1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

(Интервю на проф. Пенка Ангелова за сп. „Еврейско Ехо“)

Спасението на евреите по време на Втората световна война.

Оказва се, че в периода на колаборацията на Виши е имало спасени големи групи и в Югоизточна Франция, повече от хиляда души в района на Дюлефи. По този повод в Дюлефи се състоя международна конференция на тема „Историография и възпитание в демокрация“, с участие на Франция, България и Германия, поставяйки акцент на така наречената „Друга съпротива“, като под „друга съпротива“ се разбира не съпротивата на партизанските движения и армии, не военната съпротива, а гражданската съпротива срещу тоталитаризма. Организирана от немско сдружение от Берлин Кураж срещу ксенофобията с председател Ана Тюне, с участие на професори, психоаналитици, детски психолози, писатели, художници, журналисти и представители на различни организации, занимаващи се гражданско/политическото образование на младежта, включително и от Фондацията Фридрих Еберт. От българска страна взе участие проф. Петка Ангелова, преподавател във Великотърновския и Русенския университети, председател на Фондация Елиас Канети със седалище в гр. Русе. С нея разговаря Ивайла Александрова.

Каква беше основната теза, защитена на конференцията в Дюлефи?

Тезата беше, че историята, която се преподава в училищата или се показва в различните музеи и исторически места на паметта, формира също идентичността на младото поколение и по този начин формира бъдещето. Историческият опит, който ние предаваме на младите поколения, оказва влияние върху тяхната психика. Затова е важно по какъв начин трябва да се предава и преподава европейската история. Във всички работни секции на конференцията се обсъждаха положителни примери, примери на гражданска съпротива, на гражданско неподчинение в името на човечността.

Дали може да се спрете на различните случаи – за Франция, за Германия. Вие подчертахте, че на конференцията са се обсъждали положителните примери. Може ли да говорим за нов прочит на темата за спасението на евреите? Какво е новото?

Темата на изследването на френския случай беше: „Другата съпротива: окръг Дюлефи по време на тоталитаризма (периодът на Втората световна война)“ Представени бяха събрани интервюта, разговори, писма, записки с методите на Oral History, вид социална историография, която се позовава на спомените на съвременниците. По време на режима на Виши благодарение на помощта на граждани и служители и някакъв вид гражданско неподчинение в окръг Дюлефи са били спасени около хиляда евреи. Някои от тях по-късно остават да живеят във Франция, други заминават за Палестина. От разказите особено изпъква поведението на една служителка от общината, Жанет Барние, която с риск на живота си е издавала фалшиви документи за престой и лични карти и по този начин е спасила стотици хора. Една трета от населението на окръга са били чужденци и благодарение на помощта и съпричастността на френските граждани те са успели да оцелеят.

От Германия бяха разгледани два примера: д-р Лоре Клайбер, представителка на музея Ванзее-Конференц край Берлин (мястото, където се е състояла злощастната конференция, на която е било взето решението за „окончателното решение на еврейския въпрос“, т.е. за унищожението на евреите), представи начина на работа на музея, програмите за деца и юноши. Тя наблегна на положителния пример за възможна съпротива. Подчинението и послушанието на „целокупния германски народ“ не е било чак толкова „целокупно“, както се разглеждаше до сега в историографията. Именно когато започнат да се събират отделни примери и спомени може да се проследят случаите на гражданско неподчинение. Но в германската история това е много по-труден и комплексен момент, защото те от поколения са създали в обучението си примера за „послушната нация“ (от която днес всеки мислещ гражданин трябва да се дистанцира), от друга страна обаче и там е имало т. н. „вътрешна емиграция“ и форми на гражданско неподчинение. Все пак е показателно, че в Германия има няколкократни опити, макар и неуспешни, за атентати срещу Хитлер, докато срещу Сталин такива няма. Те са задушавани още в зародиш.

Д-р Берн Вагнер изнесе теоретичен доклад по музейна педагогика, като представи примерни резултати от седем области на човеконенавистно отношение към групи хора: ксенофобия, расизъм, антисемитизъм, ислямофобия, хетерофобия, етаблирани предимства и сексизъм. Под хетерофобия се разбира страха или отхвърлянето на другостта, като например хомосексуалистите, хората с увреждания, бездомните, а под „етаблирани предимства“ се разбира убеждението, че трябва да има някаква йерархия в правата на постоянните жители и пришълците. Всички тези форми на отхвърляне или неуважение към другостта – расова, сексуална и т. н. – в немската култура се възприемат като човеконенавистни, отричащи равнопоставеността на хората и една от основните задачи на историческата и музейна педагогика е да им се противодейства.

Каква беше темата на Вашия доклад?

Той е озаглавен Жилото на спасението и е публикуван на немски език още през 2002 г. Сега беше преведен и на френски език и предостави теоретичната база, на която се проведе конференцията.

Историята познава и проследява само големите унищожения, едно от които се нарича Holocaust. Тя не се занимава с големите спасения. И със сигурност не затова, защото те не са съществували, а затова, че не представляват „атрактивна“ историческа тема и защото романната наративност на историографията с много по-голямо усърдие проследява злините и геройствата, които се случват на бойното поле. Всеки исторически преглед, дори от последните години, предпочита да се занимава с кланета, взривове и геноцид, и престъплението се радва в историографията на много по-голяма привлекателност, отколкото нормалните междучовешки отношения и добрината. От друга страна, в контекста на историографията, занимаваща се предимно с победители и победени, на спасението се отдава по-различно значение, отколкото в ежедневието, в което няма победители и победени, а само хора, борещи се с трудностите на живота. Взаимната помощ и нормалните човешки отношения, нормалното съчувствие в гранични ситуации и извънредно положение, каквато е войната, може да се превърне в героизъм.

Теориите за спасението на българските евреи се групират основно около три центъра – до 1989 се изтъкваше предимно ролята на Комунистическата партия за спасяването на евреите, втората теория се групира около ролята на Царя и правителството му; еврейските изследвания се ориентират към ролята на евреите като фактор в борбата за оцеляване[1] и също така като фактор в националноосвободителната борба на българите. Съществуват също така и геополитически тълкувания[2]. Някои изследвания изтъкват ролята на английските и американските политици, ролята на Радио Лондон и на Еврейския световен конгрес. Почти всички тези фактори са съществували и са действали и в други страни. Въпреки това остава нещо, което убягва при всички тези тълкувания, които концентрират вниманието си върху определени групи и акции, характерни и за други страни, в които обаче резултатът не е бил същият – нещо, което не може да обхване феномена като реална цялост.

В случая със спасяването на българските евреи, освен цялата фактология, която на места си противоречи и прилича на обикновена „българска“ мърлявщина, каквато се проявява в момента и към европейските институционални решения – да подписваш решения, които да не изпълняваш –, аз се спирам на един особен момент от масовопсихологически характер, който определям като „Жилото на спасението“. Това понятие съм образувала по примера на Елиас Канети, който в теорията си за масите и властта говори за „Жилото на заповедта“[3]. Възможно е в масово-психологически план да съществува и такова „жило на спасението“, което остава у спасените и което е заложено като мечта в детските фантазии – да спасиш някого или да бъдеш спасен – една необходимост, от която особено добре се възползва филмовата продукция (помислете само, че огромна чат от холивудските филми градят върху структурата на спасителя на града, на президента, на страната, на цивилизацията и т. н.): това е необходимостта ДОБРОТО да бъде възнаградено с добро.

Изследвайки значението, което националните празници оказват върху идентичността на населението, стигам до заключението, че има три уникални елемента в българската история, които са свързани помежду си: България като съюзник на Германия е единствената страна, която „спасява“ евреите си, България не изпраща войски на Източния фронт и е единствената страна, в която някакво „Външно освобождение“ и спасение се празнува като национален празник: 3 март, денят на подписването на Санстефанския мирен договор, който де факто просъществува само четири месеца и половина, до подписването на Берлинския договор (13.07.1878)[4]. Краят на руско-турската война и подписването на този нереален договор в България вече повече от сто години се празнува като национален празник, като Ден на Освобождението, като основаващ мит на българската нация. Тази благодарност на „невидимите маси“[5] на оцелелите (които дължат раждането си на това спасение) изиграва решаваща роля. В отношението на отделните граждани към евреите, в индивидуалната готовност да се помогне, във факта, че еврейската звезда буди по-скоро съчувствие, отколкото остракиране (Хана Аренд) може да се открие това „жило на спасението“, което несъзнателно се връща към изпадналите в беда. В цикличността на националния празник, в натрупваната през различните десетилетия благодарност към външния спасител (руснаци, финландци, румънци и т.н.) е заложено и това жило, тази благодарност на следващите поколения за тяхното оцеляване и оцеляването на техните предци. Има и други национални празници, които от време на време се сменят, според смяната на системата, но този празник си остава верен на себе си и запазва основаващата роля за националната идентичност.

Твърди се, че историята се пише от победителите. Тя няма да се промени, ако се пише и от победените – само насоката на мотивациите се променя, обаче историзмът на унищожението се запазва. Какво ще се получи, ако тя се пише от спасените, които са запазили жилото на спасението и са се освободили от срама на жертвата? Може би това е шансът за оцеляване на човечеството, един историзъм на спасението? 11 септември 2001 показа, че не само малките нации се нуждаят от помощта и солидарността на другите за спасяване на човечността и човечеството. Тогава може би е възможно да се каже и на геноцида: „„Де ти е, геноциде, жилото? Де ти е, аде, победата?“„

 



[1] Josif Ilel: Die bulgarischen Juden – Faktor im Kampf für ihr eigenes Überleben. In: Jahrbuch Band XXX, 1998/99. Almanach für Geschichte der Juden in Bulgarien, Sofia 1999. S. 115-133.

[2] Емил Казаков: Спасението на евреите и националният въпрос. В: Годишник Том XXX, 1998/99. Almanach für Geschichte der Juden in Bulgarien, Sofia 1999. S. 103-115.

[3] В една от главите на „Маса и власт” Елиас Канети дава определение и описва жилото на заповедта – там той говори за заповеди, които са изпълнени и които несъзнателно след това се предават на другите, за да се освободи човек от жилото на изпълнената от него заповед. „Всяка заповед се състои от един подтик и едно жило. Подтикът задължава получателя да изпълни заповедта, ... Жилото остава при този, който е изпълнил заповедта.... Съдържанието на заповедта остава да се съдържа в жилото“ (MM,II,32)[3]. Най-висшата заповед и най-силната власт е заповедта, да се убива, осъждането на смърт. Особено силна градация на властта е обаче „помилването”, спасението. Понятието Жилото на смъртта води началото си от Първото послание на Св. Апостол Павла до коринтяни, гл. 15/55: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“

 

[4] За този национален празник си заслужава да се направи много по-обстойно изследване, тъй като на него се празнува и победата на фикцията над действителността: победата на несъществуващия Санстефански договор над съществуващия Берлински – достатъчен повод за размисъл върху „небивалиците“ в българската историография.

[5] Като „невидими маси“ Канети определя масите на мъртъвците, на предшествениците и масите на бъдещите поколения, които се намират в зародиш, в спермата на предците.

Pin It
Пенка Ангелова
Пенка Ангелова е професор по немскоезична литература и култура към катедра Германистика и нидерландистика, ВТУ, и професор по европейска цивилизация и немскоезична култура към катедра Европеистика, РУ и БРИЕ – Русе.
Други статии от този автор

Посетители

75

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 8 минути
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 18 минути
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 25 минути
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 6 часа
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 9 часа
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 14 часа
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 1 ден
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 1 ден
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 6 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 1 седмица
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 1 седмица
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 1 седмица