От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 04 Minalo

 

Ивайло Знеполски, „Българският комунизъм“
изд. „Сиела“, 2009

Диана Мишкова и Михаил Груев (съст.)
„Българският комунизъм – дебати и интерпретации“
Център за академични изследвания, 2013

„Това го извърших аз“, казва паметта ми.
„Това не може да съм го извършил аз“,
казва гордостта ми и остава непреклонна.
Накрая паметта се предава.

Фридрих Ницше, „Отвъд добро и зло“

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Това е вашият мозък, захранван от национализма – Робърт Саполски

Комунизъм и национализъм на Балканите – Чавдар Маринов и Александър Везенков

Либерализъм и национализъм – Франсис Фукуяма

Новият стар национализъм – Тони Джуд

Изминаха вече двадесет и три години. Двадесет и три години на „минало несвършващо“, както го наричат немалко от колегите, занимаващи се професионално с проблема.[1] Дали това наистина е така или просто очакванията ни по отношение на мястото, в което сме родени – а може би и на самите нас – са донякъде нереалистични, може да отсъди единствено бъдещето. Остава си обаче факт, че на фона на огромната вълна от изследователска и обществена енергия, посветена на въпросите на миналото и паметта в пост-тоталитарните общества, идеща откъм по-средните части на континента, нашенското омърлушено примирение пред непреодолимостта на миналото е доста обезкуражаващо. Някоя и друга буря в чаша вода, след поредното „отваряне“ на нещо си (досиета, мемоари, конференции, организирани от явни или прикрити апологети на същото това минало); някоя и друга среща на учени, които се изпокарват на петата минута след началото на разговора; някоя и друга книга, която не може да се намери никъде само година след излизането си от печат – с това, както изглежда, се изчерпват опитите ни да избутаме нанякъде камъка, наречен „минало“ – с неизбежно-предвидимия резултат, че то отказва да се побутне. Миналото – това, както изглежда, сме самите ние.

Оказва се дори, че у нас е трудно да се отговори на принципния въпрос „Защо?“ Защо продължавате да ровите, толкова години по-късно? Защо не ни оставите на мира с това минало? Не ни ли стига останалата тежест на живота, та сме принудени сега да търпим и вашите укори – укори на пишман-светци, които се опитват да ни убедят в собствената ни съпричастност, та дори и вина, пред лицето на това минало, сякаш самите те по онова време са били някъде на Марс? Кому е нужно всичко това? И защо?


Small Ad GF 1

На което, разбира се, има един-единствен отговор: Погледнете наоколо! Не е ли очевидно, че продължаваме да живеем миналото именно защото сме предпочели да го забравим?

Но хората свиват рамене и продължават по пътя си. Всъщност едно от най-важните неща, които трябва да признаем пред себе си, когато се опитваме да си обясним тази тъй упорита носталгия по миналото, по „хляба и сиренето без пари“ и „работата за всички“, е че настоящето не успява да предложи на хората нищо осезателно, което да ги убеди, че то е по-добро от същото онова мечтано, измислено и изфантазирано от дифузната материя на личния спомен, минало. Миналото – това изглежда е съвременната форма на нещото, което някога самоуверено наричахме „опиум за народа“.

Липсва големия разказ за неговата реалност. Липсва теорията, която да направи опит за някакъв вид негово по-последователно представяне. Липсва и консенсуса, съгласието, по който и да било от по-важните въпроси, свързани с него. Разпарчетосано на хиляди, може би дори милиони лични версии, то се превръща в необозрим калейдоскоп, в който разграничаването между истина и неистина, достоверност и фантазия, сигурност и хаос, се превръща в непосилно тежка задача. „Всеки сам най-добре си знае“ и, приведен над ралото в миниатюрното собствено парче земя (пардон, минало), всеки от нас се залъгва с мисълта за личната духовна независимост – в същото време, в което цялото, каквото и да означава това, издъхва под недостига от убедително духовно производство, просто защото такова нещо не може да се направи с рало…

Впрочем, достатъчно. Изреждането на нашите национални затруднения с историята – онова, което един мой приятел шеговито нарича the Bulgarian predicament – едва ли ще ни помогне с нещо. Много по-важно е да се опитаме – все пак! – да дадем някакъв отговор на самите себе си, с надеждата, че онези, които са склонни да слушат, може би ще започнат да рисуват около него своя собствена картина, свой собствен план за намиране на изход от лабиринта. Прочее, нека видим…

И така: Защо, все пак? Отговорът, струва ми се, трябва да се търси в един парадокс на човешката памет, който се състои в следното: именно опитите за забравяне, за пасивно или активно изличаване на Злото от индивидуалната или колективна памет, водят до неговото увековечаване. В това привидно парадоксално заключение, ако размислите за момент, се състои ядрото на психологическата и терапевтична революция, начената от доктор Фройд (когато става дума за индивидуалната памет) и от цяла кохорта по-малко известни изследователи и мислители, начело с Морис Халбвакс – когато става дума за колективната. Да забравиш означава да се окажеш в плен на миналото си, особено когато то е травматично. Отблъснатата, потиснатата, приглушената или отречена памет, по някаква странна космическа законосъобразност, се превръща в зла ериния, която отказва да ни напусне и управлява с безпощадна суровост животите и битиетата ни, независимо от това дали ще се съгласим, или не, с едно толкова безутешно заключение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И всичко това – чак докато започнем да си припомняме. Само в припомнянето, само в отказа от забравата, се крие надеждата за спасение – както лично, така и колективно. Това се потвърждава както от вече гигантския опит, натрупан в областта на различните видове психотерапии, така и от историческия опит на колективно припомняне или (опити за) забрава, свидетелства за който ни дава в изобилие следвоенната, пост-тоталитарна Европа.

В това отношение, не ще и дума, опитът именно на пост-тоталитарните общества, особено от германоезичния свят, е меродавен във всяко отношение. Тук отново става дума за нещо, което, ако и може би не съвсем очевидно, инак е изключително близо до ума: тоталитарното наследство, поради непознатата при други исторически обстоятелства масивност на Злото и неговото наследство, наложено върху идните поколения, изправя съответните общества пред трудности, каквито „нормалните“ исторически обстоятелства, колкото и травматични да са иначе, едва ли оставят след себе си. Самият факт на почти липсваща съпротива, на пасивно – а понякога и силно ентусиазирано, възможно най-активно – колективно съгласие с практиките на Злото, който характеризира всички тоталитарни общества, вече прави въпроса за преработването на тяхното наследство буквално изпъстрен с минни полета. Откъде да се започне, всъщност? По правило липсват твърди доказателства, липсва онова „черно на бяло“, което различава „нормалните“, тоест повече или по-малко демократично функциониращи общества от модерен тип, от тоталитарните. При последните, огромната част от исторически значимите, неизличими и силно травматични обществени развития, се извършват в тайна и в секретност, по волята на изключително ограничени кръгове от хора, НО! – както винаги ни учи историята – НЕ И БЕЗ каквато и да било поддръжка от страна на „масите“. Именно това последно обстоятелство е, което прави преработването непосилно трудно и като правило пренася основната тежест на извършването му върху гърбовете на поколенията, родени след тоталитаризма. Колкото и труден за преглъщане да е този залък, историята на всички тоталитарни общества показва, че истински големите престъпления в тяхната история са ставали възможни именно поради масовата подкрепа за съответните политики на режима от страна на „широките народни маси“. Холокостът никога не би бил възможен без масовия и разпален до неудържимост по времето на нацизма немски и средноевропейски антисемитизъм. Съветските лагери никога не биха били възможни – с или без Сталин – без активната и искрена омраза на съветското население срещу „враговете на народа“. „Възродителният процес“ – о да, о да! – никога не би бил възможен без латентния български национализъм, доведен до буквално убийствена острота от четиридесетте години на липсваща гражданска опозиция и реално просвещение в едно общество, чиято единствена, ако и не винаги ясно изказвана идеология, и без това винаги е била „бий турчина!“

Именно с това невъзможно трудно осъзнаване (и признание) – осъзнаването и признаването на колективната отговорност за травматичното минало – са свързани неимоверните трудности по преработването и преодоляването на тоталитарното наследство. И тук отново е скрит очевиден парадокс, тъй като, на пръв поглед, обобществяването на въпроса за отговорността, води до неговото обезсмисляне. Ако отговорността е колективна, то тя значи става ничия. Ако няма конкретни престъпници, конкретни носители на вина, които са длъжни да я поемат, то и целият въпрос за вината се лишава от смисъл. Без закон няма отговорност – а законите в нормалните, нетоталитарни общества, не се занимават с въпроса за някакъв вид колективна вина (и слава Богу!). Не означава ли тогава говоренето за някакъв вид колективна отговорност именно завръщане към най-ужасните практики на тоталитарното време, към утвърждаването на вина единствено поради принадлежността към някакъв вид омразна група? Какъв е смисъла на цялата тази пледоария?

Сложен, неимоверно труден въпрос, чието разплитане изисква силно трудно лавиране между различни понятия и разбирания за моралната и законова страна на нещата, както и немалка доза добра воля от страна на читателя, тъй като заключението, което поддържа авторът на този текст, в края на краищата си остава много оспоримо и аргументите в негова полза са най-вече от историческо и практическо, а не толкова от абстрактно-морално естество.

Работата е там, че именно различните практики, различните подходи, на трите различни германоезични общества и страни, създадени след Втората световна война – ГФР, ГДР и Австрия – показват по ясен и недвусмислен начин, че има само някои такива подходи и практики, както и резултиращи от тях обществено-културни умонагласи, които водят до някакъв вид реално преодоляване, реално справяне с практиките и наследството на миналото. Човеконенавистните идеологии, характерни за всяко тоталитарно общество, оставят дълбок и траен отпечатък върху хората, които обитават неговото пост-пространство, както и върху съответните обществени климати. Омразата, особено колективната омраза, е лесен за придобиване навик, който се отстранява изключително трудно и бавно.

Нека тогава проследим – ако и само схематично – по какъв начин се развиват съответните три пост-тоталитарни общества и до какво ги довеждат различните подходи към въпроса за отговорността по отношение на миналото. На първо място – нещата, които ги обединяват и правят да изглеждат еднакви.

И така – и в трите германоезични общества въпросът за колективната вина е решен еднозначно – такова нещо не може и не трябва да има. Още в един от основополагащите морално-меродавни текстове от онова време – „Въпросът за вината“ на Карл Ясперс от 1946 година, [2] всичко това е изяснено по възможно най-обстоен начин. Същата е и позицията на американските съдии по време на Нюрнбергския процес: колективна вина няма и не може да има.[3] Първоначалните обществено-политически процеси, протичащи в трите страни, са доста сходни по съдържание: вината за нацисткото минало е навсякъде – ако и с различни нюанси, които впоследствие ще се окажат решаващи – приписана на нацистките елити, като въпросът за колективната отговорност е оставен – първоначално – извън общественото полезрение, с изключение на трудовете на отделни мислители и обществени дейци, които поне в първоначалните следвоенни години все още се ползват със сравнително слаба известност и разпространение.[4] Въведени са повече или по-малко масови амнистии. На бившите нацисти и техните симпатизанти, доколкото не са въвлечени в директни престъпни актове, е дадена възможност отново да вземат участие в обществения живот. Започва периодът на така нареченото „немско чудо“, в хода на което следвоенните икономики на Западна Германия и Австрия се развиват с неимоверна скорост. В ГДР атмосферата е и различна, и много подобна на онази от двете други страни – тук още отначало се приема принципната позиция, че виновниците за нацисткото минало са „останали оттатък“, докато първата немска социалистическа държава е ръководена и изграждана от принципни антифашисти, които нямат и не могат да имат нищо общо с въпросите за вината и отговорността по отношение на нацисткото минало. Холокостът не съществува като тема в ГДР, а в Австрия е отстранен от общественото полезрение чрез възприемането на – потвърдената от победителите във войната [5] – позиция на „първа жертва“ на нацизма.

Това – що се отнася до приликите. Различията, колкото и трудно забележими да остават в началото, по-късно се оказват решаващи. Но в какво всъщност се състоят тези – толкова важни за по-късния изследовател (и евентуален последовател) на немския исторически опит – различия?

На първо място – единствено в Западна Германия, за разлика от ГДР и Австрия – въпросът за колективната отговорност е поставен принципно още от самото начало. Това е ясно видимо отново в същия труд на Карл Ясперс, където той прави сложен и многопланов анализ на онова, което сам категоризира като четири понятия за вина,[6] минимум две от които могат да се разглеждат като колективни. За да избегна заплитането в една толкова сложна и спорна материя, аз предпочитам поставянето на принципно разграничение между понятията и проблематиките на вината и отговорността. Вината е, и си остава, индивидуално понятие и въпрос. Виновниците винаги са конкретни лица. Отговорността обаче е нещо, което може и трябва да бъде разглеждано като колективен проблем, особено при обстоятелствата на пост-тоталитарното преработване на историята. Без осъзнаването на колективната отговорност шансовете за реално преработване на миналото си остават минимални. И това отново е нещо, което се потвърждава от следвоенната немска история.

Именно в това аз виждам решението на парадокса, посочен по-горе: докато вината за престъпленията на тоталитаризма може – и трябва – да бъде търсена и разглеждана само като индивидуална, то отговорността за тоталитарното минало може – и трябва – да бъде разглеждана като колективна. Само в колективната работа, в общите усилия, в масовото осъзнаване, признаване и приемане на отговорността по отношение на миналото, има някакъв шанс за негово успешно преработване и преодоляване. Моралното пречистване, ако изобщо е възможно, може да бъде постигнато единствено чрез усилията на всички, или поне на достатъчно много хора.

Формулиран по този начин обаче, въпросът за колективната отговорност си остава абстрактен и лишен от съдържание. В какво точно би трябвало да се състои тази тъй важна, тъй решаваща differentia specifica, която поставя разделителната линия между опитите за преработване на историята, имащи шансове за успех, и онези, които ги нямат? Намирането на този отговор отново е свързано с изучаването на немската история.

Решаващият въпрос, когато става дума за поемане на колективна отговорност и създаване на обществен климат, при който миналото няма шансове да бъде повтаряно до безкрайност, е „Кое е основното, главното престъпление на бившия режим?“ Без намирането на отговор на този въпрос проблемът за отговорността се размива и автоматично бива лишен от съдържание, тъй като липсата на яснота в това отношение прави възможни множество стратегии за убягване от отговорност, за които ще стане дума след малко. Само когато бъде поставена ясна и интуитивно разбираема граница между онова, което в най-голяма степен характеризира престъпния облик на бившия режим, и останалите му, по-маловажни престъпления, само когато се открие нещо, което може да служи като ориентир при всички обстоятелства, може да се говори за някаква надеждна основа, върху която да се започне изграждането на едно принципно ново, морално осъзнато общество.[7] Нужно е поставянето на граница, която не може да бъде престъпвана при никакви обстоятелства. Това е основният принцип на всеки морал и всеки закон. Без границата морал не може да съществува.

Именно в това се състои и основното различие между трите модела на преработване на историята, изпробвани в германоезичния свят. Докато в Западна Германия централността на Холокоста като меродавен символ и негативен ориентир за всички следващи поколения никога не е била поставяна под въпрос, в Австрия и ГДР темата за Холокоста винаги е била размивана и избутвана на заден план, чрез заемане на две привидно противоположни роли, които обаче в края на краищата се оказват средства за едно и също колективно избягване от отговорност. Става дума за колективните позиции на жертва (в Австрия) и обвинител (в ГДР), които дават еднакво добра възможност за дистанциране от въпроса за собствената отговорност и съучастничество, като с това по същество правят невъзможна ефективната работа по преработване на миналото.[8]

Без да се впускам в подробно разглеждане на историческите фази на този сложен и продължителен процес (те са достатъчно добре осветени в посочените по-горе книги), аз бих посочил, в потвърждение на казаното, очевидните различия между днешните културно-политически ситуации в германоезичния свят като ясно доказателство за горната теза. А именно: начините на преработване на миналото, изпробвани и утвърдени в Австрия и ГДР, се оказват, ако и по различни причини, сравнително неспособни да решат проблема с повтарянето на историческите грешки и задълбочаването на свързаните с тях травми, което води до все нови и нови варианти на преповтаряне на историята (в основни линии – ксенофобия, расизъм и други обществени напрежения, познати от нацисткото минало, които отказват да „изчезнат“ в настоящето, поради факта, че никога не са били реално осветявани и правени обект на широки обществени дебати). В същото време в (западна) Германия – и сред онези обществени групи в ГДР и Австрия, които са възприели следвоенната „немска идеология“ на непримиримост към нацисткото минало и особено към расистките аспекти от неговата идеология – подобни процеси и явления липсват или поне са сведени до рамки и мащаби, които ги правят до голяма степен безопасни от гледната точка на повторението на миналото. Както изглежда, „идеологията на непримиримостта“ функционира – поне засега, и поне там, където е прилагана истински последователно.

Нека сега – най-после – се обърнем към българската страна на всичко това и си зададем същия въпрос: „Кое всъщност е решаващото, най-голямо престъпление на бившия режим?“ Кой е българският еквивалент на най-голямото нацистко престъпление, тоест нещото, върху което бихме могли да изграждаме наша собствена „идеология на непримиримостта“ и да търсим основа за постигане на обществен консенсус, от гледна точка на задачата да се направи невъзможно повторението на миналото?

Отговорът на този въпрос е колкото очевиден, толкова и труден за преглъщане, предполагам, тъй като – по сценарии, добре известни от следвоенната германска история – той се е превърнал в онзи пословичен горещ картоф и камък на препъването, около който или се мълчи, или неговото съдържание бива непрестанно подменяно от други, очевидно неприлягащи за неговата мащабност, въпроси и проблеми.

А именно: разглеждано дори и единствено откъм гледната точка на цифрите, най-мащабното и най-силно поддържано от „широките народни маси“ престъпление на бившия режим в България – при това през почти цялото му съществуване, точно по модела на нацистка Германия – е насилственото асимилиране на мюсюлманските български малцинства. Точно толкова просто, точно толкова ясно.

От която и страна да се погледне, етническата политика на бившия режим – с изключение на началните десет или петнадесет години от съществуването му, през които се отмива почти всичко, привнесено отвън – например интернационализма на класическото марксистко учение – се оказва негово най-мащабно престъпление. Докато по всички останали въпроси, включително и онзи за броя на жертвите на комунизма, могат да се водят спорове, то по отношение на етническите политики на режима нещата изглеждат доста ясни, доста прости за обяснение и обосноваване. В България има, грубо казано, около милион и половина хора, принадлежащи към някое от трите големи мюсюлмански малцинства – турци, помаци и роми. И огромната част от тях – всъщност аз не съм сигурен дали в случая е подходящо да се говори за някакви изключения – са били обект на репресии, по едно или друго време, при това безпощадно, без друга възможност за спасение от етническото претопяване, тоест етническо унищожение, освен напускането на страната.[9] Тридесетгодишният масов терор на бившия режим над българските мюсюлмани, в резултат на който милион и половина души са лишени от идентичност – бавно, последователно, планомерно, със средствата на най-брутално полицейско и армейско насилие – е българският еквивалент на Холокоста.[10]

Тук вече идва моментът, в който е време да се обърна към двете книги, посочени в началото на този текст, и то по много важна и конкретна причина: дебатът, който се води – ако и задочно – в тях, е директно сравним с някои подобни дебати от най-новата немска история. В този дебат, както ще се опитам да покажа, става дума за въпроса за приемствеността и прекъснатостта в най-новата българска история, и то точно по отношение на нейната тоталитарна част. А въпросът за приемствеността и прекъснатостта на историята се намира в директна връзка с темата за приемането или отхвърлянето на отговорността. Но за всичко това – малко по-нататък.

Трудът на професор Ивайло Знеполски, „Българският комунизъм“ е пространно и в много отношения изключително интересно изследване на най-новото българско минало. Тук няма да се впускам в по-подробни анализи на отделните му части и тези, тъй като собственият ми интерес е концентриран върху един негов аспект, който е буквално скрит „между редовете“, но който – оправдано или не – аз считам за определящ от гледна точка на собствения ми подход и разбиране за същността на българския тоталитаризъм и неговата история.

За какво става дума? На първо място: изхождайки от едно повече или по-малко класическо разбиране за комунизма като вид тоталитаризъм, изграждан въз основа на едно социално-класово учение (тоест такъв, при който терорът и тоталитарното господство се осъществяват въз основа на класови признаци – традиционната „диктатура на пролетариата“, най-грубо казано), той до голяма степен игнорира неговите етнически и националистически аспекти. В резултат на това обяснителната сила на концепцията му се губи почти напълно, особено при опита да се обоснове тезата, че между началото и края на комунистическия режим в България може да се отбележи „известна симетрия: в началото се наблюдава процес на прогресираща тоталитаризация, в края може да се говори за бавен процес на детоталитаризация“. [11] Имайки пред вид положението на почти-гражданска-война, до което България беше доведена в началото на 90-те години, предшествано от няколко години на все по-засилващ се тоталитарен терор, [12] подобно твърдение се оказва в рязък контраст с хода на историческите събития, които се опитва да концептуализира и систематизира.

Това първо. Вторият важен аспект при концепцията на професор Знеполски се състои в разбирането, че българският комунизъм е по същността си имитативен и като такъв – нещо привнесено отвън, тоест чуждо.[13] Оттук според мен следва с неизбежност и разглеждането му като цезура, като прекъсване в логиката на националната история – една тема, която отново ни довежда до най-новата немска историография и споровете, водени в нея.[14]

От другата страна на спора имаме два текста на утвърдени български изследователи – Румен Аврамов и Александър Везенков – в които се застъпват тези, които бих си позволил да обобщя най-широко под тезата „приемственост“.[15] Ще си позволя да приведа тук един по-дълъг цитат от текста на Аврамов, в който това е казано доста ясно:

„На разбирането за комунизма ще убягва пълнота и дълбочина, ако то не бъде поставено в дълга перспектива. При нея митът за края е в известен смисъл по-маловажен отколкото основополагащия мит за началото. А става така, че без значение с какъв знак се оценява този фрагмент от българската история, учредителният му мит почива върху идеята за прекъснатост. За положително настроените комунизмът е мощен модернизационен, при това телеологично неизбежен и справедлив тласък напред, който къса с предшестващия го антипод: поглед, вменил на пролетариата месианските мисия и смисъл на хегелианската „абсолютна идея“. Негативната версия представя режима като злощастна аберация, цезура и антитеза на минало, което се мисли като сладникава, „европейска“ нормалност.

Убеден съм обаче, че за обясняване на възникването на комунизма континуитетът и приемствеността са по-важни от прекъснатостта. Този модел на обществено устройство не е дошъл от никъде, не е природна стихия, историческа случайност или инцидент. Освен това методологически непонятно е защо наличието на инфилтрат от миналото се допуска в независима България след 1878 г. (от османските порядки и традиции) или в днешната действителност (узурпация, конспирации и овладяване на позиции от сили на стария режим), докато и от „ляво“ и от „дясно“ комунизмът продължава да бъде представян като експеримент и херметически изолирано образувание в тялото на историята ни.“[16]

Що се отнася до текста на Везенков, там нещата според мен са по-малко концептуални и по-скоро съсредоточени в усилието да се търсят и покажат моментите на непоследователност у едни или други автори, занимаващи се с изследване на комунизма, но подтекста на цялото е издържан отново в духа на противопоставянето „прекъснатост – приемственост“. Както и Аврамов, Везенков е привърженик на идеята за приемствеността, тоест че комунизмът е продължение на вече съществуващи в българската история тенденции, а не нещо, привнесено изкуствено отвън (именно по този начин аз интерпретирам основната теза на Везенков – че е време да се сложи край на „ненормализирането“ на комунизма). Според мен тук става дума не за апологетика, а за търсене на моментите на приемственост с по-ранни исторически процеси и явления[17].

Имайки пред вид, че позициите на двамата последни автори са били директно сравнени с една част от позициите, защищавани в прословутия немски Historikerstreit – и то точно неговата ревизионистична, опитваща се да оправдае миналото част[18] – аз бих искал най-първо да се заема с изясняване на „немската“ част от съдържанието на този спор, тъй като без това не би било възможно да се обоснове и по-нататъшната ми позиция по самия въпрос за приемствеността и прекъснатостта в българската история.

И така, известният немски „Спор на историците“ започва през 1986 със статията на Юрген Хабермас „Един вид ограничаване на пораженията: Апологетични тенденции в днешната немска историография“, публикувана в Die Zeit. В нея франкфуртският социолог обвинява двама от водещите немски историци, Андреас Хилгрубер от университета в Кьолн и Ернст Нолте, от Свободния берлински университет, че се опитват да тривиализират опита на националсоциализма и да отрекат уникалността на престъплението, извършено срещу евреите. Разглеждана откъм този контекст, забележката на професор Знеполски би могла да бъде разбрана като резонна: очевидно е, че според него колегите Аврамов и Везенков се опитват да прокарват един вид ревизионизъм, тоест оправдаване, на комунизма, като го представят като „нормално“ развитие на българската история, а не нещо, привнесено отвън. За него „не-ревизионистката“ позиция е онази на „не-нормалността“, на цезурата и прекъснатостта в историята, на учението и социалния строй, привнесени и наложени отвън.

Но по-внимателното разглеждане и разбиране на немския исторически спор показва, че в случая имаме диаметрално преобръщане на позициите и обвиняване на отсрещната страна именно в нещото, което там, тоест в Германия, е възприемано като „не-ревизионизъм“. Защото именно гледната точка, че немският националсоциализъм е един вид „естествено“ продължение на тенденции, вече налични в по-ранната немска история, тоест идеята за непрекъснатостта на историята, е онази, която е общоприета в Германия като израз на „реалното“ и „отговорното“ приемане на историческото наследство. И позицията на ревизионистите, оказва се, е именно позицията, която професор Знеполски защищава сам, както посочих при разглеждането на книгата му.

Нека все пак представим нещата с малко повече подробности. За целта ще се спра на работите на един трети немски историк – Михаел Щюрмер – който също е причислен в Германия към лагера на „ревизионистите“ и в чиито трудове тезата за прекъснатостта в немската история може да бъде проследена много по-ясно, отколкото да речем при Нолте.[19] В книгата си Границите на властта Щюрмер защищава тезата за „уникалността и нетрадиционността на Хитлер“, който представлява радикално прекъсване на една инак напълно здрава традиция на немски национални институции и политическа култура.[20] Немската история не бива да бъде стигматизирана. Всички големи нации по едно или друго време са достигали „границите на властта“ и Германия е направила същото, ако и по особено насилствен начин. Причините за това обаче не трябва да се търсят толкова в немската история, колкото в неспособността на победителите от Първата световна война да разпознаят във Ваймарската република онова „зачитане на западните ценности“, което тя всъщност е била, с което са предизвикали немския ресантиман и по принцип са освободили пътя за Хитлер. Никое от катастрофалните събития в най-новата немска история (Втората световна война, Аушвиц, политическото и морално крушение на Германия) не са били неизбежни. Хитлер е бил онази wild card, която е направила всичко това възможно.

Разглеждано по този начин, посланието на Щюрмер изглежда доста ясно – Хитлер е тотално прекъсване в една инак сама по себе си здрава немска история. Нещастията от най-новата немска история не са нещо, което й е иманентно присъщо. Германците нямат основания да бъдат толкова невротизирани от историята си.

С това, надявам се, нещата биват поставени по реалните им места. Да, между немския и български спор на историците има както външни, така и вътрешни съответствия. Но начинът, по който те са представяни в общественото пространство, поне до този момент, е напълно преобърнат с главата надолу и „ревизионизмът“, оказва се, е именно на страната на онези, които упрекват противниците си в неговото поддържане.

Дали всичко това е от някаква по-голяма значимост от гледна точка на процеса на преработване на българското минало все още е напълно неясно, разбира се. Най-важното в случая, поне за мен е, че и при двете страни липсва ясна концепция, ясно разбиране за това в какво всъщност се изразява приемствеността в българската история (ако изобщо приемем, че нещо такова съществува). Румен Аврамов, който е добре известен специалист по икономическа история, логично поставя акцентите върху тази страна на нещата. Известна е неговата метафора, че „българското общество от началото на 40-те години на ХХ век е бременно с комунизъм[21]. При все това обаче си остава неясно, а и донякъде неубедително, до каква степен присъщата на предвоенното българско общество полицейщина, авторитаризъм и „пределно одържавено стопанство“[22] биха могли да бъдат разглеждани като повече или по-малко директни предпоставки за появата и особено развитието на българския комунизъм, чиято логика, особено стопанската, изглежда се движи в обратна на тоталитарната посока. При Александър Везенков пък този въпрос остава някак на заден план, може би защото не такава е била целта на изложението му.

Въпросът, значи, си остава повече или по-малко открит. Продължение на какви традиции – ако изобщо – се оказва българският комунизъм? Не ще и дума, гигантски въпрос, чийто отговор изисква мащабно историческо изследване, каквото изобщо не може да се очаква от текст като настоящия. И все пак ми се ще да направя опит за някакъв отговор, пък било то и само от желание да отправя предизвикателство към (някои членове на) научната гилдия.

Историята на българския национализъм, и особено директните връзки между него и развитието на комунизма у нас, е била изследвана до този момент, според собствените ми познания, сравнително малко и то предимно от чужди учени (или българи, работещи в чужбина). Бих споменал в тази връзка изключително интересното изследване на гръцкия историк Янис Сигкелос Национализъм отляво: Българската комунистическа партия по време на Втората световна война и ранните следвоенни години, студията на Щефан Трьобст За отношенията между партия, държава и турско малцинство в България през годините 1956–1986, както и (преведената на български език) студия на Улрих Бюксеншютц Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989).[23] Тук не бива да липсва, разбира се, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим – политики, реакции и последици на Михаил Груев и Алексей Кальонски, както и студията на младата изследователка Бистра-Беатрикс Вьолги Етнонационализмът по време на демократичния преход в България, публикувана със съкращения на български език в „Либерален преглед“.[24] Важна в това отношение е и пространната студия на проф. Мария Тодорова Курсът и дискурсите на българския национализъм.[25]

И така, възможно ли е да се очертае един вид топография на развитието на българския комунизъм, която да го постави в някакво ясно русло на приемственост, що се отнася до историята на българския национализъм? На пръв поглед въпросът може и да изглежда парадоксално, тъй като заявяваната позиция на комунистическия режим винаги е била „антинационалистическа“. Та нали това е една от най-старите традиции в политиките на партията, още от най-ранния период на съществуването й. Не бяха ли именно тесните социалисти, заедно със земеделците, единствените, които последователно се противопоставяха на българските националистически войни от началото на 20 век? Не бяха ли комунистите онези, които веднага след девети септември започнаха масово премахване на инструментите за етническо претопяване, създадени от предишния режим – съюзът „Родина“ и прочие? За какъв национализъм може да става дума тук?

За да се отговори последователно и възможно най-изчерпателно на тия въпроси е необходимо да се направи един – в рамките на тази статия минимален – обзор на развитието на българския национализъм.

Появата на българския национализъм, както и посочването на неговите отци-основатели (Паисий, Софроний, големите просветители и революционери от 19 век) е нещо добре познато на всеки българин, така че тук няма да се спирам на него. Важно е обаче да се отбележи, че в продължение на един изключително дълъг период от време (приблизително докъм 40-те години на 20 век) той никога не е придобивал чертите на масова национална идеология, които получава, както ще видим, едва от средата на двадесети век насам. Показателен в това отношение е фактът, че единственото освободително движение, което придобива масовост у нас по време на османското управление, е движението за църковна свобода.[26] Неуспехът на Априлското въстание се дължи на неспособността на неговите апостоли – нищожно малка просветена прослойка сред море от неграмотни или полуграмотни хора – да разпространят и направят масови идеите за национално освобождение и българска политическа независимост. [27]

Нещата се променят сравнително рязко след създаването на независимото Българско княжество и особено след националната травма от Берлинския конгрес. От този момент нататък може да се говори за две страни на българския национализъм – външна (иредентистка) и вътрешна, насочена към асимилация на малцинствата в България. Тяхната динамика е сравнително различна, като външната страна на българския национализъм е доста по-слабата от двете. Тя достига своя апогей в периодите на големите войни от началото на 20 век и особено по време на Втората световна война и краткотрайното възвръщане на „исконно българските земи“ в резултат от пакта с нацистка Германия. Важно е обаче да се отбележи, че по определени причини тя почти никога – с изключение на краткотрайните изблици на национална военна еуфория, последвани по правило от национални катастрофи – не успява да получи истинска масова поддръжка от страна на българското население. Причината за това е икономическа и именно в това е обяснението на факта, че именно партиите-представителки на българското селячество и пораждаща се работническа класа – земеделците и тесните социалисти – са сред най-последователните противници на войните у нас. Работата е там, че огромното финансово бреме, необходимо за финансиране на войните, е носено основно от българското селячество – и това е основната причина, поради която в продължение на много десетилетия националистическата идеология, поне в нейната иредентистка версия, не успява да получи твърда поддръжка от страна на масите в България.[28]

Съвсем друга обаче е ситуацията с другата, вътрешна страна на българския национализъм. Тук се наблюдава едно естествено преливане на омразата, натрупана в продължение на векове срещу „поробителите“, към идеята за „изчистване“ на българската култура (и в определени, по-радикални версии – нация) от влиянието на „Ориента“ и изобщо от цялото османско наследство, която много бързо придобива масова подкрепа под формата на различни опити за асимилация на трите големи мюсюлмански малцинства в България – турците, помаците и ромите-мюсюлмани.[29]

Историята на сложните отношения между българското мнозинство и трите мюсюлмански малцинства у нас все още очаква своя „голям разказ“, както и появата на по-масивен интерес от страна на български историци. Един начален ориентир в тази нелесна тема дава чудесното, ако и сравнително ограничено по обем изследване на Бистра-Беатрикс Вьогли, споменато по-горе. Възможно най-грубо обобщено, нещата изглеждат като серия от приливи и отливи на етническа омраза и различни асимилационни кампании, започнали още с Руско-турската освободителна война и продължили, с променлива интензивност, до създаването на комунистическия режим в България (чието по-късно развитие е апогей на тази традиция и като такова заслужава отделно разглеждане и изследване).

Комунистическото управление създава реална цезура във всичко това, тъй като неговият начален, най-ранен период (приблизително от 1945 докъм 1956) се характеризира с непозната до този момент у нас етническа (но не и религиозна, разбира се) толерантност. Този период е добре изследван и представен в книгата на Груев и Кальонски, както и – ако и по-скоро тезисно, тъй като там това е само една от темите – в студията на професор Тодорова. Именно неговото съществуване вероятно води до най-много недоразумения, тъй като, ако човек би желал да бъде заслепен и едностранчив, той или тя може да намери достатъчно аргументи в подкрепа на „анти-национализма“ на партията, разглеждайки само този период от нейното развитие.[30]

Темата за постепенното „национализиране“ на Българската комунистическа партия е дълга и сложна, и нейните корени трябва да се търсят далеч преди утвърждаването на комунистическия режим у нас (това е най-добре показано в изследването на Янис Сигкелос). Тук ще представя само тезисно основните фази от това развитие, а именно:

1. Превръщането в „тактическа платформа“ за европейските комунистически партии на идеята за „национални фронтове“ – „изобретена“ от Георги Димитров на седмия конгрес на Коминтерна, под диктовката на Москва и лично на Сталин.[31]

2. Постепенна промяна на политиките на партията по отношение на малцинствата, започваща от средата на 50-те години (предшествана от около десет години на „етническо размразяване“, обусловено най-вероятно от възможно най-прякото влияние на Москва върху режима през началната фаза от съществуването му).

3. Период на все по-тотална асимилация, преминал на три големи „вълни“, в съответствие с кампаниите срещу трите големи малцинства, и достигнал върха си с „Възродителния процес“ (а всъщност първото масово етническо прочистване в следвоенна Европа) от средата на 80-те години.

Различните изследователи са склонни да отдават различна тежест и значение на този „завой към национализма“. Собственото ми мнение е, че тук става дума не за някакъв завой, а за директна историческа приемственост, тоест продължение на традиционната асимилаторска нагласа на българското мнозинство (не винаги съпътствана от съответни политики, за щастие). Разглеждана по този начин, най-новата, тоталитарна история на България не е нищо друго освен процес на ясна и добре проследима историческа приемственост. Българският комунизъм и тоталитаризъм в края на краищата се оказва връхна точка на българския асимилаторски национализъм.

Това заключение е от огромна важност по отношение на ключовата тема в този текст – преработването и преодоляването на „историята“, тоест на тоталитарното ни историческо наследство, и то в следните, по мое мнение решаващи, отношения:

1. Българският (и останалите балкански) националкомунизми демонстрират изключителна идеологическа и практическа близост с националсоциализма – до степен, която не може да бъде открита у средноевропейските и съветската форми на тоталитарен комунизъм (етническите политики могат да бъдат открити и там, но не в степента и остротата, с която са практикувани на Балканите). Етническият компонент на тоталитарната власт по начина, по който тя е упражнявана на Балканите, е повече или по-малко точно съответствие на расовите политики, практикувани от Третия райх (без неговото „окончателно решение“). Има, разбира се, изключително важна разлика по отношение на факта, че докато при Райха това е открита и ясно заявена част от идеологията, тук при нас тя е привидно отричана, но пък толкова по-безпощадно прилагана на практика. Това прави преработването на историята на балканските националкомунизми значително по-трудно, отколкото в следвоенния германоезичен свят, поради липсващата яснота по отношение на реалното естество на това наследство. Все още, повече от двадесет години след падането на режима, в България – а така изглежда и в Сърбия, и в Румъния – няма яснота по отношение на етно-националистическата същност на балканските националкомунизми. Няма разбиране за естеството на техните главни престъпления, няма общоприето разпознаване на жертви и палачи, няма и обществени умонагласи, способни да създадат някакви кристализационни процеси по отношение на „пречистването“ на колективната съвест и морал. Цари всеобщо отрицание и всеобщо заемане на жертвени пози, всеки и всички са „жертви“, никой никога не е бил поддръжник, никой никога не е насърчавал престъпните политики на бившите режими, никой и никога не е желал „изчистването“ от „другите“.

2. Това е и основната причина, поради която преходът в България – а и, както изглежда, на Балканите изобщо – се движи с такива огромни трудности. Раздялата с идеологическото и практическо наследство на един тоталитарен режим, с неговите практики и начини на мислене е невъзможна, или поне изключително трудна, там където няма яснота по въпроса за това в какво именно се състои това наследство. Ето защо нещото, с което трябва да започне обновяването на обществения климат у нас трябва да бъде заключението, че наследството на българския тоталитаризъм НЕ Е наследство на една диктатура от класово-пролетарски, марксистко-ленински вид. То е наследство на една остро националистическа, асимилаторска диктатура (и идеология), винаги прикривана зад демагогски лозунги на „анти-национализъм“.

3. Изключително важно е най-после да се разпознае – и обществено признае – масовата поддръжка, на която тоталитарният режим се радваше, буквално до последните мигове от съществуването си, по отношение на етническите си политики. Без признаването на съучастието – и поемането на отговорността за него – не може да има реално преработване на миналото. Следвоенната германска история демонстрира това по възможно най-недвусмислен начин. Паралелите с наследството на националсоциализма тук отново са изключително директни. Тепърва – да се надяваме – ще се появяват онези десетки, стотици и хиляди исторически изследвания и художествени произведения, които да анализират и представят в дълбочина феномена на националистическото „пиянство“ и свързаните с него масови престъпления. Тук отново важи правилото: нека да гледаме към и се учим от ония, които са минали по този път преди нас.

Никой не може да свърши всичко това вместо нас. Никой не може да ни пречисти, никой не може да ни направи по-подготвени за едно общоевропейско бъдеще, основаващо се най-вече на отрицанието на нещо, което у нас си остава всеобщо разпространено: един мълчалив, но толкова по-закостенял националистически мироглед. България, вторачената навън, с надежда отново да бъде избавена от мъките си чрез усилията на някакъв чутовен герой на бял кон – този път от Запад, а не от Изток – най-после трябва да осъзнае, че тя е единствената, която е в състояние да си помогне.

Остава ни само това „или – или“.

Или ще се осъзнаем, ще прогледнем през продължаващото си пиянство и заслепение…

Или…

Берлин, юни 2013



[1] Виж в тази връзка: Евгения Иванова (съст.) Минало несвършващо. Теренно изследване „Топоси на историческата памет“. София: Нов български университет, 2011.

[2] Виж Karl Jaspers, Die Schuldfrage, Lambert Schneider · Heidelberg, 1946.

[3] Виж по този въпрос статията „The Nuremberg Principles” в Уикипедия. ( http://en.wikipedia.org/wiki/Nuremberg_Principles), посетен на 5.6.2013.

[4] Литературата, занимаваща се с процесите на немското преработване на миналото междувременно е достигнала гигантски измерения. Посочвам тук само няколко заглавия, предназначени за най-общо навлизане в темата.
1. Theodor W. Adorno, Was beduetet: Aufarbeitung der Vergangenheit, in Erziehung zur Mündigkeit (Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1970), 10–28.
2. David Art, The Politics of the Nazi Past in Germany and Austria (Cambridge University Press, 2006).
3. Jeffrey Herf, Divided Memory: The Nazi Past in the Two Germanys (Harvard University Prress, 1997).
4. A. Dirk Moses, German Intellectuals and the Nazi Past (Cambridge University Press, 2007).
5. Aleida Assmann, Der lange Schatten der Vergangenheit (Verlag C. H. Beck, München 2007).

[5] Както е добре известно, в съвместната декларация на съюзниците от Москва, 1943, Австрия е обявена за „първата жертва“ на хитлеристката агресия. Виж Уикипедия, ( http://en.wikipedia.org/wiki/Moscow_Declaration#Declaration_regarding_Austria), посетена на 5.6.2013. Днес вече е също толкова добре известно, че австрийците са били сред най-ентусиазираните поддръжници на нацизма в Европа – нещо доста трудно съвместимо с възприетата роля на „жертва“.

[6] Jaspers, op. cit., S. 31.

[7] Този въпрос е силно спорен и изключително труден, тъй като на практика тук става дума за нищо по-малко от създаване на съзнателно прието и валидно при всички по-нататъшни обстоятелства колективно ТАБУ – нещо, което може да се окаже силно спъващо – и вероятно ще го направи, рано или късно – за общественото развитие. Кога и при какви обстоятелства съответното общество може да си позволи да се откаже от табуто и да позволи на следващите поколения да възприемат миналото от една по-свободна, по-малко обременена от задължителното за предишните поколения чувство за сакралност на този въпрос, тази проблематика, е въпрос, на който може да отговори единствено бъдещето. Седемдесет години след края на войната въпросът за Холокоста в Германия е все още толкова мощно – ако ли не и значително по-мощно – обществено табу, колкото е бил през цялото това време. И – поне засега – неговата роля като основен ориентир при изграждането на обществен климат на непримиримост към престъпленията от миналото, прословутото немско NIE MEHR!, изглежда си остава неоспорима.

[8] В това – както и в принципния въпрос за прекъснатостта и непрекъснатостта на историята (тоест дали тоталитаризмът е нещо, „привнесено отвън“), се състоят някои от основните стратегии за избягване от отговорност. Дали те са съзнателно или несъзнателно прилагани е въпрос от второстепенно значение.

[9] Като се изключат газовите камери, комунистическото българско управление (с негласната поддръжка на населението си) приложи срещу собствените си мюсюлмански малцинства ВСИЧКИ „мерки“, които нацистка Германия (с негласната поддръжка на населението си) вече беше прилагала срещу евреите. Те бяха:
– масово лишени от собственост и средства за препитание
– прогонени от страната
– въведени в лагери, ако се осмелят на някаква съпротива.
Приликите са толкова очевидни, че липсата у нас на какъвто и да било еквивалент за германското осъзнаване на Холокоста като централен идентификационен момент от гледната точка на изграждане на общество, „имунизирано“ срещу евентуални повторения, ми се струва да е едно от основните обяснения за нефункционирането на българския преход. Там, където липсва разбиране за основната специфика на стария режим, не може да има и разделяне с неговото наследство.

[10] Това, разбира се, е много по-очевидно в съседна (бивша) Югославия, където съответните процеси бяха доведени до логичен и печален край, който за щастие беше избегнат в България. Способността на българското общество да избегне гражданска война пък е заслужен еквивалент на другия подобен момент от най-новата ни история – спасяването на българските евреи, при което отново става дума за буквално чудо и напълно необяснимо от историческа гледна точка прекъсване на логиката на насилието, която инак доминира в историята ни буквално безотказно. Избягването на гражданска война в началото на деветдесетте години е гигантско историческо събитие, което би трябвало да бъде последователно изградено като основателски мит на Новата българска република.

[11] Ивайло Знеполски, Българският комунизъм, стр. 199.

[12] Същото съображение е валидно и при разглеждането на етническите напрежения в съседните балкански страни: имам пред вид Югославските войни, които представляват много по-логично и радикално завършване на същия процес на „етнизация“ на балканските комунизми, както и събитията, довели до свалянето на режима на Чаушеску в Румъния. Навсякъде по Балканите историческото развитие на комунистическите режими е свързано с все по-засилваща се етнизация и тоталитарен терор, които в края на краищата довеждат до тяхното падане.

[13] Виж главата „Имитативността на режима като фактор за смекчаването му“, Българският комунизъм , стр. 191–197.

[14] Имам пред вид не само известния и в България Historikerstreit от средата на 80-те години, асоциациите с който се търсят съзнателно от участниците в нашия исторически спор, но и по-малко известния Fischer-Kontroverse от 60-те години (при който става дума за немската отговорност при разпалването на Първата световна война – нещо общоприето днес, но предизвикало скандал в началото на 1960-те години). И при двата случая става дума за повече или по-малко директна връзка между един научен спор и въпроса за приемането или отхвърлянето на отговорността за историческото наследство, който е решаваща за преработването на миналото, както се опитвам да покажа.
Виж в тази връзка: „Войната на немските историци“, https://librev.com/discussion-culture-publisher/1817-2012-10-24-21-22-40 и статията „Fischer-Kontroverse“ от Уикипедия, http://de.wikipedia.org/wiki/Fischer-Kontroverse.

[15] Виж Румен Аврамов, „Двaйсет години след това… Бележки върху (соц)ностaлгиятa“ и Александър Везенков, „За ненормализирането на комунизма“, в: Диана Мишкова и Михаил Груев (съст.) Българският комунизъм – дебати и интерпретации, стр. 229–274.

[16] Аврамов, пак там, стр. 237.

[17] Изказваното тук мнение е мое собствено, а не на Везенков. Самият той смята по-скоро, че става дума за „режим ‚наложен в завършен вид‘ от една външна сила, който обаче и съзнателно, и по инерция рециклира заварени нагласи и идеи.“ (с.272)

[18] Румен Аврамов прави следната забележка в началото на текста си: „По време на дискусията около кръглата маса позицията ми (както и тази на Александър Везенков) беше етикетирана от водещия И. Знеполски като „ревизионизъм“ и „исторически релативизъм“ à la Ернст Нолте. Към дискусията се връщам в интервю пред списанието на Българския Хелзинкски комитет „Обектив“. Вж.: Чернева, Димитрина. Могат ли историците да направят миналото разбираемо. – В: Обектив, ноември 2011, бр. 194.“ Аврамов, цит. съч., стр. 229

[19] Ревизионизмът на Нолте се състои преди всичко в отхвърлянето на идеята за уникалността на Холокоста – нещо, в което по-левите немски историци, с право или не, видяха заплаха срещу общоприетото в Германия мнение за централността на Холокоста при колективната идентификация на поколенията в следвоенна Германия.

[20] Виж Michael Stürmer, Die Grenzen der Macht. Begegnung der Deutschen mit der Macht (München, 1992).

[21] Аврамов, цит. съч., стр. 238

[22] Пак там.

[23] Yannis Sygkelos, Nationalism from the Left: The Bulgarian Communist Party During the Second World War and the Early Post-War Years (Koninklijke Brill NV, Leiden, The Netherlands, 2011); Stefan Troebst, Zum Verhältnis von Partei, Staat und türkischer Minderheit in Bulgarien 1956-1986, In: Roland Schönfeld (Hrsg.), Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, (R. Oldenbourg Verlag, München 1987); Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989) ( http://www.imir-bg.org/imir/books/malcinstvena%20politika%20na%20BKP.pdf), посетен на 6.6.2013).

[24] Михаил Груев и Алексей Кальонски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим – политики, реакции и последици (Институт за изследване на близкото минало, София 2008); Етнонационализмът по време на демократичния преход в България, https://librev.com/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1839-2012-11-12-23-32-05

[25] Мария Тодорова, Курсът и дискурсите на българския национализъм. В Балканите, България, светът: идеи, процеси, събития (Изд. Просвета, 2012) Публикувана също и в „Либерален преглед“, https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/1940-2013-02-04-11-13-35.

[26] Виж за това Раймонд Детрез, Българското национално движение – един нов поглед, публикувано в „Либерален преглед“, https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/1924-2013-01-20-18-25-09

[27] Виж в тази връзка Miroslav Hroch, From national movement to the fully-formed nation. In: Gopal Balakrishnan (ed.), Mapping the Nation, (Verso, 1996). (Книгата е преведена на руски език под заглавие Нации инационализм, Праксис, Москва 2002).

[28] Виж в тази връзка Victor Roudometof,  Nationalism, Globalization, And Orthodoxy (Greenwood Press, 2001), и особено главата „The Articulation of Irredentism: A Brief Overview“, pp. 165–171

[29] Изследванията в тази насока са сравнително многобройни, бих споменал тук само работите на Ali Eminov, най-вече Turkish and other Muslim Minorities in Bulgaria, (Routledge Chapman & Hall, 1997), както и много интересното изследване на Mary Neuburger, The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria (London: Cornell University Press, 2004).

[30] Между другото, Улрих Бюксеншютц показва в изследването си, че включително и през този период у нас има достатъчно много елементи на етническо потискане. (Виж Бюксеншютц, цит. съч., „2.5.3 Политиката на БКП спрямо турското малцинство след 1944“, стр. 70).

[31] Виж в тази връзка Георги Димитров, Фашистката офанзива и задачите на Комунистическия интернационал в борбата на работническата клас срещу фашизма (Доклад пред Седмия конгрес на Комунистическия интернационал, август 1935. Избрани произведения в два тома, София 1984, т. 2)

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...