Дискусии – Бизнес

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Господин Слотердийк, вашата книга „В световните покои на капитала“ описва възникването на глобалната икономика под знака на морското пътуване. В такъв смисъл, не е ли това, което ние преживяваме днес, едно огромно корабокрушение?

Петер Слотердийк: В ранните столетия на глобализацията корабокрушението беше олицетворение на унищожаването на капитал. Хората изпращаха в океана кораби, за които се знаеше, че се намират под огромен риск от аварии. И до ден днешен изразът „return on investment може да бъде представен като един вид навигационна представа, буквално „завръщане на инвестицията“. В нейната основа се намира представата, че изпратените кораби се завръщат обратно, натоварени с разкошни богатства. Парите пътуват около земята и се завръщат умножени при своя изходен пункт. Затова класическият предприемач стои на пристанището и гледа навън, към рисковото пространство. Голямата печалба е свързана с плуващия капитал. Но едновременно с утвърждаването на риска, предпазливостта също се превърна в предприемаческа добродетел par excellence. А от нея не можеше да се почувства почти нищо през последното десетилетие.

Много пари потънаха в бездните на дериватите и ипотеките.

Съмнявам се, че метафората за корабокрушението все още е подходяща за това, което се случва с богатството в наши дни. Сериозните хора твърдят, че от реалните ценности на богатството не е изчезнало нищо. Не са потънали никакви кораби, просто е необходимо да бъдат преразгледани сюрреалните оценки, които през последните десет години изкривяваха повечето икономически транзакции, включително и при фирми, недвижими имоти и произведения на изкуството. Гигантските псевдо-състояния, които бяха „натрупани“ или „създадени“ на борсата, трябва да бъдат коригирани обратно до някакъв разумен мащаб. В края на краищата, в американската ипотечна криза не са изчезнали самите къщи. Прословутите реални стойности все още са налице. Много неща говорят за това, че след нагаждането на раздутия паричен обем нещата отново започват да съответстват на реалната икономическа база. Налице бяха просто прекалено много пари, които не бяха реални, а само игрови, поради което имаше и масивно-илюзорни оценки на стойностите и безпочвени представи за богатства.

Мнозина казват сега, че са видели отдавна идването на голямата криза.

Това не беше особено трудно. Имаше цели батальони от Касандри, които отново и отново посочваха нестабилността на финансовите пазари, но кой ли искаше да слуша? Живеехме във фаза на лекомислието. Не трябва да се забравя: модерността е изградена върху един паралелограм от антагонистични психо-политически енергии. В нея непрестанно се борят едни срещу други сили, които са лекомислени и насърчаващи консумеризма, с други, сериозни, ориентирани down to earth тенденции. И докато властваше конюнктурата на лекомислието, часът на Касандрите не беше дошъл. Но Касандрите така или иначе никога не биват слушани. Човешкото право на лекомислие никога не е позволявало да бъде потиснато.

Някои нобелови лауреати по икономика вече се съмняват през последните месеци, че в тяхната област може да се продължава с класическото разбиране за рационалност.

Ако това е така, то аз бих пледирал те да върнат обратно нобеловите си награди, защото почти всички те бяха дадени за работи, базиращи се на рационалистически идеализации и математическо блъфиране. Време е вече и икономическите науки да бъдат реконструирани като науки за ирационалното, като теория на поведението, мотивирано от страсти и случайности. Вече повече от сто години психологията описва човека като animal irrationale. Нещо подобно започва да се очертава сега и в държавните и икономически науки. Вече и в тях човекът все повече и повече бива описван като същество, което почти никога не се държи като разумен дългосрочен оценител. Реалният човек, такъв какъвто той изглежда извън теоретическите модели, живее от страсти, от случайности и благодарение на подражанието. За просветителски настроените хора такива рационалистически прогнози съдържат силни претенции. Ние искаме да бъдем приемани като разумни, организирани, разбираеми и оригинални, а в действителност сме непредсказуеми, податливи на хаос, непрозрачни и повтарящи се.

Нуждае ли се пазарът от регулация? Такава от страна на държавата или на международните пазарни институции?

В наше време държавите се проявяват като Business Angel за утвърдени фирми и банки – досега тази функция беше позната само що се отнася до начинаещи предприятия, на които се помагаше с рискови кредити. По принцип въпросът за държавата е абсурден в този контекст. Всеки не напълно заслепен наблюдател е знаел винаги, че без създаващата рамки, регулираща, упражняваща надзор държава не върви нищо, никаква икономика на собствеността, никакъв пазар, никакъв капиталов бизнес. Благодарение на кризата държавата най-после започва да излиза от скривалището си. Тя отново дава да се разбере, че играе решаваща роля и като участник в пазара – не само като разпределител, но и като гарант и купувач от последна инстанция. Всъщност тя е единственият мултимиардер, който все още може да впечатлява. И въпреки това тя беше превърната в един вид клоун от цайтгайста на последните тридесет години

Кризата отдавна вече достигна до реалната икономика. В Zeit Юрген Хабермас се оплаква от „крещяща социална несправедливост“.

Неравенствата се увеличиха най-силно там, където държавата позволи да бъде сплашена най-силно. При нас това стигна до там, че под натиска на идеологиите държавата забрави своята дефиниция като пазител на общото благо. Тя стана безсилна и изгуби от очи своята ефективна дефиниция. За зла беда социализмът вече отдавна бива криво разбиран само като партийна програма или като социално движение. В действителност модерната държава е сама по себе си функционално социалистическа, по същия начин, по който модерното общество само по себе си функционира капиталистически. Неразбирането на това състояние на нещата от страна на политическата класа обяснява голяма част от настоящата слабост на държавата.

Социализмът беше възприеман като исторически опроверган, без да се разбира, че това не е идеология, която може да идва и да си отива, а представлява функционално измерение на самата държавност, от което зависи самото съдружество. Един политик от висока класа би бил някой, който притежава ясен поглед за този сценарий. Той би разбирал, че успешната държава е една полу-социалистическа агентура, която година след година прибира половината от брутния национален продукт, за да изпълни задачите си, отнасящи се до реда и преразпределението. Но това тя може да направи само в съдружие с една способна да понася натоварвания икономика, която може да издържа редовното кръвопускане. При държавно участие от петдесет процента обществената каса няма да бъде в онова плачевно състояние, в което се намира вече отдавна.

Какво може да направи политиката, за да предотврати една криза като онази от тридесетте години?

Ще видим дали масивните държавни помощи и конюнктурни програми, които за голяма изненада се появиха буквално за броени дни, ще покажат желаното въздействие. Един положителен ефект е очевиден вече и в този момент: тъпият гигант, наречен политика, започва да се пробужда. Междувременно се знае малко по-добре отпреди как да се действа във времена на паника и икономически спад. В ежедневието държавата като данъчен суверен трябва постоянно да се справя с акта на баланс между две еднакво опасни предложения. Едното от тях казва: повиши данъците, за да се увеличи масата на онова, което подлежи на преразпределение, докато другото твърди: намали данъците, за да се задвижи конюнктурата. Но това е самата същност на модерността – постоянното люшкане между разтоварване и подновено натоварване.

Някои старомодни понятия изведнъж отново излизат на мода. „Общо благо“ е едно от тях.

Английската дума commonwealth и нашето „общо благо“ са израз на моралното усещане за това, че има форми на благосъстояние, които могат да бъдат постигнати единствено заедно. И двата израза сочат към едно имунно-системно значение на социалното, в тях се долавя връзката между здраве, благосъстояние и общност. За съжаление в ерата на уплашената държава и на разцъфтяващата индивидуалистка илюзия са рядкост политиците, които могат да напомнят авторитетно за подобни неща.

Как виждате ролята на Барак Обама, новият американски президент?

Британският журналист Джеймс Форсайт изрази нещата по възможно най-точния начин: „Барак Обрама промени света просто чрез факта, че беше избран.“ Ефектът Обама беше досега един чисто представителен феномен. Психологическият бонус, който го доведе до поста, ще отслабне веднага щом започне самата работа. Той се намира пред планина от проблеми – и дали ще се окаже чак толкова добър катерач, колкото се надяваме, може да се каже само много трудно. Но за разлика от предшественика му, за когото още от самото начало се знаеше, че той ще създаде много повече проблеми, отколкото ще реши, Обама притежава кредит като човек, умеещ да решава проблеми.

Ще предизвика ли кризата една преоценка сред икономическите елити?

Днес се говори прекалено много за алчността на богатите. В собственото ми общуване с хора от голямата икономика аз виждам, че при тях мотивираща е не простата психология на стремежа към обогатяване. От един определен обем на състоятелност психическата динамика се променя, състоятелният човек преминава от алчност към гордост.

Такова нещо има и при олигарсите?

Разбира се, съществува и онзи олигархизъм, който си остава алчен и жалък. Или, както биха казали бабите ни: „Един богат човек е беден човек с много пари.“ За хората обаче, които наистина са приели благосъстоянието си, тази забележка вече не е валидна. Те са доказателство за това, че хората могат да бъдат и даващи, също както и вземащи. Даването е основата на икономиката на значимостта, и онзи, който иска да си изгради капитал на престижа, трябва да бъде възприеман като даващ. По такъв начин възникват филантропическите и културните ангажименти. Уорън Бафет и Бил Гейтс например се освободиха от големи части от своите състояние в един акт на пречистващо себеиздигане. Това не са някакви дребнобуржоазни жестове на алчност, а нео-аристократични жестове на гордост. Човек трябва да се предпазва от това да вижда всички процеси в света на богатството единствено през очилата на дребната буржоазност.

Разговора води немският журналист Паул Яндл.

Източник

Петер Слотердийк
Петер Солтердийк е известен немски философ, културолог, телевизионен модератор и есеист.
Посетители: 132

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 1 час
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 7 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 1 ден
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 1 ден
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици