Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2012 09 Yane SandanskiКой притежава историята? В романтичната, примордиалистка[1] традиция на повечето национални истории е налице една предпоставка, според която историческите събития, институции и индивиди „принадлежат“ на дадена нация като част от нейната история. Основаващите се на модерността теории за национализма от друга страна подчертават сравнително скорошното „изобретяване“ на националната идентичност, основаваща се на интерпретации и определени представяния на миналото: нациите определят себе си чрез онова, което те твърдят за националната си история. Двете традиции се припокриват що се отнася до важността, отдавана на историческите символи, използвани за дефиниране на националната идентичност и история. Националните герои, литература, фолклор, събития и места на събития от миналото – това са само някои от символите, използвани за определяне на това какво означава да бъдеш член на определен народ.

Дебатите върху историята подхранват продължаването на „македонския въпрос“ – каква е етническата идентичност на сегашните жители на Македония, и каква е била тя в миналото. В случая с Македония почти няма исторически символи, използвани от република Македония, които да не се оспорват от конфликтни исторически традиции в съседните страни. Тези конкуриращи се претенции върху ключови символи, от своя страна, се разглеждат като провокативни. От гледна точка на предпоставката, че такива символи притежават качеството на „обективна истина“, те не могат да бъдат споделяни: съперничещите претенции подкопават легитимността на националната идентичност.

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

Българско-македонските дебати върху идентичността на „националните герои“ на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна организация (ВМРО)[2] като Гоце Делчев и Яне Сандански показват нагледно това съперничество. По време на социалистическия период националните идеологии подпомогнаха оформянето на начините, по които всяка страна ги използваше като представители на нацията си. Преходът от комунистическо управление след 1989 и появата на независима Македонска държава през 1991 доведе до нов възход при използването на такива символи, вече само донякъде модерирани от държавите и академичните среди. Сега дебатът беше подет от медиите, популярната преса, вътрешните политически кампании и други публични форуми. Въпреки значителните вътрешни разногласия и в двете страни върху „истинската роля“ на тези фигури в националната история, героите на ВМРО все още се изискват като „собствени“ и от двете страни – и съответно отричани за другите.



Лупата на Социалистическата национална идеология: 1945/1989

Комунистическите режими както в Югославия, така и в България утвърждават след Втората световна война една спонсорирана история, която подхожда към въпросите на националната история от гледна точка на утвърдената идеология. С работата си писачите на история подпомагат оформянето на новите визии за света. Историята, често полагана в презентистки[3] рамки, е използвана като средство за поддържане на легитимността на новите социалистически държави, чрез предлагане на определени исторически прецеденти.[4] Партийните ръководства, от своя страна, регулират достъпа до държавно-притежаваните издателства, университетски позиции, архиви, финансиране на изследвания и възможности за постигане на престиж. Като единствен „пазар“ за историята, държавата съответно е в състояние да контролира и нейното производство.

Националните герои са призовани да служат като символи на новите социалистически идеологии – но само доколкото техните действия могат да бъдат представени като истински „прогресивни“. Неясният популизъм или анархизъм, поддържан от такива лидери на ВМРО като Гоце и Яне е превърнат в открит социализъм, от вида, който им се приписва както в Документ 1, така и в Документ 2 на края на този материал. Македонското революционно движение като цяло се представя като масово движение за национално освобождение против чуждото потисничество. В качеството си на такова, то служи като предшественик на движенията, установили Народна Република България и Югославската Социалистическа Република Македония.

Тъй като и от двете страни има съгласие върху идеологическото използване на македонските герои, потенциалът за конфликт е ограничен до въпросите на тяхната национална идентичност. Докато Българската комунистическа партия мълчаливо признава правото на Белград върху признаването на Македонска нация, както го прави от 1944 до 1948, това не е проблем.[5] Но след конфликта Тито-Сталин от 1948, българското правителство е свободно да промени курса и да оспори легитимността на македонската нация. От 1948 до 1989 дебатите между двете държави върху македонската история имат имплицитни политически нюанси и са повлияни от статуса на българо-югославските отношения.[6] Но дебатът върху македонската нация получава важност и за националните идеологии на двете страни от този период, отвъд „тактическата му важност“ в международната дипломация. Героите на ВМРО ще бъдат използвани и в бъдеще, за да обслужват и двата комунистически режима.[7]

В Македония, федералното правителство в Белград и републиканското правителство в Скопие насърчават една официална национална идеология, основаваща се на македонската национална идентичност. Стандартизацията на македонския език, създаването на автокефална Македонска православна църква и новите интерпретации на историята – всички те подсилват тази идентичност. Македонската национална история се проследява назад до деветнадесети век, като за неин най-значителен израз се приема революционната борба за свобода, равенство и независимост.[8] Като авангард на народното движение, ВМРО се разглежда съзнателно като етнически македонска, а политически социалистическа организация. Историците правят директни връзки между Илинденското въстание от август 1903 и партизанската борба срещу българските и немски окупатори от 1941-44: „Илинден 1903 следователно е първият македонски Илинден. Той предвещава втория, който започва през 1941. Чрез тези борби македонският народ потвърждава историческото съществуване на македонската нация…“ Но само втората от тези две борби действително постига създаването на Македонска държава. Нейното основаване през 1944 под егидата на АСНОМ (Антифашистко събрание за национално освобождение на Македония) е поддържано от Югославската комунистическа партия.

По такъв начин Югославската социалистическа република Македония постига целите на Илинден – такива, каквито те са определени от новата национална идеология. Създаването и развитието на македонска национална история служи като крайъгълен камък на републиката, заедно със стандартизацията на македонския език и създаването на Македонска православна църква през 1958 (автокефална след 1967). В съответствие с всичко това, от решаваща важност е да се докаже, че водачите на ВМРО са били съзнателно македонци по идентичност и да се въведат те в пантеона на националните герои.

Както Делчев, така и Сандански са почитани не само с паметници и публикации, но и възприети като символи на републиката (Документ 3 в края на тази статия). Самата република е характеризирана като естествено развитие на аспирациите на Делчев за автономна македонска държава.[9] През социалистическия период както популярната преса, така и академическите публикации се фокусират върху ВМРО и неговите водачи: почти две пети от статиите в списание Македонски преглед от 1971 до 1989, например, са посветени на членове на ВМРО, на по-широката организация или на въстанието от Илинден.

В същото време е налице тенденция да се представят „не-прогресивните“ исторически елементи или фракции вътре във ВМРО като експлицитно български: Тодор Александров, например, е не само реакционен агент на буржоазията, той е агент и на „великобългаризма“ и на „шовинистичната българска буржоазия"[10] Делчев и Сандански са национални герои не само заради борбите си срещу турците; те са се противопоставяли на българските агенти за асимилация и реакционни, про-български фракции като Върховния македонски комитет. Това подчертава техните национални идентичности като македонци. По този начин българските претенции върху македонските символи могат да бъдат представени просто като последни изяви на „шовинисткото“ българско отношение и като директни атаки срещу македонския народ.[11]

2012_09_Sborna_Cheta_Kiustendil

В България, потенциалът за включване на историята на ВМРО в новата българска социалистическа национална идеология е по-проблематичен. През 1923 и 1934 тук организацията е била обвързана с репресивните, антикомунистически режими. ВМРО взема участие в насилственото сваляне на земеделското правителство на Александър Стамболийски през 1923. Нещо повече, през същата година ВМРО се противопоставя активно на несполучливото въстание на Българската комунистическа партия. Лявото крило на движението е съвсем малко и неефективно в сравнение с големите, националистически фракции. И накрая, репутацията на ВМРО в България от годините между войните е опетнена от постоянните убийства, гангстеризъм и насилие между различните фракции на движението. Всъщност, след като взема властта, БКП активно потиска оставащите елементи от ВМРО.

И, което е най-важно, собственото признаване на БКП на македонската националност в годините 1944-48, както и по-предпазливото признаване от 1948-56, ограничава всякакво първоначално включване на македонското революционно движение в новите версии на българската национална история. Натискът от Москва по отношение на връзките с Белград влияе и върху официалната политика по въпроса за македонската история. Тази официална политика за признаване на македонската идентичност на свой ред се среща със съпротива както от някои фракции в БКП, така и от членове на македонската емиграционна общност, живеещи в България.

Ето защо в началото БКП е колеблива що се касае до внедряването на македонските герои в националния пантеон. От една страна, Делчев и Сандански, както и други, биват почитани с паметници и музейни изложения през 1950-те, както и с различни статии в регионални публикации. Друг знак на признание е преименуването на градове в пиринския регион на имената на двамата мъже: Свети Врач е преименуван на Сандански през 1949, а Неврокоп – на Гоце Делчев през 1950.[12] Но за разлика от други революционни фигури от българската история, Делчев и Сандански не са представени по системен начин. Признанието е постепенно и до голяма степен ограничено до пиринския регион. Типично е решението на Централния комитет на БКП от май 1953, с което се отбелязва 50-те годишнина от Илинденското въстание – но в едно друго решение, изреждащо националните „революционни борци против турското робство, фашизма и капитализма“, не е включен нито Делчев, нито Сандански.[13]

Статии по македонски въпроси в академични списания като Исторически преглед и академични монографии са редки през 1950-те и ранните 1960 години, макар че темата никога не се превръща в пълно табу.[14] В сравнение с пороя от материали, идещи от Скопие, разглеждането на македонската история в пресата и академичните кръгове тук изглежда само като противодействие. Държавните вестници реагират на онова, което се възприема като провокации от Скопие и Белград (както и на други оспорвани исторически теми), а българското правителство от време на време протестира срещи определени провокации.[15] И все пак в началото няма системни опити да се представят специфично македонски събития като част от българската история.

Около 1960-те години обаче тази българска политика на скромно отричане започва да се променя. Правят се първи опити да се представи македонското революционно движение като част от българската история, насърчавани на най-високо ниво в БКП, както може да се види от Документ 4. Отправяйки собствени претенции към тамошната история, македонските революционери са портретирани като наследници на една традиция, започваща с такива големи български революционери като Васил Левски.[16] Академичните изследвания се увеличават значително през този период, макар че историята на македонското движение си остава нещо като „затънтено място“ и сред самите историци все още има конфликти относно методите и подхода.

Към 1980-те години българското правителство започва все повече да включва елементи на цялостен, тоест етнически изключващ, национализъм в националната идеология. От една страна етнически малцинства като турците и помаците биват окуражавани (или принудени) да се асимилират или емигрират.[17] Но докато тези малцинства са потискани, македонските исторически теми се радват на нов възход – поредица от статии по македонска история се публикуват във връзка с празненствата за 1300-та годишнина на българската държава през 1981. Македонските герои вече открито се идентифицират като исторически символи на българската държава. В същата година Людмила Живкова подрежда както Делчев, така и Сандански сред „националните герои, които са се борили за свободата на българския народ“[18] Извисяването на Делчев като „апостол на свободата“ сега започва да достига нива, сравняващи го с Левски:

Едва ли е имало друга личност в национално-освободителната борба на българския народ, чийто живот, дела и подвизи да са толкова блестящи, че да напомнят за Васил Левски, какъвто е случая с Гоце Делчев“[19]

Дори Тодор Александров, преди това разглеждан като второстепенна фигура поради ролята му при потушаването на Септемврийското въстание, бива отчасти реабилитиран в средата на 1980-те години, заради българския му национализъм и патриотизъм – но не без значителни дебати сред историците и членовете на БКП, тъй като дотогава той е третиран като „фашист“[20]. Към края на комунистическата ера, македонската история и нейните символи все повече започват да бъдат включвани в националната история на България.



След 1989: разчупване на лупата

За историята на ВМРО политическият преход към пост-комунизъм както в Македония, така и в България, се оказва един вид водораздел. И в двете страни социалистическата национална идеология е служила като регулатор  на писането на история: историческите подходи, разглеждани като неприемливи, почти не намират възможност за достигане на някакви публични форуми. Политическата трансформация на България и появата на независима Македонска държава през 1991 в огромна степен отслабват способността както на правителствата, така и на професионалните академични среди да продължат ролята си на пазачи на националната история. Никое от двете правителства не желае повече да ограничава дебатите по македонската история. Старият натиск откъм Москва или Белград за предпазливост при историческите дебати изчезва – дори напротив, като нови демокрации, и двете страни сега се оказват под натиск от страна на Запада да допуснат по-открити, публични дискусии на историята. Става възможно да се предявят нови претенции към македонските герои.

В Република Македония политическите дебати по наследствата на Югославия и комунизма сега се допълват от дебати, касаещи въпроса каква формулировка трябва да получи националната история след независимостта. Първоначалните спорове се концентрират около въпроса дали петдесетте години на комунистическа историография са преиначили съзнателно историческото познание или не. До този момент историците са пренебрегвали или потулвали определени исторически фигури, които са били политически неприемливи в Македония, като Борис Сарафов, Методи Шаторов и Методи Андонов-Ченто. Дебатите около техния принос за македонската независимост се разгарят скоро след 1991. Историците започват да спорят и по преди това преувеличаваните социалистически квалификации на Делчев и Сандански. Популярната преса се заема със събития, които преди това са били табу, като например партизанското клане от декември 1944 в Скопие (известно като „Скопски войнишки бунт“). От тези дебати се пораждат и други въпроси. До каква степен комунистическата партия в Белград и Скопие е контролирала формирането на македонската национална история? До каква степен националните македонски традиции са били потискани? Дебатите по тези въпроси привличат членове на Македонския национален институт по история и се разпространяват както в академичните списания, така и в популярната преса.

За мнозина македонци подобни дебати са ограничени от факта, че тук няма пред-социалистически традиции на национална история, към които те биха могли да се обърнат. Единствените оригинални парадигми на македонска история са създадени през социалистическия период и се основават на обвързване между ВМРО и надеждите за комунистическа революция. Новите алтернативни теории за националния произход, намаляващи ролята на ВМРО и Илинденското въстание – като например произхода на модерната македонска нация от смесване между славяни и остатъци от древния македонски народ на Александър Македонски – се оказват силно противоречиви сред учените и се срещат със смесен прием в популярните форуми. Академичната продукция на история си остава до голяма степен в ръцете на историци, обучени в старата школа на национална идеология, в институции, които си остават държавно-субсидирани и които до голяма степен запазват състава и облика си отпреди 1991. Като цяло историографските традиции продължават след прехода и се оказват трудно изменими.

Нови предизвикателства от страна на гръцки и български историци, че македонската идентичност е била резултат от „титовското промиване на мозъци“ карат македонските историци да се фокусират върху защитата на историческата легитимност на тази идентичност за населението като цяло и ВМРО по-специално.[21] Гръцката външна политика от средата на 1990-те, включваща икономическо ембарго на република Македония, засилва разногласията по въпросите на националната история – гръцкото правителство отказва да допусне каквато и да е употреба на името „Македония“ от новата държава, тъй като за тях то може да бъде използвано само в един изключително гръцки исторически контекст.[22]

Македонските правителства от 1990-те може би вече не са в състояние да налагат някаква „стриктна“ национална история. Но възприемането на Македония като държава, заплашена от враждебни съседи, дипломатическите дебати с Гърция и България по използването на националните символи, както и възприеманото като заплаха албанско малцинство, окуражават чувството за сцепление. Във времена на криза и ограничени алтернативи, сред етническите македонци като цяло има само малко склонност към радикално преструктуриране на националните символи.

Преходът в България открива път към по-плуралистично преструктуриране. Без наличието на някаква достоверна заплаха за съществуването на българската нация, сред обществеността има по-голяма толерантност към публични несъгласия, отколкото в Република Македония, както и по-малко стимули за поддържане на статуквото на националната история. Почти веднага след 1989 се дочуват призиви за значителна промяна на отношението към Македония и македонското революционно движение. Особено значително е бързото възстановяване след 1989 на организации, потискани по време на комунизма. Най-забележим сред тях е Македонският научен институт (и неговото списание Македонски преглед), както и ВМРО (СМД), която бързо еволюира в политическа партия, както и определен брой по-малки или регионални организации. Много българи от македонски произход, изповядващи несъгласие с политическите намеси в третирането на историята, поддържат подобни групи и вземат активно участие в последвалото наводнение от мемоари, академични статии и популярни истории по темата.[23] В много от случаите тези публикации представят традиции на устни истории, които са предавани в отделни семейства или райони, и които никога не са били включвани в „официалната“ история. И макар че немалко от тях притежават истинска научна стойност, голяма част от споменатите писания са проникнати от силно патриотичен етос. Този етос, от своя страна, кара такива групи на моменти да критикуват като „недостатъчно патриотични“ онези български историци, които предупреждават срещу опасностите от национализма и иредентизма.[24]

Някои български историци, особено онези, свързани с македонски организации, сега се опитват да утвърдят отново идеята за българска идентичност както на македонското революционно движение, така и на населението в Македония като цяло. Особено силно са критикувани политиките на БКП от 1940-те и 1950-те (понякога окачествявани като „национално предателство“). Появяват се огромно количество нови научни публикации по македонския въпрос.[25] По-провокативни и с по-малка научна стойност са трактати, предназначени за масовата публика, като например Десетте лъжи на македонизма от Божидар Димитров.[26] Прибежките в областта на популярната история и вестникарството от страна на историци, както се вижда в Документ 6, започват да изличават разликата между писането на история за академична и масова публика. От друга страна, такива прибежки позволяват на някои историци да достигнат по-широка национална публика, отколкото го позволяват научните трудове. Макар че броят на учените, активно ангажирани в такива дебати е сравнително малък, те доминират в българските образователни институции.[27] Сериозни критики на този вид история, макар и да не липсват напълно, са насочени по-скоро към академичната, а не към масовата аудитория.[28]

Както и в Македония, политическото използване на символите на ВМРО се появява в пост-комунистическия период, но в по-ограничени рамки. Голяма част от широкия дебат върху македонската идентичност се концентрира върху въпроса за отношенията с новата Република Македония, особено около решението на българското правителство да признае новата държава, но не непременно и македонската национална идентичност. Езикът, особено, се превръща в спорна тема, тъй като Скопие подчертава равенството на македонския език с българския (докато София, която гледа на македонския като на „диалект“, се противопоставя например на ползването на преводачи при междудържавни срещи). Голяма част от дебата обикновено се фокусира върху широки въпроси на оспорвания „български характер“ на населението в Република Македония.

Един по-специфичен дебат се подклажда обаче от бързата трансформация на ВМРО-СМД в политическа партия в България. Партията, както показва Документ 6, се позовава директно на македонското революционно движение като своя база и се обръща към българите от македонски произход. Организацията е политическо тяло, подчертаващо консервативни национални ценности и съответно използва такива символи на ВМРО като червения и черен цветове и, особено, наследството на Тодор Александров.[29]

Съществуването на съперничещата Обединена македонска организация – Илинден (ОМО), съставена от етнически македонци и претендираща да запази за себе си наследството на ВМРО, дава начало на остър дебат по използването на македонските символи. Особено забележителен е фурорът около Яне Сандански, сега отричан от някои членове на ВМРО-СМД заради левичарските си убеждения, но поддържан от ОМО-Илинден. Сандански, проблематичен за някои както поради опозицията му срещу Александров, така и заради използването му по време на комунизма, сега е още по-компрометиран заради идентификацията му като символ на политически съперници. Поклоненията на ОМО до гроба на Сандански на годишнината от смъртта му се превръщат във фокус на вътрешно-политически дебати по въпроса за „присвояването“ на националните символи – един дебат, който се пренася и в Република Македония.[30] Юридическите усложнения около невъзможността ОМО-Илинден да бъде регистрирана като политическа партия и да използва обществени паметници за празненствата си водят до серия от изявления за накърняване на човешки права и по-нататъшни дебати.[31]

Като цяло обаче дебатите в България са далеч по-маргинални от гледна точка на националната си важност: непълната асимилация на македонските герои в българския национален пантеон означава, че за мнозина българи липсва близка идентификация с тях. В края на краищата, модерната българска държава никога не е включвала цялата географска Македония; съответно, Делчев и Сандански в много отношения са герои от регионална, а не толкова от национална важност. Въпреки това, като се има пред вид, че един от всеки осем българи може да се позове на някакъв македонски произход, налице е голяма потенциална аудитория. Вътре в тази „българо-македонска“ общност (голяма част от която поддържа силно чувство за македонско наследство), дебатът е не по-малко важен отколкото в Република Македония. Нещо повече, претенциите в Република Македония, че ВМРО (както и други исторически символи) са изключително част от наследството на тази страна, се оказват постоянен повод за раздразнение, провокирайки чувството, че Скопие „краде“ българската история – а, следователно, и част от българската идентичност.



Заключение

Начините, по които понастоящем се използва историята в югоизточна Европа често са доста цинични, подчертаващи политическите манипулации на историята. Темата за „манипулацията“ е постоянна, тъй като има ясна връзка между определени политически мотивации и начина, по който се третира македонския въпрос. Това обаче не трябва да кара наблюдателите да забравят, че дори и ако националните символи са „изобретени“, те все пак се възприемат широко от членовете на съответната нация като притежаващи обективна истина. Героите на ВМРО са получили значения, които се оказват важни при създаването на македонска национална идеология и които се радват на определено възраждане в България от 1989 насам, особено сред българите от македонски произход. И в двата случая процъфтяват исторически традиции, които се опитват да докажат, че тяхната версия на историческата истина е правилната, докато онази на другата страна е погрешна.

Когато са налице много и съперничещи си претенции за историческите символи на една нация, историята се превръща в игра без печеливши. Всяко твърдение на съперничещата традиция заплашва стабилността на собствената национална идентичност и изисква защита, която от своя страна се разглежда от съперника като атака срещу неговата идентичност. Като такава, „обективната история“ на националните символи става маловажна; важна вместо нея е ролята, която се приписва на даден символ в интерпретациите на историята. Самата динамика на „използването на историята“ изключва в такива случаи общото използване на общи герои от съперници, или поне докато тяхната относителна важност за настоящето не е отминала.



Източници

Документ 1: 

Днес изминават 35 години от смъртта на Яне Сандански, великия македонски революционер и боец от нашата национално-освободителна борба, който беше убит от агенти на Фердинанд …

Яне Сандански заема особено място в историята на македонските национално-освободителни борби, като най-верен последовател на идеалите и принципите на първоначалната ВМРО на Гоце Делчев. Той е велика прогресивна фигура от нашето революционно минало, която е извършила историческа служба за нашата македонска нация като безкомпромисен водач, организатор и стратег на нашите национално-освободителни борби…

... [Понеже] действията на Сандански бяха диаметрално противоположни на посегателските претенции на велико-българската буржоазия и кликата на Фердинанд, те организираха физическото унищожение на Сандански… Но делата и идеалите на Сандански си остават живи в сърцето на македонската нация и са се превърнали в знаме на националната борба за свобода и независимост – една борба, която беше довършена под ръководството на Югославската комунистическа партия.

Източник: „Триесет и пет години от смртта на Яне Сандански“, Нова Македония, 22, април 1950.



Документ
2: 

Македонците са имали най-близка и непрекъсната историческа и културна връзка с българския народ. В българското прогресивно общество [Гоце Делчев] намери братски прием, от тук той избра военните и интелектуални кадри за македонското освободително движение. В прогресивното българско общество се появяват такива велики македонски революционери като Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Петър Юруков, Парашкев Цветков, Марко Лерийски, Александър Илиев, Лука Иванов, Тодор Паница, Александър Бунов, Чудомир Кантарджиев и много други, които са отдали живота си за свободата на Македония.

От Българската комунистическа партия… идва най-близкият другар на Гоце Делчев и теоретик на македонската прогресивна мисъл, Димо Хаджидимов…

Ето защо дори и днес Гоце Делчев е за македонците, където и да живеят те, знаме против империалистическите подпалвачи на нова война. Ето защо, дори и днес Гоце Делчев е знаме във войната ни за триумфа на демокрацията, мира и социализма. За всеки македонски патриот днес делата на Гоце Делчев имат най-тясна връзка с политиката на социалистическите прогресивни сили за мир, демокрация и социализъм. Под бащинската грижа на Българската комунистическа партия, след 9 септември 1944 в нашия край се започна огромен материален и културен прогрес…

Македонските жители и всички трудещи се в пиринския регион ще изразят любовта си към делата и наследството на Делчев, като работят с всички сили за укрепването на нашето родно управление в нашата Народна Република България, което означава да се борят за установяване на морално-политическо единство под флага на Отечествения фронт и под ръководството на Българската комунистическа партия. Което означава да се борят за процъфтяването на нашето социалистическо българско отечество.

Източник: „Гоце Делчев“, Пиринско дело, 3 май 1958.



Документ
3: 

Македонска кирилица

Денес над Македонија се раѓа,
ново сонце на слободата!
Македонците се борат,
за своите правдини! (2)

Одново сега знамето се вее,
на Крушевската република!
Гоце Делчев, Питу Гули,
Даме Груев, Сандански! (2)

Горите македонски шумно пеат,
нови песни, нови весници!
Македонија слободна,
слободно живее! (2)

Българска кирилица

Денес над Македония се рагя,
ново сонце на слободата!
Македонците се борат,
за своите правдини! (2)

Одново сега знамето се вее,
на Крушевската република!
Гоце Делчев, Питу Гули,
Даме Груев, Сандански! (2)

Горите македонски шумно пеат,
нови песни, нови весници!
Македония слободна,
слободно живее! (2)

Български книжовен език

Днес над Македония се ражда,
ново слънце на свободата!
Македонците се борят,
за своите правдини! (2)

Отново сега знамето се вее,
на Крушевската република!
Гоце Делчев, Питу Гули,
Даме Груев, Сандански! (2)

Горите македонски шумно пеят,
нови песни, нови вестници!
Македония свободна,
свободно живее! (2)



Документ
4: 

Кога започна да се говори за македонска националност и македонска нация? Започна да се говори след като Македония падна под сръбско робство. По това време сръбските историци, за да се харесат на сръбската буржоазия и за асимилацията на това население, след като не успяха да ги накарат да станат сърби със сила, започнаха да говорят, че това не са нито българи, нито сърби, а македонци. Това са исторически факти…

Водачите и основателите на Вътрешната Македоно-Адрианополска Революционна Организация никога не са говорили за македонска нация и македонско национално съзнание. За тях борбата на жителите на Македония е била борба за освобождение от турско робство. Те винаги са подчертавали, че българите в Македония са компактна маса, но сред тях има и гърци, албанци, влахи и хора от други националности. Те издигат лозунга за автономия – „Македония за македонците“ – но не като македонска национална общност, а като лозунг за свобода, за равни права и свободи за всяка националност, населяваща Македония. Те разчитаха на последващо присъединяване на Македония към България. Говоря за лявото демократично течение в македонското революционно движение, чийто главен основател, както е добре известно, е Гоце Делчев.

Източник: Реч на Тодор Живков пред Пленума на Централния комитет на Българската комунистическа партия, 11-12 март 1963.



Документ
5: 

„Разбирам света като поле на културната борба между нациите“ – това е друга мисъл на легендарния национал-революционер Гоце Делчев, която дава основания за надежда. Но за да постигнем това, ние трябва да направим всичко възможно да се срещаме свободно с македонците и да им даваме възможност да се срещат свободно с нас.

Няма да спечелим нищо, ако продължаваме да гледаме през завеси, портали и бариери. Страхът от тази среща, която беше внимателно блокирана и не можеше да се реализира в продължение на повече от осемдесет години, беше най-голям в Белград, Скопие и Атина… Но всеки ден, докато все повече и повече хора от двете страни на границата комуникират едни с други, те ще разберат, че всъщност няма нищо, което ги разделя. Те ще открият, че не само езика, но и нашите корени, история, национални герои и врагове са общи. И няма начин да се избегне знанието или убеждението, че почти всички „македонски герои“ са били предимно българи и никога македонци. Това е достатъчно.

Източник: Веселин Ангелов, „Ще имаме ли най-после една национално отговорна политика по македонския въпрос“, Демокрация, 14 август 1997, стр. 16



Документ
6: 

През 1893, шест български интелектуалци, стремящи се да получат граждански права за българското население в Македония и Тракия – области, откъснати от България и оставени под властта на Османските султани, основават [в Солун] Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация (ВМРО).

След многобройни несполучливи опити да накарат международната общност да реши проблема и в отговор на преследванията от страна на турската османска администрация, ВМРО възприема курса на въоръжена борба, за да постигне човешки права и свободи за поробените националности в империята…

След Балканските войни и Първата световна война, само 10% от Македония е включена в България. Останалите 90% са окупирани и разделени между Кралство Гърция и [Югославия] ...

В гръцка (егейска) Македония, гръцките власти налагат строг тираничен режим, така че Организацията незабавно предприема въоръжени действия, докато в сръбската част първоначално се търсят пътища за легални политически действия. Безжалостното преследване на членовете и поддръжниците на Организацията, както и терорът, наложен върху онези, които се наричат българи, принуждава ВМРО да използва методите на въоръжената съпротива…

Но през 1934 един антидемократичен и авторитарен преврат в България забранява всички политически партии, в това число и ВМРО. Последните фракции на организацията са разпуснати в късните 1940 години от наскоро установените комунистически диктатури в Югославия и България.

След Втората световна война в рамките на титовата „федерална“ Югославия е създадена „Социалистическа република Македония“. Белград е мотивиран от политическата си цел да продължава реализацията на старата коминтернска резолюция (приета през 1934 г. в Москва), обявяваща създаването на отделна „македонска нация“. Под натиска на комунистическия режим, българското население е принудено да приеме географското названия „Македония“ като национално. До 1990 г. са водени повече от 700 дела срещу граждани, отказващи да приемат новата „македонска“ национална идентичност…

Източник: Сайт на ВМРО, „ВМРО: Българско национално движение“, „История на ВМРО“ (на английски език) [http://www.vmro.org/stari/index.htm] (Състояние от 8 юни 2002).



Из: „John R. Lampe аnd Mark Mazower (eds.): Ideologies and National Identities, Central European University Press, 2004, pp. 110-121



[1] Примордиализъм: научно направление в етнологията (етнографията), според което нациите са старинни образувания, определяни от „кръвта“, тоест съвместния произход на човешките групи. Бел. пр.

[2] Самото название „ВМРО“ също е оспорвано, тъй като на времена движението е било познато като „Вътрешна македоно-адрианополска революционна организация“ (ВМАРО) и „Тайна македоно-адрианополска революционна организация“ (ТМАРО). Тъй като и двете названия подчертават бълграското естество на организацията, свързвайки в едно жителите на Тракия и Македония, използването на различните названия може да придобие политически оттенъци. Бел. Авт.

[3] Презентизъм: направление в историята и философията, при което идеи и анализи от настоящето биват вмъквани по анахроничен начин в представяния и интерпретации на миналото. Бел. Пр,

[4] Например чрез свързване на исторически събития със социализма на Балканите. Показателен е например трудът на Христо Андонов-Полянски (ред.): Документи по борбата на македонския народ за независимост и национална държава, 2 тома (Скопие: Култура, 1985), където е включена главата „Анти-феодалната борба на народа срещу Византия“. Бел. Авт.

[5] Българското правителство продължава да запазва отделни аспекти от „македонизацията“ на пиринския регион чак до 1950-те. По този въпрос виж Веселин Ангелов: Политиката на БКП по македонския въпрос, 1948-1956 г.. „Исторически преглед 52: 5 (1986), 83-107.

[6] За преглед на цялостоното състояние на въпроса, виж Evangelos Kofos, Nationalism and Communism in Macedonia: Civil Conflict, Politics of Mutation, National Identity (New Rochelle, N. Y.: Aristide D. Caratzas, 1993); Stephen Palmer and Robert King, Yugoslav Communism and the Macedonian Question (Hamden, Conn.: Archon Press, 1971); and Paul Shoup, Communism and the Yugoslav National Question (New York: Columbia University Press, 1968).

[7] Най-доброто изследване по този въпрос е Stefan Troebst, Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien, 1967-1982 (Munich: Südost-Institut, 1983).

[8] Това се отнася до началото на процеса, през 1940-те, когато за изходна точка на македонската нация се приема деветнадесети век. По-късно тя бива преместена назад, така че да обхваща царството на Самуил, животите на Кирил и Методий и славянската миграция към Балканите. По този въпрос виж Stefan Troebst, “IMRO + 100 = FYROM? The politics of Macedonian historiography,” in James Pettifer, ed., The New Macedonian Question (London: Macmillan Press Ltd., 1999).

[9] Nikola Minchev, “The Ideals of Gotse Delchev are Built into the Macedonia of Today,” Macedonian Review 2: 2 (1972), 148-50.

[10] Виж напр. Ivan Karadzhiev, Vreme na Zreenje: Makedonskoto natsionalno prashanje megju dvete svetski vojni, (Skopje: Kultura, 1977), 1: 171-75.

[11] Подчертаването на „фалшификацията“ е особено забележимо. Виж например “Falsifikatite na bugarskite ‘kriihari’ ne mozhat da go zasenat svetliot lik na Jane Sandanski,” Nova Makedonija, 11 May 1948, 3. Бел. Авт.

[12] С което двамата биват поставени наравно с Димитър Благоев, на чието име е прекръстена Горна Джумая през 1950 – макар че Благоевград е по-голям и е регионална столица. Бел. Авт.

[13] Централен държавен архив (ЦДА), фонд 1b, op. 6, a.e. 1801, l. 15-16 (за Илинден), 5-13 (списък на националните герои). Бел. Авт.

[14] Регионалният вестник Пиринско дело, например, публикува редовно статии за македонската история (и особено за Делчев и Сандански) през 1950-те и ранните 1960 г. Виц също монографията на Крум Христов: Гоце Делчев (София, 1955). Бел. Авт.

[15] Например, Петър Георгиев, Как се фалшифицира историята, Пиринско дело, 8 януари 1958, 3-4. Централният комитет на БКП протестира в редки случаи срещу югославските интерпретации на историята – например, начина, по който се представя ролята на България в Първата световна война. (ЦДА, f. 1b, op 6, a.e. 3341). Бел. Авт.

[16] Дино Кьосев (ред.): Гоце Делчев: писма и други материали (София, БАН, 1967); Любен Тотев, Българската историческа наука и патриотичното възпитание, Исторически преглед 26:1 (1968); Йордан Ванчев, Апостоли на българската свобода (София, Народна младеж 1981); Димитър Гоцев, Идеята за автономия като тактика в програмите на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, 1893-1941 (София: БАН, 1983) Бел. Авт.

[17] Мотивите за този завой към национализъм не са съвсем ясни, макар че той може би е бил предизвикан от икономическите трудности. За някои предложения по този въпрос виж John D. Bell, “The ‘Revival Process’: The Turkish and Pomak Minorities in Bulgarian Politics,” in Thanasis D. Sfikas and Christopher Williams, eds., Ethnicity and Nationalism in East Central Europe and the Balkans (Aldershot: Ashgate Publishing Ltd., 1999), 242-245.

[18] Людмила Живкова, Уверено и достойно към бъдещето на България, Исторически преглед 47:2 (1981). Бел. Авт.

[19] Йордан Ванчев, Апостоли на българската свобода (София: Народна младеж 1981), 64. Бел. Авт.

[20] Иван Александров, За ново мислене и нов подход по някои въпроси на българската история: против объркване на понятията по българския национален въпрос (София: Културен дом „Владимир Поптомов“, 1988) Бел. Авт.

[21] Това се прави както в нови работи, така и в нови издания на стари трудове. Например, Dimitar Dimeski, Gotse Delchev (Skopje: Matitsa makedonska, 1994); Ivan Katarjiev, Istorija na Makedonskiot Narod: Makedonija megu Balkanskite i Vtorata svetska vojna (Skopje: Institut za natsionalna istorija, 2000), part of a new five-volume history of the Macedonian people; Vasil Jotevski, Nationalnata afirmatsija na makedontsite vo pirinskiot del na Makedonija, 1944-1948 (Skopje: Institut za natsionalna istorija, 1996). Бел. Авт.

[22] В резултат на съпротивата на гръцкото правителство срещу използването на името „Македония“ се стига до използването на названието „Бившата югославска република Македония“ от повечето правителства и международни организации, включително и САЩ. Бел. Авт.

[23] Както и писания, които граничат с апология на някои по-малко славни действия на ВМРО, като например книгата на Митре Стаменов Атентатът в Марсилия (София, Издание на ВМРО-СМД, 1993). Бел. Авт.

As well as work that borders on apologia for less savory actions of IMRO, such as Mitre Stamenov, Atentatut v Marsiliia (Sofia: Izdanie na VMRO-SMD, 1993).

[24] Thomas Meininger, “A Troubled Transition: Bulgarian Historiography, 1989-1994,” Contemporary European History 5: 1 (1996), 113-14.

[25] По-важни сред тях са четиритомната история, създадена съвместно от Македонския национален институт и Българската академия на науките, Национално-освободително движение на македонските и тракийските българи, 187801944 (София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994); Димитър Гоцев и Димитър Мичев (ред.), 100 години Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация (София: Македонски научен институт, 1994). По-критични са Костадин Палешуцки, Македонското освободително движение, 1924-1934 (София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1998); Веселин Ангелов, Хроника на едно национално предателство: Опитите за насилствено денационализиране на Пиринска Македония (1944-1949 г.) (Благоевград, Изд. „Неофит Рилски, 1999); Димитър Тюлеков, Обречено родолюбие: ВМРО в Пиринско 1919-1934 (Благоевград, Университетско издателство „Неофит Рилски“, 2001). Бел. Авт.

[26] Божидар Димитров, Десетте лъжи на македонизма (София, Издател „АНИКО“, 2000). Макар че книгата няма научна стойност – всъщност тя изглежда преднамерено провокативна – самият Димитров е директор на Националния музей по история. Повечето „популярни истории“ са лишени от реална стойност, напр. тритомната Македония: история и политическа съдба, изд. П. Петров и др. (София, Изд. „Знание“, 1998). Бел. Авт.

[27] Както може да се види от създадената от БАН „Национална доктрина за 21-ви век“ от 1997, която подчертава присъствието на български малцинства във всички съседни страни – нещо, на което в Македония се гледа като на провокация. Бел. Авт.

[28] Например критичната рецензия на Десетте лъжи…, написана от Чавдар Маринов (За лъжите на македонизма и митовете на българщината в Македония, „Критика и хуманизъм“, 12:3, 2001). Бел. Авт.

[29] Виж например брошурата на Дечо Добринов, Тодор Александров: легендарният водач на ВМРО (София: Знание, 1994), част от серията „Пантеон на българската държавност и култура“ Александров, разглеждан като български патриот и антикомунист от македонски произход, сигурно може да бъде използван по-лесно от Делчев, чиито идеологически и национални предпочитания са по-неясни. Като фигура, отричана по време на комунизма, той може да представлява и скъсване с този период. Бел. Авт.

[30] Няколкократните атаки срещу паметника на Сандански (вероятно от членове на ВМРО-СМД) показват колко изострен е този дебат. Бел. Авт.

Джеймс Фрусета
Джеймс Фрусета е асистент-професор в колежа Хампдън-Сидни (Ричмонд, Вирджиния, САЩ). Той специализира по въпроси на българската история и е преподавал в  Американския университет в Благоевград.
Посетители: 118

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 16 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 5 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици