От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 07 vazr proces Baeva

 

„ДА ИМАМЕ ВТОРА ПРОГРАМА, КОЯТО НЕ БИВА ДА ПУБЛИКУВАМЕ“

Политиката на предвожданата от Тодор Живков комунистическа върхушка към малцинствата, целяща претопяването им в „Единната българска социалистическа нация“, се провежда последователно и методично в продължение на 20 години. Основите на тази политика „Първият“ поставя в изказването си пред завеждащите на отдели на Централния комитет на БКП на 4 декември 1967 г.:

„Значи ли тази наша политика асимилация? Да, от наша марксистко-ленинска гледна точка значи. Защо? Защото ние, провеждайки тази линия, създаваме единна комунистическа нация. Ленин говори за прогресивна асимилация. Именно в случая се касае за прогресивна асимилация на националностите в България, в това число и на турската националност, и тяхното сливане с българската и създаване постепенно на единна комунистическа националност. Ние не говорим сега за асимилация и не е необходимо да говорим. Ние говорим за сближаване на турското население като съставна част от българския народ. Като строители на социалистическа България.“ (Сравни с: Ялъмов, И., 2002, стр. 371)

Впоследствие в така поставената цел се променя изразът „единна комунистическа нация“, който се трансформира в широко пропагандирания „единна българска социалистическа нация“, а вместо „асимилация“ се използват евфемизмите „приобщаване“ и в по-твърдия вариант – „преодоляване на етническите различия“.

Достигнало до окръзите със смесено население, изказването на Тодор Живков предизвиква брожение сред местния партиен актив. Това кара неговия началник на кабинета по това време Милко Балев да преправи текста на изказването, така че горните думи да отпаднат. В Партийния архив са запазени няколко различаващи се помежду си преработки на стенограмата, но не и самата тя. Заместник завеждащият Отдела за работа с масовите организации и турското население към ЦК на БКП Ахмед Арунов успява обаче да вземе и запази едно от оригиналните машинописни копия.

В края на същата година – на заседание на ЦК от 28 декември 1967 г. – Тодор Живков отново използва думата „асимилация“:


Small Ad GF 1

„(…) нашата линия и в бъдеще трябва да бъде линия на приобщаване и сливане на това население с българската нация. … Значи ние не сме за асимилация на турското и циганското население, но за каква асимилация? Ленин говори, че има асимилация и асимилация. Има груба, реакционна, шовинистична, империалистическа асимилация, но има и прогресивна асимилация. Ние сме за създаването на една комунистическа нация в НРБ, но не около турското и циганското население, а около българското население.“

И малко по-късно на същото заседание лукаво добавя:

„Не е удобно да употребяваме думата асимилация, но тук на заседанието може.“

(ЦДА, ф. 1б, оп. 34, а. е. 89; Баева, И. и Е. Калинова, 2009, стр. 66)

Един месец по рано – на 21 ноември 1967 г. – на заседание на Политбюро той вече е поставил задачата: „да имаме втора програма, която не бива да публикуваме“.

Десетилетието след „Априлския пленум“ на ЦК на Комунистическата партия е време, когато основната тенденция в политиката към малцинствата е променена в сравнение с периода преди това, но все още не е ясно очертана – асимилационният натиск е на приливи и отливи.

Стартът се дава с Решение № 84 от 25 февруари 1969 г. на Политбюро на ЦК на БКП „За по-нататъшното подобряване на работата сред турското население и пълното му приобщаване към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм“. От този момент до 1989 г. политиката на унификация на различните – на принадлежащите към малцинствата – се провежда целенасочено и методично. Това се прави на последователни стъпки, за да се стигне до кулминацията през зимата на 1984 – 1985 г. Сега знаем, че не всички от партийната върхушка са приемали тази политика (в повечето случаи само в отделни нейни аспекти), но като част от тоталитарния режим те е трябвало да изразяват съгласие и да участват в нейното провеждане или – алтернативата е отстраняване от заеманите ръководни позиции и отлъчване от комунистическия елит.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В изпълнение на Решение № 84 (Иванов, М. и И. Ялъмов, 1998; Ялъмов, И., 2002):

  • Периодичният печат на турски език е силно ограничен. Закриват се четири централни периодични издания, излизащи на турски език. Остават вестник „Йени ъшък – Нова светлина“ и списание „Йени хайат – Нов живот“, които започват да  се списват на български и турски език. Спрени са притурките на окръжните вестници. Само кърджалийският вестник „Родоп мюджалеси“ („Родопска борба“) се задържа до 1974 г., когато е заменен с притурка на турски на в. „Нов живот“ (през 1984 г. и тя е ликвидирана).
  • Прекратява се книгоиздаването на турски език. Турският отдел към издателство „Народна просвета“ е закрит.
  • Времето за радиопредавания на турски език се съкращава от 5 на 3 часа дневно.
  • През 1975 г. се закриват турските естрадни театри в Шумен, Разград и Кърджали, като те се трансформират в естрадни състави, които до окончателното им ликвидиране през 1984 г. изпълняват български и съветски фолклор.
  • Силно се ограничава дейността на читалищата в районите с турско население и на техните фолклорни състави.
  • Министерството на просветата приема свои мероприятия. След 1969 г. в указанията на министерството преди началото на всяка учебната година вече не се дават подробни указания за изучаването на турски език, както е било до тогава. Провеждат се събрания с учителите турци, които да инициират „доброволен отказ“ от изучаването на турски език. Тези, които изразяват несъгласие, са обявени за националисти и уволнени. От учебната 1973 – 1974 година този предмет е изваден от учебните планове. Към средата на 70-те години турски език не се изучава никъде.
  • През 1971 г. се създава комисия, „относно наречието на литературния турски език, което следва да се използва от средствата за масова информация, предназначени за населението от турски произход, в училищата и при книгоиздаването“ (ЦДА, ф. 1б, оп. 40, а. е. 272). В резултат на работата на комисията е наложена модификация на турската книжовна норма, която е  максимално отдалечена от съвременния литературен турски език.
  • За да се заличат религиозните обреди и народностни традиции, особено при кръщаване, сватба и погребение, се налагат нови „социалистически граждански ритуали и традиции“.  Във връзка с това на 11 март 1971 г. Секретариатът на ЦК на БКП утвърждава решение, което предвижда мерки за „внедряването на гражданските ритуали и преодоляването на влиянието на религията в бита на хората“ (ЦДА, ф. 1б, оп. 36, а. е. 1345).

Докато се изпълнява тази програма, в годините от 1968 г. до 1978 г.  се провежда втората (след 1950–1951 г.) мащабна изселническа кампания по време на комунистическото управление. По силата на спогодба между България и Турция през този период се изселват около 115 000 турци (ЦДА, ф. 1б, оп. 63, а. е. 152; Трифонов, С., 1993).

Рязкото ограничаване на етнокултурните и религиозни права на мюсюлманите е в правилната посока за Тодор Живков и неговото национал-комунистическо обкръжение, но не е достатъчно. Крайната цел е пълната асимилация. За това трябва да бъдат премахнати всички мюсюлмански имена и да се прекрати всякакво обозначаване на етническата принадлежност (в личните паспорти в началото на 70-те години все още съществува графата „народност“).

Започва се с помаците. (Виж основаващия се на богат документален материал анализ в: Иванова, Е., 2002, а също така Груев, М. и А. Кальонски, 2008.) При помаците е „най-просто“, защото въпросът с народността не стои – според възприетата през 70-те години в партийните документи терминология те са „българи с мохамеданска вяра“ или „потомци на помохамеданчени българи“. Остават само имената. В по-ограничени мащаби преименувания на помаци се извършват (на редица места с насилия) през 60-те години – главно в периода 1962 – 1964 г. (в изпълнение на Решение на Политбюро № 101 от 5 април 1962 г., с което се утвърждават „мероприятия против турчеенето на цигани, татари и българи с мохамеданско вероизповедание“ – виж ЦДА, ф. 1, оп. 6, а. е. 4749). След като е натрупан известен опит – след като почвата е опипана – през 1970 г. в Родопите се преминава към тотално повсеместно преименуване на помаците. Съпротивата е смазана с насилия. До 1974 г. са сменени имената и издадени нови паспорти на около 220 000 души (Гочева, П., 1993). Към 30 март 1977 г. в цялата страна остават непреименувани 6718 помаци според справка на „Комисията за изпълнителните комитети на народните съвети при Министерския съвет“. (ЦДА, ф. 1б, оп. 36, а. е. 595).

За да се заличи етническата принадлежност на другите две групи – роми и турци, тя трябва да отпадне преди всичко от личните паспорти. Най-сигурното решение е, ако от тях просто отпадне графата „народност“. Така се стига до Разпореждане № 56 от 29 септември 1978 г. на Министерския съвет „за подмяната на личните паспорти на гражданите на Народна република България“, което е с гриф „Секретно“ (Протокол № 36 на БМС от 14.9.1978 г.). Към материалите на разпореждането е приложен доклад на министъра на Вътрешните работи Димитър Стоянов до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров, в който то се обосновава. Ето началото на този доклад:

„Другарю Председател,

С Решение № 264 от 27 юни 1978 г. Политбюро на ЦК на БКП дава съгласие да бъдат подменени личните паспорти на гражданите на НР България с нов образец, като подмяната започне през 1981 г. и приключи през 1985 г.

Възлага се на Министерския съвет да утвърди проект за нов образец на паспорт на гражданите на НРБ и издаде съответно разпореждане за осигуряване на необходимите материали и съоръжения за изготвянето на паспортите.

Новият личен паспорт ще отговаря на настъпилите изменения в общественото развитие на страната и ще осигури цялостно изпълнение на Разпореждане № 337 на Министерския съвет от 27.ІХ.1975 г. Същият ще има наименование „личен паспорт на гражданин на Народна република България“, с което ще отпадне необходимостта в паспорта да се отбелязва народността на гражданина.

В новия личен паспорт се предвижда графа за вписване на единния граждански номер на лицата в съответствие с Единната система за гражданска регистрация /ЕСГРАОН/, въведена с Разпореждане № 20 на Бюрото на Министерския съвет от 7.ІІ.1976 г. Подмяната на личните паспорти ще допринесе за подобряване на отчета на населението, свързан с въвеждането на тази система, както и за подобряване контрола над извършителите на престъпления и други противообществени прояви и над неупражняващите общественополезен труд. (…)“

Важно е да запомним периода, в който се предвижда подмяната, защото той говори за планираните бъдещи намерения: 1981–1985 г. Действията стават още по-директни през 1981 г., когато техническата подготовка за извършването на „паспортизацията“ е напреднала значително:

„Поверително!

НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

М И Н И С Т Е Р С К И  С Ъ В Е Т

Р Е Ш Е Н И Е № 171

от 19 ноември 1981 г.

за решаване на някои въпроси по паспортизацията

БЮРОТО НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ РЕШИ:

1. Подмяната на паспортите и другите документи на българските цигани, когато това е съпроводено със сменяване на турско-арабските имена с български, да се извършва безплатно за гражданите.

Таксите, определени за издаване на паспортите и другите документи, в тези случаи да се изплащат от бюджетите на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет и от министерствата и другите ведомства.

2. Разрешава ползуване на 95 допълнителни щатни бройки по сменяване имената на българските цигани, до приключване на тази дейност, но не по-късно от края на 1985 г., съгласно приложението. Изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет да разпределят бройките по общини.

В другите населени места с над 500 души български цигани, изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет могат да разрешават ползуването на една допълнителна щатна бройка на обществени начала до края на 1985 г. За извършването на тази дейност да се привличат пенсионери с необходимия политически и организационен опит или работили в органите на Министерството на вътрешните работи.

3. Министерството на финансите да предостави необходимите средства на изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет, на министерствата и другите ведомства.

София,   ноември 1981 г.

(следват подписи – М. И.)“

Към материалите във връзка с решението е приложено и писмо от Секретаря на Комисията по териториалното и селищното устройство К. Карамитрев до председателите на изпълнителните комитети на окръжните народни съвети с гриф „Строго поверително!“. С това писмо на тях им се изпраща „справка за отговорите на поставените въпроси относно сменяване имената на българските цигани на срещата със секретарите на изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет,  състояла се на 27 октомври т. г. в с. Воняща вода, Великотърновски окръг“. Тази справка обаче отсъства от архивираната преписка.

Сега вече може да се пристъпи към масово преименуване на ромите.

ПРЕИМЕНУВАНЕТО НА РОМИТЕ

Както при помаците, така и при ромите първите преименувания при комунистическото управление се извършват през 60-те години и затова нека да се върнем в това време.

Подготовката за тях започва през 1959 г.:

ЦДА, ф. 1б, оп. 6, а. е. 4034, л. 1-3

„ПРОТОКОЛ „А“ № 229 НА ЗАСЕДАНИЕТО НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП ОТ 31.Х.1959 ГОД.

Присъстват другарите: Боян Българанов, Райко Дамянов, Тодор Живков, Енчо Стайков, Георги Цанков, Вълко Червенков, Димитър Димов, Младен Стоянов, Тодор Прахов, Станко Тодоров, Митко Григоров и Пенчо Кубадински.

ВЪПРОСИ НА ДНЕВНИЯ РЕД:

(…)

ІV. Относно уреждане положението на онези трудещи се цигани, които желаят да се регистрират като българи. Докладчик др. П. Кубадински

РЕШЕНИЯ:

(…)

ІV. Смята за правилно да се уреди положението на онези трудещи се цигани, които се чувстват българи и искат да се регистрират като българи или да заменят мохамеданските си имена с български. Във връзка с това Министерството на правосъдието да внесе в едномесечен срок предложение за изменение за правилника за водене на регистрите за гражданското състояние, в смисъл да се даде възможност на народните съвети да извършват промени в графа „произход“ по писмена молба на трудещите се от националните малцинства, които желаят да се регистрират като българи. Да се даде възможност на родителите, които желаят, да регистрират новородените си деца като българи.“

Следва подписът на Тодор Живков.

Към решението е приложена и следната обосновка:

ЦДА, ф. 1, оп. 6, а. е. 4034, л. 47, 48

„ДОКЛАДНА ЗАПИСКА

В Народна република България живеят около 207,000 български граждани от цигански произход. Съвместният живот на циганското население с българския народ в продължение на стотици години е довел до съществени изменения в бита, съзнанието и културата на значителна част от това население. Процесът на приобщаване на циганското население към българския народ и българската националност обаче бе възпрепятствуван съзнателно преди 9.ІХ.1944 год. от българската буржоазия, която провеждаше към тях политика на расова дискриминация. В условията на феодализма и капитализма циганите бяха поставени вън от обществото. Едва след 9.ІХ.1944 год. при бащинските грижи на Партията и народната власт за циганското население се откри широк простор за всестранно развитие и се създадоха предпоставки за най-тясно сближение на трудещите се, независимо от техния произход и вяра.

Значителен брой цигани са възприели българския език като матерен език, приобщили са се към българската материална и духовна култура, децата им учат в български училища. Много от тях са приели български имена, женят се за българи и българки, чувствуват се българи. В годините на народната власт особено се засили процесът на приобщаване към българската нация сред циганите християни, които са повече от 100,000 души. Участието в социалистическото строителство, общите идеологически цели и задачи, общият труд в производството, общите политически, масови и културно-просветни организации, богатата българска култура и пр. – всичко това неотразимо въздействува на циганското население и най-тясно го приобщава към българския народ. Това е естествен, закономерен и прогресивен процес на нашето обществено-политическо развитие. В резултат на това най прогресивната  част от циганското население поставя въпросът, че те се чувствуват българи и искат да извършат промяна в своето гражданско състояние, като се регистрират като българи. В ЦК на БКП постъпват молби от цели групи цигани, които настойчиво изтъкват, че те фактически са българи и искат да отстранят формалните пречки за приобщаването им към българската нация.

Известна част цигани-мохамедани през 1946–47 год. се регистрираха като турци. Приобщаване на част от това население към турското население, като се има предвид по-ниската култура на турското население, религиозните и националистически влияния и анкарската пропаганда, задържа развитието на тези цигани. Част от кадрите сред тази категория от циганското население също поставя въпрос да се регистрират като цигани или българи. Такива искания има и от някои евреи, турци и др. Пречка в това отношение се явява фактът, че промяна в гражданското състояние може да се извърши само по съдебен път.

Освен това при дописването в регистрите на гражданското състояние новородените деца трябва да се регистрират по произхода на своите родители, въпреки желанието на последните да ги впишат като българи. Тези процесуални изисквания в настоящия етап се явяват затруднение в удовлетворяването желанието на трудещите се от националните малцинства.

Отделът на ЦК на БКП „За работа сред националните малцинства“ предлага да се извърши промяна в правилника за водене на регистрите за гражданското състояние, като се даде възможност на народните съвети да извършат промяна в графа „произход“ по писмена молба (а не по съдебен ред) на трудещите се от националните малцинства, които искат те самите или своите деца да регистрират като българи.

Да се проведе и разяснителна работа сред тази част от циганското население, което в миналото, стремейки се да избегне прозвището „цигани“, се е регистрирала като турци. Перспективата на развитие и на тези цигани е свързана не с реакционна Турция, а с българския народ.

 

17.ІХ.1959 г.

София

ЗАВ. ОТДЕЛ „ЗА РАБОТА СРЕД НАЦИОНАЛНИТЕ  МАЛЦИНСТВА“ НА ЦК НА БКП:         (п.)

/Ив. Господинов/“

 

 

На ръка е написано: Съгласувано с Министерството на правосъдието

 

След приемането на решението от 31 октомври 1959 г. започват конкретни действия по преименуването. Тласък на тези действия дава споменато по-горе Решение № 101 от 1962 г. В него, като се констатира, че „подтиквани от турската пропаганда и религиозния фанатизъм, и улеснявани от неправилните действия на редица органи на народната власт, над 130 хиляди цигани и десетки хиляди татари и българи мохамедани в много райони на страната са се регистрирали като турци“, се постановява да се изработи инструкция към Правилника за водене регистрите за гражданското състояние, в която „да се разяснят правата на гражданите от небългарски произход, които при пълно вътрешно убеждение и открито изразено собствено желание могат да регистрират себе си и своите деца като българи, да променят своите собствени, бащини и фамилни имена без решение на народния съд, а само с писмена молба до съответните народни съвети“.

В своите спомени „Един циганин в ЦК на БКП“ Господин Колев, който от 1958 до 1990 г. е инструктор в ЦК на БКП, отговарящ за работата с циганското население, описва по следния начин изпълнението на партийните решения сред циганското население по онова време:

„Първото решение за смяна на имената е от януари 1960 година. (…)

За улеснение на процедурата по смяна на имената бе изменен съответният текст в Наредбата за гражданско състояние. Дотогава смяната на имената можеше да стане само чрез съда. Въведоха опростена процедура, която изискваше само попълването на един формуляр. Ето го и текста на декларацията, пазя го:

„Декларация

Долуподписаният…………...........заявявам, че доброволно

желая да си променя турското име…………..с българско,

от………………………………на……………………………………

Подпис, дата, град“.

Циганинът попълваше тази декларация и след кратко време получаваше безплатно паспорт с новото си име.

Отначало всички бяха стъписани. Хората на глас задаваха въпроси. Как така ще ни сменят имената? Защо? Кому пречат? Нали работим и си гледаме децата?! Във всяка къща, във всеки дом хората разсъждаваха по новия правителствен казус и, естествено, спореха. Някои изчакваха какво ще направят съседите. Други питаха по телефона или с писма близките си от други селища. (…)

В началото се спазваше принципът на доброволността. Много хора, предимно млади, направиха необходимото и даже с гордост и радост демонстрираха новите си имена. Истина беше, че значителна част от по-младите хора още преди това в махалата или на работното си място са ползвали вече избраните имена. Но със старите хора беше по-друго. Те бяха съгласни децата им и по-младите да носят български имена, но за себе си с просълзени очи кротко питаха: „Не е ли грехота на нас – 70-80-годишни хора, вече с единия крак в гроба – да ни сменят имената и да ни правят за резил?!“…Имаше обаче и цигани, които открито заявяваха, че за нищо на света няма да се съгласят да си сменят имената. И дълго време, чак до 1985 година запазиха турските си имена.

Разяснителна работа се водеше устно. Този акт се пропагандираше индивидуално. Вестниците, радиото и телевизията не споменаваха и не пишеха нищо по този въпрос. Вестник „Нов път“ – въпреки че в много махали и квартали темата „вреше и кипеше“ – също мълчеше.

Отначало се разчиташе на личната инициатива – които желаеха, отиваха в общината  или в кварталния клуб, където дежуреха служители на съвета, и попълваха декларациите. Не след много време обаче административните и стопански ръководители – видимо и по нечие указание – започнаха да толерират тези свои работници, които бяха с нови имена. Към ония, които не желаеха да си сменят имената, нескрито изразяваха негативното си отношение. Такива упорити цигани често бяха наказвани за най-дребни прояви, забавяха авансовото им заплащане, имаше даже случаи на уволнени…. – всичко това, виждате ли, ставало поради „съкращения“. На упоритите цигани не изплащаха редовно социалните помощи. По това време (1962 – 1963 година) се завършваше строителството на „Филиповци“ край София. От районните съвети и от Софийски ГНС идваха сигнали, които недвусмислено даваха да се разбере, че новодомци могат да станат само тези, които са си сменили имената. Сравнително по-леко премина кампанията във Врачанско, Видинско, Плевенско, Перник, Кюстендил и София. В тези градове и райони отдавна имаше цигани със смесени имена: личното им – българско, а бащиното – турско. Много трудно, даже драматично премина кампанията в Хасковско, Бургаско и Русенско. В квартал „Столипиново“ в Пловдив на многолюдно събрание, на което говори зам.–завеждащият отдел „Малцинствен“ Димитър Генов, през прозореца хвърлиха голям камък, който по една случайност не го улучи. В Нова Загора колата, с която пътувах, бе атакувана с градушка от камъни. Главният аргумент на яростните противници за смяната на имената беше: „Ние не сме цигани, ние сме турци! Когато смените имената на всички турци, тогава и ние ще сменим нашите!“ И това беше истина. В официалните документи за самоличност те бяха вписани като турци, макар че в интимни разговори не отричаха циганския си произход.

За година и половина бяха сменени имената на 120 000 човека. (…)“ (стр. 157 – 159)

„СТРОГО И ПОСЛЕДОВАТЕЛНО ТРЯБВА ДА СЕ СПАЗВА ПРИНЦИПЪТ НА ДОБРОВОЛНОСТТА“

Една от първите задачи на провежданото от комунистическия режим след 1969 г. етническо инженерство е да се направи публично невидима малцинствената етническа и религиозна идентичност. Моделирането на етно-религиозния  състав в страната, започнало с масовото преименуване на помаците през първата половина на 70-те години, продължава със заличаването на ромската етническа група. При преброяването от 1975 г. данните за броя на ромите са грубо манипулирани и се оказва, че те са само 18 323 души. За сравнение  предишните две преброявания дават за броя на циганите у нас 197 865 души през 1956 г. и 148 874 през 1965 г. (Национален статистически институт, „Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992 г. Резултати от преброяването на населението, Том І“, София, 1994, стр. ХХV.)

Но за политическата полиция на една тоталитарна държава е типично воденето на двойно счетоводство. Следвайки въведени от „циганолозите“ на Държавна сигурност „обективни“ критерии и като се използват данните на Единната система за гражданска регистрация (ЕСГРАОН), ромите в България се броят, без те да знаят това, човек  по човек. Ето какво четем в справката „Оперативната обстановка сред българските цигани и задачите на органите на ДС и НМ“, изготвена въз основа  на докладна записка на началника на „Инспекторат“ – МВР  с дата 5 май 1980 г. и публикувана в „Бюлетин за ръководния състава на МВР – бял“ (АМВР, ф. 1, оп.12, а. е. 185, л. 24 – 28):

„(…) В Н Р България живеят около 510 000 български цигани (обърнете внимание – не 18 323, както е според проведеното само 5 години преди това преброяване – М. И.), от които: в Пловдивски окръг – 52 000, Варненски – 34 000, Сливенски – 32 000, Бургаски – 30 000, Пазарджишки – 29 000, Старозагорски – 28 500, Михайловградски – 23 500, в столицата – 26 300 и др.

При последното преброяване на населението и при подмяната на личните паспорти по-голямата част от българските цигани приеха без особени усложнения български имена.“

Последното изречение съдържа важна информация. Това е единственият текст, на който съм попаднал, от който да се вижда, че по време на преброяването през 1975 г. са провеждани, без да се вдига шум, асимилационни действия по отношение на ромите мюсюлмани, като са им променяни имената. Е, отбелязва се, че това е ставало „без особени усложнения“. Както ще видим по-долу, една година по-късно главният отговорник от Политбюро на ЦК на БКП по „заличаване на етническите различия“ Георги Атанасов даже подчертава, че това е ставало „напълно доброволно“. Интересно е, че през 1994 г. Националният статистически институт коментира по аналогичен начин силно занижения  брой на ромите според преброяването  през 1975 г.: „Причината за това е самоопределянето на значителна част от тези лица като принадлежащи към българската етническа група.“ (Виж цитираната  публикация, стр. ХХVІІ.)

Но да продължим с текста на справката:

„В окръзи, където живеят компактни маси български турци и български цигани, под влиянието на протурския национализъм циганите продължават да се турчеят и да запазват арабско-турските си имена. Така например, във Великотърновски окръг от 23 150 български цигани се турчеят 14 860, в Старозагорски от 28 320 – 10 440, във Врачански от 23 600 – 7 110, в Хасковски от 16 550 – 3 100. Всички живеещи в Кърджалийски окръг 5920 български цигани се турчеят, а в Търговищки от 10 530 – 9 600.“

Цитираният тук документ е изготвен като част от подготовката на репресивния апарат за окончателното решаване на задачата: „при замяната на паспортите да завърши процесът на приемането на български имена“. Ето още няколко пасажа от него:

„(…) Българските цигани все още изостават от общото развитие на българския народ. Сред отделни лица и среди от тях се наблюдават отрицателни прояви от политически характер, които се свеждат главно до:

-   опити за създаване нелегални организации на националистическа и религиозна основа;

-    опити за издирване и установяване на връзки между по-будни, образовани и заемащи отговорни постове български цигани с цел водене на борба против „асимилаторската“ политика на партията и правителството и отстояване на „циганската самобитност и националност“;

-    издигане на искания за национална автономия, създаване на цигански самодейни художествени колективи и спортни клубове, организиране на цигански национални вечери и срещи;

-    вражески прояви по адрес на партийно-правителствените мероприятия и по-специално за приобщаване на българските цигани в социалистическото строителство.

Има данни, че отделни български цигани се стремят да установят връзки със задгранични цигански центрове в Париж, Лондон и Югославия и да вземат участие в провеждани от тях международни мероприятия (конгреси, симпозиуми и срещи).“

Дейността на международните ромски организации, между които централно място заема особено активната през този период „Международен ромски съюз“ (“International Romani Union“),  се е следяла внимателно от българските специални служби. За тези организации виж по-подробно: Лиежоа, Жан-Пиер, 1999, както и Марушиакова, Е. и В. Попов, 1993. Да продължим със справката:

„Наблюдава се известно активизиране на баптистките и евангелските църкви в някои райони и квартали, населени предимно с български цигани.

Софийското градско и окръжните управления на МВР провеждат мероприятия за пресичане, ограничаване и неутрализиране на нелоялната дейност сред българските цигани. Установеният вражески контингент обаче е малък и не създава необходимата оперативна база за по-разгърната, ефективна и перспективна работа. По-добри резултати имат в това отношение окръжните управления в Ямбол, Пазарджик, Ловеч и Михайловград.

При извършената проверка от „Инспекторат“ – МВР през октомври 1979 г. е било констатирано чувствително изоставане в Софийското градско, Софийското окръжно и в окръжните управления на МВР – Пловдив и Стара Загора, където не е бил установен вражеският контингент сред българските цигани и нито едно лице не е било взето на оперативен отчет.

Агентурата по тази линия не достига, независимо че в повечето окръжни управления се ползват и агенти, работещи и по други линии. Това важи главно за окръжните управления в Габрово, Ловеч, Велико Търново, Разград, Кърджали, Благоевград и Кюстендил.

В информацията на началника на „Инспекторат“ – МВР от 28 ноември 1979 г. до др. министър се прави общата констатация, че получаваните сигнали, водените на оперативен отчет дела, количеството и качеството на агентурата (в това число с маршрутни възможности и за оказване на влияние) и работата с нея са далеч под изискванията на Окръжно № І-44. Счита се за целесъобразно ВГУ (Второ главно управление – М. И.) и VІ управление – ДС да вземат допълнителни мерки за оказване помощ на място, особено по перспективните разработки и сигнали. (…)

По-голямата част от негласния апарат на Народната милиция е с добри възможности и при условията на компактни маси от български цигани един агент може успешно да контролира поведението на повече лица. Много от сътрудниците, които имат маршрутни възможности, са картотекирани в ДНМ (Дирекция на народната милиция – М. И.) и при необходимост се използват успешно. Работата по придобиването, ръководенето и възпитаването на негласния апарат е под изискванията в окръжните управления – Благоевград, Кюстендил, Враца, Варна, Пазарджик, Сливен и Стара Загора.

Ползването на доверени лица сред тази категория български граждани дава добри резултати. Въпреки това в окръжните управления в Хасково, Пазарджик, Пловдив, Силистра, Шумен, Стара Загора, Кюстендил, Благоевград и София тази задача е подценена.

Отпечатано на печатница в 60 екз. (на ръка – М. И.).“

И така, след като са предприети мерки за мобилизиране на Държавна сигурност и милицията (включително тяхната агентура), може да се премине към действие. На 7 юли 1981 г. в ЦК на БКП се провежда инструктаж с окръжните партийни секретари, с което започва кампанията по поредното (този път окончателно) масово преименуване на ромите мюсюлмани:

Централен държавен архив (ЦДА), фонд 1б, опис 59 (ІІ), архивна единица 66.

СЪДЪРЖАНИЕ

на стенографския протокол на съвещанието на първите секретари на ОК  на БКП и отговорни дейци от други ведомства,  7 юли 1981 г.

„(…)

ПРЕДС. АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ (Александър Лилов – член на Политбюро и секретар на ЦК па БКП по идеологическите въпроси, член на Държавния съвет):

Другари, днешното съвещание с първите секретари на окръжните комитети на партията, на което са поканени и отговорни дейци на други ведомства, има инструктивен характер. Ще разгледаме два въпроса. По първия, който е посветен на някои въпроси от изпълнението на плана в селското стопанство, ще говори др. Гриша Филипов – председател на Министерския съвет.

Има думата др. Гриша Филипов.

ГРИША ФИЛИПОВ:

(…)

ПРЕДС. АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ:

(…)

По втората точка от нашето съвещание – работата сред българските цигани във връзка с подмяната на паспортите в Народна република България, има думата др. Георги Атанасов.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ (Георги Атанасов – секретар на ЦК на БКП и председател на Комитета за държавен и народен контрол /с ранг на министър/):

Другари,

Както е известно, в продължение на 5 години ще се извърши замяна на паспортите на гражданите на Народна република България. Това е значително мероприятие на нашата държава с важно, преди всичко, възпитателно и политическо значение. Основната част от подготвителната работа вече е завършена. Целта на настоящото съвещание е да обсъди някои въпроси по-специално за подмяната на паспортите на тази част от българските цигани, които имат турско-арабски имена.

Секретариатът на ЦК на БКП смята за целесъобразно да се отговори положително на изявеното желание от български цигани да заменят турско-арабските си имена с български или да ги приведат в българска транскрипция. Този процес е започнал отдавна и е напълно обосновано в периода на петгодишния срок на паспортизацията да бъде доведен докрай одчертаното тук и по-надолу е както в оригинала – М. И.).

Българската комунистическа партия провежда последователно класова, марксистко-ленинска линия и политика към етническите групи у нас. Социалистическият обществен строй създаде и създава все по-добри условия за преодоляване на тежкото наследство в тази област, оставено ни от капитализма, в това число и към българските цигани, за пълното им приобщаване към делото на социализма и българския народ.

Проблемите на българските цигани винаги са били обект на специални грижи и внимание на партийното и държавното ръководство, лично на др. Тодор Живков. (…)

В резултат на коренните преобразования в цялостния живот на страната, на измененията, които провеждането на ленинската априлска линия на партията внесе в живота на българските цигани, сред тях се развива и формира българско народностно съзнание, ускорено протичат обективни процеси на пълно и необратимо приобщаване към българската нация. Преобладаващата част от тях се считат за българи, съзнателно се стремят да бъдат изразители на онези традиции и добродетели, които са характерни за нашия народ. Това е крупно завоевание. Това е такова завоевание, което изразява високохуманната същност на социалистическия обществен строй, неговата способност да създава реални условия и предпоставки за развитието, усъвършенствуването и реализацията на всеки свой гражданин. (…)

Задачата на настоящото съвещание не е да обсъжда мероприятия за цялостното решаване на проблемите. Нашата цел сега е да поставим един единствен въпрос – при замяната на паспортите да завърши процесът на приемането на български имена.

Какви са съображенията за поставяне на този въпрос?

Както е известно, на преброяването през 1975 г. огромната част от българските цигани напълно доброволно изявиха своето българско национално самосъзнание, записаха се като българи.

Едно социологическо изследване от 1979 година показа, че над 300 000 души са вече напълно интегрирани към нашия народ. Това намира израз и в приемането на български имена, в обстоятелството, че те разглеждат все повече този въпрос като важен и необходим елемент на принадлежността си към българската социалистическа нация.

И наистина името на човека е непосредствено свързано с чувството за национална принадлежност и национално самосъзнание, то отразява историческата традиция на народа, израз е на приемствеността между поколенията. Следователно има важно не само личностно, но обществено и политическо значение както за държавата, така и за всеки гражданин.

В случая е съществено и друго. Сред голяма част от българските цигани съществува силно изразено желание за скъсване с всичко,  което е свързано с циганското в отрицателния смисъл на тази дума.“

Да се замислим какво казва Георги Атанасов на това място. Според него„циганско“ е дума, която има и отрицателен смисъл. От друга страна малко преди това той заявява, че „преобладаващата част от тях (циганите – М. И.) се считат за българи, съзнателно се стремят да бъдат изразители на онези традиции и добродетели, които са характерни за нашия народ“. Ето как се придава отрицателна натовареност на названието на една цяла етническа група, за да се противопостави тя на другата – на добрата (българската)  – с нейните „характерни традиции и добродетели“. Това е възглед, който се основава на идеята за превъзходство на една етническа група спрямо друга или – простичко казано – расизъм.  Не на последно място така се насаждат у „другите“ отрицателни нагласи към ромите като към група, а у самите роми – чувство за малоценност, „защото са цигани“.

Да се върнем към аргументацията на Георги Атанасов с характерната за тогавашния партиен стил риторика:

„Трябва да се има предвид и обстоятелството, че практически в цял свят (с изключение на Югославия и Гърция) циганите носят имената на националностите, сред които живеят.

Ето защо ние смятаме за правилно този естествен обективно обоснован процес да не се задържа, а да се създават условия и предпоставки за ускореното му протичане, така че тези български цигани, които имат турско-арабски имена, да получат възможност при подмяната на паспортите да ги заменят с български или да ги приведат в българска транскрипция. Това е задачата, която трябва да решим. Това са и съображенията, за да оценим тази задача като назряла. Поради предстоящата паспортизация, нейното решаване не бива да се отлага.“

След това Георги Атанасов дава количествените параметри на задачата (има известно различие с данните на инспектората на МВР, цитирани по-горе, но трябва да се обърне внимание, че там са дадени цифри за онези цигани, които се „турчеят“, а по-долу – за тези, които имат „турско-арабски“ имена; освен това за изминалата близо една година данните са били доуточнявани):

„(…) в редица окръзи броят на българските цигани с турско-арабски имена е значителен. В Кърджалийски окръг те съставляват 94,8 на сто от общия брой на това население; във Великотърновски – 64,3 на сто; в Ловешки – 57,4 на сто; в Плевенски – 68,7 на сто; в Разградски – 70 на сто; в Силистренски – 58,8 на сто; в Търговищки – 70 на сто; в Старозагорски – 47,6 на сто; в Шуменски – 63,6 на сто; в Ямболски – 44,9 на сто и т. н.

Работата, която трябва да се извърши, не е нито лека, нито кратковременна и не бива да се подценява от никого. Това е труден въпрос, а за някои хора ще се окаже и болезнен (курсивът е мой – М. И.). той е труден и поради някои специфични обстоятелства.

Първо, става дума за значителна група – за около 180 хиляди души. Организацията на политическата работа, както се вижда, ще засегне значителен кръг от хора.

Второ, основната част от тези наши граждани живеят компактно, в обособени квартали и махали. Това е особено характерно за големите градове, където вероятно ще се срещнат и повече трудности. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че значителна част от циганите с турско-арабски имена са в райони с преобладаващо турско население, някои се намират под влияние на религиозния фанатизъм, турчеят се.

Трето, може да се предполага, че при непълноти и грешки от наша страна националистически настроени български турци няма да пропуснат да се възползуват от тях, като представят нашите действия за насилствена асимилация. На такава основа те ще се опитват да внасят несигурност и сред българските турци, да приобщават българските цигани към своите нечисти действия.

Ясно е, че успоредно с индивидуалната политическа работа трябва зорко да се следи поведението на националистическите елементи, навреме да се парира всяко вражеско действие.

Що се отнася до българските цигани, които изповядват ислямска религия, то на тях трябва търпеливо и аргументирано да се разяснява, че смяната на имената не засяга религиозната принадлежност, както преди години смяната на имената на потомците на помохамеданчените в миналото българи с нищо не накърни техните религиозни чувства.“

Разбира се е цинично да се твърди, че смяната на името на един мюсюлманин с друго – немюсюлманско име, с нищо не накърнява неговите религиозни чувства. Да не говорим, че това става в условията на тотална репресия по отношение на мюсюлманската религия (виж: Иванова, Е., 2002, както и Груев, М. и А. Кальонски, 2008). Но да проследим по-нататък инструктажа:

„Четвърто, както е известно, международната реакция и шпионско-диверсионните централи на САЩ, а също така и някои органи в съседна Югославия, активизират своята дейност по т. нар. цигански въпрос, използуват го срещу нашата страна. Паспортизацията на гражданите ще увеличи не само техния интерес, но и стремежа им политически да ни злепоставят пред международната общественост, стига да има и най-незначителен повод за това. (…)

(…) Това е задача политическа и тя се нуждае от политическо ръководство, от политически подход на всеки, който я провежда. Практически тя трябва да се изпълни чрез първичните партийни организации, организациите на Отечествения фронт, Комсомола и професионалните съюзи, но не глобално от тези организации, а от кадри и дейци, на които ще бъде поставена. Първите секретари на окръжните комитети на партията носят лична отговорност за точното спазване на указанията. Тези указания единствено ще се дават по линия на партийните комитети.

По поръчение на Секретариата на ЦК искам да обърна вашето внимание на няколко момента:

Пристъпваме към завършване на едно важно дело. Въпросът се поставя от самото население и е резултат на дълбоките промени в неговото съзнание. Това обаче в никакъв случай не трябва да отслабва нашата активност, нашата точност и прецизност в организацията и провеждането на работата. Необходимо е да вървим към осъществяването на поставената цел последователно, но много внимателно, без шум, да не допуснем в никакъв случай изостряне на обстановката и въпросът за българските цигани да се интернационализира, да стане повод за обсъждане от други страни и на международни форуми.

Строго и последователно трябва да се спазва принципът за доброволността. Точно този принцип обаче предполага действена политическа работа, индивидуална работа с всеки човек. Тук няма място нито за шумни инициативи, нито за събрания на много хора, нито за общи и голословни приказки. С всеки гражданин следва да се работи конкретно и целенасочено. Ще се наложи с някои да се провеждат многократни срещи и разговори, търпеливо и аргументирано да се разяснява, да се постига вътрешна убеденост (курсивът е мой – М. И.). Работата трябва да бъде възложена като лично поръчение на кадрите и да бъде лично извършена от тях.

Необходимо ще бъде да се опрем на комунистите от средата на българските цигани, да се отнесем с доверие към безпартийните, да търсим най-авторитетните и най-влиятелните сред тях, те да създадат пробива, първи да дадат пример, без да се ръководим от правилото дали е дошъл техният ред да получат нови паспорти.

Подмяната на турско-арабските имена не е кратковременна кампания. Този въпрос трябва да се реши през петгодишния период, през който ще се сменят паспортите на всички български граждани. Имаме и време и търпение.“

Тук ясно проличава  как е разположено във времето планираното от комунистическия режим преименуване на всички български граждани с мюсюлмански имена – петгодишният период, за който става дума, е синхронизиран със срока, в който трябва да се извърши смяната на паспортите (виж доклада на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов във връзка с Разпореждане № 56 на МС от 1978 г.).

В края на своя инструктаж Георги Атанасов сменя темата,  преминавайки върху довършването на кампанията по преименуването на помаците, което илюстрира тоталния и безпрекословен характер на осъществявания замисъл:

„(…) Наред с подмяната на имената на българските цигани, Секретариатът на ЦК на БКП намира за целесъобразно да се доведе докрай възстановяването на имената на потомците на помохамеданчените в миналото българи. Сега сред тях са останали около 4 000 души с турско-арабски имена – главно онези, които са напуснали Родопите и живеят в други краища на страната. Това са най-упоритите, някои от които се турчеят. Те трябва да бъдат убедени да възстановяват българските си имена. За онези, които ще упорствуват, трябва да се отложи срокът за подмяната на паспортите в рамките на обявения срок.“

Или иначе казано – който не си смени името в рамките на обявения срок, ще остане след това без валиден паспорт с всичките произтичащи от това последствия.

Инструктажът завършва с думите:

„(…) Задължително е едно – организацията на изпълнението и практическата работа, която ще се проведе под непосредственото ръководство на първите секретари на окръжните комитети на БКП, да се осъществи напълно в съответствие с политическата същност и значение на задачата.“

След инструктажа Александър Лилов прави заключително изказване:

„(…)

ПРЕДС. АЛЕКСАНАДЪР ЛИЛОВ:

(…) Днес ние поставяме въпроса за имената по простата причина, че не можем да отлагаме повече издаването на паспортите в Народна република България. Поради това Секретариатът се съгласи да разгледа частично този въпрос, за да се даде ясно указание и ясна линия за неговото решаване.“

Забележителна логика на Секретариата – тоталното преименуване на ромите мюсюлмани, като задължително условие за издаването на нови паспорти в държавата. По силата на някакви неназовани правила не е възможно да има паспорти и други документи с мюсюлмански имена. Щом има граждани с такива имена,  „паспортизацията“ трябва да се отложи. По-нататък Александър Лилов с императивен тон подчертава, че инструктажът на Георги Атанасов е от името на цялото комунистическо ръководство:

„Указанията, които изложи др. Атанасов, са абсолютно ясни и работата трябва да се постави именно върху тях. Това е базата, която Секретариатът на Централния комитет, съгласувано с др. Тодор Живков, вижда сега за поставянето и решаването на този въпрос, и те трябва да се спазват стриктно поради важността им. Ние ще номерираме тази инструкция и ще я дадем поименно на всеки първи секретар. Вие ще прецените как по-нататък ще я ползвате, за да може тя да се спазва строго.

(…)Нашата преценка е, че ние имаме възможност не само да поставим, но и да решим успешно този въпрос, тъй като проучванията, които се направиха, показаха, че близо половината от това население вече изявява желание да се реши този въпрос, говори български не само в обществените си изяви, а и в семейната си среда. Има възможност да решим този въпрос, но само ако умно организираме осъществяването на тази дейност. Централният комитет настоява именно за такова отношение към тази задача.

Така че ви моля да прецените най-напред в по-тесен кръг, а след това и съответните специалисти от Отечествения фронт, от Министерството на вътрешните работи, от съответните образователни, стопански и други органи, където има такова население, начина, по който ще се действува на всяко място. Особено е важно да се внимава в големите махали, в Пловдив да речем, където има над 50 хиляди цигани, в Сливен, Пазарджик и някои други места.

Ето такива са допълнителните неща, на които исках да спра вашето внимание и още веднъж да ви кажа, че Централният комитет гледа на този въпрос с много голяма сериозност и ще изисква такава сериозност и от окръжните секретари.

Има ли допълнителни съображения? – Няма.

Закривам съвещанието.

Стенограф: (п.)“

(Значителен фрагмент от тази стенограма беше за първи път публикуван във в. „Дром дромендар“, брой 5, юли-август 2001 г.)

Няколко месеца след съвещанието от 7 юли (през ноември 1981 г.) излиза поверителното Решение № 171 на МС, с което се урежда „подмяната на паспортите и другите документи на българските цигани, когато това е съпроводено със сменяване на турско-арабските имена с български, да се извършва безплатно за гражданите.“ Отпускат се и допълнителни щатни бройки  „по сменяване имената на българските цигани“. (Виж решението в предходния файл.)

Кампанията по „доброволната“ смяната на имената на ромите в България завършва по-рано от предвиденото. В Синия периодичен информационен бюлетин на МВР, представен на 22.7.1983 г. за одобрение от Министъра на вътрешните работи, е публикуван отчет за извършената дейност, изготвен от Централното информационно-организационно управление на МВР. Отчетът е с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО! на всяка страница:

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 506, л. 71 – 74

„СТРОГО СЕКРЕТНО!

СЕКРЕТНО!

СМЯНАТА НА ТУРСКО-АРАБСКИТЕ ИМЕНА И ПАСПОРТИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЦИГАНИ

Смяната на турско-арабските имена на българските цигани, която започна от началото на 1981 година, вече окончателно приключи.

Към 31 май 1983 г. са сменени имената на 230 897 български цигани – всички, които са установени по регистрите за гражданското състояние. От лицата със сменени имена, 141 414 са над 16 години и подлежат на паспортизация. До тази дата са издадени нови паспорти с български имена на 125 171 лица. Паспортизацията им продължава в съответствие с установените графици.

Успешно беше проведено едно от важните мероприятия в изпълнение Решението на Секретариата на ЦК на БКП от 9 октомври 1978 г. „За по-нататъшното подобряване на работата сред българските цигани. за тяхното още по-активно включване в изграждането на развито социалистическо общество“.

Съответните служби на Министерството на вътрешните работи оказваха необходимото съдействие на местните народни съвети и другите държавни органи и организации за нормалното протичане на смяната на имената и паспортизацията, за недопускане на остри вражески прояви и негативни настроения.

В процеса на смяната на имената и паспортизацията на българските цигани бяха срещнати редица трудности, породени от съпротивата на протурски настроените националисти, от все още ниското идейно-политическо и културно равнище на това население, от грешките, допускани от отделни служители на местните административни органи и др.

Още при започването на преименуването се установи, че известна част от лицата с турско-арабски имена са били считани от местните административни органи за турци, за което има и удостоверения, издадени от местните съдилища през 50-те години. Поради това някои дори са се изселили в Турция.

Това обстоятелство наложи да бъдат прегледани старите регистри на населението и да се уточни допълнително етническата принадлежност на тези лица. Бяха издирени по регистрите над 23 000 български цигани, считани неправилно за турци.

Отделни протурски настроени лица, предимно от средите на интелигенцията, в отговор на активизирането  на разяснителната работа на партийните, обществените и държавните органи и организации по преименуването, се стремяха да създават негативни настроения сред циганите в селищата и кварталите, където живеят. Категорично отказваха да се преименуват, заявяваха, че насилствено им сменяли имената, твърдяха, че политиката на партията в това отношение не била правилна, обвиняваха като изменници тия, които са си сменили имената. Някои от тях подстрекаваха към съпротива, организираха групи и делегации и пишеха жалби до различни партийни и държавни органи, чужди представителства и т. н.

Неблагоприятно отражение върху нормалното протичане на смяната на имената и паспортизацията на тая група български граждани дадоха и някои нецелесъобразни административни мерки, нетактични действия и прояви на пренебрежително отношение към българските цигани. Особено болезнено посрещаха това отношение онези от тях, които имат по-високо образование и добро обществено положение.

В резултат на всичко това смяната на имената на българските цигани в началния период беше посрещната с неодобрение и дори с изразена по различни начини съпротива от тях в отделни селища на Габровски, Плевенски, Разградски, Силистренски, Старозагорски, Шуменски, Ямболски и други окръзи.

За да избягнат преименуването, отделни лица и семейства се укриваха, временно напускаха селищата, в които живеят, и заминаваха на работа в други окръзи. Търсеха начини за удостоверяване на „турската“ си принадлежност с помощта на ходжи, чрез опити за подкупване или изнудване на длъжностни лица и др. При повикването им в общинските народни съвети и кметствата отказваха да подават документи за издаването на нови паспорти с български имена.

Паспортизацията на българските цигани и мероприятията по преименуването им широко се коментираха и сред българските турци, което доведе до създаването на страхова и изселническа психоза сред значителна част от тях.

Тези негативни настроения в голяма степен бяха преодолени и през 1982 г. и първото шестмесечие на т. г. проявите на съпротива се сведоха само до ограничен кръг протурски настроени лица.

С приключването смяната на имената на българските цигани беше премахнат един формален белег, който способстваше за тяхното етническо отделяне и обособяване от останалата част на българския народ.

Все още обаче значителна част от българските цигани възприемат българските си имена формално. В ежедневното общуване помежду си продължават да се назовават със старите си турско-арабски имена.

Нужна е по-нататъшна системна идейновъзпитателна работа за преодоляване на психическата бариера и за осъзнаване необходимостта от българските имена.

Органите на МВР със специфичните си методи и средства ще продължават да оказват действена помощ на партийните, комсомолските и профсъюзните органи и организации за повишаване на политическата съзнателност, за класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на българските граждани от цигански произход.“

На 24 април 1984 година началникът на Второ главно управление на ДС генерал-лейтенант Георги Аначков съобщава пред Ръководството на Министерството на вътрешните работи, че в резултат на приключилата кампания  са сменени имената  на 285 671 български цигани и необхванати по-рано 9988 помохамеданчени българи (АМВР, ф.1, оп. 12, а. е. 570, л. 128). С това преименуването на помаците и ромите приключва. Остават имената на турците.

ЛИТЕРАТУРА

1. Баева, И. и Е. Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Том І.“ Държавна агенция „Архиви“, София, 2009.

2.  Гочева, П. „Загадки от последното преброяване“. В. „Дума“, бр. 96 от 27.ІV.1993 г., стр. 7.

3. Груев, М. и А. Кальонски. „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим“. Сиела, София, 2008.

4. Иванова, Е. „Отхвърлените приобщени“. Институт за източноевропейска хуманитаристика, София, 2002.

5. Иванов, М. и И. Ялъмов. „Турската общност в България и нейният периодичен печат (1878 – 1997)“. В: „Българско медиа знание. Енциклопедично издание за медианаука и медиапублицистика, Том ІІ“. Съставител и главен редактор: Р. Милев. Балканмедиа, София, 1998.

6.  Колев, Г. „Един циганин в ЦК на БКП. Преживелици, терзания, размисли“, Рекламно-издателска къща „Вини-1873“, София, 2003.

7.  Лиежоа, Жан-Пиер. „Роми, Цигани, Чергари“. Издателска къща „Литавра“, София, 1999.

8. Марушиакова, Е. и В. Попов. „Циганите в България“. „Клуб ‘90“, София, 1993.

9. Трифонов, С. „Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944 – 1989)“. В: „Страници от българската история. Събития, размисли, личности“. Редактор М. Босева. Просвета, София, 1993.

10. Ялъмов, И. „История на турската общност в България“. София, 2002.

Източник

Михаил Иванов е доцент по теоретична и математическа физика. През 1989-1991 г. той е инициатор, говорител и секретар на Комитета за национално помирение (организация за толерантни междуетнически отношения и малцинствени права в България). Бил е съветник на президента на Република България по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990-1997). През 2001-2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Михаил Иванов преподава „Етническа политика“ и „Права на човека“ в Нов български университет, София. Член е на Обществения съвет на Сдружение за човешки права „Маргиналия“.

Pin It

Прочетете още...

Нашите видрици

Любослава Русева 12 Дек, 2011 Hits: 58567
Шумната нечестност в Църквата обаче е…