Миналата година по същото време публикувах статия в „Култура“, озаглавена „Мъчениците като обединител?“. Беше посветена на първата прослава на баташките и новоселските мъченици, току що канонизирани от Българската православна църква. Тогава се питах с какво новопроизведените мъченици ще обединят (както се твърдеше от най-високо властово място) все по-разпадащото се българско общество, печално втренчено във физиологическото си оцеляване. И се чудех дали тържествената церемония, майсторски организирана от Пловдивската митрополия, събрала към 1 000 души на площада, макар – повечето, дошли от другаде, със специални автобуси, ще се повтаря и занапред.
Затова, една година по-късно, пак отидох в Батак.
Този път на площада се събраха съвсем малко хора, част от които – свещеници. Пак имаше автобуси с набожни (и не дотам) жени от Карлово, Асеновград, Ръжево Конаре. Опашката за безплатни сандвичи, раздавани, предполагам, от общината, беше доста по-многолюдна от публиката на литургията. Казвам „публика“ съвсем съзнателно, защото не много от присъстващите можеха да се нарекат участници в свещенодействието.
„Почти няма батачани“ – казваха и тази година малкото местни хора, уважили церемонията, или дошли да позяпат. Импозантно стоеше само трибуната – студио на „Гореща точка“, по-висока от онази, на която служеха свещениците. И Бареков развълнувано съобщаваше, че към площада се стичат хиляди…
Дни преди събитието, „Гореща точка“ обявяваше „ексклузивното“ си предаване от Батак на 17 май. Телевизията трябва да е похарчила доста пари за него. И понеже събитие някак липсваше, Бареков се опита да го създаде. Затова бяха „хилядите“…
Всъщност, репортерката едва намираше публика за интервюиране. Дожаля ми за нея. А дори още не беше завалял дъждът…
В началото на предаването Бареков съобщи, че Министерството на културата и лично премиерът Бойко Борисов най-после разрешили спора – чия да бъде черквата „Света Неделя“ – в полза на Пловдивската митрополия. Иначе из Батак циркулираха различни слухове – сутрин черквата щяла да бъде действаща, след обяд – музей. Или – щяла да си бъде само действаща, но без „радостни“ ритуали (венчавки и кръщавки), за да не се обижда паметта на мъчениците. Или – щяла да си остане музей, но без да се събира вход – пак заради паметта…
Не знаех на какво да вярвам. Не само, защото този двоен режим ми се струваше абсурден, но и защото победата на „своята“ кауза едва ли предполага свещена ярост у победителя, дамгосващ застъпниците на другата кауза като „врагове“, които „пазят стенописите, но убиват душата на народа“. С познатия от много досегашни анатеми блясък в очите митрополит Николай напевно сравняваше противниците си с „ръката, въртяла ятагана“, и със Сатаната, който иска да „замлъкнат баташките мъченици и мощите да се превърнат в кости“. Сатаната искал, също така, и да „превърне църквата в разбойнически вертеп или… музей.“ (Последното не беше произнесено пред камерата на Бареков, а във финала на литургията.)
Длъжна съм да кажа, че нямам позиция по спора дали черквата „Света Неделя“ да бъде действащ храм, или музей. Длъжна съм да кажа, че спорът, всъщност, не ме интересува. Интересува ме обаче на кого и защо е нужен този спор – поредният „скандал Батак“, раздухван с такова настървение и така обилно отразяван от медиите, сред които на ТВ7, безспорно, принадлежи първото място.
Ако едната страна в този, пореден „скандал Батак“ е ясна – Пловдивската митрополия, подкрепяна горещо от пловдивските рокери – другата е твърде неопределена, размита, бързо променяща се в зависимост от конкретната конюнктура. Най-напред това беше Министерството на културата в лицето на „турчина-министър“, който – вместо „да си гледа джамията, взел да се занимава с църквите“. Етническата принадлежност на министъра беше масирано коментирана в медиите. Те прозряха в нея „зловещ заговор“, който „иска да скара българи и турци“, и дори заговориха за „чужди служби“, подготвящи етническо напрежение. („24 часа“, 18.02.2012)
„Може би министърът, точно защото е турчин, се притеснява да притисне сериозно митрополията“ – каза един батачанин.
След това образът на „врага“ беше очертаван най-общо като „антихрист“, „комунист“ и „Сатана“, за да кристализира в интерпретацията на Бареков като „учените от БАН“.
Длъжна съм да кажа още, че никак не харесвам Българската академия на науките в сегашния й вид. С немалко от нейните членове съм влизала в академични (и не дотам) дебати. Изтъкването обаче на „добрите“ рокери срещу „лошите“ учени, направено в ефира на национална телевизия, мисля за злокачествен популизъм, родеещ се с онзи вкус на чалга, който, някак по правило, съпътства разпада на българското общество, втренчено във физиологическото си оцеляване.
Вкусът на чалга съпътстваше изобретяването на целия тазгодишен „скандал Батак“. Ще приведа само няколко от многото примери:
– категоричното уверение на Бареков, че се „уговорил с дядо Николай литургията да започне преди 9 ч.“, за да може да се вмести в предаването му, и недвусмисленото му недоволство от „закъснението на владиката, който не спазва уговорката“;
– повторените многократно твърдения на самия митрополит за липсата на етнически и езикови различия в рая, от която липса трябва да се учим как (вероятно) да заличаваме тези различия в заобикалящата ни действителност;
– напомнянето, че именно „добрите“ рокери дарили и положили новия кръст върху каменния купол на „Света Неделя“, което звучи, например, така:
„… под звуците на църковни песнопения Малено и Тапата се качиха на покрива по стълба и поставиха на върха символа на християнството.“ („Труд“, 16.04.2012)
Героичният рокер Малено, през чиито уста истината неведнъж е говорила в предаванията на Бареков, отново припомни, че виковете от Пловдивската джамия не смущавали „враговете“, макар че тя също била музей… Изглежда, само непривикналото към силни шумове ухо на рокера се оказва чувствително към това безобразие…
Микрофонът беше предоставен и на мъченическите потомци. Една от тях няколко пъти заяви, че родът й се спасил от клането само заради силната си вяра. А митрополит Николай добави към това:
„Ако в Содом и Гомор имаше един единствен праведник, никой нямаше да загине.“
Не зная дали оредяващата публика си е направила саморазбиращото се заключение, че сред канонизираните мъченици не е имало нито един праведник. Или – че загиналите не са вярвали достатъчно…
Бареков, очевидно, не направи това заключение, защото през цялото време кимаше благосклонно. И дори говореше за щъркели.
И вкусът на чалга ставаше все по-натрапчив…
Ако непознаването на църковния канон е, някак, разбираемо у Бареков, у представителите на Църквата го намирам изумително.
Никой от представителите на Църквата, които един през друг се надпреварваха да уверяват, че в „Света Неделя“ нямало да се правят кръщавки и венчавки, не се сети, че канонизирането и небесното възсияване на мъчениците е само по себе си радост и празник. Значи – кръщавките и венчавките няма да накърнят светлата им памет, защото тя вече не е почит към избити „обикновени“ покойници, а към приети в Божието лоно светци. Литургията за всеки църковен празник, какъвто е – от миналата година – честването на Светите баташки мъченици включва задължително и думите „Радвайте се!“
Другата страна – учените „врагове“ – също не се интересуваше от канона.
Никой от тях не се сети да посочи крещящото отстъпление на новия черковен интериор от всякакви канонични предписания: отворения олтар, където може да влезе всеки, липсата на икона, изобразяваща патрона на черквата Св. Неделя, заместена от иконата на новите мъченици.
(Никой от учените „врагове“ не се позова и на факта, че основният инициатор на протеста срещу промяната в статута на черквата, срещу превръщането й в действаща е правнук на най-големия баташки мъченик Трендафил Керелов.)
Канонът, изобщо, отсъстваше. Поредният „скандал Батак“ не се оказа каноничен. Както предишният, заклеймил едни други учени, не беше академичен. И в двата случая обектът на спора някак се деобективира, просто изчезна, изместен от субективните интереси на участниците в него:
– Интересът да бъдеш „най-българският“ от всички български президенти, докато те рисуват с фес поради недотам ясните услуги, които ти оказва ДПС – водещият интерес в предишния скандал;
– Интересът да бъдеш „най-активният“ от всички активни (в една или в друга посока) владици;
– Интересът да бъдеш „най-ексклузивният“ от всички ексклузивни телевизионни водещи.
Последните два интереса очертаха сегашния, доста по-дребнав и малокалибрен, впрочем, скандал.
Изчезна и основният проблем – на кого и защо беше необходимо преобразяването на паметника в храм, превръщането на костите в мощи, канонизирането на жертвите в мъченици – след като именно канонът се оказа забравен, ненужен, безсмислен.
Оредялата публика на тазгодишната церемония показа, че всичките тези титанични усилия едва ли са чак толкова необходими на обществото. Догодина, предполагам (когато ще липсва и сегашният дребнав скандал), тя ще оредее съвсем. Няма да дойде и Бареков.
Ако не бъде изобретен някой друг скандал…
Батак, безспорно, е най-голямата травма в българската национална памет. Периодичното й активиране, периодичната мобилизация на мъченически енергии, които нормалното съзнание (поради самозащитен рефлекс) оттласква, скрива, забравя, поставя проблем – много по-важен от субективните интереси, с чието страстно самообслужване вече печално сме свикнали, или от вкуса на чалга. По-важният и несъмнено по-страшният проблем е закономерният резултат от струпването на мъченически енергии – обострянето на агресивния национализъм, чиято естествена хранителна среда е „вражеското обкръжение“.
Не бих се безпокоила, ако единствената мотивация на периодическите скандали „Батак“ са субективните интереси или чалга – вкусът. Далеч по-обезпокояваща е нарастващата необходимост (у цялото ни общество?) за изобретяване на враг.
15.06.2012, в. „Култура“
Публикува се със съгласието на авторката
