От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2013 03 Ataka

 

Мария Тодорова –
„България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития"
Изд. „Просвета", 2012

2013 05 bylgaria-balkanite-svetyt

В началото на 90-те години на миналия век Питър Шугър излезе с идеята да събере в общ том представителни текстове за национализма в Албания, България, Чехия, Словакия, Гърция, Унгария, Полша, Румъния и Югославия, придружени с научен коментар. Настоящата статия е плод на тази инициатива и бе публикувана като отделна глава в книгата „Източноевропейският национализъм през ХХ век „ под редакцията на Питър Шугър (Sugar, Peter ed.: Eastern European Nationalism in the Twentieth Century, Washington, D.C.: American University Press, 1995, 55-102). Стъпвайки върху общите ми теоретични възгледи за национализма, тя предлага преглед на еволюцията на българския национализъм и господстващите мотиви в него в хода на 20. век (до средата на 90-те години).

В чуждото издание са използвани пет типични документа.

Документ 1

Предговор към книгата на Димитър Ризов „Българите в техните исторически, етнографски и политически граници“ (1917)

Документ 2

„Психология на българина“, Константин Гълъбов (1934)

Документ 3

Реч на Тодор Живков „Слово за България“ по случай 1300-годишнината от създаването на българската държава (20 октомври 1981 г.)


Small Ad GF 1

Документ 4

Реч на Людмила Живкова „Единство в миналото, настоящето и бъдещето“, произнесена в навечерието на 1300-годишнината от създаването на българската държава (13 октомври 1978 г.)

Документ 5

„Тревога за единството на нацията“, Илчо Димитров (1990)

Увод

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Това е вашият мозък, захранван от национализма – Робърт Саполски

Комунизъм и национализъм на Балканите – Чавдар Маринов и Александър Везенков

Либерализъм и национализъм – Франсис Фукуяма

Новият стар национализъм – Тони Джуд

Тази студия проследява изказа на българския национализъм през 20. век – неговите основни идеи, неговите цели, неговия стил и кодови думи. Целта в случая не е просто да се разобличи националистическият дискурс – подобна задача е твърде лесна. Целта е по-скоро чрез вглеждане в неговите типични, умерени и, доколкото е възможно, по-рафинирани поддръжници, да се анализират проблемите за приемственост и прекъсване в идеите, езика и понятийния му апарат[1]. Разбира се, даже предпазливо да заместим понятието национализъм с национален дискурс, това не е достатъчно. В края на краищата, също както нито една нация не е монолитна или хомогенна, така и едногласен национализъм на практика няма – националният дискурс е вътрешна игра между съревноваващи се възгледи за национализма. Петте откъса по-горе са представителни за господстващите, но в никакъв случай не единствени или общоприети възгледи за българския национализъм през този период. Умишлено се въздържам да предлагам груби примери за краен и ругателен национализъм, каквито се срещат във всички периоди, но особено в годините между двете световни войни.

Национализмът не е произвел – а вярвам, и не е способен да произведе – сложен интелектуален дискурс. Дори в най-добрите си проявления, каквото е освободителната идеология от 19. век, той предлага честни и емоционални, но едноизмерни в интелектуално отношение построения. Очевидно това поставя определени въпроси за неговите създатели. Авторите на всички документи, от които цитирам избраните откъси, са политици или интелектуалци – или най-често така характерния за Източна Европа хибрид, политици интелектуалци. Откъсите не изразяват масовия национализъм, който като явление заслужава отделно проучване. В тези конкретни случаи масите са предмет на дискурса, чийто замисъл е да повлияе и формира строго определена национална идентичност, както и да мобилизира общественото мнение (в страната и в чужбина) в подкрепа на строго определена програма или позиция. В този смисъл избраните текстове са колкото отражение на господстващите възгледи на политическия и интелектуалния елит от онова време, толкова и представителна извадка за националната политическа пропаганда.

Въпреки че и петте текста може да се определят просто като проза, опитала съм се да дам примери за различни елементи, съставляващи националния дискурс. Първият документ е предговор към историческо-географски атлас, съдържащ около 40 карти. Използването на карти и особено на национални атласи като средство за политическа пропаганда има дълга традиция в съвременна Европа, но картите служат и за нещо много повече – те са политически икони, „символи на власт, авторитет и национално единство“, те са действително „съвършеният символ на държавата“[2]. Следователно първият текст е словесният спътник на картата. Останалите документи – литературно есе, две публични изказвания и вестникарска статия – са особено представителни, както предстои да се обоснова по-долу, за характера на националния дискурс по времето, когато са написани.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В случая и етносът, и национализмът се употребяват и разглеждат като представи, които се явяват по същество страничен продукт (макар че в някои обстоятелства могат да действат и като техни катализатори) на процеси като кризата на религията и секуларизацията, революцията и нарастващата интензивност в съобщенията и масовото образование, икономическия растеж и индустриализацията, а също възхода на съвременната светска държава и бюрокрацията. Независимо дали анализираните тук автори дават предимство на социални, икономически, политически или културни фактори, всички те разглеждат израстването на нациите и национализма като явления, в основата си породени от силите на модернизацията (без значение дали тези сили се разглеждат като случайни, или предопределени).

Аз самата определям етническата принадлежност като един от аспектите в себеотъждествяването или самоопределянето на човека – обвързване, идеология или вяра (често светска), основана на чувство за (най-често изобретено) родство и общ исторически опит, както и като правило общ език, религия и обичаи. Важен елемент в това определение е свързан с факта, че – за разлика от езика, територията, религията, расата и т.н., които по същество са „делители“ по един критерий (което далеч не означава, че не могат да бъдат много сложни или нееднозначни делители) – етносът е усложнена цялост, своеобразно съчетание или съвкупност от различни определения, които се използват за демаркация на етническата граница. Въпреки че тази цялост може да се разпознава и анализира в конкретни исторически обстоятелства и въпреки че можем да опишем процеса на изграждане на даден етнос, като по аналитичен път определим всичките му съставни елементи, ние не можем да „открием“ етноса на даден човек или група като продукт от синтеза на съответните съставни елементи. Това означава, че етносът е съзнателен акт на самоопределение и без този акт не съществува. В този контекст решаващият критерий е не потенциалното присъствие в даден индивид на характеристиките, които определят някаква етническа принадлежност, а доказателство, че съчетанието на тези характеристики е господстващата форма на групово отъждествяване – етнос – спрямо други форми на групово отъждествяване като религия, каста, род, място и т.н. Засега не притежаваме достатъчно исторически доказателства, за да твърдим подобно нещо за който и да е друг период преди модерността[3].

От друга страна, определям национализма като сливане между етноса и държавата. В цяла модерна Европа национализмът се изгражда с два отчетливи, макар и понякога паралелни или съвпадащи процеса. Единият е постепенното формиране на отчетливо групово съзнание, което различните автори определят като национално пробуждане, културно пробуждане или възраждане, а аз наричам етнос и откровено го обвързвам с модерността. Този процес се развива хронологически неравномерно успоредно с неравномерния процес на модернизация, но като цяло достига зрялост в Европа през 18. и 19. век с някои по-ранни и по-късни проявления.

Другият процес в изграждането на национализма е сливането на това съзнание с държавност, което създава ново съзнание и идеология – национализмът. Етничността и национализмът не покриват еднаква територия, въпреки че – най-малкото в европейския опит – национализмът, изглежда, израства около някакво етническо ядро. В някои части на Западна Европа тези процеси са размити и на практика неразличими един от друг поради непрекъснато съществувалите династични държави и по-късно – абсолютни монархии, а и защото протичат паралелно. В големи части от Централна, Южна и Източна Европа, от друга страна, това „съграждане“ на етноса и национализма във вида, в който го разбирам и описвам тук, може да се проследи като ясен исторически процес. На следващите страници правя опит да приложа тези теоретични наблюдения към България.

Развитието на етноса в България 

Развитието на българската национална идея може да се разглежда като процес, който преминава през два общи етапа с вътрешни подетапи – формиране и проявление на Kulturnation, приблизително от средата на 18. век до 1878 г., и формиране и проявление на Staatsnation[4] от 1878 г. нататък. Във влиятелния си труд за социалните предпоставки на националното възраждане в Европа Мирослав Хрох различава три етапа на национално развитие: 1) „етап на научен интерес“, когато малоброен елит започва да изучава езика, културата и историята; 2) „етап на национална агитация“, при който се мобилизират патриоти извън средите на елита; 3) „епоха на масови национални движения“[5]. За България това може да се приложи по следния начин:

  • Етап на научен интерес

Приблизително от средата на 18. век и през 20-те години на 19. век (с някои проявления още през първата половина на 18. век) се появяват няколко истории на българския народ, сред които най-известна и оказала най-голямо влияние е историята на Отец Паисий. През същия период излизат и първите печатни книги на разговорен български език. През 20-те години на 19. век вече се е развил отчетлив порив за създаването на български светски училища на мястото на съществуващите гръцко-български училища, разкрити в началото на века и предлагащи обучение на два езика (гръцки и български).

  • Етап на национална агитация

Вторият етап, при който се мобилизират патриоти извън средите на елита, съвпада с т.нар. период на национално пробуждане и революционни борби в традиционната българска периодизация, който притежава следните три традиционни характеристики – движение за еманципация на образованието; движение за религиозна независимост или автономна църква; движение за политическа или национална независимост[6]. Движението за еманципация на образованието и началото на църковния конфликт продължават приблизително до Кримската война (1853-1856).

  • Епоха на масови национални движения

През 60-те и 70-те години на 19. век постепенно възниква масово движение в две области – църковните борби и борбата за политическо освобождение. Църковните борби не произтичат от въпроси на вярата, а са по същество политическо движение за самостоятелна църква след възникналия конфликт между гърци и българи, на свой ред предизвикан от противоречия между зараждащото се етническо съзнание сред българите и политиката на зараждащата се гръцка национална държава. Борбата завършва с официалното признаване на Българска екзархия от Високата порта през 1870 г. като независима от Патриаршията в Константинопол. Това внася религиозния делител като важен, макар и не господстващ елемент в изграждането на български етнос.

Що се отнася до политическото движение, има две основни виждания и програми за политическото бъдеще на България. Първата – консервативна, или умерена, с център в Цариград, набляга върху просветата и образованието, в които вижда средство за постигането на постепенно освобождение. Втората – революционна, или радикална, с център в Букурещ, предвижда постигането на политическа независимост с помощта на революционна организация и мрежа, която ще предизвика революция и в крайна сметка – война, с участието на някои от Великите сили. България постига автономност и по-късно – независимост, като последица от избухването на Априлското въстание през 1876 г., последвалата Руско-турска война и договорите от Сан Стефано и Берлин съответно от март и юни/ юли 1878 година. Във възприятията на българите Санстефанският договор предвижда истинско и справедливо възстановяване на цялата българска национална държава в границите на Българската екзархия. След разискванията на европейските Велики сили Берлинският договор разделя страната от този момент нататък на него се гледа като на грабителска договореност, която разпалва иредентистки чувства сред българите.

Възникването на национализма 

От този кратък преглед на развитието на българския национализъм личи, че изграждането на българската етничност протича докъм 1878 година. Това не означава, че преди това не е имало националисти. В действителност политическата борба за независимост и за създаване на национална държава, тласкана преди всичко от революционните кръгове, въплъщава нещо повече от обикновена суровина за национализма. Изграждането на нация и развитието на национализма като завършено движение и идеология обаче може да се проследят едва след края на 70-те години на 19. век.

Същевременно някои наследени елементи от времето преди новата държава оставят трайна следа върху характера на национализма в периода след 1878 година. Един от тях е по същество отбранителният характер на българската национална идея. Отбранителният тон спрямо Европа е общ белег за всеки балкански национализъм, но при българите той е особено изострен, тъй като те определят себе си в противовес на възникналите по-рано национализми и набелязаните преди това иредентистки програми на своите съседи. Същият отбранителен тон личи в първия изказ на българския национализъм при Паисий – текст, превърнал се в библия на българския национализъм (или, каквато е моята теза, на българската етничност):

„Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи... Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език... Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? [...] От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели... Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език? Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род? [...] Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!“[7]

Човек усеща силен отбранителен патос, чувство за унижение и борба с комплекса за малоценност – и в същото време остри нападки, подплатени със силна гордост от славното минало.

Друга основополагаща характеристика на българския национализъм, чиито корени се крият в периода преди държавата и която също може да се открие в пасажа по-горе, е централното място и значение на езика. На практика всички европейски културни и национални фигури признават решаващата роля на езика като обединяваща сила, а Хердер го издига до статут на етнолингвистична сакралност. Поради противопоставянето на българите едновременно на гърци и турци към езиковия разделител се прибягва по-рано и той става по-силен от религиозния. С възникването на просветителско движение през втората четвърт на 19. век се развиват три школи на мислене, всяка от които има ясен собствен възглед, как да бъде създаден книжовен национален език – новобългарската школа, която набляга на разговорния език, славянобългарската школа, която застъпва средновековното езиково наследство, и църковнославянската школа, която стъпва върху езика, използван от църквата. Към средата на 19. век безусловно се е наложила новобългарската школа. Обяснението е свързано с огромното влияние на търговските и занаятчийските кръгове в организацията на съвременната мрежа на българското образование, със страстния интерес на българите към фолклора, набрал особена сила през 40-те години на 19. век, и с процесите в Германия и Русия. Въпреки това до 1878 г., когато се създава независимо българско княжество, и въпреки очевидните стремежи на българските писатели да постигнат единна книжовна практика, езиковото разнообразие се запазва, най-вече поради липсата на общ политически и културен център, а също на общоупотребителни и задължителни норми[8].

Ръстът на национализма в България след 1878 г. може да се периодизира в четири ясно откроени етапа:

1. Програма на държавния национализъм: национално обединение (1878-1918)

2. Криза на национализма: ревизионизъм (1918-1944)

3. Комунизъм и „комунистически“ национализъм (1944-1989)

4. Посттоталитарен национализъм (1989-продължава)

Периодизацията може да се прецизира още, като първият етап се раздели на две приблизително в началото на века, а в третия етап се обособи близо десетилетие (1944-1956), отбелязващо относително кратката пауза на един ненационален комунистически експеримент в иначе непрекъснат национален/националистически континуум през целия 19. и 20. век.

  • Програма на държавния национализъм: национално обединение (1878-1918)

Разпространената представа разглежда 20. век като надир на българския национализъм, точно както 19. век се смята за неговия зенит. Всъщност обаче в тесния смисъл на думата българският национализъм през 19. век започва през 1878 г., годината на най-големия му триумф и най-голямото му поражение. Санстефанският договор, подписан от руската и османската армия на 3 март 1878 г., създава голямо и автономно българско княжество, което се простира от Черно море до Охрид и от Дунав до Егейско море. Границите му следват очертанията на диоцезите на Българската екзархия, поради което се смята, че най-близко съвпадат с естествените етнически (т.е. езикови и религиозни) граници на българската нация. Съпротивата на част от Великите сили и останалите балкански държави срещу създаването на тази огромна балканска държава, която се възприема като бъдещ сателит на Русия, води до ревизия на Санстефанския договор по време на Берлинския конгрес, където на 13 юли 1878 г. създаденото неотдавна княжество е разделено – създава се самостоятелна България като независимо княжество с една трета от територията на бившата държава, притисната между Дунав и Стара планина, Източна Румелия е върната на Османската империя, но с християнски губернатор, а Македония изцяло се връща под управлението на Цариград. Санстефанският договор се превръща в единствено по рода си метаисторическо събитие в развитието на българския национализъм – почти сбъднала се мечта и идея фикс за десетилетия напред[9].

Първият решаващ момент в еволюцията на българския национализъм след 1878 г. е съединението на българското княжество с Източна Румелия през 1885 г. и последвалата война между Сърбия и България. Масовият набор на доброволци, създаването и неочакваната победа на националната армия стават мощен катализатор за изграждането на единна национална лоялност. Несъмнено обаче най-важният самостоятелен фактор за изграждането на национално съзнание е създаването на нормативен и задължителен национален език и образование. Отсъствието на нормативна езикова система е преодоляно едва след Освобождението с постепенното изработване на правописни, граматически и фонетични норми. Процесът завършва с въвеждането на правописа на Дринов и Иванчев през 1899 година[10].

Важно е да се подчертае съществената роля на различните държавни институции за окончателното формиране и налагане на книжовния език[11].

Въвеждането на светско, централизирано и единно образование се оказва решаващо за окончателното създаване на нормативен стандартен език. Не по-малко важна е ролята на армията, която се оказва също толкова мощно средство за социалния преход на масите в новата им роля на граждани. Процесите в България особено подходящо илюстрират идеята, че наличието на държава е определящо за формирането на национално съзнание и за укрепването (или понякога създаването) на етническо съзнание.

Така след началото на века процесът на превръщане на „селяните в българи“ (да перифразираме удачната фраза на Юджин Вебер)[12] е завършен. Когато през 1912 г. Стамболийски, изправен пред масово движение, настояващо за война с Турция, се оплаква, че целият народ е загубил ума си[13], той признава именно това – национализмът се е превърнал в господстващата форма на групово съзнание.

Като български извънреден и пълномощен министър в Берлин Ризов пише цитирания по-горе откъс (Документ 1) след Балканските войни в разгара на Първата световна война и в залеза на първия период, донесъл за България две от трите „национални катастрофи“ през първата половина на 20. век. Въпреки времето, когато е написан текстът, авторът му още не приема вътрешно тези поражения; не усещаме и толкова характерното за следващия период примирение. Вместо това Ризов отразява преобладаващия оптимизъм на българските иредентисти, преливащ от негодувание срещу Берлинския договор, ала с дух на предизвикателство, не поражение. Всъщност предговорът на Ризов сбито резюмира програмата на българския държавен национализъм във вида, в който тя се формулира и провежда в четирите десетилетия след 1878 година. Именно затова текстът заслужава по-подробен анализ.

Още първото изречение недвусмислено сочи кардиналния проблем в българския национален въпрос – съотношението между нация и територия, или, с други думи, между етнос и държава. „България“ се използва както като синоним за българския народ, така и за да обозначи държавната територия. Националният идеал твърди, че нация може да се развие изцяло и пълноценно единствено в рамките на независими национални граници, обхващащи всички представители на нацията, както останалите национализми през 19. век.

В езика на Ризов това желано равновесие се нарича национално, политическо и икономическо „изкристализиране“, което той без колебание обвързва с процеса, чрез който „държавите определят окончателните си граници“. Същностният въпрос е определянето на тези граници като „окончателни“, което трябва да стъпи на четири основополагащи принципа – възможно най-голяма „естественост“ от гледна точка на географско единство; жизнеспособна икономика; съответствие с етническите граници; спазване на историческата традиция и принципа на самоопределението.

Всички тези принципи са неопределени дори поотделно, а взети заедно – още повече. Това е най-очебийно при четвъртия критерий, според който границите „съответстват на техните исторически традиции и не влизат в противоречие с правото на всяка нация на самоопределение“. Позоваването на историческата традиция произтича от факта, че тя е била господстващият критерий, за да се узаконят претенциите на „историческите нации“ в Европа, а в основата и е съществуването на династични държави. Що се отнася до Балканите, всяка средновековна балканска държава (Византия, България и Сърбия) в един или друг момент и в по-малка или по-голяма степен е владеела значителна (или цялата) част от територията на Балканския полуостров. Напълно логично, когато търси своя средновековен или още по-стар държавен прецедент, всяка новосъздадена национална държава на Балканите сочи периода на своето величие и най-голяма териториална експанзия, а това на свой ред прави съвместното съществуване на различните исторически традиции на тези държави на практика невъзможно. Като завършен дипломат, чийто атлас е насочен предимно към чуждестранна публика, Ризов внимателно и предпазливо се стреми да изложи само умерена и реалистична версия на историческите претенции на българската държава. В същото време картите в атласа, съчетани с допълнителните му коментари, много ясно определят цялата българска „историческа традиция“ и привеждат нагледни доказателства за всички възможни териториални претенции дори когато избягват възможни обвинения за експанзионизъм и агресия и създават впечатление за скромност и умереност.

Първите 14 карти обхващат периода от 7. до 14. век – двете средновековни български царства. Както може да се очаква, в тях са запечатани периодите на най-голяма политическа експанзия на българската държава, когато в нея влизат Добруджа и Македония, а в различни периоди отчасти или изцяло Сърбия, Влахия, Албания, Бесарабия и дори Трансилвания и значителни части от Гърция. Няма съмнение, че всички исторически доводи са насочени към Добруджа и особено към Македония, вечната рана в българската национална душевност. Единствената карта, показваща византийското господство, продължило близо два века, през които България изчезва от политическата карта на Балканите, очертава границите на Охридската патриаршия със замисъла да се докаже единството на България и Македония (независимо от очевидния контрааргумент, че присъствието на Сърбия в границите на Патриаршията може да се тълкува като доказателство за единството на Сърбия и Македония).

Интересният момент е, че макар последните четири карти да подкрепят силни „исторически“ претенции към териториите на север от Дунав, към Румъния изобщо не се отправят подобни претенции (с изключение на Добруджа). Те по-скоро негласно се неутрализират от първите два критерия – границите да бъдат „възможно най-естествени“ и да „съхраняват икономическата независимост“ на нациите. Тъй като на Дунав се гледа като на естествена граница на Балканите, с едно показателно извъртане на доводите се приема, че Румъния никога не е била част от Балканите – въпреки историческото и минало. Ето защо се твърди, че границите на Румъния са изцяло отвъд Дунав. Така претенциите към Добруджа изглеждат много силни, доколкото отговарят на всички критерии – тя е люлката на българската нация, винаги е била част от средновековната българска държава (както личи от картите), част е от Балканския полуостров и връщането и на България ще попречи устието на международна река, Дунав, да се контролира от една-единствена държава.

Очевидно доводът с историческите претенции може да се опре единствено на границите на средновековната българска държава. Близо петвековното османско управление всъщност опровергава тези претенции, или по-точно, прехвърля ги към османските турци. Точно по тази причина огромната част от материалите в атласа (следващите 16 карти) са етнографски карти от 19. век, правени от различни европейски авторитети – френски, австрийски, немски, английски, руски, сръбски и гръцки географи и етнографи, а българските карти сред тях са само две. Тези 16 карти се предлагат в подкрепа на втората част от четвъртия критерий, а именно правото на самоопределение. Основната им цел е да докажат въз основа на безпристрастни доказателства българския характер на населението, което обитава откъснатите области от същинска България след 1878 година. Главното ударение обаче пада върху Македония, а съпътстващите коментари привеждат силни доводи срещу съществуващите гръцки претенции и особено срещу сръбските претенции към този регион. Тъй като хронологически всички тези карти (заедно с карта на Българската екзархия и карта на България съгласно конференцията в Цариград от 1876 г.) са правени преди 1878 г., те доста успешно защитават тезата за обективността на санстефанските граници, както и доводите срещу изкуственото разделение на България след Берлинския конгрес. Последната група от осем политически карти, датиращи между 1878 и 1915 г., представляват хроника на опитите да се поправят несправедливите клаузи на Берлинския договор.

На пръв поглед съчетанието между исторически претенции и самоопределение изглежда странно. В края на краищата европейската история твърде ясно показва (и продължава да показва), че в основата си тези два принципа са несъвместими. Именно сблъсъкът между новата идея за национално самоопределение и по-старите исторически претенции на имперската идея ражда множащите се малки национални държави на Балканите, а също в Централна и Източна Европа[14]. Защо тогава се привлича такъв противоречив довод, за който Ризов няма как да не си е давал сметка?

Изглежда, обяснението се крие в една от откроените основни характеристики на българския национализъм – неговият отбранителен характер. В балканския и в по-широк европейски контекст относително късната поява на техния национализъм принуждава българите да мобилизират всякакви възможни доводи в негова защита. Докато в Европа бушува големият дебат за „историческите“ и „неисторическите“ нации, а балканските народи (с изключение на гърците) са поставени в дъното на йерархията на нациите, българите полагат мъчителни усилия да покажат, че и те са в класацията даже по този критерий. Доводът с историческите претенции несъмнено се прицелва най-вече към вниманието на европейските правителства, от които се очаква да бъдат арбитър за бъдещата уредба на Балканите. В есето си Ризов рисува Балканите като неразделна част от Европа, но не намеква, че те биха могли със собствени сили или възможности да управляват делата си. Фактът, че интересите на Великите сили активно чертаят съдбата на региона, се признава (и често манипулира) дори когато буди не по-малко негодувание. Поуките от Берлин и десетилетията преди избухването на Първата световна война ясно са показали, че малките държави на Балканите са повече обект, отколкото субект в международната политика и трябва да живеят в система на патронажно-клиентелистки отношения. Не на последно място това обяснява уводните думи на Ризов, които целят да привлекат благосклонното внимание на Европа, макар и за сметка на балканската „репутация“. Когато обсъжда европейските въпроси изобщо и в частност европейските взаимоотношения с Балканите, Ризов изцяло, съзнателно и безкритично прилага ортодоксалния по онова време европейски дискурс с цялата му митология – че Балканите са барутният погреб на Европа, че причина за това са тяхната изостаналост, недоразвитост или незрялост (или както евфемистично се изразява Ризов, липсата на национално, политическо и икономическо „изкристализиране“) и че международният арбитраж несъмнено ще бъде благоприятен за Балканите и ще ги умиротвори.

Като цяло обаче българският национализъм следва главно линията на самоопределението. Цялата революционна пропаганда преди 1878 г., чийто идеал е политическа независимост на българите, стъпва почти без изключение на национални, а не на исторически права. Дори когато ясно откроява териториалните тежнения на България с позоваването на исторически права („земи, които са и принадлежали в миналото“), Ризов няма предвид всички земи, принадлежали на България в миналото, а само онези, „признати за български от всички авторитетни пътешественици в европейска Турция, а също от самата Турция и Великите сили на тяхната конференция в Цариград“.

За Ризов, както и за всички българи, не стои въпросът, как да се определи какво означава българска „нация“. Тя се определя най-вече и преди всичко от езиковото единство. Официалното признаване на отделен български милет през 1870 г. под юрисдикцията на Българската екзархия определя границите на българската нация и става сериозна стъпка към по-нататъшна политическа независимост. Това традиционно разделение на религиозен принцип обаче просто е в съответствие със съществуващата практика в Османската империя. Всъщност признатата по този начин група (българи) спада към една и съща религиозна общност (православие), но е развила етническо съзнание в противовес на гърците, което израства преди всичко около езиковото единство. Върховенството на езиковата идентичност остава господстващ фактор и в следващите периоди, както личи например от твърденията след 1878 г., че помаците (българомохамеданите) са българи заради еднаквия си език с православното население, или от упорството, с което през комунистическия и посткомунистическия период се отрича съществуването на самостоятелна македонска нация с довода, че тя няма свой собствен самостоятелен език.

След като отстоява свещените „неизменни и неоспорими“ национални, морални, исторически и географски права на българите, Ризов подчертава, че на практика българите преследват реалистична и дори минималистична политика – дотам, че са готови да жертват своето обединение с Македония в името на бъдеща балканска конфедерация, в която Македония като независима политическа единица ще играе ролята на обединяваща брънка. Разбира се, в този конкретен случай Ризов представя само една от алтернативите в българската външна политика като единствена и неоспорима. В действителност българското правителство влиза в Балканските войни, след като е отхвърлило принципа за „автономия“ на Македония и е избрало подялбата, за което свидетелства тайното допълнение към българо-сръбския договор от февруари/март 1912 година[15].

Апелът за морал в политиката не е чисто и просто пропаганден похват. Ризов и съвременниците му остро осъзнават ограниченията на една малка държава да води политика на силата и това съзнание се предава като постоянна черта на българския национализъм. Това налага още повече да се разчита на буквата на закона, „необходима, за да отпъди грубия натиск на великите сили и да запази правните основания черно на бяло в случай на катастрофа“[16], както и на други доводи, основани на гола военна сила.

На фона на настойчивото му позоваване на моралния критерий пространните доводи на Ризов срещу независима Албания и за подялба на земите, населявани от албанци, звучат още по-крещящо. Тези доводи изхождат от философията на Realpolitik и нито Ризов, нито който и да било друг българин или български политик от онова време не би почувствал притеснение от двойния стандарт. Разбира се, ако не точно Realpolitik, то именно реалната политика на силата си отмъщава с печата на поражението, което претърпява програмата на българския държавен национализъм в годините след Първата световна война.

Текстът на Ризов в никакъв случай не е уникален документ – той е типичен за цял жанр, който винаги се е използвал на Балканите, но се разпространява обилно и с невероятни темпове през първите десетилетия на 20. век. В повечето случаи го откриваме в историко-политически брошури, щедро илюстрирани с исторически и етнографски карти, които косвено, а най-често и пряко защитават каузата на българския иредентизъм. Авторите на тези книги и брошури са почти без изключение университетски професори, именити учени или дипломати (като Ризов). Трудовете им се публикуват в България (на български) и в чужбина като плод на същинска пропагандна промишленост, най-вече във Франция и Швейцария (на френски, езикът на дипломацията в Европа)[17].

Както вече бе отбелязано, предговорът на Ризов резюмира програмата за обединение на Санстефанска България във вида, в който тя се формулира и провежда през четирите десетилетия между 1878 г. и Първата световна война. Същата програма, независимо дали служи като ориентир за практически политически действия, или просто като недостижим, но оправдан идеал, продължава да бъде основен вдъхновител на българския национализъм през целия следващ период до Втората световна война.

  • Криза на национализма: ревизионизъм (1918-1944)

Двете национални катастрофи, за които стана дума по-рано, следват една след друга в краткия интервал от пет години (през 1913 и 1918 г.) – Втората балканска война и Първата световна война. Те раждат дълбоко обществено неудовлетворение, което се предава от поколение на поколение, а ефектът му може да се усети и до днес. Проблемът с бежанците, който в дългосрочен план свива българските териториални претенции и по този начин ограничава размаха на българския иредентизъм, в краткосрочен план безпрецедентно нажежава напрежението вътре в самата България. Съчетано с тежка икономическа криза и вълна от социални проблеми, това неизбежно превръща Ньойския договор от 1919 г. в същото, което е Версайският договор за Германия. В отговор надига глас горчив и унизен национализъм.

За разлика от периода, непосредствено предшестващ Балканските войни обаче, национализмът е изгубил масовата си притегателна сила и оцелява „сред малобройни групи като офицерския корпус, някои слоеве на интелигенцията и буржоазията и, разбира се, бежанските организации“[18]. Още по-показателно, национализмът губи почти единодушния си глас и започва да се изразява в различни тоналности и с различна сила. Избуяват малки националистически организации, от умерени до крайно десни, които изразяват недоволство от договореностите след войната и пропагандират програмата на ревизионизма[19].

Някои от тези организации са привърженици на радикални идеологии с откровени расистки, фашистки и дори нацистки обертонове. Именно от тези среди извират най-злостните примери за крайния вид специфичен български национализъм. В основата им лежи преоценка на българската история, която набляга на прабългарския елемент с неговия потенциал за държавна организация, военния елемент, силните родствени (племенни) връзки и централизирана власт (все черти, идеално легитимиращи авторитарно управление). Същевременно тази т.нар. хунска теория яростно се противопоставя на славянската теория за българския етногенезис и явно служи на външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война. Всичко това е гарнирано със свръхдоза социален дарвинизъм и расизъм[20]. Макар че без съмнение са най-гръмогласните и едни от най-активните създатели на националистическа пропаганда, поддръжниците на тези възгледи не са представителни за общата картина на българския национализъм през този период. Всъщност само една или две от посочените по-горе националистически организации наброяват повече от няколко хиляди души, а организацията, произвела най-хулителските текстове, не събира даже 100 членове[21].

Преобладаващият жанр от този период, който има претенции да бъде самостоятелна и легитимна академична област, е т.нар. народопсихология. Още през втората половина на 18. и първата половина на 19. век са правени ранни опити да се изгради психологически автопортрет на българите, но те винаги остават периферни за основната тема на националния дискурс, съсредоточена върху образователната, религиозната и политическата еманципация на България. След освобождението на страната през 1878 г. до първото десетилетие на 20. век в развитието на народопсихологията се наблюдава известна промяна. Вместо революционерите, журналистите, поетите и обществениците от предходния период сега с народопсихология се занимават главно етнографите. Едва по-късно обаче (в периода между войните) тази дисциплина се превръща в самостоятелна изследователска област със свой специфичен предмет и методи.

Периодът между 1918 и 1944 г. се бележи не само от най-обилните съчинения в областта на народопсихологията, но и най-големите и достижения[22]. Очевидно провалът на програмата за национално обединение поражда обществен и политически климат, внушил нагласа за самонаблюдение и анализ, която масово заразява интелигенцията и е отразена във въпросните съчинения. Подходяща илюстрация за душевния обрат, който ясно личи през този период, е творчеството на военния историк Петър Дървингов, оказал мощно влияние на цели поколения български офицери. Първата му книга излиза през 1903 г. и по същество представлява сравнително проучване на българските и турските въоръжени сили, а в по-широк план – и на двата народа[23]. Второто му важно произведение (наред с редица военни трактати, спечелили широка читателска аудитория) също е пример за съкровената връзка между военната институция и изграждането на българския национализъм в неговия „оптимистичен“ период[24]. След войната Дървингов се насочва към по-спекулативни философски теми и издава най-големия си труд по народопсихология, в който поддържа идеите за географска предопределеност, за да легитимира териториалните претенции на българската държава[25]. Това произведение осигурява избирането му за член на Българската академия на науките[26].

Образът на българина в собствените му очи – такъв, какъвто го рисуват на практика всички трудове по народопсихология (с изключение на Дървингов, който дори през 30-те години запазва донякъде дисциплинирания и стегнат военен дух) – е мъченически, част от превърнат в жертва народ, изолиран встрани от световното внимание, но съчетаващ по особен начин инертен колективизъм и анархичен индивидуализъм, социален егалитаризъм, който подхранва демократизъм, и в същото време липса на гражданска дисциплина и отговорност, която обезсилва тенденцията към демокрация. Разбира се, интересният въпрос е доколко този образ владее българското общество извън средите на създалата го българска интелигенция. Интелигенцията е само малка част от българското общество, съставено от огромно мнозинство егалитарно настроени селяни и нарастваща, но все още слаба градска средна класа, без собствена аристокрация. Като цяло това обяснява огромното и непропорционално влияние на образованата класа, чиито корени на свой ред израстват от народните маси. Въпреки че е трудно да се докаже до каква степен тези идеи са били разпространени в цялото общество, те безспорно продължават да привличат големи слоеве от интелигенцията в по-късните поколения, а това добавя още една специфична черта в сложния характер на българския национализъм.

В много отношения Константин Гълъбов улавя характерното за онова време и взряно в себе си умонастроение, пример за което виждаме в Документ 2. Същевременно с дълбочината на възгледите си и с отривистата си аналитична проза това есе очевидно превъзхожда в интелектуално отношение средните образци в жанра. Всъщност от всички препечатани тук документи, илюстриращи историята на българския национализъм през 20. век, текстът на Гълъбов несъмнено е най-сложен. Може дори да се твърди, че със своите приглушени страсти и изтънчен език примерът не е особено характерен за национализма през този период. Текстът обаче далеч не отрича националната идея – напротив, няма никакво съмнение, че националната идея е оправдана и си струва човек да се сражава за нея. Ударът е насочен срещу подходите и начина за постигане на националната идея – „въобразихме си, че можем да постигнем повторното обединение на българския народ наведнъж, вместо на отделни етапи“. Осмива се не самата цел, а лишеният от прагматизъм максимализъм. Без съмнение и личността на автора, и неговият дискурс попадат в рамките на националната идея, но в тях откриваме реализъм и мъдрост, дошли с поуките от поражението, а също – трезв подход, доста различен от възвишената проза на предходния период. Без да я определя изрично и подробно, Гълъбов очевидно е привърженик на целта за национално обединение така, както я е формулирала предишната епоха. Самият факт, че си служи с думите „повторно обединение“, а не „обединение“, ясно чертае сянката на Санстефанския договор. Също като Ризов, и той приема европейската опека като condition sine qua non, въпреки че подбира думите си много внимателно: „обединението на българското племе е сложна политическа задача от европейски мащаб“.

Истинската стойност на този откъс обаче е в неговия по-широк подход към българския проблем. Гълъбов не само поставя българския случай в по-общия политически контекст на Европа, но и набляга най-вече върху социално-икономическите аспекти в приобщаването на страната към по-големите рамки на континента. Причина за безпомощния гняв и загубата на посока в българското общество е не просто – и най-важното, не преди всичко поражението на България във войните, а стремителните размествания на пластовете в обществото (най-вече процесите на урбанизация), придружени с бързо приспособяване към новите културни модели, донесени от Европа. Контрастът между бързата промяна в културната ориентация и усвоените европейски ценности и очаквания, от една страна, и ограничените материални ресурси на държавата, от друга, прави – и според Гълъбов ще продължава да прави – процеса на европеизация изключително мъчителен. Заключителната забележка на Гълъбов днес звучи като сбъднало се предсказание: „Българинът ще бъде такъв и утре, какъвто е днес – дотогава, докогато е жива волята му за културен възход, но продължава да бъде толкоз беден“.

  • Комунизъм и „комунистически национализъм (1944-1989)

Втората световна война е вододел в развитието на българския национализъм. На пръв поглед това обикновено се приписва на наложената комунистическа диктатура, която застъпва антинационалистическа или наднационалистическа идеология. В периода между войните комунизмът действително е единственият сериозен противник и алтернатива на национализма. Въпреки това хегемонията на класическата марксическа доктрина в България (и изобщо в Източна Европа) в периода непосредствено след Втората световна война е само кратка пауза, при това пауза, която определено има своите противници – тя скоро е изместена от държавния комунизъм и оставя белега си единствено върху начина, по който се изразява националната идея.

Когато се използва понятието комунизъм, важно е да се прави разлика между идеологията на преддържавния комунизъм, или класическия марксизъм, и практиката на комунистическата държава с нейния собствен дискурс. Решаващата разлика между комунизма като идеология и практика, която в действителност има качеството на лакмус, е отношението към държавата. Докато и за национализма, и за практическия комунизъм държавата е raison d’être и modus vivendi, класическият марксизъм има двойствено отношение към държавата (макар и невинаги откровено антидържавно). След болшевишката революция и строежа на „реалния социализъм“ или комунизъм наблюдаваме присвояването на някои елементи от марксическата доктрина, а именно идеите за социална справедливост и равенство, но най-вече нейният потенциал за модернизация, особено подтикът към индустриализация. От самото начало типът комунизъм в Русия, както и видът, в който той се изнася навън, особено след Втората световна война, представлява освен всичко останало идеология на модернизацията, опит да се създаде единствен по рода си начин да се посрещне предизвикателството на хегемонията на Запада. И национализмът, и държавният комунизъм са отговор на едно и също предизвикателство и стават оръдия на модернизацията. По същия начин, по който националната държава се налага като златен стандарт на „цивилизованата“ международна организация през 19. и 20. век, индустриализацията става стандарт за икономически напредък.

Също както либерализма, марксизмът може да бъде обвинен, че подценява, даже напълно пренебрегва политическото значение на етноса и национализма. Огромният удар, който нанася на възловата идея на марксизма отказът от пролетарска солидарност в името на етнонационализма през Първата световна война, подтиква Ленин и други комунистически водачи да предприемат опит за приспособяване в полза на принципа на самоопределението, включително правото на отцепване. Принципът е утвърден от Комунистическия интернационал и след 1924 г. всички комунистически партии са длъжни да го приемат[27]. Той става една от важните стратегии за привличане на широки слоеве от населението, но си остава само стратегия. В крайна сметка Ленин не успява да развие обща теория на национализма и оставя отворен „въпроса за природата и ролята на национализма и неговите взаимоотношения със социализма“[28]. Неуспехът на марксизма да разработи подходяща теория на национализма днес е изтъркана истина, ала следва да се признае и причината за това: „въпреки усилията си марксистите не успяват да обхванат реалностите на национализма в своите теоретични разбирания... [а причината] се корени в самата природа на марксисткото мислене“[29]. Несъвместимостта между космополитна универсалистична идеология и партикуларистично романтично верую възпрепятства техния теоретичен синкретизъм[30].

В България само „тесните“ социалдемократи, преобразували се по-късно в комунисти, и някои аграрни формации се дистанцират от широката подкрепа на политическите партии в полза на Първата световна война. Интересните идеи на социалдемократите за решаването на националния проблем се въртят около представата за балканска федерация. Тези идеи (особено по отношение на Македония) преживяват драматична еволюция и колебания и като цяло съвпадат с общата политика на учредения в Москва Комунистически интернационал въпреки сериозните партийни разногласия и разисквания[31]. В периода между войните обаче тези виждания не се обсъждат сериозно извън тесния кръг на собствените им последователи. Значителното внимание, което се отделя на тези идеи след войната, определено не отговаря на реалното им обществено влияние – то е по-скоро пряка последица от монопола във властта и диктатурата на комунистическата партия. По същия начин опитите да се обрисува позицията на комунистическата партия като национално предателство, изиграло решаваща и фатална роля за окончателната загуба на Македония, са наивни и преувеличени.

Продължилата около едно десетилетие комунистическа цезура не може да се анализира изключително в контекста на господстващата идеология с нейния наднационален поглед и разнообразни доктринални съображения – върховенство на класовата борба над националните въпроси, подчинение на националните интереси на каузата на световната пролетарска революция, съблюдаване на международна пролетарска дисциплина и т.н.[32]. Много по-непосредствено значение имат различни външнополитически съображения, в частност променената подкрепа на Сталин в полза на югославските комунисти по време на войната и веднага след нея, както и общото отношение към България на международната сцена като съюзник на Германия и губещ във войната – наследство, по ирония преминало върху комунистите[33]. Пословичната сервилност на българските комунисти пред Москва може да се разглежда като съзнателно (макар и невинаги добре) пресметната цена за покровителството на Велика сила – една от трайните характеристики на българския национализъм.

По времето, когато умира Сталин, и особено след прочутия Априлски пленум на БКП през 1956 г. българският комунизъм вече притежава всички характеристики на държавния комунизъм[34]. Както бе посочено по-рано, държавният комунизъм присвоява важни елементи от марксистката доктрина – най-вече собственото си наименование, с което легитимира претенциите си въз основа на марксическия дискурс (идеален пример за идеологически номинализъм, използван за легитимация). Така нареченият комунистически национализъм е не друго, а предрешен „обикновен“ национализъм, един своеобразен травестит.

Господството на комунистическия дискурс, или езикът на марксизма-ленинизма, отразява преди всичко политиката на властта и плаща дан на разделението в света в епохата на Студената война. „Истинският“ марксически дискурс скоро е заместен с образите на национализма в превод на самобитен марксистки жаргон. Именно националната държава подрива по-ранните и мимолетни утопични опити за изграждането на общество, изхождащо от предпоставката за първостепенната роля на класовото съзнание. Несекващият конфликт между двата дискурса, а също между различния изговор на националистическия дискурс, отразява борба за власт в рамките на интелектуалния елит. Точно в този период се наблюдава подновен интерес към наследството от годините между войните. Конкретно в този случай са необходими близо две десетилетия след Втората световна война, за да започнат поддръжниците на насилствено еднотипната и вулгарна разновидност на марксизма, процъфтяваща в страната по това време, да признават и приемат този различен дискурс. Това важи дори за марксисти преди войната като Иван Хаджийски, чиито събрани съчинения се преиздават едва през 70-те години. През 70-те и 80-те години на 20. век се правят широкомащабни усилия за преиздаване на много трудове в народопсихологическия жанр, писани преди войната[35]. По същото време излизат от печат и някои оригинални произведения от съвременни автори, повечето от които подражават на образци от миналото[36].

Що се отнася до „комунистически национализъм“ в чист вид, съществува възгледът, че националната идеология е била възприета, за да бъде преодоляна[37]. Струва ми се по-скоро, че националната идеология възприема езика на марксизма, за да придобие легитимност. В България, където официалната политика следва курс (или така се представя) на пълно съгласие с центъра (Москва), мнозинството в партийното ръководство и управляващия елит също споделя националната идеология. Тези хора обаче я изразяват много по-предпазливо, като в много по-голяма степен си служат с водещия марксически дискурс с явно легитимираща цел.

На този фон „Слово за България“ на Тодор Живков (Документ 3) е чудесен пример за националистически дискурс, който си служи с комунистически клишета. Освен това в него откриваме и забележителна симбиоза между един типичен жанр от комунистическия период – политическата реч или слово, и типичен националистически ритуал, каквито са годишнините от исторически събития. Например от 1960 г. нататък годишнината от подписването на Санстефанския договор (3 март) все повече се отбелязва с обществени събрания, концерти и други церемонии, но едва първото некомунистическо правителство след 1990 г. дръзва да обяви тази дата за официален национален празник.

Въпреки цялото си непресторено простодушие речта на Живков находчиво съчетава два напълно различни дискурса. От една страна, отдава се дан на елементите, съграждащи комунистическата доктрина; от друга, тяхното тълкувание ясно разкрива различна интелектуална основа. Например класовата борба на пролетариата е погълната от далеч по-важната „вечна борба на народите срещу чужди и свои грабители“, а редът, в който те се изброяват („чужди“ преди „свои“), не е случаен.

Възлов момент в тази дискусия е тълкуването на „съчетанието между патриотизъм и интернационализъм“. Към интернационализма спадат характеристики като задръжките на българите в борбата с османските им потисници, тъй като те не воюват с турския народ; тяхната солидарност и помощта, с която посрещат арменските бежанци след кланетата в Османската империя; спасяването на българските евреи през Втората световна война и преди всичко, разбира се, дружбата между България и Съветския съюз. Ключова фраза в текста е: „...че няма нищо по-ценно от мира, взаимното разбирателство и добросъседските отношения... пряко свързани с интернационализма“. Поне в едно отношение Втората световна война действително е вододел в развитието на българския национализъм – пасивен или активен, национализмът преди войната може общо да се определи като иредентистки, докато национализмът след войната е недвусмислено национализъм на статуквото.

Илюстрация на казаното предлага сравнението на две стихотворения, които всеки българин знае наизуст[38]. Едното е написано от патриарха на българската литература Иван Вазов през 1872 г., преди Освобождението, и поетично изразява териториалната програма на българското обединение:

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът?

Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при охридски вълни.

Там, де днес е зла неволя,
де народа й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същият язик.

тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,

Другото стихотворение е написано близо сто години по-късно от Георги Джагаров, несъмнено талантлив поет и един от неколцината „придворни“ поети, член на най-близкото обкръжение на Живков и ожесточен националист, взел лично участие в пропагандата срещу турците по време на „възродителния“ процес през 80-те години. В стиховете му откриваме същото силно чувство, ала редом с него е и дълбоко осъзнато приемане на действителността:

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

Земя като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

Другата страна на „неразривното съчетание“ от социалистически патриотизъм и пролетарски интернационализъм е патриотизмът. Неговата легитимност трябва да се основава не на исторически, геополитически, езикови или други права, а на „висока национална почит“, на здраво уважение към собствените исторически постижения и на гордостта, че „и ний сме дали нещо на света“. Доста симптоматично е, че с този израз, превърнал се в нещо като код в българския език, Живков всъщност възражда заглавието на една популярна книга по народопсихология, съдържаща най-фантастичните твърдения за величие, изобретени от българския национализъм[39].

Същевременно Живков изтъква, че този патриотизъм няма нищо общо с изолационния и агресивен национализъм преди войните. В единствения пасаж, открито насочен към Македония (макар че не я споменава изрично), Живков говори за дългогодишния и злостен спор между българските и македонските историци за една и съща история: „Ние нямаме нужда да си присвояваме заслугите и историята на други народи; ние сме доволни от нашите собствени“[40]. Това е много далеч от предвоенния иредентизъм – очевидно, най-малкото зад граница, българският национализъм преследва целите си единствено като културен национализъм.

В същото време най-силният национализъм е насочен навътре. В продължение на най-малко две десетилетия, през 60-те и особено през 70-те години, националните чувства непрекъснато ескалират сред всички слоеве на интелигенцията, но преди всичко в средите на хуманитаристите, като това се усеща особено остро сред историците и писателите. Като имаме предвид значителната симбиоза между интелигенция и партия в България за разлика от някои други източноевропейски държави, където „разводът“ между тях настъпва по-рано[41], би било несправедливо да се твърди, че партийните органи само добре са наглеждали и манипулирали тези чувства – всъщност партийният елит понякога внимателно, а най-често открито ги подкрепя или направо ги вдъхновява.

Особено професионалните историци доброволно се наемат да защитават и да пропагандират „националните интереси“ и „националната кауза“, обзети от измамната, но удовлетворителна в личен план илюзия, че с това влизат в ролята на дисиденти. Реабилитацията и възхвалата на великите водачи от Средновековието – десетки ханове и царе, създали силна българска държава – в очите на историците и писателите е начин да се противодейства на гибелните последици от онова, което те смятат за „национален нихилизъм“, и да се преодолее методологическият подход на социално-икономическата марксическа история, който им изглежда анонимен, детерминистичен, твърде схематичен и отрича ролята на индивида.

За политическото ръководство това не само е приемливо, но даже идеално легитимира собствените му авторитарни и често тоталитарни амбиции. Именно централизираната държава от миналото с нейните силни еднолични водачи е притегателен модел за подражание и Живков откровено заявява: „Слава на първостроителите, под чието ръководство българският народ създаде своя собствена централизирана държава – хановете Аспарух, Крум и Омуртаг, княз Борис I, царете Симеон, Самуил, Асен и Петър, Калоян и Иван Асен II!“[42]

Триединната теория за етногенезата на българите (траки, прабългари и славяни), според която българската народност придобива завършен вид и единство през 9. век, се приема радушно и е официално утвърдена. В словото на Живков това прераства в абсолютно фантасмагоричното твърдение, че българската държава има уникално развитие в европейската история „за разлика от други държави, съществували тогава на нашия континент“, тъй като е изградена на „национален принцип като държава на един народ“. Фактът, че подобно твърдение не може да се подкрепи с научни доказателства и е логически неиздържано, е без значение. Имайки предвид жанра – устно слово, което средствата за масова информация ще излъчат, за да достигне до целокупния народ, а също политическата култура, която търси насоки между редовете какъв е възприетият в момента политически курс, казаното означава, че се утвърждава принципът на единната държава, в която няма място за етнически или други малцинства.

Подобен прочит на речта на Живков очевидно поставя на първо място националистическото и съдържание, а не предпазливите (макар и не съвсем успешни) опити да се съблюдават верноподаническите комунистически клишета[43]. В много отношения националната политика при управлението на Живков достига връхната си точка с езотеричните, месиански и налудничави патриотични изстъпления на неуравновесената дъщеря на Живков, Людмила Живкова, която става член на Политбюро и застава начело на културната политика до преждевременната си смърт през 1981 г. – годината на пищни и разточително подготвени чествания, отбелязващи 1300-годишнината на българската държава с идеята да увенчаят дългогодишните усилия на Живкова да повдигне самочувствието на българите и международната им репутация.

Макар че самата Людмила Живкова е живото въплъщение на надигащия се национализъм, по това време настъпва важна промяна в езика на дискурса, който с изключение на задължителния минимум се отърсва почти изцяло от комунистическия жаргон. Това личи в един от по-кротките образци от самобитната проза на Живкова (Документ 4), където на една страница откриваме наситеното присъствие на понятия като „духовна съдба“, „духовни задачи“, „духовни способности“, „духовно ниво“, „духовни процеси“, „царството на красотата“, „законите на красотата“, „свети еволюционни права“ на всеки човек“, „мястото на българския народ“, „ролята на българския народ“, „национални перспективи“ и „велики национални идеи“. Думата „социалистически“ е употребена един-единствен път, като едно от многото свойства на съвременното българско общество. Очевидно тази промяна в дискурса, а не задълбочен анализ на залегналите в него идеи става повод за почти единодушната оценка на Запад за политиката на Живкова като демонстрация на независимост и прозорец към Запада[44]. От друга страна, съпротивата, с която тя и антуражът и се сблъскват сред привържениците на твърдата линия, макар да е прикрита с обвинения, че Живкова се отклонява от правия път, разкрива просто нежеланието на окопалите се стари партийни функционери да дадат път на ново поколение партийни бюрократи.

Без съмнение политиката за „преименуване“ на турците в България, която започва в края на 1984 г. и достига критичната си точка през лятото на 1989 г., може да се оцени като кулминация (и като най-грешно пресметнатия ход) на дългогодишната националистическа линия на Живковия режим[45]. Нейните важни последици се натрупват в цялата палитра международни и вътрешнополитически събития, довели до веригата от „нежни“ революции в Източна Европа – събития, които в България се наричат далеч по-трезво и скромно „промените от 10 ноември“.

  • Посттоталитарен национализъм (1989-продължава до настоящия момент)

Случилото се в Източна Европа след 1989 г. стана не защото духът на национализма бе изпуснат от здраво запушена бутилка, а бе по същество следствие от три фактора. Най-напред ще доразвия споменатото по-рано описание на „комунистическия национализъм“ като преоблечен „обикновен“ национализъм, един травестит, който след 1989 г. се ухили в цялата си новопридобита голота и вече не бе необходимо да уважава на думи господстващия преди това жаргон. Вторият и далеч по-важен фактор бе драстичната промяна в международното статукво, където при новия вакуум без велики сили в региона можеше да се направи опит (или се смяташе, че може да се направи опит без прекалено големи рискове) да се осъществят на дело претенциите, които този дискурс изговаря. Третият и може би най-съществен фактор е доказаната способност на национализма (и етничността) да действа като мощна притегателна сила във времена на разочарование и дълбоки икономически, социални и културни преобразувания.

Що се отнася до България, всички признаци сочат, че обвързаната със статуквото природа на национализма не се променя, без значение по какъв начин e изразен и кой е неговият изразител. Двете потенциално чувствителни точки в българския национализъм са македонският въпрос и турският проблем. Въпреки създаването на няколко „македонски“ организации първият, както изглежда, вероятно ще остане в границите на културния национализъм – и в най-откровените му и дори остри изявления няма иредентизъм[46].

„Турският проблем“, от друга страна, представлява много по-сериозно предизвикателство. Той не може да се сведе единствено в контекста на българския национализъм, тъй като обхваща множество независими проблеми далеч отвъд него – проблеми, свързани със сигурността в региона, сигурността в световен мащаб, статута на етническите малцинства, правото на защита на етническите малцинства и правото за намеса във вътрешните работи на съседна държава, ако искаме да изброим само няколко. Всички тези сизифовски проблеми все още не са намерили единно и единодушно тълкувание в световното международно право и политика, още по-малко на Балканите[47]. При все това спокойно може да се твърди, че в много отношения в момента националният дискурс се върти около турския проблем. Въпросите за изучаване на турски език в училище, за степента и характера на турската и ислямската пропаганда често се обсъждат с език, напомнящ дебата за мултикултурализма в Съединените щати.

Възловият въпрос обаче е съществуването на Движението за права и свободи (известно като „турската партия“). Българската социалистическа партия (бившата комунистическа партия) твърди, че присъствието на Движението (третата политическа сила) в парламента е противоконституционно, тъй като конституцията забранява партии, основани на религиозен или етнически принцип[48]. Има нещо иронично в това, че социалистическата партия изостави всякакви идеологически доводи и прибягва изключително до съображения от правен характер. Това становище на БСП отразява (не само) целесъобразността да се играе националната карта в борбата за власт (обяснението или обвинението, което чуваме обикновено). Налице е и наследството от времето, когато партия и държава бяха едно, а съображенията за държавна целесъобразност бяха непосредствен приоритет. Обратно, бившата демократична опозиция, която впоследствие дойде на власт, все повече усвоява идеологически доводи. До момента картата на антикомунизма работеше на фона на всеобщата еуфория, но с неизбежното избледняване на този проблем правителството открива, че електоралният му съюз с турската партия става все по-неудобен в преобладаващата атмосфера на открито изразен национализъм.

Както споменах, откритото изразяване на националната идея е чрез създадените няколко групи, защитаващи „националната кауза“, но преди всичко се случва в пресата. Едно от малкото, при това особено значими постижения на България по трънливия път към плурализма и създаването на гражданско общество е създаването на свободен печат. В този смисъл медиите бяха главните облагодетелствани не само от големия вакуум във властта, но и от „вакуума в авторитета“[49], макар вече да виждаме безпогрешни признаци, че може би този период ще бъде запомнен в близко бъдеще като сладкия и краткотраен меден месец на свободната преса. За пръв път от толкова десетилетия вестникарската статия се превърна в мощно и ефективно средство, както и в господстващия жанр за всеки дискурс, в това число националния.

На този фон статията на Илчо Димитров (Документ 5) трябва да се разглежда не просто като пример за дискурса на национализма в контекста на социалистическата партия, а като доста представителен документ за цялостните съображения на българския национализъм. Като журналистически материал тя си служи с някои ефикасни, умели и добре намерени фрази. Като интелектуален продукт статията не предлага нищо ново и по същество се движи в рамките на националните дискурси от миналото. Главната и идея, както личи от заглавието, е важността на „националното единство“, основано на възловата представа на национализма изобщо, че съществуват „общи национални интереси“, „общи национални идеали“ и „единна национална политика“. Единствената интересна разлика в сравнение с дискурса за миналото е призивът за политическа независимост от опеката на поредната велика сила, призивът България да не се „примирява... с идеята, че нашето съществуване е невъзможно, ако не сме нечий сателит“. Както отбелязах, изразяването на такива чувства е възможно единствено поради безпрецедентния вакуум без велики сили на Балканите.

Далеч не толкова сложно, колкото дискурсът на източно-централноевропейските идеологии, статията също застъпва тезата, че България е естествена и неразривна част от европейската цивилизация. Същевременно точно както застъпниците на източноцентралноевропейската идея се опитват да обособят в отделно гето Югоизточна Европа (Балканите) в рамките на Източна Европа, като изцяло изтласкват Русия извън региона, Димитров извършва същата операция спрямо Турция: „Европа има географски граници... отвъд проливите е Азия“.

Накрая като рецепта за политически действия статията е отявлен пример за политика на авторитарната власт. Тезата, че регистрацията на турската партия е престъпление и трябва да се поправи, като партията бъде забранена и поставена в изолация, не е изненадваща, като имаме предвид, че по времето, когато се провежда най-злостната кампания срещу турците, авторът е министър в режима на Живков. Изненадваща и изключително интересна е тънката промяна в дискурса. Вместо да използва обичайната (отдавна употребявана и злоупотребявана) формула „в името на народа“, авторът вещо нагажда езика си към Джеферсъновата демокрация – апелирайки към общественото мнение да се противопостави на парламента, политическите партии и правителството, той употребява могъщото „Ние, народът“. Това е един от първите примери за нещо, което според мен ще се превърне в широко разпространена практика в бъдеще – присвояване на клишетата на демократичния дискурс за целите на национализма.

Заключение 

Настоящият анализ на различните дискурси на българския национализъм през миналия век по същество показва приемственост с някои незначителни различия между отделните подпериоди. До Втората световна война българският национализъм може най-общо да се характеризира като иредентистки национализъм, въпреки че в годините между войните силният и господстващ оптимизъм от периода преди Първата световна война се превръща в мрачно самовглъбяване. След 1945 г. иредентизмът в основни линии отпада от политическия дневен ред и българският национализъм се приспособява към действителността, превръщайки се в национализъм на статуквото. Защитата на „националната кауза“ извън държавните граници се поверява на академичните среди и на различни обществени образователни/културни дружества, чийто страстен и понякога преувеличен дискурс на практика е напълно безвреден, тъй като не влияе сериозно върху правителствената политика. Така най-големият разрив в развитието на българския национализъм е свързан с промяна на политическите цели, а повратната точка бележи Втората световна война.

Това внася допълнително напрежение в тълкуването на „нацията“, което не се посочва изрично, но ясно присъства в текстовете след войната. От една страна, то продължава дискусията за нацията като историческа цялост, в чиято сърцевина стои езиково, религиозно и културно единство.

От друга, нацията все повече се възприема като обединение на гражданите в държавата (пряка илюстрация на казаното са думите на Димитров, че ислямът и македонизмът представляват „противопоставяне на една част от нацията срещу мнозинството“). Логическата несъвместимост на тези две твърдения – т.е. че турците в България са част от българския народ (съгласно втория критерий), а македонците и всички останали са извън България (съгласно първия критерий), щателно се заобикаля.

На всички други нива изразяването на българския национализъм показва забележителна приемственост на идеи и чувства. Към ожесточения отбранителен характер и възловото значение на езиковия критерий като наследство от периода преди 1878 г. по-късните периоди добавят почти фаталистично примирение спрямо намесата на Великите сили. Друго важно допълнение, останало неизменно от Първата световна война насам, е аз-образът на българина, завладян от синдрома на „въображаемото изнасилване“, ако перифразирам Лакан. Най-голяма приемственост обаче може да се проследи в езика на дискурса.

Антропоморфизмът е основно свойство на национализма като цяло, доколкото той разглежда нацията като жив организъм. Свещената формула: „откъсват се живи части/ части от тялото/организма на нацията“, може да се проследи без изменения от Ризов до Димитров. Това предпоставя недиференцирано тълкуване на нацията като едно цяло с общи идеали и интереси, така че разделението, все едно на какъв принцип, е аномалия. Същото важи за развитието на нацията във времето – тя се разглежда като вечна (или най-малкото много древна) цялост, в чийто характер или идеали явно не са настъпвали никакви изменения. Съществува цял наниз от кодови думи и изрази, които се употребяват без прекъсване през всички периоди. Единствено езикът на Гълъбов излиза извън опростенческата образност. Като поставя България в европейска рамка на сравнение, днес той предизвиква чувство на déjà vu.

Същевременно са налице важни допълнения и измествания в дискурса. Националната идеология, която е основополагащ продукт и незаменим атрибут на националната държава, обхваща повече от един дискурс и разкрива забележителна способност да присвоява дискурсите на често противостоящи идеологии, за да се легитимира. Точно това се случва във времето на комунистическото управление, а както изглежда, случва се и сега в опитите през посткомунистическия период езикът на водещия дискурс на демокрацията да се адаптира за нуждите на националната идеология.

Първоначална публикация в: Тодорова, Мария:
„България, Балканите, светът“, изд. „Просвета“, София 2010
Публикува се със съгласие на авторката и издателите.



[1] Редно е да се отбележи, че тази глава допълва студията на Pundeff Marin. Bulgarian Nationalism. – In: Nationalism in Eastern Europe, Peter Sugar and Ivo Lederer, eds. Seattle: University of Washington Press, 1969. Мисля, че студията на Пундев дава великолепна и задълбочена история на събитията, а насто­ящата по-аналитична статия по-скоро я допълва, без да бъде неин замести­тел – с нея правя опит за малко по-различен прочит на същите събития в раз­личен стил.

[2] Monmonier, Mark. How to Lie with Maps. Chicago: University of Chicago Press, 1991, p. 88.

[3] По-разширен анализ на тези теоретични проблеми вж. в настоящия сборник: Тодорова, Мария. Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа (Todorova, Maria. Ethnicity, Nationalism and the Communist Legacy in Eastern Europe, доклад, представен на конференцията „Социалното наследство на комунизма“ във Вашингтон през февруари 1992 г.).

[4] Национална култура и национална държава (нем.) – бел. прев.

[5] Hroch, Miroslav. Social Preconditions of National Revival in Europe: A Compa­rative Analysis of the Social Composition of Patriotic Groups among the Smaller European Nations. Cambridge, England: Cambridge University Press, 1985.

[6] Подробен фактологически обзор за този период предлага тритомната Ис­тория на България. Т. 1, С.: БАН, 1961, както и многотомната История на България, С.: БАН. Т. 4 (1983), т. 5 (1985) и т. 6 (1989). За преглед на ан­глийски език вж. Crampton, Richard. A Short History of Bulgaria. Cambridge, England: Cambridge University Press, 1987.

[7] История славянобългарская, под ред. на Петър Динеков. С., 1972, 41-44.

[8] Todorova, Maria. Language as Cultural Unifier in a Multilingual Setting: The Bulgarian Case during the Nineteenth Century. – In: East European Politics and Societies, 4:3, Fall, 1990 – вж. в настоящия сборник Тодорова, М. Езикът като културен обединител в многоезична среда.

[9] Добър коментар на английски език за българската история през този пър­ви етап на българския национализъм предлага Crampton, Richard. Bulgaria 1878-1918: A History. Boulder, CO: East European Monographs, 1983.

[10] Русинов, Русин. Българският книжовен език след Освобождението (1878­1944). Велико Търново, 1985, с. 2.

[11] За ролята на Министерството на образованието вж. Heath, Roy E. The Establishment of the Bulgarian Ministry of Public Instruction and Its Role in the Development of Modern Bulgaria, 1878-1885. Madison: University of Wisconsin, непубликувана дисертация, 1979. Хийт стига до интересния извод, че в усилията да се възстанови разрушената училищна мрежа от предходния период, при недостиг на квалифицирани кадри (тъй като инте­лектуалците най-често заемат новосъздадените длъжности в политиката и бюрокрацията), през този първоначален етап до обединяването с Източна Румелия обособяването и създаването на българска национална идентичност не е първостепенна задача за Министерството (427-429).

[12] Weber, Eugen. Peasants into Frenchmen, Stanford, CA: Stanford University Press, 1976.

[13] Жебокритский, В. А. Болгария накануне балканских воин 1912-1913 г. Киев, 1960, цитиран в Pundeff Marin. Op. cit., p. 134.

[14] Както вече бе посочено, фактът, че Западна Европа се отказва от имперската идея много по-рано и се развива в рамките на по-малки династични държави, които „създават“ нации в своите граници, замъглява този негласен конфликт и създава повърхностното впечатление, че по същество двата процеса вза­имно се допълват.

[15] История на България. Т. 2. С.: БАН, 1962, 250-252.

[16] Roberts, Henry L. Eastern Europe: Politics, Revolution and Diplomacy. New York: Alfred Knopf, 1970, p. 188.

[17] Следва далеч не изчерпателен списък с публикации в този жанр, подредени по азбучен ред. Изданията на чужди езици са посочени след публикациите на български език: Занетов, Г Западните български земи и Сърбия. История и етнография. С., 1917; Иванов, Й. Северна Македония. С., 1902; Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1908; Иванов, Й. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. С етнографска карта и статистика. С., 1917; Иширков, A. Принос към етнографията на македонските славяни. С., 1907; Иширков, A. Западните краища на българската земя. Бележки и материали. С 11 карти. С., 1915; Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика. 11 карти. С., 1911; Мавродиев, M. Добруджа. С., 1917; Марков, M. Историческите права на България върху Добруджа. С., 1917; Мишев, Д. България в миналото. С., 1916; Ofeicoff. La Macédoine au point de vue ethnographique, historique et littéraire. Sofia, 1889; La verité sur les accusations contre la Bulgarie. Sofia, 1919; Чилингиров, С. Поморавия по сръбски свидетелства. С., 1917; Чилингиров, С. Добруджа и нашето възраждане. С., 1917; Brancoff, D. M. La Macédoine et sa population chrétienne (Avec 2 cartes ethnographiques). Paris, 1905; Guéchoff I. E. L’Alliance Balcanique. Paris, 1915; Ischirkoff, A. La Macédoine et la constitution de l’Exarchat bulgare (1830 à 1897) avec une carte hors texte. Lausanne, 1918; Ischirkoff, A. Le nom de la Bulgarie; éclaircissement d’histoire et d’ethnographie. Lausanne, 1918; Ischirkoff, A. Les Bulgares en Dobrudja; aperçu historique et ethnographique Berne, 1919; Ischirkoff, A. Les confines occidentaux des terres bulgares; notes et documents; onze cartes. Lausanne, 1915; Ivanoff, I. Les bulgares et leurs manifestations nationals: documents historiques, ethnographiques et diplomatiques, avec trois cartes en couleurs. Berne, 1919; Mikoff D. Pour le droit et la paix dans les Balkans. Geneva, 1919; Mintschew, I. La Serbie et le mouvement national bulgare. Lausanne, 1918; Mishew, D. America and Bulgaria and Their Moral Bonds. Berne, 1918; Stephanov, C. The Bulgarians and Anglo-Saxondom. Berne, 1919; Tchilingirov, St. Le pays de la Morava, suivant des témognages serbes; études d’histoire de l’ethnographie, avec une carte hors texte. Berne, 1917; Tsanoff, R. A. Bulgaria’s case (s. l., 1918); Ethnographie de la Macédoine. Philippopoli, 1881.

[18] Pundeff, Marin. Op. cit., p. 145.

[19] Най-лоша слава сред тях имат Народно социално движение на професор Цанков; Съюз на българските национални легиони – легионерите на Иван Дочев; Всебългарски съюз „Отец Паисий“ и неговата по-радикална и ак­тивистка издънка Български младежки съюз „Отец Паисий“; Ратници за напредъка на българщината на Асен Кантарджиев – ратниците; Съюз на българска родна защита; Българска националсоциалистическа работни­ческа партия; Национална задруга – фашисти; Български фашист; Бъл­гарска орда на Д. Съсълов; Млада България и Съюз на българските учени, писатели и артисти. Обзор на политическата сцена между войните вж. в: Георгиев, Величко. Развитието на политическата система в България, 1918­1944. – В: България 1300. Институции и държавна традиция, 1, С., 1981; Георгиев, Величко. Буржоазните и дребнобуржоазните партии в България, 1934-1939. С., 1971; Цветков, Пламен и Николай Поппетров. Към типо­логията на политическото развитие на България през 30-те години. – В: Ис­торически преглед, 46:2, 1990; Поппетров, Николай. Организациите Отец Паисий и Българска орда през Втората световна война. – В: Исторически преглед, 43:9, 1987.

[20] Съсълов, Д. Д. Пътят на България. С., 1936. Вж. също: Българска орда: ос­новни начала (София, 1938), и Известия на българска орда.

[21] Поппетров, Н. Цит. съч., с. 42, бел. 52.

[22] Страшимиров, Антон. Книга за българите. С., 1918; Народ и поет. С., 1922; Нашият народ. С., 1923; Кръстников, Никола. Опит за психологи­чески анализ на нашия обществен живот. С., 1922; Пенев, Боян. История на новата българска литература. Т. 1-4. С., 1976, с допечатка 1978; Изкус­твото е нашата памет. Варна, 1978, сборник есета, публикувани в периода между войните; Петканов, Константин. Характерни черти на българи­на. - Философски преглед, 4, 1930; Душата на българката. - Философски преглед, 5, 1933; Гълъбов, Константин. Зовът на родината (Културният път на България. Литературни опити). С., 1930; Орнаменти (Философски и литературни есета). С., 1934; Гидиков, Стефан. Половата свитост на бъл­гарина като основа на неговия характер. - Философски преглед, 2, 1934; Казанджиев, Спиридон. Пред извора на живота. С., 1937; Хаджийски, Иван. Оптимистична теория за нашия народ. Съчинения. Т. 1. С., 1974; Бит и душевност на нашия народ. Съчинения. Т. 2. С., 1974. Хаджийски пише по-голямата част от съчиненията си през втората половина на 30-те години и в началото на 40-те години (той е убит през Втората световна война). Въпреки че са публикувани непосредствено извън строгите хронологични граници на втория период (1918-1944), още две произведения, оказали ог­ромно влияние, спадат към същата интелектуална традиция: Панов, Тодор. Психология на българския народ. С., 1914 и Костурков, Стоян. Върху психологията на българина. С., 1949.

[23] Дървингов, Петър. От Пловдив и София към Цариград и Скопие (Паралел на военните сили). С., 1903.

[24] Дървингов, Петър. Военна България. Социологически етюд на българската действителност. С., 1911.

[25] Дървингов, Петър. Духът на историята на българския народ. С., 1932.

[26] Pundeff, Marin. Op. cit., p. 146, № 81.

[27] Stack, John F Jr. Ethnic Mobilization in World Politics: The Primordial Perspective. – In: The Primordial Challenge: Ethnicity in the Contemporary World, John F. Stack, ed. (Westport, CT: Greenwood Press, 1986), 6-7.

[28] Avineri, Shlomo. Toward a Socialist Theory of Nationalism. – In: Dissent, Fall 1990, p. 451.

[29] Ehrenreich, John. Socialism, Nationalism and Capitalist Development. – In: Review of Radical Political Economists, 15:1, 1983; Nimni, Ephraim. Marxism and Nationalism. Origins of a Political Crisis. Concord, MA: Pluto Press, 1991.

[30] По-обстойно развита аргументация срещу теорията за идеологическа симбиоза между комунизма и национализма вж. в: Тодорова, М. Цит. съч.

[31] За различните становища в комунистическата партия в периода между войните и непосредствено след войната вж: Pundeff Marin. Nationalism and Communism in Bulgaria. – In: Südost-Forschungen, XXIX, 1970; Василев, Васил. Българската комунистическа партия и македонският въпрос между двете световни войни. – Български исторически преглед, XVII:1, 1989; Сирков, Димитър. Българският национално-териториален проблем по ново време на Втората световна война. – Български исторически преглед, XIX:3, 1991.

[32] Изглежда, единственият опит да се пренесе на местна почва теорията на Ленин за самоопределението са „положителните действия“ спрямо турското население в края на 40-те и началото на 50-те години на 20. век, когато турците се радват на права и привилегии, каквито не са имали никога преди или след този период.

[33] Вж. в тази връзка „недоктриналното“ становище на българските комунисти по въпроса за Западна Тракия. Както посочва Пундев: „нужна е личната намеса на Чърчил, за да се отклони първият националистически ход на българските комунисти“ (Pundeff, Marin. Op. cit., p. 152).

[34] За прояви на държавни съображения преди 1956 г., които потъпкват доктри- нерския идеологически подход, вж. Pundeff, Marin. Op. cit., 153-159.

[35] Вж. Драганов, Минчо. Цит. съч. Тази пространна антология обхваща текстове от 9. до 20. век и на практика съдържа откъси от всички трудове по на- родопсихология, цитирани в бел. 33, много от които излизат в нови издания през 70-те години.

[36] Семов, Марко. Душевност и оцеляване. Пловдив, 1982; Драганов, Минчо. За изучаването на националния характер. – Философска мисъл, бр. 11, 1982; Социалната психология в България. С., 1971; Каранфилов, Ефрем. Най-бъл- гарското време. С., 1979.

[37] Verdery, Katherine. National Ideology under Socialism: Identity and Cultural Politics in Ceausescu’s Romania. Berkeley: University of California Press, 1991, p. 314.

[38] И двете стихотворения са част от задължителната учебна програма след войната и често се изпълняват като песни в музикален аранжимент с популярни мелодии. Особено стихотворението на Вазов се пее при всякакви официални и неофициални поводи и може би е по-популярно от националния химн.

[39] Чилингиров, Стилиян. Какво е дал българинът на другите народи. С., 1941. Сред многобройните приносни постижения са богомилството, което чрез хуситите и протестантството дава на Европа Просвещението и Френската революция, принцеса Олга, покръстила Русия през 10. век и самата тя внучка на княз Борис I, покръстил България век преди това, руският език, който е само издънка на средновековния български, и най-различни велики личности в европейската история, в чиито вени тече българска кръв – най-именитият от които е Наполеон.

[40] Другият случай, в който текстът засяга македонския въпрос (отново само косвено), е поименното изброяване на седем водачи на българската нацио- нално-демократична революция. Двама от тях, Гоце Делчев и Яне Сандански, са активисти на македонското движение, а както българските, така и македонските историци горещо защитават мястото им единствено в съответния национален пантеон.

[41] За особената позиция на интелигенцията в политическия контекст вж. в настоящия сборник Тодорова, Мария. Малко вероятна черна овца или типичен конформист? Седем размисли за Нова България (Todorova, Maria. Improbable Maverick or Typical Conformist? Seven Thoughts on the New Bulgaria. – In: Banac, Ivo, ed. Eastern Europe in Revolution. Ithaca, NY: Cornell University Press, 1992, 148-167).

[42] В „устната култура“, ако можем да я наречем така, сред интелигенцията се шири мълвата, че в спиритичните вечеринки на Людмила Живкова са сочели баща и за превъплъщение на хан Крум, който в началото на 9. век се стреми да наложи абсолютната власт на владетеля.

[43] Една от „сензациите“ в епохата след 1989 г. бе откритието, че през 60-те години Живков е предлагал на Москва България да стане 16-а съветска ре­публика. Широко разпространеното тълкувание вижда в това доказателство за предателската и антинационална природа на комунизма, готов да жерт­ва националния интерес в името на комунистическия империализъм, и т.н. Конкретно този ход на Живков все още чака своя внимателен историк, който педантично ще сложи на везните съответната мотивация и начина, по който тя е приета, но ако трябва да се правят някакви предварителни догадки, лич­но аз виждам в това добре пресметната персонална демонстрация на полити­ческа вярност без каквито и да било очаквания от нея да произтекат някакви практически последици. Последното, което Москва би искала да предприеме през 60-те години, е да променя териториалното статукво, и то за сметка на най-верния си сателит – още повече че подобна стъпка би предизвикала меж­дународен хаос и обвинения в съветска експанзия.

[44] Изследвайки начина и на мислене, един задълбочен анализ би открил сродни интелектуални аналози в астрологията, нумерологията и различни езотерични школи на мисълта, по-специално учението на Петър Дънов (Беинса Дуно), основоположник на оригинално българско езотерично движение в периода между войните. От друга страна, като имаме предвид прецедента с Чаушес- ку, овациите, с които Западът посреща Живкова, едва ли могат да изненадат някого. Наред с други източници вж. оценката, която и дават Крамптън и Ротшилд (Crampton, Richard. A Short History of Bulgaria. Cambridge, England: Cambridge University Press, 1987. Rothschild, Joseph. Return to Diversity: A Political History of East Central Europe since World War II. New York, 1989).

[45] За политиката на комунистическата партия по „турския въпрос“ и за промя­ната на курса след 1956 г. вж.: Troebst, Stefan. Zum Verhältnis von Partei, Staat und türkischer Minderheit im Bulgarien 1956-1958. – In: Nationälitatenprobleme in Südosteuropa. Hrsg. R. Schönfeld, Münich, 1987, 231-256; Höpken, Wolfgang. Türkische Minderheiten im Südosteuropa. Aspekte ihrer politischen und sozialen Entwicklung im Bulgarien und Jugoslawien. – In: Die Staaten Südosteuropas und die Osmanen. Hrsg. Hans Georg Majer, Südosteuropa Jahrbuch 19, Münich, 1989; Todorova, Maria. Op. cit., 148-167.

[46] Скоростното признаване на държавната независимост на Македония и Босна (без да се признава съществуването на македонска нация) от страна на България, и то преди всеки друг, в това число Европейската комисия и САЩ, трябва да се разглежда именно в тази светлина – като публично изявление, че България няма никакви териториални претенции.

[47] Колкото и преувеличено да изглежда може би за външния наблюдател, в България съществува действителна тревога от често агресивната позиция на силна и силно милитаризирана Турция (с население 50 милиона), ползваща се с откритата подкрепа на САЩ. Тази тревога се подхранва допълнително от прецедента с Кипър и характера на гръцко-турските отношения. Към това се прибавят и притеснения, свързани с разпространението на ислямския фундаментализъм, проблема с албанците в Косово и примера с трагедията в Босна.

[48] Както отбелязва авторката, тази статия е писана в началото на 90-те години, откогато позицията на БСП спрямо Движението за права и свободи претърпя сериозна еволюция – до обединяването им в обща коалиция заедно с НДСВ, управлявала страната в периода 2005-2009 г. – бел. ред.

[49] Woodward, Susan L. The Tyranny of Time. – In: Brookings Review, Winter, 1992.

 

 
Професор Мария Тодорова е понастоящем преподавател по история в Илинойския университет (Урбана Кемпейн). Тя специализира история на Балканите през модерния период.

Pin It

Прочетете още...

Коса

Кристен Годси 20 Ян, 2012 Hits: 22619
Американската антроположка Кристен Годси –…

Mamma li turchi!

Атанас Кръстев 05 Юни, 2012 Hits: 19487
Само ако напуснем тази спирала на…