Изкуство – Сцена

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Pavlenski 02
„Осветление“, 2017, Париж.
© Nigina Beroeva/Agence France-Presse, via Getty Images

 

В един есенен ден в Париж, в изпълнената със слънчева светлина съдебна зала, построена от Ренцо Пиано близо до Порт дьо Клиши, руският артист Пьотр Павленски седи на подсъдимата скамейка и слуша превода на съдебното производство, което се води срещу него. Павленски е прекарал последните 11 месеца във френски затвор, предимно в единична килия, за нещо, което самият той смята за произведение на изкуството, а френското правителство счита за престъпление.

В ранните часове на 16 октомври 2017 г. Павленски е подпалил прозорците на приземния етаж на клона на Банк дьо Франс, който се намира на площада на Бастилията. Един видеоклип показва как той стои на прага на подобната на крепост сграда – облечена в черно фигура, рамкирана от езиците на пламъците. Мястото е било внимателно подбрано. Банк дьо Франс е френският еквивалент на Федералния резерв и точно този клон на банката е издигнат на мястото, където някога е стояла Бастилията, прочутият кралски затвор, щурмуван от революционно настроените тълпи през 1789 г. В текста, придружаващ произведението, озаглавено „Осветление“, Павленски обявява банката за символ на съвременната тирания, а централните банкери – за новите деспоти.

В последващите развития, типични за неговите произведения на изкуството (които Павленски нарича „акции“), той е бил арестуван на място, подложен на психиатричен преглед и хвърлен в затвора – този път заедно с дългогодишната си партньорка Оксана Шалигина, която през същата нощ му е асистирала. Срещу двойката са повдигнати обвинения за „имуществена вреда, свързана с риск за други хора“. Шалигина, която е и майка на двете им малки деца, е била освободена на изпитателен срок след два месеца. Но през септември, почти година след „Осветлението“, Павленски все още е в затвора, в очакване на съдебния процес.

Седнал пред съдийската колегия докато изслушва аргументите за предварителното си освобождаване, Павленски, мъж със скулесто лице и огромни жълто-зелени, тигърски очи, носи обичайното си облекло – черна тениска, черни панталони и черни сандали. Съдебната зала е препълнена с негови привърженици. Един от тях, художник с червена брада на име Себастиан Лейрал, е отрязал по този повод ушната си висулка, в знак на почит към пърформанс-произведението „Сегрегация“ на Павленски от 2014 г., при което артистът се е качил гол на стената на най-скандалния московски психиатричен институт и е отрязал висулката на дясното си ухо, в знак на протест срещу политическата злоупотреба с психиатрията. Извън съдебната палата шест млади жени от феминистката група FEMEN стоят с голи гърди и зашити устни. На гърдите и гърбовете им са изписани лозунгите „Освободете Павленски“ и „Активизмът не е болест“. Полицаи са издигнали около тях завеси от одеяла с алуминиево покритие, за да скрият голите торсове от зяпачите, но мълчаливите юмруци на жените стърчат над тях.

По време на престоя си в затвора Павленски е провел две сухи гладни стачки (без храна, без вода); едната от тях е била прекратена едва когато затворническите власти са започнали да го хранят насилствено. Правото му да прави ежедневни физически упражнения в двора на затвора или да приема посетители, често е било отказвано.

Ариан Мнушкин, основателка на авангардната театрална компания Théâtre du Soleil, оспорва това грубо отношение в отворено писмо до съдията, наричайки го „нечувана практика“ в една страна, която се гордее с традициите си на художествена свобода. Преди ареста си Павленски беше широко хвален от критиците за това, че е, според формулировката на един британски вестник „светецът-покровител на руското дисидентство“. Той беше представен в престижно проучване на руското изкуство през 2017 г. в галерията „Саачи“ в Лондон и получи политическо убежище във Франция през същата година. Но след като прехвърли обекта на критиката си от Русия на Путин върху западната демокрация, която му даде убежище, френските власти – а също и някои от привържениците му от света на изкуството – станаха решително по-малко ентусиазирани. В една страна, разтърсвана от терористични атаки, „акцията“ на Павленски придоби зловещ резонанс. Само две седмици преди „Осветление“ Френският парламент прокара всеобхватен антитерористки закон, чрез който повечето от извънредните пълномощия на правителството бяха направени постоянни.

В съдебната зала, очаквайки да бъде разпитана от съдията, съ-подсъдимата на Павленски, Шалигина – висока, силно бледа жена с изрусена пънк-прическа, е песимистично настроена относно освобождаването на партньора си. Тя е изслушала половин дузина пледоарии по това дело и всеки път съдията е удължавал задържането на Павленски с още три, четири месеца, без да се обявява окончателната дата на процеса.

Това, което прави случая особено несигурен, е, че самият художник не настоява да бъде освободен. За Павленски съдебният процес е неразделна част от произведението на изкуството. „Целта на правителството е да потисне или неутрализира изкуството, да ме сведе до някакъв образ на вандал, луд, провокатор“, каза ми той по-рано, „но наказателното дело се превръща в един от слоевете на произведението на изкуството, порталът, през който влизате и виждате механизмите на властта.“

През този ден председателстващ съдия е Жан-Мари Денийо. Плешив, с очила, гениален, Денийо прелиства тежкото досие на Павленски, преглеждайки кариерата на артиста с насладата на лекар, получил достъп до особено рядък медицински екземпляр. Тук пред него се намира артист, който не се колебае да отрязва части от тялото си, „за да направи политическо изявление“, отбелязва Денийо. „Един скелетоподобен Homo sapiens, но доста корав!“

„Това звучи като изказване на почит!“, заявява адвокатката на Павленски, Доминик Бейройтер-Минков.

„То е такова, в определен смисъл“, отговаря съдията.

Прокурорката не е толкова добре настроена. Подсъдимият е изправен пред възможна присъда от 10 години затвор, посочва тя. Тъй като той няма работа, нито банкова сметка, нито законно жилище, тя смята, че има висок риск за бягство. Освен това, тъй като той отказва да признае легитимността на френската съдебна система или че палежът му е престъпление, няма нищо, което да го възпре от запалване на още повече сгради. „Той живее за своите политически акции“, заявява тя. Ако го освободят „той ще го направи отново.“ Обществената безопасност, заключава тя, изисква мосю Павленски да бъде държан в затвора.

За пръв път се срещнах с Павленски през лятото на 2017 г. Той и семейството му бяха пристигнали от Русия шест месеца по-рано и живееха в различни парижки комуни и колективни апартаменти. Последните им домакини не допускаха журналисти, така че Павленски предложи среща в Пер Лашез, френското гробище, където са погребани такива светила като Балзак и Джим Морисън.

Преди „Осветлението“ Павленски, който е на 35 години, е работел само в Русия. Повечето от неговите „акции“ включват зрелищни действия на самонараняване или издръжливост на болка. За [произведението] „Труп“ от 2013 г. той  е бил депозиран, гол и обвит в пашкул от бодлива тел, пред парламента на Санкт Петербург, в отговор на поредица от нови закони, ограничаващи личната свобода. По-късно през същата година, във „Фиксация“, той е заковал с огромен пирон скротума [торбичката] си към паветата на Червения площад, за да представи символично пасивността на руския народ. За тази акция той е бил вдъхновен, както казва сам, от „зеки“-те, руските затворници, които „понякога правят това в знак на протест срещу някои административни решения“.

 

Pavlenski 03
“Труп,” 2013, Санкт Петербург.
© Maxim Zmeyev

 

Непреклонен в публичните си позиции, при личната ни среща Павленски се оказва неочаквано топъл, малко срамежлив човек. Приседнал на гробищната пейка под яркото слънце, той е килнал глава и се усмихва често, докато разказва за пътя си към политическото изкуство. Роден в Санкт Петербург (тогава Ленинград) през 1984 г., той е на 16, когато Владимир Путин става президент за пръв път. Както е добре известно, Путин закри независимите телевизионни станции, направи така, че областните управители се назначаваха чрез негови директни решения, иззе множество банки и индустрии, хвърли в затвора техните собственици-олигарси или ги прогони в изгнание. Павленски възприема Руската православна църква като опора на властта, която насърчава традиционалистите в страната да гледат на Русия като на „свята нация“, чиято историческа съдба не дължи нищо на либералната демокрация; в тази културна борба изкуството се е превърнало в оръжие. През 2003 г. православни екстремисти нападнаха и отчасти разрушиха експонатите на московска изложба, наречена „Внимание, религия!“ Обвиненията срещу вандалите бяха снети, но организаторите на изложбата бяха осъдени според печално известния в Русия „параграф 282“, известен под названието „закон против богохулството“. Няколко години по-късно един от организаторите беше отново глобен за уреждането на изложба, наречена „Забранено изкуство“. За много хора тези съдебни процеси против хора на изкуството напомнят силно за процесите от съветски времена срещу дисиденти като Йосиф Бродски.

През есента на 2011 г. Путин и Дмитрий Медведев обявиха, че ще сменят работните си места (от 2008 г. Путин беше изпълнявал функциите на министър-председател на Медведев, тъй като руският закон му забранява да има трети пореден мандат), и че Путин отново ще поеме президентството. Това заявление, последвано от парламентарни избори, които бяха широко възприети като фалшиви и манипулирани, предизвика всенародна вълна от демонстрации. Много от тях бяха изпълнени в стила на движението „Окупирай“. Пънк феминистката група Пуси Райът, чиито членове се специализират в показно-борчески акции, изглежда въплъщаваше този дух на бунт. Малко преди президентските избори Пуси Райът извърши един вид „Пънк молитва“ в катедралата на Христос-Спасителя в Москва. Облечени като анимационни нинджи в рокли и балаклави в ярки цветове, те танцуваха и раздаваха въздушни ритници, докато крещяха песен, чийто рефрен гласеше, „майко божия, прогони Путин!“ Църквата беше почти празна и цялата „молитва“ продължи не по-дълго от две минути, но въпреки това три от изпълнителките бяха арестувани и обвинени в „насъскване на религиозна омраза“.

По онова време Павленски е 27-годишен студент по изкуство, който все още не е намерил мобилизираща тема за работата си. „Дори сред приятелите ми имаше само малко хора, които разбираха акцията на Пуси Райът“, казва ми Павленски. „Бях шокиран от насилието в реакциите на хората. Тези жени не бяха докоснали нищо, но хората искаха да ги изгорят на клада; дори така наречените дисиденти ги осъждаха.“

Когато съдебният процес срещу Пуси Райът започва през същия юли, Павленски решава да извърши първата си „акция“. Той застава пред Казанската катедрала в Санкт Петербург, със зашита уста и плакат, на който акцията на Пуси Райът се сравнява с Исусовото прогонване на търговците от храма.

„В началото просто исках да изляза на улицата с плаката си, нещо като стачка на един човек“, спомня си Павленски. „Аз съм атеист, но исках да покажа, че Руската православна църква е в конфликт със собствените си учения, че това е просто още един инструмент на държавната власт. Но тогава започнах да си мисля: Ами ако полицията ме подложи на разпит? Какво ще кажа? Разбрах, че ако устата ми е зашита, няма да има как да отговоря, а тогава аз ще бъда онзи, на чиято страна е силата. Хора ми помогнаха да зашия устата си; качих се на такси, устата ми покрита с ръка. Бях силно уплашен, но се опитах да разбера: това тук обективен, рационален страх ли е, или се страхувам просто защото не съм виждал хората да правят нещо такова? Това беше моментът, след който нямаше връщане, в който успях да преодолея страховете си и да стана политическият артист, който съм днес.“

 

Pavlenski 01
„Шев“, 2012, Санкт Петербург
© Trend Photo Agency/Reuters

 

Озаглавена „Шев“, акцията е заснета от няколко фотожурналисти, включително и от Максим Змеев, който превръща снимката в емблематичния сигнал, който тя е днес. Изпитото лице на Павленски, устните, зашити зигзагообразно с кървавочервен канап, всичко това излъчва някакво почти Христоподобно страдание. Избирайки този жест, Павленски се вписва в традицията на една мощна линия на художествена съпротива, към която принадлежи и едно по-ранно влиятелно произведение на Дейвид Войнарович от 1989 г., „Мълчание = Смърт“, в което художникът зашива устните си, за да протестира срещу отказа на администрацията на Рейгън да предприеме сериозни мерки срещу епидемията от СПИН.

Процесът срещу Пуси Райът приключи с присъдата срещу три от членките на групата. Две от тях, Надя Толоконникова и Мария Альохина, прекараха близо две години в затворнически лагер; третата, Екатерина Самуцевич, получи условна присъда след обжалване. По-късно Толоконникова изрази радостта си, че Пуси Райът е намерила достоен наследник. „Павленски“, писа тя в Туитър, „е умът, честта и топките на нашата епоха.“

Работата на Павленски се базира на една достопочтена традиция в изпълнителското изкуство, при която тялото се използва като средство за поставяне под въпрос на настоящите културни норми и властова динамика. През 1960-те години Виенските акционисти поставят спектакли, в които използват собствената си кръв, урина и екскременти, за да разкрият доброволната амнезия на Австрия по отношение на собственото ѝ нацистко минало. През 1971 г. американският художник Крис Бърдън прави видео клип на приятел, който го застрелва с пушка калибър .22, като своеобразен коментар срещу войната във Виетнам.

Като студент по изкуство, Павленски се сблъсква с работата на Московските акционисти. Единият от тях, Олег Кулик, се преструва на куче: гол и вързан с верига, той лае срещу минувачите в акция, която трябва да напомня за животинската природа под цивилизационното ни лустро. Друг, Александър Бренер, застава в боксьорски шорти и ръкавици на Червения площад, настоявайки президентът Борис Елцин, който току-що е започнал Първата война в Чечения, да излезе и да се бие с него.

Със своите партизански акции в несанкционирани публични пространства Московските акционисти настояват за един вид изкуство, което не може да се купи. Павленски работи с подобна етика, като винаги избира места, които се намират под усилено полицейско наблюдение. „Ако има мащаб на изразяването, да речем с операта на единия край и тероризмът на другия“, казва ми той, „то политическото изкуство е по-близо до мащаба на тероризма, отколкото онзи на операта.“

 

Pavlenski 04
„Сегрегация“, 2014, Москва
© Maxim Zmeyev/Reuters

 

За Павленски първоначалното действие е само началото на един далеч по-мащабен процес. Дори когато всеки елемент от акцията е прецизно обмислен – „Трябва да практикувам внимателно всеки жест, например къде точно ще поставя крака или ръката си, защото след като съм там, всичко се развива много бързо и има толкова много непредвидими обстоятелства“, казва той. Онова, което го интересува, е неволното сътрудничество на държавата в работата му. Една скорошна изложба в миланската Galleria Pack включва снимки от досието му при руската полиция: едри планове на релефен надпис върху туба за бензин, кадри от камера за видеонаблюдение, на които се вижда закачулена фигура на фона на зимен уличен ъгъл – изображения, които, както той подчертава, анонимни служители на МВР са изрязали, редактирали и изложили с нарочна артистичност. „Онова, което правя, е да преобърна баланса на силите, да въвлека правителството в процеса на създаване на изкуство“, казва той. „Властовите отношения се променят, държавата навлиза в произведението на изкуството и се превръща в обект, в действащо лице“.

През 2014 г. Павленски предприема една по-пряка конфронтация с държавата. Това беше годината, в която Путин започна войната в Украйна и разби украинските активисти, които се противопоставиха срещу инвазията, като ги хвърли в затвора по фалшиви обвинения в тероризъм. Филмовият режисьор Олег Сенцов беше осъден за предполагаемо замисляне на бомбени атентати срещу поредица от сгради и паметници, и сега излежава 20-годишна присъда в руския Далечен север.

 

Pavlenski 05
„Фиксация“, 2013, Москва
© Maxim Zmeyev/Reuters

 

Павленски е активен привърженик на протестиращите, които се събираха на украинския Майдан и в знак на това извършва друга от акциите си, която днес изглежда като предвестник на акцията му в Банк дьо Франс: запалването на вратите на Лубянка, централата на руската служба за сигурност, след което е изчакал полицията да пристигне, с туба за бензин в ръка. „Акцията“, която Павленски е озаглавил „Заплаха“, се позовава на предполагаемия атентат, „планиран“ от Сенцов. Павленски е арестуван, изпратен за няколко седмици в психиатрично отделение, а след това затворен в продължение на седем месеца в очакване на съдебния процес. В знак на солидарност със Сенцов и други затворени активисти той настоява да бъде обвинен в тероризъм. Вместо това е осъден за вандализъм и му е наложена глоба, която той отказва да плати.

Инцидентът, който ще го доведе до изгнание, се случва само няколко месеца след освобождаването му. Млада актриса на име Анастасия Слонина, свързана с московската театрална група Teatr.doc, повдига обвинения срещу Павленски и Шалигина. Тя твърди, че двамата са я нападнали с нож, когато тя се съпротивила на сексуалните им предложения. Павленски и Шалигина, които имат отворена връзка, отричат обвиненията. „Нямаше насилие, нямаше нож“, казва Павленски. (Анастасия Слонина не отговори на молбите за коментар.)

Обвиненията са създали горчиви разделения сред руските интелектуални среди, казва ми писателката Маша Гесен. „От една страна, ‚ако тя казва, че се е случило, трябва да приемем, че се е случило‘. От друга страна, ‚Никой никога не трябва да се обръща към полицията‘ – един несъмнен аргумент в Русия, където на съдебната система се гледа априори като на нещо несправедливо, каквото и да прави.“ Привържениците на Павленски и Шалигина настояват, че двойката е била примамена в капан. Въпреки че Гесен казва, че няма мнение по случая, тя отбелязва, че „Русия обича да хвърля дисиденти в затвора по сексуални обвинения, защото кой ще се застъпи за някой сексуален хищник?“ Гесен цитира случая с Юрий Дмитриев, историк, който е разкрил множество масови гробове от съветски времена, а в момента е затворен по обвинения в сексуално насилие и детска порнография, които се считат за изфабрикувани. След „Заплаха“, „беше неизбежно, че ще се опитат да се хванат за Павленски по един или друг начин. Мисля, че искаха да го изхвърлят от страната.“

Павленски и Шалигина твърдят, че са били предупредени, че ако бъдат осъдени, всеки от двамата може да получи до 10 години затвор, а двете им малки деца ще бъдат настанени в държавно сиропиталище. Ето защо те решили да потърсят убежище във Франция, която Павленски е избрал, защото тя е „алма матер на революцията“. „Не се страхувам от затвора“, казва той, „но няма да отида като овца на заколение за нещо, което не съм извършил.“

Два месеца преди „Осветление“ посетих Павленски и Шалигина в последния им дом, осмият за последните седем месеца. Двамата казаха, че френската държава им е предложила жилище, но, както ми обясни Шалигина със смях, те не искали да бъдат „хранени от чудовището“.

Политиката на Павленски и Шалигина е сравнително анархистка. Те описват себе си като хора, които живеят от един вид алтернативна икономия, която се състои от събиране на храна, дарения от доброжелатели и случайни такси за лекции. (Френските власти бяха особено раздразнени от това, че Павленски е казал пред германската телевизия, че Париж е чудесно място за живеене: когато си гладен, отиваш и крадеш нещо от супермаркета, а когато имаш нужда да стигнеш някъде, просто прескачаш бариерите на метрото.) Нищо от изкуството на Павленски не се продава, а екземплярите от „Политическа пропаганда“, един вид арт-списание, което Шалигина е започнала в Русия, се разпространяват безплатно.

Адресът, който ми дадоха, беше неочакван по някакъв почти приказен начин: ставаше дума за вила в края на калдъръмена алея, украсена с виещи се розови храсти, скрита зад булевард с мрачни високи сгради. Вътре Павленски и Шалигина ме посрещнаха с грейнали лица. Как са се озовали тук?, попитах ги.

Оказа се, че подходът на двойката към търсенето на жилище е характерно партизански. Когато се скарали с обитателите на предишния си клек, една нощ те се натъкнали на пасторална алея, където забелязали къщичка, която изглеждала изоставена, така че просто се преместили тук. Двадесет и четири часа по-късно собственикът се появил заедно с полицията, но да се изгонят нежелани навлеци от някой имот в Париж, който не е основният ви адрес, може се окаже доста бавна робота в една правна система, която благоприятства наемателите пред наемодателите.

Когато пристигнах, майстори прикачаха къщата към електрическата мрежа. Изкачихме се по стръмни изпочупени стълби и излязохме на балкон с гледка към цял Париж. Дъщерите им – 6-годишната Лиля, която радостно играе на „куку-дзяк“ и 9-годишната Алиса, която е сдържана и сериозна – се катереха по парапета на балкона, след което се оттеглиха в стаята си, за да рисуват. В Русия Павленски и Шалигина са обучавали дъщерите си самостоятелно, като ги учели между другото и на кикбокс, поезия, шах. Сега те с неохота са записали момичетата в местното начално училище, за да могат да научат френски. Алиса харесва училището, Лиля не.

Докато седяхме на балкона под обилна слънчева светлина, Павленски разказваше за собственото си възпитание в панелен комплекс на западния край на Санкт Петербург. Родителите му били „конформисти, оформени от съветската система, хора, които преди всичко друго си желаеха удобен живот.“ Баща му бил геолог, който е прекарал цялата си кариера в държавен институт. След разпадането на Съветския съюз през 1991, старият Павленски изпаднал в остър алкохолизъм. „Баща ми умря сам на 49, в резултат от задушаване с парче сурово месо. Примерът му ме научи как да не живея. Видях как упованието му на държавата, разочарованието от това, че държавата го е изоставила, го доведе до тази ужасна смърт.“

Майката на Павленски, медицинска сестра в пенсия, е все още жива. В книга с интервюта Павленски описва колко тя се чувства вбесена от начина на живот, който са избрали той и Шалигина. „Майка ми е човек, който смята, че човек трябва да остане в добри отношения с полицията и да се пази от съседите. Тя постоянно отприщва върху мен този поток от клишета: „Децата трябва да ходят на училище. Ако са болни, ги изпращате на лекар. Защо нямате работа? Как ще изхраниш семейството си? Защо нямате пари?“ Върхът на аргументите ѝ беше: „Ако не работиш, как ще спестиш достатъчно пари, за да отидеш на почивка?“ Когато бил изпратен за пръв път в психиатрична болница след една от „акциите“ си, Павленски изведнъж получил нещо като просветление. Начинът, по който пациентите били третирани там, съответствал точно на това как майка му винаги се е отнасяла с него: освен ако се намирате в състояние на каталепсия, винаги ви считат за опасен.

Сега, гледайки към скалите на парка Бутс-Шамон, Павленски си припомня как в художественото училище е започнал да разглежда културата като още една държавна институция със собствени лостове на власт. „Истинското ми образование започна едва когато напуснах“, казва той. „Искрено мога да кажа, че животът ми беше променен от изкуството – по примера на художници като Караваджо, Ван Гог, Дюшан, Малевич. Видях, че изкуството помага за освобождаването – че работата на истинските художници се намира в постоянен сблъсък с властта.“

Година по-късно Павленски седи безизразно на подсъдимата скамейка в съдебната зала Порт дьо Клиши, докато съдийската колегия се завръща след разискванията си. От мястото си съдия Денийо произнася решението им. Датата на процеса е определена за януари. Междувременно условията на пробацията на Шалигина ще бъдат облекчени – отсега нататък тя ще докладва в полицията само веднъж седмично, а единствената зона на Париж, която ѝ е забранено да посещава, е 11-ият район, където се намира площадът на Бастилията. Що се отнася до Павленски – Денийо прави кратка пауза – „важи същото“.

Бавно, адвокатката на Павленски се завърта на пети, за да огледа публиката. Вдигайки юмруци високо, тя изпуска едно екстатично: „Да!“

Четири часа по-късно аз съм на път с Оксана, за да вземем Павленски от затвора. Шофира ни Стефан Чатри, висок чернобрад французин, който ръководи програма, наречена Съвременно изкуство „Артивизъм“; на седалката до него е млад фотожурналист на име Флавиен Морас. Дестинацията ни е затворът Фльори-Мерогис, на 15 километра извън Париж, където Оксана също е изтърпяла предварителното си задържане. Настроението в колата е приповдигнато; Оксана пуска касета на уличен певец, който пее на арабски „Били Джийн“.

Фльори-Мерогис, правоъгълен комплекс от 60-те години, където са лежали някои от най-известните банкови обирджии и хора, обвинени в тероризъм, е най-големият затвор в Европа. На входа пазач зад бронирано стъкло ни казва, че Павленски още не се е върнал от съдебното си прослушване. Правят се само по два курса на ден и затворническият автобус трябва да обиколи всички парижки съдилища. Чакалнята е затворена през нощта, така че седим навън, в ярко осветения студ. Периодично чуваме приглушения рев на затворници, някъде дълбоко откъм комплекса. От един високоговорител ни застигат откъслечни заповеди: никакви снимки; пушенето забранено. Приблизително на всеки час се появяват множество хора, които са дошли тук, за да посрещнат приятел или роднина, който също е бил освободен. Подобно на нас, тези групи – винаги млади, винаги от френско-африкански или арабски произход – са шумни, бурни и изпълнени с нервно вълнение.

Стефан и Флавиен потеглят за кафе и пица към близката верига за бързо хранене; Оксана не иска да се помръдне. Тя разказва за детството си в Норилск, град с никелови мини от Арктическия кръг, който изглежда е един от най-замърсените градове в света. Бащата и брат ѝ били миньори; на 16, гладна „за светлина и радост“, тя избягала в Санкт Петербург. Дванадесет години по-късно срещнала Пьотр в някакъв бар. Малкият пръст на лявата ѝ ръка липсва: Преди няколко години тя го отрязала в акт на възмездителна истина за това, че скрила от Пьотр някаква сексуална забежка. (Въпреки че отношенията им не са моногамни, договорката помежду им е за пълна прозрачност.) „В Русия има една такава приказка, че думата на една жена не означава нищо“, казва ми тя. „Исках да покажа, че моята дума означава нещо.“

Оксана описва Пьотр като своя „най-добър приятел“. Тя му помага да планира и изпълнява своите „акции“. Докато той е бил в затвора, тя през цялото време се е борила за каузата му, като заедно с това се е грижела за децата им. В тази нощ – сега, когато Пьотр най-накрая ще бъде освободен – тя се чуди каква ли би била съдбата ѝ без него. „Единственото, което знам как да правя, е да помагам на артистите да изпадат в неприятности“, смее се тя.

В 11:30 вечерта затворническият автобус най-после пристига от Париж и металната уста на Фльори се отваря, за да го пропусне навътре. Два часа по-късно вратите се отварят за пореден път и трима мъже излизат, с осветени изотзад силуети. Единият веднага изчезва в индустриалната пустош. Другият, брадат младеж, който носи вещите си в карирани пазарски чанти, е посрещнат от приятелите си с викове и пресрещания на юмруци. Третата фигура е Павленски. Изглежда сив като тебешир, но щастлив. “Salut, le Russe,” [Със здраве, руснако] – крещи другият.

На връщане към Париж Павленски говори развълнувано на смесица от английски, френски и руски език, допълвана от пантомима. Разказва ни истории за възрастни грузински затворници и дистанционното управление на телевизора, което тук очевидно служи като един вид затворническа валута, и колко приятно му е било да чете Волтер и мадам дьо Севинье, и защо е продължавал да попада в наказателната килия. Искал да узнае всичко за затвора, както и да си даде сметка за принципната му непознаваемост – човек би могъл да прекара 20 години в някой затвор, без да знае каквото и да е освен нещата, на които е бил свидетел в собствения си конкретен блок; как Сграда D3 във Фльори била напълно различна вселена от Сграда D5.

Когато стигаме до центъра на Париж, вече е 2:30 сутринта и Павленски търси бар, в който да празнува. Има пачка банкноти – пари, които са били върнати от затворническите власти при освобождаването му, и въпреки че обикновено не пие, той иска да почерпи всички с по няколко водки.

„Сега накъде?“, пита Стефан.

Площадът на Бастилията, разбира се, казва Павленски. Това отговаря на неговата философия на съпротивата: отиваме точно на единственото място, където на него и Шалигина е забранено да отиват. Стефан паркира на една от страничните улици. Дори и в този час площадът на Бастилията е пълен с полицейски коли. Стефан се чуди на глас колко дълго Павленски ще успее да остане извън затвора – един месец?

„Един щастлив месец“ – отговаря той.

Спираме пред Банк дьо Франс, така че Оксана и Пьотр могат да разгледат какво се е случило тук след „Осветление“. Отстраняването на щетите е струвало 18 000 евро, твърди банката в гражданския си иск.

„Не е лошо – 18 000 евро за произведение на изкуството“, разсъждава Павленски. „Красиво е. Площадът на Бастилията, едно от най-красивите места в Париж. Но не е добро място за банка.“

* * *

През януари Павленски се върна в съда и получи присъда от три години затвор. 11-те месеца, прекарани в следствения арест, бяха отчетени като излежано време; останалите две години бяха опростени. Двойката беше глобена с около 25 000 долара за материални и „морални“ щети. Павленски казва, че няма намерение да я плаща.

След освобождаването му той ми каза в имейл, че личният му живот е бил „катастрофален“: Шалигина сложила край на 12-годишната им връзка и го хвърлила в нещо, което той нарича „двойно изгнание“. (Тя и двете им дъщери са добре, според собственото ѝ съобщение във Фейсбук, но тя не желае сегашният им живот да бъде част от тази статия или да коментира раздялата си с Павленски.) Новата му партньорка е французойка, която той определя като своя собствена „антитеза“ – „икона на буржоазното благоразумие с голям апартамент в престижния 16-ти район. Това е трагична любов“, казва той, осъден да живее в противоречия.

Работата му обаче процъфтява. Наскоро той е участвал в половин дузина от протестите на жълтите жилетки, в които магазини, будки за вестници и дори един клон на Банк дьо Франс в Руан, са били запалени – актове, които той счита за един вид оказване на почит към „Осветление“. За Павленски, реакцията на френската държава срещу изкуството му потвърждава централната му теза: институциите на властта са потиснически, но заедно с това и странно уязвими за човека, който отрича легитимността им. В момента той работи усилено над документирането на държавното съ-участие в създаването на „Осветление“ – различните записи от видеонаблюдението, съдебните преписи, писмата от затворническите власти, които всъщност съставят по-голямото произведение на изкуството. Цялата му работа, казва Павленски, разкрива, че обществото като цяло може и да е затвор, но все пак е възможно да се упражнява вид отрицателна свобода. „Всичко в изкуството ми е направено, за да накарам хората да мислят. Не е достатъчно само да имаш собствена индивидуална свобода; трябва да помогнеш и на другите да се освободят.“


Източник

 

Фернанда Еберщад

Фернанда Еберщад е американска писателка и журналистка, сътрудничка на множество от водещите американски медии.

Посетители

39
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 2 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 3 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 5 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 5 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 5 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 6 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 1 седмица
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 седмица
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица