От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2010 09 Mars

 

БЪЛГАРИ И ХУНИ

Безспорно най-съдбоносната дата в българската история е 16 юни 1913 г. И до днес тя остава белязана с израза на Иван Гешов „денят на престъпното безумие“. В този ден „българската мечта, блеснала като метеор, угасва бързо и в настъпилия мрак потъват идеалите на три поколения“. Находчивата метафора принадлежи не на поет, както на пръв поглед изглежда – използва я в своите спомени началник-щабът на армията ген. Иван Фичев. Следващото военно начинание, което е следствие от неуспеха на първото, прекършва задълго българското самочувствие, натрупано в предишните няколко десетилетия. Като главен виновник за националната катастрофа най-често е сочен цар Фердинанд. И днес се казва, че най-малкото, без негова заповед, па макар и устна, армията не е могла да нападне съюзниците. На второ място по виновност вече идват представители на висшия команден състав и политиците, наричани тогава „максималисти“. Но има многобройни свидетелства от различен характер, които показват, че прословутият аристократичен авантюризъм на Кобурга е намерил в България най-благоприятна за развитието си почва. В спомените си Иван Пеев-Плачков, един от ръководителите на Народната партия и подпредседател на Народното събрание пише:

„Вярваше се тогава от всички, че… ние в три деня ще бъдем в Солун и в една неделя в Белград да диктуваме мира. И онова, което бе забележително, бе, че тъй мислеха не само хората от широката публика и некомпетентните от гражданските съсловия, а тъй мислеха и самите военни, всички наши генерали, които командваха нашите армии, с изключение на генерал Кутинчев, ком. Първа армия…“[1]

На първо място по самоувереност между генералите, естествено, стои пом.-главнокомандващият ген. Михаил Савов. В телеграма до цар Фердинанд от 14 май 1913 г. той заявява категорично:

„Предвид на изключителното надмощие, което бихме имали над съюзните сръбски и гръцки армии, и абсолютно гарантирания успех в случай на въоръжен конфликт с тях, един неотстъпчив и енергичен език спрямо несговорчивите наши съюзници ще ги застави да се съгласят на предложенията ни, за да избегнат едно поражение. Единственото спасение, за да се избегне войната, е да бъдем готови всяка минута да я обявим, щом не бъдем удовлетворени… При оценката на нещата трябва да се счита абсолютно положително, че в краен случай Русия и Франция всякога ще удовлетворят България, за да не я изгубят от своята сфера на влияние, отколкото да удовлетворят Сърбия и Гърция, макар че сега може би поддържат най-енергично и техните претенции в името на някакъв принцип на равновесие на Балканите.“[2] Генерал Недко Недев добавя към това и друг мотив: стигането до Чаталджа било велик подвиг на българския народ, а атакуването на позициите „е Голгота, но Голгота, нужна да сочи на поколенията, че армията от 1912 г. за обединението на българското племе е следвала пътя, очертан от първите наши царе“.[3] Метафората „пътят“ е историко-философска концепция при Николай Станишев, който в своята „Кратка история на българите от най-стари времена до днес“ (1942 г.) пише: „Цар Фердинанд повежда българския народ във велика борба, по вековния път на България…“ И разбира се, като централен носител на смисъл тази дума стои в заглавието на емблематичното произведение на Д. Съсълов „Пътят на България“ (1936 г.), което заслужава малко по-голямо внимание.

Основната идея на Съсълов е тази за българите като „господарски народ“. Терминът ни е познат от Ницше; Съсълов го вулгаризира, като му придава груб политико-социален смисъл. „ Каква е най-голямата, отличителната особеност на българите? – пита тай и отговаря така – Мисля, убеден съм, че това е тяхното господарство, съвсем различно от онова, което имат почти всички други народи. Българите са били и са си останали като народ господари. Въпреки робството!“ Макар да казва, че човекът-господар е онзи, който уважава собствената си и на другите свобода, нататък той твърди, че главното занятие на българите, „разбира се, не било да работят земята, а да воюват. Земята работели жените, старците и недъгавите. Грижата да задоволяват потребите на българите в много отношения трябвало да поемат неговите врагове“.


Small Ad GF 1

Книгата на Д. Съсълов не е история, както сам той признава в предговора, „тя нито е замислена като история, нито пък иска да бъде история“. В „Троянският кон“ (С., 1999) бях определил неговия хибриден жанр като „историобразна епическа поема“. Затова не се изненадах много когато научих, че известният поет и драматург Стефан Цанев представя своите „Български хроники“ като „поема“. Стефан Цанев не е първият, нито ще бъде последният, който тъче „националистическа поезия“ върху историческа канава; и неговите „шарки“ не са оригинални, както е в народното творчество въобще. Тъкмо затова неговото произведение заслужава внимание. Съпоставката на „Български хроники“ (в частта за средновековието) с „Пътят на България“ води до извода, че въпреки различията в някои интерпретации, е налице континюитет на исторически представи, които се възпроизвеждат устойчиво през епохата на самостоятелното държавно съществуване. Най-забавен у Цанев е моментът, когато християнският български цар Симеон се обръща към известното варварско племе с „братя-печенеги“. Забавен е на пръв поглед, но после си даваме сметка, че не само завършилия Московския литературен институт „М. Горки“ поет, но и много други българи твърде лесно сменят своите „братушки“; и че това е показателно за състоянието на националната идентичност. Днес тя е толкова недооформена и лабилна, колкото и в началото на ХХ в., когато този проблем е коментиран от К. Кръстев, К. Христов и др.

Дали това са историографски реконструкции, които имат предвид първо изискванията на науката и след това – формирането на националната идентичност? Въпросът, разбира се, е реторичен. Ясно е, че става дума за „реставрации“, за обобщени интерпретации на подбрани исторически извори, подчинени на определен „национален проект“? Кои извори биха могли да служат за канава на Димитър Съсълов, например? Известна е прословутата оскъдица на извори за средновековната ни история. Освен това повечето извори са, така да се каже, „втора ръка“ – авторите са ползвали или друг, неизвестен източник, или устни сведения, някои от тях легендарни и пр. Научните дискусии, които се водят на тяхна основа понякога напомнят дискусиите около творчеството на Джойс през 30-те години в Съветския съюз. Тогава един критик забелязва: „Вишневски много говори за Джойс, но ако го попитате чел ли е Джойс, той ще отговори: а, не съм, но Таиров видял как Левидов го е чел“. Има обаче и извори със стопроцентова достоверност и надеждност. Такива са писмата на Николай Мистик и Роман Лакапин до Симеон. Във второто си писмо Роман приписва на Симеон едно твърдение, което изглежда, е основа на обобщението, направено от Съсълов относно българското „господарство“. Роман пита Симеон: „И какъв е твоят основателен предлог, за да казваш, че българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават, когато и ромеите имат най-непоколебим закон да не предават своето? А пък ако вие тъй усърдно се стараете да спазвате този беззаконен обичай само за да придобиете чрез него чуждото, то как можете да казвате, че ние, които се борим за собствените си права, вършим нещо недостойно за себе си?“ А Николай Мистик напразно увещава Симеон да не бъде „надменен в сърцето си“ и да „обърне погледа си към благото на мира“. Всички 26 писма на патриарха до Симеон свидетелстват, че нашият цар не изпитва никакво съмнение в крайния успех на своите военни кампании. В едно от тези писма Николай Мистик пише: „…ако веднъж се е закрепила в сърцето ти мисълта, че ти трябва да седнеш на престола на ромейското царство и, както изглежда, си получил – не зная отде – пълна увереност в това, че уж това е Богу угодно, понеже той знае и желае до докара делото докрай, то не мисли, че с войни и убийства ще достигнеш желанието си, защото свалянето на поставения от Бога е невъзможно…“[4] Д. Оболенски се пита защо, след като България е постигнала такъв висок политически и културен статус във византийската общност, тя се оказва вплетена в ожесточен конфликт и ангажирана в продължителна война с империята. И смята, че „този парадокс може да се обясни с манталитета и амбициите на Симеон“.[5] Дали е искал да изгради „славяновизантийска империя“ , както твърди Г. Острогорски, а след него и други български историци, на първо място проф. Иван Божилов? На този въпрос може да се отговори с „да“ само ако има податки в изворите, които да свидетелстват пряко за такова намерение. Проф. Георги Бакалов обаче не е видял такива, според него в писмата на Николай Мистик и на Роман Лакапин няма и намек за такова намерение.[6] Хипотезата за славяно-византийска империя се доказва косвено, със спекулативни построения, като се премълчава това, че дуалистична концепция за властта (от античен тип) в самодържавната, религиозно монолитна теократична империя през Х в. (подчертавам – през Х в.) е вече невъзможна; невъзможни са всякакви политически ретроутопии. В тази епоха е валиден само един дуализъм: хората се делят на „универсални християни“, от една страна; и езичници, „мръсни“ варвари, от друга. Макар че често живеят смесени върху някакви територии, съществена е вече утвърдената „идеална“ граница между тях – това са идеалните граници на империята, по-широки и по-сложно очертани от териториалните. Именно вътре в тези граници всички християни, независимо на каква територия се намират, образуват един социален съюз. Очевидно е, обаче, че цар Симеон не държи сметка за това, а храни някаква непоколебима вяра в своето военно щастие, защото се държи непочтено към своите респонденти, особено към патриарх Николай Мистик. Като „полугрък“ той знае, че за да бъде легитимна властта на константинополския император, тя трябва да бъде утвърдена от църквата, сената и народа, „представян“ често от войската. Но той води войната непоколебимо, сякаш вярва, че военното превъзходство е на негова страна завинаги; и рано или късно ще впечатли войниците на императора, които непременно ще го признаят. Като „полугрък“ той знае, че неведнъж императори са утвърждавани на престола със силата на войската. Но като полуварварин той вероятно си е мислел, че църквата и народът непременно ще се подчинят, както биха постъпили неговите жреци и неговия народ, в съответствие с неговата „отвъддунавска“ имперска традиция. Това, разбира се, са предположения; но всичко, което се твърди относно титлата и „държавния проект“ на Симеон са хипотези и само авторитетът на поддържащите ги историци валидизира за определено време тия хипотези.

„Вярата“ на Симеон е същата, която Теофилакт Охридски приписва на Омуртаг. „Не унижавай нашите богове – казва той на изтезавания от него византиец Кинамон, – че тяхната сила е голяма, за доказателство служи това, че ние като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте.“ Теофилакт живее триста години след Омуртаг, но в духа на византийската реторична традиция той изгражда своя текст като драматизиран наратив, в който обобщава своите знания за българите. (Той е първият, впрочем, който окачествява българите като „хондрокефали“, тоест, като дебелоглави, инатливи. Първият, но не и последният – през ХХ в. мнозина народопсихолози ще сочат ината като основна черта на българската характерология. Инатът се проявява и в един изключително важен епизод от българската история, за който ще говорим в следващата глава.) Можем да приемем, че като охридски архиепископ той е познавал много добре своите съвременници българи от епохата непосредствено след Василий Втори. Познавал е, значи, тези българи, които имат пресен спомен от войните срещу константинополския император под водачеството на Самуил. Също като Симеон и Самуил е „войнствен човек, който никога не знаел покой“ (Йоан Скилица). И той води непримирима война с противник, който го превъзхожда във всичко – освен може би в самочувствието, което не можем да обективираме, за да го измерим. Освен това, когато говорим за самочувствие в толкова далечни епохи, трябва да си даваме сметка за цялата условност на обясненията, изградени върху историческите извори. Вярно ли е това, което Енодий говори за българите в „Похвалното слово за Теодорих“? Верни ли са характеристиките, които им приписва, или неговите думи са косвена възхвала на Теодорих? Без съмнение той възхвалява Теодорих. И все пак, следните думи на Енодий са казани именно по адрес на българите:

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези.“

Този и подобни на него исторически извори имат свойството да предизвикват „ефекта на снежната топка“ – търкулвайки се по склоновете на историята, да се уголемяват постепенно, докато се превърнат в опустошителна лавина. Но на първо място, използвани коректно, те са основата за формулиране на обобщената характеристика на военно-номадските общества. Тези общества са силно интегрирани вътрешно. Робството, макар и да съществува, няма важно производствено значение. Силно преобладават свободните номади, чиято експлоатация е прикрита от родово-племенната солидарност; и главно, тя не е основният източник на доходи за привилегированите слоеве. За сметка на това широко разпространено е данничеството – „външните“ данъци, налагани на подчинените земеделски племена и народи.Съществува духовна прослойка от жреци, шамани, предсказатели и пр., но тя е по-слабо развита, отколкото у земеделските народи и като цяло е контролирана от военно-светската аристокрация. И накрая – у много от тези племена властта се упражнява от наследствени владетели от „царски род“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Конкретно за българската обществено-политическа организация знаем, че тя може да бъде определена като „военизирана държава“. Границите на българската държава-войска (саракт) са строго охранявани от стражи – „и ако роб или свободен избяга по някакъв начин през тая същата стража, то незабавно вместо него се избиват пазачите“[7]. Преди да пристъпят към сражение един „проверен и преблагоразумен мъж преглежда всички оръжия и оня, у когото се окажат немарливо приготвени се наказва със смърт“[8]. Преди сражения също така се извършват „заклинания, игри, пеяния и някакви гадания“. И тук, в гл. 67 следва едно сведение, в което ще се задълбочим малко повече. „Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте се решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си меч и в него да се заклевате.“

Образът на меча е един от най-широко разпространените и обемни символи. Намираме го в културите на целия евразийски континент от Китай до Шотландия (в пространството) и от скитите до холивудския сериал „Шотландски боец“ (във времето). За мито-политическата функция на меча при скитите Херодот пише следното:

„Във всяка скитска област по райони се издигат светилища на Арес: планини от храсти се натрупват една върху друга на пространство с дължина и ширина почти три стадия, а на височина по-малко. На върха е построена четириъгълна площадка; нейните три страни са отвесни, а четвъртата осигурява достъп до върха… На всеки такъв хълм е забит древен железен меч.Това е кумирът (символът) на Арес. На този меч ежегодно принасят в жертва коне и рогат добитък – повече, отколкото на другите богове.На всеки сто пленника един се обрича в жертва… Главата на пленника отначало се облива с вино, и жертвите се заколват над съд… след това занасят кръвта горе и обливат с нея меча“[9].

В изследването си върху епоса на осетинците (наследници на древното племе нарти) Жорж Дюмезил обяснява връзката между меча като изображение на бога на войната Арес и епическия герой Батраз. Мечът е неотделимо свързан с героя, като че ли е въплъщение на неговата „външна“ душа. По някакъв закон на природата – коментира Дюмезил – героят може да умре едва след като мечът бъде хвърлен в морето. След смъртта на Батраз неговото същество се въплъщава в меча, който, изхвърляйки се от морето, се устремява към небесата, за да изтребва духове, както самият герой е правил това през живота си.

Магическото единство между богове, хора, животни и неща характеризира светогледа на всички варварски племена от епохата на Великото преселение. На всички тях е присъщо митичното чувство за „неразчленима цялостност на живота“ (Е. Мелетински), за символична обвързаност и функционалност на всичко. Вметваме този теоретичен щрих, за да направим дедуктивния извод, че мечът у българите, за който става дума в „Отговорите на папа Николай“ не е просто оръжие, средство за отнемане на човешки живот, с който са си служили така, както ние си служим с кухненския нож. Казано възможно най-просто и кратко, мечът е символ и въплъщение на определен колективен, което ще рече – и политически – дух. Така че, когато над меча се полага клетва, това е самозадължаване с определена система от ценности и социалнополитически връзки, а те задължително се опират на определена картина на света – анимистична или монотеистична, във всеки случай, религиозно-идеалистическа. Да си припомним тук подчертаваната от Д. Съсълов историческа връзка между хуните и „едно от първите им най-верни племена“ – българите. Разбира се, не само от него, тази теория има, както е известно, и други застъпници. Но Съсълов силно набляга на „духовната“ връзка между двете племена. В това отношение той е важен за нас като национален идеолог и то идеолог, емблематичен за едната от двете основни идейни групи в политическото „дясно“ – националистите-„генетици“, които по радикален начин етнизират българската национална идентичност.

Но в този пункт Д. Съсълов е стандартен историк, доколкото поддържа доказаната историческа връзка между хуни и прабългари, върху която се гради „хунската“ етногенетична версия за произхода на прабългарите, защитавана и от най-големите ни историци в миналото – Васил Златарски и Петър Мутафчиев. Тя е „разклонение“ на възникналата още през ХVIII в. урало-алтайска (или тюркско-алтайска) хипотеза, която доскоро обединяваше всички български медиевисти. Обобщената й формулировка звучи, примерно, така:

„Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани. Техният език – за него има категорични сведения, макар и от по-късно време у Захарий Ритор, папа Григорий Велики, в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ – се отнася до западнохунския клон на тюркските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска) група, към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните – чувашкият.“[10]

Урало-алтайската хипотеза е нюансирана със солидно аргументираните „ирански инфилтрации“ (В. Бешевлиев). Този нюанс по-късно е развит до твърдението, че само управленската прослойка е била хунска, а народът е ирански. (Р. Рашев). И така стигаме до памиро-хиндукушката версия за произхода, която доближава „прародината на българите“ на една ръка разстояние от реките Инд и Ганг. Хипотезите са много, защото изворите, в които ранносредновековният свят на Евразия е оставил своите следи, позволяват това. Когато този свят е описван от учени като Джеймс Фрейзър или Жорж Дюмезил, получаваме представата за свят на религиозно-митологична диаспора, на динамични езиково-културни комплекси, които, предавани в безписмена форма, постоянно интерферират, обменят съдържания в историческия живот на различните политически общности. Когато го изследват историци, търсещи своите „корени“, прави впечатление усилието на ретроспективния национализъм този свят да бъде етнизиран и териториализиран, да се „откриват“ езиково-културно обособени народи и „прародини“.

Тук е мястото да кажа, че племенната общност, предвождана от сина на Кубрат – Аспарух, означавам с „традиционното“ понятие „прабългари“. Използвам го не заради неговата „традиционност“, а защото името „българи“ се отнася за народ, исторически формиран в границите на славяноезична и православно-християнска културна традиция, на базата на която, по-късно, се гради – не лесно, при наличието на остри конфликти между „етническите ядра“ на нацията – българската национална идентичност. Тоест, името „българи“, има наличен, езиково-културно обособен, социалнополитически структуриран и постоянно еволюиращ референт; докато с понятието „прабългари“ се означава един обект на историческата наука, който отдавна не съществува като наличен, емпиричен обект и за чийто произход историците продължават да ни предлагат нови и нови хипотези. Следователно, знакът „прабългари“ не обозначава, а само означава едно множество референции. Името „прабългари“ е подобно на еднорога на Умберто Еко: като културна единица той съществува, като емпиричен обект – не; може и да е съществувал някога такъв, какъвто се изобразява днес, а може и да не е. Разликата между едното и другото име е достатъчно важна за всеки, който се занимава с наука. Онзи, който не вижда разликата, реифицира, тоест, приписва предметност, субстанциалност, реалност на различни абстракции (идеи, имена, понятия и пр.) Какви могат да бъдат политическите функции на реификацията, как и от кого може да се използва тя, ще видим нататък.

Както и да се интерпретира връзката хуни-прабългари безспорно е, че в продължение на няколко десетилетия прабългари са воювали под върховното ръководство на най-прочутия варварин, наречен от съвременниците си „бич божи“. А и по-късно са взаимодействали при общи нападения над империята. Затова византийските писатели понякога обозначават българите и с името „хуни“. Въобще хуните са оставили дълбока следа в историята. Името на Атила се среща в многобройни произведения, съхраняващи културната памет на Европа. Те изобилстват с разкази за необикновени, съдбоносни съкровища, които отмъщават за царе и народи, убити и разгромени от него. Името му е свързано и с една легенда, която е разказана най-напред от византийския историк Приск, посетил през 448 г. двора на Атила и достигнала до нас благодарение на Йорданес и неговата „История на готите“.

„Макар че Атила, естествено, е трябвало да мисли, че го очаква велика съдба, увереността му укрепва, когато бил намерен мечът на Марс, (авторът използва латинския именен вариант на бога на войната – А. К.), който скитските царе винаги са съхранявали при себе си. Ето при какви обстоятелства е бил намерен той по думите на Приск. Един пастир обявил, че виждайки едно теле да куца и не намирайки причина за такава голяма рана, той се разтревожил, тръгнал назад по кървавите следи и стигнал до меча, на който било стъпило телето. Той веднага го откопал и го занесъл като подарък на Атила. А той приел меча с радост и, бидейки твърде честолюбив, решил, че е избран за владетел на света, и доколкото мечът бил Марсов, нему е съдено да има превъзходство във войните“[11].

Надявам се читателят да е забелязал, че ретроспективното ни разследване е стигнало до първичния образ на един елемент от „националния дух“, който по културен път се възстановява и предава до навечерието на Балканската война и чийто пръв и емблематичен експонент е светогорският монах Паисий. Съзнателно избягвам неговото характеризиране в кратка, синтетична формулировка – подобни обобщения създават впечатлението за прибързана екстраполация. Предпочитам да преминем, макар и набързо, покрай отделни събития и културни факти, в които този дух се самоексплицира.

На това място трябва да вметнем следното: историческите извори (Деянията на св. Димитър Солунски на първо място), показват, че в края на VI век славяните вече са усвоили средствата и тактиките за водене на война, практикувани от византийците. Йоан Ефески казва, че те се научили да воюват дори по-добре от ромеите. Славяните строят и използват стенобойни машини – „бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди и т. нар. костенурки…[12] И по време на тяхното трайно установяване на юг от Дунава воюват като много други племена. Извършват същите опустошения, вземат плячка и пленници. Славяните обаче са друг тип племенни общности, различни от описаните по-горе военно-номадски народи. Те водят „уседнал начин на живот“, както пише в учебниците. Според елементарната типология на Тацит, те могат да бъдат причислени към германците, защото „и жилища строят, и щитове носят, и обичат да ходят“; докато „всички тези неща са различни у сарматите, които живеят на талига и на кон“. Славяните от епохата на Великото преселение воюват толкова, колкото е необходимо, за де завладеят земя и да се установят на нея. Не се отличават с изключителни воински качества и единоначалието не е принципът на социалнополитическата им организация.

По-късно Крум, който предприема действия за централизиране на властта и интегриране на славянската аристокрация, използва във войните си освен славяни и авари. В битката при Върбишкия поход той мобилизира всички налични военни ресурси, като дори „въоръжил по мъжки жените“. Самата битка става в силно пресечена местност, планинска и гориста, което значи, че се води по начин, характерен за славянското воюване: според Стратегикона на Псевдомаврикий, те „обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места“. Вероятно затова Крум включва в ритуала, извършен с Никифоровата глава и славянските князе. Но – да повторим пак – тези действия не са елемент на нападателна война; нито пък с този начин на воюване могат да се извършват постоянни набези. Нищо изключително във военната организация и воинските качества не може да се посочи.

Онова, което следва нататък е общо място в българската историческа памет. Християнизацията и бунтът на 52-та боили, потушен със силата на „християнския кръст“; опитът за ревизия на тази политика от страна на Владимир-Расате; нови опити за въстания по времето на Петър – първо на Иван, а после и на Михаил, към който се присъединили „отцепилите се от Петър скити“. (Лъв Дякон). И „българската епопея“, която свързваме с царуването на Самуил. Християнската империя хвърля срещу него целия си военен ресурс, но той дори не прави опит за помирение (поне изворите не съобщават за такива). Тази непримирима и тежка битка френският историк Гюстав Шлюмберже нарича „византийска епопея“, а ние преобръщаме израза в „българска епопея“. С неговата смърт почти завършва и „епопеята“ – тази епоха на завладяване, освобождаване и ново завладяване на България. Тя започва с нахлуването на киевския княз Светослав, потомък на Рюрик, норманския завоевател на местните славянски племена. Фактът, че племето „рос“, което дава име на държавата и формиралата се народност е норманско, не пречи по-късно този исторически сюжет да бъде въвлечен във фило-фобските разпри и да бъде явно политизиран не само от партийни журналисти, но и от историци. Затова нека сега възприемаме Светослав като викинг и да гледаме на него неутрално, както гледаме на едноименния крем за бръснене – на скандинавския варварин от Х в. и през ум не му е минавало, че неговият престол ще бъде преместен от Киев в Москва, която ще бъде обявена за „Трети Рим“; че руските императори ще водят религиозни войни със султана-халиф на мюсюлманите за възстановяването на православната власт в Константинопол ; и че българите, съхранили православната си вяра, ще участват по един или друг начин тях. (Както, впрочем, участват и във войните, водени от австрийските Хабсубрги, като част от тях и емигрират след това.)

И така, Светослав нахлува в България, повикан от византийския император, пише Лъв Дякон. Бил подкупен с подаръци и допълнително бил очарован с примамливи обещания, казва той и като добър византиец вметва – „цялото скитско племе е извънредно алчно и податливо на обещания за подаръци и подкупи“. Сумата в монети, която изпратил императорът е огромна (108 хиляди златни солида); трудно е да си представим как може да бъде изпратена в Киев такава „голяма маса благороден метал“; това „прилича повече на приказка“, пише Юрий Венелин в една книга, преведена и издадена от Ботю Петков през 1853 г. Заглавието на книгата е „Критически издыряния за историята блъгарска“. В тази книга Венелин защитава заслужаваща нашето внимание теза, която не е продукт на ретроспективно националистическо конструиране. Според него не е възможен този бърз „упадък“ на българската държава, ако не е съществувал конфликт в „самото й сърце“. Той смята, че България е била разделена на „две партии“: на „царска“ и на „бунтовническа“, а Светослав е застанал на страната на „бунтовническата“. Аргументите му имат логически характер. Цитирам го точно, като разбира се, езикът му е нормализиран.

„1) В описанието на Светославовите войни виждаме, че той, като се биеше с българите (царските) имал в своята войска пак българи, сиреч, бунтовници.

2) Лесното превземане за малко време на цяла България явно показва, че на русите в тая работа навсякъде са помагали българските бунтовници. Империята, за да завладее тая страна, е трябвало да се бие 30 години, да положи преголеми трудове и да пролее реки от кръв; но и с това половината дори български твърдини се удържаха, и се предадоха само доброволно. Затова Светослав инак не можеше да завладее 80 града, сиреч, най-добрите места, ако не му помагаха същите българи.“

По-нататък Венелин изказва предположението, че Светослав е имал още един мотив да предприеме своя поход: той бил силно привързан към вярата на своите отци и е предполагал, че духовенството на България се готви да разпространява християнството в Киевска Русия. Сигурно и Лъв Дякон, и Юрий Венелин казват по нещо вярно – материалните и идеални мотиви на пръв поглед си противоречат, ако не знаем как се снема това противоречие в съзнанието на историческите актьори, тоест ако не познаваме тяхната култура. За нас е важно това, че по време на освобождаванията и завладяванията на България големи контингенти от хора се обединяват военнополитически от един дух, враждебен на християнската империя, респ. на християнството. Това е духът на традицията, която носи противоположни ценности, митове и символи; друго разбиране за „бог“ и за „клетва пред бога“. От тази епоха се е запазил един любопитен документ, който обикновено е заобикалян от историците по „принципни“ причини: той противоречи на официалния постулат за вече формираната „единна българска народност“. Този анонимен документ има заглавие „Записки на гръцкия топарх“. В него топархът (военноадминистративна длъжност във Византия) разказва за сблъсъка между византийци и българи по времето, когато войските на Самуил освобождават Източна (Преславска) България. Топархът е изумен от това, че освободителите по „най-безчовечен начин“ разоряват и погубват всичко наред „като диви зверове“. Те нямали милост даже към най-близките си и извършвали убийства без разум и без справедлива причина. Вместо да се грижат за благото на подвластните градове и да ги управляват добре, те предпочели да ги поробят и разорят. „Оплаквайки се от своите властници и ясно доказвайки, че те не са виновни в нищо, тези хора се стремяха само към това – да бъдат оставени живи… хората, в нищо невиновни, под предлог за нарушена клетва станаха плячка на насилието и меча“ – пише топархът. За каква клетва може да става дума тук? По всяка вероятност за клетвата, извършвана върху меча, за която ни съобщават „Отговорите на папа Николай“. Просто не е възможно да е клетва, извършена с кръст – той е по-скоро причината за тяхното жестоко наказание. Ако използваме метафората на Венелин, в „самото сърце“ на българската политическа общност се сблъскват мечът и кръстът.

Знаем как завършва „епопеята“. Потомците на Самуил се интегрирали, както казваме днес, във византийския политически елит. А българските войски били изпратени на Изток – „по пътища, от които няма връщаме“, както пише арменският историк Аристакес Ластиверци, преди да добави следното: „О, какво бедствие бе тяхното идване на Изток, колко нещастни са местата, през които те минаха! Що за злобен и безжалостен народ, жестокосърдечен и склонен към насилие!“[13]

Във възстановяването на българската държава много важна – а в един момент и решителна – роля играят куманите, тюркоезично номадско („скитско“ или „хунско“ според обичайната византийска терминология) племе. Тъкмо те извършват онзи „неправилен“ от западно-рицарска гледна точка маньовър, който изненадва Балдуин и Луи дьо Блуа и става причина да погине „цвета на западното рицарство“ (Р. Дьо Клари) Куманите побягнали безредно назад, увличайки своя противник към приготвената засада. В един момент рицарите били обградени „като в кръг“, разказва Никита Хониат, и тъй като те не отстъпвали „били сваляни от конете, избивани и удушвани с примка“. (Ние сме се гордели и продължаваме да се гордеем с тази победа, но от този момент започва наслагването на негативни конотации върху етнонима „българи“. Би могло да се каже, че това е една от отправните точки на „балканизма“ в смисъла на М. Тодорова.)

След Калоян и Иван Асен не бихме могли да посочим особено силни прояви на българските воински качества. Даже напротив, българските владетели или търпят поражения или печелят незначителни битки срещу Византия, която изпада във все по-дълбока криза. Най-значителни победи, впрочем, постига един човек, който според изворите бил прост свинар. (Не мога да кажа обаче дали днешните фермери, които отглеждат свине, имат по-особено самочувствие от овчарите, например). Йоан Александър побеждава при Русокастро – с помощта на татарски войски! Но това не е битка на живот и смърт, не е сблъсък на враждебни богове/светове. Това е „феодално“ сражение – на другия ден, както пише Йоан Кантакузин двамата царе „ядоха заедно и разговаряха през целия ден за случилото се предния ден по време на сражението“. Никакви епопеи. И нито една значителна битка срещу иноверния завоевател – османските турци – нещо, което според свидетелството на Надежда Станева силно смущавало Емилиян Станев. Къде е бил Иван Шишман, какво е правил толкова време в Никопол? – тюхкал се авторът на „Антихрист“, макар че самият той е избрал причините за краха на средновековна България за тема на своята забележителна творба; и самият той е показал с художествени средства как „българското“ се „премества“ от полето на войната към „града“, търговията и хедонизма. Духовните превращения на Еньо-Теофил, сюжетирани върху солидна документална основа, са „биография“ на умножаващите се тълкувания на свещените текстове и на размествания в йерархията на ценностите. Това са предреформационни настроения, които, за съжаление, не получават възможността да се развият. Впрочем, този период от историята ние възприемаме със смесеното чувство на срам и негодувание. Защото държавата била „разделена“ на три части и българите не са били войнствени както през IХ-Х в. Защото това политическо състояние благоприятствало експанзията на едно „хунско“ племе с военно-номадска социалнополитическа организация, което въоръжава по мъжки и жените – бедно, и поради това силно мотивирано да наложи „правата вяра“. В поредната, този път „турска епопея“, се изявяват нови исторически герои. „ Големите вълци на тези краища и стари лъвове на военното майсторство“ (Мехмед Нешри) вече са хора като „газиите“ Михал бей и Евренос бей, християни-ренегати, тоест гърци, преминали на служба при Орхан и Мурад Първи. Те имат най-голяма заслуга за успеха на османското завоевание. В лагера на цивилизованите ромеи тези „лъвове на военното майсторство“ не биха постигнали и частица от военните си успехи; и, разбира се, историята нямаше да знае техните имена. Има и много други като тях, които не са се радвали на тяхното военно щастие. Например синът на Иван Шишман – Александър. И не само той – „мнозина се прехвърлиха към непристойната мохамедова вяра…“, пише Йоасаф Бдински. А монахът Исая добавя: „Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси: всички бяха обзети от турски страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца.“

ВЪЗРАЖДАНЕ НА ВОЕННИЯ МИТ

След няколко века без държавност и без войска, религиозно дискриминираният и политически деградиран български народ започва да възстановява своята колективна идентичност посредством исторически „материал“. Първоначалната насока е дадена от текста на Паисий, който е модерен, доколкото времето и секуларният национализъм постепенно ще превърнат неговата „божия воля“ в „общата воля“ на Русо. Но има и нещо специфично българско в тази трансформация: Паисий открива – можем да си представим с какво огромно задоволство – че българите са били „свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх“ и т. н. С две думи Паисий открива, че българите били „малък народ, но непобедим“! Защо казваме – били? Те СА такива – така гласят изворите, така пише и Паисий. С тази граматическа операция, в момента на замяна на преизказното наклонение със сегашно историческо време ние извършваме важен акт – субстанциализираме това, което е записано с думи като конструкция за въображаем свят, като идеология, като израз на оценка, надежда и пр.; всичко това се превръща в „реалност“ – извън контекста на Паисий, независимо от очертаната в предговора интерпретативна „рамка“. На това място нека подчертаем, че в етническото ядро на нацията, което при Паисий е славянско, са вписани воинските качества на прабългарите, тяхната „хунска“, военно-номадска характеристика и то така, както я описват изворите – със суперлативи. В този момент „снежната топка“ се търкулва по склоновете на новата българска история. Паисий ще бъде преписван, а понякога и редактиран. Дойно Граматик реинтерпретира един съществен момент от изложението му: там, където монахът пише, че Самуил бил наказан от бога затова, че извършил грях като пролял „невинната кръв“ на брат си Арон, в преписа заляга друга интерпретация, отхвърляща концепцията за греха. Но изключителните воински качества на българите са запазени във вида, в който ги представя Паисий. През 40-те години на ХIХ в. Анастас Кипиловски формулира една мисъл, която е есенция на романтичния национализъм, наричан също и „исторически национализъм“: „Историята на един народ е неговият политически катехизис“. А учителят Димитър Душанов създава една история за ученици във формата на катехизис. На въпроса „По какво се отличавали старите българи от другите народи?“, учениците намирали отговора:

„По това, че те били дързостливи, трудолюбиви и честолюбиви. Историците ги наричали храбри, непобедими, горди, жестоки и за бой гладни, защото, когато щели да захванат някой бой, по-напред се верили и кълнели, че ще се бият верно или догдето надвият, или догдето измрат до един“[14].

Интересното тук е, че по време на Балканските войни става широко известен (ако не и споделян) лозунгът: „Да победим или да умрем!“

През 1844 г. Христаки Павлович издава „Царственика“, в чиято основа заляга преправка на Паисиевата история. В нея са подчертани основните тези на Паисий, но не е включен списъкът с 57-те светци. За сметка на това Христаки Павлович е предпочел етногенетичната версия на йеросхимонах Спиридон, според която българите получават Македония пряко от самия Александър Велики, който им дава и „писмо“ (нещо като нотариален акт – А.К.), в което пише, че българите са „Народ славний и непобедимий!“ Така модернизиран, „Царственикът“ се използва като учебник в училищата и в продължение на две десетилетия играе централна роля във формирането на българската националната идентичност.

В общи линии историците пишат така, както говорят някои извори и някои техни интерпретатори. В тази връзка Иван Илчев отбелязва с известна горчивина:

„Дълги столетия те (българите – А. К.) бяха отрязани от общото европейско развитие с висока стена, оградила от новите веяния територията на Османската империя, и бяха на практика неизвестни, освен на малка група специалисти. И когато през последното столетие български учени търсеха историческия спомен за българите в Западна Европа след ХIV в., нито едно значимо свидетелство не се отнасяше за друго, освен за бойните им умения. При цялото ни уважение към т. нар. „бойно изкуство“, разликата между него и останалите по-либерални изкуства е твърде значима…“ [15]

През 19 в. последователите на Паисий, вече в по-различен контекст, раздвояват, но без да разцепват, „етническото ядро“ на нацията. В изследването си върху формирането на националната идентичност през Възраждането Десислава Лилова констатира: в тази епоха българите знаят, че имат „два вида предтечи – едните са славяни, а другите са дошли от Волга“. Най-напред Юрий Венелин лансира идеята, че българите били хуни, но по-късно станали славяни. Откъдето пък следва, че Атила всъщност е славянин, макар да се наричал хун. Достатъчно известен е спорът за хунския произход на българите, воден от Гаврил Кръстевич и Марин Дринов. Но Лилова добавя нови факти по тази тема. По същото време, в печата и в учебниците по литература се публикуват биографични портрети на Атила. А особено интересно е, че по този въпрос редом до консерватора Кръстевич застават Ботев и Каравелов. Превръщането на Атила в репрезентативен образ на българите според Лилова е подчинено на сложна логика. Този образ удовлетворява нуждата от еднозначност на идентичността и еднаквост в характеристиките на първооснователите. „И най-сетне – добавя Лилова – хунският етногенезис се вписва добре в представата за прародината край Волга, осигурявайки оттам един страшен, но велик „баща“, под чиито стъпки Европа е треперила“[16].

Все още българите живеят в епохата, която по-късно се конструира като „Златен век“ в българската история, епоха на единен възрожденски дух и националноосвободителни борби. Все още не е настъпило фило-фобското разцепване на недооформеното национално политическо тяло. Все още Иван Вазов не е направил поправките в „Шуми Марица“, с които е заличено символичното за славянската солидарност име на ген. Черняев – „за да имаме пред света колко-годе приличен и по съдържанието си марш“, както пише на 4.12.1912 г. в. „Мир“, орган на русофилско-англофилската Народна партия. И още не е настъпил периодът между двете световни войни, когато конструкторите на „българизма“ ще приписват на „резигниращата славянщина“ (Пенчо Славейков) духовна аморфност и политическа пасивност, негативно усилвайки характеристиката на славяните в историко-философското мислене на ранните славянофили. (Бъдещето, според Алексей Хомяков принадлежи не на германеца, аристократ и завоевател, а на славянина, труженик и разночинец.)

Учебниците от следосвобожденската епоха не изоставят образа на българите като страшни войскоубийци, а го възпроизвеждат по един или друг начин, вариативно. В книга със заглавие „Кратки разкази из българската история от най-старо време до днес“, използвана като учебник за трети и четвърти клас, С. Бобчев описва срещата между Симеон и Роман Лакапин така: „Роман го поздрави смирено и подкачил да му се моли, като обещал Симеону имане колкото си ще, само да не превзема Цариград. Цар Симеон се смилил над Романовите молби, та свързал с него мир“. В най-общ план съдържанието и дидактическите акценти в тези учебници Мария Радева обобщава така:

„Днес не можем да бъдем съдници на нашите предшественици за това, че е било възможно и агресивно политическо мислене или проява на агресивно политическо поведение. Във всеки случай, утвърждавайки „другостта“, те не я отъждествяват с „чуждостта“ – образът на съседите в учебниците по българската история не е образ на „врагове“ В същото време очевидно формирането на съзнанието за широките етнокултурни граници на българщината не е могло да не бъде свързано с обществени нагласи, стимулиращи активна външна политика“[17].

Обръщам внимание не толкова върху „широките граници“ – т. нар. „доктрина Гарашанин“ е много по-широка в този смисъл – а на понятието „етнокултурни“. Казаното е точно, но се налага да поясним в какъв смисъл го разбираме тук. Същностни характеристики на едно от двете „етнически ядра“ на нацията, предадени и пренесени по културен път през времето с изключителния принос на православния монах Паисий, сега се приписват на българската народност, която след петвековен бездържавен живот, слабо развита икономически и с народническа културна формация, водена от още незряла и поради това – неспособна да се самоконтролира политическа класа, иска да играе водеща роля на Балканите, опирайки се на своите воински „добродетели“. По това време (края на ХIХ – началото на ХХ в.) нараства българското самочувствие, армията усилено се въоръжава. Този път наистина „въздухът трепери“. Хората усещат, че идва часът, когато историческата енергия на българите, трупана през вековете, ще избухне с пълна сила в една „свещена“ война с турците. Пенчо Славейков и Яворов също очакват тази война – първият вярва, че тя ще направи „да бъдат Балканите български“; вторият също мисли, че между другите балкански държави само България може – за сметка на Турция – да бъде „желаната сила, налагаща своята воля“. („Анкета по македонския и балканския въпроси“, сп. „Съвременна мисъл“, кн. 9, 1910 г.) В навечерието на войната бойният дух достига връхната си точка: българската армия е „като скала убедена, че богът на войната говори на български“, пише Рихард фон Мах в една от своите кореспонденции за в. „Кьолнише Цайтунг“[18]

ТРИУМФ И ТРАГЕДИЯ

В крайна сметка българите излизат от тази война победени. Победени са не от своите съюзници, а от реалността. Нея можеш да познаваш донякъде, ако искаш; или да не познаваш, ако не ти стига морална воля и интелектуална добросъвестност. Какво може и би трябвало да се знае? Това, че в Първата балканска война българите се бият срещу петвековния си иноверен поробител, а това е изключително силен мотив; че и преди, когато са воювали срещу сърбите, накърненото им морално чувство ги е мотивирало да надминат себе си в битките, а не тяхното „вродено“ от природата или дарено им от „боговете“ превъзходство във войната. Илюстрация на това твърдение е лаконичният, но красноречив разказ на Симеон Радев за битката при Нишков връх. Не мога да не го цитирам.

„Напорът на българите се устреми към Нишков връх, гдето сърбите бяха укрепили позициите си с каменни гърдобрани. Въпреки ужасната стрелба, с която бяха посрещнати, българите се втурнаха надолу и сетне с обичайните вече викове почнаха да се катерят по височините. Ротата на поручик Георгиев се изкачи най-напред, като се доближи на 60-70 крачки от върха. Един цял батальон тръгна обаче срещу нея и тя бе принудена да отстъпи. В това време Паков, който се бе изкачил по урвите откъм дясно, удари сръбския батальон в тил. Сега се почна една бясна схватка, най-ужасната през тази война. За пръв път сърби и българи се срещнаха гърди с гърди. Те се биеха с щикове, револвери, ножове. Когато оръжието им падаше от ръцете, те се спускаха с юмруци един срещу друг и се улавяха гуша за гуша. Настъпи страшен момент. В падающата нощ не се чуваха никакви вистрели, а само глухи викове, бързи и веднага задушувани. Това не бе война, а нещо като саморазправа на лични врагове, жадни за кръв и възмездие…“

Малко по-нататък авторът добавя: „Европейските кореспонденти описват с ужас арената на тая памятна борба…“[19] А ние добавяме, че европейските кореспонденти са наблюдавали битките „отвън“; без да виждат чувството, означено с думата „възмездие“. В момента на самата битка те не си спомнят и за формалната причина за войната – европейският принцип за „равновесие на силите“, въведен още при сключването на Утрехтския мир от лорд Болингбрук и действал до началото на Първата световна война. Именно на този принцип се позовава крал Милан Обренович, за да обяви войната, която, както е известно, не предизвиква особен ентусиазъм у сръбския народ.

Спомените на участници в Балканските войни потвърждават тезата за подценяване на културно-нравствения елемент от страна на „националновъзпитания елит“. Ген. Сава Савов твърди, че една от главните „интимни“ причина за първата национална катастрофа била неохотата на войниците да се бият срещу бившите си съюзници. Но „отгоре“ не знаели – или не искали да знаят това. А командващият Първа армия ген. Васил Кутинчев дори е отстранен от длъжност, защото заявил, че една армия не може да има „две души“, та след като е изкарала успешно една война, да се хвърли в друга, различна от първата. Бунтовете в отделни войскови части потвърждават наблюденията на тези български генерали, а събитията опровергават генералите, политическата върхушка и националните агитатори, които мислят по „хунски“. Първата световна война е триумфът и трагедията на това мислене.

Според доклада, който Йордан Иванов представя пред Карнегиевия институт за международен мир относно преподаването на история в училищата, след Втората балканска война негативните обществени настроения проникват в учебникарската книжнина, желанието за възмездие („отплата“) е демонстрирано открито. Разкази, стихотворения и песни характеризират бившите съюзници като „безсрамни“, „презрени“, „недостойни“. Но след Първата световна война общият тон на историческото повествование и представите за бившите врагове вече са по-балансирани, „укротени“ от горчивия опит. Много по-малък е броят на текстовете, вдъхновени от ненавист към съседните народи. Жестокостите на войната, жертвите и страданията, причинени от нея, „смекчиха коравата българска душа – пише Йордан Иванов – и ние виждаме появяването на една литература, в която се говори за братството на народите и страданията на човечеството“[20].



[1] Ив. Пеев-Плачков – „Из гънките на миналото. Спомени и впечатления“, С.1940

[2] цит. по Иван Фичев – „Балканската война 1912-1913 г./Преживелици, бележки, документи/“, С., 1940

[3] цит. по Св. Будинов – „Балканските войни 1912-1913“, С., 2005

[4] цит. по В. Златарски –“История на българската държава през средните векове“ т.1, част 2, С., 1994

[5] Д. Оболенски – „Византийската общност. Източна Европа 500-1453“, С., 2001

[6] Г. Бакалов – „Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии“, С.,1995

[7] „Отговорите на папа Николай, гл.25

[8] Пак там, гл. 40

[9] цит. по Жорж Дюмезил – „Скифы и Нарты“, Москва, 1990

[10] Божилов, Иван, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров – История на България, С., 1993

[11] цит. по Жорж Дюмезил – „Скифы и нарты“, Москва,1990

[12] „Деянията на Св. Димитър Солунски“

[13] Христоматия по история на България, т. 1, С. 1978 г.

[14] Н. Данова – „Проблемът за националната идентичност в учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през ХVIII-ХIХ век“, В: „Балканските идентичности“ С., 2003

[15] Ив. Илчев – „Защитата на българската кауза пред света“, В: „Балкански щрихи в европейското минало“, С., 2001

[16] Д. Лилова – „Възрожденските значения на националното име“, С., 2003

[17] М. Радева – „Образът на съседите в училищните учебници по българска история след Освобождението“, В: „Другият в историята“, Кюстендил, 1996

[18] „Писма от Балканската война 1912-1913 г.“, С., 1998

[19] Симеон Радев – „Строителите на съвременна България“, т.1, С., 1990

[20] Йордан Иванов – „Как се отразиха последните войни на българската учебна литература“, сп. „Училищен преглед“ .....1925

Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.

Pin It

Прочетете още...