Изкуство – Теория

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Пътна карта за домуване на един вид българска литература

Литературната ни география трябва да си е поставила амбициозната задача да не отстъпва на физическата, защото между двете има повече от случайни прилики. Иде реч за характерния дълбоко насечен релеф, надминаващ обичайните накъртичвания на „измите“, школите, направленията и методологическите доктрини. Историческите превратности внасят допълнителен колорит. Благодарение на тях литературната карта на България натежава до изнемога от многозначителни цветове и знаци и увеличава политическото си тегло до степен, надминаваща най-смелите представи за естетически компромис. Матрицата за оптимистично програмирани сюжети е включена на автоматичен режим. Четящото народонаселение се задъхва под тежестта на пренатъпкания с калориите на идеологизма текстодонт – социалистическия реализъм. Заети с тегобите на физическото и духовното си оцеляване, писателите пристъпват внимателно, оглеждат се за неотбелязани ронливи сипеи и върхове, подхлъзнали не една критическа експедиция.

Най-многобройни са, подразбира се, жертвите на социалистическия алпинизъм. В стремежа си да коригират височините на котите и да пренапишат справочника с литературните забележителности картографите от края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век изпадат в странната ситуация да бъдат землеописатели на несъществуващо природно чудо. Липсите биват компенсирани чрез внос отвън; отначало нелегално, под самия нос на периодично разсейващата се „буржоазно-монархистична държава“, след това по въздух, суша и вода, с всички мощности на следдеветосептемврийския транспортен ресурс. Внасят се заглавия, сюжети, герои, но най-вече платформи и цитати за нуждите на сапьорните критически отряди, поддържащи минните полета по теоретичните граници на строгия, но справедлив реализъм. Пробил веднъж въздушните маси от североизток, новият политически вятър предизвиква опасни течения с дългосрочни нездравословни последствия. Пострадавшите започват да се лекуват чак след 80-те години на наскоро превалилия ХХ век...

Всеизвестно е, че литературната критика повече от всеки друг вид списателска дейност се държи като позастаряваща дама. Тя ту пътешества, ту домоседства, но навсякъде проявява типичните за неустойчивите характери крайни настроения – на капризничене и апатия, на многоглаголстване и мълчание, на високомерие и комплексираност, на патетика и инфантилизъм, на болезнено уязвим патриотизъм и чуждопоклонничество. Не прави изключение и нашенската.

Веднъж копнежно забременен с метафори по пролетарския Изток, металитературният вариант на социалистическия реализъм упорито отказва да признае наличието на други географски ширини и дължини. Вероятно защото никога и никъде не се е чувствал сигурен и спокоен. Директивата за безкомпромисна война срещу външните и вътрешните врагове на литературната благонадеждност разсъблича езика до неприличната голота на клишето. Изключенията от случайно окоренени метафори потвърждават, а не опровергават правилото. Следенето на синоптичната обстановка предполага създаването на сериозна мрежа от професионалисти и ентусиазирани сътрудници. Но над всичко и всички стои директивната мъдрост на Блюстителя. Благодарение на него решенията се вземат светкавично и непоколебимо:

„Дълг на Писателския съюз е също така, с помощта на здравата литературна критика, грижливо да чисти българската литературна нива от зловредни плевели, да чисти редовете на българските писатели от некадърници, бездарници и всякакъв вид литературни търгаши.“[1] Третирането на „литературната нива“ със силно токсичните препарати на идеологизма по правило се възлага на критиката. От нея обаче се очаква не само да плеви, но и да окопава, тори, разсажда, дори да прибира, консервира, опакова, стифира и транспортира произведеното. Нека припомним, че времето на пестицидите, на полезно-отровната агрохимия предстои. Затова в повечето случаи за предпочитане е механичното пресичане с рязко движение – с един удар на мотиката или лопатата.

Някой би могъл да възрази, че този вид литературна география ни е добре позната и, с други думи, нищо ново под слънцето. Всеизвестно е обаче – и то не само на писателите ловци и рибозаловители, – че живителната влага на топлиците се отразява изключително благоприятно върху плевелната и плевелоподобната растителност. Пролазила веднъж, тя трудно се изкоренява. Пред нея се изправят еднакво безсилни времето, таланта, дори модерните литературоведски „технологии“, промъкнали се през полуоткрехнатата врата на домоседната ни литература. И ето, в края на 80-те години на ХХ век (1989 г.), през особено многозначителните за най-новата ни история априлско-майски дни, „Партиздат“ отпечатва литературоведския сборник „Идеал, творец, общество“ под редакцията на Васил Колевски. Какво си мисли Никола Георгиев и неколцината, дръзнали да обсъждат същината на вечно недоизбистрените ни и недоосъществени „посоки и цели“! Тук пръв теоретик отново е Георги Димитров. (Разбира се, в качеството си на достоен продължител на Маркс, Енгелс и Ленин.) Веднага след него идва делото на другаря Тодор Живков, на ХІІ и ХІІІ конгрес на БКП и т.н…

Забележете! – Годината е 1989!

Уж вече зеят сериозни пукнатини в обетонената стена на езика, строена с бригадирска всеотдайност в годините около издигането на Берлинската такава, а ето че бодър екип от ентусиасти се втурва да кърпи и освежава победеното от времето. В такъв момент не може да не те връхлети тъмният спомен за дните, когато цялата литература буквално се надпреварва да крещи от амвона на заглавието за заводи, гвардии, цименти, стомана и какво ли още не. Да се гледа на Запад е немислимо. Знайно е, че татък залязват слънцето и изкуството с оптимистичен край. Поради това, в края на 80-те участниците в „Идеал, творец, общество“ наблюдават зорко прага на литературния дом и отказват да пуснат поизнежения след появата на перестройчиците метачитател по проветривите и несигурни пътища на книжната държава. Особено ако е забравил екипировката си от топли идеологически дрехи в класически – ретро (Маркс-Енгелс-Ленински) – стил.

В случи като този е „светотатство“ да не се направи някой друг метан пред иконите на Белински, Д. Благоев, Г. Бакалов, Т. Павлов. Айде и по едно темане на Г. Кирков, Г. Димитров, В. Коларов, че да не докачим на чест родния литературен и политически социокритицизъм. Освен всичко друго подобен вид издания са заредени с огромна доза отговорност за физическото и психическото здраве на Читателското тяло. Това обяснява афинитета им към малко познатата на специалистите поетика на тялото, защитаваща Н. В. Читателя от луксация на вратните прешлени и методологическо разногледство. В конкретния случай на помощ идва творчеството на вездесъщата троица Р. Ролан, Луи Арагон, Анри Барбюс. Може да са от Запад, но са наши. Ако е за въпрос, то и Шекспир е наш, и Вазов, и Радичков, и Ив. Петров, и Т. Ман, и Булгаков, и Фадеев, и Айтматов, и Распутин, и Флобер, и Балзак – нищо че олицетворяват „субективната активност на твореца“. Най-сетне тази странна и опасна птица, Авторът, може да бъде окачествена като субект със свои одухотворяващи жестове – като активност и убеждения например. Стига е бил само отражател на „обективната действителност“! Но я обаче за по-сигурно и сега да му се напомни, че и у най-„субективните“ (думата е кавичкосана в оригинала) писатели обективното също присъства – само че „пречистено, изведено до лична идея или субективна теза“ (П. Зарев)

Ето ни изправени пред исполинската фигура на метачитателя. Иде реч не за временно отдадения на принудата да замества художествения текст с критически школски анализи читател, а за вторачения в пъпа на металитературата литературовед. И за еротичното удоволствие, което изпитва при всеки допир о нея. Той, вероятно знаете, исихаства по особен начин, четейки критическото „плетение словес“ със страстта на юношата, препариран от сюжета на поредния приключенски роман. (Такива поне са спомените ми за ранните срещи на моето поколение с литературата.) Та именно този – изнежен от зачестилите си срещи с модерното, неурочасано от социалистическия реализъм литературоведско слово метачитател и метаписател – някакви си месеци преди историческата дата 10. Х. 1989 г. – е дръпнат за пеша на стария си шинел и върнат обратно в казармените помещения на езика. Лошото в случая е, че е много рано за щедрите тръпки на спомена по – ама не помните ли?! – незабравимата география на Пленумите (Десети, Двайсти, Януарски, Априлски, Юлски и т.н.), на Петилетките и Конгресите! За онова сладостно пленумизиране, опетилеткване и оконгресване на литературата в името на „идейно-естетическото“ и „комунистическото“ здраве! Вярно е, че разходката по някои страници ще ви срещне с другаря Горбачов, но и той е всмукан и „преустроен“, а любимата му думичка просветва като лъскаво петаче в новоселски магазин. Колкото и да му се любуваш, с него нищо не можеш да си купиш!

Та значи: от какво се вълнува българската литература в навечерието на ХХІ век? Какво крои, кой път се кани да хване и възнамерява ли въобще да плаща краевековни такси „свръхбагаж“ при тази експедиция по пътищата на българската и методологически одомашнена небългарска литература? Отговорите са енергични, ясни, недвусмислени. Съдържат ги много от заглавията: „Естетическо отношение и класово-партиен критерий“ (Иван Попиванов), „Демократизмът и партийното ръководство – същност на ленинската културна политика“ (Любомир Павлов – естествено „културна“, защото има и „некултурна политика“), „Марксизъм и естетическо новаторство“ (Любомир Стойков), „Статиите „Партийна организация и партийна литература“ от В. И. Ленин и „Из кой път?“ от Г. Димитров“ (Васил Колевски), „Партийното ръководство на художествената литература (1944-1948)“ (Сашо Попов), „Развитие на категориите класовост и партийност в пролетарския театър“ (Невяна Инджева). Съавторстват още Иван Гранитски, Ефрем Каранфилов, Георги Димов, Чавдар Добрев, Александър Спиридонов, Катя Топчиева, Невяна Инджева, Методи Класанов, Мая Божилова. (Вярно, на места не така хорово едногласно, дори с леки отклонения от строгата партийна мъдрост, но като цяло дисциплинирано и осъзнато, все едно кой на чие поколение принадлежи. В даден момент дори се объркваш: абе кой от двамата – Г. Димов или Ив. Гранитски – беше по-старият?!…)

Някой да каже нещо?

Липсват само партийни напътствия за цената на вносните консерви и половия живот на мравките!

За това пък литературните заблудари могат да намерят правия път, следвайки пътеуказателните табели с цитати от класиците:

„Литературната работа – пише Ленин – трябва да стане част от общопролетарското дело, „колелце и винтче“ на един единен, огромен социалдемократически механизъм, привеждан в движение от целия съзнателен авангард на цялата работническа класа. Литературната работа трябва да стане съставна част от организираната планомерна, обединена социалдемократическа партийна работа“ (цитат от статията на В. Колевски).

Горки пред Първия конгрес на съветските писатели (забележете експресивния неологизъм „чувствилище“): „Литераторът е очите, ушите и гласът на класата /.../. Той може да не съзнава това, да го отрича, но той е винаги, неизбежно орган на класата, нейно чувствилище“ (същата статия).

Обяснимо защо метафората „литератор – орган“ не слиза към трупа – „органантното“ персонифициране по-надолу от брадичката би предизвикало опасни (фройдистки) асоциации, сочещи най-чувственото от всички „чувствилища“ в снагата на самия Писател; защо не на самата Литература. „Свенливият реализъм“ на родното пролетарско (Георги-Димитровско) четене на събитията пък ще роди метафората „наковалня или чук“ и на свой ред ще еротизира поведенческите жестове на работническата класа. И в този случай събитието е с две лица, но следите по обратната страна винаги са по-дълбоки; по-дълго личат и напомнят... Болката от идеологическото онождане не само предполага – тя разчита на взаимност! Трябва да бъдат изковани оръдията, благодарение на които раните по снагата на пролетариата ще се държат полуотворени (полузаздравели, развредени) и ще прокървяват периодично – всеки път, когато през някоя случайно зейнала цепнатина на гранитния дом се промъкне снопче от светлината на съмнението...

Ако бяхме ревностни застъпници на вездесъщата психоанализа, веднага бихме се захванали с откритата, дискриминационно проведена операция по игнорирането (абе, направо изрязването) на носа от портрета на литератора-орган на класата. Горки(ят) Горки! Явно не си е давал сметка колко коварно нещо е метафората. Представете си портрет на безносо същество. Иначе казано – писател без нос, без обоняние. И още повече – Безноса литература. Обезносена литература. Обезмирисена литература. Литература без капчица ухание на жасмин в сатенените чаршафи на някогашния булеварден – днес сапунен – роман. Или без сочните спомени за дъха на нощните помещения в униформените сюжети. Господи, какво е голямата литература без лютивите изпарения на баталистите; без похотта на барута; без сладникавите изпарения на кръвта и киселия дъх на запотеното от ежедневните срещи със смъртта войнишко тяло?! И все пак, и все пак... Дори чорапите в стил „милитъри“ не са в състояние да победят обилно полетия с романтиката на машинното масло социалистически реализъм!

Да не се предаваме, прочее, на носталгията по литературата, която си имаше всичко. И кльощави рамене, и едри старопланински форми, и многозначително мълчание, разтеглило до недоузнаваемост чертите на изстраданото ни Очакване. После дойде времето на купонната система, опашките за бензин и изпосталяването. Настъпи епохата на постмодерна (на повсеместния пост) – задължителна диета за затлъстялото, разстроено от киселините на идеологиите, класичността и култовите писатели Литературно тяло. Авторите на „Идеал, творчество, общество“ обаче нехаят какво крие хоризонта. Всяко чудо за три дни! Керванът може да си лае, кучетата да си вървят… Нали колелото на историята се върти, господа съдебни заседатели, върти се, и ще се върти – до пълната победа…

Чия победа?
На кого?
Над какво?
Остана ли още някой, някъде, нещо да побеждаваме?

Преди беше по-лесно. Учеха ни, че литературата – в това число и превзетата, изнежена поезия – е най-силното оръжие в ръцете на народите. Все едно дали става дума за мирни или за фронтови офанзиви. Сигурно защото тя, Литературата, познава до съвършенство ерогенните зони на омразата и любовта. Не иде реч само за идеологии, режими. Напук на евангелските заклинания да обичаш по-силно врага си, нежели ближния си, закърмени сме с лозунги за фанатична преданост към Своите и кръвожадна ненавист към Чуждите (по род, вяра, мисли, състояние…). Днес пък ни убеждават – съвсем не поради лелеяната християнизираност на духа и морала – да отворим широко вратите на дома си за Другия и Другостта. Толерантността и мултиетническото общество и държава трябва – ама като как някакси? – да заменят етническата вражда и политическите щуротии. Видите ли, ако може така, по Не-По-Вазовски (явно и набързо) да разрешим проблемите, трупани векове. Да заживеем в общия Дом на разбирателството и забравата!

Но тогава, в края на 80-те, никой не подозира обрата. Надеждата, че дълго още ще се безумства и мъдрослови с цитати от епохата на „патриарсите“ крепи най-верните от кохортата на Благонадеждните. За тях литературата продължава да бъде старо, изпитано оръдие за разкъртване на камъните в главите на инакомислещите. „И тази лирика именно е оня лост, който създава моралната сила на работните маси и нейните бойци, създава „силната любов и благородната омраза“, която ражда фанатизма на социалистическите борци“.

Текстът е от 1898 г.

Автора именуват със страхопочитателното Дядото.

Прецитиран е безвъпросително и авторитетно през 1989 г.

Дава ни се да разберем, че нищо не се е променило. Че всичко опира до някакво си разместване на числата! Но какво са сто години за Столетницата!

Защото ето за коя поезия иде реч. За „най-хубавите пролетарски песни като „Напред, работници другари“ и „Песен на труда“ на Г. Кирков. След това за делото на партийните ръководители „от нов тип“ – Г. Димитров и В. Коларов. Именно те, а не „списание „Златорог“, което в своята идейно-естетическа платформа и практика през целия период между двете световни войни става крепост на буржоазната идеология и естетика, воюва непримиримо срещу комунистическата идеология, срещу маркскистко-ленинската естетика“ (В. Колевски), са най-ценния капитал на литературата ни… Нито дума за плахите, немногобройни, но знаменателни опити свои сред своите да се усъмнят в истината за двойката редактор – списание. Нито дума за публикуването и преиздаването на спомените и преоценките на Б. Делчев и Хр. Радевски, за статиите на някои по-млади литературоведи около средата на 80-те години на миналия век, опитали се да внесат обрат в мисленето за „буржоазната“ ни литература. Те нямат значение.

Причината? Историческия навик българската литература да седи на кръстопътен камък и да се чуди из кой път да хване. Част от мита за новото начало, за пренаписването на идеите и историята владеят както дясното, така и лявото пространство. „Нов път“ на Г. Бакалов е бам-башка реплика на Андрейчината програмна статия „Из нов път“. Така или иначе икономията на езика ще роди – по повод бакаловото издание и сътруднически кръг – нарицателното „новопътци“. Последните са стъпили на един друм, от който и до сега ни е трудно да излезем и да най-намерим верния към дома на помирението. Оставете това, ами вождът на народа и революцията Г. Димитров на свой ред пише в сп. „Артист“ статия с многозначителното заглавие „Из кой път?“. Тя, вдъхновено подчертава авторът В. Колевски, като имаме предвид изключителната любознателност и жажда за знания на Димитров, ще да е отговор на Лениновата „Партийна организация и партийна литература“. Ето че самото поставяне на въпроса влече подире си отговора и, така да се каже, обезсмисля предизвикалата го целесъобразност. Поврага на зловидниците, на неверниците и фарисеите от батальоните на ленинско-димитровско-коларовската любознателност. Пътепоказателства, значи, недооперушиненият модернизъм отдясно с програма-заглавие-списание „Из нов път“, а отляво се правят на глухи и пак питат „Из кой път?“. Пише Ленин „Партийна организация и партийна литература“, а само четири години по-късно Димитров се подписва под заглавието-въпрос с предварително известен отговор!

Друго не би могло и да бъде. Във великата държава на лозунгите и клишетата всичко се знае. И това й е най-хубавото. Както в държавата на сапунките. Четеш, за да стигнеш до онова, което без друго си сигурен, че ще се случи. Отклониш ли се на йота от матрицата, жанрът отива по дяволите и разгневените читатели пишат заплашителни писма до издателството, че е излъгало вярата и надеждите им…

С Ленин и Димитров обаче нещата стоят далеч по-съдбовно. Някои си мислят, че летоброенето на франкофоните и франкофонията започва с историка-президент Желю Желев. Нищо подобно. Още на първата си среща с „вожда на руския и световния пролетариат“ в началото на март 1921 „пламенният деец на българското работническо движение“ Г. Димитров му подарява френско-български и българо-френски речник! Многозначителен, провиденчески жест. Вожд вожду, филолог филологу, полиглот полиглоту. Защо българо-френски и френско-български ли? Защото Ленин вече знае що годе немски, бил е на творческа командировка в Германия, а на славянските езици няма какво толкова да им се учи. (Честно казано, той, езикът на революцията, е един и без друго съмишлениците го разбират.) А и защо да се прави намек за доскорошните ни военни връзки с германците. Все пак геният на световната революция отговаря отривисто с усмивка и стискане на ръка: „Знам, вашият народ е добър, храбър народ“. (Ужас!)

Храбрият народ се сражава храбро, изписал на знамената си брадатите имена-икони на марксизма-ленинизма. Малко остана да прекрачи с тях в ХХІ век. Днес той има нова пътна карта. По-вярно – много нови пътни карти. Довчерашните ентусиасти по източно-европейско ориентиране набързо се преоблякоха като теоретици на новото време. (Не щеш ли, роди се набързо през новия ХХІ век и нова-новеничка парламентарна група със същото име!) Преродиха се в мастити издатели, в апостоли на българската книга и свободната литература. Петолъчката на Кремъл вече не е пътеводен ориентир. От друга страна, нищо не пречи тайно да се въздиша по блаженото време и да се брои спастреното и умноженото. Поне докато самата литература клечи на километричния камък и блее по колите с чужда регистрация.

Но пък да не останете с погрешни впечатления, че окото ни все в чуждото гледа, а собственият харман и стопанските пристройки тревясват. Имат си авторите на сборника спомени за своето и умилително си го повръщат. Спомнят си например (Катя Топчиева. „Съвременност и историзъм“) за споменната литература. Ех, кой не се захласвал по мемоарните пътешествия на Ив. Вазов, З. Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, С. Радев, Д. Маринов, Д. Ганчев, Ив. Мешеков, Ив. Радославов, К. Гълъбов, Ем. Станев, К. Константинов, Б. Делчев, Вл. Полянов, Ив. Динков и т. н., и т. н. Но в „Идеал, творчество, общество“ местата са резервирани за други. Първо за „Дядо“ (Д. Благоев), защото неговите „Кратки бележки из моя живот“ са ни повече, ни по-малко „първото произведение на нашата партийна мемоаристика“, поставило началото на „най-ценните нейни собствени традиции“. И още: „Свои спомени са оставили и такива стари партийни дейци като Христо Кабакчиев, Васил Коларов, Любен Дюкмеджиев, Върбан Ангелов, Жак Натан, Никола Въжаров, Йордан Милев и други“. Ами Митка Гръбчева и пай-паче Цола Драгойчева? Не са забравени, разбира се. И всичко това заключено между „великата победа на СССР над фашизма“ и „историческата вина на реакционните кръгове в САЩ и на Запад“. Но пък новото време и най-вече току що излюпените перестройчици разчитат на „обективният, научен марксистко-ленински анализ на изминалите периоди от историята на съветското общество“, направен от М. Горбачов в доклада му „Октомври и преустройството: революцията продължава“ (1987) и на Решенията на Политбюро за развитието на мемоарната литература от 1972 г. и 1974 г. и речта на Т. Живков пред софийските комсомолци от 1969.

Това са старо-новите посоки и цели, които предлага на литературата ни „Идеал, творчество, общество“. Особено „Партийно ръководство на художествената литература (1944-1948)“ от Сашо Попов. В нея възкръсват демоните на „фашизираните“ и отстранени от СБП Любомир Владикин, Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов. За Богдан Филов и Йордан Бадев да не говорим – тях направо не ги хваща рамката. Не е забравен и „несговорчивия“ Трифон Кунев. Нему, както знаем, също ще се въздаде заслуженото. Далеч по-важното, според автора е, че Г. Димитров се е срещал с троицата (забележете имената) Елин Пелин, Николай Райнов, Николай Хрелков. Дано не ме лъжат скромните ми знания по история на литературата, но тях преди Девети и господ трудно би ги сговорил и събрал на едно място. Всъщност, може и да се лъжа... Та събира ги героят от Липиска и им дава ценен пример за подражание (подразбира се, и на целия писателски съюз) – „Френската комунистическа партия, заради умението й да работи с писателите и да привлича на своя страна творци като Ромен Ролан, Луи Арагон, Анри Барбюс и други“. В прибавка – и челния опит на съветската литература, за да напишат и те произведения като „Млада гвардия“, „Как се каляваше стоманата“, „Цимент“. Ето начин да се пътешества и домоседства. Пример за второто също има: Георги Караславов („Снаха“, „Татул“) и лириката на Никола Вапцаров. Защото са изобличили „частнособственическата страст“ – „убиеца на патриархалната ценностна система“. И да се знае: никой и нищо не е забравено! В това число и тъмните моменти в биографията на „новия класик на патриотичното, на националното своеобразие“ Димитър Талев („по едно време минава от другата страна на барикадата“). И Вазов, станал „жертва на себе си преди всичко, на патриотичната си възрожденска природа и чак след това на обективните фактори в друга историческа обстановка“.

Забележете! – Годината е 1989!

Доктрината, езикът, интонацията, примерите – от реквизита на 50-те.

Преди да захвърлим пътната карта на Партиздат и да склоним глава пред маршрутите, начертани от уставно ентусиазирания туристически колектив, трябва за последно да предупредим, че в нея несръчно и вандалски са изтрити обозначителните знаци на истинските находища за сметка на терашето с високо идеологическо съдържание. Изключенията касаят революционно галванизираните Ботев, Смирненски, Вапцаров. Но и тази троица трудно мери мегдан с „класиците“ Д. Полянов, Т. Павлов и В. Марковски. В този смисъл включването на монитора без предпазен екран или специални очила срещу дебелоочие при по-избухливите метачитатели не е препоръчително.

И все пак, и все пак! Пътешествала е една част от литературата ни още от Благоево-Бакалово време на Изток, квартирувала е при Плеханов, Луначарски, Ленин, Белински, Добролюбов, Чернишевски… Защо по Владимир-Василевски да не махнем с ръка: може, джанъм, всичко може, стига да е талантливо! Но как да махнеш, когато 100 години тази същата литература друго не видя и не пожела да види от блажения за нея Изток. Премълчаваше или ни забраняваше да четем Соловьов, Бердяев, С. Франк, Флоренски; все нещо й бяха криви „реакционерите“ Достоевски и Победоносцев. Да не говорим за кокошата слепота, колчем слънцето поемеше пътя си на заход (Запад) и попълването на домашната библиотека означаваше преодоляването на опашки и връзки, по-големи от тези за изделията на леката промишленост.

Пол Рикьор отбелязва, че „идеологията е повърхностен дискурс, който нехае за собствените си истински мотивации“. И продължава: „Аргументът става още по-впечатляващ, когато несъзнателният характер на тези истински мотивации се противопоставя на просто съзнателния характер на обществените и официалните мотивации“ („От текста към действието. Херменевтични опити“).

Айде холан, ще чакаме ние Рикьор или Рикьоровица да ни обясняват какво ни е надробил идеологическият дискурс. Затова повече от десетилетие му отмъщаваме с езиците на мълчанието и разнокалибрените методологически въздишки. Напоследък обаче мнозина се отказаха от тях, отказаха се от голословните отрицания и политическите нападки, за да предприемат сериозни пътешествия из земите на иначе убийствено досадната, но все още професионално непреодоляна територия в съвременната ни литература. Сред малкото примери за добросъвестен и търпелив (в смисъл на принципен и аргументиран) дебат с корифеите й в далечното вече минало е цикълът статии на Владимир Василев „Бараж от литературни формули“ с адресат Т. Павлов и теорията за класово-партийната същност на изкуството. Пак тази теория, в края на ХХ век, вдъхновява авторския колектив на „Идеал, творчество общество“ за реторичния подвиг да разобличи и порицае вредното наследство на догматизма и вулгарния социологизъм с помощта на цитати от (кого мислите?!)… великия писател, историк и мемоарист Цола Драгойчева!

Иначе, като всяка европейска литература, и нашата изживява по свой начин пътешествията и домоседството си. Ама малка била, ама езикът ни бил непознат и труден, за да ни открият чужденците – то са все вайкания и себемъченичество в резултат на вроденото ни недоволство. Пътува българският списател. Пътува още от времето на Паисий и Софроний. Вярно, из многострадалното си отечество, по Влашко, Херцеговско и Света гора, но пътува. Хаджи Смион странствал ли е – странствал е. И Ботев е странствал, и бай Ганьо сетне „изръшква“ бая балканска и славянска земица – какво лошо е произлязло от това. Виж, когато нашенецът тръгва по алъш-вериш из Европата, пропищяват мнозина. Само че анекдотите в съвременната байганьовиада не са нито толкова смешни, нито толкова невинни.

Друго си е Алеко с неговото пътуване до Чикагското изложение. Самочувствие, размах, салтанати. Кой може позна по костюма, езиците и маниерите довчерашния петвековен роб? Минали-неминали десетина-петнайсет години и хоп – в Новия свят. Европата е превзета като едното нищо с тренове и параходи. Целта е далечна, велика. Важно е Голямото пътуване… Не сме купили достатъчно акъл сто години по-късно, щом сме се запътили към онова, в което винаги сме си били бая преди сегашните баш европейци. С трена е лесно, всеки знае. Въпросът е да хванеш Дългата линия, да завладееш новото чудо на чудесиите, а не баба си Европа…

Вазов поне не се големее и предпочита да си седи у дома. Дори героите от великия му роман „Под игото“ не прескачат по-далече от околните села и паланки; в краен случай – до близкото градче „К“. И при Талев хронотопът стои някак прибрано, одомашнено. „Железният светилник“ повествува за живота в Преспа, на Охрид е отделено място сякаш между другото, колкото да се знае, че и такъв град има, и там хора българи живеят. Дори Димитър Димов, чужденец и европеец в собствената си литература, разхожда героите си мярно и ненатрапчиво (Гърция, Испания). Дотрябват ли му чужденци и „европейскост“ – доставя си ги на място. Благодарение на него маса чужденец броди из литературата ни и скандализира балканските й нрави и вкус. Най-големи чуждопоклонници обаче си остават диаболистите. Те смело хвърлят мост през пропастта на времето, командироват героите си я до Виена, я до някоя по-екзотична география, поради което социалистическият реализъм ги обявява за неблагонадеждни и ги държи в плен на критическото мълчание цял половин век. (В „Малвина“ героят на Минков заминава за Испания и Япония, гледа борба с бикове и се разхожда с лодка по водите на свещените езера. В „Мрежата на дъжда“ писмото на Секул Брадва идва от Буенос Айрес. Ерих Райтерер от едноименния разказ се пренася в спомените за студентския си живот във Виена.)

Да, при Вазов нещата си стоят здраво заковани на местата. Типично по български. Тук история, география, литература са неразривно свързани. За Вазов България не е анонимен топос, подсъзнателен импулс, философска проекция на универсализираната „родност“ (Г. Милев). Родината – това са имената на реки, планини, хълмове, върхове. По този повод курника на модерното литературознание би изкудкудякал нещо от вида на: „процедурата по семиотизирането на патриотизма у Вазов протича като серия от текстуални и интертекстуални манипулации, преобразуващи енергийните ресурси на една знакова (екстралитературна) система в качествено ново (експресивно) комуникативно поле и връзки“. Малей-й! А иначе е достатъчно да припомним само част от заглавията на патриарха (най-паче поетическите) и ще грейне най-шарената литературно-историческа карта на родината ни: „Боят при Гредетин“, „При Морава“, „Заточеници в Азия“ (Тъгите на България“); „Царят в Свищов“, „Южнославянска благодарност“, „Разходка до Баняса“, „Падна Плевен“ („Избавление“); „Раненият опълченец при Шейново“, „Родопите“, „Гордейте се, Родопи, гиганти каменисти“, цикъла „Македонски сонети“, където срещаме заглавия като „Пред Беласица“, „Срещу Атон“, „Извън солунските стени“ („Поля и гори“); в стихотворенията за малки деца (1883) „Марица“, „Търново“, „Вардар“, „Дунав“; стихосбирката „Сливница“ – „Бойното поле при Сливница“, „Новото гробище над Сливница“, „Тракия“; цикъла в „Лоното на Рила“ (последния голям цикъл от „Звукове“) – „При Рилския манастир“, „Славословия на Мусала“, „Въз Кадиин връх“, „Мусала“, „ В Илина река“, „Как влязохме в обятията на Рила“, „Пирин“, „На Еленин връх“; в „Скитнишки песни“ – „В Малата планина“, „Камъкът на Заград“, „Орлите на Бабини плазове“, „Екът на Лъкатнишките канари“, „В Пирин“, „Утро в Банки“, „Великата Рилска пустиня“ и много други.

Въпреки феномена Вазов, далеч по-опасно е преследването на темата в дебрите на историческия ни роман. Трябва да се превземат византийски градове, да се бранят крепости, да се пътува с конски обози, влакове, да се вика „Ура!“. И най-вече да се връщат български градове, освободени с цената на много кървави битки. Поради вероломната хитрост на великите сили и дипломатическата ни глупост. Но пък даже и след националните катастрофи можеш да си издавиш за пет минути паспорт и да пътуваш до големите европейски столици. Дори да направиш българска интелигентска колония в Мюнхен. По съвършено различен начин става картографирането в годините на разказваческото възшествие – Радичков, Хайтов, Васил Попов и др. През 60-те многознайковците-критици са заети с коронясването на „производствения роман“ и някак насила решават брака между физическата и литературната география. „Котловинна“, „регионална“, „низова“, „селска“ – каква ли не именуват литературата, дръзнала да се умисля и умъчнява за такива анахронични неща като земята и патриархалния идилизъм. Въпреки това сказът и писателските имена се превръщат в територии и столици на малките-големи отечества – митичните Родопи, дивия Северозапад, подножието на Еленския балкан…

Срамът от селото след има-няма половин век ще се превърне в срам от канона, от Дома и домопорасналата литература. От това, че са я захранвали най-вече писатели от провинцията и селото. (Ел. Багряна е първият поет, роден в София.) Но не само сопотецът Вазов се погрижи за прилежното й картографиране. Своите кръстни начертания направиха чирпанлията Пейо Яворов и банскалията Никола Вапцаров. Към тях прибави своето и модернистът-символист от Пазарджик Теодор Траянов:

И българският бог отново
ще слезе в тъмния Балкан,
и там, от огнения праг, сурово
ще сочи пътя ни избран:
от Шар и Дунав до Егея
единен дух да възцари!
Една душа да заживее,
едно сърце да възгори!

Из „Пророк“ („Български балади“) 
Тъмен вслушва се Пиринът,
дига каменния лоб,
знай, че сенки ще преминат
над Беласица, ще зинат
из недра й гроб след гроб.
Бърза Струма, странно пее,
свеждат клон след клон гори,
шъпнат, молят се на нея,
белий блясък на Егея
с черни листи да покрий.

Из „Тайната на Струма“

2003-2004 г.



[1] Из обръщението на Г. Димитров към СБП от 14 май 1945 г., Москва – цитат от предговора към книгата на Тодор Павлов „Български поети и писатели“, С., БП, 1948 .

 

Сава Василев
Сава Василев е преподавател е във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на белетристичните книги „На лов без кучета“ (1993) и „Летище за пеликани. Роман партитура“ (2000), както и на множество литературно-критични трудове.
Други статии от този автор
Посетители: 113

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 1 ден
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 4 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 3 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 3 седмици