Изкуство – Теория

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Темата, изведена в заглавието, е многозначна и предизвиква разнообразни асоциации, но за мен тя е конкретна и свързана с усещането за днешната ситуация, която ме безпокои, защото в нея съзирам очертанията на някаква структура, която може да се окаже необратима и с това предизвиква у мен ужас, но и желанието да разсъждавам, да видя зад всичко това някакъв общ закон. И ето – със смесени чувства на ужас и любознателно удивление аз искам да споделя вижданията си по този въпрос.

За да дам тона за размисъл, ще определя техния нерв така. Изпитвам усещането, че сред многото катастрофи, с които се е прославил и ни заплашва XX век, една от главните, и често скрити от погледа, е антропологическата катастрофа. Тя се проявява не в екзотични събития, като сблъсъка на земята с астероид, не в изчерпването на естествените ресурси или в прекомерното нарастване на населението, не дори и в екологическа или ядрена трагедия. Онова, което имам предвид е случващото се със самия човек, а то е свързано с цивилизацията в смисъл, че нещо жизнено важно в човека може необратимо да се счупи поради разрушаването или просто липсата на цивилизационна основа на процесите на живота.

Цивилизацията е твърде нежно цвете, твърде крехка постройка и днес е съвършено ясно, че това цвете, тази постройка, по която навсякъде са се отворили пукнатини, e заплашена от гибел. А разрушението на основите на цивилизацията причинява на човешкия елемент, на човешката, жизнена материя, нещо което се проявява като антропологическа катастрофа и тя, вероятно, е прототип на всички възможни, глобални катаклизми.

Тя може да се случи, и вече частично се случва, поради нарушаването на законите, по които са изградени човешкото съзнание и свързаната с него „пристройка“, наречена цивилизация.

Когато в списъка с глобални заплахи, съставен от знаменития писатаел-фантаст Айзък Азимов, сред десетките бедствия откривам и възможния сблъсък на Земята с черна дупка, неволно си мисля, че тази дупка вече съществува за нас и то в един добре познат, делничен смисъл. Че ние много често се потапяме в нея и всичко, което, преминавайки нейния хоризонт се озовава вътре, моментално изчезва, става недостъпно, както би станало в една черна дупка. Очевидно съществува някаква фундаментална структура на съзнанието, поради която наблюдаваните от нас разнородни и външно съвсем не свързани микро- и макрокосмически явления се изправят пред нас като далеко стигащи аналогии. В някакъв смисъл тези явления могат да се разглеждат като метафори на свойствата на съзнанието.

От тези метафори на „недостъпността“, „изчезването“, „екранирането“ ще се възползвам за да поясня мислите си. Но отначало ще дам пример с едно стихотворение на Готфрид Бен в мой, буквален превод. Дълбочината на прозренията на този поет е свързана с реалността на преживения лично, вътрешен опит, в условията на една особена система – един опит, който по принцип липсва на външния наблюдател. Ето каква е съдбата на това „вътрешно знание“ и на неговия носител в това стихотворение, което не случайно се нарича „Цялото“:

 

Едната половина бе в опиянение, а другата – в сълзи,
едната плуваше в сияние, а другата – във мрак,
понякога светът притихваше в сърцето – после
бушуваха ужасни бури – що за бури и чии?
Нещастен винаги и рядко с някой,
все по-прикрит, защото дълбините вряха
и се изтръгваха нарастващи потоци,
и външното клонеше към недрата.
Един те гледаше с омраза, друг бе мек,
един се взираше в създаденото, друг – в това, което ти рушеше.
Ала видяното бе от видението половинка:
над цялото владееш само ти.
Изглеждаше – целта не бе далече
и ясна ще е вярата напред.
Но ето, че очакваното се яви
и с каменни очи от цялото те гледа:
ни блясък, ни сияние разкрива,
та погледа за миг да задържи:
сред локва кръв – една гадина гола,
с клепачи натежали от сълзи.

Завършващият образ на това стихотворение и неговите вътрешни връзки кръжат около „цялото“, около усещането за „цяло“, преживяно от поета като особено, възвишено умонастроение и около притежаването на смисъла на световната тайна, на онова, което аз наричам недостъпен за далечния, външен наблюдател, „вътрешен опит“ на особен вид, странни системи, в които – и точно там е проблемът – човекът, неговият носител, е недостъпен и за самия себе си. Защото, всъщност, човекът не е изцяло вътре (в тялото, в мозъка, в мисълта) и идва към себе си от далече, и в дадения случай – никога не пристига. Връзките от стихотворението ще се явяват, в един или друг вид, и по-нататък в изложението.

Принципът на трите „К“

Всичко, което следва, ще се опитам да концентрирам около един принцип, който позволява, от една страна, да се охарактеризират ситуациите, които ще нарека описуеми или нормални – в тях отсъства мистиката на „цялото“, фигурираща в стихотворението, макар самите те да представляват цялост и, от друга страна, ситуациите, които ще нарека неописуеми, или „странни ситуации“. Тези два типа ситуации са родствени или огледално взаимно-отразими, поради факта, че всичко, което се случва в тях може да се изрази с един и същ език – с един и същ състав и синтаксис на предметните наименования и знакови обозначения. „Вътрешното знание“ съществува и в единия, и в другия случай. Обаче във втория то се изражда в система на самоимитация. Езикът, макар да е същия, е мъртъв – както пише Гумильов, „миришат лошо мъртвите слова“.

Неописуемите, неподдаващите се на описание ситуации могат да се нарекат и ситуации на принципна неопределеност. При обособяването и реализирането на това свойство в чистия му вид, те са ония „черни дупки“, в които могат да попаднат цели народи и обширни области на човешкия живот. Принципът, който подрежда тези два типа ситуации, аз ще нарека принцип на трите „К“ – на Картезий (Декарт), на Кант и на Кафка.

Първото „К“(Декарт): в света има, случва се, някакво, съвсем просто и непосредствено видимо битие – „аз съществувам“. То, подлагайки всичко останало на съмнение, не само открива определена зависимост между всичко, което се случва в света, в това число и знанието, от собствените действия на човека, но самото то представлява изходна точка на абсолютната достоверност и очевидност на всяко мислимо знание. В този смисъл човекът е същество, способно да каже „аз мисля, аз съществувам, аз мога“ и има възможност и условие за един свят, който той може да разбере, в който може човешки да действа, да бъде отговорен за нещо и нещо да знае. Следователно, светът е вече създаден, чрез закона на своето ставане, и от тук нататък всичко зависи от теб. Защото се създава такъв свят, в който ти си способен да можеш – колкото и да се съпротивлява природата, каквито и да са стихийно-естествените принуди и обстоятелства

В тези формулировки лесно можем да разпознаем принципа „cogito ergo sum“, на който съм придал тук малко по-различна форма, отговаряща, според мен, повече на действителното му съдържание. Ако принципът на първото „К“ не се реализира – или всеки път не се установява отново – тогава, неизбежно, всичко се изпълва с нихилизъм, който накратко може да се характеризира като принципа на „само аз не мога“, могат всички останали – другите хора, Бог, обстоятелствата, естествените необходимости и т.н. – т.е. възможността, в такъв случай, е свързана с допускането на някакъв самозадвижващ се, работещ за мен механизъм, бил той механизмът на щастието, на социалното и нравствено благоустройство, на висшия промисъл, на провидението, и т. н.. Но принципът cogito настоява, че възможността следва да се реализира единствено от мен, при условието на собствения ми труд и духовно усилие за освобождение и развитие – това, разбира се, е най-трудното нещо на света. Но само така душата може да приеме и отгледа „висшето“ семе, да се издигне над самата себе си и обстоятелствата, а оттук следва, че всичко, което се случва наоколо, не е необратимо, не е предрешено веднъж завинаги. Иначе казано, не е безнадеждно. Във вечно ставащия свят, за мен и моето действие винаги има място ако съм готов да започна всичко отначало, да започна от себе си, от станалия.

Второто „К“ (Кант): в устройството на света има особени, разумно постижими, обекти, които едновременно представляват непосредствено, опитно установими, макар и неразложими по-нататък образи на цялости – нещо като замисли или проекти на развитие. Силата на този принцип е в това, че той сочи условията, при които едно ограничено в пространството и времето същество, например човекът, може осмислено, въз основата на личния си опит, да извършва актове на познание, морални действия, оценки и да получава удоволствие от търсенията си. В противен случай нищо не би имало смисъл – нали пред нас, а и зад нас, е безкрайността. С други думи, това означава, че в света са осъществени условията, при които изброените действия въобще имат смисъл, винаги дискретен и локален, т. е. допуска се, че светът може да бъде и такъв, че те могат да станат безсмислени.

Осъществяването на моралните действия и оценки и на желанието да се изследва имат смисъл само за крайното същество. За безкрайното и всемогъщо същество въпросите за тяхната осмисленост отпадат от само себе си и с това се решават.

Но и за крайното същество не винаги и не навсякъде е възможно, дори при наличието на съответните думи, да се каже, това е „добро“ или „лошо“, „красиво“ или „грозно“, „истина“ или „лъжа“. Например, ако едно животно е изяло друго, ние не можем да кажем с абсолютна увереност добро ли е това или лошо, справедливо ли е или не. Също както и в случаите на ритуално, човешко жертвоприношение. И когато съвременният човек използва оценки, не бива да се забравя, че тук вече скрито се предполага, че са изпълнени условията, даващи изобщо смисъл на нашите претенции да извършваме актове на познание и морални оценки. Затова принципът на второто „К“ гласи: осмислено е, доколкото има „разумно постижими обекти“ в устройството на света, гарантиращи това право на осмисляне.

И, накрая, третото „К“ (Кафка): При същите знаци и предметни номинации и при наблюдаемостта на техните предметни съответствия онова, което се определя от първите два принципа, не се изпълнява. Това е изроден, или регресивен вариант на реализацията на общия К-принцип – едно „зомби“ състояние – ситуация, напълно наподобяваща човешката, но в действителност отвъдна за човека, само имитираща нещо, което в действителност е мъртво. Неин продукт, за разлика от Homo sapiens – от човека, познаващ добро и зло – е „странният човек“, „неописуемият“.

От гледна точка на общия смисъл на принципа на трите „К“, целият проблем на човешкото битие се състои в това, че нещо, отново и отново, трябва да се превръща в ситуация, поддаваща се на осмислена оценка и решение, например, в термините на етиката или личното достойнство, в ситуация на свобода или на отказа от нея, като една от нейните възможности. С други думи, моралността е не тържеството на един, конкретен морал, да кажем, на „доброто общество“, на „прекрасната институция“, на „идеалния човек“, сравнен с противоположния, а създаването и способността за възпроизводство на ситуация, към която могат да бъдат приложени термините на морала и на тяхна – и само на тяхна – основа, уникално и изцяло, тя да бъде описана.

Но от това следва, че съществуват и някакви първодействия на обхващане на света, актове на първовместимост (абсолюти), имащи отношение и към кантовите, разумно постижими обекти, и към картезианското cogito ergo sum. Тъкмо чрез тях и в тях, на равнището на своето развитие, човекът може да вмести в себе си света и себе си, като част от него, възпроизводима от същия този свят, в качеството на субект на човешките желания, очаквания, морални и познавателни критерии. Например, погледът на един художник е акт на първовместимост и изследване на природата като пейзаж – извън това необратимо, човешко състояние самата природа не може да бъде източник на никакви чувства.

Това означава следното: никакво естествено, външно описание – да кажем, на действия на несправедливост, на насилие – не съдържа в себе си причини за възмущение, за гняв, изобщо, за ценностни изживявания. Не ги съдържа, без добавката на фактическата, „практическа“, изпълненост или даденост на разумното състояние. На онова, което Кант наричаше „факти на разума“: не на разумното знание на конкретните факти, не на тяхното, така да се каже, отражение, а на самия разум, като осъществено съзнание, което не може да се предпостави, да се въведе като допускане, да се замени от „могъщ ум“. И, ако този факт съществува, той е вездесъщ и всевременен.

Например, ние не можем да твърдим, че в Африка някакво племе живее безнравствено или, че нещо в Англия е нравствено, а в Русия – безнравствено, вън от реализацията на първата и втората част на „К“-принципа. Но ако съществуват и са се състояли актовете на първовместимост и ние сме в приемствена връзка с тях, то тогава можем да кажем нещо осмислено, достигайки при това пълнота и уникалност на описанието.

Ситуацията на неопределеност

В ситуациите на третото „К“, наричани ситуации на абсурда, и описвани външно със същите предметни и знакови номинации, няма актове на първовместимост, или те са редуцирани. Такива ситуации са чужди на собствения си език, те нямат човешка съизмеримост – това е същото ако недоразвитото „тяло“ от едно естество изразява себе си и отчита действията си пред „глава“ с друга природа. Тези ситуации приличат на кошмар в лош сън, в който всеки опит да мислиш и да разбираш себе си напомня по своята безсмисленост на търсенето на тоалетна. Кафкианският човек ползва езика и следва патоса на своето търсене в ситуации, за които отнапред се знае, че там актовете на първовместимост не се изпълняват. Търсенето за него е чисто механичен изход от ситуацията, нейното автоматично решение – открих, не открих! Затова този неописуемо странен човек не е трагичен, а нелеп, смешен е, особено в своите псевдовъзвишени полети. Това е комедия на невъзможността за трагедия, спазъм на някакво отвъдно, „възвишено страдание“. Не е възможно да се приеме сериозно ситуация, в която някой търси истината, така, както се търси тоалетната, и обратното – търси, всъщност, единствено тоалетната, а на него му се струва, че това, което търси е истината или даже справедливостта, такъв е, например, господин К. в „Процеса“. Нелепо, смешно, превзето, абсурдно – някаква сънна досада, нещо извън действителността.

Същата тази чуждост, но вече представена по друг начин, Кафка изразява, например, чрез метафората на всеобщата вътрешна вкостененост, когато Грегор Замза се превръща в някакво хлъзгаво, отвратително животно, от което самият той не може да се отърси.

Какво се случва, защо се налага човек да прибягва до такива метафори? Ще се позова на по-близък пример.

Възможно ли е, да речем, да прилагаме понятията „смелост“ и „малодушие“ или „искреност“ и „лицемерие“ към ситуациите, в които попада „третият“, неописуемият човек – аз ще ги нарека ситуации, в които „винаги вече е късно“. Ето, например, в такова положение бяха съвсем доскоро съветските туристи зад граница. Там те можеха да попаднат в ситуации, в които от тях се искаше само да проявят лично достойнство и естественост. Да бъдат просто жени или мъже – да не показват с поведението си, че чакат указания как да се държат, какво да отговорят на един или друг, конкретен въпрос. Тогава се считаше, че туристът, който се е проявил като истински, цивилизован човек е смел, а оня, който не е проявил цивилизованост е страхливец. Но към тези туристи са неприложими съждения за това, дали са страхливи или храбри, дали са искрени или неискрени, по простата причина, че те се намираха зад граница въз основа на особени привилегии и затова вече бе късно да проявяват нещо лично. Ситуацията е нелепа, над нея можем само да се посмеем.

Абсурдната ситуация е неописуема, тя може да се предаде само чрез гротеска и смях. Езикът на доброто и злото, на смелостта и страха няма отношение към нея, защото тя, изобщо, е извън областта, очертана с действията на първовместимост. Самият език, по принцип, възниква върху основата на тези действия. Да кажем, известно е, че изразът „упражнявам правата си“ се употребява в случаите, в които някой следва формално закона. Но ако всички действия на този човек вече са „омотани“ в една ситуация, в която липсва първоактът на закона, то неговото търсене (а то се извършва в езика, който е общ за всички нас – европейския, идващ от Монтен, Монтескьо, Русо, от римското право) няма никакво отношение към ситуацията. А ние, живеейки в една ситуация, се опитвахме (и продължаваме да опитваме) да я разберем в термините на друга, извървявайки докрай пътя на господин К. от „Процеса“. Ако, действително, има „семена“ на ума, то можем да си представим и „космите“ на ума. Да предположим, че косата на човека расте на главата му навътре, вместо да расте, както следва, навън, и нека си въобразим мозъка, обрасъл в косми, сред които мислите блуждаят като в гора, без да могат да се намерят и без нито една от тях да може да се оформи докрай. Такова е примитивното състояние на гражданската мисъл. А цивилизацията е, преди всичко, духовно здраве на обществото и трябва да мислим за това да не ѝ нанесем повреди, последствията от които биха били необратими.

И така, пред нас са неопределените ситуации и ситуациите на първите две „К“, които говорят един и същ език. И тези два типа ситуации са съвършено различни. А онова неуловимо, външно незабележимо и неизразимо с което се различава, да кажем, думата смелост в тези две ситуации е съзнанието.

Формалната структура на цивилизацията

За по-нататъшното разбиране на връзката между съзнанието и цивилизацията, нека си спомним друг закон на мисленето, формулиран от Декарт, който има връзка с всички, човешки състояния, включително и с ония, в които формулираме причинната връзка между събитията в света. Според Декарт, да се мисли е извънредно трудно, човек трябва да се хване за мисълта, защото мисълта е движение и няма никаква гаранция, че от една мисъл може да последва друга, по силата на някакъв разсъдъчен акт или умствена връзка. Всичко, което съществува, трябва да надхвърля себе си, за да остане себе си в следващия момент. И, едновременно, това което съм сега, не произтича от онова, което съм бил вчера, а това, което ще бъда утре или в някой друг момент, не следва от онова, което съм днес. Значи, мисълта, възникваща в някой следващ миг от времето е там не затова, че началото ѝ или някаква част от нея съществува сега.

Цивилизацията е начин да се осигури някакъв род „подкрепа“ на мисленето. Тя обезпечава система от отстранения от конкретните смисли и съдържания, създава пространството и шанса за това мисълта, започнала в момента А, в следващия момент Б да си остане мисъл. Или човешкото състояние, започнало в момента А да бъде и в момента Б човешко състояние. Ето един пример.

Днес се наблюдава някакво упоение от специалното мислене. Смята се, че точно то е истинското мислене, случващо се сякаш от само себе си. Към това, обособено мислене можем да отнесем всички области на тъй нареченото, духовно творчество. Обаче умението да се мисли не е привилегия на никоя професия. За да се мисли, е нужно само човек да може да свърже несвързаните за повечето хора неща и да ги държи заедно. За съжаление, повечето хора продължават, а така е било винаги, почти на нищо да не са способни и да не познават нищо друго, освен хаоса и случайността. Могат да прокарват само дивечови пътечки през пущинаците на смътни образи и понятия.

Според принципа на първото „К“ („аз мога“), за да се удържи човек за мисълта, той трябва да има „мускули на мисълта“, натрупани въз основа на някакви първоактове. С други думи, трябва първо да бъдат прокарани пътеките на пространството за свръзка на мисленето, а това са публичността, обсъждането, толерантността, формалният, законов ред. Такъв законов ред създава място и време за свобода на интерпретацията, за собствено изследване. Съществува закон за собственото име, закон за именуваността. Той е условие за историческа сила, елемент на нейната форма. Формата е, всъщност, единственото, което се нуждае от свобода. В този смисъл може да се каже, че законите съществуват само за свободните същества. Човешките учреждения (а мисълта също е учреждение) са работата и понасянето на свободата. И тъкмо цивилизацията – докато се трудиш и мислиш – осигурява възможността нещо да се задвижи и да се реши, да се открие смисъла му и ти да узнаеш, че мислиш, желаеш, чувстваш – тя дава шанса за всичко това.

Но от това следва, че цивилизацията предполага в тъканта си наличието на клетките на непознатото. Ако не се остави място за проявата на нещо не напълно известно, цивилизацията и културата, което е едно и също, изчезва. Например, икономическата култура на производството – не на материалното възпроизводство на крайни блага, умиращи в акта на тяхното потребление – означава, че е неправомерна такава структура на управлението, която да определя кога селянинът да сее и чрез разпределянето на това знание да обхваща цялата сфера на дейността му. Ще повторя, трябва да има толеранс за автономната проява на неща, които не познаваме, които не можем да знаем предварително или да положим в нечия, всезнаеща глава.

Ето още един пример. Маркс е казал, че за природата на парите са казани толкова глупости, колкото и за природата на любовта. Но да допуснем, че природата на парите е непозната, но е закрепена във формален, цивилизационен механизъм, че хората са усвоили парите като култура дотолкова, че могат не само да ги броят, но и с тяхна помощ да произвеждат нещо. Защо е възможно това? По една проста причина: в случая се предполага, че обмяната на парите за купувания предмет, на свой ред, не изисква време, доколкото в тях вече е закрепено, трудово време. И това поведение е цивилизовано. Такава абстракция е закрепена от самата цивилизация в цивилизационното устройство на човешкия опит. А поведението, което прилича на това, но е „огледално“ – е нецивилизовано. Когато не съществува културният механизъм на парите, се появява и съществува огледалното поведение с парите, което се състои в това, че ако, да кажем, са „заработени“ 24 рубли (вложени са 8 часа труд), то, за да ги изхарчим, трябва да вложим още 10 часа, т.е. още 30 рубли. В такова съзнание, разбира се, отсъства понятието за парите като ценност. В този случай, ползвайки паричните знаци ние не можем да пресметнем икономиката си, да организираме рационалната схема на икономическото производство. И въпреки всичко, ние ползваме парични знаци и, нещо повече, намирайки се в този огледален свят на парично обръщение, боравейки уж със същите неща сме решили „квадратурата на кръга“ – изхитрили сме се да станем лукави и алчни.

И така, цивилизацията предполага формални механизми на уредено, правно поведение, а не на поведение, основано на нечия милост, на идея или добра воля. Точно това е условието за социално, гражданско мислене. „Дори да сме врагове, нека да се държим цивилизовано, нека не режем клона на който седим“ – с тази проста фраза, всъщност, може да се изрази същността на цивилизацията, на културно-правното, над-ситуативно поведение. Защото, намирайки се вътре в ситуацията, е невъзможно да се договорим да не си вредим – нали винаги на някого ще му е „ясно“, че трябва да възстанови „нарушената справедливост“. В историята няма зло, което да не е извършено без тази „ясна“ страст, защото всяко зло се извършва с най-добри намерения и тази фраза не съдържа ирония. Енергията на злото черпи силата си от енергията на истината, от убедеността, че виждаме истината. Цивилизацията може да блокира това поведение, да го спре дотолкова, доколкото хората изобщо са способни на това.

Казано на кратко, прекъсването на „цивилизационните нишки“, по които човешкото съзнание би могло да се добере до кристализацията на истината, при това, не само за отделни герои на мисълта, разрушава човека. Когато под лозунга на отвъдното съвършенство се отстраняват всички формални механизми, само защото са формални, а следователно, абстрактни в сравнение с непосредствената, човешка действителност и лесно критикуеми, тогава хората се лишават и от възможността да бъдат хора, т.е. да имат не разпаднало се, не само знаково съзнание.

Монополът и разрушението на съзнанието

Ще приведа друг пример на такова разрушение. Знае се, че системата, наричана монопол, стои извън цивилизацията, защото разрушава тялото ѝ, пораждайки тотално опустошение на човешкия свят. Не само в смисъл, че монополът поощрява най-примитивните и асоциални инстинкти и създава канали за тяхното проявяване. Състоянието на мисълта, до което сме достигнали, трябва да се „изглади“, както е ставало на агората, да натрупа мускули, както търкулната снежна топка натрупва около себе си сняг, да придобие сила за осъществяването на собствения си потенциал. Ако липсва агората, т. е. възможността за развитие, няма и истина.

Въпреки, че пред човека от древни времена стои задачата за обуздаването на дивотата, свирепостта, егоизма на собствената му природа, то неговите инстинкти, алчността, тъмните страсти, бездушието и невежеството имат свойството да се приспособяват към мисловните способности и да се осъществяват чрез тях. Да се противопостави на това може само гражданинът, имащ и осъществяващ правото си да мисли самостоятелно. А това право, или законът, могат да съществуват само в случай, че средствата за достигането на целите, на свой ред, са законни, т.е. съдържат разтворен в себе си духа на смия закон. Не е възможно със самоволни, административни средства да се налага закона, даже ако се ръководим от най-добри намерения и идеали – „за благото на“, „за спасението“ и т. н. Това засяга всеки монопол. Да кажем, ако аз мога, дори от най-висши съображения за благото на обществото, в един прекрасен ден, да установя специални цени на определени продукти, да крия и тайно да преразпределям доходи, да раздавам привилегии, да разпределям стоки, да променям в името на планови показатели вече действащи договорености и т. н., то в същия ден, и от тук нататък завинаги, същото ще се прави от някой друг, някъде, но вече от съвсем други съображения. За лична изгода, за спекула, измама, насилие, кражба, подкуп – конкретните причини и мотиви нямат значение и са взаимно заменими. Защото законът е един и неделим във всички точки на пространството и времето, където хората се свързват и действат. Същото се отнася и за законите на общественото благо.

Следователно, целите на закона се постигат само по законен път! И ако законите се нарушават, то е защото правовия ред се подменя от реда на идеята, на „истината“. Сякаш законът съществува за себе си, а не в човешките индивиди и не в разбирането им за онова, което вършат. Възможността да се заобиколи индивида е изключена, не поради хуманистично предпочитание или грижа за човека, а поради ненарушимия ред на самото битие, на живота. Само на равнището на същностното равенство между индивидите нещата могат да се случват. Тук нищо никому не се полага, всеки е длъжен сам да измине пътя си, сам да извърши собствените си „движения сред естеството“, както някога е казал Державин. Извън това движение няма никакви постигания и осъществявания. В противен случай ще бъде разрушено цялото „производство“ на истината – нейната онтологическа основа и природа – и ще господства лъжата, произвеждана по други причини, но вече извънчовешка и тотална, заемаща всички точки на общественото пространство, запълваща ги със знаците си. Игра на огледала, сюрреално, знаково отражение на нещо друго.

Огледалният свят

Появата на тази огледална игра, разбира се, е свързана с особените ѝ, вътрешни, „огледални“ смисли, когато на някого му се струва, че те наистина съдържат някаква висша мъдрост. Нали хората виждат там цялото. За тях външният наблюдател никога не е прав. Нека си спомним Готфрид Бен: „...над цялото владееш само ти.“

Един наблюдател вижда разрушеното, друг построеното, а мнозинството стои отстрани и намига: знаем ние, какво се случва „в действителност“, нали „владеем цялото“. Ето това е „вътрешното“. Но за мен, този вътрешен, вглъбен в себе си живот без агора, е същото като търсенето на истината в тоалетната. Ако имах таланта на Кафка, бих описал днес тези вътрешни, душевни търсения като фантастични, странни преследвания на истината там, където по онтологическите закони на човешкия живот тя просто не може да съществува.

В този смисъл, хората на неопределените ситуации или на тоталното, знаково инобитие ми напомнят ония, които Ницше не случайно нарече „последните хора“. Действително – и точно за това крещи болната му, християнска съвест – или трябва бъдем „свръхчовеци“ за да бъдем хора (а двата първи „К“- принципа представляват точно това, трансценденцията на човека в човешкото в самия него) или ще се окажем „последните хора“. Хора на организираното щастие, които не могат дори да се презират, защото живеят в ситуацията на разрушено съзнание, на разрушена материя на човешкото.

Следователно, ако някъде се случват човешки събития, това става с участието на съзнанието; то е тяхна неотстранима част, която не може да се сведе до нищо друго. И това съзнание е двоично в следния, фундаментален смисъл. При въвеждането на принципа на трите „К“ аз, фактически, представих два пресичащи се плана. Планът на това, което нарекох онтология, който не може да бъде ничие, реално преживяване, но, въпреки това, съществува; например такова преживяване не може да бъде смъртта, но символът на смъртта е продуктивен момент в съзнателния, човешки живот. И вторият план – „мускулният“, реалният – умението да живееш под този символ на дело, на основата на актовете на първовместимост. Защото никой от тези два плана не може да се игнорира: съзнанието е фундаментално двоично. Но в огледалния свят, където лявото и дясното са сменили местата си, всички смисли се преобръщат и започва разрушението на човешкото съзнание. Аномалното знаково пространство всмуква всичко до което се докосва. Човешкото съзнание анихилира и, попадайки в ситуацията на неопределеност, където всички си намигат не само двусмислено, но и многосмислено, анихилира и самия човек: и вече няма нито мъжество, нито чест, нито достойнство, нито страх, нито безчестие. Тези „съзнателни“ действия престават да участват в световните събития, в историята. Няма значение какво е в съзнанието ти, трябва само да подаваш нужния знак. На границата, изчезва и необходимостта хората изобщо да имат някакви убеждения. Дали вярваш или не вярваш в случващото се – няма значение, защото с давания знак ти се включваш в действието и въртиш колелото на обществения механизъм.

В XX век този род ситуации добре се осъзнаваха в литературата. Имам предвид не само Кафка, но и, например, великият австрийски писател Роберт Музил, авторът на романа „Човекът без качества“. Музил прекрасно разбирал, че в ситуацията на заплашващата да се сгромоляса Австро-Унгарска империя, по силата на това, че вече е късно, всичко, което правиш се превръща в някаква глупост. Дали търсиш истината или лъжата – все едно – поемаш по вече зададените пътища на безсмислицата. Той добре е съзнавал, че вътре в такава ситуация да се действа и мисли е невъзможно – от нея трябва да се излезе.

За да не принуждавам читателя твърде сериозно да мисли над някои термини – имам предвид само термините, а не проблемите; над проблемите трябва да се мисли сериозно, но моите термини не са задължителни – ще изразя моя опит от „огледалното съществуване“ така. Цялата, моя „теория“ на съзнанието може да се сведе към едно семе от едно ранно преживяване. Към първичното впечатление от точката където се срещат цивилизацията и глухия живот. Аз чувствах, че старанието ми да остана човек в описаната ситуация е гротескно и смешно. Основите на цивилизацията бяха толкова подкопани, че беше невъзможно да се изнесат навън, да се обмислят и обсъдят, собствените ни болести. И колкото по-малко можехме да ги изнесем навън, толкова повече те, останали в дълбините, се разклоняваха в нас и вече ни настигаше тайното, неусетно разлагане, свързано с това, че загиваше цивилизацията, че нямаше агора.

През 1917г. рухна прогнилият режим, но нас все още ни преследват прахът и саждите на прогнилата грамада – продължаващата „гражданска война“. Светът още е пълен с неоплакани жертви, залян е с неизкупена кръв. Съдбите на много загинали неизвестно защо, настояват за смисъла на онова, което се случи. Едно е да загинеш завършвайки и за първи път със смъртта си установявайки смисъла – например, в борбата за свобода – и съвсем друго – да умреш в сляпо озверяване, така, че дори след гибелта си да трябва да търсиш нейния смисъл. Но кръвта, въпреки всичко, продължава да се появява ту тук, ту там, както на гробовете на праведниците от легендите, на съвсем неочаквани места и сякаш без разумна причина.

И ние продължаваме да живеем като далечни наследници на тази лъчева болест, за мен по-страшна от всяка Хирошима. Странни наследници, все още малко разбрали и малко научили от своите собствени беди. Пред нас са поколения, сякаш не дали потомство, защото онова, което не се е родило, което не е създало в себе си почва и жизнени сили за растеж, не е способно да ражда. И ето ни, бродим по света без езици, с объркана памет, с пренаписана история, понякога без да знаем, какво наистина се е случило и се случва около нас и в самите нас. Без да усещаме правото си да познаваме свободата и отговорността да се ползваме от нея. За съжаление и днес огромни пространства от Земята са заети от този „огледален антисвят“, представящ дивото зрелище на изродения, човешки лик. Огледални „пришълци“, които човек може да си представи само като екзотични хибриди на носорог и скакалец, вкопчени в дяволско хоро, сеещи наоколо смърт, ужас и вцепенение като в непрояснен кошмар.

Идат среднощни и гърбави,
в мрачни колони се влачат
гумени, тъмни безмълвия,
ужаси сухи и пясъчни.[1]

Ето защо, когато слушам за екологични бедствия, вероятни, космически сблъсъци, ядрена война, лъчева болест, СПИН, всичко това ми се струва по-малко страшно и по-далечно – не знам, може би греша, може би не ми достига въображение – от нещата, които описах и които, в действителност, са най-страшната катастрофа, защото става въпрос за човека, от когото зависи всичко останало.


Източник



[1] Ф.Г. Лорка, Романс за испанската жандармерия

Мераб Мамардашвили
Мераб Мамардашвили (1930–1990) е съветски философ и професор.
Посетители: 112

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 1 ден
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 3 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 1 седмица
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици