Изкуство – Теория

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2010 01 lit smyrt

В разсъждението, което ще развия тук, става дума не точно за литература, а за неща, които я моделират. Преди години, когато бях Фулбрайтов стипендиант в Чикагския университет, една позната италианка ни покани веднъж с жена ми на рожден ден в един от джаз-баровете в центъра на града. На масата бяхме доста хора, буквално отвсякъде. Заприказвах се с колежката от Канада срещу мен, но след половин час разговор, когато вярвах, че отдавна сме прекосили етапа на първоначалните лични данни, тя изведнъж възкликна така, че ме върна обратно в буквара на общуването: „Колко странно, идвате от бивша комунистическа страна, хем бедна, а така хубаво знаете английски!“

Напомних й, че това ми е работата, да го знам, нали си вадя хляба с него. Тя обаче повтори възклицанието. Вече щях да й отвърна остро, но рожденичката, която седеше до нея и беше чула всичко, ме изпревари с нещо по-добро: „Извинявай, но ти просто не знаеш. През техния комунизъм може да са нямали консумативна култура. Но са имали култура.“ А после насаме ми прошушна: „Какво да правиш, провинциализъм! Не може да си представи, че хората могат да живеят другояче и пак да са хора.“

Никога няма да я забравя. И плюс това съм съгласен с думите й. Те докосват нещо, което в нашата култура още не е направено – рационалната оценка на наследството от социализма. По този въпрос засега преобладават неопартийните омрази и носталгии. Не сме излезли от етапа на идолопоклонството и демонизацията. А въпросът иска трезво разглеждане. Само така миналото ще си отиде при миналото и няма да се прави на настояще.

Ето един най-общ поглед по темата. „Онази“ култура постигна редица неща. Не може да се отрече – независимо от причините и подбора на кадрите. Културата си имаше своя ниша, защитена от икономически риск. В тази ниша през годините се натрупа не само лакейско славословие, но и чисто словесен опит, отработи се езиково и литературно ниво. Появиха се и недвусмислени постижения. Тъй или иначе, ситуацията вече я няма и опитът трябва да се постига по други пътища. Още повече, че това, което даваше репутация на културата отпреди 1989 г., беше и част от непреодолимите й ограничения.

Откъде дойде обаче натрупването? Централизираната икономическа система гарантираше натрупвания, част от които се усвояваха за културни цели. Социализмът всъщност нямаше проблем с високата култура. Нямаше проблем с Шекспир, Сервантес, Балзак, Бодлер, Томас Ман, не се боеше от златния фонд на човешкия талант и свободомислие. Защото миналото работеше в негова полза. То се вписваше безконфликтно в идеологията на системата като серия от художествени несъгласия тъкмо с обществото, което социализмът е победил и изместил върху картата на историята. Проблемите на „онази“ система бяха по-скоро с настоящето – нейното, не нашето. И тъкмо провалът й в сблъсъка с него в крайна сметка й изяде главата.

Нека надникнем в тогавашните отношения между власт и време. Всяка тоталитарна идеология, за да поддържа властта си, атакува настоящето чрез тълкувателно присвояване на миналото и бляново метафоризиране на бъдещето. Целта е да се създаде около настоящето и въпросите, които то постоянно ражда, обезопасителен пояс от предварителни обяснения. Иначе се налага отговорите да се импровизират на момента, което е опасно, защото нараства рискът от несъвпадения и опровержения. От вируси в програмата, един вид.

Оттук и парадоксът в литературната организация от онова време. Социализмът, вярно, издаваше, превеждаше и преподаваше елитна класика. Препоръчваше високия стил, високите идеи и ценности. Но тъй и не допусна да се развие на самотек ниска, популярна, масова, пошла литература – бих казал, истинският враг на социалистическата, а и на всяка тоталитарна култура.

Защо е така? С какво простотията е застрашавала високите устои на соцкултурата? Ами със самата себе си. Защото да допуснеш появата на литературна пошлост означава, че си вкарал настоящето в системата, без предварителните обяснения. Че вече работиш не само в режим „Избираме ние“, а си отделил сектор и за режима „Избирате вие“. Че си дал шанс да се изявят личните предпочитания на потребителя – какъвто и да е той, каквото и да му се иска. Дал си свобода на емоциите и вкусовете му. А системата инстинктивно се боеше да даде такава свобода, защото също така инстинктивно знаеше, че зад нея дебне свободата на мислите и идеите, които може да се окажат наистина опасни.

Другите дялове на културата, като музиката и живописта, имаха по-голям късмет. В качеството си на изкуства, непряко свързани с идеите, те се развиваха по-безконтролно и влизаха в по-пряк контакт с потребителя. В сравнение с тях литературата изостана. Вярно, тя постепенно допусна в корпуса си „ниски“ жанрове – детективския роман, фантастиката. Но не им даде да тръгнат на собствено ускорение. Контролът на темите, идеите и стила дебнеше отвсякъде и така страдаха всички. Интелектуалците страдаха заради цензурата. Масовият потребител пък не получи масовата си литература. До края го възпитаваха, подстригваха, бръснеха, стягаха го в сако и вратовръзка. И не случайно, веднага след промените, той ревна с такова гърло срещу всички възпитатели, бръснари и майстори на шева и кройката. Най-вече – разбира се – чрез чалгата.

Липсата на ниска литература остана фактически като пауза между писателя и потребителя. От това пострада и самият писател. Нямаше фон, на който добрата литература да се открои чрез борба с лошата. Литературата се вкамени и обособи в себе си. Отделната творба беше не продукт, а обелиск – някаква предварителна, жанрова вечност, чиято реализация се състоеше не в това, че са я прочели, а в това, че въобще е излязла от печат.

Точно от това положение сега литературата ни полека-лека се опитва да излезе. Но е трудно. Липсват междинни звена между високата литература и масовия читател. Тия липси особено личат в оплакванията на наши писатели по медиите от субкултурата, която по тяхно мнение ги заливала. И от какво се оплакват? От чалгата и от жълтата преса. Но не от „ниската“ книжнина. Защото, ако изключим Христо Калчев, такава май няма. Почти всичко е опити за класика.

Тези проблеми като че ли слабо се осъзнават от писателите. Те са увлечени в свои междуособици – повече личностни, отколкото концептуални, – разменят си епитети от рода на „ченгета“ и „отродители“ и всеки от лагерите им се бори да овладее цялото литературно поле. Отношенията им към социалистическата литература също са партийно конфликтни. Едните тотално я отхвърлят като написана от бездарници, кариеристи и кадесари, правейки изключение само за фигури от рода на Блага Димитрова и Константин Павлов, които биха могли да се изтълкуват като „дисидентстващи“. Другите пък, в стремеж да защитят високите ценности срещу шествието на нихилизма, държат на фокус старите й слави и ги рекламират по обичайния ореолен начин, сякаш междувременно не са ставали никакви промени, ни политически, ни ценностни. Ореолни към своите са впрочем и противниците им. А произведенията, написани от непринадлежници към някой от двата лагера, постоянно рискуват да останат незабелязани.

Така литературата ни просто не може да съзрее. В надпреварата между колективите й за контрол над настоящето тя все се оказва, че се дели на нова и несъществуваща. Варира само съставът на двата дяла. Липсва обаче оценка кое старее. Кое умира, как и защо.

Да споменем и едрите епитети, с които литературата ни помпа представителите си – във вестниците, в критиката, навсякъде. Един е „гений“, друг „общува с Бога“, трети е „изографисан върху българските небеса“, четвърти е „пророк“, пети е втори Лермонтов, а цял един рояк са зачислени още през 30-те години към „вечното в нашата литература“. Всички тези клишета обозначават „безсмъртие“. От тях можем да заключим, че литературата ни страда от силна невроза и тази невроза е свързана пряко със страха от смъртта.

Литературата ни наистина има проблем с умирането. Още от Ботево време насам. В нея са вкоренени мотивите на младостта, новото, революцията, героизма, безсмъртието, вечността. Но умирането не е на почит. Темата се отбягва. А е белег за зрялост. Нямам предвид смъртта на писатели или бракуването на конкретни творби. А естественото оттичане на един или друг вид писане назад във времето. Приемствеността.

Липсата на традиции в умирането се изразява и по други начини. Единственият изцяло мъртъв период в литературата ни е Възраждането. И затова ни е така симпатичен. Затова всеки там е толкова еднакво важен. Оттогава насам писателите и творбите им, с малки изключения, са емблеми или преки участници в междуособни борби за власт над литературното поле. Друг симптом за същото са многото ни книги, замислени като национални епопеи, като библии за българите. Те сякаш не общуват помежду си, а се ръгат като кочове за мястото на безсмъртния връх.

Грешка. Не е въпросът в това дали, например, покойният Радичков е „колос“ или „гений“, както се е писало къде ли не по вестниците през последните години. Тия думи не изразяват нищо. Ясно е, че най-добрите му книги са класика, фонд, в който изследователите ще бъркат, за да осмислят новото. Но важният за съвремието въпрос е, защо вече не може да се пише като Радичков? Кое там си е отишло? С цялото ни уважение към него.

Владимир Трендафилов
Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2005 г. е доцент по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград.
Други статии от този автор
Посетители: 125

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 1 ден
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 3 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 1 седмица
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици