Дискусии – Бизнес

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2009 01 adversityСидни Уайнбърг е роден през 1891, едно от единадесетте деца на Пинкъс Уайнбърг от Бруклин, мизерстващ търговец и контрабандист на алкохол от полски произход. Сидни е нисък, като „детска кукла“, както го описва сътрудникът на New Yorker Е. Дж. Кан младши, „постоянно под заплахата да бъде погълнат изцяло от столовете с директорски размери.“ Той произнася името си „Уайн-бойг“. Напуска училище на 15 години. На гърба си носи белези от боеве с ножове от детските си години, когато е продавал вечерни вестници на спирката Хамилтън Авеню на ферибота Манхатън-Бруклин.

На шестнадесет години той посещава Уолстрийт, търсейки някоя „по-хубава, висока сграда“, както си спомня по-късно. Избира Ексчейндж Плейс 43, където започва от последния етаж надолу, питайки във всяка кантора „Имате ли нужда от момче за всичко?“ В края на деня стига до третия етаж, където се намира офиса на малка брокерска фирма. Свободни места няма никъде. Той се завръща на следната сутрин, лъжейки, че са му казали да дойде отново – и по този начин получава работа като чистач, със заплата от три долара седмично. Малката брокерска фирма се казва Голдман Сакс.

От този момент нататък, разказва Чарлз Елис в новата си книга „Партньорството: Създаването на Голдман Сакс“, възходът на Уайнбърг е неудържим. В началото на работата той получил задачата да занесе с трамвая до къщата на семейство Сакс един пилон за знаме. Вратата му отворил Пол Сакс, внукът на основателя на фирмата – и той начаса харесал Уайнбърг. Момчето скоро било повишено до служба в пощенското отделение, което веднага преорганизирало. Сакс го изпраща в Брауни Колидж, Бруклин, да учи краснопис. През 1925 година фирмата му купува място на нюйоркската борса. През 1927 той става партньор. През 1930 вече е старши партньор, а през следващите тридесет и девет години – до смъртта си, през 1969, Уайнбърг е Голдман Сакс, превръщайки я от средна, безлична фирма във водещата инвесторска банка в света.

Историята „от мияч на чинии до милионер“ – тази главна тема от американската биография – е имала две много различни интерпретации в хода на годините. Версията от 19 век подчертава компенсацията за неизгодната изходна ситуация. Ако желаете да попаднете на върха, според това мислене, то по-добре е да започнете от дъното, защото именно там се научавате на дисциплината и мотивацията, необходими за успеха. „Търговците от Ню Йорк предпочитаха да наемат момчета от провинцията, защото според тяхната теория те работеха по-здраво и бяха по-упорити, по-послушни и весели от местните нюйоркчани“, писа Ървин Г. Уайли в студията си от 1954 г. „Самосъздалият се човек в Америка“. Ендрю Карнеги, чиято лична история беше определящото повествование за самосъздалия се човек от 19 век, настояваше, че има определено предимство в това да си „повиван, кърмен и отглеждан в стимулиращото училище на бедността.“ Според Карнеги „Не от синовете на милионерите и аристократите светът получава учителите, мъчениците, изобретателите, поетите, или дори деловите си хора. Всички те произлизат от къщурката на бедняка.“

В наши дни тази интерпретация вече е преобърната с главата надолу. На успеха се гледа като въпрос на капитализация на социоикономически предимства, а не като на компенсация за неизгодна ситуация, Механизмите на социалната мобилност – стипендии, повишено участие на жени и хора от малцинствата, ваучъри, компенсаторни програми като Head Start – всички тези неща се опитват да превърнат бедните от хронични аутсайдери в инсайдери, да ги спасят от едно състояние, за което се предполага, че е безнадеждно. Днес ние не се учим от бедността, ние избягваме от нея – и една книга като историята на Голдман Сакс от Елис е почти перфектен пример за това как според нас функционира социалната мобилност. Шестстотин страници от тази книга са посветени на Голдман, фирмата, която символизираше златната ера на Уолстрийт. От годините на бума през осемдесетте на миналия век до големия банков мехур от последното десетилетие, Голдман довеждаше до Уолстрийт хора с безупречни акредитиви от познавателния и социоикономически елит, където те правеха фантастично сложни сделки и огромни състояния. Началните седемдесет и две страници на книгата обаче – страниците, разказващи за годините на Сидни Уайнбърг, изглеждат така, сякаш принадлежат към една друга ера. Човекът, който създаде онова, което познаваме като Голдман Сакс, беше беден и необразован член на едно презирано малцинство – и неговата история е толкова забележителна, че навярно само Ендрю Карнеги би могъл да я разбере.

Уайнбърг не беше финансов магьосник. Неговите дарби бяха социални. В апогея си той служеше като член на тридесет и един корпоративни съвети. Средно годишно той посещаваше двеста и петдесет срещи на фирмени ръководства, а когато не беше на съвещания, той често посещаваше турската баня в Хотел Балтимор заедно с хора като Робърт Удруф от Кока-Кола или Бърнард Гимбъл, от Гимбълс[1] . По време на Депресията, Уайнбърг беше член на съвета за икономическо планиране и Ф. Д. Р. го наричаше Политикът, заради способността му да посредничи между враждуващи страни. Той прекара годините на войната като заместник-председател на Съвета за военно производство, където беше известен под прякора „Крадецът на тела“, заради начина, по който успяваше да убеди многообещаващи млади бизнесмени да се присъединят към военното производство. (Уайнбърг изглежда е бил първият човек, който е разбрал, че привличането на млади бизнесмени на обществена работа по време на войната е било най-сигурният начин те да бъдат спечелени като клиенти в следвоенните години.)

Когато Форд реши да стане публична компания, в средата на петдесетте години, в една от все още най-големите сделки за начално публично предлагане на акции, и двете главни страни в невероятно сложната сделка – семейството Форд и фондацията Форд – искаха да бъдат представяни от Уайнбърг. Той беше Господин Уолстрийт.

Но защо тази стратегия е функционирала? Това е голямата загадка на кариерата на Уайнбърг и човек не може се отърси от заключението, че Карнеги все пак е бил прав в нещо: има моменти, в които да бъдеш аутсайдер означава да бъдеш перфектен инсайдер. Всеки бизнес мениджър на определено ниво в Америка живее в свят, населен с множество хора, които са учили в Йейл, а след това са отишли на Уолстрийт; той знае, че някои от тях са много добри, а други просто разполагат с добри връзки, така че да се отделят компетентните от некомпетентните не винаги е лесно. Уайнбърг идва от Бруклин; как тогава би било възможно той да не е добър?

Но аутсайдерството на Уайнбърг също му позволяваше да играе класическата роля на „малцинството-посредник“. Според социолозите една от причините, според които някои малцинства, като парси в Индия, източноазиатците в Африка, китайците в Югоизточна Азия и ливанците в карибския регион, са толкова успешни, се крие в това, че те са откъснати от общностите, в които действат. Ако сте малаец в Малайзия, кениец в Кения, или афроамериканец в Уотс[2] , и желаете да стартирате малък бизнес, вие винаги започвате от едно определено неизгодно положение: около вас се намират множество приятели и роднини, които искат работа или отстъпки. Не е лесно да откажете кредит или да си приберете дълговете от някой съсед, защото той е съсед и социалните и икономически страни на животите ви са обвързани едни с други.

Но човекът от малцинството не е подложен на тези ограничения. Той е свободен да прави разлика между социалните и финансови въпроси. Той може да нарече един лош заем „лош заем“ или лош клиент „лош клиент“, без да се тревожи от социалните последици от откровеността си.

Уайнбърг беше различен от бизнес истеблишмънта по същия начин и това изглежда е било в много голяма степен нещото, което е привличало бизнес хората към него. Шефът на Дженеръл Фуудс признава: „Сидни е единственият човек, който може да си позволи да ми каже по средата на едно бизнес съвещание ‚Не мисля, че сте особено интелигентен‘ и същевременно да ме устави с усещането, че по някакъв начин ми е направил комплимент.“ Това, че Уайнбърг е бил в състояние да произнесе подобен укор говори за неговия огромен чар. Фактът обаче, че той изобщо е бил в позиция да произнесе подобен укор, е на първо място свидетелство за неговата социална позиция. Не можете да кажете на шефа на Дженеръл Фуудс, че е идиот, ако сте били заедно с него в един и същи курс в Йейл. Но това е напълно възможно ако сте син на Пинкъс Уайнбърг от Бруклин. Казването на истината е по-лесно от позицията на културна дистанция.

По време на Втората световна война, един висш чиновник от режима на френския Виши, адмирал Жан-Франсоа Дарлан, посетил Белия Дом. Дарлан бил класически френски военен, повелителен и надменен, и за него се смятало, че разполага със симпатиите на нацистите. Според протокола членовете на Алианса трябвало да се отнасят към него вежливо, и всички го правели – освен Уайнбърг. Аутсайдерът се чувствал напълно свободен да кажзва онова, което всички останали искали да кажат, но не можели да си го позволят – и правейки го, той печелел симпатиите на всички. Когато станало време да се излиза, Уайнбърг бръкнал в джоба си, извадил монета от десет цента и я подал на адмирала в бляскава униформа с думите: „Дръж, момче, иди и ми намери едно такси.“

Идеята, че аутсайдерите могат да печелят от непринадлежността си към основната група изглежда противоположна на нашето разбиране за начина, по който функционират малцинствата. Поговорката „мисли по еврейски, обличай се по британски“ предпоставя, че за аутсайдера е по-добре да маскира своята различност. Но същевременно е очевидно, че съществуват моменти и места, при които малцинствата могат да извлекат полза от утвърждаването или дори преувеличаването на своята различност. Историкът от Бъркли Юри Слезкин твърди, в „Еврейското столетие“ (2004), че Идиш като език не се е развил по типичен начин: „ако човек изследва формата и структурата му, то веднага се открива неговата преднамерена и фундаментална изкуственост – това е езикът на хора, които са заинтересувани, по думите на Слезкин, „от поддържането на една различност, съзнателното запазване на собственото аз и по този начин на един вид странност.“

По подобен начин, в изследователска работа, проведена в едно малайзийско село, антропологът Питър Гослинг наблюдава един китайски търговец, който изглежда е добре асимилиран в малайзийската култура и се отнася с изключително внимание към обичаите на малайците във всяко отношение, включително и в това, че е облечен в саронг, разговаря тихо и любезно на добър малайски език, държи се скромно и любезно. Но по време на жътвата, когато трябва да ходи по нивите, за да събира реколтата, която предварително е купил срещу кредит, той се облича в китайски костюм и говори по един много по-рязък начин, държейки се, както казал един от малайските фермери „като китаец“. С това поведение той цели да не бъде разглеждан като обикновен малайски съсед, от когото може да се очаква да бъде по-щедър, когато става дума за неща като цена или условия на кредита.

Едно е да се твърди, че да бъдеш аутсайдер може да носи стратегически предимства. Но Ендрю Карнеги отива още по-далеч. Той смята, че бедността предоставя по-добра подготовка за успех от богатството; че по принцип компенсирането за неизгодните първоначални условия е по-полезно, в процеса на развитие, отколкото капитализацията на едно предимство.

Тази идея е както позната, така и объркваща. Да си припомним факта, че много успешни предприемачи са страдали от сериозни учебни увреждания (learning disabilities). Пол Орфейлиа, основателят на веригата Кинко[3] , е бил двойкаджия, който е оставал две години, бил изхвърлен от три училища и завършил средно образование като последен в класа си. „Единствената дума, която можех да чета в трети клас, беше the“, казва той. „Разбирах къде се намира групата в някой текст, като следвах от едно the‘ до друго.“ Ричард Бронсън, английският милиардер, който стартира империята Virgin, напуснал училище на петнайсет години, като все още се борел с четенето и писането. Джон Чеймбърс, човекът, който изгради високотехнологичната фирма Cisco, все още има проблеми с четенето на Е-мейл. Крейг Маккоу, един от пионерите на мобилната телефония, страда от дислексия[4] , както и Чарлз Шваб, основателят на фирмата, която носи неговото име. Когато изследователката на бизнеса Джули Логан интервюирала група от притежатели на малки бизнеси в Америка, тя установила, че около тридесет и пет процента от тях считат себе си за страдащи от дислексия.

Това е една забележителна статистика. Дислексията засяга точно ония способности, които се намират в центъра на способността на човека да се ориентира в модерния свят. И все пак хора като Орфейлиа, Чеймбърс, Бронсън и Шваб изглежда са намерили начини, по които да компенсират своите увреждания, по същия начин, по който според Карнеги бедните хора могат да намерят компенсация за бедността си. Поради трудностите си с четене и писане, те са били принудени да развият изключителни способности в неща като устната комуникация и решаването на проблеми. Поради това, че винаги е трябвало да разчитат на други хора, които да им помагат да се ориентират в света на писаното слово, те са станали много способни в упълномощаването на отговорност и власт. В едно изследване, извършено във Великобритания, осемдесет процента от предприемачите, страдащи от дислексия, са били капитани на училищния спортен отбор, срещу само двадесет и седем процента от предприемачите, които не страдат от това увреждане. Те са компенсирали липсата на академични способности като са развили много добри социални такива – и когато са стигнали до работното място, това им давало огромни предимства. „Нямах особено голямо самочувствие като дете“, разказва Орфейлиа в едно интервю. „И толкова по-добре. Ако през живота си сте се сблъсквали с една здравословна доза отхвърляне, ще бъдете принуден да намерите начин да вършите нещата самостоятелно.“

Няма съмнение в това, че ние се чувстваме не съвсем удобно с твърденията, които хора като Орфейлиа и Шваб правят по отношение на уврежданията си. Колкото и впечатляващи да са успехите им, никой от нас няма да стигне дотам да си желае децата му да имат дислексия. Ако един непропорционално голям брой предприемачи страдат от дислексия, то същото се отнася и до непропорционално голям брой затворници. Системите, в които хората компенсират за неблагоприятни начални условия, ни се струват неприемливо дарвиновски. По-силните стават още по-силни, а по-слабите стават все по-слаби. Човекът, който се хвали, че всеки ден е ходел бос седем километра до училище, се чувства много щастлив от това, че можа да кара внуците си с джип до тяхното училище, което се намира на десет минути път. Ние сме вече напълно сигурни, че най-сигурният път към успеха за децата ни е в това да ги снабдим с внимателно оптимизиран образователен опит: най-„добрите“ училища, най-високо образованите учители, най-малките класове, най-добрите учебни съоръжения и т. н. Но човек трябва да хвърли само един поглед към страни, в които учениците задминават своите американски връстници – въпреки по-големите класове, по-разнебитените училища и по-ниските бюджети – за да се запита дали убедеността ни в предимствата на предимства не е също толкова опростенческа, колкото и убедеността на Карнеги в предимствата на неблагоприятните начални условия.

През 1918 Хенри Голдман, един от старшите партньори в Голдман Сакс, напуска фирмата поради разногласия около следвоенните облигации. Братята Сакс – Уолтър и Артър – подбират като негов заместник Уодил Катчингс, близък приятел на Артър Сакс от Харвард. Смелата идея на Катчингс е да се създаде огромен инвеститорски тръст, наречен Търговска Корпорация Голдман Сакс. По принцип идеята е предшественик на днешните хедж-фондове: компанията функционира като прави огромни заеми, за да изкупува контролни дялове в групи от различни корпорации. Първоначално те възнамерявали фондът да възлиза на двадесет и пет милиона долара, но Катчингс, замаян от бум-пазара на двадесетте години, го удвоява до петдесет милиона, после отново до сто милиона, след това смесва фонда Голдман с друг фонд и прибавя два допълнителни тръста, докато в края на краищата фирмата контролира около половин милиард долара в различни активи.

А след това идва борсовият крах от 1929. Акциите на фирмата, които в един момент са се продавали за по триста двадесет и шест долара, падат до един долар и седемдесет и пет цента. Капиталът на Голдман буквално се изпарява. Фирмата е задръстена от съдебни процеси, последният от които завършва едва през 1968 г. Катчингс е уволнен. „Много малко хора могат да издържат на успеха“, казва Уолтър Сакс. „Катчингс не беше един от тях.“ Привилегированият произход не подготвя Катчингс за кризата. Братята Сакс го заменят с Уайнбърг – един човек, чийто произход няма нищо общо с каквито и да било привилегии. Мъдростта на решението им бива потвърдена от времето. В наши дни Уолстрийт също се нуждае от по-малко хора като Уодил Катчингс и повече като Сидни Уайнбърг.


Източник
 



[1]  Голяма верига от магазини в САЩ, престанала да съществува през 1987 г. Бел. пр.

[2] Квартал в Лос Анджелис, населен предимно с чернокожи американци. Бел. пр.

[3] Американска бизнес-верига, предлагаща услуги в областта на мениджмънта на документи, като печат, копиране и подвързия. Бел. пр.

[4] Учебно увреждане, при което хората имат трудности с четенето и писането. Бел. пр.

Малкълм Гладуел
Малкълм Гладуел е американски журналист, автор и бизнес консултант от британски произход. Той е автор на няколко книги, две от които стават номер едно в списъка с бестселъри на „Ню Йорк таймс“ – Повратната точка: Как малките неща могат да доведат до големи промени (2000) и Проблясък: Силата да мислиш без да се замисляш (2005).
Други статии от този автор
Посетители: 221

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 20 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици