента).

Практиките в историята на някои страни показват, че са възможни манипулации на границите на избирателните райони, които са в ущърб на малцинствата. Така например не трябва да се допуска един феномен, наричан „джеримандъринг“, реален случай през XIX в. в САЩ. Губернатор на Масачузетс, за да бъде преизбран, променил границите на избирателния си район така, че те да включат местата, където той би събрал сигурно мнозинство от гласовете. В резултат избирателният район заприличал на саламандър. Целият процес бил наречен „джеримандъринг“, на името на губернатора Джери и на формата на избирателния му район – саламандър. Това е недемократична практика, тъй като дава незаслужена подкрепа на политически партии, имащи възможност да манипулират в своя полза средата, в която се развива състезанието, както и резултатите. На плоскостта на взаимоотношенията мнозинство-малцинство тя има още по-драматични последствия, силно ощетяващи малцинствата. Единият от начините за това е избирателните райони да се формират така, че малцинството да е малцинство навсякъде и да няма район, в който да е мнозинство. Така става малко вероятно негов член да бъде избран. Когато са налице малки избирателни райони с малък брой мандати (2 или 3), а даденото малцинство съставлява 10 % в този район, малко вероятно е да бъдат избрани от него именно представители на малцинства, ако хората ще гласуват на етнически принцип (което е най-честата практика).

Другият вид „джеримандъринг“, с който държавите очертават избирателните райони в полза на основните партии и в ущърб на малцинствата, е когато те са формирани така, че малцинството да трябва да осигурява много по-голям брой избиратели, отколкото мнозинството, за да получи един мандат. Тази практика е основен проблем в Македония през 90-те години на миналия век, когато избирателните райони са определени така, че да е необходимо албанците в много части на страната да имат за всеки свой мандат от район, населен основно от албанци, до 10 пъти по-голямо население, отколкото това се отнася за мандатите в районите с македонско население. Като резултат в така очертаните се избирателни райони се получава незадоволително и несъответстващо на реалността тяхно представителство в Парламента и възникват сериозни междуетнически напрежения.

Важен маркер за достъпа на малцинствата в Парламента е въздействието на изборните прагове и улесняващите механизми за това. Идеята за създаването на праговете е да се ограничава броят на партиите в Парламента и да се улеснява създаването на коалиционни правителства. Те са характерни за повечето пропорционални системи. Като общо правило – ако праговете са между 3% и 5%, както е в повечето страни, и ако числеността на дадена малцинствена група е около този праг или под него, шансовете и да бъде представена в Парламента са нулеви. Това е пряко свързано и с факта, че избирателната активност в редица малцинствени общности често пъти е по-ниска от тази на малцинствата. Другият проблем е, че дори да става дума за партия, която е много силна в дадена малцинствена общност, тя едва ли ще успее да вземе 90% от вота. В този случай е необходима изрична подкрепа чрез допълнения към общите правила, които да улеснят достъпа на малцинствените представители до Парламента – под формата на по-нисък или нулев изборен праг за малцинствените партии. В Германия за малцинствените партии и листи се прави изключение от изискването за изборен праг. Чрез аналогична държавна нормативна подкрепа немското малцинство в Полша е редовно представлявано в Парламента (Сейма). Не се прилагат изборни прагове за малцинствени партии в Сърбия, Румъния и др.

Друга улесняваща политика за гарантирано, макар и минимално парламентарно представителство, е системата на запазените места. Както става ясно от изложените дотук механизми за представителство на малцинствата в Парламента, нито един от тях не би могъл да помогне при много малкото общности, състоящи се от по няколко хиляди души. Основната идея на запазените места е именно такава – да се осигури ограничен брой места в Парламента за представители на този тип малцинства. Ако подобни механизми липсват, това значи, че малочислените общности са априори изключени от участие в законодателния процес. Системата на запазени места се прилага в редица страни от европейското пространство, вкл. в страни от региона – Румъния (15 запазени места), Хърватия, Сърбия, Черна гора, Косово и др.

Наличието на надеждни механизми на политическо представителство на малцинствата в Парламента става още по-значимо поради обстоятелството, че то е предпоставка за включване на техни представители и в правителството. Участието на малцинствата в правителството не се изисква конкретно от разпоредбите по правата на малцинствата, но Препоръките от Лунд на Върховния комисар на ОССЕ по националните малцинства акцентират на ползите от включването на малцинствата в управлението. Препоръката относно това участие гласи: „Държавите трябва да осигурят възможности гласът на малцинствата да се чува ефективно на нивото на националното управление, включително посредством специални разпоредби при необходимост. В зависимост от обстоятелствата такива могат да включват формални или неформални споразумения за разпределяне на места в кабинета за представители на национални малцинства…“

Държавната политика на улесняване на представителството участието на малцинствата в правителството изисква да бъдат осветени три ключови въпроса. Първият въпрос е, че при съставяне на правителство след избори се изостря противопоставянето между принципа на управление на мнозинството и принципа на включване на малцинствата. Ако съществува само една значима малцинствена партия, какъвто често е случаят в редица малцинствени групи, наличието на изискване за малцинствено представителство в правителството би могло да постави за дълго време „на сцената“ въпросната единствена партия. Но, от друга страна, това е възможност за естествено активизиране на състезателността между малцинствените партии за подкрепа от страна на електората.

На второ място, въвеждането на законови разпоредби, изрично улесняващи достъпа на малцинствени представители в правителството трябва да бъде мотивирано при прилагане на разбирането за равенството като справедливост. На трето място, улесняването на достъпа на малцинствени представители в правителството изисква добра публична аргументация на факта, че не етничността сама по себе си е въведена като принцип при организирането на политическата система, а управлението на многообразието в мултиетничното общество, което е обществена ценност от особено висок порядък.

Фактът за участието на партията ДПС в правителството на два последователни мандата (2001-2005 г. – коалиция НДСВ-ДПС и 2005-2009 г. – коалиция БСП-НДСВ-ДПС), както и този от 2013 г. с БСП, се представя на международната политическа арена като добър за България пример. Европейските наблюдаващи, обаче, не обръщат нужното внимание на факта, че участието на ДПС съвсем не онагледява общото състояние на представителството и участието на останалите малцинства в политическия живот на страната. Така съществуващите в това отношение огромни дисбаланси остават извън периметъра на основния им интерес, а България влезе през 2007 г. в ЕС, без да е достатъчно подготвена в сферата на защитата на правата на човека и интеграцията на малцинства и уязвими групи.

Въз основа на практики от редица страни може да се определят четири форми на включване на представителите на малцинствата в правителствата:

При първата форма в правителството участват малцинствени партии, без формално да са присъединени към управляваща коалиция – придобиват възможност за ограничено участие в определени правителствени структури или на по-ниски нива на изпълнителната власт.

При втората форма представители на малцинствени групи (партии) се включват в листите на основните политически партии, които впоследствие съставят правителствата. Тази форма рядко води до пълноценно представителство на съответните малцинствени общности във високите нива на управлението и още по-рядко – до пълноценно застъпничество за интересите им.

При третата форма партии на малцинствата участват в правителството в рамките на широка предизборна или следизборна коалиция. В тези случаи те имат по-значима роля в съставянето на правителството. Подобна форма на участие стана факт в Сърби я, Румъния и в още голям брой страни от района на Югоизточна Европа и извън него. В процеса на изграждането на големи коалиции, обаче, малцинствените партии могат да бъдат маргинализирани.

Четвъртата и най-честа форма на включване на представители на малцинства в правителството е чрез участие на малцинствена партия в следизборна коалиция, в качеството и на основен и равностоен партньор. При нашите условия това беше моделът, по който партията ДПС се включи и управлява в коалиция с БСП и НДСВ в периода 2005-2009 г., както и с БСП и партия „Атака“, след предсрочните избори от май 2013 г.

Включването на представители на малцинствени партии и индивидуални членове на малцинствени групи в правителствата и на други високи държавни политически постове е изключително съществен, но не единствен тест за реализация и ефективност на участието на малцинствата. Политическите назначения често са нетрайни, а за устойчивото вписване на гледните точки на малцинствата в процесите на правене на политиките в различните обществени сектори е от ключова значимост системното им оперативно участие в администрацията на всички институции в изпълнителната власт, формиращи държавната политика.

През последните години в европейското политическо пространство мерките, които правителствата реализират за включване на представители на малцинства в публичната администрация на всички нива, се осъществяват най-вече в рамките на т.нар. политика за управление на многообразието. Осигуряването на многообразие на човешките ресурси в администрацията е процес на тяхното управление, който отчита и отразява демографските групи в населението като цяло, фокусирайки се върху специфики като етничност, вяра, пол, национален произход, възраст, физически и ментални способности, семейно положение, и множество други демографски характеристики. Целта на този процес е администрацията все по-пълноценно да отразява многообразието и да бъде представителна за максимално голям брой групи в обществото.

Някои държави (САЩ, Канада, Великобритания, Финландия и много други) са въвели задължения на политическо ниво за утвърждаване на равенство и многообразие в публичните институции във всички обществени сектори – чрез конституциите си или на законово ниво. На първо място, от тях се изисква да изготвят и публикуват програми за равенство и многообразие. Тези документи трябва да описват целите, мерките и процесите, свързани с привличането и назначаването в нея на служителите, с напредъка и кариерното им развитие, в това число мерките, включени в програми за позитивно действие за подпомагане на равенството и многообразието. На второ място, публичните администрации имат задължение да мониторират и събират данни, вкл. по отношение на етническия произход, при набирането и кариерното развитие на служителите и управленските си кадри. На трето място, администрациите трябва да провеждат оценка на въздействието на всички нови и съществуващи политики относно ефекта им върху равенството. И на четвърто място, от публичните администрации се очаква да насърчават и подкрепят кампании за осведомяване на обществеността, програми за образование и изследвания и пр.

Един от инструментите на позитивно действие са квотите за държавния и частния сектор, които определят цифрови изисквания за наемане, насърчаване, приемане или задържане на членове на определена уязвима група, най-често в заетостта и образованието. Квотната система изисква работодателите, когато наемат своите служители, да осигуряват за граждани, принадлежащи към тези групи, определен процент от утвърдения минимален брой лица, които да работят в съответната администрация. Квотите не предполагат улеснен достъп чрез модифициране на изискванията за назначаване, а гарантирани места в нея.

Политика на позитивно действие под формата на квоти в сферата на образованието стартира в САЩ през 60-те години на ХХ век. На европейска територия те започват да се прилагат в скандинавските страни през 70-те години и се разпространяват из целия континент и в света. Независимо от дебатите, които съпътстват прилагането на квотната система, тя действа и до днес най-вече към жените, хората с уреждания, в някои страни и спрямо малцинствени групи (САЩ, Канада, Германия, Швеция, Финландия и др.).

Квотната система има своите предимства и недостатъци. Предимствата са:

– По-високи гаранции за наемане на лица от групи, устойчиво непредставени в администрацията.

– Осигуряване на допълнителни ресурси за стимулиране на наемането на хора от тези групи.

– Устойчив натиск върху работодателите и ангажимента им да постигнат планираната представеност.

Недостатъците на квотната система са:

– Негативизъм на останалите към назначените съгласно тази процедура.

– Квотите на етнически и расов признак могат да са нерелевантни при бързо променяща се демографска картина и съотношение между малцинства и мнозинство.

– Наетите най-често работят на непривлекателни работни места (т.нар. „черна работа“).

В арсенала на тази схема има и други подходи на позитивни действия извън

квотите:

 а) Премахване на бариери при наемане на работа.

 б) Залагане на конкретни цели с цифрови показатели и графици за постигането им.

 в) Мерки за активно достигане до малцинствата.

 г) Предварителна подготовка на кандидати за заемане на длъжност в администрацията.

 д) Повишаване на административния капацитет по въпросите на многообразието.

 е) Създаване на положителна работна или учебна среда.

В Белгия, Офисът по избор и набиране на персонал на федералното правителство SELOR има ясно структуриран подход в използването на позитивно действие за увеличаване разнообразието на работната сила в публичния сектор. Полицията в Швеция е ангажирана с програми за позитивно действие, които се прилагат на входа на висшето училище за полицаи и при наемането на работа на представители на малцинствени етнически групи и жени. В северозападните територии на Канада представители на коренното население, които са родени в района, или са пребивавали значителна част от живота си в него, са с преференции при наемането на работа и за обучение.

Включването на представители на малцинствени партии и индивидуални представители на малцинствените общности в Парламента и правителството е до голяма степен показател за работещи отношения между мнозинството и малцинствата, без обаче този позитив да се абсолютизира. В много от случаите това участие води до положителни промени в защитеността на правата на съответните малцинствени групи, но се случва и обратното – за партиите могат да възникнат и отрицателни последствия, породени или от разочарование сред членовете на малцинствата, или поради напрежения между малцинствените и останалите партии, най-често в рамките на правителството.

Участието на малцинствата в публичната администрация е от ключова значимост за реалната промяна на политиките. Извън политическите назначения в правителството, съществува потребност от осигуряване на мултиетнични човешки ресурси, които да изпълняват всекидневните ангажименти по изготвянето и провеждането на политиките в различните обществени сектори. Същевременно този процес не предполага, че малцинствените представители трябва да са гетоизирани като отговорници само по политики на своите общности. Той най-вече означава, че общите национални политики следва да се планират и обогатяват през призмата на реалните интереси и потребности в обществото в цялото му многообразие, като в условията на вътрешноинституционален дебат те да придобиват своята завършена форма.

За да се реализират на практика тези ползи, е необходимо броят на управленците и служителите от малцинствен произход да не е просто символичен и мнението им да остава недостатъчно подкрепено и маргинализирано в рамките на дадената институция, а да се постигне ситуация, при която малцинствените представители в нея ще съставляват такава пропорция от състава и, съизмерима в процентно отношение с частта, която малцинствените групи съставляват спрямо населението на страната (съответно за администрации на централно, областно или общинско ниво). Постигането на този ефект е дългосрочна стратегия, но тя трябва да бъде политически заявена, адекватно концептуализирана с участието на самите малцинства, ресурсно осигурена и въведена едновременно във всички институции на изпълнителната власт като единна държавна политика.

При оценяване на успеха или неуспеха на малцинственото участие в Парламента, в правителството и в публичната администрация, трябва да се отчитат следните основни фактори:

а) Напредъкът в сферата на законодателството и в политиката по правата на малцинствата.

б) Променящите се нагласи към малцинствата от страна на управляващите и обществеността.

в) Включването на малцинствата в по-широките процеси на вземане на решения и увеличаването на приноса им в общите политики.

По отношение на напредъка в законодателството и в политиката по правата на малцинствата, приносът на малцинствените представители в Парламента е различен при различните малцинства, в различните страни. В държави като Сърбия, Хърватия и други, в които малцинствени партии са редовно представени в законодателния орган, те са успели да повлияят на редица отраслови закони във връзка с прокарването на правата на малцинствата в съответните сфери (местно управление, заетост, образование). В някои страни (Унгария, Хърватия, Сърбия и др.) отново представители на малцинствени партии са успели да допринесат и за приемането на специализиран закон за малцинствата.

В България напредъкът в законодателството и в политиката по правата на малцинствата е далеч по-неубедителен не само в контекста на европейското политическо пространство, но и в сравнение с останалите страни от региона, които преживяха сериозни турбуленции в междуетническите си отношения. Доколкото у нас малцинствени партии де юре няма, а тези, които съществуват де факто като подкрепяни от съответните малцинствени общности, с изключение на ДПС, са слаби, активното политическо застъпничество за реализация в практиката на правата на малцинствата все още не се е състояло. И законодателствата, и общите политики, дори и тези, насочени към малцинствата, останаха нечувствителни към техните права и реални потребности, включително по отношение на политическото им представителство и участие в Парламента и в изпълнителната власт.

Променящите се социални нагласи, включването на малцинствени партии в правителството и държавната администрация символизира пробив за малцинствата и е значима стъпка напред за повишаване статуса им в обществения живот. Степента, до която политическото участие на малцинствените партии в обществения живот се възприема в обществото като нормално и приемливо е значим показател за успеха му. Участието на представители на малцинства в по-широкия процес на формулиране на политики в редица страни, е ограничено от факта, че на малцинствените партии се предоставят по-малко значимите министерства и позиции с по-ограничен достъп до ресурси и с по-ограничен капацитет за формулиране на ключови и общозначими политики. Типичният пример е да им се отреждат звена и структури, свързани конкретно с работа по малцинствените въпроси. В допълнение, успехът на участието в по-широкия политически процес зависи и от ангажираността на самите малцинствени партии с по-широки обществени и политически цели – например стратегията в рамките на НАТО, ЕС и т.н. Партии на малцинствата са присъствали през последните 20 години в управлението на повечето страни в региона и в една или друга степен са били представяни в парламентите им. Въпреки това ще е прибързано да се твърди, че въпросът за политическото участие на малцинствата във всичките му измерения и на всички нива е решен, напротив – продължават да са налице редица специфични и редица общи предизвикателства пред него.

Етнификацията на политическия процес е феномен с двупосочно измерение – от гледна точка на гласоподавателите и от гледна точка на партиите, за които се гласува. От гледна точка на гласоподавателите се очертава неписано правило, че по време на избори те мислят етнически и съответно гласуват по етнически признак. Малцина са представителите на мнозинството, които подкрепят партии на малцинствата, докато несравнимо по-голям е броят членове на малцинствени общности, които посягат към бюлетина на основни партии. От гледна точка на основните партии на редица страни се очертава неписано правило да поддържат характера си на организации, чиито членски състав и ръководни органи са почти изцяло доминирани от представители на мнозинството, а програмите и платформите им за действие не се съотнасят по никакъв начин към приоритетите и нерешените въпроси на малцинствените групи, които с години неуспешно чакат политическа подкрепа и намеса за включването им в политическия дневен ред на държавата.

В обществото и в политическите среди много често се поддържа митология, че улесняването чрез механизми на държавната политика на самостоятелното представителство на малцинствата в Парламента чрез свои партии разрушавало междуетническото взаимодействие и интеграцията на малцинствата. Макар, че този аспект да трябва да се отчита, с него най-често се злоупотребява в полза на мнозинството. Защото обстоятелството, че малцинствата имат осигурени възможности де юре и де факто за самостоятелно представителство не значи, че това трябва да е единственият действащ канал за техния достъп до участие в законодателния кодекс. Те, съгласно международните стандарти и добри практики, трябва да имат отворени за избор два легитимни канала за участие в политическия живот – чрез свои партии и като членове на основните национални партии. Тези две опции не трябва да се интерпретират от властите като алтернативи, а като допълващи се. Ако втората възможност – за участие чрез основните партии – е несъществуваща, естествен ще е стремежът да получат полагащия им се достъп в органите на държавно управление чрез първия.

Умелата държавна политика, реално насочена към интеграция на малцинствата, би трябвало да гарантира представителството и участието им в политическия процес, както със собствени партии, така и чрез основните национални партии. Когато държавата е забранила първата възможност и не е създала насърчаващи механизми за втората (какъвто е подходът на България) с голямо основание може да се говори за политика, насърчаваща неучастието на малцинствата в процесите на вземане на решения чрез органите на държавно управление и оставяща ги като привилегия и отговорност единствено на мнозинството.

Фактът, че малцинствените партии в голям брой страни все още са основна форма за осигуряване на представителство на малцинствата в обществения живот, отразява слабо място най-вече в политиките на основните партии и липсата у тях на готовност да се утвърдят като привлекателни политически формирования за всички граждани, вместо за само една група – етнически доминиращата. Няма нито морално, нито политическо основание да се твърди, че стремежът и практиката малцинствата да регистрират свои партии се дължи единствено на техните собствени предпочитания и на желанието им да се обособяват и капсулират етнически. Опитът в редица страни сочи, че при действащи механизми и практики малцинствата да участват в националните партии, това често е предпочитаният за тях вариант пред този да се кандидатират в избори чрез свои партии. Не забраната и затрудняването на дейността на малцинствените партии трябва да са във фокуса на държавните политики за интеграция, а осигуряването на активни механизми за партийна мултиетничност на основните партии. Това е и проявление на утвърдения в момента на европейско ниво подход за балансиране малцинствените интереси чрез общите политики и институционални структури.

Особено сериозен феномен е явлението на представителството „за цвят“ – тоест, когато то е толкова минимално, че е далеч от възможностите да се представляват пълноценно интересите на малцинствата. На политическото представителство на малцинствата и в Парламента, и в правителствата, и в публичната администрация много често все още се гледа по начина, по който се е гледало преди няколко десетилетия на включването на жените в обществения живот.

Дори и когато е постигнато парламентарно представителство на малцинствени партии и групи, дори и когато малцинствени партии участват в правителството, все пак представителството на върха на държавата не означава автоматично, че малцинствата са пълноценно и ефективно включени на всички нива на управление. На членовете на малцинствени общности, и особено в изпълнителната власт, обикновено се отрежда ролята да работят по специфичните „малцинствени въпроси“, но не и по такива от общия политически дневен ред на обществото, които се оставят за решаване главно от мнозинството. Докато мнозинството не преустанови практиката да запазва за своите представители по-широките и отговорни ресори (като например икономиката, финансите, отбраната, вътрешните и външните работи) държавата ще продължи да бъде държава на мнозинството, спорадично отреждаща „бонуси“ за малцинствата, но не и възможности за равноправното им включване във вземането на решения по всички ключови за общественото развитие въпроси и във всички обществени сфери.

Крайно оскъдно и незадоволително е участието на ромите в Парламента, в правителството и в публичната администрация. В страните, в които ромските общности са най-многочислени, сред които е и България, е налице сериозно разминаване между големия техен дял от цялото население и несъответстващото им представителство в органите на държавно управление и в публичната администрация. Предвид голямата численост на ромското малцинство у нас и в редица европейски страни и сериозните проблеми, които общността има да решава, наложително е да се осигурят действени политически и институционални механизми, чрез които общността да придобие автентично, адекватно по обхват и ефективно участие на всички нива на вземане на решения, на централно и местно ниво. Не може повикът към интеграция на ромската общност, за която се създават огромен брой планове и програми във всички европейски страни, да продължава да маргинализира въпроса за политическата интеграция, който трябва да е във водеща позиция.

Въпреки оскъдното представителство на ромите в централните институции в страните от Централна и Югоизточна Европа, тяхното присъствие се увеличава на нивото на местната власт, както и в европейските институции, а застъпническият ресурс на ромските NGO на тези нива е доказан в далеч по-голяма степен, отколкото на централно национално ниво. Ключовите проблеми във връзка с участието на ромите са:

а) Ромското малцинство е географски разпръснато в една или друга степен в разните страни, така че е много по-трудно за да се възползва от общите разпоредби на изборното законодателство, които не са изрично насочени към малцинствата.

б) Разединението на ромската общност често се възприема като голямо препятствие за успеха на политическото им участие. Трябва да се подчертае, че този проблем не е само присъщ на ромите. Няма хомогенни общности, обединяването им в една или друга степен винаги е резултат от политическа мобилизация. В общности, където бедността е голяма и всекидневните приоритети на голяма част от семействата и индивидите са свързани с осигуряване на прехраната, приоритетите за политическа мобилизация и политическо представителство, могат да изглеждат в житейски план по-абстрактни.

в) Ромските партии най-често се оказват неефективни в страните от Централна и Източна Европа и в региона на Балканите при установяването на реално и ефективно парламентарно представителство, както и за участието им в изпълнителната власт на централно ниво. Изключение от това правило се отбелязва в известна степен в Румъния, в Македония, както и в Унгария на местно ниво. Това обаче не значи, че е безполезно да е формират ромски партии, особено за участие на местно ниво, където генерират силно чувство за общност.

г) Ромски депутати, влезли в Парламента чрез основни партии, често остават самотни и без подкрепа в отстояването на приоритетите на общността на парламентарната трибуна.

д) Ниска е ефективността и на коалициите, създадени между ромски и основни партии, те са най-вече предизборни и обикновено ромските партии не повлияват ефективно на коалициите за поставяне на приоритетите на ромите в програмите и платформите им. Вярно е и обратното – че такива коалиции не мобилизират достатъчно ромските гласоподаватели.

е) Негативните обществени нагласи, липсата на отвореност и ангажираност на основните партии, липсата на етническо разнообразие и откритост в тях, е сериозен проблем пред пълноценното участие на ромите.

В България участието на малцинствата в политическия живот във всичките му измерения през целия период на прехода и до днес се характеризира с ниската им представеност в Парламента, в правителствата и в публичната администрация и, с макар и нарастващо, но далеч не достатъчно присъствие в местната власт. Участието им силно варира за различните малцинствени групи. Представителите на мнозинството вече повече от 20 години са диспропорционално преобладаващи в Парламента, изпълнителната и съдебната власт и доминират несъразмерно при вземането на решения във всички органи за държавно управление.

Трябва да се подчертае, че Конституцията на България съдържа дискриминативна разпоредба към малцинствата, затрудняваща политическото им участие. Тя ограничава основно право на техните членове – правото на сдружаване. Вместо създаване на законови гаранции за включване на представители на малцинствата в органите на държавно управление и в процесите на вземане на решения – във всички власти и на всички нива, основният закон на страната още в зората на демокрацията заложи препятствие пред регистрирането на малцинствени политически партии чрез забраната за формиране на партии на етническа и верска основа. Все още българската политическа класа не ревизира този анахронизъм, представляващ прецедент сред страните в европейското пространство. Налице е отчетлив отказ за законодателна реакция и отмяна на това положение, независимо от многократните искания в тази посока от страна на международни и национални наблюдаващи органи и организации, независимо от утвърдените единни европейски стандарти за изборни правила, утвърждаващи, че забраната на малцинствени партии е неприемлива, както бе посочено в предходните редове.

В прицела на тази забрана през 1990 г., когато се създаваше първата демократична Конституция на страната, бе недопускането на регистрацията на партия на българските турци – Движение за права и свободи (ДПС), случваща се на травматичния фон на последиците от т.нар. „възродителен процес“. В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век възстановяването на накърнените права на българските турци и българоезичните мюсюлмани (помаците) срещаше обществена подкрепа от демократично настроени организации и граждани, то беше индикатор за хода на демократичните процеси. В сложната политическа обстановка на категорично поставени искания за възстановяване на правата им – от една страна – и на конфликтно противодействие спрямо тях от страна на националистически политически и обществени среди – от друга, в условията на разнопосочен обществен натиск и политически компромиси, партията ДПС бе регистрирана и допусната до участие в първите демократични избори. Както и днес да се изкушават да коментират създаването и хора, които или не са били очевидци, или нямат спомени от взривоопасната междуетническа обстановка в онзи момент, появата на партия, която да се бори за правата на етническите турци и българоезичните мюсюлмани бе безспорно позитивен факт. Затова защото тези малцинства имаха тежък политически дневен ред за възстановяване на гражданските и политическите права на членовете си и защото липсваха други партии, които открито да се асоциират с него и да рискуват да загубят българския си електорат и оцеляването си като партийни формации. Без това свое политическо представителство в законодателния орган специфичния им дневен ред щеше да бъде постигнат точно толкова, колкото постигнаха решаване на своите наболели проблеми ромите, останали без собствено политическо представителство. Проблемът при всички случаи не беше и продължава да не е в това, че бе регистрирана ДПС и че има стабилно представителство, а че другите големи и малки малцинства нямат своето полагащо се място в Парламента, в правителството и в публичната администрация, и най-вече – че продължава да липсва полагащата се държавна подкрепа.

Държавата и основните политически сили отказват да видят проблем в това, че действащият политически модел не предлага адекватни условия и подкрепа за достъп до органите на държавно управление и до процесите на вземане на решения на големи групи български граждани, принадлежащи към малцинства. Постигането на мултиетничност на публичната администрация нито се планира, нито се наблюдава и отчита. С неправомерната конституционна забрана за формиране на партии на етническа и верска основа държавата на практика се разтоварва от каквато и да е грижа за улесняване на достъпа до Парламента на партии на малцинствата.

В политическите практики отсъстват конкретни цели за постигане на многообразие в представителството и участието в органите на държавно управление. Политическите елити, доминирани от мнозинството, поддържат устойчиви митологии, че механизмите на позитивно действие за управление на многообразието, целящи постигането на ефективно равенство, представлявали привилегии за малцинствата и отказват да ги прилагат дори по отношение на крайно непредставени малцинствени групи в държавните органи и съответните администрации. Така последните не отразяват по никакъв начин многообразието в обществото по отношение на неговия етнически състав, каквато е философията на демократичното държавно управление в отворения мултиетничен свят. Липсата на законова регламентация и на държавна политика за гарантиране на политическото участие на малцинствата у нас създава хаотичност и безпринципност в основанията за включването на едни и за изключването на други малцинства от процесите на вземане на решения в Парламента, в изпълнителната власт и в публичната администрация.

Факт е, че ромите в България де факто формират партии, но, поради конституционните ограничения, те отбягват обвързването им с малцинствен дневен ред и статус. Поради това не се ползват от правото на по-нисък изборен праг, както и от системата на запазени места, каквато им отреждат в такива случаи международните правозащитни стандарти за улесняване на парламентарното представителство на по-малочислени малцинства. Както вече бе изтъкнато, ако числеността на малцинствената група е около или под изборния праг и когато е географски разпръсната, шансовете и за достъп до Парламента при този праг са нищожни. Парламентарните избори през 2009 и 2013 г. затвърдиха извода, че ромските партии не могат да създадат коалиция, която да обедини гласоподавателите, да прескочи бариерата от 4% и да се стигне до самостоятелно представителство в Парламента. Знакови политически фигури от ромските партии на избори се явяват като кандидати на националните (не-ромски) партии, а повечето роми гласуват за не-ромски партии.

От своя страна Движението за права и свободи успява в последните 20 години да постига представителство в Парламента, без да разчита на улесняваща малцинствените партии подкрепа, както поради числеността на турското малцинство – 588 хил. души при преброяването от 2011 г. (8,8% от населението), така и поради високата му концентрация в няколко района на страната (главно Източните Родопи и Лудогорието). Значим е приносът и на българоезичните мюсюлмани (помаци), доколкото членовете на тяхната общност традиционно подкрепят ДПС. Така партията набира достатъчно гласове и без проблем прескача изборния праг от 4% (на парламентарните избори за 42-ро НС през май 2013 г. – 11,3 %).

Основните политически партии в изминалите над 20 години от началото на демокрацията продължават да нямат адекватни стратегически цели за отваряне към разнообразието на обществото и към постигане на мултиетничност. През целия период на прехода всъщност те бяха тези, които се самозатваряха по етнически признак и пренебрегваха проблемите и потребностите на малцинствата. Броят малцинствени представители в членския им състав продължава да е нулев или нищожен, а в изборните им листи на малцинствата най-често се отреждат неизбираеми позиции. Единиците ромски депутати, които участваха в Парламента като членове на Коалиция за България и парламентарната група на НДСВ нямаха нужната подкрепа да отстояват интересите на своята собщност. Така специфичният дневен ред на повечето малцинства в България продължава да не намира място в политическите програми на основните политически сили и остава извън дневния ред на държавата.

В периода на промени след 1989 г. не бяха направени почти никакви опити за концептуализиране на политика на многообразие и за постигане на осмислена и планирана мултиетничност на държавната администрация. Затова без ефект върху качеството на провежданите политики остана назначаването на няколко малцинствени представители (главно на турското малцинство) на политическите и експертните нива на централните институции. Не успя да постигне видим положителен ефект и назначаването на единствения ромски заместник министър в едно от ключовите министерства по политиките към ромите – Министерство на труда и социалната политика, който остана самотен в начинанията си, без партийна, политическа и експертна подкрепа на различните институционални нива.

В крайна сметка непълноценното представителство и участие на малцинствата в основните органи на държавно управление продължава да си казва думата – правата на българските граждани, принадлежащи към малцинствени групи остават нереализирани и в сферата на образованието, и на заетостта, и по отношение на достъпа до медиите и пр. При сравнителен анализ се стига до убедителния извод, че в това отношение България е на последно място между всички страни в Централна и Източна Европа и в Балканския регион. Тя има да извърви още път, за да достигне дори до фазата, до която тези страни вече са стигнали – разнообразие на легитимни малцинствени партии, налични подкрепящи механизми за достъп до Парламента и правителството, и до голяма степен – за участие в правителството, в публичната администрация и в медиите.

Нечувствителността към тази сериозна де факто изключеност на голямата част от малцинствата в България от политически процес и оставянето без адекватно представителство на немалък процент от българските граждани, говори за устойчив проблем в политическия модел и е силно обезпокояващо. Съществуващите сериозни дефицити в политиката на държавата към малцинствата, вместо до интеграция и социална кохезия, каквито са обявяваните стратегически цели, водят до сериозни разделения в обществото , до противопоставяне на общностите и до занижаване потенциала за обществен напредък и просперитет. Потвърждение на горното е успеха на ултранационалистическите партии на изборите от 12 май 2013 г.: ПП „Атака“ (7,3%) и „Национален фронт за спасение на България“ (3,7%).

Основният закон на България се нуждае от редица промени, които да осъвременят регламентацията на отношенията на държавата с малцинствата в съответствие с международните и европейските стандарти и политически инструменти в тази сфера. Духът на тези стандарти е в това, че малцинствата се нуждаят от изрична закрила от страна на държавата предвид по-малката си численост в сравнение с мнозинството и по-големите трудности да реализират индивидуалните си права. Смисълът им е, че тази закрила осигурява не привилегии, а ефективни гаранции за постигането на де факто равенство с мнозинството при реализацията на универсалните права. Осмислянето от политиците на духа на международните стандарти и преодоляването на митологиите, че закрилата на малцинствата ощетява останалото население, както и изготвянето на активна политика на многообразие, ще са в основата и на доброто законодателство, и на ефективната дейност на институциите на изпълнителната и съдебната власт, които трябва да го прилагат.

Промените, които се налагат в Конституцията, са конкретно свързани с правното регулиране на политическото участие на малцинствата и следва да бъдат направени в следните посоки:

а) Основният закон да регламентира принципът за провеждане на активна политика за постигане на многообразие, вкл. по етнически признак, във всички органи на държавно управление.

б) Същият изрично да подкрепя ценността на представителството и участието на малцинствата в политическия живот, предвид особената значимост на това право за реализиране на целия спектър от права за поддържане на балансирани взаимодействия между общностите и за укрепване на етническия мир.

в) Да се предвидят парламентарни процедури, затрудняващи отмяната на тази разпоредба. Този акт ще свидетелства за отчитане значимостта на осигуряването на устойчивост на политическото участие на малцинствата и ще предостави гаранции за съблюдаването му.

г) Да се премахне конституционната забрана за формиране на политически партии на етническа и верска основа, съдържащо се в чл.11, ал.4.

Изборното законодателство трябва да се анализира и адаптира, като се преосмислят всичките му елементи и през призмата на това доколко различните законодателни подходи улесняват представителство на малцинствата в Парламента. Предвид крайно занемарената политика в България в тази сфера и невидимостта на голямата част от малцинствата в политическия живот е наложително осигуряването не просто и не само на неутрални, но и на улесняващи участието мерки. Те следва да бъдат търсени както в посока на адаптиране на общите изборни правила, за да са в максимална степен полезни и за мнозинството, и за малцинствата, така и в посока на регламентирането на изрични подкрепящи мерки, улесняващи достъпа до Парламента именно на представители на малцинства. За да се постигне това са необходими мерки в следните посоки:

1) Анализиране и адаптиране на избирателната система:

  • · Този процес трябва да бъде максимално отворен и включващ – не само към политическите партии, но и към структури на гражданското общество.Изходната позиция следва да е, че не една единствена избирателна система – пропорционална или мажоритарна, може да осигури ползи за различните малцинства, а прилагането на гъвкава конфигурация между двете, отчитайки конкретната етническа ситуация по територията на страната.
  • · При подбора на избирателната система да се прилагат различни варианти на смесена система, като се отчита компактността на малцинствените групи, така че да се отговаря на различната им концентрация в различните райони на страната. Когато дадени малцинства са силно концентрирани в някои райони, но друга част от тях са разпръснати в национален мащаб, най-подходяща е комбинация от мажоритарна система с едномандатни избирателни райони, определена за съответните региони с компактно население, и пропорционална система – за останалата територия на страната.
  • · Многомандатни избирателни райони при приложена мажоритарна система улесняват избирането на представители на малцинства на територии, където те не съставляват мнозинство от гласоподавателите – доколкото членовете на мнозинството в едномандатни избирателни райони ще подкрепят кандидат също от мнозинството, но в многомандатни би имало шанс да гласуват и за кандидати на малцинствата.
  • · Да се прилага пропорционална система в райони, населявани с малочислени малцинствени групи – поради високото ниво на пропорционалност при разпределението на гласовете в мандати.
  • · Да се осигурява възможност за малцинствата да гласуват за листи на свои партии, без да се отнема правото им да гласуват и за общите листи.
  • · Да се осигуряват листи за преференциално гласуване.

2) Анализиране и адаптиране на границите на избирателните райони:

  • · Съгласно международните стандарти и добри практики избирателните райони следва да се определят при отчитане на естествената концентрация на малцинствата по територията на страната и на конкретните нужди на

концентрираните малцинства.

  • · Да се провежда периодичен преглед на избирателните райони, за да се анализира доколко адекватно отразяват демографските промени в обществото, динамиката в състава и числеността на малцинствените групи, които ги населяват.
  • · При промяна в границите на избирателните райони, властите трябва да се консултират с населяващите ги малцинства и да обмислят възможното въздействие върху изборните резултати.
  • · Ако се предприемат промени в границите, те не само че не могат да занижават шансовете на малцинствата да бъдат представени в Парламента, но напротив – трябва да осигуряват улесняващи участието им възможности.

3) Осигуряване на подкрепящи изборни правила, изрично отнасящи се за партиите на малцинствата:

  • · Изискванията за брой членове при регистрация на малцинствени партии и представители да са съразмерни на числеността на съответните групи.
  • · Да отпаднат всякакви изисквания относно езика, на който да се води кампанията.
  • · Да се осигурява редуциран или нулев изборен праг за партии на малочислени и разпръснати малцинства.
  • · Да се регламентира система на запазени места, осигуряваща минимално представителство на малочислени малцинства, които не биха имали достъп до Парламента чрез гореспоменатите механизми. Например в Хърватия сръбското, унгарското и италианското малцинство имат по едно запазено място за долната камара на Парламента.
  • · Чрез системата на споделените места да се доразвие подходът на запазените места, като за най-малочислените малцинства се създаде възможност да имат общ представител.
  • · Да не се допускат ограничения върху свободата на разпространение на информация за избори, вкл. на малцинствения език.

4) Да се регламентират механизми, подпомагащи практическата дейност на избраните малцинствени депутати:

  • · Да се осигуряват места в ключовите парламентарни комисии за малцинствени депутати.
  • · Да се осигурява участие на експерти на малцинствени групи, недостатъчно представени в Парламента, като консултанти в работни групи към парламентарните комисии с цел поставяне на актуални въпроси на съответните общности.
  • · При разглеждането на законодателство, адресиращо директно и изключително права на малцинства, да се осигуряват допълнително механизми, чрез които да се вземат предвид и подкрепят гледните точки на малцинствата в законотворческия процес.
  • · Да се осигуряват стратегически цели и мерки за постигане участие на малцинствата в съдебната система и нейната администрация.

Участието на малцинствата в политическия процес е тема, която е измежду най-оспорваните и невралгичните в политически и социален план във всички географски ширини. Държавите му отреждат внимание, вариращо между незначително, през нарастващо до устойчиво. В недрата му е заложен потенциал както за деструктивни междуобщностни напрежения – когато бива пренебрегван или едностранно решаван, така и за просперитет и обществен напредък – когато към него се подхожда с внимание и уважение към реалностите. А една от определящите реалности на днешния отворен и мобилен свят е неговата нарастваща мултиетничност и мултикултурност – предизвикателства очертали се и в България, които съвсем не са за подценяване. В дълбоката си същност решаването им ще осигури ползи за цялото общество, повишавайки хоризонта и качеството на политическия модел, който става все по-включващ и релевантен на реалностите в мултиетничното общество и все по-жизнен и способен да извежда напред неговите демократични перспективи.

Библиография:

Аспекти на етнокултурната ситуация в България. С., 1994.

Госийо, Ж-Ф. Власт и етнос на Балканите. С., 2004.

Гър, Т.Р. Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век. С., 2002.

Доклад на Консултативния комитет по прилагане на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. С., 2008.

Изборното законодателство и националните малцинства, Доклад на Венецианската комисия на Съвета на Европа. С., 1999.

Кодекс на добри практики по изборните въпроси: насоки и обяснителен доклад, Венецианска комисия на Съвета на Европа. С., 2002.

Не(станалото) правово общество в България, Сборник. С., 2012.

Политическо участие на малцинствата в Югоизточна Европа, Доклад от международна конференция. Скопие, 2008.

Русев, М., Владимирова, П. Електорална география на България. С., 2010.

 Участие на малцинствата в политическия процес в мултиетничните общества. Наръчник. С.,2010.

Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., 1999.

Ибрахим Карахасан-Чънар
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“ и „Етническа и религиозна мозайка на България“.
Други статии от този автор

support

Посетители: 71

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 5 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 5 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 5 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 5 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 1 седмица
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици