Изкуство – Теория

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Този текст е част от книгата на Владимир Трендафилов „Кризата, която обнадеждава“.

Повече информация за автора и книгата можете да намерите тук:


През цялото си времетраене социализмът усърдно крие действителните престъпления и парфюмира литературните. В медиите отсъства криминалната хроника. Те дори постоянно внушават, че с ликвидирането на частната собственост е изчезнала и главната причина за вършенето на престъпления. Тоест, възникне ли някъде убийство, корените му е задължително да се потърсят другаде, в капиталистическата чужбина. Такъв е регламентът и в живота, и в литературата.

Тъкмо поради насилствения си характер, системата отдава особено внимание на саморекламата и налага в публичното поле сериозен дисбаланс между апологетика и критика – в посока към първата от двете, естествено. В дисбаланса даже присъства определена невроза, защото всичко, което не е пряка апологетика, системата се оказва трайно склонна да тълкува като критика. В резултат, дори за най-драстичните престъпления хората се осведомяваха по слухове, подочути, препредадени, разкрасени. Оттогава именно датира популярната фраза, че в България всеки слух е верен. Художествената литература беше друго. Тя беше, в една значителна своя част, официално вместилище на престъпления: първо, защото е тълкуваема като измислица, и второ, защото е в състояние да предлага и удобни за властта тълкувания.

Тъй или иначе, криминалният роман отпреди 1989 г. си има отработена класика: „Инспекторът и нощта“, „Господин Никой“ и „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Богомил Райнов, „Човекът в сянка“, „Прилепите летят нощем“ и „Кутия за енфие“ на Павел Вежинов, серията романи на Андрей Гуляшки за разузнавача Авакум Захов – от „Случаят в Момчилово“ през „Срещу 07“ до „История с кучета“. Колекционерите биха допълнили списъка с „Алиби“ на Димитър Пеев, „Случаят с професора“ на Цветан Стоянов, „Фалшификаторът от Черния кос“ на Хаим Оливер. Редовият читател обаче ще се сети по-лесно за преводните заглавия. Едни ще си спомни с лошо – купищата повести за моралните и буквални победи на съветските разузнавачи над колегите им хитлеристи през Втората световна война. Други пък с добро – няколкото по-свястни заглавия в споменатите купища. А заедно с тях (и преди всичко) „Десет малки негърчета“ и „Азбучните убийства“ на Агата Кристи, „Баскервилското куче“ и „Знакът на четиримата“ на Артър Конан-Дойл, „Търпението на Мегре“ на Жорж Сименон, „Третият човек“ на Греъм Грийн. И само най-заклетите познавачи ще се сетят за някое типично социалистическо кримизаглавие, излязло след 1978-79 г. Причината е очевидна. В десетилетието преди 1989 г. типичните белези на социализма в този тип литература постепенно избледняват и на тяхно място се появяват опити за други.

Всъщност, криминалният ни роман от периода на социализма не е точно „криминален“. Вярно, пак е за престъпления. Пак, като навсякъде другаде, се издава и чете масово. Една анкета отпреди четиридесет години сочи, че в минутите за свободен избор извън задължителната програма по литература 80% от учениците в средните училища четат само това и нищо друго. Но приликите свършват дотук.

Най-напред, този роман не е тънко и евтино книжле на лоша хартия, като ония отпреди социализма, с наивна рисунка на злодей отпред на корицата и със заглавие от рода на „Вампирът от Чикаго“ или „Замъкът на смъртта“. Видоизменя се и авторът-разказвач. Преди 1944 г. той обикновено носи историята си отдалече – от вертепите на Шанхай, от „потайностите“ на Лондон, от гореспоменатото Чикаго.[1] Задължително „чужд“ е по име – или е буквален чужденец като Едгар Уолъс, или е българин, който се спотайва под чужд псевдоним (Дон Лучио, М. Дориян, Евгений Брин)[2] и в никакъв случай не е известен с други неща писател. Самото престъпление също е някакси „чуждо“. То намирисва не толкова на възмутително злодеяние, колкото на скандална екзотика. Предполага не да се разгневиш срещу изчадията на този свят и техните злодейства, а да зяпнеш с уста, да се зачешеш по главата и да си кажеш: „Тц-ц-ц, как само си живеят маскарите! Ама то като ти е наред всичко, току се побъркаш и тръгнеш да вършиш глупости!“

Напротив, романът на социализма е друго. Той става солидно тяло от 150-200 страници. Понякога стига до 300-400. Търсят го всички категории читатели, а не само невръстните и полуобразованите. Опашките пред книжарниците за някое томче от библиотека „Лъч“ на изд. „Народна младеж“ са място за среща на всички слоеве в обществото ни. Заедно с групичките футболни запалянковци в градинката зад сринатия мавзолей на Георги Димитров (ако говорим само за София), тези опашки представляват кажи-речи единственото колективно общуване на публично място, разрешено по онова време у нас.

Още нещо. Между авторите на криминални четива виждаме редица фигури на „сериозната“ ни литература. Споменатите по-горе са едно на ръка. Към тях можем да причислим още Стефан Гечев (писал под псевдонима Венцеслав Диаватов), Антон Антонов-Тонич, Атанас Мандаджиев. Пробвали са се в жанра дори Вера Мутафчиева и Янко Станоев, които фигурират с по едно заглавие в поредиците „Героика и приключения“ и „Лъч“. Първите публикации на съответните произведения са често пъти в централни литературни списания като „Септември“ или „Пламък“. Заглавията се интелектуализират и вдигат нивото на творческите автобиографии. Едно е да си написал „Сладострастният старец“ и съвсем друго – „Малка нощна музика“ или „Случаят с професора“. По-престижно е, а и натоварено с видимо по-високо самочувствие.

Но основната промяна е в сюжета и героите. „Лошите“ вече не убиват за пари, жени, слава, или заради удоволствията от изживяването. Функцията им е идеологическа. Това са „шпиони“ или „диверсанти“, пратени от някоя задгранична централа да вършат безчинства в България с цел компрометиране на родния социализъм или кражба на някое от ценните му достояния. „Добрите“ обаче (нашите „разузнавачи“, подпомогнати от милицията и местното население) усещат навреме пъклените ходове на врага и осуетяват в зародиш замислите му.

Ето значи една от ключовите черти на криминалната ни литература отпреди 1989 г. Почти до самия край на периода тя категорично гони отговорността за престъплението навън от територията на страната. На престъплението му е забранено да произтича от условията и правилата на самата социалистическа система. Крадецът, убиецът или похитителят е или случайно оцеляла отломка от тъмното буржоазно минало, или пък платен наемник на чужди сили.

Системата на социализма, с една дума, свято брани невинността на поданиците си. Пряко или косвено тя ги обявява за природно мирни, кротки, безгрешни и прозрачни. Грехът и мътилката идват отнякъде другаде, чужди са. Затова, развива се някак неусетно идеята, отстраним ли чуждите влияния, възстановяваме първоначалната кристалност на територията.

Сега е по-ясно защо е било така, отколкото „тогава“. По този начин системата косвено си полупризнава, че е лишила хората от свобода. Вече им е отнела собствеността, свела е до минимум шансовете им да пътуват зад граница, внушила им е страх да се събират на обществени места. Много й е нужно, значи, да докаже, че всичко това е било за добро. Че е било нужно поради многото врагове „вътре“ и „вън“. Иначе щеше да загуби легитимност дори пред самата себе си и отрано щеше да тръгне към разпад. Отвътре. А така поне мотивира отнетите свободи като необходими жертви в името на бъдещето.

Но има и друга, по-важна причина. През периода епитетите „чист“, „кристален“, „прозрачен“, „светъл“ и „ясен“ са култови за литературата и журналистиката, най-вече когато става дума за характеристика на положителен герой. В роман или документален очерк, без значение. Около тия епитети витае гъста романтична аура, чието начало следва да търсим още в „чистите ръце“ на чекиста от формулировката на Дзержински и в някои ранни произведения на Максим Горки. Обратно, отрицателните герои (изменници на родината, диверсанти, буржоазни отрепки, въздишащи по старото време) са неясни, коварни и подозрителни. Това са отличителните им черти. Коварството им е по принцип уж прикрито, но „чистите“ хора на новото време някак бързо, инстинктивно ги подушват и се отстраняват от тях като от несвойствена за организмите им зараза.

Чрез тия герои системата на социалистическия контрол изразява и някакъв свой скрит блян по собственото си съвършенство. Така както за средния градски тарикат са особено любими наивните и безхитростни хора, поради факта, че са му идеалното ловно поле, отговорниците по централизираната принуда в „онази“ система мечтаят за такъв тип поданици, които да са най-удобни за осъществяването на принудата. В този смисъл, идеален поданик беше онзи, който съдействаше за контрола над него, давайки пълен достъп на съответните органи не само до документите и дома си, но и до ума и душата си. Това, че този същият си остава чисто литературно изваяние, е ярко свидетелство, че светът е в крайна сметка нормален, независимо къде, при какви условия и с какъв наличен човешки материал.

Ето пример за такова четиво от 50-те години. Професор Родованов, седемдесетгодишен български учен със световна известност (пръв фантастичен момент измежду многото), е по принцип човек влюбен в науката, пълен с енергия и ентусиазъм, „ръкомаха и подскача като младеж“, „шегува се със студентите“ и „неусетно ги увлича в дълбоките тайни на своята наука“. Изведнъж обаче същият измършавява, застарява, изгърбва се. Изводът на колегите не закъснява: професорът ще умре, освен ако не му се направи авангардно радиоактивно облъчване с цезий, внесен за случая спешно от Съветския съюз.

Подобна радиация в днешно време би била счетена за убийство, но в ония времена минава за лечение. Тъй или иначе, цезия го докарват една мрачна нощ с военен самолет и оттам нататък тръгва нещо като мистерия, която приключва с разобличаването на един от докторите и старшата медицинска сестра като агенти на западно разузнаване, целящи износ на родно научно откритие, съчетан с унищожаване на откривателя-патриот. Но не това е най-интересното. Напротив, точно то е най-безинтересното, защото още в първите десет страници читателят вече е ориентиран кои са „добрите“ и кои са „лошите“. Художествената условност в онзи етап на социализма е толкова идеологизирана, че изключва мистерията. Един вид, как така няма да усетиш „врага“, ако самият ти си наистина „свой“ и „кристално чист“? Та нали душата ти ще подскочи в инстинктивна болка и погнуса още при първия си допир с неговата?

В съответствие с тази условност, гореописаният професор е типично „наш“ социалистически интелектуалец – много знае, но не се големее и е простодушен кабинетен ентусиаст. Главният хирург пък е друг тип „свой“: висок, масивен и космат, с едра глава и посребрени коси, „чудак, който върши невероятни неща, изключително смел, винаги рискуващ“. Той следователно играе ролята на някогашно селско момче, което на база на ума и любознателността си се издига до ранга на учен от първо социалистическо поколение, интелектуалец родно производство, който идва да смени постепенно предшествениците си с тяхната по-друга, вече неактуална направа.

Какво да кажем обаче за отрицателните герои? Хирургът Симански се набива на очи с неспособността си да предизвика доверие: „непознат“ и някак неясен е, носи очила със златни рамки, има зелени очи, излъчва прикрита надменност, въпреки че се старае да се държи естествено. С верен природен усет главният хирург го подушва още в първите сто реда на повестта и започва да се заяжда с него, уж без видимо основание, защото онзи всъщност си предлага с готовност услугите около леглото на тежко болния професор. Скоро разбираме обаче, че основание е имало.

Внушението е, че „нашият“ свят не търпи изнежените интелектуалци. Те са му чужди, а това ги прави поне наполовина престъпници. Недостигащата половина зависи вече от личната им податливост към изкушенията, които предлагат капиталистите от Запада. Но и без крачка в тази посока, чуждостта на типа е факт, който – пак повтарям – се усеща от „своите“ инстинктивно. Ето дежурният младши лекар Василев:

„Василев се почувства неловко в присъствието на непознатия му Симански, който сякаш се съмняваше в неговата работа. Биологът, седнал край прозореца, следеше внимателно работата му с болния. А на Василев му се струваше, че той го гледа насмешливо, и това го засягаше. Съвсем без нужда, като искаше да скрие неприязънта си към госта, Василев се зае да измерва пулса на болния.“ (7-8)

„Се почувства неловко“, „сякаш се съмняваше“, „на Василев му се струваше“. Все усещания, струвания, инстинкти, интуиции отпреди простъпката, разбулването и наказанието. Необяснимото запълва паузите в логиката и даже й служи за матрица. То е дълбоката логика на нещата. „Своите“ порят въздуха или плават върху възглавките му. „Чуждите“ пък постоянно се удрят в ръбовете му. Разликите целят да подчертаят, съзнателно или не, органичното отстояние на „нашия“ свят от „техния“, на социалистическия от капиталистическия. Те фактически интерпретират политическата граница през онзи период като генетична.

Когато по едно време в стаята им надниква хубава медицинска сестра (Антонова), само Симански остава „равнодушен към нейната хубост“. Василев го пита познава ли я, а онзи отвръща:

„Не обичам жените! За мен те са и си остават хора второ качество!“ (9)

В днешен контекст това би предизвикало само безобидни подозрения в хомосексуализъм. В онзи период обаче хомосексуализмът официално не съществува, просто го няма, изрязан е от литературата. Тук имаме нещо друго – три маркера, които определят двама герои като „чужди“. Симански е „чужд“, защото се преструва на безразличен към Антонова (№1) и защото се издава, че не споделя социалистическата доктрина за равенството между мъжа и жената (№2). Антонова, която по-късно също се оказва враг, колежка-шпионка, е все пак второстепенна героиня и тук е предпоставена като „чужда“ по по-деликатен, макар и очевиден за времето начин: с това, че е „хубава“ (№3). Никоя друга няма еротично излъчване. Положителната героиня в литературата и киното от онова време е лишена от сексапил – той й е забранен горе-долу колкото хомосексуализмът при мъжа. В нея има благородство, чувство за отговорност, вярност, храброст, всеотдайност. Тя е съратничка и майка, но самка – в никакъв случай. Точно затова дори най-малкият еротичен момент в някакво описание може да ни наведе на достоверно подозрение, че става дума за отрицателен герой, за змия на изкушението, която ще подложи някой от централните положителни герои на драматична проверка.

Не съм споменал за кой автор и кое заглавие говоря. Това е повестта „Цезиева нощ“, включена в едноименната първа книга на Георги Марков, който ни е известен главно с дисидентството си. Тук той е съвсем казионен, като амбициозен млад човек, който е решил в онези идеологически условия да направи кариера на писател на каквато и да е цена и поради тази причина старателно заимства сюжетни и изразни форми от съветските шпионски романи. По него време у нас в този жанр няма други модели за следване, освен две детско-юношески повести на Павел Вежинов („Следите остават“ и „Произшествие на тихата улица“) и множество преводни съветски заглавия.

Във всеки случай, с романите на Богомил Райнов българската детективска книжнина отбелязва поврат във взаимоотношенията си с литературния враг – започва да го атакува на негова територия, а не само да го приема на своя. Героят Емил Боев, втора обединителна фигура за серия романи от такъв тип след Авакум Захов на Гуляшки, е всъщност първият български култивиран шпионин, който води с лекота двойнствения си живот на лукс и саможертва, патриотизъм и секс, алкохолен скепсис и бързо решаване на ситуационни ребуси. След Боев, появата на майор Деянов от филмовия сериал „На всеки километър“ (1969) е вече едва ли не протоколна задължителност.

Култов обаче остава най-вече първият роман на Райнов от поредицата: „Господин Никой“ (1967). На по-непретенциозните читатели той носи мирис на Запад, звън на чаши с уиски, мечти по издокарани красавици и интересни житейски перипетии. Да не забравяме, че огромната част от българския народ нямаше шанс да пътува оттатък т. нар. Желязна завеса. Романите като този – и най-вече той измежду всички – заместваха неосъществените пътувания по далечни краища, въплъщаваха подсъзнателен бунт срещу невъзможността да поемеш в тукашни условия инициативата за живота си в свои ръце. Даваха алтернатива на посредствения живот, който хората водеха. Предлагаха им виртуален риск, разрешен вариант на забраненото, блян по удобството хем да живееш както и където си искаш, хем да го правиш в името на родината, т.е. на нейна издръжка. Тази аура около инвариантите на патриотичния шпионаж беше всъщност единствената социалистическа версия на законна консумативна култура. Другите видове консумативност ги имаше също в някакъв вид из общественото поле, но бяха неофициални.

На будните умове този роман също даваше храна. В него почти липсва традиционната апологетика на държавата и системата, освен малко към края. Началото даже скандализира с неяснотата, в която ни държи героят-разказвач, дали е изменник на родината, който бяга зад граница, или е наш разузнавач, комуто са инсценирали бягство. Вместо да се запознаем с вътрешния монолог на примитивен злодей или безскрупулен сребролюбец, както дотогава е представян в литературата „изменникът“, ние се озоваваме въвлечени в сложна душевност, поставена плюс това в екзистенциалистка ситуация. Някои изрази могат дори да се тълкуват като завоалирани критики, насочени в обратна посока, към живота на индивида в състояние на тоталитаризъм от Оруелов или „наш“ тип. Те не са такива, разбира се, но кокетират с възможността да бъдат изтълкувани и по този начин:

„Но че съм подслушван в собствената си квартира, това е повече от сигурно. На две крачки от леглото ми, зад тънкия дървен бордюр на паркета, се подава почти незабележима, тънка като косъм жичка, която успях да открия още при настаняването си. ... Значи всеки мой разговор ще се подслушва. Нека подслушват. Ще бъда много изненадан, ако успеят да чуят нещо, защото единствените разговори, които ми се случва да водя, са със самия себе си.

Всичко това е малко неприятно, поне докато свикнеш с мисълта, че другояче не може и да бъде. Всяка животинска порода си има своите условия за живот. На шарана не е разрешено да се разхожда в градината, а трябва до края на дните си да кисне в блатото. На мене пък не ми е разрешено да живея като обикновен човек, и толкова. Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на жените, аз трябва да гледам кой върви пред мене и подире ми и случайно ли върви или нарочно. ... Най-смешното е, че макар ни за миг да не съм наистина сам, през цялото време изпитвам разяждащо чувство за самота.“[3]


С излизането си, „Господин Никой“ доби изключителна известност и за известно време успя дори да създаде – което беше лошото – романтичен ореол около тайните служби и ченгеджийството, поне задграничното. Що се отнася до Павел Вежинов, другата изтъкната фигура на този тип литература, той посмява да пусне рóден разузнавач зад граница пет години по-късно – през 1973 г., в романа „Кутия за енфие“. Политическата ситуация на момента е видимо по-размразена, защото разследването на престъплението надхвърля границите на страната и опира до координирани действия на нашите служби с френския Интерпол, които не са заклеймени като платени капиталистически отрепки, а техни агенти (инспектор Дюран) са дадени дори в положителна светлина. Естествено, нашият разузнавач се оказва по-интелигентен от западните си колеги, но това е в реда на нещата, защото би могло да се тълкува и като елемент от ориентацията на четивото към националния книжен пазар.

„Кутия с енфие“ демонстрира в потока на повествованието си и зачатъчни белези на родна, социалистическа консумативна култура. Ултракъсите поли („минижупът“) фигурират като официален костюм при стюардесите в самолетите (с. 9). Служителите от митницата на софийското летище смучат кока-кола, без това да е плод на зловредно западно влияние („Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола – тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите“, с. 21). На едно място е похвален аспект от съседна вражеска Турция („За разлика от Ралчев, инспектор Димов намери, че Истанбул е чисто и просто очарователен град“, с. 62). Вярно, реверансите към политическата ни система са също налице. Нашият следовател в един момент отказва да разбере защо в България все още има млади хора, които извършват убийства, след като за такива „отровни цветя“ няма „почва“ (с. 37), а по-късно, в разговор с инспектор Дюран, отхвърля един заподозрян с довода, че той е „секретар на комсомолската организация“ (с. 53). Но тия реверанси са сравнително редки, завоалирани, издърпани в по-заден план и никъде не прерастват в евтина апологетика. Берберов, управител на хотел, е изваден, например, от списъка със заподозрените с аргумента:

„Всички референции за него бяха много добри, включително и политическите.“ (с. 47)

Политическият елемент видимо присъства, но също така видимо се е оттекъл към периферията.

Това не са инцидентни неща, а знакови промени. Само седем години преди този роман, „Случаят с професора“ на Цветан Стоянов демонстрира доста различни дистанции и взаимоотношения. Сюжетът се разгръща на българска територия, а разказът тече през погледа на наш инвариант на доктор Уотсън, аматьор в разследването, редови журналист в списание, който обаче мре от мерак да залови някой шпионин и затова се взира с подозрение във всеки, който му замирише на чужденец. За капитана на западногермански кораб и помощника му, които в романа не се провиняват с друго, освен с това, че съществуват, той споделя с приятел: „Кой знае дали им е толкова чиста съвестта!“ (с. 8) По адрес на една международна конференция в черноморския ни курорт „Сините заливи“ (явно версия на „Златни пясъци“) първото нещо, което му хрумва, е:

„В Сините заливи щяха ... да се разгледат най-парливи научни проблеми, империалистическите централи не можеха да не пратят свои агенти, и то опитни, хитри агенти, които да се опитат да изкопчат ценни за тях сведения, нашето контраразузнаване щеше да се намеси, щеше да се води всекичасен, всекиминутен двубой...“ (с. 6)

Тук и синтаксисът, с концептуалния си патос, е много показателен. Във всеки случай, когато отива на конференцията в качеството на кореспондент, нашият човек се развихря в шпиономанска параноя и авторът, с властни сюжетни ходове, водещи към фактологично заземяване на част от подозренията, едва го удържа в сферата на нормалните психики:

„Гледах лица, познати от досегашните заседания на сесията, от съобщения, снимки и кинопрегледи, и отново си представих как тук, сред цялата тази приятна пъстрота и безобидни коктейлни разговори, всъщност се дебнат двата враждебни свята, как може би оня чернокос мъж до мен или другият там, с мустачките, или онази дама с голите рамене в този миг слухтят, срещат се, обменят данни, пароли, шифри... Да можех, само да можех да се добера до някоя нишка!“ (с. 24-5)

И малко по-надолу:

„Швейцарците бяха сдържани, но симпатични хора... Този дебелак Гочо се бе запознал с тях на коктейла преди половин час и вече ги наричаше на малки имена, дори забелязах, че ухажва Мадлен, което, да призная, ме раздразни, не за друго, а защото с чужденци човек трябва да спазва известно приличие.“ (с. 25-6)

Днес, ако четем романа, бихме могли да се зачудим дали споменатият Гочо е успял да направи кариера с такъв колега до себе си и дали вместо това не е бил изритан от списанието за политическа неблагонадеждност. Цветан Стоянов всъщност много държи да вдъхне симпатия към главния си герой. Представя го като млад човек с гореща душа и склонен към поизхвърляния поради романтичното си въображение. Но все пак, освен журналист, е и ченге – авторът не го казва изрично, но и не го крие особено, иначе нямаше да го среща по време на конференцията с подполковници от нашето контраразузнаване, нито да го включва в периферията на по-нататъшните разследвания. Вероятно тук можем да съзрем и силуета на автопортрет. Но по-важното в случая е, че дистанцията между „ония“ и „нашите“ се поддържа стриктно като оразличителна за контраста между героите на престъплението и героите на разкриването му. По-късно, както вече видяхме, елементите на тази опозиция се размесват донякъде помежду си.

Но Цветан Стоянов поне се опитва да създаде у читателя приемлив имидж на съответните служби. Представителите им са общо взето симпатични хора с чувство за хумор, контекстът около работата им излъчва в равни дози романтика и гражданска принадлежност. Ако се върнем още малко назад при Андрей Гуляшки, ще видим друго. Разследването, в което бива въвлечен героят му Авакум Захов още в първото заглавие от серията („Случаят в Момчилово“), идва пак, разбира се, в ответ на деяния, инспирирани от чужда шпионска централа. Но за разлика от Стояновия Иларион Розов, Захов е професионалист, капитан от контраразузнаването. В описанието му се преплитат доста елементи на традиционната романтика (има руса, чуплива коса, чело на интелектуалец и ръце на боксьор), но от него общо взето вее хлад. Шегува се „сдържано“, често пъти създава впечатление „на потиснат и тъжен човек“. Води двойнствен живот: в официалната си работа в Археологическия институт фигурира с истинското си име, а ние читателите влизаме в досег само с псевдонима или още по-точно, с истинското име на алтер егото му.

Но главното е, че у самия читател той създава за себе си двойнствена представа, вероятно поради несигурната хватка на Гуляшки над езика и композицията. В преките разказвачески описания Захов е представен като човек, който вдъхва доверие у хората, които го опознаят по-отблизо. Но започне ли да говори, лъсват грубост, грандомания, хищна склонност да се възползва от предимства, които му дава професията, в общуването дори с близки хора. Много е възможно в него, също като в Розов от „Случаят с професора“, неволно да са се въплътили автопортретни характеристики. Както и да е, ето как говори той на свой приятел инженер, който е склонен да ревнува от него приятелката си:

„А що се отнася до твоето обвинение, че съм ви шпионирал – за това нещо би следвало да ти издърпам ушите, както съм ги дърпал, ако си спомняш, много пъти през детските години. Но ти си ми гостенин и слава богу законите на гостоприемството ме задължават да бъда внимателен и учтив.“

Малко по-надолу, след още един въпрос на инженера, следва нов арогантен хит:

„Ти ме питаш откъде зная романтичните подробности, за които стана дума. Добре! Както сигурно сам си забелязал, аз съм в превъзходно настроение – склонен съм да отговарям на всичките ти въпроси.“

За да завърши с недвусмисленото:

„Има изглежда неписан закон хубавите жени да се влюбват в прости мъже! – Авакум весело се разсмя. Тази вечер за пръв път той се изсмя от сърце.“[4]

От този еднопосочен хумор не струи сърдечност, какъвто можем да подозираме, че е замисълът, а полазват тръпки по гърба. Вместо с Шерлок Холмсовска гениалност, Авакум Захов се откроява като мрачен тип, който изпитва садистично удовлетворение когато си играе с другите като котка с мишка или им извива ръце, без значение колко са му близки – и дали въобще са в категорията му. Някои от тях понякога реагират на комуникативните му набези адекватно, със страх, подчинявайки се в тия моменти по-скоро на житейската логика вместо на авторовата. Но това са все второстепенни персонажи в инцидентни сценки, за които не е мислено много. При по-централните такива пробиви няма. Особена жертва на авторско насилие е доктор Уотсънът на Гуляшки – младият ветеринар Анастаси Буков, пръв приятел на Захов и единствен повествовател на подвизите му. Буков е кротка, срамежлива и захласната душа, с което си е спечелил снизходителното прозвище „поет“, макар че не реди стихчета, а само пише дневник (романите за Авакум Захов са представени като споменни екстраполации тъкмо оттам), а най-възвишеният обект на мислите му, освен самият Захов и някоя епизодична мома, е кравата Рашка, рекордьорка в млекодобива. В един момент той разказва за запознанството си с видния разузнавач, как онзи го попитал иска ли да се сближат, додавайки, че има нужда от приятел, „който да [му] вярва и да не [го] мисли за лош човек“ (явно приемайки, че може да бъде тълкуван и като такъв), а после веднага го вербува да следи една апетитна местна вдовица:

„Като добър приятел ти ще трябва да научиш дали тя има по-близки отношения с някого и ако има – кой е този човек. Тия неща ти ще разбереш най-лесно от съседките й... Постарай се да научиш кое-що до обед. А като свършим обяда при бай Марко, ще излезем заедно и ти ще ми кажеш каквото си събрал!“[5]

Странно на пръв поглед, но Авакум Захов води конспиративен живот в собствената си страна, в контекста на абсолютно победил социализъм. Той уж общува, но не влиза в контакт, постоянно изниква и изчезва от хоризонта, а „приятели“ нарича тия, които вярват, че им е приятел и нямат нищо против склонността му да ги ползва като пешки в комбинациите, които неогласено строи. По някакъв начин той постига успехите си сам срещу всички, макар че официално всички, освен престъпниците, са на негова страна. Не си дава душата, подозира, манипулира. В края на „Случаят в Момчилово“ разобличеният шпионин не изпитва страх или угризения, а само усещане, че е бил победен в едноличен двубой:

„Боян Ичеренски повдигна глава. Върху подпухналите му устни пълзеше мъчителна усмивка. Той гледаше Авакум с нямо удивление – като борец, повален на тепиха от по-силен и достоен борец.“[6]

Соцкримът, бих искал да подчертая, е специален жанр, изобретение на системата от периода 1944-89 г. Той само прилича на предишните и следващите образци от белетристиката, която тематизира престъплението. Но функцията му не е да развлича, а да възпитава чрез развлечение, да обучава читателите в правилата на родната политическа, а и социална система. Като такъв, развитието му доста добре симптоматизира основните комуникативни движения в обществото ни. Разузнавачите на Марков и Гуляшки са отдръпнати от обществото, гледат го от дистанция и с подозрение. При Стоянов имаме растяща взаимна симпатия между двете страни, но все още от разстояние. При Райнов и Вежинов пък наблюдаваме постепенна конвергенция на обществото и тайните служби – в смисъл, че еднопосочният контрол над хората се разхлабва, но пък те самите се интегрират все по-охотно и масово в сюжетите на държавната власт, както официалната, така и неофициалната. Всичко това – повтарям – си има своите аналози в реалната история на периода.

Макар че очевидно се гордее с новостта си, соцкримът демонстрира системна склонност да си организира контекст, т.е. фон от предишни образци, на който да блесне. Това за него е съпроводено с известна неловкост, защото той не се утвърждава в двубой със старите криминални четива и форми, а се настанява в едно вече изчистено от предходници поле. Но нуждата от легитимност го кара постоянно да се позовава на литературното минало. Особено настоятелен в това отношение е Богомил Райнов. Още първият му криминален роман „Инспекторът и нощта“ (1964) държи да се литературизира, да си изгради контекст, в който да се окаже не първият във веригата, а последният и най-добрият. Нуждата от си-ви на жанра се чувства още в самото начало:

„Сутерените винаги имат подозрителна биография. Тайни врати. Подземни входове. Това ще го срещнеш във всеки роман.“ (с. 12)

Малко по-нататък, в периодични автопозовавания на автора, надничащи от думите на инспектора-разказвач:

„Впрочем без отстъпления, свойствени на авторите, жадни за по-голям хонорар.“ (с. 16)

„Крача, потънал в подобни мисли, и почти не забелязвам околния пейзаж. Това ви спестява едно подробно описание на улиците в родния град, на мъглата с нейните особености, като цвят, мирис и температура, на минувачите – пол, възраст и отличителни белези на походката.“ (с. 19)

И доста по-нататък, в отговор на репликата „Какво казахте?“, която му отправя д-р Колев:

„Нищо. Просто мислех гласно. Както правят в романите.“ (с. 38)

Инспекторът е рядко литературен човек и дори само това е достатъчно странно: Богомил Райнов почти не се крие зад героя си, а вместо това говори в подобие на прав текст. Но къде е този „всеки роман“, който е пълен с „тайни врати“ и „подземни входове“? Кои са майсторите на „хонорарите“? Откъде идват „подробните описания“ и „мисленето на глас“? Да ги намерим не е трудно. И четирите цитата са реплики към литература на предходни периоди. Първите два сочат към сензационната книжнина непосредствено отпреди социализма, а вторите връщат часовника още по-назад – към руско-френската романна традиция на ХІХ век. Райнов не воюва с актуална литература. Съгласно спецификата на ситуацията, в която пише, това, че въобще е публикуван романът му, означава, че вече е победил. Явленията се назначават, конкуренция не се допуска.

Триото Гуляшки-Райнов-Вежинов е въобще ключово за разбирането на отминалата социалистическа литература – не само на конкретното й съдържание, но и на периодичните й движения. В ситуацията на програмирана подчиненост, която тази литература има спрямо държавния апарат, те са сред тия, които първи улавят нуждите на момента от някакви нови тенденции, тематики, стилове. И въвеждат тези нужди, анонсират ги със собствени произведения от нов тип, съвсем различен спрямо предходния. Това се случва със завидна последователност всяко десетилетие на социализма. В началото на 50-те, Гуляшки и Вежинов, заедно с още няколко писатели (Никола Маринов, Ст. Ц. Даскалов, Кръстьо Белев и др.), въвеждат романа-поръчение, четивото, което илюстрира поредната политическа стратегия в страната, независимо дали индустриално-производствена или селскостопанска. Първият написва „МТ Станция“ (1950) и „Село Ведрово“ (1952), два селскостопански романа, останали емблематични за този период на тотална колективизация, а вторият се съсредоточава върху производствената тема в „Сухата равнина“ (1952). Райнов през този период е повечето време в чужбина (културен аташе във Франция), но участва в литературните норми на 50-те с теоретични трактати от доктринерски тип: „Проблеми на изобразителното изкуство“ (1950), „Естетика“ (1951) и най-вече „Против изкуството на империализма“ (1953).

Както и да е, през 60-те години тримата са в по-голям синхрон, при това на нова жанрова територия: криминалният роман. Въвежда го Гуляшки през 1960 г. със споменатия „Случай в Момчилово“, последван малко по-късно от „Приключение в полунощ“, „Малка нощна музика“ и др., но в следващите няколко години и другите двама повличат крак в същата посока, съответно с „Инспекторът и нощта“ (1964) и „Човекът в сянка“ (1965). Тази вълна от криминални четива идва като следствие от смекчаването на доктринерския контрол над литературата и съумява да усвои в националната традиция – да „национализира“, един вид – шпионския роман от съветски тип, характерен за 50-те години. В резултат, развлечението се легитимира като законен атрибут на литературната ориентация, а тайните служби се трансформират от висша каста в „своите“ или „нашите“. Разбира се, по зададеност, а не по ефект. Чрез престъплението, освен това, става възможно да се загатва индиректно за недъзи на политическата система, макар че основните престъпници идват отвън, а местни са главно инцидентните им жертви.

Синхронът продължава известно време и по-нататък, макар и със смяна в жанра. През 70-те Гуляшки, Райнов и Вежинов пак анонсират тенденция, този път с преминаването си от криминалния роман към градско-битовата психологическа проза. Трансформацията се осъществява за пореден път неравномерно. Гуляшки пак подхваща пръв с „Романтична повест“ (1970) и „Завръщането на инженер Надин“ (1972). Вежинов известно време пише научно-фантастична белетристика, но през 1975 г. ознаменува влизането си в психологическия коловоз с „Нощем с белите коне“. Райнов остава най-дълго верен на криминалистиката, но започва да пише паралелно един своеобразен тип мемоарна есеистика, който е на места трудно отличим от романната проза: „Елегия за мъртвите дни“ (1976), „Този странен занаят“ (1976), „Третият път“ (1977) и др. Пък и самата му криминалистика става по-психологическа. През 80-те години паралелът вече не държи, защото идва разпадът на системата и застаряването на триото писатели, които от 1985 г. насам, през десетина години, един след друг умират.

През 1966 г. „Литературен фронт“ организира сред писателите анкета на тема „Значението на криминално-приключенския жанр“. Сред многото сивотия, в която се удавя темата, ярко впечатление прави едно изказване на Младен Денев, млад редактор в библиотека „Лъч“ на „Народна младеж“ и начеващ автор на приключенски четива. Той говори с рядка откровеност за стандартните ръкописи, които постъпват в редакцията, и затова ще цитирам изказването му почти изцяло:

„Класическата схема е такава: мистър Хикс научава за новото откритие на български професор. Между две чаши уиски той запознава своите подчинени със задачата. И ето, дошъл е моментът да изпратят в България беглеца Иван Драганов, за да покаже какво е научил в шпионския център за десет години. Изпращането се извършва със самолет, с подводница, с дипломатически паспорт или направо през границата, с помощта на кокили, изработени във форма на свински копита. По същото време в кабинета на полковник Ястребов, „човек на средна възраст и с прошарени коси“, е твърде нагорещено. Той натиска копчето и на вратата застава „млад строен лейтенант с гладко избръснато лице“. Следва запознаване с обстановката. Накрая няколко насърчителни думи: „Нас народът ни е поставил тук и ние трябва да оправдаем гласуваното доверие.“ И започва оправдаване на доверието... На помощ се явяват доброволни сътрудници. ... Първата нишка е уловена. Втората нишка е изгубеното таке на диверсанта, в чието връхче хитро е монтирана микроантена... Възелът около врата на диверсанта се затяга. Най-после той е уловен. Но романът не свършва тук, ... ] в болницата, където лежи раненият лейтенант... Полковникът идва на свиждане... Оздравявайте скоро, другарю старши лейтенант, чака ви друга задача... Съвсем не, аз съм лейтенант... – отговаря смутено офицерът. Но полковникът му разкрива истината: От днеска вие сте старши лейтенант...“

                                                                                                          (Денев 1966)

Денев завършва изказването си с възклицание за „безбройните упорити автори“, които дори в този момент вече „са заредили пишещите машини и се готвят да изпратят в българската литература нов диверсант“. И неволно навежда на няколко въпроса, особено актуални днес. Колко диверсанта в историята на България през 1944-89 г. не са били литература? Имало ли е въобще такива – особено след началото на социалистическия криминален роман? И после, на какво се дължи пословичната любов към литературата на хората от тайните служби по онова време? Не е ли била за тях всъщност игра на кубчета – заместител на реалните им проблеми, реалната им работа, реалния им живот? Не им ли е служила да се самозаблуждават, че са полезни? Да скрият и от населението факта, че всъщност нямат с какво чак толкова да се занимават. И да оправдаят тормоза, а и собствените си заплати, които са произтичали от този тормоз.

Бих добавил още само едно нещо, извън това, че през последните петнадесет години до 1989-а соцкримът постепенно се освобождава от тясната си соцпараметрика, макар и без да я надмогне съвсем. Та това е то. Да, литературата е важна. Много е важна. Но някъде е прекалено важна и това е крайно подозрително.



[1] За тази книжнина по-подробно вж. Аретов 2007.
[2]Тази практика пак се възобнови след 1989 г. (например, „Робърт Блонд” вместо Богдан Русев), но никога не стана така безалтернативна, както в далечното минало.
[3] Райнов 1985: 96.
[4] Гуляшки 1969: 31, 32.
[5] Гуляшки 1969: 132-3.
[6] Гуляшки 1969: 184.

 

 

Владимир Трендафилов
Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2005 г. е доцент по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград.
Други статии от този автор
Посетители: 236

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 20 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици