Изкуство – Теория

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Начини на самопредставяне пред себе си и света

 
След множество хоризонтални и вертикални прочити на българската литература, извършени в последните двадесетина години, ще отбележим, че те имат значение предимно в балканския регион, и най-вече – в границите на нашата държава, чиято официална доктрина е нацията. И още нещо ще кажем: българската литература е екзотична, творена на екзотичен език и в този смисъл е „леко“ недостъпна за глобални общества, обединени от световни езици като английски, френски, немски, руски... Подобна характеристика се задълбочава от недотам грижовни институции, които, подкопавани от домашни крамоли, не осигуряват идентичен износ на съвременната продукция, нямат дългосрочна визия за „витрина“ на литературното ни съвремие, не подготвят сериозно преводачи отвън, мотивирани да се грижат, т.е. да се хранят от съвременни български автори. Слаба държава, слаба литература, опряла се на фрагментарни, епизодични и лично-субективни грижи за културата ни. За разлика от тоталитарния режим, който беше предоставил „несправедливостта“ в износа на литература на институциите, играещи ролята на желязна цензура, то уж либералното общество на прехода се оказва още по-силно цензурирано тъкмо поради липса на единни държавно-стратегически усилия. В него всеки се бори сам или групово, и тези усилия стигат преди всичко до вътрешното присъствие в полето на регионални или в по-добрия случай на национално-заявени общества, което пък дава локалната характеристика на претенциите. В либерализирания до неясни критерии преход за огромна част от хората „вътре в“ литературата означава да имаш публикуван текст и да потичаш малко, за да попадне този текст в някакъв преглед. С други думи, букет от графомани, в който участват не само художествени автори, но и критици.

В по-обобщен план локалните вдълбочавания в литературата са предизвикали една вярна теза на Светлана Стойчева: „Балканските местни култури и политически клишета на националното мислене и исторически представи имат доказано повече разделителна, отколкото обединителна функция… Отдалечаването на гледната точка не прави Балканите по-малки, а по-релефни“ (1). Едната гледна точка, чрез която съвременната българска литература се описва, е именно „релефната“. Но преди да започнем да я изясняваме, ще посочим три такива „описа“ на съвремието ни, които дават оригиналните български идеи при представянето на общия план на литературата ни: това са „Българската литература след 1989 година“ от Светлозар Игов (2), „С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология“ от Александър Кьосев (3), предшествана от „Радикален манифест“ от същия автор, и „Литература в междувековието“ от Пламен Дойнов (4). Автентичното в тези текстове идва от това, че заявени, те вече се мултиплицират, епигонстват се, така да се каже, от други автори, и лишени от авторско преживяване, се превръщат в конюнктури, траещи докато могат да се продават.

Апокалиптичната визия за българската литература се проповядва от Александър Кьосев, който по принцип не вижда особен смисъл в българското, затова и не предполага неговата историчност: „В тоталитарен режим нейните пластове изглеждаха приблизително така: „отгоре“ – официозен писателски съюз, производство на „класици“ по партийна поръчка, идеология, проникнала и в най-интимната тъкан на текстовете, писателските и читателски нагласи. Бездарници на власт (или по-лошо – мутирали таланти) упражняват идеологическа цензура, празнуват юбилеи и получават държавно субсидиране за издаване на безсмислени книги, които никой не чете. „По средата“ – раздута и надута интелигенция, обладана от безсмислена патетика, другото лице на дивия провинцо-национализъм. Тя лекува комплексите си чрез „високото призвание“ на литературата и се опира на публика, която чете много, защото няма никакви други развлечения и защото няма откъде да има вкус. „Отдолу“ – разбягващи се поколения, бохемстващи младежи в случайни литературни кръжоци, самотни културтрегери, полудисидентски експерименти без критерии за това какво е успешно и какво – не; отсъствие на обща кауза, от време на време – проблясване на луди, самоунищожаващи се таланти.“; „В периода 1990-2004 се оказа пак, че литературата няма бъдеще – макар и вече в една нова среда и по причини, съвсем различни от описаните по-горе. През този период (ако това е период) българската литература сякаш умря (или по-лошо – полуумря, изпадна в кома), без сама да разбере това. Ако съществуват някакви писатели и литератори или дори „поколение на 90-те години“, всички те приличат на бродещи динозаври, неподозиращи, че мезозойската ера отдавна е отминала.“

Кьосев не си служи с фаворизирани или отрицавани имена, защото в идеята му за липса на литература е заложена по-голямата идея за обреченост в провинциално пребиваване, в орис на световно маргинализиране, в нещастието да си локален и приложим единствено „тук“ и „сега“. Няма история, памет, няма дълг, защото няма мехинизъм и възможност да се надхвърлят границите на екзотичното. Обреченост, която след първоначалния шок се превърна в конюнктура, след това – в бунт срещу нея, докато страстите се уталожат и днес това е само една от гледните точки спрямо полето на литературността. Въпреки че мнозина видяха само деструктивното в нея, в автентичния си глас идеята беше изстрадана опозиция на отглеждана патетика, прикриваща дълбок комплекс за малоценност, обслужваща малките сили на локални възможности. Разрушителният й заряд помете демагогски институции, които спираха естествените процеси на литературата, затискаха ги отгоре, за да ги превърнат в силни подземни води, изтласкали малтретираните желания на интуицията. Оттук нататък тази идея не намери развитие, ако не се броят няколко епигонски гласа, искащи да бъдат „актуални“, казано по простонародному – „модерни“, според вековния ни комплекс за изостаналост.

Другата теза за литературата ни от последните десетилетия е традиционна за културното ни съзнание: тя е исторична, базирана върху континиум във времето, видяна като еволюция, като трансформации, като унаследявания и отблъсквания. Идеята е реализирана през целия ХХ век, затова и актуалното й представяне в ХХІ век е познато, популярно и облъчено с доверие. Статията на Светлозар Игов „Българската литература след 1989 година“ има подзаглавие „Финалната отвореност на литературната история“ и по същество превръща хоризонтала в концепция. Усещането за континиум е белязано от метафората на Берлинската стена, приемана за граница между естествената либерализация и тоталитарните общества, всъщност за граница между два свята, които по различен начин организират и реализират културните си процеси. За разлика от Кьосев, в чиято идея кризата е перманентно състояние, то при Игов хоризонталът е насечен с кризи, приети обаче като рецепти за изход. В този смисъл единството не се прекъсва и континиумът позитивистично описва институции, медии, кръгове, имена и произведения. Прави впечатление огромното струпване на имена, като ракурсът обхваща не само столицата, но и изявени провинциални автори и издания, без обаче да се конкретизират тенденции, естетики и школи. Тезата за „високата“ литература се разбива именно от разширения периметър на националната география, на времето, синтезирало разни поколения, на обединяването на столица и провинция. „Берлинската стена“ у Игов не разделя враждуващи литературни гнезда, обособили се след 1989 година, макар и самият автор да обяснява, че „Най-важните цели на промените след 1989 година бяха преход от еднопартийна политическа диктатура към политически плурализъм, осъществяван чрез свободни избори; в икономиката – преход от централизирана планова държавна икономика към пазарно стопанство и частна собственост; в областта на културата и духовното творчество – от идеологически монополизъм и строг контрол върху културата към идеен и естетически плурализъм и свобода на творческите изяви. Обществените, политически и икономически промени силно рефлектираха и върху културния и литературен живот – най-вече чрез промяна във финансирането на културата според законите на пазарната икономика, но и чрез освобождаване от държавния и идеологически контрол върху творчеството.“; „На тази „промяна“ обществото реагира по два противоположни като ментални реакции начина – с консервативно „втвърдяване“, етнофундаменталистко „затваряне“, ретроносталгия по живковизма и страх от новото и чуждото, в единия полюс, и – с „отваряне“ и втурване към новото, чуждото, „европейското“, „западното“, в което не липсваха и комични симулации от типа на отдавна познатата на Балканите „криворазбрана цивилизация“. При това, тези две воюващи помежду си нагласи не само нерядко мирно съжителстват, взаимолегитимирайки се, но и се преплитат и преливат в чудати съчетания. В този структурно глъбинен – и не много ясно видим на повърхността, а и съзнателно замъгляван и манипулиран – политически и социално-психологически контекст се разгръщаше и литературният живот.“

Този „опис“ на литературата ни е провидян от Леа Коен не като исторически концептуален, а като „телефонен указател“, който цели „да не пропуснеш никого, когото си срещнал по академическите коридори и аудитории, където се разхожда, кове и закалява новата българска литература. Онези, които не си прекарват времето по споменатите места, нямат честта и привилегията да попаднат нито в твоите, нито на колегите ти, професори, литературни разбори.“ (5). Ако радикалната идея на Кьосев не може да бъде обвинена в конюнктура, поради напълно несъвместимия си с традициите характер, то именно традиционният начин на мислене на Светлозар Игов е мотивирал прочит за конформизъм и благ опит за обединяване на неравностойни явления. Падането на Берлинската стена просто е разширило географията на българската литература и е нахвърлило в един кюп малки и големи, чистоплътни и нечистоплътни явления, които „описът“ просто отчита, но морално и естетически не квалифицира: „Прави ми впечатление обаче, че съвременната „подредба“ на „новата българска литература“, както я представяш в студията си, е точно толкова институционализирана, колкото и „старата“. „Новата“ е заела всички организационни форми от „старата“, приносът й е в удвояването и утрояването (два съюза, две катедри, два „литературно-критически“ центъра, две, та и три „национални“ награди, платени между другото с едни и същи средства и т.н.). Фактически тя не е внесла за 20 години никакви промени нито в начина на функционирането си, нито дори в структурата. Организирана е групово в привидно враждебни лагери, които обаче дружно си разделят държавни субсидии, строго съблюдавайки „правилното“ разпределение на облаги от всякакъв характер („дотации“, награди, а в последно време дори и на творчески звания и медали). Запазила е всички белези на „естаблишмънта“, от който, а според него самия срещу който е произлязла, само основните му участници са йерархично разместени. Бившите „революционери“от преди 20 години са се превърнали с малки изключения в копия на още по-бивши скучни авторитети, чиито места са заели. За каква „новост“ тогава става дума в твоята историческа категоризация, обоснована единствено с една извънлитературна историческа дата – годината 1989? Механичното пренасяне на „политически“ дати и събития (9 септември, 7 ноември и прочее) върху явления от кръга на културата е печално известна методология от недалечното минало, чиито последици ни са добре известни и нямат нищо общо с културата и в частност с литературата.“ (6). На това пък Светлозар Игов правилно възразява: „опониращият да държи сметка за възможностите на жанра, с чиито „възгледи“ опонира.“ (7).

Всъщност отдавна е отбелязано, че към този момент Игов е таванът на литературноисторическата концепция в България, авторът, който представя този жанр в полифоничните му възможности – и като позитивистично описание, и като подводна река от недоизречени и очакващи да избухнат и да се открият енергии. Както казва Пламен Антов, историческата теза на Игов е „митично пространство, израз на националния дух като колективно несъзнавано“ (8). Макар че според Игов „жанрът“ включва „телефонно описване“ на имена и произведения, то позитивизмът е съвременно преодолян чрез „Констатирайки липсата на цялостна иманентистка концепция за литературната история, от една страна, и възраждането – под различни форми – на традиционния историцизъм, от друга, Игов избира да следва компромисния път на Водичка, според когото изследването на литературния процес в собственото му саморазвитие чрез проследяване на неговите вътрешножанрови развойни закономерности съвсем не означава да се игнорират „външните“ фактори, а да се проследи как те се превръщат във „вътрешни“ механизми на литературата.“ (9). Самият Игов заявява, че описва съвремието „паноптично“, за разлика от Кьосев, който описва апокалиптично. Не ще и дума, че „паноптичното“ съдържа идеята за вечност, според която се нареждат музей след музей, докато има български език и държава. Това е традиция за българската литература и литературна наука, затова и концепцията на Игов има огромен брой радетели и малък брой отрицатели, предимно в средите на апокалиптиците, които епигонстват Кьосев, но не могат да произведат автентичен сблъсък, както през 90-те години на миналия век Александър Кьосев направи със Светлозар Игов.

От 90-те години на ХХ век Пламен Дойнов също следи и описва литературното съвремие чрез кратки критически статии, публикувани в периодиката. Те са събрани в отделна книга – „Литература в междувековието“, и това е добре, защото иначе човек трудно би се досетил, че става дума за един нов ракурс при описване на събития „сега“, които предстоят да станат история. Тук вече историческото обхваща всичко, което по някакъв начин има допир с литературата – външно, вътрешно, тяло, звук, текст и жест.... Литературното поле като паст поглъща инвенции, асоциации, закотвяния в пространството, като са избегнати йерархии, граници, класификации на естетики. В граничната 2000 година Дойнов дава един от аспектите на критическото мислене, валидно в междувековието дотолкова, че също извън автентичния му автор се превръща в конюнктура. Изобщо добре е да се разделят оригиналите от епигоните, а оригиналът е това, което поражда епигони, концентриращи се за известно време в конюнктура. Та ето какво казва Дойнов: „Днес решаващ елемент на литературната публичност е културният мениджмънт. Умението не само да измислиш какво да направиш, но и как да осигуриш ресурсите за направата и реализацията му. Авторите в свободните екипи са заставени да бъдат предприемчиви спрямо своите идеи и общи естетически цели за момента. Това не е безпринципност, а способност да играеш добре различни роли, включително и в литературата.“ (10).

Отделните статии преглеждат всичко, влияещо на литературата – от произведения и автори, до групи, хонорари, институции, дебати, проекти, биографизъм и автобиографизъм, моди, поредици от класически имена, електронни медии и тяхната конвертируемост, интервюта и анкети, досиета, антологии, спомени и архиви, активиране на миналото в настоящето, пърформанси и подкрепяне на литературните текстове с тялото... Не само преглеждат, но и търсят есенциалните метафори, които да ги представят. Налице е и хоризонтал, и вертикал, скалпелът смело реже, като изолира чувството, за да представи анатомията на нещата. Тялото на литературата расте – орган след орган – за да открои „взаимното проникване на абсолютното и всекидневното във фигурата на книгата...“ Преодолени са романтиката, позитивизмът, моноидеологизмът, с други думи колажното натрупване в хронологичния обзор разкрива представата за литература на модерния човек, постоянно поставен пред необходимостта да преодолява и разрушава граници. Системата от граници се заличава, в полето на литературата нахлува делничното, еклектичното, есенциализмът се пръска отвътре и в литературните топоси (пространствени и духовни) се изливат прагматичните повици на деня. Дотук наистина е така и това е всъщност българският постмодернизъм, мощно набрал сили в последното десетилетие на отминалия век.

Но при Пламен Дойнов има далеч повече от манифест на една школа и нейната апликация чрез текстове. Той по някакъв интуитивен начин съчетава прагматичните лостове към литературата на Кьосев (без да стигне до апокалиптичната идея) и широката градивност на Светлозар Игов (без да зачита всеобхватността от имена върху хоризонтала). От 1989 година литературните институции екстремно се разпадат, за да се съградят нови, ако не доста на брой, то поне паралелно изпълняващи една и съща творческа и социална роля. Светлозар Игов говори за това раздвояване, Дойнов конспектно го потвърждава. Докато Игов се стреми да премахне границите и да представи националната идея като многолика цялост, то Дойнов подхожда избирателно към по-старото, традиционно-унаследено литературно поле, и по-подробно към новите литературни и претендиращи за литературност жестове, които регистрират преобърнатия вече литературен манталитет. Пенчо Славейковата идея от края на ХІХ век за приобщаването на българската култура към другите култури и същевременно опазването на българското сред чуждото тук бързо се модернизира с оглед на една практична и многоезична културна ситуация, в която България е вече потопена. Тази ситуация в буквално-практичен план е естествена, заради рухването на цяло едно общество и производните му, а от естетическа гледна точка също е естествена, защото светът е вече „глобално село“ и процесите мълниеносно се преплитат до такава степен, че явлението „идентичност“ трябва да се брани днес с всичка сила. Според Дойнов просвещенската идея за литература, властвала почти до края на на ХХ век, вече има само инерционна власт: „Разколебаването на този абсолют се дължи на постмодерната ситуация, в която смесването на висока и масова култура, обиграването на книжното тяло като пазарен продукт и карнавализирането на общуването с текстовете – доведоха до разбирането, че книгата е просто един от посредниците в социума – обикновена медия… Колкото и да се говори за криза и дори край на просвещенския проект, той все още задава парадигмите за рационализиране на книжовната ситуация.“ (11).

Идеята на Пламен Дойнов за литература е също национална, но историчността е видяна като трансформация на предходни философии и манталитети. Апокалипсисът му е чужд, но и еволюцията му е чужда. Налице е мощна машина на преобръщането, при което наличното не се отрича, а се систематизира, естетическото става избирателно, съвременното се гледа като различно от предходното, чуждите култури се възприемат не като апликации, а като устремно нахлуващи модели и идеи, търсещи своите национално-идентификационни форми. Литературното поле се обслужва чрез разнообразни критически жанрове – репортажи, полемики, отзиви, прегледи, рецензии, портрети, систематизации на архиви, досиета, мемоари, дневници... Всъщност Дойнов и не мисли за жанрови рамки. Литературното тече като река, подхващаща в руслото си всичко, което „протяга ръце“ към литературата и по някакъв начин определя нейни смисли. Щастлива раздяла с границите, чрез които културното ни съзнание се самоописваше доскоро.

Тези три критически визии спрямо наличието и смисъла на българското всъщност са отчленени гласове от културния ни манталитет: да отрицаваш, да събираш и систематизираш, и след това да „подпечатваш“ фактите с категорията „вкус“, да залагаш на революционни трансформации, чрез които един ракурс доминира за известно време над друг. Една ниша обаче все още остава празна: тази, която да опише тихите гласове в българската литература. Онези гласове, в които биографичното не е извадено на показ, а това не само за шумните Балкани, но и за днешните пиарски общества е трудно за озвучаване и популяризиране. Обречено е на малки естетически възприемателни ниши, които самотно ценят крехки и ювелирни индивидуални естетики. „Другите“ са самотна тенденция за разлика от обществено озвучените и натрапчиви рекламни поведения, изтласкващи в прожектор произведения и автори.
 
 
 
БЕЛЕЖКИ:
 
Стойчева, Св. За различните и за идентичните езици на Балканите. Културологичните диалози между една българка и един турчин, случили се на 10 000 км далеч от Балканите – в: Въпреки различията: интеркуртурни диалози на Балканите, С. 2008, с. 339
В: Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115),
В: Електронно издателство LiterNet, 03.11.2004, http://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm
Дойнов, Пл. Литература в междувековието, С., 2004
Коен, Л. ЗА „ЕВРЕЙСКИТЕ РОМАНИ“ И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИТЕ, КОИТО ДЕБНАТ В ЛИТЕРАТУРАТА
Отворено писмо до Светлозар Игов – в: http://liternet.bg/publish16/lea_koen/otvoreno.htm.
Пак там
Игов, Св. Да се сърдиш на огледалото. Отговор на Леа Коен – в: http://liternet.bg/publish/sigov/lea_koen.htm.
Антов, Пл. Литературата: история, мит, роман – в: Литературен вестник, 13-19.02.2002, http://www.slovo.bg/old/litvestnik/206/lv0206011.htm.
Антов, Пл. Пак там
Дойнов, Пл. Литература в междувековието, С., 2004, с. 28
Дойнов, Пл., пак там, с. 253–254

 

Антоанета Алипиева
Антоанета Алипиева (род. 1956 г.) е професор по нова и най-нова българска литература в ШУ „Епископ К. Преславски“. Автор е на книгите „Четене на себе си“ (1998; 2004), „Национална идентичност в българска литература“ (1999), „Български комплекси“ (2001; 2004), „Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността“ (2004), „Дневниците на българските писатели от втората половина на XX век“ (2007).
Други статии от този автор
Посетители: 255

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 20 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици