Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Ако имаме устойчивото усещане, че обществото, в което живеем се намира в дълбока и дългосрочна криза, време е да потърсим причините за тази криза на по-голяма дълбочина от тази, която ни предоставят дежурните интерпретации на проблема – тежко наследство, арогантни (екс)комунисти, народ споделящ робска психика, колониален великоруски интервенционизъм в българските работи. Не че тези обяснения са неверни – всяко едно от тях разкрива съществени аспекти на българската национална криза. Но тези обяснения не са в състояние нито заедно, нито поотделно да ни доведат до прага на разбиране, способно да произведе противоотрова на кризата.

Съзерцателното – и все по-депресивно – отчитане на многобройни кризисни фактори задълбочава нашата безпомощност пред порочния кръг на общобългарския упадък от последните 20 и повече години. Факт е, че ние се справихме с конкретните задачи на прехода зле. Този факт обаче прикрива по-важните основания на пост-комунистическата криза – той прикрива порочността на самата парадигма, на самата стратегия за преход от рухналия комунизъм към общество на демократично политическо устройство и пазарно стопанство.

Преходът от комунизъм към демокрация се осъществи в историческа епоха, доминирана от процеса на глобализация и обслужвана от идеологията на неоконсерватизма – неолиберализма. В продължение на почти половин столетие – от Голямата депресия през 1929 г. до идването на неоконсервативните движения на власт в Америка и Европа (Маргарет Тачър, Роналд Рейгън) в края на 70-те години – западните общества се развиваха под хегемонията на кейнсианския модел за стопанско и обществено управление. Разтърсени от катаклизмите на корпоративната индустриална епоха, кулминирали в Голямата депресия, както и от растящата заплаха на болшевизма, западните общества приеха една гъвкава система на взаимодействие между свободния пазар и регулативната роля на държавата.

Тази система, обоснована от британския икономист Джон Мейнърд Кейнс смекчава както кризисните процеси, така и „прегряването“ на икономиката, смекчава ефектите на пазарния цикъл. На равнището на стопанското регулиране кейнсианският модел стимулира умерено пазарното търсене като преразпределя от богатите към бедните част от обществения продукт чрез т.нар. социална държава. Бедните отиват на пазара като потребители и така непряко стимулират икономическия растеж.

Кейнсианската система се оказа нещо много повече от проста антикризисна регулация. Умереното преразпределение на обществения продукт, умерената проинфлационна политика и държавната регулация спрямо основните стопански пропорции създадоха епоха на небивал разцвет на западните общества, практикуващи кейнсианската регулация. За броени години възникна мощна средна класа, преодоляваща класическото състояние на класова борба в условията на ранния капитализъм. Жизненият стандарт на западните общества за 50-те и 60-те години се повиши повече, отколкото през цялата дотогавашна писана история на човечеството. Съчетано с технологиите на Втората индустриална революция (автоматизацията на производството) в средата на ХХ век, кейнсианството се оказа най-печелившата стопанска стратегия, създадена някога от човека.

Защо тогава кейнсианството бе отречено от неоконсерваторите в Америка и Европа през 70-те – 80-те години? Социалната държава бе обвинена за това, че руши ценностите на капитализма – спестовност, трудолюбие, предприемчивост – и възпитава ценности на хедонистично потребление и безотговорност към задълженията на човека и обществото. За неоконсерваторите от подкрепа се нуждаят не бедните потребители на блага, а заможните производители на тези блага. Орязването на социалната държава и възкресяването на „свободния пазар“ бе сърцевината на неоконсервативната стратегия за промяна, която бе възприета като икономическа политика от останалите политически сили – либерали и социалисти – и бе наречена икономическа политика на неолиберализъм (от свободата на пазара спрямо държавата).

Съмнявам се, че ценностните и идеологически аргументи на неоконсерваторите спрямо кейнсианството са били водещи в реалната политика на свиване на държавата като регулативен агент на икономиката. Има много по-важен фактор за възстановяване ортодоксията на „свободния пазар“ и този фактор се нарича глобализация.

По кейнсианската схема националната държава преразпределя националния доход в полза на бедните, които излизат на пазара и потребявайки стимулират по-нататъшното производство. Италианските бедни купуват италиански обувки, италианско вино, италиански хладилници, перални и автомобили „Фиат“ като по този начин стимулират националното италианско производство. Какво е глобализация? Преди всичко разрушаване на защитения национален пазар. Падат митническите бариери, инвестициите, производството и потреблението се интернационализират. Същите тези италианци получават подкрепа от италианската социална държава, но харчат полученото за японски автомобили, френско вино и китайски обувки. Това обезсмисля кейнсианския механизъм на национално равнище.

Възможни са два варианта: глобализиране на кейнсианската регулативна система или глобален преход към свободен пазар от предкейнсианската епоха. Транснационалните икономически елити не са заинтересовани от разходи по поддържане на глобална кейнсианска социална система. Те искат свръх-печалби на нерегулирания глобален пазар.

Неоконсерватизмът изигра важна роля и в изграждането на стратегията за посткомунистически преход. Тази стратегия се състоеше от два основни приоритета. Всяка посткомунистическа страна трябваше бързо и незабавно да изгради политическа система от демократични представителни институции на мястото на рухналата тоталитарна държава. Второ, необходимо бе незабавно да се пусне в действие „невидимата ръка“ (Адам Смит) на пазара чрез спешно освобождаване на пазарните цени („шокова терапия“) и бърза приватизация на държавната собственост.

Защо е това бързане? Колкото по-бързо, толкова по-малко страдание, учеха неоконсервативните – неолибералните съветници. Освен всичко друго, бързият икономически преход ще осуети реваншистката стратегия на комунистическата партия да възстанови старата тоталитарна система... Но комунистите нямаха намерение да възстановяват старата система. Повече от десетилетие преди краха на комунизма от 1989-1991 г. ръководните кръгове на комунистическата партия и нейната Държавна сигурност създаваха получастни фирми на Запад и изнасяха съществени части от нацоналното богатство в чужбина.

Парадигмата за „спешен пазарен преход“ на неолибералните антикомунистически реформатори чудесно обслужи комунистическите елити в тяхната действителна стратегия да останат начело на обществото не чрез нов комунистически преврат, а ... като се превърнат в новите капиталисти на пост-комунистическите общества. Но за това превъплъщение на старата номенклатура в нова буржоазия бе необходимо съществуването на определени условия. Парадигмата на максимално бързия преход осигури максимално благоприятните за това условия.

Трансформирането на тоталитарните държавни структури в институционална архитектура на представителна демокрация не е особено трудна задача. След разрешаването на основния политически въпрос за предаване на властта от комунистическата партия на обединените демократични реформистки сили конституирането на демократичната държава е възможно в рамките на няколко месеца.

Това именно се случи в страните от Централна Европа – Полша, Чехословакия и Унгария – където демократичните сили имаха набран опит и масова гражданска подкрепа. В България въпросът за властта се решаваше трудно, в продължение на години и причините за това бяха както в относителната слабост и неопитност на новоучредените демократични сили, така и в силната подкрепа за бившата комунистическа партия сред патриархално-провинциалните слоеве на българското общество. Всяка трансформация на институциите поражда спад в ефективността на тяхното функциониране.

В Централна Европа бързият институционален преход сведе този период на трансформация до няколко месеца и това облекчи задачата новите демократични институции бързо да развият механизми за контрол върху процесите на икономическа промяна. Институционалната стабилност в централноевропейските страни бе подомогната също и от съхранената публична административна традиция, наследена от Хабсбургите. В периода на институционален политически преход към демокрация администрацията остана стабилна и функционална.

В България (и в други страни на Югоизтока и постсъветското пространство) тези благоприятни условия липсваха. Институционалният политически преход продължи на практика години преди политическите сили да постигнат национален консенсус по ключовите проблеми на реформисткия процес. (В България този процес приключи с формалното присъединяване на БСП към приоритета за членство в НАТО през 1997 г.) Изтощителната политическа борба между силите на промяната и силите на отреченото през 1989 г. статукво предопредели дълъг период на институционална безпомощност, усилена от практически блокираната посткомунистическа административна система.

Изискването на парадигмата на прехода за едновременно протичане на институционалната и икономическата реформа в сгъстени времеви срокове бе предизвикателство и за най-ефективните реформистки елити в посткомунистическите страни поради обстоятелството, че икономическата реформа – пускането на пазарните механизми в действие, децентрализацията на стопанския живот и приватизацията на монополната държавна собственост – изисква не намален, а завишен, концентриран институционален контрол върху трансформацията на общественото богатство.

Централноевропейските страни, които бързо и ефективно приключиха политическия преход успяха до известна степен да насочат и канализират стопанските реформи и преди всичко приватизацията. Най-стриктно бе контролиран процеса в бившата ГДР, където агенцията Тройханд се опираше на мощта на общогерманските институции. В Прага и Варшава бяха създадени приватизационни фондове, обвързани с банковата система, а Будапеща привлече в самото начало на процеса огромен по тогавашни мащаби обем на чужди инвестиции.

Въпреки всичко нито една посткомунистическа страна (с изключение на ГДР) не успя да предотврати концентрацията на приватизирани национални активи в ръцете на висшата комунистическа номенклатура. Апаратът на компартиите и на техните специални служби представляваше най-организираната – често единствената добре организирана – група в обществото, която бе подготвена за участие в процеса на раздържавяване. В България и страните, които не разполагаха с опитни алтернативни екипи от реформисти, този процес протече на практика изцяло под контрола на бившия партиен апарат и специалните служби.

Продължилата години политическа борба между силите на бившия режим и демократичните сили осъди страни като България на дълги години институционална неефективност, през които елитът на бившата партия и ДС спокойно разиграха стратегията на овладяване на икономическия живот в новите условия. Те използваха слабостта на новоучредената демократична държава за своите цели – източване на банките и индустриалните предприятия с цел овладяването им на нищожна цена в един следващ цикъл на кризисно разпродаване на държавната собственост.

Основната цел на тази статия не е припомняне на добре известните факти от процеса на „вземане на абордаж“ на държавата и икономиката от новоучредената посткомунистическа олигархия през 1990-те години и след това. Нашата цел е да видим по какъв начин основните идеологически формули и „пароли“ на посткомунистическия преход съдействаха за тази успешна трансформация на посткомунистическите елити в нова олигархична инфраструктура на властта и богатството. Паролата „бърз преход“ бе първият ключ към този процес.

Паралелното осъществяване на институционалните и икономическите реформи откри прозорец за свободно действие на посткомунистическия апарат поради понижената ефективност във функционирането на националните институции в преход. Колкото по-ефективен и бърз бе политическият преход – с толкова по-малко време разполагаха бившите служби за реорганизирането си в частни корпорации и приватизирани активи на бившата комунистическа държава. Колкото повече време продължаваше политическият преход – толкова повече ресурси за криминално овладяване на икономическата система получиха бившите апаратчици и висши милиционери.

Проблемът тук не е в „бързия преход“, а в едновременното, симултантно протичане на институционалния и пазарния – икономическия преход. Необходимо ли беше да се бърза толкова с трансформацията на стопанството? Защо всичко трябваше час по-скоро да стане частна собственост? Защо една Австрия може да поддържа икономика на благоденствие при положение, че по-голямата част от индустриалните й активи са държавна собственост през последните 60 години? Не беше ли възможна поетапна реформа на селското стопанство, индустрията и пазарното ценообразуване в една страна като България, където огромната част от населението не отговаряше на условията за бързо придобиване на пазарна икономическа култура?

Тези въпроси бяха задавани от различни страни, включително от авторитети като Джон Кенет Гълбрайт, но не бяха чути нито от реформистките елити, нито от техните международни съветници. Хегемонията на неолиберализма фокусира вниманието върху надбягване с времето за най-бърза приватизация, най-малка държавна намеса, най-бързо стартиране на пазарния механизъм, най-ниска инфлация, най-нисък бюджетен дефицит и т.н. Най-популярният лозунг – „държавата е лош стопанин“ – допълнително сковаваше и без това скованата институционална инфраструктура да реагира адекватно на заграбването на икономическите активи от добре организираната посткомунистическа олигархия.

Ние не можем да поправим със задна дата неудачната стратегия за омаловажаване на държавните политики на прехода за сметка на абстрактната абсолютизация на „свободния пазар“. Необходимо е обаче да разберем отрицателните ефекти, които тази стратегия имаше върху преходната държава и общество, за да можем да развиваме адекватни политики спрямо съвременната държава и общество, които обитаваме.

Хиперболизацията на ролята на „свободния пазар“ като независима – „невидима ръка“, независеща от коригиращата роля на държавата е некоректна преди всичко към самия създател на метафората за „невидима ръка“ – Адам Смит. В „Богатството на народите“ Смит изрично подчертава значението на двата основни механизма, чрез които се реализира свободния пазарен обмен – моралните ценности на общността и реда и закона, налагани от „нощния пазач“ – ограничена в пълномощията си, но ефективна държава. Моралният авторитет е изключително важен регулатор, който отграничава пазарната конкуренция от дарвинисткия естествен подбор в природата. Агентите на пазара се състезават в рамките на установения от традицията и морала кодекс на междуличностни и общностни отношения.

Обществената действителност по времето на Смит предопределя локалния – регионалния обхват на пазарните взаимодействия, което прави общностните морални регулатори ефективни в поддържането на умереност и баланс в отношенията между хората на пазара. Държавата, макар и минимална по замисъл – за да не ограничава прекомерно свободата на гражданите – е силна и ефективна в създаването и налагането на общозадължителните норми на пазарно поведение.

Индустриализацията в ранния 19 век извежда пазара от локалните му измерения и му придава национален мащаб. Това отслабва ролята на моралните регулатори и поражда крайностите на ранния капитализъм – свръхексплоатация на пауперизирания пролетариат и бързо развитие на теориите и практиките на класовата борба. Това налага постепенно разрастване на регулативната роля на държавата – с трудовото законодателство, с гарантиране имунитетите на работническите организации – синдикати, с установяване на определен порядък в индустриалните отношения между работодатели и наемници.

Този процес кулминира в кейнсианския модел за държавно регулиране от 30-те – 50-те години на 20 век, който представлява отговор на катастрофичните следствия от Голямата депресия след 1929 г. Капитализмът – пазарът вече представляват една високоорганизирана и концентрирана корпоративна структура, където „свободната конкуренция“ често означава катастрофичен сблъсък между мощни икономически агенти. Затова държавата поема една умерена отговорност за посредничество между различните корпорации – на бизнеса, между бизнеса и организирания труд и т.н.

Няма свободен от регулация пазар. Моралът и законът са инструментите, чрез които пазарът се отличава от закона на джунглата – където по-силният има правото просто да погълне по-слабия. Парадигмата на посткомунистическия преход премълча този факт в полза на акцентирането върху негативната роля на държавата – „лош стопанин“. Тази идеологическа де-легитимация на държавата изигра важна роля в приспиването на обществото спрямо разграбването на държавната собственост чрез „великата криминална революция“ на посткомунистическия елит.

Хиперболизирането на пазара в прехода не е резултат на „конспирация“ или зложелателство на Запада спрямо посткомунистическите общества. То е резултат на следните обстоятелства.

Първо, законовата регулационна рамка на държавата спрямо пазара на Запад е реалност от столетия – тя се подразбира и от гледна точка на западния манталитет изобщо не е необходимо да се подчертава. Затова в страни като Чехия и Унгария това „подразбиране“ – продукт на принадлежността им към Запада – доведе до относително ефикасен институционален контрол върху икономиката на прехода. У нас, както и в други незападни общества това „подразбиране“ не се състоя и реториката на „свободния пазар“ и „държавата – лош стопанин“ бе възприета и прилагана буквално – и с катастрофални последици.

Второ, влиятелни кръгове на Запад наистина се опасяваха от възможна реваншистка болшевишка вълна срещу демократизацията на бившия СССР и затова настояваха за бързо декомпозиране на икономическата основа на тоталитарния комунизъм – централизираната държавна собственост. На този етап криминализацията на процеса на раздържавяване не ги притесняваше особено много.

Трето, процесът на глобализация генерира силна утопична идеологическа вълна срещу националната държава. Тя бе разглеждана като отживелица, като генератор на национализъм и нетолерантност.

„Залезът на националната държава“ бе господстващ лозунг на поредната интернационалистична утопия, обхванала либералните кръгове на Запад. Тези либерални кръгове оставаха слепи за простата истина, че именно кризата на крехката национална държава в посткомунистическия и в Третия свят създаде предпоставките за разрастване на междуетническите и междуобщностни конфликти, водещи до етническо прочистване, общностен разпад и геноцид като пряко следствие на глобализацията. Затова и натикването на държавата в ъгъла се разглеждаше като естествен елемент на посткомунистическата еманципация от тоталитарния държавен контрол над обществото. Липсата на мярка във всяка промяна е причинила повече страдания от което и да е статукво.

Идеологическите и стратегически дефицити на „парадигмата на прехода“ станаха очевидни за броени години през 1990-те. Кризата на посткомунистическата държава отвори огромно пространство на институционален, икономически и ценностен вакуум, който не можеше да бъде запълнен от утопията на „свободния пазар“.

Причините за това не са свързани само с отсъстващата институционална и морална регулация на пазарните отношения. Подобно на всяка обществена реалност, пазарът е не само структура, но и култура на обществените взаимодействия. Маркетизацията – навлизането на пазара в социалната тъкан – е процес на постепенна адаптация на хората и общностите към ценностите и нормите на пазарната размяна. Посткомунистическият човек се изправи напълно беззащитен пред логиката на внезапно нахлулия пазар. Той не можеше да притежава компетентността и културата на финансовите транзакции, поради което мошеническите финансови пирамиди си присвоиха спестяванията му. Той не знаеше как да се държи на пазара на труда, не разбираше как функционират цените на пазара и т.н.

Посткомунистическият човек излизаше от една примитивна социална йерархия и структура на тоталитарен контрол, където почти всичко, което не е задължително е забранено. Това бе един черно-бял свят на еднопосочни зависимости, в който държавата отпускаше, лишаваше, отмерваше и контролираше всеобхватно ресурсите, достъпни за нейните поданици.

Модерният капитализъм е много по-сложен свят, в който успехът е продукт не на послушание спрямо Партията, а на добре изграден личен житейски проект в гъвкаво регулираната среда на либералната държава. Това обстоятелство превръщаше мнозинството от населението на посткомунистическите традиционни общества в жертви на промяната. Печелившите бяха добре организираните – единствено организираните елити на стария режим. Те имаха експертизата, парите и информационната инфраструктура да преобразуват своя политически контрол върху обществото в приватизиран икономически контрол – и оттам отново да поискат политическата власт в нововъзникналата обществена реалност.

В България те организираха „мутренската революция“ на овластяване на мрежите от примитивни представители на силовите спортове в мощни групировки за насилие, сплашване и ограбване на обществото. Силовите групировки бяха инструментът за обезсилване на държавните институции и налагане на „закона на джунглата“, зад който протече „великата криминална революция“ – трансформирането на общественото богатство в частна корпоративна собственост.

Тази криминална революция не просто обезвласти гражданите в стремежа им за създаване на едно ново, по-справедливо общество. Тя деградира обществената тъкан на много по-дълбоко ниво – разрушен беше самия фундамент на едно модерно общество – нормативния договор между обществото и държавата. Законите, нормите, процедурите – това са механизмите на гражданската солидарност в модерното общество. Ако гражданинът има права – държавата трябва да има задължения. Правото на гражданина се обезпечава от институционалния ангажимент на държавата.

Посткомунистическият разпад на държавността – многократно усилен от номенклатурната криминална революция – доведе до разпада на модерната обществена солидарност. Държавата не можеше да поддържа обществения ред срещу развилнелите се мутри – това причини криза на сигурността на гражданите, семействата, общностите. Никой не гарантираше собствеността, честта, частния и обществения живот на хората. Деградираха – в някои отношения неузнаваемо – образованието, здравеопазването, администрацията, полицията. Икономическата разруха срина пазара на труда. Хората започнаха да търсят алтернативни форми на обществена солидарност.

Ако модерната държава не функционира, единственият път към обществената солидарност е възкресяването на общностните механизми на традиционното общество. Но историята няма заден ход. Всяко възкресяване на миналото е имитация – карикатура на отмрели обществени форми и отношения. В посткомунистическа България бе невъзможно да се съживи патриархалното семейство или селската задруга. Затова във вакуума на деградиращото модерно общество възникнаха псевдопатриархални форми на обществена йерархия, солидарност и контрол.

Криминални банди и властни мутри подчиниха малки и средни по размер градове и села на своя произвол. Появиха се първа частна община Несебър, братя Галеви в Дупница, циганските мародери цар Киро в Катуница и Дон Цеци в Златица ... Те малтретираха общността и същевременно я ... пазеха от други криминални групи. Този процес на дегенеративна де-модернизация – ре-феодализация стопи ресурсите на обществото да се адаптира към реалностите на съвременния свят и изпрати България за дълго в сумрачните периферии на неразвиващия се свят.

Водещите стратези на Запада осъзнаха капана на едностранчивия „пазарнистки“ подход към процесите на демократизация и глобализация на модерния свят. През 2002 г. Томас Кародърс публикува статията „Краят на парадигмата на прехода“ („Journal of Democracy“, January 2002, Volume 13, Number 1), в която прегледно са изложени основните дефицити на западната представа за демократизация на посткомунистическия свят. Осъзнал илюзорността на своята визия за „край на историята“ от ранните 1990-те години, Франсис Фукуяма публикува своето добре обосновано предупреждение срещу деинституционализацията на глобалния свят и срещу идеологията за „края на националната държава“ (State-Building: Governance and World Order in the 21st Century. Cornell University Press, 2004).

Основно предусловие за членство в ЕС за бившите страни от Източния блок бе не „свободния пазар“, дефиниран в анти-етатистки дух, а способността на националната държава да управлява и администрира обществената действителност на нивото на комплексния пост-индустриален капитализъм от 21 век.

За съжаление светогледът на политическите, стопанските и интелектуалните елити на посткомунистическите общества – особено на по-неразвитите сред тях – продължава да бъде доминиран от примитивната черно-бяла логика на неолиберализма. Но това не е епистемологичен проблем – въпреки че провинциалното равнище на познание на социалната, включително икономическата теория предполага подобно опростителско възприемане на съвременните обществени реалности. Господството на неолиберализма е димна завеса, зад която успешно се разгръща криминалния олигархичен контрол върху българската държава и общество чрез системата на частните монополи.

Щом държавата е „лош стопанин“, на нея трябва да се плащат минимални данъци – за предпочитане „плоски“, за да се подкрепят инвестициите, които частният сектор прави в икономиката (с освободените от данъци приходи). Бюджетът трябва да е без дефицит – ако е възможно с излишък в края на годината, който да се преразпредели по усмотрение на правителството – т.е. без парламентарен контрол. Ниският бюджет означава ниски социални разходи – за пенсии, за здравеопазване, за образование. Мизерните пенсии са огромно перо в ограничения бюджет, защото пенсионните фондове се крадат безмилостно на няколко пъти след 1989 г.

На практика трудно можем да говорим за пенсии, а за социални помощи за възрастните хора. Макар и силно рестриктивен, бюджетът на България отделя за здравеопазване около 4%, за разлика от 5-6-6.5 % в другите европейски страни. Голямата част от тези измъчени 4% се набират от преките вноски за социално осигуряване на работници и служители. Въпреки това, посещението на медицинско заведение все по-често и по правило е свързано със заплащане на получените услуги „от джоба“ на пациента. Причината е системната широкомащабна корупция. Аналогично е състоянието на целия сектор на социалните услуги. Ако се оплачете на икономист неолиберал от това, ще чуете добре познатото – държавата е лош стопанин, идете на пазара.

Е, добре, нека идем на пазара... Където господстват частните монополи. Едрият български бизнесмен с номенклатурен произход по принцип не е пазарен агент. Той прави пари чрез изнудване на държавата чрез системата на олигархичен контрол върху политическите решения. Най-видимите частни монополи са в енергетиката – където функционират в пряка връзка с руския енергиен монопол върху България. Но на практика повечето значими стопански сектори са подконтролни на частния монопол.

Въздухоплаването е в ръцете на ТИМ, затова ниско-бюджетните авиолинии нямат място в българските маршрути. ТИМ контролира и зърнените силози – опитайте се да изкарате цените на зърното „на пазара“. Примерите могат да се продължат. Българската икономическа система държи държавата в роля на неолиберална мащеха за обикновения гражданин и на покорна слугиня на олигархичния корпоративен бизнес.

Тази икономическа система свива примката около шията на всяка стопанска или гражданска дейност, която не се вписва в рамката на олигархичния контрол върху завладяната от организираната криминална олигархия държава. Пада качеството на образование, здравеопазване, култура.

Дребният и среден бизнес все по-трудно свързва двата края. Свива се пазарът на труда – нараства безработицата в една страна, напусната от около 20 на сто от своите по-млади и активни граждани през последните 20 години. Обезкръвеното общество и обезсилената държава генерират нови вълни на емиграция. Демографската структура е необратимо дегенеративна с нарастващи пропорции на застаряващо, зле образовано и маргинализирано население. Нарастват гетата, маргинализираните общности, запустяват социално и икономически цели региони.

Идеологическата ограниченост на неолиберализма го превръща в удобен инструмент за завладяване на държавата и контрол върху обществото от страна на паразитиращата посткомунистическа олигархия.

Удобството се крие в целеполагането на неолибералната доктрина. Колкото по-минимална държава – толкова по-добре. Колкото по-ограничен и балансиран бюджет – толкова по-добре. Колкото по-малка социална държава – толкова повече пари за икономически растеж. В кейнсианската доктрина социалната държава не е външен ограничител на растежа, а органична част от цикъла на взаимодействие между пазара и държавата, генериращ икономическо развитие и растеж. Колкото повече пазар – толкова по-голямо обществено богатство. Колко повече пазар? Къде е днес българският пазар след въвеждането на 10 на сто плосък данък и редуцирането на бюджета и социалните плащания до минимум? Българският пазар е в депресия. Защо?

Основният дефицит на неолиберализма е във формулирането на цели, които са от абстрактно-икономически порядък и нямат нищо общо с реалните потребности на развитие на човека и обществото. Днес българското общество наподобява едно разширено семейство, в което 2-3 души са починали, 3-4 са емигрирали, 1-2 са безработни, почти всички са болни, 2-3 са неграмотни, включително единственото новородено дете. На фона на всичко това главата на семейството шумно се хвали, че няма нито да дава, нито да взима от някого. И не се знае колко дълго ще се хвали, че няма да дава...

Има ли такова безобразно семейство по света? Едва ли – освен в гетото... Но има такива страни, общества, държави като България. Причината е все по-отсъстващото съзнание за обществена солидарност, обществена справедливост и подчинение на целите на общностното съществуване на развитието на човека. Ако искаме да обитаваме едно съвременно европейско общество от 21 век, време е да започнем процеса на неговото изграждане върху адекватна основа – върху поставянето на човека като цел на общественото развитие. Хегемонията на абстрактното икономическо целеполагане трябва да се замени с хегемония на целите на човешкото, общественото развитие.

Социалната доктрина на християнството е категорична относно смисъла на човешкото съществуване, смисъла на общуването между хората и смисъла от съществуването и развитието на обществото. Чрез живота си човекът трябва да заслужи своето спасение и да се завърне при своя небесен Баща. Обществото трябва да подпомага този процес като създава максимално благоприятни условия за осъществяването му, а не да му пречи.

Ако се обърнем към доктрината на светския хуманизъм, ще видим аналогично целеполагане – според Кант човекът е цел на мирозданието, той не може да се третира като средство – било то и на най-примамливата икономическа или политическа идеология, доктрина, цел. Ние трябва да употребяваме свободата да различаваме добро от зло, с която сме надарени, за да изградим своето общежитие с оглед преследването на тази цел – максимално осъществяване, максимално добро саморазвитие на човека.

Отказът от пазарния фундаментализъм и от поставянето на абстрактни икономически цели в центъра на обществения живот не означава възраждането на илюзии от социалистически или друг егалитаристки характер. Поставянето на човека в центъра на обществения живот не означава носене на човека на ръце от общността, от държавата. Християн-демократическият принцип на субсидиарността добре изяснява баланса между лична отговорност и обществена солидарност. Справедливостта не е идентична на утопичното всеобщо равенство. Между различните хора равенство може да има в правата им спрямо управлението на общността, но не и в резултатите на тяхната дейност. Как би следвало да изглеждат отношенията между човека, обществото и държавата в периода след посткомунистическия преход от гледна точка както на християнския, така и на светския хуманизъм?

Първата належаща стъпка на промяна е възстановяването на социалната, икономическата и културната легитимност на държавата. Не, не става дума за раздуване на и без това раздутата и неефективна администрация. Не става дума за нарастващо харчене на пари, които не са на разположение на обществото. Никой от нас няма желание да води страната си по пътя на днешна Гърция например.

Това, за което говорим, е възстановяването на ролята на държавата като субект на ефективни публични политики и стратегии, насочени към промени в полза на обществения -публичния интерес. Основен акцент в антиетатисткия патос на неоконсерватизма – неолиберализма е дефиницията на публичния интерес като сума от многообразните и разнопосочни вектори на частния интерес. Не съществува никакъв видим публичен интерес, отделен от сумата на частните интереси. Тогава държавата е просто агенция за калкулиране на автоматичния баланс на тези частни интереси, който всъщност е интереса на обществото като цяло.

Ние обаче знаем, че общностният – общественият интерес съществува извън простата механична сума на частните интереси. Съществува национален интерес. Той е свързан със съхранението и продължението в бъдещето на нашата обща идентичност. Националният ни интерес изисква ние да бъдем част от съвременна Европа и западния свят, независимо от това, че най-крупните частни интереси немилостиво ни теглят в посока на възстановен руски монопол върху българската енергетика и българската държава. Не дай си, Боже, балансът на интересите на крупните посткомунистически мошеници да се припознае като български национален интерес!

Москва, чалга, мутренска етика и естетика – това е днес „равновесието“ на частните олигархични интереси, което дава уродливото външно лице на България.

Още мислителите на Просвещението са разбрали, че е необходим специфичен публичен най-малък общ знаменател – държавата, за да се реализира свободата на индивидите. Затова всяка личност трябва да обживее най-малко два основни типа роли – ролите на частния живот (професия, семейство, хоби, религиозна принадлежност) и публичните роли, където личността се изявява като гражданин – в грижата си за обществения интерес.

Днешната българска държава трябва да бъде общност на публичния интерес, където се пресичат гражданските и обществените стратегии за национално развитие и благоденствие. Публичните политики са инструментите на това развитие и благоденствие. Обществото разполага с три основни механизма за възпроизводство – пазара, гражданските инициативи и държавните политики. Държавата трябва да върши всичко това, което не могат да свършат пазара и гражданското общество.

Съвременна Америка е пространство на най-ефективната възможна маркетизация на отношенията в обществото. Не е случайно, че в Америка скептицизмът към нарастваща роля на държавата е най-силен – просто защото пазарът доста ефективно поема ролята на определящ механизъм за обществено възпроизводство. Но дори и в Америка пазарът не може да има всеобщ характер. Средното образование е обект на централизирана федерална политика – и е безплатно. Въпреки консервативните протести, президентът Обама въведе национална система за здравно застраховане – защото пазарът на застраховките оставя милиони граждани без легитимен достъп до здравна помощ. Кризата на ипотеките и на Уолстрийт от края на 2008 г. показа, че когато държавата спре да регулира частните финансови транзакции, предприемчиви мошеници като Мадоф започват все по-силно да контролират пазара на ценни книжа.

Когато рухна борсата – всички обърнаха глава към финансовата помощ на федералното правителство (т.нар. bail-outs).

Формулата „пазар – колкото може, държава – колкото трябва“ е всеобщо правило, макар че съотношението пазар – държава навсякъде е различно.

Пазарът е обществен процес в развитие и той обхваща с различна скорост и успех многообразието от стопански и социални дейности на хората в обществото. Най-лесно се маркетизира обикновената търговия – на следващия ден след краха на комунизма по улиците тръгнаха продавачите на обикновени ежедневни стоки и дребни услуги. По-трудно се маркетизират по-сложните технологични дейности във финансите и индустрията, а най-трудно се поддават на пазарна регулация сложните съставни от гледна точка на различни интереси дейности в образованието, здравеопазването и културата. Целеполагането в тях е много трудно да се вмести в простия баланс на предлагането и масовото потребление. Или не – не е трудно, ако се задоволявате с най-примитивните образци на чалга-културата.

Маркетизирането като процес на развитие от простите към сложните съставни дейности и интереси е в пряка зависимост от разгръщането на модерната пазарна култура сред преобладаващата част от населението. Нека си припомним още веднъж финансовите пирамиди от 1990-те години, огромният брой измамени от корпоративни агенти (телефонни компании, топлофикация, енергоснабдяване и т.н.) наивници, които не знаят и не умеят да подписват двустранен договор, щурмът на целокупния народ да инвестира в строителство – за българина инвестицията е синоним на подредени една върху друга тухли...

Липсата на пазарна култура и пълният отказ на държавата да регулира стартовите условия на пазарната игра доведоха в кратки исторически срокове до концентриране на националното богатство в ръцете на една малобройна олигархия и до радикално поляризиране на обществото между тази олигархия и огромен брой обедняващи хора с много малка средна класа помежду им. Затова държавата трябва да влезе навсякъде, където пазарът не може да навлезе ефективно, или функцонира в полза на частна монополизация на националната икономика, в полза на олгархията и нейната мутренска прислуга.

Кои са публичните политики, които българската държава трябва спешно да развие, за да прекърши дегенерацията на българското общество и за да защити перспективния национален интерес на България? Първият кръг публични политики трябва да водят до забавяне – по възможност обръщане на негативните демографски процеси в страната. Ниската раждаемост, лошото здравно обслужване и интензивната емиграция осъждат България на самоунищожение.

Вече 20-25 години ние изпращаме в емиграция най-образованите, най-предприемчивите, младите и способните български граждани – просто защото няма какво да им предложим тук. Около 2 млн. души напуснаха страната през последните две десетилетия и процесът продължава. Въпреки това имаме един от високите дялове младежка безработица в Европа. Какво означава това? Че българският пазар не създава работни места за тези, които са най-нужни за бъдещето на България.

Чака ни бъдеще на все по-големи дялове пенсионери и все по-малко на брой работещи млади и на средна възраст хора, което означава растящи данъци и ерозия на стандарта на живот. Това допълнително ще ускорява емиграцията.

Какво да направим? В обозримо бъдеще не можем да се конкурираме нито с европейските заплати, нито с възможностите за професионална реализация, предлагани от Запада... Когато през 1949 г. се създава държавата Израел, в тогавашна Палестина живеят само малцина на брой евреи ентусиасти и пристигналите оцелели от Холокоста в Европа. Жизнено важно е да се привлекат евреите от другите континенти и преди всичко от Америка. Но какво да им предложи младата държава на фона на изобилието, с което те са свикнали? Ето какво – Израел им предлага силна обществена солидарност, най-добрата система за здравеопазване в света, високо уважение към статута на израелския гражданин, мощен обществен договор между гражданина и държавата.

Тези, които търсят високи индивидуални постижения остават в Америка. Тези, които търсят комфорта на общностната солидарност отиват в Израел. Но и двете категории евреи работят за успеха на своята държава – вън или вътре в нея.

Огромно значение има възстановяването на доверието на българина към неговата държава, очакването, че в България утре ще се живее по-добре отколкото днес. Нека не се заблуждаваме – такова очакване днес няма и сред най-наивните наши съграждани. Преди да възстанови съсипаната национална инфраструктура – физическа и институционална – българската държава трябва да възстанови гражданската справедливост и обществената солидарност между гражданите. Ефективна администрация, действащо образование и здравеопазване, правосъдие, ред и закон.

Тогава хората ще повярват, че нещата се променят и ще поемат ангажимент към процеса на промяна. Следват ефективни политики на регионално развитие и възстановяване на рухналите региони и населени места – с привличане и генериране на инвестиции, с отключване и стимулиране инициативите на местните хора. Необходима е здрава ръка за обръщане процеса на гетоизация на малцинствата и специфични интеграционни политики за образование, заетост и декриминализация на маргиналните общности.

Необходимо е радикално обновяване на самата държава. Днешната българска държава е немощен прислужник на организираната посткомунистическа олигархия – престъпна мрежа, извираща от самата държава. Прекъсването на олигархчния порочен кръг на източване и съсипване на държавата не е по силите на самата държава без силна гражданска – обществена подкрепа. Реформата на публичната администрация в пряка връзка с преобразуването на политическата инфраструктура на държавата е важен източник на ресурси за преодоляване на националната криза.

Между 2002 – 2010 г. националният доход на глава от населението в Турция се утрои – от $ 3 500 на $ 10 500. Причините за това са многообразни, но най-важната сред тях е ефикасната борба на правителството на Реджеб Ердоган с корупцията. Умерените ислямисти в Турция тръгнаха срещу корупцията като борба с греха, но постигнаха впечатляващи съпътстващи икономически резултати. България чака своя Ердоган – без да знае дали ще го дочака.

Важна цел на промененото съотношение между обществото и държавата е преодоляването на визията за социалната държава като бреме, забавящо развитието. Инвестицията в здраве, знание и обществена солидарност е най-сигурната, макар и дългосрочна инвестиция.

Създаването на комфортна обществена среда за обитаване, стимулирането на младежката заетост, развитието на ефективни социални услуги ще првличат хората към кариера и перспективен живот в България, вместо да ги гонят от страната както днес. Ефективната социална държава е израз на национална солидарност и перспектива за гражданина в неговата собствена страна и в неговата собствена среда.

Държавата сама по себе си няма да се справи с този пакет от амбициозни задачи ако не бъде подпомогната от гражданското общество. За съжаление в днешна България то е фрустрирано и изтласкано в периферията на обществения разпад. Безнадеждността на общностния ни живот засилва рефлексите на културата на зависимостта, която разглежда държавата и властта като нещо чуждо, независещо от самите нас. Огромен обществен потенциал се похабява в отчаянието на лична и общностна основа, че нещо може да се промени, да се подобри.

Откъде може да дойде една вълна на морално възраждане, на обновление на гражданските инстинкти за съзидание? В България боледува не само политическия и стопанския елит, поразени от олигархичен контрол. Боледува и интелектуалния елит на нацията. Нормално ли е да слушаме от интелектуалци вопли на отчаяние, че няма ценности? Все едно хлебарят да се оплаква, че няма хляб – не е изпекъл, затова няма. Нали интелектуалците трябва да произвеждат ценности!

Обновената морална среда ще мотивира широки обществени слоеве към по-активен живот. Защо 2 млн. български пенсионери живеят в глухо отчаяние? Защо няма инициативи за взаимопомощ сред тях – те биха могли да помогнат на себе си, ако не на другите с активно организиране на собствения си общностен живот, въпреки мизерията, в която са поставени да живеят. Не съществува нито гражданска, нито държавна младежка политика, семейна политика, политика за насърчаване на раждаемостта. Как се отглеждат деца в среда на несигурност, безработица, ерозия на семейните ценности в полза на мутренската чалга-култура?

И последно – но основно по значение: нито една от тези обновителни политики на държавата и гражданското общество не може да се реализира без стратегия на национално стопанско възраждане. Доверявайте се на пазара – нищо лошо в това, но нека свършим и нашата работа за създаване на благоприятни условия за пазарен растеж. Необходимо е създаването на национален модел за икономически растеж, който да постави приоритети на развитие и да оползотвори максимално наличните национални ресурси – човешки, технологични, финансови.

Без правила, закони и стратегии пазарът е или абстракция, или закон на джунглата. Как можем да се развиваме при настоящите обстоятелства – руски енергиен монопол със свръхцени на енергията, система от частни олигархични монополи, източваща безпомощната държава и липса на елементарна обществена солидарност за преследване на общи, публични национални цели?

За някои втренчени в самоопределението си като „леви“ или „десни“ горните редове може да се привидят като призив за движение „наляво“. Не, господа – това е призив за освобождаване от порочните кръгове в днешната българска обществена действителност. То има шанс ако се превърне в обект на консенсус между всички крила на политическия и гражданския спектър.

Оттам нататък можем да спорим за мястото и размерите на пазара и държавата, можем да се състезаваме за различни приоритети и дефиниции на приоритети. Неолиберализмът – пазарният фундаментализъм – унищожава реалния плурализъм на политическия дебат.

Левите и десните се сляха в преклонението си към пазара и се обезсмислиха като политически елити в съдържателния смисъл на думата. Отказът от пазарния фундаментализъм и прехода към едно отворено общество като възможни баланси между пазара, държавата и гражданското общество ще възкреси политическия дебат и ще възроди различните подходи – леви и десни – към политиката. Защото по предрешените догми на една утопия не може да се спори.

Време е България да се освободи от примитивните догми на поредната идеологическа утопия – неолиберализма, наложена на българското общество и скриваща реалните предизвикателства на действителността.

Източник

Огнян Минчев
Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници“. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика.
Други статии от този автор
Посетители: 124

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 10 часа
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици